Свети иван рилски – живот и дейност
Изтегляне 140.01 Kb.
|
ЖИВОТ, ЛИЧНОСТ, ЧУДЕСАЗа родното място на Иван Рилски научаваме от житията, описващи живота, делата и чудесата му. В Народното житие не е означено къде е роден. Споменава се името само на една местност – Мърдища, където, напускайки родния си дом, подгонен от съселяните си “невиждащи доброто”, е принуден да завърже вола си за големия дъб. Проложното житие (от Драгановия миней) е написано: “Преподобният наш отец Иван беше родом българин, роден и отхранен от селото, наречено Скринó”. Тук не само за първи път се споменава името на селото без да се определя къде се е намирало то, но е изтъкнато нещо много важно – че Иван е българин, че става дума именно за български светец. В Проложното житие от Норовия препис пише: “Този свети Иван бе в дните на благоверния цар Петър от селото Скиронт”. А споменаването след това на реката Рила дава известна представа за местоположението на селото, което всъщност е Скринó. По-разширено е сведението от проложното житие на Иван Рилски от Стишния пролог: “Светият и преподобен наш отец Иван, великият сред пустинниците, беше прочее от пределите на славния Средецки град, от селото наричано Скринó, в царуването на христолюбивия български цар Петър и на гръцкия Константин Диоген.”. Името на селото е същото, появява се и името на цар Петър, който е наречен “христолюбив”. Като византийски владетел е известéн Константин Диоген. Според някои учени житиеписецът (или преписвачът) е сгрешил името на управителя на Солун, а после и в България, с името на Константин Багренородни, който е на византийския престол по времето на цар Петър и Иван Рилски. Въпреки това тук вече се напипват някои ориентири за времето, в което е живял светецът. “Великият свети Иван, който сега се слави твърде много измежду постниците с чудесата си, е българин по род. Отечество му беше градът Средец, който се слави от древните… Точното му месторождение беше едно село, наречено Скринó. В това време царуваше Константин [Багренородни] (912-959), а след неговата смърт прие Йоан [Цимисхий] (969-976), който с война начерта гръцките граници до Искър” – така пише Георги Скилица. Той също определя Скринó за родно място на Иван Рилски, но добавя и Средец като известно селище от древността, и това заедно със споменаването на двамата византийски владетели и годините на тяхното царуване може да помогне за доуточняване на приблизително времето на раждането на светеца, което никъде не е упоменато. Но за това малко по-надолу. Важно е определянето, че Иван е от българско потекло, и че го нароча велик. Споменато също е и докъде са били завзети българските земи от византийците в 971 година. Патриарх Евтимий също изтъква българския род на отшелника и към названието Скрино пише: “намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове”. “Отечеството на блажения е Средецкият град, един от известните от старо време и днес” – Димитър Кантакузин. Той не назовава Скринó, може би поради някои от предните известия, че селото е било в близост до Средец. От приведените цитати не остава съмнение, че родното място на свети Иван Рилски е село Скринó в пределите на Средец. Както се вижда в писмените източници има единодушие по отношение на края и родното село на Иван Рилски. На такова мнение са и повечето учени, занимаващи се с живота и делото на светеца. Има разбира се и някои твърдения, внушени вероятно от народните легенди и предания, че родното село на светеца е Курило, но това не дава никакви основания, за да бъде прието за вярно. Константин Иречек, изучил житията, а вероятно и някои народни предания, пише в края на 19 век: “Пътеката слезе после в селцето Скрúно (435 жители), красив кът с лозя и тютюневи ниви, пълен с орехи, сливи и ябълки, през който текат клокочещи ручеи. Оттука е бил Иван Рилски (10 век). Един старец ме заведе до подновената църквица на селото и ми показа върха наричан Руен, на който живя свети Иван Рилски преди да отиде в Рила”. /8/ Йордан Иванов обобщава съобщенията от житията и заключава: “Същинското св. Иваново родно село Скрино съществува и сега и се нахожда в рилските предели, в Дупнишко, на десния бряг на река Струма, един част място над село Бобошево, разположено е на склона на бърдото Руен, един от последните клонове на Осогово.” /9/ (Той уточнява - да не се смесва с най-високия връх на същата Осоговска планина). Професор Иван Божилов също определя родното място на Иван Рилски – Скрино, “разположено на десния бряг на р. Струма (близо до Дупница)”. /10/ Що се касае до рождената година няма никакви известия. Като се има предвид че отшелникът живее по времето на царуването на цар Петър в България и на Константин Багренородни във Византия, че някъде 25-годишен напуска родното си село (според Скилица), че годината на смъртта му е 946-та, и тогава, според житията е 70- годишен, може да се предполага, че рождената дата на светеца е в координати някъде в средата или втората половина на 9-тия век. В Енциклопедичния речник на старобългарската литература е отбелязано около 876 година (година на смъртта 18 – ти август 946 година). Иван Дуйчев отбелязва: “Само условно и предположително трябва да се приеме, че той ще да се е родил към 876–880 година. Роден прочее едно десетилетие след покръстването на българите, той е живял по времето на четирима български владетели: Бориса І (852-889 г.), Владимира (889-893 г.), Симеона (893-927) и Петра (927-969 г.)”. /11/ Сведенията за семейството на Иван Рилски са сравнително малко. Те не си съвпадат съвсем, но не се и различават съществено. В Народното житие нищо точно не е казано, може да се догаждаме, че семейството му е било бедно, от следния израз: “И нямаше нищо освен един брат и вол”. Скилица вече споменава семейството: “Родителите на свети Ивана не бяха богати, но и не страдаха до крайност от беднотия. Те имаха достатъчно от необходимото, за да не изнемогват за храна и облекло.”. Както се предполага Георги Скилица е черпил сведения от Народното житие, но видяхме, че съобщението там е оскъдно. Живял в България, вероятно е бил научил за разказите , които са вървели между хората и в тях е може би източникът за това съобщение. В Проложното житие от Стишния пролог в изречението: “Той имаше благочестиви и не твърде богати родители от българско племе” има нюанс за социалното положение на светеца. Патриарх Евтимий също не казва нищо пряко: “Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род… станаха родители на две отрочета, едно от тях е този дивен Иван.” Че Иван Рилски е имал и брат разбираме по-сетне от другите жития, когато се описва случката с неговия племенник, който е искал да стане също отшелник, а баща му е бил против. От израза по-нататък: “каквото му принадлежеше, разпредели в ръцете на бедните, предаде кесаревото кесарю, та да може без отлагане да даде божието богу”, също може да се правят догадки за материалното състояние на Ивановото семейство А в народните легенди и предания Иван е описван като бедно дете като овчарче, като говедарче, като ратайче, което е било принудено от малко да работи. Без да се доверяваме на това народно творчество, все пак в него може да се открие някаква частица информация, която да попълни почти оскъдните щрихи за детството и ранната младост на свети Иван Рилски. Оставям настрана, тъй като не намирам основание за истинност, някои писания, които лансират мнението, че Иван бил от царски произход, брат на Петър, че подготвял заговор за свалянето му от престола и прочее. Като се има предвид и възможностите на такъв планински край, където основен поминък може да бъде скотовъдство и малко земеделие, естествено изводът, който може да се направи е, че семейството на Иван Рилски е било средно заможно или почти бедно. Когато търсим причините, които отвеждат Иван към отшелничество, се натъкваме също на близки, също малко отличаващи се факти и изрази. В житията, в преданията се намират податки за тези причини. Външни, които отчитат отношението на хората – груби, зли недружелюбни – към бъдещия отшелник. “В обществото на родното си място той беше смятан за човек без чест и премного бе обиждан от всички. Нямаше ни един, който да не бе го оскърбил. Те обиждаха човека, който искаше да живее според Христовото учение. Той прекарваше в най-голямо мълчание; на устните си имаше преграда, дори и когато искаше да отвори уста… като го имитираха и хулеха [съселяните му] по всякакъв начин не преставаха да го безпокоят” – (Скилица). “Някои пък, обхванати от завист, понеже се леняха за доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемер и съвсем негоден за мирски живот.” (патриарх Евтимий). “Още когато беше сред света и беше млад [дяволът] настройваше родствениците, съседите и познатите срещу него. И го нараняваха с уязвяващи думи, сякаш са стрели: наричаха го непотребен, недостоен за пребиваване и живот в света”(Димитър Кантакузин). Тези три кратки цитата от различни жития могат да поведат мисълта ни към атмосферата, в която е живял младият човек, явно отличаващ се от своите съселяни. Той не е бил като тях, не им е приличал, вероятно ги е корял за някои техни недъзи, не се е съгласявал с поведението им и прочее. Той не се е стремял към лекомислен и необуздан живот, “повинуваше се покорно на родителите, сам обработваше земята”. Всичко това не е могло да не подразни съселяните му и да не му причинява всекидневни неприятности. А вероятно това е било силна и разпространена истерия сред съселяните му, заради която в някои народни предания те са наречени впоследствие “светогонци”. Младият Иван е бил обладан от голяма вяра, както твърдят житиеписците. Той е “човек духовен, благоверен и христолюбив, който се боеше от бога и му служеше в страх и никога не пребиваваше без сълзи”(Народно житие). “Като растеше така, той си оставаше девствен и целомъдрен. Той беше намислил нещо повече и по-добро от девството: да се отлъчи [от света]. Той нито чувстваше влечения да се събира на разговори, нито пък копнееше за широк и неограничен живот… отказа се от житейските грижи и от трупане на богатство С бедните делеше хляба и солта си; странеше от сборищата и пустите разговори и намрази пустословието… той живееше в мълчание и пустота…затвори вратите на сетивата си за похотите на живота, понеже насочваше вниманието си единствено към себе си.”(Георги Скилица). “…възлюбил от крехка възраст добродетелта” (Проложно житие от Стишния пролог); “Добре възпитан от своите родители, той живееше подчинявайки им се във всичко и отдавайки им нужната почит… той пребиваваше винаги в страх от Господа…” (патриарх Евтимий). Вероятно характерът и душевността на младия човек са били такива, че християнските слова са прониквали дълбоко у него. Покорявали са го и са го накарали да преосмисли живота си и да потърси друг начин на живот. Християнското учение, което все повече се налагало, укрепвало и прониквало все по-широко в народните среди, е предизвикало особен отклик у младия чувствителен човек. И може би това е вътрешната причина, подтикът, когато родителите му вече са починали, той да се отправи по пътя на божията почит. Разбира се трудно е категорично да се твърди това – у учените изследователи на светиивановия живот мненията също не са категорични. Напускайки Скрино бъдещия светец търси убежище за духовен живот, за всецяло отдаване на божията воля. Какво съобщават житията? “И се запъти в Рилската пустиня, и стигна до мястото, наречено Голец и беше там седем месеца” (Народно житие). “Той заживя монашески живот…, когато стигна доста далеко от бащиното си село, насочван от земята [Рила] и насочван от бога, той веднага захвърли дрехата си на пътя… и там той си направи колиба от някакви храсти що той събра за основа и градиво… и много дни прекарваше в глад, в бдение и в молитва. Колкото тялото отпадаше, толкова духът бодро се държеше” (Скилица). Според Проложното житие от Драгановия миней, той “… се всели в Рилската пустиня”, а според житието от Норовия пролог:”… остави своето родно място и влезе в реката, наречена Рила”. Патриарх Евтимий също не прави някакво по-конкретно съобщение освен това, че отишъл в манастир: “Като отиде в манастир и остана там известно време заради обучението, напусна света и владетеля на света без да вземе нищо освен една кожена дреха. Отиде в посочената му планина и направил малка колиба от клони, останал да живее там, измъчвайки тялото си с пост и бдения”. ”Само една година прекара в някакъв манастир, що се намираше там. И това беше много премъдро, защото знаеше, че без наставления и напътствия, и обучението в тях прелъщението умее лесно да се промъква” (Димитър Кантакузин). Такива са сведенията за началото на монашеския и отшелнически път на свети Иван. Той е напуснал селото и по всяка вероятност не твърде далече от него, се е приютил в малък манастир, където се е посветил на монашеството. Какво конкретно го е накарало после да напусне това място няма точни сведения в източниците. Можем да правим само някои съждения върху откъслечните редове на житията. Народно житие: “И брат му пак се затъжи за брат си и тръгна да го търси. И отиде, и го намери на онова място”. Житието на Скилица: “Дяволът… въоръжи разбойници срещу този, който нямаше имот и оръжие, и който нямаше нищо друго освен тяло, облечено с кожух. Те обиколиха къщичката му, набързо почти я разориха, а самия него покриха с рани, и му казаха: “Ако бързо не се махнеш от това място, ние имаме мечове и ще те насечем” ”. Житието на патриарх Евтимий: “Многократни бесове идваха, преобразявайки се под образите на различни зверове, понеже искаха да го изплашат и изгонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните измами, сякаш някаква твърда скала, разбиваща и отблъскваща налетелите срещу нея вълни, или по-точно сякаш диамант не биваше повреден от някакво желязо”. Явно младият монах е бил смущаван от хората, в чиято близост се е намирал, може би това са били и неговите съселяни, които са го открили. Това е могло да стане и от пастирите, които са пасели стадата си там и да се е разчуло. Не е невероятно причината да се крие и в “разбойническите” нападения, които смущавали неговия дух и монашеска самота. Като причина би могло да се прибави и това, че онова, което е получавал в духовното си възпитание му се е сторило недостатъчно, усамотяването – непълно, отдаването на бога – не така както той го е разбирал. И след като престоява 7 месеца според Народното житие, или както казва и Скилица – 6 месеца, а патриарх Евтимий – “немалко време”, той напуска първата спирка на своето отшелническо пътуване и се заселва навътре в планината, защото се предполага, че първото му заселничество е било някъде по-ниско в планинските, още невисоки части на Рила по поречието на Струма. В Народното житие новото място на заселване идва след глас от небето,който му казва: “Стани и вземи тоягата, та иди при мястото, приготвено за тебе в дупката, намираща се под планината. И отиде, и намери пещера, и влезе, където слънце не проникваше, нито вятър духаше, само един ангел идваше при него, носеше му манна от бога във вид на шипки и живееше, молейки бога ден и нощ, без да почива…”. Отшелникът, според съобщеното от Скилица “се възкачи на друга височина, около която тече река, що тамошните жители наричаха Рила… Той там намери дърво, което имаше безброй много клони. Поради многото си години това дърво беше толкова дебело над корена си, че само двама души биха застанали един срещу друг, за да го обхванат, едвам биха могли да се докоснат само с пръстите на ръцете си. В него бе се образувала хралупа и врата, за да се влиза вътре… От как започна да странствува, той не запази нищо от първоначалния си живот. Оттогава все повече постеше и чувстваше нужда да стои по цяла нощ, като много често и проливаше сълзи.” В Проложното житие от Норовия пролог е написано: “И намери под планината пещера, наречена Въртопен, и много години преживя в нея.” Написаното по този повод в Проложното житие от Стишния пролог гласи: “А той излязъл от тая планина, засели се в Рилската пустиня. И тук се подвиза с непоклатим подвиг и, влязъл в кухо дърво, живееше в пост и молитва, и в сълзи, непрестанно молейки бога. От растенията вземаше само [колкото] за телесна нужда и човешки образ не видя, но пребиваваше с дивите зверове.” А ето какво съобщава патриарх Евтимий: “Когато измина немалко време, той премина оттук в друго място, където намери пещера, твърде тъмна и мрачна. Там се засели, като прибавяше подвизи към подвизите, и към желанието – желание.” И Димитър Кантакузин: “И като си отиде, блаженият достига вътрешната пустиня, и се заселва там… Намерил някаква пещера в пустинята и то – тъмна, преподобният влиза в нея.” В някои от съобщенията новият дом на отшелника е хралупа на голямо дърво, в други – пещера. Дали това е по едно и също време, дали последователно, не може да се уточни. Струва ми се, че това различие не променя по същество разказа за живота на пустинника, що се касае до неговото смирение, отречение от светското, отдаването му на молитви и доближаването до търсеното от него свято съществувание. В този период, продължил според писанията три години и шест месеца според Народното житие, 12 години според патриарх Евтимий, 12 години и според Димитър Кантакузин, започват чудесата, които изпълват житията за светеца. Някои са упоменати в конкретни случки, чиято достоверност е съмнителна, макар и съобщени в доста източници, други са дадени в най–общ вид, както изобщо чудесата са включвани във всички жития на светци – изцеление от най–различни болести, общуване с животинския свят, с природните явления и прочие. Тъй като изследователите и тълкувателите на житията не изпускат един епизод, който има доста повествователен характер, ще го отбележа тук. Става дума за случката с отшелника, брат му и неговия син Лука. Според Народното житие братовия му син бил отишъл при светеца, за да следва неговия непорочен живот. Но дяволът подшушнал на бащата, че детето там ще бъде изядено от зверове. (А защо бащата сам, като не одобрявал живота на Иван и се опитвал да го върне, да не се разтревожел за съдбата на детето си и да е решил да си го вземе, когато още не е станало късно?) Воден от дявола мъжът намерил Иван да се моли горещо на бога. Дяволът избягал и оставил мъжът сам. Той като разбрал силата на светия отец приближил като “молещ се с голяма молба и с много сълзи да пусне детето.” Отшелникът го пуснал, но понеже то “беше духовно”, светецът моли бога да не “погине душата на праведника и да не го причислява към грешните.” По пътя змия ухапва детето и то умира. После е погребано “на мястото наречено Осеново”. По-късно според житието това място става обиталище, змията превърната в мрамор, “та да се знае силата на молитвата на светия отец Иван.” Това място става лечебно. Патриарх Евтимий също разказва за тази случка. Тя е развита с белетристичен похват, действието е разгърнато по-широко, допълнено е с много евангелски текстове, цитати от псалми, като по този начин самият случай е по-разводнен и по-неясно очертан от Народното житие. Евтимий разказва, че момчето, той вече го нарича Лука, скришом от майка си и баща си избягва и тръгва да търси пустинника, намира го и остава при него. И светецът ще каже вече изреченото в Евангелието: “Незлобливите и праведните вече се присъединяваха към мене”. Бащата, който отива да си върне детето, е силно разтревожен от дявола, гневен и пълен с ненавист, обсипва пустинника с хули и укори, наричайки го “какогер”(от гръцки – “лош старец”), измамник и съвсем недостоен да съществува на света. И грабвайки “срещу него дървета и камъни, канеше се на всяка цена да го убие.” Светецът изрича молитви, бащата отмъква детето и го понася към “света – скверна блудница… откъсна го от божията планина, планината тучна, планината, за която бог благослови [детето] да живее в нея”. Свети Иван се моли на Господа “и след молитвата седеше, скърбящ и тъгуващ за загубата на отрока, понеже се боеше да не би, след като бъде отведен в света, той да се оплете в житейските грижи.” По пътя змия ухапва Лука и той умира. Епизодът съществува и в житието на Димитър Кантакузин: “Един път, когато настъпваше денят, идва при него в пещерата братовият му син, скрил се от всички близки, но не и от бяса, за да се отдаде на чичо си за послушание и повиновение, а на Господа – за служене и труд. Добро и похвално решение беше приел юношата и Иван, като го виждаше, че напредва много добре, радваше се.” И тук ролята на дявола е силна и зловеща, бащата “пламтящ от гняв и надъхан от ярост” прави скандал, заплашва светеца, който “сякаш глух, що не чува, и, сякаш ням не отваряше уста с наведени очи, а с ума си в бога взрян.” Брат му взема момчето и си тръгва. Змията тук отсъства, а смъртта на детето е оповестена така : “ И внезапно настава претворяване на злото чрез смъртта на отрока и най–вече чрез преминаването от смъртта към вечен живот…”. От направените съпоставки на епизода в различните жития е явно, че те имат един първообраз – Народното житие. Учените смятат, че разказаната случка би могло да е легенда, но би могла да бъде и вярна. В нея има много житейска правдоподобност – Лука е “духовно” момче, увлечен е от чичо си, иска да се посвети на Бога – нещо съвсем естествено и обяснимо; бащата е на другата страна – със земните си нрави и порядки; в планината може змия наистина да ухапе човек и прочее, но този епизод е важен, защото в него е продължена линията на все още отрицателното и враждебно отношение към светеца. Макар и напуснал селото си и заселил се по-далеч от него, защо думите на дявола не биха ли могли да бъдат злобните приказки на недоброжелателите, които да доведат Ивановия брат до ярост и ненавист? Оказване на мястото “Осеново”, където е погребан Лука, макар и неустановено от изследванията, все пак е нещо земно и конкретно. То вероятно е било близо до манастира, между Пирин и Рила, свързано с Осеновица – Асеневица, според Иван Дуйчев. /12/ Вкаменената змия, за която се говори би могло да бъде изображение на езическо божество, а нейното лечебно място – остатък от древен култ. Не е трудно да се разбере, че истинността може да се смеси с измислицата, защото средновековният човек е имал такива разбирания и мироглед. Лесно му е било да помисли, че лошотията идва от дявола, а победата над него се дължи на бога, който помага на светия човек, отдал му се всецяло. След толкова дълъг престой на това място, не се сочат причините за напускането му. В Народното житие не е изречено нищо, както и в другите. Може би могат да се използват думите на Кантакузин: “Но и там, като дойдоха множество духове на злобата, нападат го, гонеха го с жесток побой, та едва го оставят жив.” Вероятно причините да напусне и това място са били същите, принудили го да се засели тук. Той, с течение на времето, вече се е прославил като богоизбран човек. А това освен наченките на удивление и почит не е могло да не поддържа омразата и враждебността към него и неговия праведен живот. А че той е бил такъв по това време и по-късно в своя живот, има много подадения в житията, отнасящи се до ежедневието му, облеклото му, храната, молитвите. Да видим какво предлагат житията: Народното житие: “И живееше молейки бога ден и нощ, без да почива и без сълзи никога не пребиваваше, молейки бога. И врагът – прелъстител идваше и му говореше ангелски думи, искайки да го изведе от святото място, и не можа нищо да му стори.” Житието на Георги Скилица: “И заради Бога заживя в лишения, а по неволя задоволяваше единствената си потребност със сланутък (нахут), колкото да не се помисли, че поради голямо гладуване станал дух, затворен в плът… и много дни прекарваше в глад, в бдение, и в молитва… Той се хранеше само с треви, защото нямаше хляб, за да се насити, а и никой не го посещаваше… По цял ден и по цяла нощ той стоеше пред Бога и вдигаше преподобните си ръце. Сякаш че като същество направено не от тяло, а като безплътните, той не усещаше неволя и болка. Кой може да преброи реките от неговите сълзи, които той проливаше като от извор?”. Проложно житие от Стишния пролог: “… живееше в пост и молитва… понеже Бог видя великото му търпение, заповяда пред онова място да израсне сланутък; с него блаженият се хранеше дълго време.” Житие на патриарх Евтимий: “Той (ангелът) заповяда на земята да народи сланутък за прехрана на светеца. И той живееше, хранейки се с него, успокоявайки малко телесната немощ и утолявайки глада на стомаха, като придобиваше все повече сила, възземаше се сърдечно, изливаше извори от сълзи, напояваше браздите душевни и правеше да цъфтят добродетелни цветове… Той дори самата пустинна трева не ядеше до насита, но твърде малко и оскъдно, и след залез слънце; така и водата – само, колкото да разхлади вътрешностите си. Кой ще разкрие неговия поток от сълзи, а също и всенощните бдения и коленопреклонения?” Житие с похвала – Димитър Кантакузин: “Търпейки доброволна голота, мръзнейки през зимата от мраз… през жътвено време го изгаряше слънчев пек. Всенощните бдения на мъжа и борбите със съня [бяха такива], че той отстъпваше [на съня] толкова, колкото да не бъде съвсем без сън и от малко да удовлетвори естествената си потребност. Молитви непрестанни, денем и нощем, и те – от дълбините на душата отпращани, а ни най–малко не изнемогваше от тях…” Съвсем естествено е този отшелнически, свят и мъченически живот наистина да е правил изключително силно впечатление на онези, които са могли да го съзрат и мълвата за него да расте. Преди да намери къде да се засели по-далеч от хората, той обхожда много места. Според Народното житие “отива първо до мястото, където е приел иночеството, под планината, чието име е Руен, на мястото, наречено Скрино. И си отива и никой не го видя кога дойде и кога си отиде. И тоягата си по заповед господна остави за знак на света и в памет за себе си. И като се вдигна отиде в Периг (в Гéрманския препис е Перник) и намери скалисто място, близо до река Струма и тук си направи обиталище”. Но ангел господен му казва: “Стани оттук и си иди на своето място, що ти е подготвено в Рилската пустиня”. Хронологията в този текст явно не е спазена, той влиза в противоречие с другите жития, но тука е интересно споменаването на Перник като част от траекторията на неговите пътища в родния му край. Новото заселване на отшелника ще проследим отново чрез написаното в житията. Някои го упоменават пряко, други го споменават мимоходом, без да се казва точно кога е станало то. Просто описанията почти съвпадат и могат да се отнесат за едно и също време. В Народното житие е написано: “… и намери скала. Височината й беше 40 сажена (1 сажен = на 2 метра), а на ширина беше като голям щит. И възлезе на тая скала, и стоя на нея седем години и четири месеца, ден и нощ, без да почива, като биеше гърдите си и коленичеше, и лееше сълзи, и умъртвяваше тялото си чрез пост и бдение, мраз и буря, търпеше зной и градушка от небето, измъчвайки тялото си търпеливо ден и нощ”. Големи са изпитанията и преживяното, според житиеописанията, от отшелника на тази скала. Тук те имат и по-конкретни житейски измерения, и по-отвлечен църковен и фолклорен характер. Отново той е преследван и изтезаван от хора и духове, има срещи от различно естество и отново е поставен в постоянно молитвено положение и духовно изпитание. Само молитвите и себеотрицанието са в състояние да надвият над големите изпитания и да го държат и силен и непобеден. Пълното отделение от света и силната вяра са онези противостоящи сили, които могат да превъзмогнат напъните на дявола, този постоянен враг на човека. “И разбра началният враг, че неговата [на светеца] молитва е приета пред бога, и се разгневи и взе мнозинство други със себе си, и направи дружина. И дойдоха на мястото, където светият отец Иван стоеше на скалата, молейки бога. И надойдоха внезапно с голяма заплаха, смятайки да го уплашат, понеже искаха да избяга от своето място. И не можаха нищо да му сторят, понеже ангел господен го пазеше и крепеше. И дяволът започна да бяга, а светият отец Иван стоеше на скалата и се молеше богу и денем, и нощем, и непрестанно лееше сълзи.” Колко силно внушение прави тази сцена от Народното житие и днес, а камо ли на средновековния човек. Тя не е могла да не създава изключително впечатление, да не подсилва вярата му в Бога и да не събужда все по-топло съчувствие към стоицизма на тази изключителна личност. В продължението на епизода емоционалното внушение се засилва: “И като идваха, враговете го сриваха от скалата надолу, а височината на скалата беше 40 сажена. Той пък не искаше да заобиколи по друг път, въпреки че на онова място има тясна пътека, но откъдето го сриваха, по същата пътечица се изкачваше. Висока и страшна е скалата, от която блъскаха и мъчеха светеца, ала той с радост приемаше всичко това! И до ден днешен личат стъпките на нозете му по камъка и неговата кръв!” Тези духове, може да се предполага, са били люде от околностите, но още незаразени от въздействието на лъчезарния и мъченически пример на отшелника. Те са вървели по онази грозна морална пътека, по която са вървели съселяните на младия Иван, но вече не само с ужасяващи думи, а с по-голямо и грубо насилие. Все още омразата е движела делата и постъпките на неколцина от тях в преследването на божия човек. Какви са били те? Кое ги е водело към тези деяния? Отговор трудно би могло да се даде. Епизодът завършва, когато ангелът, след “дългата и искрена молитва на отшелника удари по каменното клепало и звънец позвънява над гроба на светия отец”, който той си е приготвил предварително и “пустинята се разтърси и зазвъняха планините като камбани”, дяволът изчезва във вечния мрак, а ангелът господен възхвалява и вдъхва радост в душата на пустинника. Мъча се да си представя какво е било въздействието на този силен финал на също така силния епизод върху средновековния човек, който е слушал или четял тези редове. Разбира се, че това е невъзможно, но ми се ще да се помъча да обясня защо тези жития са ставали много популярни. Те са достигали до християните и са ги поучавали не само емоционално, но и с фактическото си съдържание, колкото и фантастично да е било понякога. Чрез такива, дори приказни случки, дори касаещи се, както е в случая до една личност, каквато е отец Иван, те са намирали в тях откровение и може би отговори на въпроси, които са си задавали в дóсега си с християнското учение. А това е времето, немного далечно от покръстването, и всичко ново и необичайно за тях е било твърде привлекателно и важно. Житията и църковните проповеди са били тяхната духовна храна, която са получавали чрез младите за времето си духовни чада – монасите. В това отношение примерът им е способствал убедително и завладяващо. Което пък от своя страна не може да не укрепва устоите на църквата, да не засилва нейната новаторска мисия, да й отрежда все по-голяма роля в живота на хората и църквата. Но да се върнем пак към житията. У Георги Скилица не намираме този епизод. За разбойници се говори, когато Иван е в хралупата, както вече по-напред отбелязах. Без конкретизиране, с общо изречение се отбелязва той в Проложното житие от Норовия пролог: “И много напасти претърпя от бесовете. И от привиденията – едното насъскваше хората срещу него, другото крещеше под камъка.” Тези думи биха могли да се отнесат и към всяка от отделните години на живота на светеца, особено към по-първите. У патриарх Евтимий също не се намира повторение на този епизод. Той е предаден в общ контекст, който също би могъл да се тълкува като отнасящ се към началния отшелнически живот на твореца: “След доста много дни лукавият взима със себе си дружина от бесове по образа на разбойници и нахвърляйки се жестоко срещу светеца, биха го немилосърдно. И блъскайки, и влачейки го, изгониха го от мястото, като му забраниха по никакъв начин да не смее да се доближи там.” Макар и необвързан с епизода на Народното житие този текст от Пространното житие на патриарх Евтимий е в посоката на отрицателното отношение към светеца, съпровождащо го кажи речи в почти първата половина на неговия отшелнически живот, а това, въпреки всичко засилва неговия ореол на застъпник за хората пред бога. Скоро в началото, постепенно омразата ще се замества с любов, която ще се разширява, така че ще превърне бедния отец от близък на една ограничена по размери географска област в светец общобългарски, а още по- сетне в общославянски. Къде намираме в житията сигнали за началото и същността на тази промяна? За първи наченки бихме могли да вземем случката с пастирите, която се среща в някои от житиетата. В Народното – не се споменава. Пръв за нея пише Георги Скилица: “Някои овчари пасяха много овце далеч, в полето. Като се отделиха от стадата си, те оставиха овцете да се скитат по планините. После овчарите се запътиха по дирите на овцете и, според обичая си почнаха да ги примамват с подсвиркване и подвикване. Но понеже бяха забравили навиците си, овцете тичаха пред пастирите нагоре по стръмнината. Те не спряха да си починат, докато не стигнаха и не застанаха запъхтени под дървото на преподобния. Вървейки след овцете, също и пастирите дойдоха и видяха страшното човешко търпение, по-голямо от видение: човек с непокрита глава, бос, с тяло, цялото облечено в кожух… Измъчван беше от вятър и понасяше зимния студ далече в това пусто и планинско място без да вижда никакъв човек; лишен от храна и от всичко, което би го утешило”. Води се разговор, отецът изпраща ненадейните си гости, които се връщат по същия път, по който са дошли, без да се загубят. И когато отиват при останалите пастири, те им разказват какво са видели и за “този мъж”. Намират се нови желаещи да се изкачат и видят преподобния: “Те се изкачиха до върха на планината и видяха този, който в плът живееше ангелски живот, който е недостигаем за гневливите, и който няма нищо общо с тези, които го гонят. Те видяха и сланутъка, но и вкусиха от него, кой колкото си искаше… пастирите станаха глашатаи на добродетелите на преподобния. А после що? Всички останали люде ублажаваха тези, които бяха видели светеца по – рано. И с тях [пастирите] пак ходиха [при него]. В дар един му носеше хляб, друг месо, трети пък нещо друго за храна.” Струва ми се, че именно в тази среща на пастирите можем да открием как омразата у повечето хора започва да се превръща в любов, ненавистта в смирено преклонение, тук можем да открием появата на кълновете на култа към личността на свети Иван Рилски. Но да видим какво има още по този повод в останалите жития. В Проложното житие от Стишния пролог е отбелязано: “Той пък бе видян от някакви овчари и чрез тях бе разгласен навсякъде. И мнозина прибягваха към него, носейки своите болни. И след като те с молитвите на светеца получаваха здраве, отиваха си. Славата на преподобния се разнесе по цялата земя.” В житието на патриарх Евтимий случката също присъства, предадена е сбито и лаконично, дори на места буквално е преразказ на Георги Скилица: “Понеже там някъде наблизо пасяха пастири… овцете, както добропослушно си стояха около пасбището, отведнъж, като се засилиха, побягнаха не по някакъв привичен път, но съвсем без посока, по пусти и стръмни, и необичайни места. И щом дойдоха до мястото, където беше преподобният, спряха. А пастирите, които тичаха след [тях], не можаха да ги спрат, идват и те, където спряха овцете, и като видяха светеца, учудиха се.” Започва разговор кой е, откъде е дошъл, откъде е “домът и отечеството” му. Отшелникът им отговаря с евангелски цитати и ги нахранва със сланутък. Когато си тръгват, един от пастирите си наскубва от растението, и отдалечен от светеца, показва откраднатото на другарите си. Шушулките обаче са останали празни. Поразен от станалото, той се връща и измолва прошка от светия отец. А после “преизпълнени от чудото, отиват по домовете си, хвалейки и славейки бога за всички неща, що видяха и чуха, и разказвайки по цялата онази област, и по околността.” Тия писания макар и кратки, без особени подробности, дават, както вече отбелязах, първите сведения за създаващите се връзки на светеца с обикновените хора. Дотогава, според житията, той е само гонен, считан едва ли не като изчадие на дявола. Тук вече се налагат контурите на едно общуване с по-дълбок смисъл, на взаимно доверие, на преклонение към делата на пустинника. За тях той вече върши чудеса, които не биха могли да се осмислят от тях, освен с чудодейната сила на неговия свят живот, божията милост и благоговение. Той върши тези чудеса осенен и вдъхновен от божията промисъл, както между впрочем е у всички жития, разказващи за чудеса на светиите, не само в българската агиография. И какви са чудесата, приписвани на светия отец Иван (те ще продължат и след неговата смърт, но за това по-нататък)? За някои вече споменах – като изгонванията на дявола, победите над бесовете, изчезването на нахутените зърна от откраднатите шушулки. Патриарх Евтимий отделя няколко реда на чудесата на рилския отшелник: подробен е разказът за избавлението на един мъж, обладан от нечестив дух. Отшелникът, “който никак не се надяваше на себе си, но на бога” отправя горещи молитви към Господ да помогне на нещастника ”Щом той се помоли така, веднага без съд излезе от човека и беше напълно здрав и славеше, и възхваляваше бога.” Кантакузин е написал: “Дари го (Господ) с видима сила срещу бесовете, той се прояви като безмезден целител на болните.” Славата, която се носи по околните земи, откритото му местонахождение, все повече прииждащите към него хора, нарушаващи уединението му, смутили душевното равновесие на светия мъж. Според житийната литература тази всенародна мълва е достигнала и до цар Петър, който не устоял на изкушението и поискал да види светеца. Ето разказа според житията на този епизод. Народното житие: “Тогава прочие цар Петър беше в град Средец и се разнесе слух за светеца. За него чу и цар Петър. И избра девет мъже, изкусени ловци, и им заповяда да отидат в Рила да ловят лов. И им поръча, говорейки: “Да не се връщате при мене, докато не намерите мястото на светия отец, та и аз като отида, да му се поклоня.”. Ловците бродят много дни (свети Иван впоследствие ще им каже, че не са яли пет дни) безрезултатно. След гореща молба към бога намират малка следица и по нея откриват отшелника. Той ги нахранва с храна от шипки, който ангелът бил донесъл и ги превърнал в просфора. Един от ловците си помислил наум как ще се нахранят с тази една малка просфора. Но всички се нахранили и дори останала половината от нея, а един, който бил болен оздравял. Връщат се при цар Петър и му разказват за срещата и чудесата при нея. Цар Петър отива да се срещне със свети Иван. Стига до река Рила “и му показват мястото – там дето извира тази река. И тръгна нагоре по реката, и стигна до скалата, наречена Стог (в Гéрманския препис – Стоб) и не можаха да преминат, понеже беше тясно и стръмно. И отидоха в планината, наречена Книшава, и му показаха планината и скалата, където живееше светият отец. И царят поиска да отиде, но не можа поради пустинята.” Изпраща хора при свети Иван, чиито отговор е: “Ако искаш да ме видиш и аз да те видя, постави ти шатър на върха, а аз ще задимя, ти да видиш дима, а аз да видя шатъра – така ни е отредено да се видим!” Така и сторват, но фактически срещата очи в очи не се е състояла. Отказът на светия мъж, като че ли говори за някакво отношение към владетеля. Никъде не е указано за прякото отношение на светеца към държавната власт, но би могло да се предположи, че не е било абсолютно положително. Нима така лесно се отказва среща с цар! И следва още един отказ. Петър изпраща чаша злато. Светецът не взема златото с думите: “Вървете двамата и кажете на царя: “Така говори твоят брат: “Брате мой, не само с единия хляб ще живее човек, но и със словото божие, както е написано в Евангелието. Аз, брате мой ни войска ще въоръжавам, ни някакъв прикуп (стока) ще купувам. Златото за тебе е много нужно”. Чашата задържа и заръчва бързо да напуснат мястото, защото е опасно. Съществува мнение за недостоверност на тая среща. Дали се е състояла или не трудно е да се докаже. Доводите и на поддръжниците, и на отрицателите не натежават везните на ни една от страните. И все пак нима е било възможно фантазията на автора на житието да е била така силна, та да я измисли изцяло, без да е имало някакъв реален податък? Струва ми се също, че желанието на такъв цар като Петър, наречен в житията “благоверен (Проложно житие от Норовия пролог)”, “христолюбив” (житие от Стишния пролог), “благочестив” (житие на патриарх Евтимий), не би било невероятно и случайно. Самият той е бил силно духовен владетел с монашеска нагласа на духа, не е могъл да остане равнодушен към мълвата сред все по-широки слоеве от населението, за светеца и неговите чудеса. Явно, че отшелникът, за когото толкова много се е говорело не е бил случаен човек. Народната почит и възхита към делата и чудесата му не са се сторили случайни на царя, пък и всичко ставало близо до него – защо да не поиска да се срещне с него. Васил Златарски, като пише за значението на духовенството в борбата против ересите, подчертава, че из средите на духовенството излизали лица, които искали да укрепят вярата в народа, да въздействат нравствено върху деморализираното духовенство и да премахнат злото с примера си на строг и уединен живот “Водими от тази цел и от голяма набожност, те напущали обществото и се отдалечавали в гори и планини, за да заживеят там строг и аскетически живот”. /13/ Така големият учен обяснява и появата на Иван Рилски и неговата мисия. Затова съвсем естествен, исторически правдоподобен е за него фактът за опита на цар Петър да се срещне с отшелника, за “да намери в него добър съветник и подкрепител на борбата срещу богомилите и чрез неговия авторитет да въздейства върху духовенството и народа за закрепяне на вярата”. /14/ Средновековната византийска история познава такива общувания между владетели и отшелници, които биха могли да бъдат известни и на цар Петър, и да са му оказали влияние. Още повече, че Златарски пише, че и “българският властелин Петър” е писал на многоизвестния по това време византийски отшелник свети Павел Латърски, както това съобщава византийски източник. Или още, както казва професор Иван Дуйчев ”Появата на отшелник – светец в българската земя е действително голямо събитие, което е можело да привлече вниманието не само на простия народ, но и на първенците, дори до царския двор, където по това време управлявал най–набожният и най– боголюбивият от всички български царе – Петър.” /15/ Приемаме или не този не напълно осъществен опит за среща между цар Петър и отшелника, нещо ново в българския живот по онова време, мисля, може да се направят някои заключения за състоянието на държавата по това време (10 век). Или за желанието на житиеписеца от 12 век - така да е било преди два века: една силна българска личност владее сърцата и умовете на простолюдието, то я боготвори, то е под нейната власт. Тази личност е духовно лице. И може би не единственото такова. А това естествено засилва ролята на църквата сред местното българско население и тя му влияе изключително много; не подкопава ли тя, макар и символично, властта на царя и болярите, на тяхната първенстваща роля в обществото; и не е ли фактически отказът на светия отец да се срещне с царя, някакъв отглас на негово несъгласие, макар и не съвсем осъзнато, с установените порядки на светския живот, от който той се откъснал с много усилия, мъчение и божие смирение, защо отново да се връща към това, от което е избягал. Положението на обикновените хора му е било известно, то е било тежко, техният живот се отличавал от живота на върха и разбиранията на двете страни не могат да се доближат. И може би Иван Рилски е долавял тревожните сигнали на времето; може би не случайно, само заради философията на вярата си, отказва златото на царя - нему естествено то не му е нужно. Нужно е на държавата за нейната сила. А желанието на царя да се срещне с пустинника може би не идва само от неговата набожност, от събудения всеобщ интерес към това ново “чудо”, а и от усета му за нуждата от още по-силно единение на светската и духовна власт, от по-осезаемо подчинение на църквата, на интересите на държавата и властта. Тези разсъждения могат да се продължат по-нататък, когато ще говорим за изреченото по този повод от светеца в неговия Завет. Какво разказват другите жития? Георги Скилица не съобщава нищо за този случай. Не е чудно. Той е писал житието по време на византийското господство и нему не му е било потребно, естествено по политически причини, да припомня на хората за дните, когато са имали самостоятелна държава, имали са свой цар. Или по някакви други причини – това е само предположение, но фактът съществува. В проложните жития, които са твърде кратки също няма нищо. Голямо място, обаче е отделено в пространното житие на патриарх Евтимий, вече писано след 4 века, в 14 – ти век. Авторът се опира изцяло на наученото от Народното житие. Неговият разказ, изискан и цветист, звучи силно, събужда паметта и споменът за миналото, прокарва тънка нишка на връзката между Първото и Второто българско царство. Ето редове: “…мълвата за него вече се разнасяше…, така, че и царят да чуе за него и да изпита желание [да го види]. Когато благочестивият цар Петър, държащ хоругвите на българското царство, отиде в същото време в Средец и чу за преподобния, изпраща мъже, твърде опитни ловци, деветима на брой да търсят мъжа, като им заповяда да не се връщат, ако не го намерят”. Следва разказът отново точно по Народното житие за дългите лутания на мъжете из планинските усои и недра, гладни, изнемогващи, отчаяни и уплашени, че не са изпълнили царската заповед. Най–сетне те намират някаква малка диря, достигат до отшелника, разказват му защо са дошли, той ги изслушва, предлага им трапеза” и “нахранва девет души с един хляб (не просфора, както е в Народното житие) и, “о чудо! Както там останаха много трохи (има се в предвид Христос, който нахранил 5000 човека с пет хляба), така и тук остана начупен половината хляб.” Когато узнава всичко от разказа на завърналите се пратеници “царят прочее се разпали от божествена ревност и облак радост го обгърна.” Той взема със себе си хора и се отправя на път. “И когато дойдоха до реката, наричана Рила, намериха голяма скала, твърде висока и стръмна, и съвсем непристъпна. И като не можаха да вървят напред, върнаха се. Веднага се изкачват на друга висока планина, която местните хора наричат Книшава и оттук му показаха планината и скалата, където живееше преподобният. И царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото.” Ще прекъсна разказа на житието, за да направя малко отклонение. То се отнася до споменаването на две местности, по които може да се определи приблизително мястото, дето в Рила е пребивавал отшелникът. Това отклонение е предизвикано от разсъжденията на професор Йордан Иванов, които ми се сториха интересни: В Народното житие се споменава един камък. Той е скала наречена Стог, която цар Петър с групата си не може да премине; при патриарх Евтимий тя е висока, неназована, стръмна, непристъпна местност, която също не им дава път. Разсъждавайки във връзка с названието й Йордан Иванов предполага, че това е място близо до Царев връх. В двата източника се споменава “Книшава”, неизвестно по-сетне наименование, което затруднява уточняването. Опирайки се на някои писмени, предимно византийски източници от по-късно време, той предполага, че “тогава Книшава са наричали южния дял на Рила планина, който се протака южно край река Рила по посока от изток към запад, от изворите на реката до вливането й в река Струма.” /16/ Да продължим с житието. Цар Петър изпраща двама слуги да известят на отшелника за неговото желание. Пустинникът отказва: “Мястото не е яко, да не би да пострадаш случайно ти и хората с теб. А наше смирение не ще можеш да видиш в тукашния живот, но в бъдещия и до насита ще се гледаме… Царят беше много печален и си отиде с много горест и скръб, мислейки че е загубил нещо велико”. При патриарх Евтимий липсва запалването на огън и издигането на шатра съответно на двата върха. По нов начин е описано и изпращането на златото. То е съпроводено с послание, липсващо в Народното житие: “Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването ти в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света, и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, защото мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за богатство и суетната слава, а също и страстите не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребиваване, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и смут заради света. И ето сега разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта, защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца”. Естествено е да се мисли, че такова послание не е съществувало, когато е правен опит за среща между цар и монах. Но дори да е съществувало не е документирано никъде и не може да се счита за верен исторически факт. Патриарх Евтимий по всяка вероятност е автор на това послание, както и на ответното послание на светия отец до царя. Двете послания са издържани в изискания стил на средновековните послания и се вписват съвсем точно в духа на житието. Тук е по-важно да се види и почувства оценката, която авторът прави на светеца, царя, времето, взаимоотношенията, и като се изчистят някои неща, би могло да се стигне до някои изводи. Какво отговаря отшелникът на царския жест: “Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено. Но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна, а твоето злато задръж си сам, защото такива неща вредят много но иночествуващите, а най – вече на пребиваващите в пустини и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито самата вода – та да утоли жаждата си… Тези неща са потребни на твое величество и на такива [като] тебе. Обаче дори и ти, увенчания с диадема не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: “богатството като потича, не привързвайте сърце.” (по Евангелието на Лука). И макар да е писано “Силата на царя е богатството” (по “Лествица”), но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият отец. Не се уповавай на неправдата и не скланяй на грабеж. Бъди кротък и тих и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички! Нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички! Да не знае лявата ти ръка, що прави десницата ти! Да излизат бедните, радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали. Да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда! Споменът за смъртта да ти идва винаги на ум, а твоята мисъл неленностно за бъдещото царство! Валяй се под нозете на твоята майка, църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред нейните първопрестолници, та царят на царуващите и господарят на господствуващите, като види толкова голямото ти усърдие да ти даде ония блага що око не е виждало и ухо не е чувало, и в ума човешки не са проникнали, които бог приготвя за обичащите го.” Отговорът на светеца също е издържан в определения стил на средновековните текстове и е твърде съдържателен. Иван Вазов, далеч от съмненията имало ли е среща между Иван Рилски и цар Петър, достоверно – исторически ли са разменените помежду им послания, след векове ще напише: “Прочитам пак отговора на свети Ивана. Той е пълен с интерес и като исторически документ, и като образец на високохристиянски възрения на длъжностите на царския сан. Това писмо изобличава в писателя си трезвения и остър ум, ясна мисъл и значителна черковна образованост. И по своя откъслечен и благороден слог то се много отличава от Петровото писмо, изпъстрено с византийска витиеватост и фигуралност”. /17/ Светият отец напомня някои правила на поведение и живот, които би трябвало царя да спазва, иска ли да получи живот вечен. Иван Рилски припомня за скромните условия, в които живее иночеството - може би в противовес на живота на някои разпуснали се духовници – и особено ония от него, постниците, посветили се на отшелничеството. Отново е подчертано въздържанието, отказът от светската суетня, следване живота на Христа. По-конкретни са съветите за поведението на владетеля – да не ламти за богатство, богатството да се употребява за войската (може да се улови подтекст) за да е силно и защитено царството; да се раздава то на бедните, гладните и бездомните – тоест на хората от народа, намеквайки за недоброто им социално положение; да не граби, да обича хората, да не причинява неправди и злини, да е достъпен за всички, да е милосърден към всички, бедните да са доволни, велможите да са възпрепятствани да недоволстват от него. В устата на светеца това не са книжни пожелания. За да бъдат изречени те вероятно са намерили основание в живота на царството, на царя, на царедворците му. А нима не е било ясно тежкото положение на населението и през 10 век, когато е живял Иван Рилски, или през 12 век, когато са писани житията, или през 14 век, когато патриарх Евтимий създава своето житие. Думите, констатациите и пожеланията са свързани с действителността, за което има достоверни исторически източници, кореспондиращи със съдържанието на посланието: бедност и имотно класово разслоение; духовенство, което играе важна роля в държавата, стреми се да намали нейното първенствуващо влияние за пълна своя независимост в решаване на църковните дела и вярата, и разложение в част от духовенството; неспокойни външни граници, чести военни нападения и войни. Противоречия, макар и неясно изявени, вероятно са се усещали, макар че в житията няма конкретни упоменавания нито за тях, нито по отношение на духовната власт, но явно са тревожили будните умове. Бегли са и бележките, които е оставил Димитър Кантакузин. Те не се отклоняват от вече написаното, говори се за царя, но не се споменава името му – има се предвид Петър, “Понеже той (Иван Рилски) беше избягал във вътрешната пустиня, Бог го прославяше със най – голяма слава и с благодатните действия на чудесата. Дари го прочие с видима сила срещу бесовете; той се прояви като безмезден целител на болните. И тогава нашироко се разпростря славата на преподобния, че и самият оня, който царуваше тогава, да получи желание да види босоногия отец. И се превърна царят в пътник без леност А христовият угодник прие усърдието като добро и зло, но се отказа да се види и беседва с него, заради смирената [си] мъдрост. Обаче не изпрати царя без нищо, а като го удиви премного със сладки и напътствени думи, изпроводи го с мир, след като му поговори – преди да бъде запитан – за всички ония неща, що царят беше пожелал да чуе. Защото този мъж се бе сподобил и с благодатта на дара на прозрението, както беше казано по-горе.” За такава беседа между светията и царя няма съобщение на друго място. Може би, под влияние на Евтимиевото житие, имащ предвид включените две послания, Кантакузин пише тия редове. Още в един текст се намира съобщение за тази среща. Това е Заветът на самия Иван Рилски, писан преди неговата смърт. /18/ Той не разказва конкретно за нея, но осмисляйки своя живот и поведение мимоходом споменава за царя (без да споменава името му) и неговия дар – златото, за да направи един от своите завети: “Пазете се от сребролюбивата змия… Златото и среброто са големи врагове на инока и подобно на змия ухапват оногова, който ги има… В началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият враг опита да изкуси и мене – понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато. Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това било коварството на дявола. Не го приех, но го върнах на оногова, който го изпрати, понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро и подобни тях неща, то защо дойдох в тази страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове.” Тези кратки редове, написани в друг контекст, също подкрепят мнението, че такава среща се е готвила, макар и неосъществена, тя е факт. В спомените и преданията за нея се е разрасла, придобила е измислени подробности, станала е по- недостоверна, но по-вълнуваща и въздействаща на читатели и слушатели. Според патриарх Евтимий отшелникът е стоял на това място “общо седем години и четири месеца, без да прояви нито за един час отпускане, или униние, но прибавяйки към ревността – още повече ревност и към усърдието – усърдие и казано накратко в старческа възраст показваше юношеско старание.” Това е време, когато мълвата за отеца все повече разраствала. За него се говорило по близки и далечни краища. Отшелникът вече придобил славата на свят човек, който милеел за хората и вършел чудеса. “И мнозина прибягваха към него, носейки своите болни. И след като те с молитвите на светеца, получеха здраве, отиваха си. Славата на преподобния се разнесе по цялата онази земя и мнозина възревнуваха добродетелното житие на светеца – и пожелаха с него да живеят. И направиха църква в близката пещера, и построиха манастир; преподобният им беше началник и пастир.” (Проложно житие от Стишния пролог). А при Скилица се намират следните редове: “И с тях [пастирите] пак ходиха [при него]. В дар един му носеше хляб, друг – месо, трети пък нещо за ядене.” Скилица разказва подробно за човек, завладян от лукавия, за мъките му и неговата, и на околните хора молба към отшелника да му помогне. “Като узна, че злият бяс беше причина за това нещастие, светецът се просълзи поради немощта на човешкия род, повдигна очите си към небето и, като разпери ръце, повика страдалеца по име. И щом чу гласа на преподобния, той онемя. И като се приближи повторно до дървото, той падна пред нозете му и ги целуваше, като се търкаляше. Преподобният го повдигна с ръка и заповяда на цялото множество да извика: “Господи, смили се!” Когато людете изпълниха заповедта на преподобния, след десетия възглед, той се помоли на бога, за себе си, защото със всички по този начин той беседваше. И от тогава на лукавия дух бе забранено да мъчи тогова. Така [духът] беше изгонен, а [болният] благодари на бога и призна, че Той е единният Исус Христос. А колко много се зарадваха тези, които се случиха на това видение. Колко много се почудиха и изплашиха! Те възхваляваха бога, разцелуваха преподобния, а пастирите разказваха за благодеянието”. Привеждайки този случай на извършване от пустинника чрез Бога чудо, Скилица допълва:”А някои от тях дойдоха, за да живеят с преподобния. Те си направиха колиби и обещаха да търпят заедно с него.” Следва подробен разказ между хората и пустинника – ядяли от сланутъка и се засищали, а който се опитвал тайно да си изскуби от него, откривал само празни шушулки. ”И ето, славата му се разнесе с бързи крила: опечалените пожелаваха да отидат. Едни дохождаха и се връщаха, а други пожелаваха да си построят колиби в планината, за да живеят заедно с тези, които бяха със светия отец. И както реките с голяма бързина се вливат в морето, така и те се стичаха към божествената планина… Също и всички, които имаха близки и любими, които жестоко се измъчваха поради болест, или бяха нападнати от лукави духове, ги донасяха при преподобния, като товари, които не могат лесно да се носят. Те ги придружаваха и се завръщаха, след като ги излекуват. И всички прославяха бога, защото хромите свикваха да вървят добре; слепите проглеждаха; сухите надебеляваха; разлабените се надбягваха… Бесоватите идваха на себе си, глухите прочуваха, а немите заедно със всички запяваха песни за хвала и благодарност. И нямаше нито един, който да не се избави от болестта, що го мъчеше”. (Скилица сам е изпитал върху себе си, както той съобщава, чудодейната сила вече на мощите на свети Иван, когато бил управител на Средец и мощите били в Средец и се излекува благодарение на тях. Разбира се за това вече по негово време, преданията за светеца не са секнали, а се разнасяли постоянно сред хората все така силно). В нито едно друго житие разказът за чудодейната сила на светеца, уповаващ се винаги на Бога и молещ го всякога за помощ не е така пространен и картинен. Интересно е, че тези византийски страници всъщност образно и увлекателно разширяват париметрите на разказа за живота и дейността на български светец. Скилица продължава: “Когато мина време, и когато по брой чудесата се увеличиха навсякъде, поради вярата на преподобния, някои от боголюбивите построиха дом за молитва в полите на планината. Те събориха колибите, направиха келии и съградиха манастир – където и по-рано е бил в пустинята. В тоя манастир някои остригаха косите си. Според силата си, те вървяха по стъпките на преподобния и умряха с добра надежда в бога.” В тези редове на житието може да се види началото на съграждането на Рилската обител, но за това по-нататък. Патриарх Евтимий не е много словоохотлив що се отнася до този момент от живота на светеца. Той преповтаря написаното в Проложното житие и не добавя нищо от себе си: “Мнозина идваха при него, като донасяха своите болни, и получили ги след молитвите му здрави, отиваха си. Когато голямата [му] слава се разнесе по цялата земя, мнозина възревнаха на добродетелния му живот и пожелаха да живеят с него, създадоха в съседната пещера църква и основаха обител, имайки преподобния за началник и пастир. А той като пасеше добре стадото си и приведе мнозина към Господа, извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост”. Димитър Кантакузин също използва почти буквално вече известното от Проложното житие и житието на патриарх Евтимий. Макар че написаното в тоя случай от него не допринася нищо особено за обогатяване на темата, не бива да се отминава без да се отбележи, защото то все пак изразява някакво отношение. “… прииждат [хората] при него, едни искат да живеят заедно с него, едни – да слушат напътственото слово, други пък – само за да видят светеца и да се сдобият с благословия, а други – защото са болни, или са донесли болните си близки. И никой нн се връщаше празен, всеки беше получил желаното, чрез Христовата благодат. И не като дар със забавяне, или високомерие, а сякаш дълг подаваше бързо и смирено необходимото на всеки. Лечител необикновен и бързо отзивчив към болните. А онези, които бяха поискали да живеят при него, ръководеше към спасение. И те, след като създадоха в пещерата храм, приеха преподобния за наставник.” Четирите жития отбелязват, че отшелникът е станал началник, пастир, наставник на създадения храм. В тях, обаче няма повече подробности около организацията на манастира. Ако приемем, че тези редове се отнасят към първите дни на Рилската обител, то вероятно това е станало, както предполага Иван Дуйчев, “поне едно десетилетие преди 946-та година” /19/ (смъртта на светеца). Защото, както ще видим в следващите редове, отнасящи се до завета на пустинника, той говори вече за монашеско братство. Иван Рилски пише този Завет, усещайки края на силите и идването на смъртта: “Като ви виждам днес събрани в Господа, като предвиждам, че скоро ще настъпи края на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя преди моето отхождане от тукашния ми живот, настоящето мое отческо завещание, както и бащите по плът оставят на своите чеда земно наследство от сребро и злато и друго имущество, та като поменувате вашия отец по Свети Дух да не забравяте и неговото завещание”. Видно е, че пустинникът се чувства като отец и наставник на ония, “като начални, още не сте утвърдени в иноческия живот.” Това ни навежда на мисълта, че наистина вече в Рилската обител са се събрали мъже, които тръгват по божията пътека на духовното самоусъвършенствуване, на отрицание от светския живот, и чрез църквата се отдават на бога. Те са негови последователи, на които той вярва и иска да помогне. Защо иначе ще пише това завещание, ако няма на кого да го остави, защо ще изрича поуки, ако няма към кого да са адресирани, защо ще отправя предупреждения за опасности, ако няма заплаха от тях. Просто трябва да се приеме, че в Рилската обител, макар и току що създадена по това време, вече поникват кълновете на бъдещия голям духовен център с особено значение в живота на България. В това вярва и самият пустинник: “Аз вярвам, че след моето заминаване, тази пустиня, която досега беше страшна и необитаема ще бъде населена от множество пустинни жители”. Иван Рилски се обръща към последователите си като ги заклева да не отстъпват от нищо, което е направено от него, да не се отклоняват от пътя, по който е вървял, където и те сега се отправят: “И преди всичко ви завещавам да пазите святата вяра, непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене.” В тези мисли може да се открие предупреждение, макар и косвено за съществуващите останки от езичеството, за предпазване от различни ереси, които отклоняват хората от правата църква. Той сигурно е имал предвид и богомилското движение, което тогава, както се знае е отричано от официалната църква като рушител на вярата и държавата. “Пазете се грижливо от светските увлечения и винаги помнете заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща. А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини, според Апостола, който го нарича второ идолослужение. Защото за инока богатството не е среброто и златото, но съвършената бедност, отречението от своята воля и възвишеното смирение… защото златото и среброто са големи врагове на инока и подобно на змия ухапват оногова, който ги има, ако, прочее имаме несъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо.” Светецът искрено съветва учениците си. Неговите съвети са извлечени от собствения му живот, който минава в лишения, отчаяна бедност, отдаден в молитви към бога. нали така разказват всичките жития писани, преписвани и размножавани през различните векове, влезли в черковни служби и достигали до мислите на хората. Самият отшелник привежда като пример за изкушение изпратеното му от цар Петър злато, както вече бе споменато, от което той се отказва. А не е ли това и отказ от по-близки отношения със светската власт? Не е ли това, както вече споменах някакъв далечен отглас на стремежа на духовенството да не зависи в своя живот и дейност от светските владетели, да има самостоятелност, да не позволява светско вмешателство в неговите дела? И същевременно непряко порицание на онази част от духовните водачи, които се поддават на светските съблазни, позабравили своето духовно призвание? Тези проблеми светецът явно поставя, защото те са съществували в действителността по негово време. Нима би могло да бъдат продукт на някакви отвлечени хрумвания. В подкрепа на тези мои съждения привеждам следния пасаж: “Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито пък се надявайте на тях, като оставяте небесния цар… щом веднъж сте излезли от света не се възвръщайте назад, нито с тялото, нито с ума… но и Апостолът учи да забравяме онова, що е отзад, а да се стремим към онова, що е напред”. След тези наставления, които могат да се отнесат към поведението на отделната личност, към отделния монах, за да я предпазят от отклонения, заветът придобива по-широк смисъл. Той вече е обърнат към създадената общност на иноците, към правилата на общия им живот. Защото монасите вече не са усамотени отшелници, не са самотници в пустинята, а са събрани в едно от благодатта на Светия Дух: “Така и вие се старайте да живеете единодушно, като дихаете еднакво… Общожителното пребивание в много неща е по-полезно за монасите, отколкото уединението, защото уединението не подхожда на мнозината, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели. Общият живот пък изобщо е полезен на всички, както отческите книги достатъчно ни казват това и ни учат.” Светият мъж явно съзнателно прави разлика между ролята и смисъла на мнозинството и на малцината – по- съвършените. Той разбира, че не всички могат да са съвършени, но могат да бъдат близко до съвършенството. На по-малко призваните животът е в монашеското общество. Всички не могат да бъдат съвършени – казва отецът, защото има усет за сложността на човешката природа.. Той пише своя Завет, защото се страхува, но вярва, иска да предпази и поучи. От какво още да предпази? “Не търсете първенство, избирайте си наставници и си поставяйте началници, които Бог ви покаже, сиреч мъже, засвидетелствувани от всички духовни деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение, и годни да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието и на животворните заповеди Христови.” Каква прозорливост и дълбочина се крият в тая част от посланието, което светият монах отправя към следовниците си. Свидетелство за житейска опитност и духовна мъдрост на вече много преживелия, препатил и осмислил себе си възрастен монах. Колко ли необичайно са звучали във времето си тези негови мисли, надскачащи обикновените човешки разбирания. В тях има дълбока мъдрост и прозорливост, която изпреварва времето. Отшелникът Иван е познавал явно твърде добре съществуващите църковни книги, както и животоописанията на основоположниците на отшелничеството Свети Антоний, Свети Теодосий и други, и се обръща към тях в подкрепа на своите слова. Заветът е изпъстрен с техни мисли и мисли от Светото писание, които придават особен аромат и колорит на иначе безхитростно и просточовешки написано завещание. Той се опасява също, че необучени и неукрепнали неговите следовници биха могли да се подадат на съблазни. “Ако ли все пак… всички започнете да желаете началство, или председателство и всички да бъдете игумени и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерие, завист и други неподходящи за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздори и несъгласия, но на мир и съединение… Така и вие бъдете единни, имайте мир помежду си… и с голямо единомислие и разсъждение установявайте всичко според бога, за да не разгневите благия ваш Владика бога. Ако ли пък се намери някои измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни, такъв веднага го отстранете отсред вашето събрание, за да не се обърне това в разяждаща живеница… и да не се разпространи злото между добрите, и да не би някой корен на горчивина да порасне нагоре и да направи пакост и чрез това да се осквернят мнозина… поради това и вие, чедца, се пазете от тези неща и не ги допущайте да живеят между вас, но ги отклонявайте далеч от себе си, както пастирът прогонва краставите овце от чистото стадо.” На борбата с тези недостатъци у хората, а още повече у духовниците – монаси светият отец е поставил своеобразен акцент, защото те не бива да бъдат пренебрегнати и оставени без внимание. Те са значими, не второстепенни, и от недопускането им или преодоляването им, обществото на посветилите се на бога ще бъде по-чисто и по-духовно. За да подсили своите думи наставникът също привиква на помощ богослужебни текстове, примери на светци и прочие. Между впрочем целият Завет е построен върху извадки, цитати, мисли от литургичната и агиографска литература. Той неслучайно съветва да се четат отческите книги, за да може в ежедневието да се подражава на светците, да се пази и утвърждава онова, което вече “е установено от светите отци”. Иван Рилски съветва монасите да се трудят, да не пренебрегват “ръчната работа”, както древните пустинници ”се препитаваха от труда на своите ръце, но отдаваха и на нуждаещите се.” Особено важни са редовете, почти към края на Завета, които свидетелствуват за голямата роля на монасите – да бъдат близо до своя народ, нему именно да служат и него да поучават. Такова напредничаво разбиране има своите корени в атмосферата и сложността на времето, в което живее и пише своя Завет. Време, няколко десетилетия след покръстването, когато все още незатихващата война между християнството и езичеството, за пълното господство на новата вяра, за нейната обединяваща народа същност изисква големи усилия и напрежение. Естествена роля тук се пада на духовните водачи, които влизат в пряк контакт с простолюдието, и могат да му внушават и влияят, както с пламенните си слова, така и с примера на богоугодния си живот. Затова така силни са редовете: “Новопокръстените люде от еднокръвния свой народ, утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят недостойните си езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но те вършат това поради простотата и затова се нуждаят от вразумление.” Последното изречение е носител на чистосърдечното и любвеобилно чувство на светията към неговите братя, което е и укорително, и милостиво към тях. В края си Заветът съдържа и един съвет с чисто практическо предназначение. той оставя манастира и неговите обитатели на своя заместник (“вместо мене”) брат Григорий. Не оказва ли това също, че Иван Рилски е бил първият началник и наставник на обителта, което пък идва да потвърди, че той е основател и родоначалник на Рилския манастир. Предлагайки брат Григорий да продължи делото му, свети Иван Рилски се е убедил в неговите възможности: “… всички свидетелствувате, че е годен да ви управлява добре според бога.” Т.е. не налага своята воля, а се съобразява с мнението на всички. Това е като продължение на по-предната му мисъл, че за духовни ръководители трябва да бъдат избирани винаги хора с високи качества и добродетели, подготвени и образовани. На края обявява своето решение: “Аз пък отсега желая да пребивавам в тишина и безмълвие, за да се покая за своите прегрешения и да изпрося милост от Бога. А вие винаги ме поменувайте във вашите молитви мене, грешния ваш отец, за да получа милост в съдния ден, защото нищо добро не съм сторил на земята и се боя от [Страшния] съд…”. Потвърждение за изпълнението на тази заявка за оттегляне ще намерим и в житията, след малко редове нататък. Завещанието е датирано: “Написа в годината от създанието на света 6449 (941 година от Рождество Христово), в 25-тия ден от месец март аз, смиреният и многогрешен Йоан, първият жител на Рилската пустиня (още едно потвърждение за основателността на твърдението, че той е първият български отшелник и основател на Рилският манастир), подписвам със своята ръка и потвърждавам горе написаното.” Оригиналът на Завета е загубен. Той е познат от по-късни преписи. По автентичността на документа учените не са на единно мнение. Някои се съмняват в нея ,като твърдят, че се касае до някакво доста късно съчинение. Но повечето не се съмняват, че това е истинско произведение от десетия век, защото то е написано в духа на времето, с познаване на старобългарския език и книжнина. Има съобщение в една приписка към Завета, в която се казва, че през 1389 година, поради турското нашествие, оригиналът му е бил скрит с други ценности на манастира, а в самия манастир е останал препис, който се наследявал от игумените. /19/ Заветът на Иван Рилски е интересен и сериозен източник, както за времето, в което живее светецът, така и за по-плътното изграждане на представите за неговата личност и философията на неговите отшелнически идеи и разбирания. Той спомага също за обрисуване на образа на отеца като човек силно набожен, пълен със смирение, скъсал със земните вълнения и изкушения, отдал се на божествената радост, уповаващ се на верния път. Какво намираме в житията за последните години от живота на свети Иван Рилски. В Народното житие след епизода с цар Петър следва: “И дойде Йоан Богослов, и рече на светия отец Иван говорейки: “Изпратен съм от Бога да ти възвестя радост! Радвай се, възлюблениче мой и служителю господен, приготвя ти се венецът.” И на часа прелетя бяла пчела, и влетя в устата му. И от този миг започна да лети духом по въздуха, сякаш е орел и по планините, сякаш гълъб златогръд. Когато видя това Богословът си отиде, а преподобният отец, пустинослужителят Иван почина на мястото си през месец Август на 18-тия ден.” В житието на Георги Скилица е отделено повече място за последните дни и смъртта на светеца: “Тогава Великият се затвори в пещерата, която се намираше отпред и оттогава насетне 12 години (?!) извършва добродетелни подвизи. Преподобният отец без да остави поне за малко обикновеното си въздържание, достигна до седемдесетгодишна възраст… Според своето предвиждане, като разбра, че душата ще се отдели от неговото тяло, той повика учениците си. И след като ги поучава много и ги посъветва неотстъпно да спазват правилото, им поръча, като каза: ”И след моята смърт не се измъчвайте безутешно, защото аз няма да ви оставя и невидимо ще пребивавам с вас”. И като им заръча да се отдават прилежно на постнически подвизи, той се прости със всички подред. И като се пречести с божествените Христови тайни, сам просто легна на земята и веднага млъкна и склопи очи. Така той предаде душата си на ангелите”. Този пасаж е интересен и с това, че се говори за ученици и последователи на отшелника, за живот в обща обител. Той по-напред вече е казал, както и отбелязах, че е съграден манастир. (Това отново е в подкрепа на основанието за създаването на Рилската обител.). Дали това съобщение за събиране на учениците и последователите му преди смъртта от Иван Рилски не е навеяно от завета на светеца, за който Георги Скилица би могъл да има някакви сведения, каквито, обаче няма в житията? Написаното в Проложното житие от Стишния пролог е следното: “А той… достигнал до дълбока старост прие в мир края на живота. Пресели се в нестареещо блаженство.” Житието на патриарх Евтимий също не много разточително разказва за края на светеца: “А той, като пасеше добре стадото си и приведе мнозина към господа, и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. И, когато разбра за своето преселение при господа, отдаде се на молитва и изливаше от очи топли сълзи. И прегънал колене към земята говореше: “Боже, вседържателю, приеми ме, грешния и недостойния свой раб и ме причисли към ликовете на твоите избраници Понеже нищо добро не направих на земята, добри, затова и моля тебе, добрия, да дойде ангел добър та духовете на лукавството да не попречат на възлизането ми!” И прибавяйки: “Господи, в твоите ръце предавам духа си” веднага предаде дух в ръцете божии, след като беше живял чак до седемдесет години.” Няколко реда е написал и Димитър Кантакузин: “Като прозря своето представяне пред бога, а по-точно да се каже – упокоението от тежкия труд и прибирането при своя Владика, когото възлюби премного от млади години, изпълнил броя на дните си, той премина при желания бог, заспивайки с мир в дълбок сън.” Това са кратките съобщения в житията за последните дни и смъртта на големия български светец. Скромен завършек на скромен, но голям човешки подвиг, обречен на тържеството на вярата. Датата на неговата смърт се отбелязва на 18-ти август (946 година), както е посочено единствено в Народното житие. За погребението и гроба на светеца също написаното не е много, като в различните жития има несъществени разлики. Народното житие продължава след смъртта в същия повествователен стил. В него се появява отново името на цар Петър: “И лежа тялото на светеца никому неизвестно и само ангел господен му служеше. И като изминаха много дни, цар Петър изпрати пак да получи вест за светия отец. И отново започнаха да го търсят, и не го намериха. И се върнаха при царя, и му рекоха: “Не го намерихме.” А царят се наскърби много, прослави бога и рече: “Наистина не бях достоен да видя светеца.” Като измина дълго време, царят пак изпрати ловци на онова място да ловуват. И се не срещаше там в пустинята душа човешка, а само и единствено зверове; и те идваха на гроба на светеца, и се изцеляваха от своите болести: който беше сляп, проглеждаше, и хромият, оздравяваше, като идваше при гроба на светеца. ловуващите намериха един сляп звяр и тръгнаха по следата му до святото място. И видяха много зверове, и те не се отдалечаваха от него, понеже искаха милост от светеца. Зарадваха се ловците, че ще уловят лов. Тогава ония зверове видели човешко лице, се изпоплашиха. И звънецът прозвъня, и клепалото поклепа, и ловците бяха обзети от голям ужас, та решиха да бягат. И забелязаха кандило, и видяха тялото на светеца, и прославиха бога. И оставиха лова, и се върнаха при царя, и му известиха онова, що видяха заради светеца. И веднага му се яви насън ангел господен [и му нареди] да намери тялото на светия отец, понеже е речено, щото тялото на този светец да лежи в град Средец.” В този пасаж, както споменах е включен цар Петър, който според житиеписеца явно е продължавал да се вълнува от съдбата на отшелника, с когото така и не могъл да се срещне. И отново се вмъква темата за чудодейната сила на свети Иван, сега вече след смъртта. Тази сила излъчвали неговите тленни останки. Те давали изцеление на дивите животни, с които, единствено живи същества е общувал в последните си години и дни. В Проложното житие от Драгановия миней съобщението е кратко: “… След кончината си бе потърсен от Рилската пустиня. И го намериха някои хора, пратени от благочестивия цар Петър.” Същият факт, който съществува в народното житие. В Проложното житие от Стишния пролог има само следния израз: “И бе погребан тук от своите ученици.” Георги Скилица прави по-дълъг и обстоен разказ за погребението и гроба на отшелника. Съобщеното от него няма потвърждение от други източници, както не е известно откъде той е почерпил данните, които привежда. Дали не са достигнали до него от предания и легенди, дали не са негови съждения, които той прави следвайки логиката на своите мисли и традициите на житийната литература. Учениците на светеца, които са присъствали на неговата смърт, както вече житиеписецът е разказал: “… със сълзи измиха нозете на преподобния отец. Те не можеха да се отделят от този образец на естествения живот. Като обвиха неговото свещено и божествено тяло, те го положиха в дървен ковчег. И веднага бързо се узна навсякъде за смъртта на преподобния. Всички се стичаха при гроба на светеца, искайки да видят ново и свръхестествено видение. А той изглеждаше на заспал. Телесният му вид не беше се променил, и постническото му тяло излъчваше благоухание, което не може да се изкаже. И като че ли той беше жив, та болните, молейки се, просеха да ги излекува, па се и радваха, когато се освобождаваха от болестите, които ги измъчваха. След това, като се изминаха 40 дни преподобният се яви на най–стария от учениците си, като му поръча да погребе тялото му в земята. И той, като чу заповедта, изпълни на дело това, което му бе съобщено чрез видението. Изворът на чудесата и съкровището в гроба веднага излекуваше всички, които прибягваха до него. По този начин се прослави божият угодник, възвеличаван от всички.” Верни или не тези описания подчертават отново любовта към светеца от страна на неговите ученици и населението. Любов, която е била засвидетелствувана особено през втората половина от живота му. Отново е наблегнато на чудодейната му сила, на славата, която го съпровожда вече и след смъртта. Патриарх Евтимий само отбелязва: “И тук бе погребан от своите ученици.” И след това започва разказа си, малко по-подробен, за пренасяне на мощите в Средец. Димитър Кантакузин пише като преход към пренасяне на мощите в Средец следните редове: “И бива погребан от ръцете на своите ученици, но не в недрата на земята остана скрито съкровището, а от гроба честното тяло на отеца отделяше благоговение. И повеляваше чрез съновидение да бъде разгласен”. Животът на рилският светец Иван, както е обрисуван в житията е наниз от сложни преживявания, обиди, лишения, скиталчества, смирения, мъки, себеотрицание и изключително упование в бога и преданост към христовата вяра. Той явно е бил богата духовна личност, която външно е излъчвала смирение, но вътрешно е криела неподозирана сила. Защото само силен човек би могъл да понесе такива трудности и изпитания, и да издържи до дълбока старост. Естествено е в условията на средните векове при силното си присъствие християнската религия да е имала неимоверно въздействие и привлекателност. Тя е завладявала умовете и сърцата на хиляди хора и в нея те са намирали нещо ново, нещо различно от трудното и тежко битие. Естествено е сред тези хиляди хора да се намерят и свръхчувствителни личности, съзерцателно устроени, които да видят в християнската религия, в нейните светци и мъченици пример за следване и подражание, хора, които тръгват по този път, който ще ги направи по-съвършени, по-възвишени. Такъв човек е бил явно и Иван Рилски. Житията – единствените свидетелства за него, го описват именно като такава личност, отдадена богу, обаятелна с житейския си пример, чиято слава расте сред простолюдието, прескача тесните граници на землището, завладява дори царските кръгове и прониква в по-далечни области. Тази слава, както ще видим няма да помръкне и след смъртта на този богоугоден човек, който приживе вече е обявен от хората за светец. Макар, че няма точни данни кога е станало канонизирането му, той е такъв още преди смъртта си сред народа и монашеството. С неговото име са свързани различни чудеса и предимно излекуването от различни болести, нещо характерно въобще за житийната литература, нещо, в което и нашите житийни автори не правят изключение. Тези чудеса са ореолът, с който блести обикновеният му живот. Все пак той е бил необичаен, различен от техния със себеотрицанието си, с презрението към житейската суета и съблазни, с възвишеността на целите си. Някои от чудесата сигурно имат корените си в случайни, истински проявления на отшелника, в умението му да помогне, да бъде отзивчив към хорските мъки, да облекчава страданията им, да ги утешава, но те добиват хиперболизирани размери благодарение на удивлението и обичта на неговите последователи, ученици, житиеписци. Особено в тежките робски години, както ще видим името на светеца се превръща в символ на българщината, на българското упование и надежда. Напрежение и движение от едно пустинно място в друго, такъв е бил земният живот на свети Иван в рамките на повече от половин век. Така са го описали житията, създадени не само от български автори и преписвачи. Такъв той живее и в някои писания на гръцки език. Напрежение и движение съпътстват Иван Рилски – неговите мощи, в продължение на четири века. И не само по България, но и извън нея. Заедно със славата, вечната спътница приживе и след смъртта. И като обобщение на казаното дотук мисля, че най-добре ще стоят думите на професор Иван Божилов: “Подчертано българин, той принадлежи на обикновено българско семейство и приема традиционния път на монашеството: отшелничество, духовни подвизи, постепенно слава, първо сред народа и сетне сред управляващия елит. Той е встрани от светските дела и управлението на църквата; дори се оттегля от ръководството на своя манастир. Той е по-близо до обикновения българин, отколкото до аристокрацията (отказва да се срещне с царя!), той му сочи пътя към истинското християнство, той е негов водач и закрилник, тук, на земята , за да стане негов небесен покровител. Изминава в продължение на десетилетия целия трънлив път на славата, която след смъртта го отвежда към святостта (той е и ще си остане ”преподобен и богоносен отец”). Така той се превръща в идеалната фигура в средновековното общество; фигура, чийто действия не могат да бъдат следвани, защото те са за малцина, но сочат пътя, който трябва да бъде следван от мнозина.” /20/ Изтегляне 140.01 Kb. Сподели с приятели:
|