Свети иван рилски – живот и дейност
СТРАНСТВУВАНИЯ ПРЕЗ ПРОСТРАНСТВА И ВЕКОВЕ
Изтегляне 140.01 Kb.
|
СТРАНСТВУВАНИЯ ПРЕЗ ПРОСТРАНСТВА И ВЕКОВЕСтранствуванията на мощите на свети Иван Рилски по територията на България, а и извън нея, имат не само църковни подбуди и смисъл. Те имат и политически подбуди и смисъл. Свързани са не само с христолюбивите нагласи на българските, пък и не само на българските първенци, подчинени на чудодейната сила на мощите и нарастващата и ширещата се слава на отеца, но отразяват и важни процеси в развитието на обществото. Данните в житията и някои други богослужебни писания, в което се прославя делото на свети Иван Рилски, са твърде неблагодатни и не особено конкретни, когато се касае до дати и до имена на личности, заангажирани пряко или косвено в този сложен и продължителен във вековете процес. И само използвайки житията и фактите в тях, съпоставени с други исторически извори за историята на България и взаимоотношенията й с Византия, Сърбия, Унгария в състава на Османската империя, може да се стигне до някакво по-цялостно и стойностно обяснение и тълкувание на такъв феномен в средновековния живот на българите, какъвто са пътешествията на този първи български отшелник и светец – свети Иван Рилски. Българските учени, специалисти историци, са извършили изключително голяма работа в това отношение и в техните изследвания и публикации може да се намерят и някои по-точни, и по- малко верни твърдения. Те често си противоречат, оспорват се един друг всеки със свои по своему убедителни доводи. Но въпросите все още чакат нови изследвания и уточнения. Няма да се спирам на едно или друго становище, защото това е твърде голяма, отговорна и обширна задача, непосилна да се вмести в съдържанието и обема на настоящата работа и изискваща много голяма прецизност и подготовка. Мощите на свети Иван Рилски пътуват и се установяват на пет места: от Рилския манастир в Средец, от Средец в Унгария, в град Остригом (Естрегом), обратно в Средец, оттам в Търнов и накрая за последен път и завинаги в Рилския манастир. Пътувания, както по разстояния, така и във вековете от 12 до средата на 15 век. Те се превръщат в динамично, историческо, духовно и културно събитие в продължение на четири века. В житията, в местата, където е описано погребението и гроба на светеца, често има малки податки за тяхното първо придвижване – от Рилската обител към Средец. В някои, както ще видим написаното е повече, не така телеграфически, както в други, с някои подробности и фактология. В Народното житие, след описанието за търсенето на гроба по нареждане на цар Петър от ловци, след съобщението им за видяното, ще следва: “И веднага му се яви насън ангел господен [и му нареди] да намери тялото на светия отец. Понеже бе речено щото тялото на този светец да лежи в град Средец”. Тука естествено е първото споменаване на Средец в житийната литература като място, където ще бъдат пренесени мощите. В житията, за рожденото място на Иван Рилски до “Скрино” е прибавено “Средецкия край”, в някои упоменато е само “Средецкия край”, така че името Средец не е чуждо и непознато на житиеписците. Градът е бил разположен недалеч от Рилския манастир, бил е известен от по-стари времена. По време на Самуиловото царуване Средец е средище с важно значение. Той е едно от най-старите епископски седалища на Балканския полуостров. Така, че пренасянето на мощите от манастира в този град не е случайно. Според Народното житие пренасянето става по Петрово време. Ето как: “Събраха се прочее хора да идат да донесат тялото на светия отец. Отидоха, но не можаха да помръднат тялото на светеца. И се наскърбиха с голяма скръб, и започнаха да молят бога. Тогава към светеца се отправи глас, що говореше от небето: "Възлюбениче, мой, да направиш, каквото ти е заповядано! И веднага тялото на светеца се раздвижи. И ония хора започнаха да викат със силен глас : ”Господи, помилуй!” И тръгнаха, накъдето искаха, и тялото на светеца вървеше по божие повеление. И стигна тялото на светеца в Средецкия край. И му направиха ковчег, и му съградиха храм, и там положиха тялото на светия преподобен Иван Рилския пустиннослужител. И болните идваха при него, и получаваха изцерение.” Тук се намира и податка за първата версия, според която мощите са пренесени още по времето на цар Петър. Но повече подробности няма. Оформяне на такава версия става върху предположения, които не са достатъчно убедителни за приемането й. Авторът на Народното житие, както четем, говори за специално построен храм за мощите. Сведения за това ще намерим и по-нататък, когато проследяваме и сравняваме написаното за случая. Много любопитни и интересни са свидетелствата на Георги Скилица. Той разказва за това твърде подробно и описателно, както за пренасяне на мощите, така и за установяването им там, престоя им, съпроводен с различни поразяващи чудеса. (Той е бил в Средец, когато мощите са били вече там и вероятно се е запознал с тяхната история). Скилица не споменава също кога е станало това, но вписва името на византийски владетел, което води мисълта, че по това време българските земи около Средец са били във византийско владение, българската държава е била затрита. Може ли да се мисли, че този пренос на мощите е бил по инициатива на поробителите, за да въздействат върху българите за своя политическа изгода? И житието на византийския книжовник да не е имало само християнски подбуди. Написаното от Скилица дава повод за повдигането на втора версия – едва ли не че пренасянето е дело на византийците, в опита им за византизиране на светеца, в напъна им да лишат българското население от свой роден светец, закрилник, надежда, вяра. “А тогава, когато царската власт премина към двуродния (В. Киселков предполага, че става дума за император Константин Багрянородни (912-959 година), или за император Роман Диоген (1067-1071 година), великият между пустинниците [свети Иван] се яви насъне на манастирския игумен и заповяда, ковчегът с мощите да се пренесе в град Средец и там да се постави над земята, за да не се пречи на тези, които отиват да го видят. Игуменът разказа това на монасите. И като повярваха на видението, те изровиха пръстта. А като извадиха ковчега и вдигнаха капака те видяха тялото на преподобния цяло. И така прославиха бога като казваха: “О, Христе, твоята благодат не може да се изкаже и да се изчисли!” Тялото на преподобния не беше засегнато от дълговремието и от гниенето, и лежеше пред тях като обилно изпущаше благоухание, поради тайната си”. И Скилица посочва град Средец, където трябва да бъде пренесен светецът, наречен от него “велик”. Тук обаче гласът нарежда на игумена на манастира. От думите: “манастир”, “игумен”, “монаси” е явно, че става дума за съществуването на Рилския манастир, организиран от Иван Рилски и станал много известен вече. А казаното за запазеното тяло на светеца е в духа на християнското учение за живота на светите хора и след смъртта в другия отвъден живот. Затова те са нетленни, за това не се поддават на гниене и унищожение. “С псалми и песни като прославиха преподобния, а заради него и самаго бога, те пренесоха ковчега на преподобния в споменатия град и го положиха свещенолепно в епископската църква.” Както прочетохме в Народното житие – бил е съграден храм за тялото на светеца, но това вероятно е станало по- късно и не е било известно на житиеписеца, защото Скилица споменава за действаща църква “епископската”. (Предполага се, че това е църквата Свети Георги). “А след това решиха да пренесат светеца в друга църква. Като пристигнаха те почнаха да вдигат ковчега, обаче той си оставаше неподвижен. Още много и по-силни мъже се помъчиха да го пренесат, ала един от тях пострада, а на други не се отдаде и да го помръднат, тогава, изморени, те си отпочинаха. После надойдоха още повече люде и поискаха да го вдигнат, ала се увериха, че пак напразно се трудят. После те по неволя застанаха за молитва, молейки се на преподобния, доброволно да открие ковчега на светеца, ала не успяха. Но светецът пак се яви насъне на игумена и му заповяда ковчега да се пренесе в църквата на светия апостол и евангелист Лука, която бе тогава дървена. Когато се съмна игуменът разказа за видението. И които бяха там, пристъпиха към ковчега и без никаква мъка го вдигнаха, и го понесоха бързо, като че ли не носеха нещо веществено. По този начин го поставиха в църквата на светия апостол Лука.” Къде са били двете църкви – епископската и Свети Лука не е установено, както и защо е трябвало мощите да се пренасят от едната в другата, Скилица не съобщава. Може би имало някаква смущаваща го причина, заради която той решил да замълчи. Дали това не е било все по-голямата слава и прочутост на българския светец, което не е било съзвучно с политиката на византийските управници по отношение на българското население. Било е опасно за поробителите то да пази българското си самосъзнание. Този светец, при когото се стичало мало и голямо, нуждаещите се от лечение и ония, които искали да се помолят пред светите му мощи. Както може да се предположи, тук монасите, игуменът са били все българи и един такъв духовен център не влизал в сметките на ромеите. Интересен за вярата в светията и преклонението пред него е още един епизод, който разказва Скилица: “В последно време познатият Грудас, който е от пеонските планини, по език и нрав - благочестив човек, и който обича преподобния, като пренесе богатството [си], понеже имаше вяра в светия преподобен отец, той му построи църква близо до стената на града Средец.” Кой е този Грудас? Около установяването на неговата личност са изказвани различни предположения от изследователите на житието, считан е българин, маджарин, сърбин, хърватин, пленен от император Мануил І Комнин, е докаран в Средец в 1150 година, останал е там неизвестно колко. Вероятно е бил на византийска служба по времето, когато там е бил и Скилица. Или малко преди него. Не случайно житиеписецът казва: “познатият Грудас”. Пожарът, за който ще разкаже по- сетне Скилица, може би е станал скоро след 1150 година и Грудас, пленен от въздействието на славата на Иван Рилски е решил да построи съвсем нова или да възстанови разрушената от пожара. “В нея (църквата) беше скрит на преподобния ковчегът, който разлива море от избликващи чудеса; който изгонва дяволските изкушения, като премахва всепагубните недъзи; който предава благодат на тези, които имат несъмнена вяра в светеца, а на умните – сила; който просвещава слепите по душа; който премахва зъбобола; който предлага просвещение на всички люде; който извършва не само тия чудеса, но и възпря силната стихия, която идеше от къщите и сякаш щеше да го изгори заедно с църквата.” А ето и разказът на Скилица за самия пожар: “Някога в града избухна пожар откъм южната страна [на църквата]. Поради земната суша, все повече и повече се издигаше към небето, като запалваше и унищожаваше всичко наоколо. Всички недоумяваха, как да изгасят огъня. Те също се замислиха и за божествения и носещ светеца ковчег. И те решиха да го изнесат от църквата, за да не би някакъв безумно издигащ се пламък, гонен от вятъра, да дойде до ковчега. Притеклият се набързо народ го изнесе из църквата и той тръгна носен. Ала когато се приближиха до вратата, и носачите почнаха да вървят по пътя, ковчегът на преподобния ги принуди да го сложат при краката си. От това място те вече не можеха да идат напред, дори нито крачка да направят. Те бяха възпирани да вървят: като че ли бяха притискани от някаква тежест, а краката им – завързани с някакви въжета. И те се замислиха да се върнат пак в църквата. И по-скоро от думата те направо и бързо се завтекоха, а църквата прие пречистия ковчег. Тих вятър завя насреща. Тогава той отклонил огъня от църквата и го накара да изгасне и да обгаря отчасти запалилите се [къщи]”. Пожарът в Средец, за който пише Скилица, според Ив.Дуйчев е възникнал преди построяването на новата църква и непонятно защо е направено такова подреждане в житието. /21/ Но от текста не личи дали става дума за новопостроената църква при пожара. Още повече Скилица употребява думата “някога”, която е неопределително наречие и би могло да се употреби и за след построяването на тази църква. По-скоро за пожара е разказано, за да се подсили повествованието за чудодейната сила на мощите, които помагат не само на хората, но и при бедствие могат да повикат в помощ и атмосферни явления, каквото е появяването на вятъра, отклонил пламъците от църквата. И в това е видяна божествената сила на светеца. “Но да не смятате, че това са всичките благодеяния на блажения: те са неизброими като звездите, необозрими са като морският пясък или като движението на морските вълни. Аз съм свидетел на гореизложеното, като изповядвам, че е велик между постниците и преподобните този, кой прояви към мене великата си благодат, и който, както казахме в началото е причина за появата на това съчинение”. И Скилица описва твърде подробно и цветисто своята нетърпима и неизличима болест. От нея той оздравява, благодарение мазането със света вода от “божествените мощи”. Разказва и случай с император Мануил, който пристига в Средец и е бил схванат от мускулна болест, която “поразявала и сърцето му”. “Болестта бързо завехна”, след като се е мазал с масло “от кандилото на светия гроб.” Тези два примера едва ли са измислени от Скилица само за да увеличат мълвата, носеща се за светеца. Вероятно болестите им са се повлияли от нещо. Но той определено и категорично отдава изцелението на силата на светиивановите мощи, като се прекланя пред чудото на извършеното от светеца. Какво намираме в останалите жития относно пренасянето на мощите в Средец? Проложното житие от Стишния пролог: “И след дълго време, той се яви на своите ученици и заповяда да пренесат мощите му в Средечкия град. Те щом откриха гроба и видяха тялото на преподобния цяло, незасегнато от разложение и изпускащо благовоние, прославиха бога и така с почест го пренесоха в Средец. И го положиха в църквата на апостола и евангелиста Лука. По-късно бе създадена прекрасна църква на негово име. И в нея положиха преподобния, който извършва дивни и прекрасни изцеления.” Тези редове са близки до съобщеното в Народното житие. И тук свети Иван се явява на учениците си и им нарежда да пренесат мощите му. Може би тази “прекрасна църква” е изградената от Грудас църква. Патриарх Евтимий преповтаря казаното в Народното и проложното жития. Не използва данните на Скилица. “…пренесоха с почит светите му мощи в славния град Средец. И бяха положени в църквата на светия евангелист Лука. По-късно бе създадена църква на негово име и в нея бяха положени светите му мощи, които правеха дивни и преславни чудеса.” В житието с похвала на Димитър Кантакузин отново се поднася същото съдържание, като вече е използвано житието на Скилица. “… той бива отнесен с почит в град Средец и го полагат в църквата на пребожествения евангелист Лука. И тук той просия славно по всички места наоколо с мощни чудодейства. И се разпространи по земята славата на отеца – дотолкова, че и самодържеца на гърците – Мануил, който владееше град Средец и страдаше така от рамото [си], та Галеновото и Ипократовото изкуство не му действаха, щом прибягна към помощта на светеца, веднага се освободи от недъга”. Както се вижда от този пасаж от Кантакузиновото житие, авторът ползва факти от два източника – българско житие и гръцкото житие на Скилица. Дори взема от него упоменаването на известни гръцки лекари, станали днес символи на медицината – Гален и Хипократ. Историята на първото пренасяне на мощите на свети Иван Рилски от Рилската обител в Средец прави категорично внушение за важността на това събитие. В историческата му истина като факт няма колебание. Кога е станало това и по чия инициатива има различни твърдения, както вече казах – по времето на цар Петър (Народното и Проложното житие), или по време на започналата вече византийска власт при император Мануил І Комнин или Роман Диоген (1067 – 1071 година), (житието на Скилица). Патриарх Евтимий и Димитър Кантакузин не съобщават нищо. Професор Иван Дуйчев, като изучава подробно житията, като се опира на факти от историята на България през ония векове, като се опира на императорските имена, които споменава Скилица, защото те са някакви ориентири, прави много интересни съпоставки и сравнения, анализи, тълкования, които са твърде приемливи, и които оформят третата версия за пренасянето на мощите в Средец. Това става преди падането на България под византийско господство. Той определя времето между 969 и 972 година, когато Средецка област, включително и територията на Рилската обител се владее от Самуиловия брат Аарон. Тогава столицата Преслав е завзета от византийците, а Средец все още се държи и продължава да бъде административен и духовен център, още повече, че и българският патриарх имал вече седалище в Средец. Само тогава е било възможно пренасянето на мощите на свети Иван Рилски, продиктувано от естествената необходимост и бурното, и тревожно време. Те трябвало да бъдат там, където още съществувала България. Защото можели и поддържали духа на населението от голям район свободна българска земя. Според съжденията на Ив. Дуйчев “Невероятно е, че именно византийската власт или пък именно византийското духовенство – през време на почти двувековното робство е могло да стори това. Напротив, това е могло да отговаря на желанието и почитанието на един български първенец и на български патриарх”. /22/ Пребиваването на мощите, чудесата, които се описват в житията, съграждането на новата църква вече стават, когато Средец е един от пважните центрове на свободната българска държава. По-късно българският патриарх го е напуснал и окончателно е установил своята патриаршия в Охрид. В града византийците са наследили мощите на българския светец Иван Рилски заедно с българската му слава и чудесата, които още продължава да сътворява. Полагането на мощите в епископската църква след пренасянето им, вероятно е станало в кръглата църква Свети Георги, най–старата църква в града. Датата е 19 октомври и това става втория празник, свързан с името на светеца, в който се чества паметта му. (Първият е на 18 август, денят на неговата смърт; има и трети). За тази дата съобщава тъй нареченото Зографско евангелие, писано някъде в Македония към края на десетия век, където се намира сведение и за канонизирането на Иван Рилски. Това е единственото ориентиращо сведение дотогава. Първото изобщо съобщение на името на Иван Рилски принадлежи на Презвитер Козма и неговата Беседа против богомилите. Там е казано: “Подражавайте на новия презвитер Йоан, когото мнозина и от самине вас познават и който беше пастир и екзарх в българската земя,.” /23/ Там той още не е наречен светец и това ни кара да търсим канонизирането в по- късно от времето на Презвитер Козма. “Липсва сведение за канонизацията на св. Иван Рилски. По-точно за времето когато тя е извършена. Допуска се, че това е станало в последната четвърт на 10 век. Едновременно с пренасянето на неговите мощи от Рилския манастир в Средец (София). Към това време вероятно са създадени първото житие и първата служба за новия светец (празникът е фиксиран на 19 октомври). Но точната година – още повече, че православното християнство не предлага определена задължителна схема за канонизация – едва ли е най-значителният момент в този акт. По-важното е друго – появата на нов тип светец в българската действителност и, разбира се, в българския църковен календар.” (Ив. Божилов) /24/ Както си спомняме, Скилица пише, че мощите на светеца биват преместени от епископската в друга църква. Причините, естествено са имали, колкото духовен, толкова и политически характер. Редно е да се предположи и да се стигне до заключението, че причината е била политическа. Не може в поробена земя, в епископска църква да стоят мощите на български светец и то с голяма слава и въздействие. Да се унищожат те, християнската вяра не позволява. Това би било светотатство. А вероятно е имало и друга причина – решението за намаляване на степента на това българско явление е да се преместят мощите в по-малка църква, с по-малко значение и важност. И това вероятно е била дървената църква Свети Лука, което име се споменава от някои от българските жития, под опеката и настойчивия поглед на гръцките духовници. А може би вероятната причина да се крие в уплахата на светските власти от няколкото вече бунтове в западните и югозападни райони, водени от боляра Георги Войтех, после от павликянина Лека, (както пише Васил Златарски). Там в тази малка църква мощите престояват доста дълго време, до построяване на нова църква, посветена именно на светеца. Това ще е сътворената от Грудас църква, както съобщава Скилица – някъде след 1150 година. Към нея скоро са се събрали монаси, продължаващи делото на своя покровител. Тя е била изградена вътре в самия град, но само някои предположения определят евентуалното й място – около Голямата баня, изградена на мястото й, или някъде към началото на днешната софийска улица Пиротска (Йордан Иванов). Около съдбата на тази църква се намират интересни сведения в преписката на охридския архиепископ Теофилакт от края на 11 век по повод гоненията на игумена на обителта “Свети Иван Рилски” в Средец. От нея личи, както неприязненото отношение на гръцкото духовенство към българските монаси, към българската църква, така и неизбежното съобразяване със създадената вече известност на българския светец и невъзможността за разправа с него и неговите последователи и поклонници. А това ще рече и съобразяване с българската упоритост при запазване на българското самосъзнание и народностен дух. Съобразяване с паметта на светеца, който е закрилник на своя народ и се радва на почитта и на хора от други народи. Ще мине време и мощите на светеца отново ще тръгнат на път – второто поселение ще е в унгарските земи. За него отново ще намерим сведение в някои от житията на светеца. След епизода с пренасяне и установяване на мощите в Средец, след разказа за техните чудеса, в композицията на житията се включва нов момент – направо без никаква подготовка – унгарският период на мощите, ако може така да се каже. Във Византия, след узурпирането на властта от Андроник І Комнин (1183-1185), отношенията между ромеи и маджари отново стават напрегнати и неспокойни, често преминават от съюзнически към враждебни и обратното. При крал Бела ІІІ (1173-1196 година) маджарите нахлуват в покорените сръбски земи(1183 година), после заедно съюзени вече със сърбите (1184 година) обсегът на нападенията им се разширява и именно тогава, превземайки Средец те се докосват до преданията за чудесата на светите мощи на Иван Рилски. Те ги заграбват и ги занасят в своите земи като особено ценен трофей. Да проследим как е предадено пренасянето на мощите на Иван Рилски в житията. Естествено този факт не съществува в Народното житие. Нали това е доказателство, че то е писано по-рано от това събитие. Георги Скилица също не го споменава. И неговото житие е по-младо от събитието. Първи сведения и то разказани твърде подробно откриваме в Първото проложно житие от Стишния пролог. Епизодът започва така: “И, когато измина много дълго време, угърският крал настъпи с голяма победа, дойде, та пороби гръцката земя чак до Средец, и взе ковчега на преподобния с тялото му: защото и самият крал беше чувал за чудесата на преподобния. И заповяда с голяма почест да занесат ковчега в неговата страна и да го положат честно в църквата в града, наречен Остригом.” Тук биха могли да се отбележат няколко неща. Угрите са маджарите, кралят, чието име не се споменава, е крал Бела ІІІ, този поход във византийските владения на български земи става по негово време – 1184 година; подчертана е великата слава на светеца, пред която не може да устои и чуждоземният крал-неславянин; при пренасянето на мощите им е оказана почит; Остригом е унгарският град Естергом, наричан на латински Стригониум. “И когато светецът бе положен там, той не преставаше да прави чудеса и знамения, и много целби. От многото малко да разкажем! Когато прочее за него чу остригомският епископ, че преподобният е велик пред бога и прославен чрез чудеса по всички страни, не вярваше, но говореше: “Аз не знам този да е споменат в древните писания!” и не искаше да иде и да му се поклони. И внезапно получи немота на езика. Разбрал, че по тази причина му се случи да онемее, затича се бързо към ковчега на преподобния, коленичи пред него, целувайки го и молейки го за прошка. А божият угодник скоро го чу и на часа развърза свързаното, и пак му даде да говори ясно. А той, получил изцеление, на всички изповядваше с плач своето прегрешение спрямо светеца, славейки бога и величаейки преподобния. И много други чудеса направи светецът в угърската земя. И, когато кралят видя всичко това, удивен от преславните чудеса на светеца, а повече, понеже беше обхванат от голям ужас, като украси светеца със сребро и злато и целуна мощите му, с велика почит пак го изпрати в Средец. И така пак бе положен в светата си църква в 6695 година (1187 година), индикт 5”. И тук не липсват чудесата. Невярващият архиепископ се съмнява. Естествено е неговото съмнение. Той като духовно образован човек е знаел от древните църковни писания за светци и чудеса – една популярна и известна тема в житийната и църковна литература, но такъв светец не присъства в нея. След разкаяние и горещи молитви е подложен на чудодейната сила на мощите на свети Иван Рилски и се убеждава в святостта на този нов, неизвестен български светец. Защо обаче доброволно кралят връща мощите обратно в Средец – дали само уплахата от силата на това ново чудо е причината? Или пък само голямото благоговение кара краля да обкичи ковчега “със сребро и злато” (така чужди приживе на рилския пустинник) и с велики почести да го върне на родната му земя. Кратко сведение откриваме и в Проложното житие от Драгановия миней: “И след известно време по божия промисъл Средец бе завзет от угрите: светецът бе пренесен сред угрите. И поради неверието на някакъв епископ епископът ослепя, защото рече: “Не го намираме в древните писания”. И той като се моли много, коленичейки със сълзи, отново прогледна. След проглеждането, угрите върнаха мощите в Средец.” Тези кратки редове вероятно са почерпени от първото Проложно житие. В тях маджарите са назовани угри, невярващия епископ е ослепял, а след молитви, чудото е станало – той проглежда. Житието написано от патриарх Евтимий, очевидно опиращо се на първото Проложно житие, по-обстойно и литературно предава отвличането на мощите от маджарите, престоя им в Остригом и връщането им в Средец. “След дълго време при царуването на гръцкия цар Андроник, угърски войски с техния си крал преминаха Дунав река и превзеха гръцката земя чак до Средец и покориха под нозете си всичко. Те взеха и мощите на преподобния, и ги отнесоха в своята страна. Понеже оня крал беше чувал за видните и велики чудеса на преподобния, той нареди да положат светите му мощи в църквата в града, наричан Остригом. И там те вършеха преславни и дивни чудеса, и прогонваха от хората всякакъв недъг и всякаква болест. Тъй като мълвата се разнесе по цялата онази страна и всички се стичаха там, дяволът – ненавистник на доброто – не изтърпя преподобния да бъде много славен, но устрели със стрелата на неверието сърцето на епископа на оня град. И той не искаше в никакъв случай да отиде на поклонение пред мощите на преподобния, говорейки, че не намират този преподобен да е изобщо сред светците. Не само това, но и на другите забраняваше да отиват на поклонение пред него: “Аз – рече – познавам точно всички светци и изобщо не го намирам сред другите светци” и в този час чрез праведния божи съд му бе надяната юзда на езика и беше напълно ням, и никак не можеше да говори. Всички, които видяха това чудо, бяха обхванати от страх. А той стоеше, махайки им… Щом прочее дойде на себе си и размисли за причината на подобна немота, разбра, че пострада поради неверието в светеца, бързо се завтече към ковчега на светеца и обливайки го с горещи сълзи, с чести въздишки разкриваше сърдечната [си] покруса. А божият угодник и във всичко Христов подражател Иван не поиска да го мъчи дълго, но бързо разкъса оковите на езика му и пак го направи благоречив. Той пък получил [изцеление], въздаваше непрестанни благодарствия на бога и на неговия угодник”. Тук новото е възпоменаването на византийския император Андроник І Комнин (1183- 1185 година), което е ценно историческо свидетелство за времето на маджарските нападения над византийските български земи, споменава се река Дунав, т.е. посоката на настъплението, разширена е причината за отрицателното отношение на остригомския епископ – подтикнатата от дявола завист, което не е само дяволско дело; подчертана е и голямата вяра на вече осенения от чудото духовник, която обладава все повече маджарското население. “Когато всички видяха и чуха тези неща, показаха по-голяма вяра и усърдие към светеца. Той направи в угърската земя и много дивни и страховити чудеса, за които времето не ни позволява да разкажем подробно. След като угърският крал подробно научи за всички тях, той обхванат от страх и ужас, украси ковчега на преподобния със злато и сребро, целуна прилежно светите му мощи и пак с велика чест ги върна в Средец, та ги положи в църквата, съградена в негово име в годината 6695, индикт 5 (1187 година).” И търновският патриарх не е прибавил нещо особено ново в своето писание за унгарското пребиваване на мощите на свети Иван Рилски. Той е обрисувал обаче много по-живо образа на надменния унгарски епископ; разказът му внушава по-тънко мисълта за ужаса, който е обзел краля от въздействието над маджарския народ от великите прояви на чудотворните мощи. Дали това не е било духовен страх от извършеното поругание на мощите с изтръгването им от родната земя? Стигаме до житието на Димитър Кантакузин: “След като изминаха немалко години и градът Средец – отечеството на светеца – богатееше от благодействието на чудесата, по времето, когато Андроник държеше гръцкия скиптър, угърският крал премина със своята войска река Истър и плячкосаха тривалийските области, които бяха под властта на гърците в Европа. И докато беше в Средец щом узна за източника на чудесата – за мощите на блажения, казвам кралят ги отнася в своята страна и ги полага с почест в град Острогом. И така прочее се просветлява и онази земя от обилието на чудесата. Но епископът на града, овладян от надменност оставаше безверен, и не само безверен, а, което е по-лошо, се държеше враждебно. Но, както много пъти се е случвало божественият съд не се забави, защото бог прославя своя угодник. И онзи, който има власт да отнеме словата, наказа внезапно епископа с безмълвие и освен това с болест.” Внезапното онемяване на епископа, Кантакузин описва като божие наказание. Правейки сравнение с евангелски текст, който отрежда същото наказание на "блажения Захари", не повярвал на архангел Гавраил. И продължава: “А този, който се опълчи срещу светеца, и който запазваше божествената благодат на чудесата на древните [светци], устата му се заключиха и прие съответствуващото, както подобава, за злоумието си наказание за немота. Като разбра този горделивец, че е сторил грях, какво направи? Изтича при ковчега на светеца и се валеше по земята, молейки му се да приеме освобождение за скования си език, каквото и получи. И така навсякъде се разнесе тук най-голяма слава, защото е обичайно при хората да бъдат привличани бързо и към най–малкото чудодейство сред изтъкнатите личности или висшите по сан и с почуда да изпълват слуха на мнозина. Кралят, който и преди това беше чувал за чудесата на светеца, се удивляваше. А като узна за епископа, изпадна в ужас и реши да възвърне светеца в отечеството му с голяма почест, което и стори със слава. И така Средец отново получи многоценното онова съкровище на преподобния, носещо по-голяма чест от всякакво злато.” В цитирания пасаж, който всъщност почти съвпада по съдържание с вече известното от двете жития – Първото проложно и житието на патриарх Евтимий има някои изрази, които привнасят малки щрихи към третирания въпрос – Средец богатее духовно с присъствието на мощите на Иван Рилски; угърите плячкосват сръбските области, (тривалийски = сръбски); маджарската земя, станала домакин на мощите, е осенена от “обилието на чудесата”; острогомският епископ е надменен, невярващ и враждебен, не признава правото на Иван Рилски да бъде считан за светец, защото не е от кохортата на древните, познати нему светци; кралят изпада в ужас и решава да върне мощите в отечеството им. Както вече споменах в житията не може да се намери отговор защо мощите са върнати и то доброволно отново в Средец. Само от ужас и страх ли са отправени с почест и окичени със злато и сребро. Ужас – от какво? Чудесата в средновековния свят са се считали като божа благодат, църковните писания и служебни книги изобилствуват в това отношение, така че не са непознати, но сега вече са нещо конкретно. И оттам може би идва страхът. Но все пак – от какво? И ако само това е обяснението, то не може да се счете за приемливо – да се лишиш от такова “скъпоценно съкровище, носещо по-голяма чест от всякакво злато”. Това внезапно щастливо за българското население и духовенство решение професор Иван Дуйчев търси в политическата обстановка, което е може би единствено правдоподобно и сериозно. Като се опира на исторически факти, изложени от професор Васил Златарски, той прави следното обобщение: на историческата сцена в българските земи вече са се породили сериозни вълнения срещу византийското господство. Асен и Петър са оглавили народното настроение и при похода на техните войски биват освободени една след друга отделни области. Народното недоволство е било подхранвано години наред и от нечуваното похищение на мощите на свети Иван Рилски от маджарите, а както се знае те са били много скъпи на българското население. Западният край на България – “отечеството” на светеца – все още не е бил обхванат напълно от въстанически настроения и може би завръщането на тази светиня би могло да ги възпре. Ето тук двамата учени разкриват своя казус: водят се преговори от византийския император с маджарския крал Бела ІІІ, който бил женен за императорската дъщеря Маргарита. Предполага се, че това е станало при поход към Средец на император Исак ІІ Ангел през есента на 1186 година, който продължил и през пролетта на 1187 година и завършил през 1188 година. Има сериозна логика в това твърдение, защото целите на тези странствания на мощите, както вече изтъкнах освен духовен смисъл имат и политически характер. При новата историческа обстановка след въстанието на Асеневци, по време на царуването на Иван Асен І (1186 – 1196) освободителните походи на неговите войски присъединяват към границите на България все повече нови териториални пространства, все повече крепости падат и стават отново български. Освободени са области по течението на Струма. И може би заедно с това е освободен и стремежът да се възвърне и величието, и обаянието на Рилския светец. И неговото място естествено е в новата българска столица Търново, за да засили и укрепи нейното съществувание. А, както се знае едни свети мощи винаги създават особен климат и ореол на всяка престолнина. Тази тенденция е в основата на разказа на житията. В три от тях – първото проложно, житието на патриарх Евтимий и житието с похвала на Димитър Кантакузин са богато наситени, пълни с подробности за възторга и отношението на царя, светската и духовната върхушка, монашество и население. В житието на Димитър Кантакузин това голямо всенародно българско събитие е предадено по-кратко, като извлечение от споделеното вече от другите жития. Споменава се в Проложното житие от Драгановия миней, както и в житието от Норовия пролог. Проложно житие от Драгановия миней: “Когато измина дълго време, понеже бог искаше да издигне изпадналата скиния (скиния – шатра, покров, тук в смисъл на власт) на българското царство, извисява новата издънка – христолюбивия цар Иван Асен, който обнови българския род. И цар иван Асен дойде в Средец, намери свети Иван, великият пустинник и възревнува делата на древните царе, сиреч цар Константин и на цар Петър. И вдигна тялото на всечестния и преподобен отец Иван и го пренесе в град Търнов. И бе положен в създадения негов манастир в Трапезица, където лежи тялото и досега, и непрекъснато прави чудеса за идващите с вяра при неговия ковчег.” Написаното е само върху факта, че мощите са пренесени от Средец в Търново, че е изградена църква на Трапезица и, че Иван Асен е искал да бъде продължител на делата на древните царе. Лаконичен е текстът на житието в преписа от Норовия пролог: “И като изминаха 300 години, благоверният цар Асен се вдигна и дойде в Средец, взе мощите на светеца, пренесе ги в Загорие и ги положи в град Трапезица, като направи църква на негово име. И като лежат тук, те дават изцеление и до днес”. В този текст има доста неясноти и неточности в сравнение с текстовете на другите жития. Житиеписецът (или по-точно преписвачът) упоменава 300 години (?) период между цар Петър и цар Асен. Прескача пребиваването на мощите в Маджарско и прочее. Проложното житие (от Стишния пролог), както споменах, дава широко, богато и просторно изложение на това голямо събитие в живота на мощите на светеца: “След като измина малко време, когато бог благоволи да възвиси падналата скиния и да обнови българската власт, разрушена от гръцкото насилие, и когато въздигна българското царство при христолюбивия цар Асен, … той [царят] в началото на своето царуване обнови и укрепи срутените български градове, и вървеше, покорявайки области и превземайки градове. И като дойде до Средец, и го покори, и видя преподобния отец, и чу преславените неща за него, и се поклони на светия му ковчег, и целуна пречестните му мощи, заповяда на свещения патриарх Василий, а също и на клира, който е с него, да вземат всеславния ковчег и с голяма почит да го пренесат пред него до царският град Търнов.” В първите редове на епизода житиеписецът е обърнал внимание на съзидателната дейност на Иван Асен ”да обнови и укрепи” градовете, тоест да укрепи своята власт и въобще държавата. Той съобщава и за разширяване на освободителните периметри на войната на Асен, споменава “патриарх Василий” – тогава архиепископ, после примас на България по времето на Калоян, Борил и Иван ІІ Асен (до 1233 година). Това са лаконични, но важни и интересни факти. Разказът продължава: “И определи 300 избрани войни, за да съпроводят светеца. И така патриарх Василий сложи честния ковчег на кола; и така всички, които бяха с него, с радост поеха пътя, и с веселие вървяха, славейки бога и напътствувани от молитвите на светеца. С тях вървяха и монасите от светия му манастир – игуменът Йоаникий и с него боязливите иноци. А самият благочестив цар Йоан побърза да стигне по-рано в царския град, та заповяда бързо да се строи църква в град Трапезица за полагането на светеца. И щом разбра, че патриарх Василий и хората около него, които носеха преподобния, се е приближил, царят излезе сам да го посрещне при Окоп, и с него всички боляри и знатни, и цялото множество люде, радващи се телесно и веселящи се духом. И като [го] видяха, поклониха се на мощите на преподобния отец и се възрадваха с неизказана радост.” От тези няколко реда въображението ни може да си обрисува грандиозната гледка, която е представлявало това шествие – 300 въоръжени бойци с техните доспехи, свещеническата свита в своето смирение и църковни одежди, и свещената реликва – мощите на свети Иван Рилски, украсени със сребро и злато. Изключено е било към шествието да не са се присъединявали и народни тълпи, които са му придавали още по-голяма импозантност и тържественост. Едно пълно всенародно, всецърковно и вседържавно множество. То станало още по-величествено, още по- могъщо, когато приближава Търнов, когато цар, цялата знат и народът излезли насреща му. И радостта наистина е била невероятна. В престолнината се заселва величието на обичания и почитан светец и неговото присъствие там ще има своето голямо значение. Единствено в това житие е споменато името “Окоп”, не е известно дали е име на местност или селище, но то ще е било вероятно в близост до Търново, тъй като от двореца са излезли цар и боляри, надошъл е много народ, а това са били вероятно жителите на столицата и околностите й. Не е ясно от текста на кой манастир е игумен Йонакий, дали от съществуващия манастир на името на светеца в Средец, или това е игуменът на Рилската обител, дошъл придружен от монаси от същия манастир да съпровождат мощите. Учените Й. Иванов, В. Киселков, В. Златарски имат различия, Ив. Дуйчев смята, че това са били рилски духовни лица. И едното, и другото становище са възможни. “Ковчегът на преподобния остана на Окоп седем дни, докато църквата беше направена. А, когато беше завършена, те пренесоха и положиха с голяма почит светеца, и осветиха благолепно църквата в 6703 година (1195 г.). Там чудотворното тяло на преподобния отец лежи и до днес, излива даром вечно леещият се извор на изцеление. Слепите прочее идващи с вяра, получават просветление, сакатите се оправят, немите бързо и благозвучно беседват. недъгавите от слабост се преобразяват към сила, бесните оздравяват и всички, обзети от всякакви болести, притекли се получават здраве”. Да прибавим към вече казаното и онова, което е написал патриарх Евтимий. То също има своите опорни ориентири в Първото проложно житие, но както вече споменах цялото житие на търновския духовник е написано по-литературно, по-изискано, фактите у него са придобили по-голяма значимост и яркост. “Не след дълго, когато бог благоволи да обнови българската държава и да въздигне, да кажа, както е писано падналата скиния, рухнала от гръцкото насилие, той вдигна рога (символизира силата) на българското царство преблагочестивия цар Асен, който в светото кръщение беше наречен Иван. Той прочее, като прие хоругвите на царството, всички паднали български градове здраво укрепи, а разорените обнови. И добре препасан срещу гръцкото царство, покоряваше отделните области, градовете и селата. Когато стигна до Средец и го подчини на властта си, и чу за преславните и безбройни чудеса на преподобния, веднага се притече към неговата църква и целунал с почит преподобните мощи на светеца, мислеше, че е намерил многоценно съкровище”. Дотук няма отличие от проложното житие, същото съдържание, същите изрази, някои по-добре изказани. Поставя само един важен акцент – царят ”мислил, че е намерил някакво многоценно съкровище.” Естествено със своята далновидност той е разбирал каква роля ще изиграе присъствието му в престолната твърдина, за укрепване на народното съзнание в посока на държавността, за сплотяване и обединяване на всички – народ, духовенство, царски двор и знат – за стабилността на нововъзкръсналата държава – Второто българско царство. “Изпълнен със силна радост и духовно веселие, той замисли добър замисъл - за по- голяма чест и утвърждаване на царството си да пренесе мощите на преподобния отец в своя преславен град Търнов. И веднага изпрати до своя патриарх кир Василий, намиращ се във великия Търновград писмо”. Както пише в писмото си до патриарх Василий, е обзет от безмерна радост, че е намерил мощите на светеца “сякаш от радост летя по въздуха.” Удивен от чудесата, които съпровождат името му, той подчертава: “провъзгласиха [го] за целител не само тук, но и в цялата Угърска държава.” Това изречение е в унисон с твърденията на житията, които разказват за чудесата извършени и в Маджарско. Не е известно писмото на Иван Асен до Василий дали е автентично. Никъде няма друг източник, който да го споменава. Възможно е патриарх Евтимий да е разполагал със сведения, на които се е опрял, а може и сам да го е съчинил, каквото предположение имаше и за разменените послания между цар Петър и отшелника. В писмото е наредено патриарх Василий “с целия църковен клир и подобаваща почит” да отиде в Средец и да пренесе мощите в Търнов “за похвала на цялата църковна общност и за утвърждаване на нашето благочестиво царство.” И тук се открива отново смисълът, че пренасянето на мощите е трябвало да стане и е станало общо дело. “Те пък с топло усърдие и с пламнала душа всичко сладостно приеха. И единодушно се устремиха усърдно, искайки да грабнат сякаш някакво съкровище многоценно, и скоро достигнаха до Средец със своя патриарх и учител. Благочестивият цар Иван Асен, приготвил с почест всичко за изпращането на светеца, всичко предаде на светеца, оставяйки му 300 мъжествени войни за съпровождането на светеца. А сам той се устреми, като дойде спешно в своя царски град и започна да изгражда църква на името на светеца в славния град Трапезица. Партиархът взел честните мощи на преподобния, с цял клир шествуваше по пътя, радвайки се и славейки бога. След тях вървеше и игуменът на обителта на преподобния и всички ръководени от него монаси. И когато царят разбра, че патриархът е дошъл, бързо излезе да го посрещне на мястото, наричано Кръстец, с целия си синклит (болярски съвет). И като целуна с почитание мощите на светеца, задържа ги да останат там за седем дни, докле беше доизградена църквата. И така щом я осветиха, с почит положиха в нея мощите на преподобния в 6703 година (1195г.), където лежат и до ден днешен, давайки различни изцеления на всички, които с вяра прибягват към тях”. Дотук всичко върви разказано, както вече го знаем от проложното житие. Има обаче и разширена редакция на този текст, който всъщност е крайно интересен с косвеното си отношение към състоянието на българската държава в по-късен период, при царуването на цар Иван Шишман, чието име присъства в написаното. Всъщност това е финалната молитва от проложното житие, което при думите “нашият властен цар” не е споменато името му, а тук вече се визира Иван Шишман, тоест времето малко преди нахлуването на турците. Ето и самата молитва: “Но, о пречиста главо, и изпълнена с благодатта на светия дух, Иване, жилище на спасителя и на отца, ти, който стоиш пред престола на царя на всички и открито се наслаждаваш на светлината на единосъщната Троица, и херувимски възгласяваш заедно с ангелите трисвятата песен, понеже имаш всичко и безмерно дръзновение, моли се на всемилостивия владика да спаси твоите сънародници, единородния български народ и помогни на нашия властен цар Иван Шишман, и му покори всички противящи се врагове под нозете му! Непорочната вяра пази! Градовете наши укрепи! Целия свят умири! От глад и пагуба ни избави! И от нападение на иноземци ни съхрани! Старите утеши, младите напъти! Безумните умъдри! Вдовиците пожали! Сираците закрили! Младенците отхрани! И всичките си люде запази от всичките напасти!” Какво точно око, какъв тънък усет, каква голяма тревога крият тези редове, народът и държавата са в опасност, изправени са пред сурови изпитания, които житиеписецът съзнателно е чувствал. Това е силно тревожно усещане, но и страстна молба, вик за помощ, упование в силата на светеца. За да бъде изложението ми пълно по темата за пренасяне на мощите на свети Иван Рилски от Средец в Търново, ще прибавя и редове от Житието с похвала от Димитър Кантакузин, въпреки че нищо особено различно не се открива в него. То свидетелствува само за прецизното отношение на автора в писанието му за българския светец: “Когато измина прочее малко време и делата на гърците поизбледняха и помръкнаха, Иван Асен пое властта на българското царство и започна да нанася силни поражения на гърците и да завзема градовете им, той дойде в Средец, та завзе и него, а като чу за светия Иван и като узна подробно за неговите големи чудеса, идва и целува мощите. И понеже прояви голяма любов към светеца, пожела да го пренесе в царствуващия град Търнов, за което получава с голяма почест подкрепата на патриарх Василий. И така той дойде от Търнов по царска заповед и взе от Средец с почит ковчега. Царят подготвяше сам църква за светеца, в която го и положиха със слава. Но и там за идващите с вяра се разкри чудодейният извор на светеца и така околностите на Търнов бяха облагодетелствувани за дълги години!” Четвъртото пренасяне на светите мощи на Иван Рилски – от Средец в Търново – за мене е по-особено. То като че ли има най-голям символ. Два века и половина след смъртта на отшелника, а отношението на хората към него е невероятно силно. Това е някакъв феномен на народната любов. Кратките, безхитростни редове на житията излъчват това покоряващо внушение. То не се е родило само от задължението да се създадат жития заради нуждите на църковната дейност. Посветените за това са били явно надарени хора с чувствителни души, в които трепетите са се раждали не току-така. Онова, което са знаели, било вече от нещо драснато преди, било от преданията от уста на уста, явно е нещо по-дълбоко. Народната любов не е помръквала. Литийното шествие по такъв дълъг маршрут – от Средец до Търново – през пусти и населени места, вероятно е било невиждано за времето си събитие и е оставяло незабравими вълнения, които са вървели като легендарен спомен от поколение на поколение. Името на един човек, в началото никому неизвестен, дори хулен и преследван, постепенно се е настанявало в народното съзнание и се е превръщало в име на светец, в символ на всичко българско – просто и същевременно необикновено, познато и в същото време обвеяно с тайнствения аромат на чудесата. Такова нещо не е било често срещано явление. И докато е имало време, когато то е окриляло малцина, шепа хора от малко селище и наоколо от него, по- голяма областна територия, сега вече под въздействието му попадат все по-големи пространства българска земя и хора. Понесли духовната нищета на робството, те сега усещат триумфа на освобождението. Обезверени близо два века, те откриват волните простори на вярата. Нейното мъждукане през робските години, давало им някаква надеждица, сега се разгорява силно. Светата вяра, едничкото упование в мъките сега показва своята Божествена сила. Сега на нея вече са подвластни и освободени всички, защото всички са заедно в почитта си и възхвалите си… Позволих си това малко отклонение, защото редовете на житията за всенародното движение, съпровождащо мощите в пътя им към Търново, ме развълнуваха, въпреки, че зная, че трябва да ги чета с точни очи и хладен разум. Да ги оглеждам с критичен поглед, да ги подлагам на обективна преценка, да правя конкретни изводи върху конкретни достоверни данни, но… И така – какви заключения и изводи могат да се направят от този период от разказа за живота и дейността на Иван Рилски? Пътуването на мощите на светеца от Средец до Търново е достоверно. датата на полагането на мощите на Трапезица е оказана в два източника – 1195 г.. Къде е била обаче новосъградената църква за случая сега е неизвестно. Вероятно ще е една от останките от основите на множеството храмове на един от търновските хълмове. Споменаването на Окоп и Кръстец са географски названия на местности, близо до престолния град – за Окоп няма данни, а Кръстец според Йордан Иванов, се намира между Шипка и Трявна, недалеч от Търново. Пренасянето на мощите става по желание на цар Иван Асен, който носи короната на българското царство и, ако речем да си отговорим защо е станало това толкова импозантно завръщане на мощите, не е трудно да си отговорим – необходимо е било да се придаде святост на новата столица чрез “translatio” – пренасянето на мощите на светеца означава пренасяне на светостта, силата и славата им върху Търново. Царят е имал нужда от чистата помощ на светеца в устройващото се за нов живот царство. Мощите са се ползвали с почитта на различните слоеве на населението, то е продължавало да търси в тях опора с още по-голямо настървение. Духовенството пък към обичта на простолюдието се сдобива с ново, още по- голямо благоволение на царя и неговия двор. Описанията говорят за участие на множество различни хора – цар, знатен двор, войска, духовенство – патриарх, игумен, монаси, и прииждащи тълпи от народа – бедни и богати, болни и здрави, млади и стари. Налице е едно невиждано единение, всички са заедно и си вярват един на друг – нещо толкова необходимо на младото българско царство, за сцепление на усилията за укрепването, за устояването пред външните врагове, за църковното единство… За единство между царска власт, духовенство, народ – наистина недотам срещан феномен. И остава петото и последно пренасяне на мощите, когато те се завръщат там, откъдето са тръгнали, при корените, в създадената от самия светец родна обител – Рилския манастир. И това пренасяне ще бъде отново ентусиазирано и вълнуващо, отново ще бъде проверка на народната любов и преклонение, ще докаже наново силата на вярата. То ще стане през 15 – тия век, вече при други условия, по време на турското робство, манастирът много ще се е променил. Ще изпреварим неговите промени, ще отбележим само някои от тях, тъй като разказът ще е за пренасянето на мощите, а след това ще се спрем по-подробно на съдбата и развитието на манастира. След падането на Търново през 1393 година турците много бързо превзели западна България и без никакви проблеми нахлули на юг. Покорили владенията на Вълкашин и Крали Марко. Останала свободна само една малка част от Северозападна България – Видинското царство, което е управлявано от Иван Срацимир, но и то през 1396 година загубва своята независимост. След падането на България под турско робство, турците завладели целия Балкански полуостров. През 1396 година унгарският крал Сигизмунд организира кръстоносен поход с цел прогонване на турците от Европа, но без успех. Подобен поход организира и полският крал Владислав Варненчик, но и той бил разбит (1444 г.) След падането на България под турско робство за българите настъпили много тежки времена. Робството прекъснало нормалния живот на страната. То се отразило и на духовния живот. Църкви и манастири са поругани и разрушени. Многобройните опити чрез изтезания върху българите с цел да бъдат помохамеданчени е само част от проблемите сполетели българският народ тогава. През този период се изнасят масово книги на български вън от българските земи с цел спасяване от унищожение. От България през Влахия и Молдова богослужебните книги достигат до Русия и стават образец, върху който се гради руската култура и богослужение. Един от известните митрополити на Киев и цяла Русия е Евтимиевият ученик българинът Киприан. Подложени са на забрава минало величие, светци, чудеса. Споменът и за свети Иван Рилски все повече се отдалечавал във времето и заглъхвал. В тези тежки за народа времена църквите и манастирите спасяват българската книжнина, култура, език и запазват българският народ от унищожение. По-късно се развиват килийните училища, където не са се обучавали само монаси. Един такъв център е Рилският манастир. За последното пътуване на мощите на светеца разказват Димитър Кантакузин в своето Житие с похвала, но особено пълна, с елементи на летописание и доста исторически сведения и факти е Рилската повест на Владислав Граматик. Разказът му за пренасяне на мощите всъщност е продължение на житието на патриарх Евтимий. За това има и озаглавяване : “Житие и живот на преподобния наш отец Иван, а в него и как бе пренесен в Търнов. Написано от патриарх Евтимий Търновски. На края на словото и за обновяването на светата му обител в Рила и как пак бе пренесен от Търново в същия славен Рилски манастир, написано от последния от дяците Владислав Граматик.” Двете творби са написани по различен начин, но дават сведения за живота на народа в един тежък и мрачен период от неговата история, още повече, че те съдържат доста исторически данни. Разказът за пренасянето на мощите у Кантакузин започва с разгневено изложение за “християните, българи и гърци, и подвластните на гърците сърби”, които “водеха люта, междуособна бран, многолетно, и жестоко, и насилнически”, която според автора става причина, по волята на бога за идните им нещастия. Той обосновава твърдението си с църковни цитати и исторически вметки за завоеванията на християнски земи от араби през 10- 11 век, за кръстоносците, за падането на Константинопол, спира се частично и на сръбската история, за да стигне до обобщението, че всичко става “без никой да оказва съпротива, до днес нищо не е постигнал, понеже тяхното [измаилтянско] царство изгрява сякаш ден – непрекъснато все по-високо. Разоряват се прочее божествените храмове и жилищата на светците се предават на запустение… След изминаването на години, когато и Търнов е завзет, мощите на блажения Иван, които някак скромно и по силата на случая лежаха там, все повече се предаваха в дълбините на почетната забрава.” Кантакузин споменава за времето на султан Мохамед ІІ Фатих (1444-1446, 1451-1481), като го описва с твърде ласкави думи, съобщава за превземането на “Константиновград” (1453 година), когато се слага край на Византийската империя. “През годините на неговото царуване, макар те да бяха тежки и мъчителни в друго отношение, за иноците имаше всякаква свобода и се наслаждаваха на отрада, и никой не смееше да им налага нищо… Тогава някои трима мъже, родни братя, украсени със свещенически сан, родом българи, от Велбъждските предели, цъфтящи с най-добро душевно благородие, живеещи в селището си добродетелен живот, потрудиха се да постигнат нещо повече и възприемат ангелски образ. Един ден те отиват в Рилската планина и обновяват, запустелия храм на светеца, добро и благородно дело, на което мнозина поревнаха, поискаха да живеят с тях и правеха общежитие.” Това са според по-сетнешното писание на Владислав Граматик тримата синове на епископа на Крупник Яков – Йоасаф, Давид, Теофан. Тримата се заселват там един след друг, възстановяват манастира, стават иноци – “възприемат ангелски образ”. После в изпълнение на поетата си света мисия те отиват при царица Мария, тя е дъщеря на “най-христолюбивия” деспот Георги и съпруга на Мурад ІІ (1421-1444,1446-1451), и я молят за застъпничество. Тя приема молбата им. “И щом отиде при владетеля, разказа му за светеца и взе от него писмена заповед за съдията в град Търнов, която повеляваше да се даде без каквото и да било прекословие… Получили желаното според повелята на посланието, те с радост тръгнаха на път, понесли този велик постник. И щом научи за това игуменът на манастира, посрещна заедно с всички почетно иноците със запалени свещи и благовоние на тамян, изпълващо въздуха. Така и подобаваше да посрещнат светлото много търпеливо тяло на своя отец, чиито дух се осиява от божествена светлина. И затова, радвайки се… внесоха го та го положиха в неговата си църква с песни и много псалмопение; направиха, както подобава, бдение всенощно, в чест на онзи, който никак не даде на очите си да се наситят със сън, докато, очистил сърцето си, не го направи жилище на божия дух. Такова беше завръщането на богоносия отец от Търнов в неговата пустиня. И тогава, докато пътуваше, положен в ковчега, блаженият извършваше достохвални чудеса, що ни най-малко не отстъпваха на първите…” Като се изчистят редицата извадки от поучения, цитати от Светото писание, като се отмине богато натруфения църковен стил, разказа за събитието остава сбит и лаконичен. Той отбелязва основни характерни елементи, без подробности и излишества от думи. Сам сановник при султанския двор, Кантакузин се изказва твърде похвално и с почит за турския султан, и след като преди е бил доста остър, е смекчил тона. Макар и с почти същите факти разказът на Владислав Граматик е значително по-богат, стилът е чист, почти повествователен, богат на географски подробности. В началото, след като започва продължението на житието на патриарх Евтимий, Владислав Граматик съобщава: “Когато се измина немалко време и, когато властта на гръцкото царство отслабна, дори съвършено се изтощи, по опущение на бога и по неузнаваемите предопределения, измаилянският народ [съвсем неочаквано] нападна във всички източни и южни страни на Азия [които бяха под гърците], и ги завладя, па достигна и в Тракия и я подчини. След като поразиха напълно сръбските войски, които бяха тогава в Тракия при така наречената Марица, измаилтяните веднага се опълчиха срещу гръцкото господарство. И стана жестоко сражение в местността, наречена Косово”. Пишейки като духовник, не като историк Граматик намира в причините за завоевателните войни на турците естествено и ръката на Бога. Той съобщава за падането и на сръбските земи и се спира на битките за завладяване на българското царство. “Малко след това те завладяха и българските области, подобно на някое слабо гнездо, заедно с оня чуден град, в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войската се нахвърля пак буйно и безбожно, като всеки ден и във всяко време извършваше чести опустошения и кръвопролития. И никой не можеше да се противопостави по никакъв начин на страшния им пристъп. В бойните сражения навсякъде те превъзхождаха всички и им нанасяха сияйни победи. Благодарение на всичко това и тяхното пагубно зло навсякъде се разпространи и наложи. Напълно запустяха много области и села, заедно със светите манастири и с божествените храмове, унищожени от огън. Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на босоногия отец, която е в Рилската пустиня – където преподобният, когато беше жив прекара страдалчески и постнически, безплътен и ангелски живот.” В нарисуваната картина на падането под робство и условията в самото робство се чувства тягостната атмосфера на времето. В общата разруха и опустошение, той включва и Рилския манастир, който впоследствие, както ще видим нататък е въздигнат от “кесар Хрельо”, станал в последните години от живота си монах с името Харитон. Когато “престанаха военните сражения” и животът “потече пак спокойно” се явяват мъже от Велбъждския край “благочестиви и благородни по потекло, а по народност – българи”, те напускат светския живот и стават монаси. Това са, както споменахме, синовете на епископа на Крупник Яков – Йоасаф, Давид и Теофан. Те се заселват последователно, един след друг в запустялата рилска обител. “И понеже намериха всичките манастирски здания съвършено съборени и разрушени, освен единствената църква и кулата, те подпомогнати от бога, тутакси пак въздигнаха всичките от основи и те съвършено ги поправиха и изградиха, и благолепно ги украсиха, като положиха за тях много труд и грижи.” Съграждането отново на обителта става със средствата на самите братя, на самата обител и на светски дарители, от които се споменава като нов ктитор кир Георги. Описана е новата красота на манастира и прииждането отново на поклонници. Да, но липсват светите мощи! “Един свещеник, на име Яков, който беше протопоп на Филиповия град, в Тракия…, като дойде при тях в манастира, им разказа за чудотворния ковчег на преподобния: че дори още лежал [от много години] в търновската архиепископия [покрит някак и неизвестен], и че [напълно] бил достъпен [в това време за външните]”. Казал, че сам го е видял и си изпросил частица от тях. След време съобщението се повтаря от друг очевидец. Монасите, макар и зарадвани от тази вест не повярвали. И нищо не предприели. Изпратили обаче един монах да провери и се осведоми за всичко. Завърнал се от Търново, монахът донесъл потвърждение, което активизирало обителта. Тогава те: “тутакси съобщиха това на благочестивата царица госпожа Мария, (която беше дъщеря на благочестивия деспот Георги, сръбски владетел в ония времена, а жена на великия самовластен амир Мурад)… Тогава тя живееше на село. В него тя си имаше и жилище, което отстоеше на немалко стадии южно от град Серес". В тези почти същи редове, както у Кантакузин, има споменаване на Пловдив – Филиповия град в Тракия, на селото, където е живяла Мария – според сведения това е село Ежово, където тя е имала вила. Султан Мурад също е обрисуван като добър войн. Като християнка Мария не е могла да остане равнодушна към молбите на пратениците от Рилския манастир. Тя, вече вдовица на Мурад ІІ, се обърнала към самовластния велик амир Мохамед ІІ и измолила писмена заповед, която след завръщането си от столицата я предала на просителите. Те от своя страна бързо се завърнали в манастира. Свикали събор, взели общо решение и изпратили делегация в Търново: “Поименно те бяха тези: йеромонах кир Теофан, йеромонах кир Варлаам, брат Келасий, презвитер Йоан от Белчин и някои други.” Те отишли в Търново за да изпълнят поръчението, но срещнали съпротива: “повдигнаха у населението немалка глъчка и голям метеж. То се караше и спореше с тях. То не искаше по никой начин да им позволи да изнесат светеца от града и всячески се грижеше да ги изпрати у тях си празни и без успех.” Три дни траела разправията, не се получавало разбирателство, само след намесата на съдията, видял султанското писмо, случаят бил разрешен в полза на рилските ищци. Но, когато на другия ден, с благоволението на султан Мохамед ІІ и на турските власти, мощите се отправили на път, никой от търновци не излязъл да ги изпрати. Болката и мъката им вероятно са били твърде големи, та затова са се решили на такава стъпка. Възможно е шествието да е тръгнало тайно, за да не се получават нежелани инциденти. Пътят е далечен и никак не е лек, но щастлив за съпровождащите мощите, защото, както ще видим, те са посрещани с велика радост от населението на селищата, през които преминавали. На шестия час от началото на пътя те достигнали до придошлата река Росита (Росица), която не могли да преминат. Но чудото, извършено от светите мощи – изпускане на благоухаен дим, им помогнало. Те, молейки се се осмелили да нагазят във водите и да преминат спокойно реката. Доближили селището Никопол, според Ю. Трифонов – това е селището Никюп Търновско, немного далеч от града. /25/ Там ги посрещнал “заедно с други боляри, някой си велможа Богдан жупан. Той беше много христолюбив и с голяма вяра в светеца. Всички влязоха заедно с него в града, отидоха в палатите му и внесоха в неговия молитвен дом ковчега на светеца. Там имаше много запалени свещи, дим от благоухаен тамян и други аромати”. Молитвеният дом вероятно е бил параклис на Богдан или малка църквичка за неговите и на семейството му нужди. Там се е извършила и църковна служба, след което сложили богата трапеза: “Тук се събра почти целият град с жените и децата, и малки и големи, радващи се и пеещи божествени песни.” От това можем да заключим, че християнската вяра на народа не е била заличена, а е съхранена в робските години и че любовта и почитта към светеца е избухнала с нова сила. На сутринта местните първенци занесли ковчега до река Осъм и там се разделили: “И всеки от тия, след като прегърна там ковчега на светеца и го обля с множество сълзи и се сбогува с тях, всички се отправиха към дома си, като поглеждаха от време на време към другите.” След няколко дни следващата спирка, описана от Владислав Граматик била Средец. Светите мощи за трети път са тук. Поставени са били отново в храма “Свети Георги”, кръглата църква, където се стекъл при тях “целият град със свещи и кандила”. Монасите останали там шест дни и изпратили известие до своя манастир: “Сега сме в Средец и тук ще постоим пет или шест дни, след което ще тръгнем за манастира. Нека ваша светлост се погрижи да посрещне светеца с подобаваща се чест.” Шестте дни в Средец се превърнали в празник за населението. Всички се молели на светеца и на бога. Обграждали мощите с обич и почит. Жената на ктитора направила ковчег за мощите от негниещо дърво, самият ктитор Георги “даде шест жълтици, та купи скъп покров, за да покрие ковчега на светеца.” Когато сутринта в деня на заминаването на мощите гражданите узнали за това: “тогава всички със жените и децата си се събраха в църквата и помежду си решиха свещениците в светите си одежди и със свещи и кандила да изпроводят светеца. Но някои от народа не позволяваха и казваха: “Боим се от завистта на агаряните; може нещо неочаквано да ни напакостят”. Този съвет се понрави на всички и така, като вдигнаха светеца, народът потегли: мнозина, по-избрани мъже – на коне, други пеша, а по-голямата част със жените и децата боси. Когато стигнаха на четири пъприща (около 800 метра) вън от града, те се притекоха със сълзи и стенания, целуваха ковчега на светеца, както си бяха на носилката и казваха: “Отхождаш си от нас, дивни отче, а нас оставаш пак сироти, както преди!” И като се биеха в гърдите те се връщаха назад.” Въпреки предупрежденията за неприятности, явно съветът не бил послушан – така поне личи от написаното. Множеството от хора, отново различни – знатни и обикновени са изпращали светия отец, когото са имали основание за свой. Та той преди е бил на два пъти техен покровител и защитник за немалко време. Техните прародители са виждали в него пречистваща сила и гордост. Сега и те са усетили в себе си божественият трепет в съприкосновението с него и мъчителната тръпка на раздялата. “А велможите, заедно със свещениците и иноците, отидоха до местността, наричана Лещница. И като ги нагостиха там и се простиха с тях по обичая, върнаха се. Оттам нататък почнаха да носят светеца на раменете си като го снеха от съответното муле, което го носеше. Като се научиха за пристигането на светеца, жителите от околните села се събраха при реката, наричана Герман, в едно село далеч от манастира на ден и половина път и там го очакваха…” Местността Лещница е край Княжево, течащата през Княжево Владайска река се наричала Елешница, а реката Герман е Джерман, приток на Струма. Монасите на Рилския манастир са се подготвили да посрещнат мощите, както подобава. те са отишли именно до това село до река Джерман. “А на заранта, като запалиха свещите и кандилата, и като извършиха молебствие, игуменът със свещениците си взе мощите на светеца и тръгна пред ковчега, като се радваше и пееше”. В подножието на планината спрели да починат и поставили знак – тук след това хората се събират да поменуват светеца. Пътуването продължило до манастирския метох Орлица, където празнували паметта на апостолите Петър и Павел. “На заранта, 30 юни, след като стана пак игуменът със свещениците и с епископ кир Йосиф, който също му беше роден брат, взе ковчега и го понесе, пеейки ”Господи, помилуй”, а народът вървеше пеша отподир, чак до самия мост, що е над метоха. Тук някои от народа като взеха светеца, укриляни от бързоходната лекост на божествения дух, те скоро станаха невидими за другите, защото те тичаха по-силно от бързите елени и от летежа на орлите. Сякаш не те носеха светеца, а той ги носеше невидимо.” Описанието на шествието до Рилския манастир, както се вижда, следва с географски подробности пътя до светата обител. Споменаването на местности, села, реки, говори за това, че авторът е познавал този край и не му е било трудно да ориентира шествието именно по него. Пътят продължава пак осеян от чудеса – носещите мощите сякаш са понесени от някаква чудодейна сила, хората тичат по тях, катерят се по височини, спускат се в долове, но светецът е избягал сякаш невидим напред, сякаш увлечен час по-скоро да достигне желаното си родно гнездо. Останалите в манастира монаси чакат мощите на скъпия светец “в местността Върбица, по-долу от сливането на реките Рила и Илийна”. “И като се събра там заедно манастирското братство, запяха божествени песни, целуваха светеца, целуваха се взаимно. Оттам всички вкупом отидоха в манастира, внесоха светеца в църквата и с големи почести и псалмопения го положиха на мястото, което беше предварително подготвено за него в нея, в 6977 година (1469 година), индикт втори, 30 юни. [И до днес от неговите честни мощи, които почиват там, извира вечно текущият поток на безвъзмездното изцеление за онези, които с топла вяра прибягва към тях]. А след като извършиха всенощното бдение и чествуваха деня, отредиха щото занапред всяка година на 1-ви юли заедно с почитането на паметта на светите безсребърници Козма и Дамян, да се извършва бдение в обителта на преподобния и тържествено да се празнува възвръщането на честните мощи на свети Ивана.” И в тези редове на разказа на Владислав Граматик се улавя атмосферата на народната любов към светеца. Пътят от Търново до Средец и оттам до Рила продължил дни и нощи, е цял героизъм, на който са способни само вярващи, силно привързани хора – духовници и миряни, виждащи в ковчега с мощи образа на своя покровител, от когото имат необходимост. Той ги е крепял в разстоянието на дългия път, както е крепял духа им през вековете. В края на разказа е установена и точната дата на окончателното завръщане в манастира, на края на сложните пътувания на светия човек, отново сред хората, дори и след смъртта си. Това е и третата дата на големите църковни празници на свети Иван Рилски. Първата е на 18 август, отбелязваща смъртта на светеца, втората 19 октомври – пренасяне на мощите от Средец в Търново и третата 1-ви юли – окончателното заселване на мощите в Рилския манастир. И мисля, че най-точният финал на този раздел от работата ми, може да бъдат думите на Владислав Граматик: “И тъй, така беше пренесен… в славния манастир, който се намира в Рилската пустиня, предостойният за похвала наш отец Иван – наистина великото светило за целия свят, стена и основа на вярата, красота на пустинята и украшение на монашеството.” Изтегляне 140.01 Kb. Сподели с приятели:
|