Свети иван рилски – живот и дейност
НЕГОВАТА ОБИТЕЛ – РИЛСКИЯТ МАНАСТИР
Изтегляне 140.01 Kb.
|
НЕГОВАТА ОБИТЕЛ – РИЛСКИЯТ МАНАСТИРИсторията на Рилския манастир е тясно свързана с историята на живота на Иван Рилски – земния и след смъртта. Името на Иван Рилски се преплита тясно с името на Рилския манастир. Те са ведно и във възземанията и в паденията на българската земя – от десетия и насетне векове. Единни, неразкъсваеми, покоряващи и поучителни. “И като ви виждам днес, събрани в Господа тук, където, както казах досега човек не е обитавал, а само диви зверове… ви завещавам да пазите святата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения.” Тези заветни мисли на рилския пустинник, превърнал се с живота и делото си в светец, защитник и покровител на българския народ, земя и духовност, поставят отправната точка на това свято и съдбовно място. Не само местоположението му – в пустинните висоти на Рила, определят висотите на неговото значение. Свързан със съдбата на първия български светец- отшелник, той има неговата неравна същност, покрива се със славата му, замлъква със забравата му. И двамата – светецът и манастирът са свързани крепко с народната съдба. Вековното развитие на манастира показва особената връзка и зависимост между двете явления – пламъкът на една голяма човешка и свята личност и огънят на едно културно огнище, съхраняващо народния дух, народностното съзнание и самобитност. Въпреки историческите превратности и изпитания, често в условията на отсъствието на българска държава и самостоятелна българска църква. Както се видя от кратките, макар и недостатъчни, особено в първите години на съществуването му, съобщение на житията, Рилският манастир води началото си от поселението на пустинника в този отдалечен от хората кът на великата планина. “Славата на преподобния се разнесе по цялата онази земя, и мнозина възревнуваха добродетелното житие на светеца, и пожелаха с него да живеят. И направиха църква в близката пещера и построиха манастир; преподобния им беше началник и пастир.” (Проложно житие от Стишния пролог). Кога е станало, коя е началната дата, не може да се определи точно. Но то ще е било поне няколко години преди 941 година, когато отшелникът-монах пише своето завещание. Трудно е да се установи и точното местоположение на манастира – дали не е било в местността на старата постница, намираща се недалеч от сегашното място – това е само предположение на изследователите. Но за всеки случай не може да се отрече, че се е намирал в близките околности на сегашното си място, че основател е първият пустинник, че негови последователи са били значителен брой млади хора – около 66 души, според едно съобщение решили да живеят угоден на бога живот. Организирани, както е написал самият Иван Рилски в “общежитие”, където да живеят “единодушно и единомислено”, да четат отеческите книги, тоест църковните, да бъдат “единни” и да имат “мир помежду си”, да се пазят от раздори, да се трудят, начело им да стои “наставник и началник”, тоест игумен, и най-важното да пазят святата вяра чиста. Всичко това може да се определи не само като завещание, но и като основни правила, като устав, по който е бил устроен създаденият манастир. Рилският манастир не е първият и единствено явление на земята ни през Средновековието. Манастири в България е имало далеч преди появата на Иван Рилски. Знаем, че след Покръстването, в края на своето царуване княз Борис І се оттегля в манастир, монах е бил и неговият брат Докс, Симеон Велики първоначално е бил монах, цар Петър е станал монах и прочие. Нашите манастири възникват по подобие на византийските, според нуждата на времето, като места за отдаване на християнската вяра. Манастири е имало на много места в страната. За това могат да се намерят макар и откъслечни сведения, споменаваните в запазените писмени документи и устни предания. Нали така се известява и за самия Иван Рилски в житийната литература, че след напускането на родното си село Скрино, той отива в близък манастир, където прекарва 7 месеца и става инок. Вече станал монах, след различните трудности и преживявания, свят живот и чудодейни дела, вече монах-отшелник, той самият става оня притегателен център за вярващите – “страшната и необитаема пустиня ще бъде населена с много пустинни жители” – които ще укрепят манастира. А след време той ще вземе неговото име, там ще живее до дълбока старост, там ще се върнат неговите мощи, след години на дълги странствувания и отсъствия при началото на отдаването на бога, “комуто служа от моята младост и усърдно му се покорих.” За съжаление дотук се простират сведенията за манастира след създаването му, до смъртта на отеца и пренасяне на мощите му от Рилския манастир в Средец. За този период от Първото българско царство, както и за византийското робство няма документи, които да предоставят някакви сведения. Руският учен В. И. Григорович е открил един глаголически лист, който е част от превода на старобългарски на известното писание на Ефрем Сирски (около 306-378 година) “Паранезис” (“Наставление”). Дали този текст е свързан с Рилския манастир? Ученият счита, че преводът и преписът са направени в Рилския манастир в първата половина на 10 век. Предположението идва само от това, че Иван Рилски е познавал тази творба и я е използвал в своя Завет. Това предположение води до мисълта, че както в редица манастири, и тук се развива книжовна дейност. И че в този край на българската земя, доста отдалечен и трудно достъпен, още в зората на създаването си, манастирът развива книжовна дейност. Нещо вероятно близко до ума, като се има предвид неговото развитие впоследствие. И не са ли също свидетелства за такъв книжовен живот и преписите на житията за светеца, с които днес разполагаме, правени доста по-късно след смъртта му, въз основа на преди създадени творби (уви! Незапазени!) от монаси, които може би са познавали светеца, може би са били негови ученици? От първите години на организираното вече съществуване на манастира, още по времето на цар Петър и немного след него. А като добавим и някои служби, които са създавани за прослава, както се вижда от църковната история. Житията и службите според професор Иван Дуйчев “представляват най-доброто отражение на чувствата и мислите, които са вълнували учениците и почитателите на светеца, немного десетилетия след неговата смърт… Това не е било лично отношение. Възхвалите отразяват общи чувства и настроение.” Видно е, че тези чувства и настроения са обвеяли личността на българския монах-отшелник още приживе и са се засилили още повече след неговата смърт, за да го превърнат в жива легенда и символ. След отдалечаване на мощите се отдалечава и славата на манастира, загубва се явно и неговата привлекателна сила. Осиротява Рилската обител. Житиеписците не я споменават. Разбира се историята зафиксира други обстоятелства, които причиняват това – византийското господство, опитите за асимилация на българския народ: “Разоряват се прочее божествените храмове и жилищата на светците се предават на запустение. И тогава заедно с останалите запустява и споменатият по-горе храм на светеца, що е в преждеспоменатата Рилска пустиня, и при това остава безлюден” – е написал Димитър Кантакузин. И действително при новата обстановка липсват вече и сведения за манастира, което не означава, че той съвсем не е съществувал Напълно възможно е било част от рилските монаси да са последвали мощите, втори да са го напуснали и да са потърсили друг пристан, или да са създали там или другаде нови обители. Възможно е! Но няма писмени доказателства. До времето на Асеневци, когато от Средец след завръщането от Маджарско (и за този период няма сведения за манастира), мощите тръгват за Търново. В патриарх Евтимиевото житие има едно изречение: “След тях вървеше и игуменът на обителта на преподобния и всички, ръководени от него монаси.” Бихме ли могли да приемем, че става дума за игумена и монасите на Рилския манастир? Може би! За Рилския манастир се заговарва отново през 13 и 14 век, особено по времето на Иван ІІ Асен, когато на църковните дела светската царска власт обръща особено внимание и залага на важното значение на църквата за развитието на държавата и укрепване на триединството – власт, духовенство, народ. Тогава се създават нови църкви, дават се царски дарствени грамоти за свободно развитие. Тогава навярно е отправен по-сериозен поглед и към Рилския манастир. Но достоверни известия има едва за времето на цар Иван Шишман, който в 1378 година издава в своя хрисовул (хрисовул – документ, най-често царствена грамота, подпечатана със златен печат, затова се употребява и златопечатно слово) /26/, за “този манастир на царството ми и цялото му достояние”. Той съобщава именно за дарствени грамоти на своите предшественици – “прадеди, деди и родители”, които не са се запазили, за да потвърдят казаното, но все пак са някаква нишка, по която можем да се ориентираме, че манастирът през 11-12 век, не е бил съвсем забравен и пренебрегнат, и е имал все пак може би не така богат и интензивен живот и значение. По отношение живота и укрепването на Рилския манастир по време на Второто българско царство, важен документ е хрисовулът на цар Иван Шишман от 1378 година, за който стана по-горе дума. /27/ Това е автентичен исторически документ, много добре запазен, напълно четлив, написан е на бял пергамент в размери 130 см дължина и 22 см ширина. Грамотата се смята за един от най-ценните писмени паметници на нашето Средновековие. След встъпление, в което изяснява своето царско отношение към българската църква, Иван Шишман съобщава, че ”дарува това благообразно и всенастоящо златопечатно слово на моето царство на манастира на царството ми, на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и всички негови метоси, за всички негови владения и правдини, сиреч нови и стари.” Следва дълъг списък на десетки села и местности; всички хора, имоти и други владения са във властта на манастира, никой било то боляри или служители на царството, според царското повеление няма право да ги безпокои; да не им се събират данъци; да не им се взема, каквото и да било; да не се взема ангария; не може да се викат на служба хората, закриляни от грамотата; няма право да се влиза насила в селата и домовете; да не се пречи на търговията… “… И така да пребивава този манастир на моето царство свети Иван пустинослужител със всичките му имения, които изредихме по-горе, свободен и да не бъде обезпокояван от някого, докато слънце сияе над земята и докато живее моето царство.” Хрисовулът завършва: “Затова, прочее, бе дарувано на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатно слово на царството ми, за всякакво явно утвърждение и чиста свобода. Писа и подписа царството ми с обичайния царски подпис в годината 6887 от сътворението на света, (1378 година от Рождество Христово) индикт 2, месец септември, ден 21. + Иван Шишман в Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци.” Грамотата е скрепена и с печат, за който учените смятат, че не е оригиналният Не е уточнено къде е издадена. От израза “… когато дойдоха людете на този манастир в земята на царството ми в Средец…” може да се предположи, че тя е написана в Средец при пребиваването на цар Иван Шишман в Средец и след срещата му с пратеници на манастира. И отново се натъкваме на това, че много малко се знае за духовната дейност на манастира по времето на Втората българска държава. Само от немногобройните датирани ръкописи – Четвероевангелие, писано през 1361 година; препис от “Лествица” от Теодосий 1364 година в Търново и пренесено в манастира; “За любовта” от отец Максим – всички са с монашеско съдържание. Има и текстове без датировка, за които не е доказано, поне засега, че са писани в манастира – две неделни евангелия, псалтир, служба на Иван Рилски, житието на Георги Скилица, препис на “Паренезис” от Ефрем Сирски, още една “Лествица” – с вероятност да са създадени през 14 –15 век. Времето на турското робство, започнало в края на 14-тия век спира основно развитието на държавата, на духовната култура, лишава царството ни от своя патриаршия, като я подчинява първо на Охридската, после на Печката, и най-сетне на Цариградската. Народът е подложен на нечувани изпитания, на целенасочено изселване, потурчване, исмаилизиране. Естествено с упадъка на държавата да западне и Рилският манастир. След падането и на Средец в 1385 година тътенът на нашествието доближава и до светата обител, монасите започват укриването на скъпоценните ръкописи и църковните вещи. Да си припомним, че тогава вероятно е укрит и все още не е намерен оригиналът на Завета на свети Иван Рилски. А вече - за началото на турското робство, в двете творби – на Димитър Кантакузин и Владислав Граматик намираме следното: “А такива неща се извършват в българската земя, та дори не може да се приеме, че е вярно това, що някога се е разказвало за него. Пуста земя прочее, мъже що държат на християнската вяра и едновярна кръв виждат своята бързо и безмилостно да се пролива; жени, лишени от рожбите си и от честта, биват продавани в робство; младите биват отвличани и – уви! – принуждавани да отстъпят от православието. И събраните имоти се разхищават несправедливо! А след всички тези събития изглеждаше, че сръбските земи цъфтят и след някое време прочутият онзи Стефан се издигна от кралуване към царска власт. И той като подчини много области под своята власт, любезно почете с кесарски сан един от своите велможи – името на мъжа е Хрельо. Този прочее кесар Хрельо, като чу за необикновените чудеса на босоногия отец Иван и разбра как е живял, издигна му из основи храм в Рилската планина – на мястото, където доблестният Иван извърши докрай постническите си чудеса. Но мощите на светеца ги държеше град Търнов.” (Димитър Кантакузин). В тези редове срещаме името на сърбина Стефан Душан (1331-1355) до 1335 година е крал, после е цар. Хрельо е бил васал на Стефан Душан, протосевт-владетел на областите около Струма с център крепостта Струмица. Отцепва се от него и обявява за самостоятелни владените от него области. Рилският манастир е бил в неговите земи. После Душан отново завладява земите му, Хрельо насила е пратен да стане монах под името Харитон и вероятно е бил убит в края на 1343 година. И Владислав Граматик говори за злочестините по българските земи и прибавя: “Тогава се събори и съвършено запустя и светата обител на босоногия отец, която е в Рилската пустиня - където преподобният, когато беше жив прекара страдалчески и постнически безплътен и ангелски живот. И – която отпосле много добре и благолепно издигна и създаде от основи за прослава на бога и в чест на преподобния, прочутия кесар Хрельо, който прие иночески образ под името монах Харитон.” Двата откъса само по изказ се отличават един от друг. Фактът, който съобщават, мястото на издигането на църквата, изградена от Хрельо, е оказано от надпис на нея, поставен в 1834 година – той съобщава, че тя е издигната на мястото на старата църква. За защита от вражески и разбойнически нападения Хрельо построява и висока 25 метра защитна кула, която е запазена, и вече реставрирана, и до днес. Но да се обърнем отново към житието на Димитър Кантакузин и разказа на Владислав Граматик, които съхраняват в себе си редове, свързани с робските години. Димитър Кантакузин: “Ако все пак някой оказва съпротива до днес нищо не е постигнал, понеже тяхното [измаилтянско] царство изгрява всякаш ден – непрекъснато все по- високо. Разоряват се прочее манастирите, божествените храмове и жилищата на светците се предават на запустение… И тогава заедно с останалите запустява и споменатия по-горе храм на светеца… и при това остана безлюден” Също лаконичен е изказът на Владислав Граматик: “Напълно запустяха много области и села заедно със светите манастири и с божествените храмове, унищожени от огън. Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на босоногия отец, която е в Рилската обител.” И Димитър Кантакузин, и Владислав Граматик говорят за манастира вече в 14-15 век, когато България е под турско робство, за незавидното положение на обителта. След това те ще се спрат на неговото въздигане. Картината на разрушение и специално на Рилския манастир е твърде печална. Но може да се мисли, че все пак нещо е останало. Останал е и някакъв живот в светата обител, който не е замрял съвсем. В планински и отдалечени места, където и българското население е останало по-компактно и по-далеч от прякото въздействие на поробителите, манастирите остават места за духовна защита на националното съзнание. В пролуки на установения вече робски ред, някои манастири са получавали известни свободи и привилегии. Това се отнася особено за Рилския манастир. При проучване на турски документи е открит султански ферман от 12.04 1519 година, в който се съобщава за дадени преди време актове, при царуването на Баязид І (1389-1402) и Мохамед Челеби (1413-1421 година) свободи и привилегии на манастира и “сега” имат силата на закони. Подобрената все пак политическа обстановка, при вече установено господство, дава възможност за по-голямо общуване между населението, между монасите, за поклонения и срещи в манастирските обители. Възобновени са връзките между манастирите, и особено връзките на Рилския манастир със Светогорските. Там в най-тежките години са намирали подслон погнатите. Светогорските обители са се превърнали в международно средище на духовния живот. Място в тях имат и българските монаси. Особеното им географско положение със своята планинска ограниченост и откъснатост ги правело по-защитени и по- свободни, още повече, че те имали значителни привилегии. Рилския манастир възстановява връзките си с тях. През 1466 година се сключва договор между Рилския манастир и зографския манастир “Свети Георги”, от българска страна са упоменати игумена Давид и йеромонах Теофан, допринесли много за възстановяване на манастира, (за което ще стане дума по-нататък), за сдобиване с привилегии. Уточнени са правилата на взаимоотношенията на двата манастира, като запазване на свободата, спокойствието, управленска самостоятелност, провеждане на литургии и прочее. Рилският манастир все по-бързо, с някакъв скрит възторг възстановява своето предназначение и значимост. Възродената му слава плъзнала сред населението и местните духовници. Към него започнали да се стичат поклонници от всички краища на страната. Връзката между манастир и население ставала все по-крепка, защото: “обителта била най- тясно свързана с българския народ” – пише Иван Дуйчев – създадена преди столетия от отшелник българин, тя сега пазела висши ценности на народностния дух. В нея продължавало да се поддържа славянобългарското богослужение, което съставлявало главен белег на народностната особеност. Обителта се превърнала в огнище на българската образованост, което спомагало за културното опазване на българския народ – а това било основата за народностното му опознаване и, по-късно, за политическото му възкресение. Обителта сляла своя живот с живота на цялата народност, при пълна взаимност.” /28/ Разбира се привилегиите, дадени на манастира не могли да продължат дълго. Не е било дълго и доброто му състояние. Някои монаси се разотиват и търсят убежище в други страни; ценностите му, както вече споменах се укриват, или пренасят в Атонските манастири и в други славянски страни, за да се запазят. Има сведение, че в Рилския манастир настъпва голям упадък към средата на 15-тия век, а и Димитър Кантакузин и Владислав Граматик също упоменават за това, както вече отбелязахме. Забравата на миналото тежала и над името на Иван Рилски. Далече от Рилския манастир мощите не пръскали вече оная омая, която имали. Забравени, те били скрити в една търновска църква, необезпокоявани от човешката обич, лишени от чудодейната си сила. Как е станало така че отново се заговорва в средата на 15-тия век за рилския светец? Не е установено. Има обаче разказ за възстановяването на манастира и вероятно в него може да се потърси изначално възстановеният интерес към светеца – патронът на манастира. Този разказ е в два варианта, вече говорих за това при пренасяне на мощите от Търново в Рилския манастир. Но и тук ще се върна отново накратко. Ще ми помогнат пак житието с похвала на Димитър Кантакузин и Владислав Граматик с неговия разказ за пренасяне на мощите в Рилския манастир. Димитър Кантакузин пише: “Тогава някои трима мъже, родни братя, украсени със свещенически сан, родом българи от Велбъждските предели, цъфтящи с най-добро благородие, живеещи в селището си добродетелен живот, потрудиха се да постигнат повече и да възприемат ангелски образ. Един по един те отиват в Рилската планина и обновяват запустелия храм на светеца, добро и богоугодно дело, на което мнозина поревнаха, поискаха да живеят с тях и правят общежитие.” И ето тук сега, в “тяхното богоугодно дело” Господ посочва, че тялото на светеца трябва да се върне в манастира. Естествено това не може да бъде обяснението, но по време на възстановяването на манастира не е могло да не се съживи споменът за обитателя и създателя на манастира, не е могло да не се разбуди интересът към него, въпреки голямото разстояние във времето. Защото народната памет не е никак къса – тя съхранява обичта твърде дълго. И Владислав Граматик разказва за тримата братя, като споменава и баща им – епископа на Крупник – Яков. Те също духовници решават да се заселят в Рилската пустиня и един след друг отиват там, сварват всичко разрушено и запустяло и се заемат да го изградят. Авторът разказва за труда и грижите им, за направеното от тях и събралите се заедно с тях множество хора. “Когато те вършеха всички тия неща и други подобни на тях и се трудеха, и работеха за още повече по изграждането на манастира, [та за тях започна да се говори навсякъде из околността], внезапно достигна до тях една неочаквана, но много радостна вест. И като огласи слуха им с истината, тя изпълни душата им с множество наслади и духовна радост.” Това е известието на свещеник Яков от Тракия, който им разказва, че мощите на покровителя на манастира им свети Иван Рилски са в Търново. И започва разказът за пренасяне на мощите. И завръщането им в манастира, за което вече говорих. И оттук започва процесът за превръщане на това забележително място в огнище на българския дух. Взаимната свързаност, според думите на Иван Дуйчев, които вече цитирах, всъщност обуславя и превръщането на манастира в голямо, сериозно и твърде самобитно средище на духовност, българщина, родолюбие и народностно самосъзнание. Тук богослужението се извършва на разбираем български език; тук миряните узнават за миналото на своя светец и на другите български светци. Тук божието слово внушава патриотичен оптимизъм, като надмогва само простото оцеляване и дава крила, упование, надежда, то укрепва вярата и силите; тук големите празници, привлекли поклонници от много краища, създавали атмосфера на общност, на сигурност, на обозримо по-добро бъдеще. Това укрепвало църковно-религиозното значение на манастира, неговата значимост и роля. А тази значимост се определяла и от една нова мисия, с която се нагърбвали монасите му – по българската земя били изпращани духовни посланици, наречени “таксидиоти”. Те посещавали манастири и метоси, често създавани от самите тях, за да събират помощи, но възстановявали и създавали нови връзки помежду малките манастири и голямата обител, за по-голямо духовно общение, проповядвали вярата, учили, поучавали в благочестие и родолюбие. От посланици на вярата те се превръщали в апостоли на родолюбието, на силата на българщината. Голямото място на Рилския манастир в българското общество се определя и подсилва с особена важност и с развитието на книжовната му дейност. Съхранени са редица ръкописи, датирани от 15 век, които свидетелстват за интензивна книжовна дейност на български език. Тя естествено е подчинена на нуждите на църковното богослужение, но нали това богослужение се отпраща към народа, духовните потребности на църквата са духовни потребности на народа. За това и преписите на по-стари творби, и създаваните нови са големият принос в развитието на книжовното ни дело. Те са същевременно и исторически извори, често само от които могат да се намерят факти, нужни за установяване и потвърждаване на едно или друго събитие, да се решават догадки Та нали от такива по-късни преписи, не само в Рилския манастир, а и в редица по-малки манастири, на унищожени, или изгубени извори днес притежаваме ценните жития на Иван Рилски, и не само на него! Сред множеството безименни и неизвестни, скромни, но всеотдайни труженици, по-начетени или по-слабокултурни се изявяват и такива книжовници, които съставляват ядрото на творците на културата на средновековна България (трябва да се отбележи, че в този манастир е бил монах и Паисий, после Хилендарски), като Димитър Кантакузин и Владислав Граматик, чиито две творби: Житие с малка похвала на Иван Рилски и Разказ за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир, са използвани подробно в тази работа и са писани в Рилския манастир. На тях принадлежат и редица други творби. На Димитър Кантакузин: Служба за Иван Рилски, също създадена в Рилския манастир, различни похвални слова, Молитва към Богородица, Географско описание и други писани преди и след пребиваването му в Рилския манастир. От ръката на Владислав Граматик са създадени и редица сборници, Рилският панегирик с житията и похвално слово на Кирил и Методий, на Петка Търновска, похвално слово за Константин и Елена, които се създават години наред. Книжовна дейност имат и игумен Теофан, инок Мардари и други. Ръкописите на Рилския манастир, създадени там или подарени, от по-старо или по-ново време, са доста на брой, датирани или не, те оформят през годините над 140 славянски ръкописи, десетки гръцки; множество църковно-служебни – псалтири, евангелия, минеи, служебници, требници, както и сборници за извънцърковен прочит – панегерици, жития, лествици, шестодневи, чудеса. В сбирката на манастира се пазят и няколко старопечатни книги. В изследването си “Свети Иван Рилски и неговият манастир”, 1917 г. професор Йордан Иванов включва списък – каталог на ръкописите на манастира, придружен с много подробности. /29/ По-късно се създават и манастирски училища, които приемат за обучение не само монаси, но и други младежи. Обучението се води на български език, което е още един начин за съхранението и разпространението на родния език. През 30-те години на 19 век се прави и опит за създаване и на печатница, създава се работилница за изкарване на щампи, първоначално на свети Иван Рилски. Църковните щампи са правени предимно в чужбина - Виена, Москва, по гравюри на руски и предимно български златари. Значението на тези щампи е било неимоверно голямо, защото те представяли зримия образ на светеца и обогатявали създадената вече във въображението им представа с нови щрихи. Щампите, както и печатните книги намирали по-лесен и кратък път до хората. Образът на светеца придобивал нови сияния, нови параметри на въздействие, ставал нов подтик към отстояване на вярата и българщината. Образът на светеца се появява и върху потир от 1628 година, в стенописите на някои манастири. Братът на отец Паисий хаджи Вълчо изографисал параклиса в Хрельовата кула. Той третира две случки от живота на Иван Рилски – срещата с брат му и нападенията на разбойниците. В манастира се носят много подаръци: позлатени, сребърни кръстове, бронзови, напрестолни и нагръдни кръстове с филигран, сребърни чаши, позлатени сребърни обкови на евангелия, везани плащеници от кадифе, мощехранилници, като подарък е даден Софрониевият неделник, печатно издание от 1806 година и други. Дарявали се ниви, ливади, парични средства и други. Един голям поменик, който, какво друго, ако не говори за засиленото внимание и отношение към светата обител и нейния първенец Иван Рилски. Интересно е още съобщението на Иван Дуйчев за широко разпространеното име Иван, с което родителите кръщавали децата си. Има сведения и за изпращане на монаси в Русия, които да изучат как се прави църковна живопис, въпреки наличието на създаваща се вече живописна школа и нейните известни и неизвестни майстори. Но ще бъде неточно, ако не кажем, че вниманието към свети Иван Рилски не ставало по-широко. Населението все повече се привързвало към него и го чувствало много близък. За хората той бил най-големият български светец, а почитта към него се прехвърляла и сред духовното общество на сърби, руснаци и румънци. Името на Иван Рилски и Рилския манастир не са чужди в сръбските земи. Светецът е включен в много сръбски черковни книги. Връзките на Рилския манастир с румънската и руската църкви са установени от малкото писмени свидетелства, чиито данни са оскъдни – размени на преписи на църковни книги, грамоти за събиране на помощи за Рилския манастир в Русия, посещение на монаси и други. Трудно е да се установи документално как се развива това култово отношение към светеца, докато той още е бил жив, а във вековете се е разширявало все повече. Разбира се има някои писмени свидетелства като преписът на “Божествени и душеспасен миней” на манастира Света Богородица от 16 век, преписан от йеромонах Гавраил, в който са вместени служби на свети Иван Рилски, пролог от 16 век, където са преписани три жития на светците: Иван Рилски, света Петка Търновска и Иларион Мъглен. Съдбата на манастира през 16 и 17 век отново е сложна. Тя е изградена от периоди на миротворни затишия, установени с клаузите на султански фермани, когато дейността на манастира укрепва и се развива ползотворно, и на бурни вълнения, предизвиквани, както от местни турци, въпреки султанските фермани, така и от върлуващи банди разбойници, както и от не особеното внимание на сръбската патриаршия, под чието попечителство вероятно известно време е бил манастирът. Въпреки всичко той развива книжовност, което продължава и през първата половина на 18 век – преписи на служебни книги, минеи и други. Дейността в това отношение на монаха Йосиф Брадати (около 1714 – 1758) е голяма и много важна. Той превежда и съставя около 15 разни сборници, работи в Рилския манастир, но развива дейност като таксидиот. Освен другите си задължения той оставя в манастирите сборниците си да им правят преписи. Превежда много от новогръцки. С писателската си и проповедническа дейност се изявява като горещ защитник на българската християнска вяра, против суеверията, против помохамеданчванията и прочие. По същото това време общо се засилва отношението на култ към Иван Рилски, какво, ако не на наново голям интерес към живота и дейността му са преписи на жития и служби за него. Такива преписи са: преписът на монах Никон (1772 година) за свети Иван Рилски в Света гора, на монаха Мина, сборника със служби, канони и жития на йеромонах Данаил от Казанлък. В 1836 година е напечатано издание в Белград на службата и житието на светеца(на патриарх Евтимий заедно с допълнението на Владислав Граматик). Съградени са нови български църкви, които вземат неговото име и разширяват картата на църковни убежища, наречени на него. Бихме могли да споменем манастирите в село Герман (Софийско), Курило (Софийско), село Железна (Врачанско), Кипровци (Врачанско), Криводер (Врачанско) и други, църкви в село Друган (Дупнишко), село Врач (Мелнишко), Казанлък и други, параклиси в Килифарския манастир, Хилендар и Зограф. В края на 18 век положението на манастира отново се влошава, през 1765 година той е нападнат и ограбен. Същото се повтаря през 1768, 1778, 1805, 1819, 1821, 1846. Неговото съществувание е под сериозна заплаха. “Събраха се от окрестните места до 800 души агаряни и дойдоха в манастира като свирепи зверове с нарочно приуготовлените орудия, за да го разорят от основания” е написал Неофит Рилец. Нападенията и разрухата, глоби, данъци, липсата на средства за поддържане, направените дългове, нарушения ритъм на живот в “общежитието”, довежда не само до материален упадък, до разпри между монасите. Това продължило до 19 век и, колкото и трудно да е било, намерили се сили и главно – морални устои да се продължи напред във времето вече на Възраждането. В своите монографии за Иван Рилски и неговия манастир, и професор Йордан Иванов и професор Иван Дуйчев се спират на въпроса за уредбата и управлението на манастира по това време. Макар и неразполагащи с много данни, те привеждат цифри за броя на монасите: 1753 г. - 88, 1829 г. - 170, 1868 г. - 200 монаси и 100 миряни. Понякога броят на монасите е стигал до 400 души. Манастирът е бил “общежитие”, затова четем още в Завета на Иван Рилски, значи тази форма се е запазила и до 19 век, като явно е била жизнена и полезна. Манастирът е бил признат за “царски и ставропигиален” (независим от местна власт, подчинен на върховната църковна власт). В своя вековен път той е бил под надзора на българската патриаршия през Средновековието,на Охридската и Печката патриаршия (гръцки) – през началото на робството, през 18 век е във Цариградската патриаршия – от 1767 година. За неговата независимост от мести духовни санове говорят и някои документи – напр. Сингилията на цариградския синод, както и редица турски фермани, издадени със застъпничеството на цариградската патриаршия. Това върховенство на гръцката патриаршия, за разлика от други църкви и манастири не могла да окаже почти никакво влияние над Рилския манастир и да доведе до големи негативни последствия. Създаден в непристъпната Рилска пустиня, под закрилата на великата планина, Рилският манастир има богата история, има за свои монаси, послушници, игумени, поклонници – българи, с българско съзнание, крепящи високо националното си самочувствие, радетели за българска духовност и култура, за българския език и мечтата си за национална свобода. Замогнал се вече манастирът бил в състояние да обнови, разшири и украси сградите си, всичко според турските наредби, които не разрешавали строителство на нови църкви. След уреждането на формалностите, на няколко пъти са били извършвани строителни и реставрационни работи, като била съградена и малката църквичка “Покров Пресветая Богородици”, правили се чешми, укрепили се манастирските стени и други помещения. След пожара в 1833 година, когато били унищожени всички сгради без църквата и Хрельовата кула, започнала усилена подготовка за съграждане на нов манастир и събиране на средства за това. От 1834 година до 1837 година продължило строителството. Със средства, участвали градове и села не само от България, но и от други страни. Има сведения (у Йордан Иванов), че дарения са изпращани от: София, Самоков, Дупница, Кюстендил, Ниш, Пирот, Щип, Велес, Неврокоп, Видин, Карлово, Пловдив, Казанлък, Севлиево, Габрово, Тетевен, Пирдоп, Копривщица, Сливен, Пещера и други. /30/ В същото сведение са споменати имената на особено щедрите дарители, ликовете им са изографисани в манастира. Български зографи от всички краища на страната и предимно от Разложката и Самоковската школа се включили в благородното художествено дело: от Разлог – Димитър Молеров и Симеон Молеров. От село Доспей, Самоковско – Захари и Димитър Христови, Христо Зограф, Станислав Доспевски, Иван Образописов със синовете си Никола и Димитър, от Самоков – Коста Петров, Иван Ииколов и други. /31/ Новите сгради на манастира, величествен и импозантен в своето архитектурно и художествено решение, по подобие на светогорските манастири с невероятен блясък и красота, със суровите и предупреждаващи стени и гостоприемни порти, със строгия силует на Хрельовата кула, с великолепната си църква, с извисените като стражи над нея рилски върхове, с ромона на течащата до манастирските стени река – всичко това удивлява и прехласва, води до размисли и гордост, както за самото средище, така и за символа, който олицетворява: свободния български дух, вдъхновено творчество, увереност в идните дни. И затова не случайно, нито пък изолирано Рилският манастир е един от най-важните центрове на българското Възраждане – със своята верска възвисеност, с културно–духовната си настъпателност, както в създаване на книжнина, така и с възпитанието и обучението на младата надежда на България. Тук е работил Неофит Рилски, наречен “жив летопис на българското Възраждане”. Рилски монаси макар и не изключително активно са участвали в църковните борби за самостоятелна българска църква, въпреки своята значителна независимост. А може би и заради това! Още веднъж ще отбележа – за кой ли път! Отново колко голяма е била ролята на Рилския манастир в няколковековното си съществувание, и колко силно е влияела за това личността на българския светец Иван Рилски. Може да се стори еретична мисълта, че без неговата личност, неговата покоряваща мъдрост, себеотдаване, фанатична вяра, аскетичен живот и обич към хората, не би имало и Рилският манастир. Без Рилският манастир, не би имало България! Разбира се – не само без него. Изтегляне 140.01 Kb. Сподели с приятели:
|