Свети иван рилски – живот и дейност
Изтегляне 140.01 Kb.
|
ЖИТИЯТА“Житийната литература е част от агиографията – литературата, посветена на светци . Житията са средновековни животописи за канонизирани (признати за светци) личности”. /2/ Възникването на житийната литература е свързано с разпространението на християнството, с гоненията и мъченията на негови привърженици. От първоначалните “мартири”, (първите писмени свидетелства), посветени на мъченици за вярата в Римската империя след Никейския събор (325г.), утвърдил християнството като държавна религия, започва истинското развитие на този вид литература. Създавани за нуждите на църквата житийните творби възхваляват живота и делата на мъченици и светци, често в тях се прокрадват, по-ярко или по-приглушено, събития или имена на личности известни за времето си, и тези факти често стават единствени източници, както за религиозния живот и състоянието на християнската църква така и за състоянието на обществото. Макар и не винаги точни, често отвлечени, затлачени от устни предания, фолклорни и мистични навеи, историците откриват в тях ценни находки, които, съпоставени с други писмени паметници, дават основания за по-конкретни изводи за дадена епоха или исторически събития. Целта на житията в християнския свят е да подпомогнат християнското богослужение, да бъдат посредници в духовното общуване на църквата с вярващите, да бъдат четиво, усъвършенствуващо самите духовни лица, нагърбили се с важната мисия да служат на божественото начало, да укрепват и възвисяват християнското учение. Това е предопределило и насоките на житийните видове. Житията се разделят на кратки и пространни. Кратките се използват в църковни богослужения. Те се произнасят в съответния ден-празник на светеца и излагат сбито, просто и ясно неговия живот и дела. Чрез разказа за светия живот на мъченика за вярата, те предизвикват импулс за подражание у слушателя, въздействат силно на помислите и въображението му. Често са събрани в сборници, наречени пролози (пролози – “агиографски календарни сборници, съдържащи кратки жития, обединени в тях като самостоятелни литературни форми”) /3/. Затова и кратките жития обикновено имат и названието “проложни”; могат да се открият и в минейте (богослужебни книги, в които се подреждат календарно църковните празници). Пространните жития, както насочва и самото им озаглавяване, са по- богати, по-обстойни и обстоятелствени разкази за живота, делата, чудесата на светеца, на който се посветени. Те са предназначени за самостоятелно и самовглъбено четене предимно от по-подготвената част на монашеството и някои обществени прослойки. Житията се създават по своеобразен църковен канон. Този канон е набелязан още в началото на тяхното създаване в ранновизантийската епоха. “Житийният канон от самото начало очертава възможностите на жанра, кръга на художествените интерпретации… Рано оформилият се агиографски канон обхваща всички форми на изграждане на житийната творба, въпреки че различията в художествената форма на житията, създадени в различните центрове на Византийската империя, са по-подчертани” (Кл. Иванова) /4/. Налагането на канона обхваща житийната продукция през всички векове на нейното развитие. Но се появяват и някои нови елементи в структурата и композицията на разказа, в разширяване на съдържателните елементи, в обогатяване на нови мотиви (например пренасяне на мощи и прочие). Във връзка с иконоборството, например, житията придобиват по-голямо тенденциозно внушение, по-голяма идеализация на светеца и прочие. Още в началото на 9-ти век във Византия започва да се налага разбирането, че житийните произведения не са достатъчно изискани, за да прославят добре светеца. Правят се откъслечни опити за тяхното подобряване, но едва във втората половина на 10-ти век книжовникът Симеон Метафраст извършва огромна работа по отношение на съдържанието, композицията, структурата на съществуващите по-стари жития. Тази негова дейност се свежда до по-грижовната подредба на фактите, до тяхната по-голяма прегледност и отчетливост. Без да изменя същността и смисъла им изгражда по-устойчива сюжетна схема, като поизчиства апокрифни, неканонични и фолклорни елементи, вмъква повече библейски цитати, факти, събития, допълва с разкази за пренасяне на мощите на светеца, търси по- голямо емоционално въздействие с помощта на патетиката и риториката. Затова в житийната литература са въведени термините “дометофрастово житие” и “метафрастово житие”. След покръстването в България се появяват и житейните текстове. Те съставляват значима част от нейната култура. Предполага се, че началото им е още преди края на 10-тия век, в началото като преводни. Вписват се като продължение на делото на Кирило- Методиевите ученици, което позамира след падането ни под византийско робство. Книжовните центрове от Симеоново време са затрити, много български ръкописи са унищожени, при съществуването на Българската или Охридската архиепископия (няма вече българска патриаршия), службите в църквите се водят на гръцки, създават се творби на гръцки език. Изобщо налице са предпоставки за отродяване на българите и насочването им към византийската култура, към ромеизация на българското население. Въпреки обаче неблагоприятните условия за развитие на българската духовна култура, книжовната, макар и плаха дейност не секва. Центрове за това остават манастирите – там се преписват редица богослужебни книги – евангелия, требници, сборници, листове, парамейници, апостоли – за задоволяване потребностите на църквата. Но по-начетените монаси в манастирите освен преписи създават и жития, посветени на български светци. За да противопоставят техния свят живот, дела и чудеса на византийските светци и византийското влияние. Манастирите, в отдалечени и приглушени места, се превръщат и в духовни светилища на българската душевност. Възникнали на основата на византийската агиографска литература българските житийни творби са доста и значителни, както преводни така и оригинални по теми, герои и разработки. Макар и на различно художествено ниво, в още неоформени жанрове, без достатъчна яснота за времето, когато са създадени, без сведения за създателите им и прочие, те показват самобитност и оригиналност, определена целенасоченост, както в църковно, така и в историческо отношение. Тяхната стойност и значимост стават по-големи, защото са написани от българи, посветени са на български светци и отшелници. Това играе немалка роля за патриотично въздействие и родолюбиво внушение над слушателите и читателите им. Правят се заедно с това и отделни преписи, често с добавки от преписвача, понякога в тях, поради слаба писмена грамотност, отделни изрази и факти се преиначават и се създават неясноти и прочие. Но независимо от всичко тези ръкописи са значителен изказ за родолюбивата и духовна посветеност на своите създатели. За съжаление много от произведенията, родени в годините на Първото българско царство, са унищожени, загубени, или още неоткрити, но и това, което е съхранено в по-късни преписи дава представа за духовното положение в средновековната ни държава. От това време (Първото българско царство и византийското господство) са останали забележителни творби като Солунската легенда, Българският апокрифен летопис, проложните жития на Кирил и Методий, пространното житие на Кирил, пространното житие на Методий, житие на Георги Нови, житие на Николай Нови Софийски и особено житията на свети Иван Рилски. През 11-12 век, през византийското господство, в манастирите се създава и поддържа култ към български отшелници, които са и създатели на обители – Иван Рилски, Гавриил Лесновски, Прохор Пшински, Йоаким Осоговски. За тях са създадени т.н. народни жития. За съжаление оригиналните текстове не са открити. От тях има само по-късни преписи. През 13- 14 в.в. – новата столица на България Търново се превръща в голям културен център, където се създава голяма книжнина, дело на творците около патриарх Евтимий. На него дължим и забележителното пространно житие на Иван Рилски. За живота и дейността на Иван Рилски учените черпят сведения единствено от житията за него. Те са 7 на български и 2 на гръцки. Най-старото е Народното или Безименното (Ив. Дуйчев го нарича “безименно”, Й. Иванов “народно”). То е известно от преписи от 14 век, направени в Рилския манастир и един в Гéрманския манастир, втората половина на 14 век. Вероятно това са преписи от житие, написано през 12 век, което за съжаление не е открито и учените правят тези догадки само от някои вметки в преписите. Времето за написването на народното житие би могло да се определи например от това, че е включен само фактът за пренасяне на мощите на отшелника от Рила в Средец, без да се споменава са следващото пренасяне в Маджарско. Това води до датиране някъде преди 1183. В този случай учените нямат различия. Според професор Йордан Иванов /5/ Народното житие има 6 преписа: Рилски ръкопис, Гéрмански ръкопис, Рилски ръкописи – Ресавски извод (извод - известен старобългарски термин, означаващ оригинала, от който книжовникът преписва, употребява се в значение на “редакция”, “превод”), Самоковски сборник от 1765 година, писан от Йосиф Брадати, а преписан от Янкула в Самоков, Михайлов сборник от 18 век, Габровски сборник. Авторът на народното житие е вероятно монах от Рилската обител, пребивавал там след пренасянето на мощите на светеца в Средец. Житието, макар и доста несръчно и разхвърляно написано, със силно присъствие на народни предания и легенди, фолклорни елементи, фантастични чудеса, апокрифни навеяния, приказен стил е самобитно своеобразно българско явление, изградено на българска основа за български светец, с български дух и настроение. То не се родее с византийската практика по онова време и би могло да се приеме като макар и недостатъчно осъзнат отпор към византийските опити за асимилация на българите. То изразява и засиленото внимание и вяра към свой роден светец, който извършващ приживе чудеса, продължава да ги прави и след смъртта си. А това не би ли означавало, че у него измъчените и потиснати хора са търсили някакво опование и вяра за спасение. Гръцкият текст на житието на Иван Рилски, написано от византиеца Георги Скилица, живял през 12 век, не е познат. Запазен е българския му превод, а че оригиналът е бил на гръцки не може да има съмнение, тъй като авторът, макар че няма особени данни за него, е виден византийски книжовник и политик. Бил е управител на Средец. За недългото време, което прекарва там, не е бил в състояние така да научи български, та да се заеме да напише на него творбата си. /6/ Както сам съобщава, той страдал от тежки болки, които излекувал с помощта на чудотворните мощи. Силата на тези мощи изпитал върху себе си и самият византийски император Мануил І Комнин, вероятно при посещението си в Средец през 1173 година. Не е точно ясен подтикът за написването на житието на български светец от византийски автор, но причините биха могли да се търсят в стремежите на византийската власт да подчини и духовно българския народ, който сурово усещал върху себе си последиците от робството и не стоял вече равнодушно, а предизвиквал вълнения, сериозно обезпокояващи византийските управници. Житието е написано по византийските канони, интелигентно, твърде общо що се отнася до живота на светеца, но доста богато по отношение на исторически данни, особено във връзка с пребиваване на мощите в Средец. Поради сложността на гръцкия книжовен език и витиеватата стилистика на автора, в българския превод има много неточности и неразбираеми места и изрази. Освен своите наблюдения, върху които гради повествованието си, вероятно Георги Скилица е използвал за основа българско житие на светеца, но малко вероятно е това да е било Народното житие, тъй като в двата текста съществуват значителни различия. “Житие на нашия преподобен отец свети Иван, който във всички дни върши велики чудеса, съставено от Георги Скилица” е познато в 25 български и руски преписа, сред които Рилски ръкопис – среднобългарски извод, Гéрмански ръкопис - ресавски извод, Етрополски ръкопис, Рилски ръкопис - ресавски извод, ръкопис във Волоколамския манастир – руски извод и други. Първото проложно житие на Иван Рилски е познато в десетина преписа в най-различни ръкописи: Пролог на пергамент от 14 век, от Пчинския миней от 14 век, Рилски ръкопис от 15 век, Пролог от 16 век, Рилски ръкопис – Ресавски извод от 1602, Охридски ръкопис от 14-15 век, два Зографски пролози от 15 век, Пролог от 17 век в манастира Равница, пролог от манастира в Крушодол и други. Писано е от българин, но не е уточнено времето – 13-14 век, използвано е в известна степен житието, написано Скилица. То рисува живота и дейността на светеца около 1195 година, когато мощите му вече са били пренесени от Средец в Търново. Професор Иван Дуйчев предполага, че житието е било създадено между 1195 – 1469 година. Родолюбието на автора прозира в написаното, в гордостта, че светецът е българин, в молитвата му, в която има призив за защита на българите. Сбитият и лаконичен разказ, изчистен от претрупаност и многословност придава строен и завършен вид на творбата. Направена е добавка по-късно към края на 15 век, която отбелязва началото на турското завоевание на Балканския полуостров и пренасянето на мощите от Търново в Рилският манастир през 1469 година. В сръбските преписи на житието Иван Рилски е почитан като покровител на българи и сърби. Има и второ проложно житие, направено в края на 12 или началото на 13 век. Запазено е само в два преписа – единият в Драгановия миней, другият, или по-точно само няколко листа, който се намира в Румянцевския музей в Москва. Двата преписа са еднакви. Намерени са в зографския манастир “Свети Георги”. Съдържанието му не допълва с нищо написаното до тогава, дори у него съществуват много неточности и несъответствия с другите извори. Първото българско “авторско” житие на Иван Рилски – “Житие и живот на нашия преподобен отец Иван Рилски написано от кир Евтимий, патриарх Търновски” принадлежи на патриарх Евтимий и е от около 1402 г., е една от творбите от огромната книжовна дейност, която развива като един от учениците на Теодосий Търновски. Високо начетен, културен и духовен ерудит, сам патриарх на българската църква в последните, най-тежки години на Второто българско царство, той издига живота на българската култура до забележителни висоти. Патриарх Евтимий ползва за основа народното житие, както и някои други жития – първото проложно, но се заема да напише ново “художествено, и както подобава”, защото другите са били написани “неизкустно и грубо”. Използва и житието на Георги Скилица, но смята, че в него са премълчани важни факти и случки от българската история. Евтимиевият ръкопис завършва с пренасяне на мощите от Средец в Търново. По-късно Владислав Граматик ще го допълни със своя “Разказ за пренасяне на мощите от Търново отново и за вечно в Рилския манастир”. Патриарх Евтимий описва живота на светеца, както той е описан в другите жития, но събитията са подредени по-стройно и прегледно, със изящен език и в изискана метафрастова стилистика. Чудотворните елементи са туширани, а животът е показан по-земен и по-близък до разбиранията на читатели и слушатели, въпреки сложността на изказа. Малко са запазените преписи на Евтимиевото житие на свети Иван Рилски – 6 ръкописа: зографски ръкопис от 14 век, откъслеци от ръкопис от 14 век, ръкопис – сръбски извод от 1425 година, ръкопис среднобългарски извод от 15 век, ръкопис сръбски извод от 15 век, ръкопис сръбски извод от 15 век.. Владислав Граматик е книжовник, роден в Кратово. Той е бил в Рилския манастир по време на пренасяне на мощите на светеца и написва своята “Рилска повест” (1469 година), която, както вече отбелязах, продължава житието на патриарх Евтимий с голямо допълнение за пренасяне на мощите на Свети Иван Рилски от Търново в Рилския манастир. Творбата е запазена в оригинал в т. нар. Рилски панегирик (панегирикът е сборник, който съдържа произведения на ораторската проза и агиография, тематично обвързани с църковните празници и определени в календарен ред). Има още и софийска редакция, която е създадена в края на 15 век, след 10-ина години вероятно от рилски монах. Разказът съдържа имена на местности, редица исторически факти, подредени стройно, което му придава повече достоверност и историцизъм. Още повече, че Владислав Граматик говори като очевидец. Във втория вариант много от тези факти са отпаднали.. Произхождащият от знатен византийски род книжовник Димитър Кантакузин пише Житие с похвала на Иван Рилски. Той е бил в Рилския манастир, след като мощите са били пренесени вече там, между 1469-1479 година, присъствал е на честване на празника на пренасяне на мощите на светеца. Кантакузин произнесъл похвала за светеца, а после помолен от тамошни монаси, пише и своето “Житие с похвала за Иван Рилски”. Преписано е от Владислав Граматик и е включено в Рилския панегирик от 1479 година. Кантакузин е писал и служба за Иван Рилски и други произведения. Житието с похвала е оригинална творба. Авторът е черпил, разбира се, данни от житията на Георги Скилица и патриарх Евтимий, но всичко е претворено с авторско виждане и отношение. Особено внимание е отделил на положението на българската земя по време на турското робство и състоянието на Рилския манастир тогава. Развива мисли за тежкото положение на балканските народи и ратува за тяхното единение. Житието с похвала има значителна историческа стойност. Съществува и кратко гръцко житие на Свети Иван Рилски. То е открито в “Синаксар на 12-те месеца на годината” (синаксар – сборник от жития на светци) на Никодим Святогорец и се предполага, че е съставено от хилендарските монаси Серафим и Йона, може би написано на български и преведено на гръцки. Житието се опира на първото проложно житие и житието на патриарх Евтимий. Включени са и два стиха за Иван Рилски като основател на Рилския манастир. Без да привнася нещо за обогатяване на биографията на светеца, то подчертава още веднъж неговата популярност и почитта, с която се ползва. Източник за живота и делото на Иван Рилски може да бъде и неговият Завет. Запазен е в късни преписи. Много вероятно макар и недоказано е, че той е излязъл изпод перото на самия отшелник, преди да се раздели с живота. Иван Дуйчев го определя така: “В този единствен по род в старата ни книжнина паметник са очертани схващанията за иноческия живот, както и неговият собствен нравствен облик, неговата начетеност и книжовническо дело. В това отношение чрез Завета може да се допълни характеристиката на образа от неговите “жития”. Сред българския народ има и много предания и легенди. Изградени вероятно върху истински случки, те са повече плод на народното въображение и фантазия, на народната обич и почит към своя светец. Създавани и разпространени в по-близки и по-далечни на Рилската обител места (концентрирани предимно в Рилския край и Софийско), те са доказателство за голямата слава и популярност на една от най-светите личности в нашето средновековно минало. Преписите на житията на Иван Рилски, никак немалко на брой, имат широка география на съхранение. Техни хранилища са църкви и манастири, библиотеки, книжовни сбирки и музеи, не само в България, но и в много славянски страни. Бих могъл да приложа само един примерен списък, съвсем непълен, който се намира в труда на професор Йордан Иванов “Житията на Свети Иван Рилски”: Рилския манастир, Църковен музей при богословския факултет, Народна библиотека “Кирил и Методий”, Етрополски манастир “Света Троица”, Сръбската академия на науките, Московската духовна академия, Николски единоверски манастир(близо до Москва), Румянцевски музей в Москва, библиотеката на църквата “Света Богородица – Свети Климент” – Охрид, манастирът във Фрушка гора, Нямецки манастир в Сърбия, Зографския манастир, Национален музей Букурещ и другаде. От казаното дотук може да се направи изводът, че личността на Иван Рилски е била във вниманието на монаси и книжовници в продължение на векове. Запазените голям брой жития и преписи говорят за една традиция на обич към българския отшелник и светец, близък на простолюдие и духовенство, за уважение към обителта му, която се развива и превръща в църковно и просветно огнище на българския народ. Трудно е да се обясни защо толкова много хора - образовани и по-малко образовани, в течение на векове са се обръщали към личността на Свети Иван Рилски, писали са и са преписвали жития за него. Те са били вероятно покорени от мащабността на неговата личност и окръжаващата я духовна слава, и ръководени от родолюбив идеал и чисто практически цели, те са преписвали вече известни творби, правили са свои добавки според знанията и подготовката си, създавали са макар и върху вече познатото свои продължения и тълкувания и така името и делото на Иван Рилски живеело с вековна продължителност сред духовниците и простолюдието. Ще минат години и големият народен поет Иван Вазов, пишейки своя великолепен пътепис “Великата рилска пустиня”, вече в нов век и в ново време ще насочи отново мислите и чувствата на съвременниците си към Иван Рилски, също запленен от неговия живот, величието на Рила и нейната обител. Той ще каже: “Тук Свети Иван е прекарал (става дума за пещерата) без да мръдне другаде, седем години, като е издържал невероятна борба със всичките елементи, опасности и лишения. Като си представи само човек това многогодишно търпение, остая поразен. Само една велика вяра, неизвестна на нашето време е способна да внуши подобно свръхчеловеческо мъжество и упорство… “ /7/ И ако името и животът на Иван Рилски са били обект на творчески задачи на по-големи и по-малки книжовници – автори и преписвачи, български, гръцки, сръбски – от 12 до 19 век, и ако народът е създавал свои устни предания и легенди за светеца и отделни краища на страната се мъчат да си го присвоят, то не по-малко е интересен и фактът, че в по-новото време редица учени – литературоведи и историци се занимават с тези жития, сравняват ги и правят своите предположения и научни обосновки и изводи. Само едно бегло изброяване на имената на историци, слависти, българисти – наши и чуждестранни (много от тях забележителни учени и специалисти) – ще разшири представата ни за несекващия интерес към Свети Иван Рилски и в новите времена: Иван Д. Шишманов, Васил Н. Златарски, Александър Тодоров-Балан, Димитър Маринов, Иван Снегаров, Йордан Иванов, Юрдан Трифонов, Иван Дуйчев, В. Сл. Киселков, Николай Дилевски, Иван Гошев, Е. Спространов, Константин Иречек, Любомир Милетич, Филарет, епископ Черногорски, Вл. Джорджович, П. Сланкоменец, Е. Калужняцки, Й. Бьодей, А. Хилфердинг, Е. Голубина, П. Сирку, К. Радченко, А. Яцимирски, М. Спенсерски, А. Муравльов и други. Списъкът може би не е пълен, но е достатъчно показателен. Немалко личности имат такава завидна съдба. Тя спохожда само най–призваните. И най–близките на народната душа. Изтегляне 140.01 Kb. Сподели с приятели:
|