Та. Различаваме два вида мускули на главата; мимически и дъвкателни

ДИХАТЕЛНА СИСТЕМА

Дихателната система е разделена на две части – проводна и респираторна. Проводната част е съставена от тръбести образувания, наречени пътища, които се разделят на горни (носна кухина, гълтач) и (гръклян, трахея и бронхи от различен размер). Респираторната част се състои от множество малки мехурчета, изпълнени с въздух – това са алвеоларните торбички и алвеолите, чиито стени съставляват общата дихателна повърхност, през която се извършва газовата обмяна.

Външния нос се появява вследствие на изправения стоеж и изоставане в развитието на дъвкателния апарат. Той има съществено значение в антропологията, пластичната анатомия и съдебната медицина.

Скелета на носа е образуван от части на горната челюст, processus frontalis maxillae (заграждащи крушовидния отвор - apertura piriformis), от носните кости, ossa nasalia, и от носните хрущяли, cartilagines nasales. Част от стената на външния нос се доизгражда от съединителна тъкан, която съединява костните и хрущялните елементи, като се свързва здраво с периоста и перихондриума.

Носната кухина, cavum nasi, се разделя на две половини от носната преграда. Носната преграда – septum nasi, има костна част, хрущялна част и фиброзна част. Костната част се изгражда от lamina perpendicularis на os ethmoidale и от vomer.

Входа на носа е представен от две елипсовидни отвърстия, наречени ноздри – nares. Формата на ноздрите е расов белег, които може да се мени. Навътре от ноздрите се разполага разширение, предверие - vestibulum nasi. Стената на предната част на предверието е покрита с кожа, която съдържа потни жлези, големи мастни жлези и космици. След зоната на космиците се намира преходната зона на предверието, стените на която са покрити с многослоен плосък епител, в който се вдават надълбоко силно кръвоснабдени съединителнотъканни папили. Тук липсат потни и мастни жлези, но се срещат отделни серозно-слузни жлези, характерни за лигавицата на вътрешния нос.

Стените на костната носна кухина са покрити с лигавица, която обаче не следва строго релефа на костите. Остават свободни само устието на слъзно-носния канал, а също и отвори, водещи към околоносните пазухи.

От латералната стена на носната кухина се забелязват три носни пластинки с костна основа: горна –concha nasalis superior, средна – concha nasalis media и долна - concha nasalis inferior. Между носните пластинки и латералната стена се заграждат носните ходове. Пластинките не достигат до хоаните.

От латералната стена на костната носна кухина се намират отворите на околоносните пазухи. Изходните отвори на носната кухина към гълтача се наричат хоани – choanae. Това са два овални отвора. Отгоре ги ограничава тялото на клиновидната кост, от латерално - proc. рterigoideus, отдолу - lamina horizontalis на небцовата кост и от медиално – vomer.

Лигавицата на носната кухина се дели на дихателна област – regio respiratoria, и обонятелна област – regio olfactoria.

Обонятелната област на лигавицата заема участъка на горната носна пластинка и лежащото съответно на нейното ниво поле от носната преграда. Лигавицата съдържа специфични мирисни клетки и разклонени тръбести жлези, произвеждащи серозен секрет.

Основната част на лигавицата на носната кухина принадлежи към дихателната област. Дебелината ú варира между 1 и 3 мм. Състои се от епител и извънредно дебела съединителнотъканна собствена пластинка, която съдържа жлези, лимфоидни елементи и кръвоносни съдове. Епиталът е многореден цилиндричен ресничест (респираторен). Лигавицата съдържа множество жлези. Собствената пластинка на определени места съдържа венозни сплетения. Вдишания въздух трябва да бъде затоплен, овлажнен и пречистен. При преминаване на въздуха през носната кухина той се затопля благодарение на богатото кръвоснабдяване на носната лигавица и особено на венозните сплетения в нея. Овлажняването се осъществява от секрета на многобройните жлези. За пречистване на вдишания въздух има редица приспособления: космите в предверието, слузния секрет, по който се полепват прашинките, трептящите реснички на епитела, слуз съдържаща лизоцим и изобилие на лимфоидна тъкан в собствената пластинка.

Всички костни кухини, които стоят във връзка с носната кухина, се наричат околоносни кухини.

Горночелюстна пазуха – sinus maxillaries, е най-голямата околоносна пазуха, която се намира в тялото на горната челюст. Синусът е твърде вариабилен по форма и големина.

Всички носни пазухи са постлани с лигавица, която се свързва чрез отвърстията с тази на носната кухина. Поради това възпалителните процеси могат да се предават от носната кухина към пазухите и обратно. Епителът е многореден цилиндричен, ресничест. В лигавицата има слузни жлези.

Гръклянът се разполага в предния срединен участък на шията, под подезичната кост, на нивото на долния край на С₄ до горния край на С₆.

Гръклянът е закрепен подвижно чрез връзки и мускули и може да извършва значителни движения във вертикално направление при гълтане и говор. Пасивно може да се отклонява и встрани. Големината му е различна в различните възрасти и полове. Половите различия настъпват през време на пубертета.

Гръклянът е устроен по принципа на двигателните органи. Той има свой хрущялен скелет.Хрущялният скелет на гръкляна е изграден от хиалинни и еластични хрущяли, които биват нечифтни и чифтни.

Свързванията на хрущялите помежду им, а също и с околните органи (език, гълтач) са синдемози (връзки и мембрани) и синартрози (стави).

Мускулите на гръкляна са напречнонабраздени. Различават се скелетни и собствени мускули на гръкляна.

Лигавицата на гръкляна – tunica mucosa laringis, се свързва хлабово с подлежащата тъкан чрез добре развит подлигавичен слой. Лигавицата на гръкляна е изградена в по-голямата си част от многореден цилиндричен ресничест епител и е богата на слузни жлези.

Кухината на гръкляна – cavum larynges, на напречен срез има форма на пясъчен часовник. Разделя се на три части: пространството от входа на гръкляна до лъжливите гласни гънки се нарича предверие на гръкляна – vestibulum laringis; двете лъжливи гласни гънки заграждат една цепка - rima vestibuli, а двете истински гласни гънки заграждат друга цепка, наречена rima glottides или glottis – гласна цепка.

Истинските гласни гънки са подвижни при говор и дишане, докато лъжливите не променят положение си. Гласът се образува вследствие колебанията на гласните връзки под действието на издишваната въздушна струя. Характерният индивидуален тембър на човешкия глас обаче се получава благодарение на цялата система резонатори, за каквито служат въздухоносните кухини – гълтач, устна и носна кухина, околоносни пазухи. Говорът се получава вследствие модулация на гласа, която се извършва от мекото небце, зъбите, езика и устните. Силата на гласа се определя от ширината на гласната цепка, а височината – от дължината, дебелината и степента на изопване на гласните връзки.

Освен гласообразуване чрез двигателната си функция гръклянът изпълнява и важни защитни реакции. Чрез рефлексно затваряне на гласната цепка може да се предотврати попадането на чужди тела или отровни газове в долните дихателни пътища – чрез акта кашляне се изхвърля навън. Силната въздушна струя изхвърля чуждото тяло навън.

Дихателна тръба и бронхи

Дихателна тръба – trachea, представлява образувание, което провежда атмосверния въздух от гръкляна до двата главни бронха, които се образуват в резултат на нейното раздвояване – bifurcatio tracheae. Раздвояването на трахеята се проектира при увиснали надолу ръце върху гърба на височината на spina scapulae. Bърху предната стена бифуркацията е проектирана наначалото на трахеята angulus sterni. Началото на трахеята се намира на нивото на C₆ и C₇ шиен прешлен, а долният край – на нивото на Th₄ или Th₅ гръден прешлен. Tрахеята е дълга около 11-13 см. По протежението ù се наблюдават 15-20 сегмента, които отговарят на броя на хрущялните пръстени. Хрущялите са свързани помежду си чрез съединителнотъканни връзки.

Трахеята се разполага почти изцяло в срединната равнина пред хранопровода. В дихателната тръба се развиват сили на опъване, които действат в две посоки – надлъжно и напречно. Надлъжното опъване надолу при дихателните движения. Напречното опъване се дължи на самите хрущялни пръстени, които действат подобно на огънати пружини. На надлъжното опъване се противопоставят еластичните връзки между хрущяли, а на напречното – мембраната, която свързва крайщата на хрущялните полупръстени. В резултат на това опъване и противодействие трахеята остава винаги отворена и достъпна за въздуха независимо от движенията, които извършва.

Трахеята се дели на две части: шина част –pars cervicalis, и гръдна част – pars thoracica. Към шийната част заляга щитовидната жлеза, която покрива началната ù част отствани, на протежение на 5-6 хрущялни пръстена.

Гръдната част на трахеята се разполага в средостението. Долната ù част се кръстосва с аортнота дъга, която оставя отпечатък върху нея.

На височината на Th₄ гръден прешлен трахеята се дели на два големи бронха – bronchus dexter et sinister. Двата главна бронха - bronchi principales, се образуват в резултат на раздвояването на трахеята. Главните бронхи са разположени под нивото на трахеята, в средостението, между левия и десния бял дроб. Те се насочват надолу, латерално и назад и навлизат в хилусите на двата бели дроба.

Двата бронха се различават един от друг по тяхното направление, дължина и калибър. Десният бронх е по-сръмен, а левият – по-полегат. Левият бронх е значително по-дълъг и по тесен от десния.

Стената на трахеята и главните бронхи се изгражда от фиброзно-хрущялна обвивка и лигавица. Фиброзно-хрущялната обвивка се състои от наредени един след друг отворени отзад хрущялни пръстени, покрити и свързани помежду си чрез съединителнотъканни влакна. Лигавица на трахеята и главните бронхи покрива цялата вътрешна повърхност, без да образува гънки.

Бял дроб – pulmo

Бялият дроб – pulmo, е чифтен орган. В неговия паренхим се извършва газовата обмяна и венозната кръв се превръща в артериална.

Двата бели дроба се разполагат в кухината на гръдния кош. Те са отделени от коремните органи чрез диафрагмата и са разделени един от друг чрез средостението. Големината на белия дроб зависи от големината на гръдния кош. С това се обясняват неговите индивидуални и полови различия. Цветът на белия драб зависи от възраста на индивида. До раждането той не функционира и има червенокафяв цвят. При раждането с първото поемане на въздух в него за първи път нахлува голямо количество кръв и той придобива яркочервен цвят. Белият дроб притежава мека и спонгиозна консинстенция със значителна еластичност и голямо сцепление, което обяснява трудното му разкъсване.

Белия драб има форма на полуконус. Неговата основа – basis pulmonis, е обърната към диафрагмата. Горния му край се нарича връх - apex pulmonis, който достига нивото на задния край на първото ребро. На белия дроб се различават три повърхности: външна, ребрена - pleura долна, диафрагмална - facies diaphragmatica, и срединна - facies medialis. Ребрената повърхност на белия дроб е изпъкнала. Тя се допира до вътрешната повърхност на гръдния кош. Диафрагмалната повърхност на белия дроб е вдлъбната и съответствува на силно изпъкналите куполи на диафрагмата. Медиалната повърхност на белия дроб е обърната към срединната равнина. Върху тази повърхност се намира хилусът на белия дроб - hilus pulmonis. През него в органа навлизат главният бронх и белодробната артерия, придрожени от бронхиалната артерия и нервни влакна, а излизат белодробните вени, придрожени от бронхиалната вена и лимфни съдове. Бронхът и съдовете, които влизат и излизат през белодробния хилус, образуват корена на белия дроб – radix pulmonis. Той е заобиколен от медиастиналната плевра, която тук се прегъва, образувайки дубликатура, наречена белодробна връзка.

В предхилусната част на белия дроб се забелязва хлътване от сърцето – impressio cardiaca. Върху левия бял дроб то е придизвикано от лявата камера, а върху десния дроб – от дясното предсърдие и долната куха вена. В задхилусната част се забелязва върху левия дроб бразда от гръдната аорта, а върху десния – две бразди: от хранопровода и v. azygos. Надхилусното пространство на левия дроб притежава отпечатък от аортната дъга и от левите a. subclaviia и v. brachiocephalica, а това на десния дроб – от дъгата на v. azygos и trunсus brachiocephalicus. Освен това на препарат на бял дроб се забелязва отпечатък от ребрата и телата на прешлените.

В предния ръб на белия дроб – margo anterior, се срещат ребрата и медиалната повърхност. Този ръб е остър и тънък. При левия дроб в долната му част се забелязва изрезка, наречена сърдечна – incisura cardiaca.

Белият дроб е съставен от различни анатомо-функционални единици – дялове, сегменти, делчета, ацини. В основата на това деление стои устройството на това деление стои устройството на вътреорганните въздухоносни пътища. Тези пътища се изграждат от разклоненията на главния бронх. Неговото непосредствени разклонения bronchi lobares, навлизат в дяловете на белия дроб – вдясно те са три, а вляво – два. В вътрешността на дяловете всеки дялов бронх се разпада на по-малки бронхи, наречени сегменти - bronchi segmentales. В десния дроб се различават 11 сегмента, а в левия – 10. Сегментарните бронхи се делят дихотомно и на все по-малки разклонения и след около пет последователни деления се получават бронхи, които се разклоняват в делчетата на органа и се наричат bronchi lobulares.

Белодробните делчета са ясно диферинцирани едно от друго. Отделени са от съединителна тъкан и междуделчови прегради. Количеството на делчетата в двата бели дроба възлиза на около 1000. Във всяко делче навлиза един делчев бронх. Вътре в делчето този бронх се разпада на крайни бронхиоли - bronchioli terminalеs. Терминалните бронхиоли са последното звено на системата от въздухоносните пътища на белия дроб. По-нататък те се продължават в респираторната му част.

Респираторната част на белия дроб се помества в най-малките функционално-анатомични единици – ацини, acinus (грозд). Те се изграждат от разклонения на респираторните бронхиоли. Всяка терминална бронхиола се дели на две дихателни бронхиоли - bronchioli respiratorii. По стената им се появяват алвеоли. Всяка дихателна бронхиола се разклонява радиално в няколко алвеоларни хода - ductus alveolares, които завършват сляпо с алвеоларни торбички - sacculi alveolares. По цялото си протежение алвеоларните ходове и торбички са обкръжени от разположени една до друга алвеоли. Броя на алвеолите в двата дроба се изчислява на 300-500 милиона.

Кръвоносните съдове на белите дробе принадлежат към двата кръга на кръвообращението. По белодробната артерия – a. pulmonalis, в белия дроб се внася венозна кръв. Тази артерия придружава бронхите и нейните разклонения. От всеки дроб излизат по две белодробни вени - vv. рulmonalis, много кратки, вливащи се в лявото предсърдие. Белите дробове получават артериална кръв чрез бронхиалните артериални съдове - rami bronchiales, които се отделят от гръдната аорта, задните междуребрени артерии и подключичната артерия.

Плевра – pleura, е серозна ципа, чийто висцерален лист обвива дробовете, а париеталният ограничава отстрани средостението и покрива отвътре гръдната стена и горната повърхност на диафрагмата. Плеврата образува два изолирани една от друга плеврални торбички, в които са вмъкнати двата бели дроба. Освен това в гръдната кухина се разполага и трета серозна торбичка – за сърцето, наречена pericardium. Между двата листа на плеврата pleura pulmunalis и pleura parietalis, се загражда цепнатовидно пространство - cavum pleurae, в което се намира капилярен слой серозна течност, която навлажнява допиращите се повърхности на двете плеври и по такъв начин улеснява плъзгането им една спрямо друга.

Бъбреците са прикрепи посредством:

• 
  facia renalis;
  
• 
  аортата и долната куха вена;
  
• 
  “леглото” образувано от m. psoas major и m. quadratus lumborum;
  
• 
  вътрекоремното налягане.
  

Сърцевината се образува от бъбречните пирамиди, pyramides renales, които са разделени една от друга с вещество, подобно по строеж на коровото-columnae renales(Bertini). Дебелината на коровото вещество, както и на columnae renales е от 5 до7 мм. Върховете на пирамидите, papillae renales, се вдават в пазухата. Бъбречните чашки, calices renales,се вливат в бъбречното легенче, което заема почти целия хилус. На всяка папила има 15-20 отвора, foramina papilaria, през които се излива урината. Върхът на пирамидата прилича на ситно сито. Всяка пирамида заедно с коровото вещество, което е заобикаля, образува един бъбречен дял. Бъбречните пирамиди придават делчестия строеж на бъбрека.

При разрез на бъбречната кора тя има зърнест строеж поради многократно прерязаните извити каналчета. От основата на пирамидитена малки разстояния едно от друго се вижда радиално разположени ивички, които изглаждат като продължение от лъчистия строеж на пирамидата по посока на външната повърхност на бъбрека.

• 
  система от събирателни каналчета;
  
• 
  филтриращи каналчета.
  

1. 
   бъбречното телце (Малпигиевото телце), corpusculum renis, то е образувано от съдово клъбце, glomerulum, и от Bawman - Шумлянский капсула, capsula glomeruli;
   
2. 
   проксимално извито каналче от I ред, tubulus contortus primae ordinis;
   
3. 
   примка на Хенле;
   
4. 
   дистално извито каналче от II ред, tubulus contortus secundae ordinis;
   
5. 
   събирателни каналчета, tubuli colligentes ductus ductus papilares.
   

• 
  съдов полюс, където навлиза приводящия съд, vas afferens, а излиза отводящ съд, vas efferens;
  
• 
  пикочоотводен полюс, където от капсулата на Шумлянский, започва извитото каналче. Малпигиевото телце има 0,13 до 0,22 мм диаметър и се вижда с просто око като малка червена точица сред зърнестото корово вещество.
  

1. 
   вътрешен, висцерален лист, който покрива съдовите примки и се простира и помежду тях, не образува непрекъсната мембрана.
   
2. 
   външният, париетален лист образува вече непрекъсната мембрана, ограждаща малка кухина, в която виси гломерулът.
   

- pars descendens е тясна и е постлана с нисък еднослоен епител.

Възходящата част на примката на Хенле се насочва изправена към кората, завива и прониква в коровото вещество, като продължава в дистално извито каналче от II ред.

За екскретиране на урината съществено значение имат редица структурни особености на Малпигиевото телце.цялата съдова система на глумерула е артериална – гломерулните капиляри представляват образец на т.нар. rete mirabile (чудна мрежа), т.е. мрежа, включена между два артериални съда. Vas afferens притежава по-голям калибър от vas efferens – това се дължи не само на големия просвет, но и на по-дебелат му стена, съдържаща по-голямо количество гладка мускулатура. Внасящият съд се разпада първоначално на 4-5 сравнително големи капиляри, които след това се разпадат на по-малки капиляри, тези капиляри образуват неправилни примки. Те се групират на отделни групички; анастомозите между капилярите на една групичка са многобройни, а между тези на отделни групички – единични. По-големият калибър на vas afferens и по-малкият на vas efferens създават определено кръвно налягане в глумерулните капиляри, което е необходима предпоставка за филтрацията на кръвта и образуването на първичната урина. Тази филтрация се извършва през стените на гломерулните капиляри и висцералния лист на гломерулната капсула.

Вените с малки изключения придружават вените и носят съответните имена. От съдовата мрежа в капсулата и от най-повърхностните корови слоеве се събират звездовидни венички, vv. stellatae, чиито стени имат дебела мускулатура; те се вливат във vv. interlobulares. В бъбрека има артерио-венозни анастомози, които провеждат кръвта от артериите направо във вените на три места:

1. 
   в стената на бъбречнате чашки;
   
2. 
   между аа. и vv. interlobulares;
   
3. 
   в съдовата мрежа на кората.
   

Лимфните съдове на бъбрека се делят на повърхностни, които започват от обвивките на бъбрека и от покриващата го отпред коремница, и на дълбоки, които се оформят от лимфните мрежи, оплитащи артериите и вените, разположени между бъбречните пирамиди.

Събирателните каналчета се сливат и образуват къси протоци, ductus papilares, които поединично се изливат през foramina papillaria на върха на папилата. Тук урината се събира в бъбречните чашки, calices renales, котио са сраснали със свободния си ръб за основата на папилите.

Чашките са малки, calices renales minores, на 8-9, обхващат по една-две, по-рядко и три папили и се вливат в по-големи чашки, calices renales majoris, обикновено две – горна и долна. В самия sinus renalis големите чашки се сливат в едно и образуват бъбречното легенче, pelvis renalis, което каудално се стеснява и преминава в пикочопровод. Малките чашки, големите чашки, бъбречното легенче и пикочопровода съставляват ексреторните пътища на урината.

Различават се три форми на екскреторна система, които отразяват последователните стадии на нейното развитие:

• 
  Ембрионална форма – когато е налице широко меховидно легенче, pelvis аmpullaris, в което непосредствено се вливат малките чашки.
  
• 
  Фетална форма – когато са налице голям брой малки и големи чашки, които непосредствено преминават в пикочопровода. Бъбречно лигенче липсва.
  
• 
  Зряла форма – когато са налице неголям брой малки чашки, които се сливат в две по-големи чашки и прехождат в слабо изразено легенче, от което започва пикочопровода. Тук са налице и четирите компонента на екстреторния път.
  

По задната коремна стена пикочопроводът се насочва надолу и леко медиално, залягайки върху предната повърхност на m. psoas major. С началната си част се допира до задната стена на дванадесетопръстника. По-надолу той прекосява a. et v. testicularis у мъжа (a. et v. ovarica у жената). При прехода в малкия таз десният пикочопровод заляга пред a. iliaca externa, а левият – пред a. iliaca communis.

В малкия таз двата пикочопровода имат еднаква синтопия, която обаче е различна за мъжа и жената. У мъжа пикочопроводът от тазовата стена се насочва надолу и медиално, кръстосва от задната страна семепровода и в непосредствена близост с върха на семенното мехурче навлиза в стената на пикочния мехур. У жената пикочопроводът от страничната стена на таза се насочва надолу, медиално и напред, върви в основата на широката маточна връзка, кръстосва vasa uterina покрай страничната стена на маточната шийка и влагалището и достига стената на пикочния мехур. У мъжа и жената двата пикочопровода прекосяват стената на пикочния мехур косо, при което запазват своята стена ясно обособена, поради това и в пределите на мехура те представляват самостоятеленорган и тази тяхна част се нарича pars intra muralis. При разтягане на мехура вследствие на косото си разположение в неговата стена пикочопроводите се притискат и връщане на урина от мехура в пикочопровода е невъзможно.

По своето протежение пикочопроводът има три анатомични стеснения: в близост с мястото на излизането му от легенчето, при навлизането в малкия таз и при преминаването му през стената на пикочния мехур. В тези места неговият диаметър е 3-4 мм, т.е. около два пъти по-малък, отколкото в останалото му протежение.

Празният пикочен мехур се разполага изцяло в малкия таз, зад лонното съчленение. При изпълване с урина той се издига значително над нивото на симфизата. Изпразненият и съкратен мехур представлява компактно тяло с неправилна кълбовидна форма, малко приплесната отгоре надолу. При изпълване той се закръгля, като придобива форма на яйце. Разширеният му край е насочен надолу и назад; той се нарича дъно – fundus vesicae. Долният край на мехура прехожда в пикочния канал; мястото на прехода се нарича шийка - сervix vesicae. Нагоре от основата се проточва тялото на мехура - corpus vesicae, което завършва със заострена част – apex vesicae. То заляга върху долната част на предната коремна стена.долната част на пикочния мехур е фиксирана към дъното на малкия таз, поради което промените в големината му се съпровождат от промени в положението на тялото и върха.

С предната си повърхност пикочният мехур заляга към лонното съчленение и медиалните части на ossa pubis. Пространството между мехура и синфизата е изпълнено със съединителна тъкан. То съдържа силно развито венозно сплетение. С останалите си повърхности пикочният мехур влиза в отношения, които са различни за мъжа и жената.

У мъжа пикочният мехур заляга и сраства отдолу с простатната жлеза, която обхваща началото на пикочния канал. По този начин се осъществява и закрепване на на мехура към тазовото дъно. Към по-задните части на дъното на мехура залягат двата семепровода и странично от тях – семенните мехурчета. Към задно-долната повърхност на пикочния мехур заляга частично ampulla recti.

У жената дъното на пикочния мехур лежи непосредсредствено върху trigonum urogenitale. С долно-задната си повърхност той влиза в контакт с шийката на матката и с предната стена на влагалището; от тях се отделя чрез слой съединителна тъкан.

Горно-задната повърхност на пикочния мехур е покрита с коремница. Към тази повърхност у мъжа залягат примки на тънкото черво, а у жената – матката. У новороденото пикочният мехур се разполага значително по-високо – долният му край се намира на нивото на горния ръб на симфизата, поради което представлява не тазов, а коремен орган.

Пикочният канал има две извивки. Първата се намира след преминаването му през пикочо-половата диафрагма, при което посоката се изменя от вертикална в хоризонтална. Втората извивка е при прехода на фиксираната в свободната увиснала част на пениса (между корена и тялото).

Стената на ductus deferens е изградена от три слоя мускулатура: два надлъжни и между тях един кръгов. Лигавицата образува надлъжни гънки и е покрита с цилиндричен, на места ресничест епител.

Жлезата е покрита със съединителнотъканна капсула и се изгражда от жлезиста част, съединителна тъкан и гладка мускулатура. Жлезистата част е образувана от около 20 до 50 отделни туболо-алвеоларни жлези, изградени от цилиндричен епител и съединителна тъкан. Техните отводни канали, ductuli prostatici, се отварят самостоятелно в уретрата. Простатата отделя секрет с характерна миризма, който влиза в състава на спермата. Гладката мускулатура спомага за изливане на секрета от жлезистите делчета.

Пролиферативна (5-14-ия ден) – възстановяване и разрастване на лигавицата.

Секреционна (15-28-ия ден) - активиране на жлезите

Десквамативна (1-4 ден) – отделяне на по-голямата повърхностна част от

лигавицата (menstruum). Тези фази се повтарят средно на 28 дни и съставят

менструационния цикъл. През време на бременността той се преустановява, а

част от лигавицата се превръща в плацента.

Tunica muscularis (myometrium) е основният пласт от стената на матката. Състои се гладка мускулатура, подредена в две прекъсващи се спирални системи, кръгови и надлъжни влакна, които чрез удължаване на влакната при бременност водят до разширяване на cavum uteri без увеличаване на налягането в нея. Мускулатурата е богата на кръвоносни съдове.

Tunica serosa (perimetrium) покрива изцяло матката с изключение на част от предната повърхност на шийката. Перитонеумът се прехвърля от пикочния мехур, а назад преминава върху ректума. От двете страни на матката той образува дубликатура, която се изопва до стената на малкия таз. Пространството между двата листа непосредствено до матката, е изпълнено със съединителна тъкан, кръвоносни и лимфни съдове. От предната страна на тялото изхожда връзка, която минава през ингвиналния канал и държи матката изтеглена спрямо оста на влагалището напред – anteversio uteri. Освен това тялото на матката е наклонено спрямо шийката напред – anteflexio uteri.

Влагалище (vagina)

Представлява еластична тръба с дължина около 10 см, която притежава две стени. Към предната стена paries anterior, заляга дъното на пикочния мехур и уретрата, а към задната paries posterior – ректума. Задният и край се разширява и обхваща шийката на матката. Там се образуват влагалищните сводове fornix vaginae, от които задният е по-дълбок поради антеверзиото на матката. Стената на влагалището се състои от:

• 
  Tunica mucosa – притежава напречни гънки, чиито средни части са най-високи и образуват колонки. Епителът на лигавицата е многослоен плосък, невроговяващ и не съдържа жлези, а се овлажнява от секрета на матката.
  
• 
  Tunica muscularis – е сравнително тънка и се състои от два пласта гладка мускулатура, разпределена във взаимно кръстосващи се спирални системи.
  
• 
  Tunica fibrosa – съединителна тъкан покриваща мускулният слой, чрез което влагалището сраства със съседните органи.
  

Mons pubis представлява възвишение, образувано от подкожната мастна тъкан върху симфизата. Надлежащата кожа е окосмена и съдържа мастни и потни жлези.

Големите срамни устни (labia majora pudendi), представляват кожни гънки съдържащи мастна тъкан. Те заграждат срамната цепка (rima pudenda).

Малки срамни устни (labia minora pudendi), разполагат се медиално от големите. Те са покрити с невроговяващ епител и съдържат жлези. Предният им край се съединява, като образува пред клитора frenulum clitoridis.

Клитор - clitoris представлява пещеристо тяло, подобно на мъжкия член.
Съдова система

Съдовата система у човека се състои от органите на кръвоносната и лимфната система, които тясно свързани една с друга. Тя осъществява непрекъсната циркулация на течните вътрешни среди – кръвта и лимфата.

Кръвоносната система се състои от централен орган на кръвообращението – сърце, и от кръвоносни съдове. Кръвта от сърцето се пренася към артериите. Крайните им разклонения са капилярите, а от тях кръвта се връща отново в сърцето чрез вените.

Кръвта се движи по два затворени кръга от кръвоносни съдове – голям и малък кръг на кръвообращението, които започват от сърцето и завършват в него.

Лявата половина на сърцето е наречено артериална, а дясната- венозна. Всяка половина се поделя на предсърдие и камера.