Та. Различаваме два вида мускули на главата; мимически и дъвкателни

Мускули на стъпалото

Медиалната група е съставена от три мускула, осъществяващи определени движения на палеца.

m. abductor hallucis

m. flexor hallucis brevis

Небце. Небцето – palatum, разделя устната от носната кухина. То получава пълно развитие при бозайниците във връзка с необходимостта от създаване на вакуум при бозаене. При човека поради участието си в звукообразуванито небцето придобива сводеста форма. Предната част на небцето има костна основа и се нарича твърдо небце - palatum durum, а задната част е мускулна с фиброзна основа, поради което се нарича меко небце - palatum molle.

Мекото небце е покрито с лигавица, чийто епител откъм устната кухина е многослоен плосък, а откъм носната кухина – многореден цилиндричен. Само в областта на непцовата висулка и от двете страни епителът е многослоен плосък.

Зъбната корона е покрита отвън със съвършенно тънко мемрановидно образувание. Под зъбната мембрана, в областта на corona dentis, се разполага зъбната глеч, емайл – enamelum. Тя има ектодермален произход и е най-твърдата тъкан в човешкия организъм. Изградена е от отделни емайлови призми, споени помежду си с колагеноподобно вещество. Външната повърхност на зъбния корен е покрит с цимент. В областа на шийката циментът покрива малък участък от тънката долна част на емайла.

Основната тъкан на зъба, която съставлява по-голямат част от масата му, е зъбното вещество, наречено дентин – dentinum. В естествено състояние той е жълтеникав и полупрозрачен. По строеж, химичен състав и развитие той прилича на костната тъкан. Неговата твърдост е значително по-голяма от тази на компактната кост.

Кухината на зъба е изпълнена с мекото вещество - pulpa dentis. Тя има трофична функция по отношение на твърдите зъбни тъкани, тъй като в нея проникват и се разклоняват кръвоносни съдове и нерви.

Съзъбието на израсналия индивид е съставено от 32 зъба, наречени постоянни зъби - dentes permanents. Те са разпределени поравно в две зъбни редици – горна и долна. Зъбите във всяка редица са представени от две симетрични половини от по 8 зъба, при което оста на симетрия се разполага в срединната равнина. Всеки от посочените 8 зъба се характеризира с определени анатомични особености. В анатомична и функционално отношение зъбите на израсналия индивид се делят на 4 основни групи: режещи зъби, резци - dentes incisive (8 броя); кучешки зъби - dentes canini (4 броя); предкътници (малки кътници) - dentes premolars (8 броя); кътници (големи кътници) - dentes molars (12 броя). Всяка група зъби има определено функционално предназначение, поради което се характеризира със собствена форма и особености. Различната функционална натовареност на отделните групи зъби определя фармата и големината на тяхната коронка, а освен това и количеството на корените им.

Млечните зъби – dentes decidui, наподобяват по форма съотвестващите им от постоянното съзъбие. Техният общ брой е 20. На всяка половина челюст се разполагат по 5 млечни зъба, от които 2 резеца, 1 кучешки и 2 кътника.

Език – lingua

Език – lingua, е мускулест орган, покрит с лигавица, богато снабден с жлези, лимфоидни образувания, съдове и нерви. Той притежава голяма подвижност. Езика взема участие в храносмилането. Когато устната кухина е затворена, езикът действа като помпа и създавайки отрицателно налягане в нея, подпомага бозаенето. В неговата лигавица се разполага органа на вкуса, представен от вкусови луковици. Във връзка с голямата си подвижност езикът на човека взема активно участие в говорната функция.

На езика се различават две части: предна, тяло – corpus linguae, която завършва напред с връх - apex, и задна част, корен – radix linguae, чрез която езикът се прикрепва към подезичната кост и долната челюст. Горната повърхност на езика се нарича dorsum linguae– гръб.

Долната повърхност на езика е свободна само в предната си част. По нея се забелязва от всяка страна по една назъбена лигавична гънка, която върви успоредно на страничния ръб на езика. В срединната равнина се разполага нечифтна гънка, която свързва долната част на езика с венаца на долната челюст – езикова юздичка - frenulum linguae. Отстрани на юздичката се отварят изходните канали на подчелюстната и подезичната жлеза.

По гърба на езика в областта на неговото тяло лигавицата е грапавапоради наличието на специфични образувания – папили. В областа на корена тя е гладка, но с неравен релеф, който е предизвикан от натрупване на лимфоидна тъкан.

Папилите на езика – papillae linguales, се различават по форма и функция. Различават се четири вида папили: нишковидни, гъбовидни, жлебовидни и листовидни.

Нишковидните папили - papillae filiformes, са най-малки и най-многобройни. Разполагат се по гръбната повърхност на езика и му предават “кадифен” вид. Тези папили не съдържат вкусови луковици. Функцията им е свързана с храносмилането в устната кухина и общата сетивност.

Гъбовидните папили - papillae fungiformes, са по-широки и по-ниски. Епителът, който ги покрива, е невроговяващ, поради което през него прозират кръвоносните съдове. Затова у живи индивиди изглеждат като розови точки. Техният епител съдържа вкусови луковици.

Жлебовидните папили - papillae vallatae, се разполагат пред sulcus terminalis и се нареждат във верига, която описва тъп ъгъл отворен напред. Техният брой варира от 7 до 12. Тeзи папили са най-богато снабдени с вкусови луковицил.

Листовидните папили - papillae foliatae, представляват гънки на лигавицата, разположени по ръбовете на езика. Снабдени са с вкусови луковици. При човека те са слабо развити.

Езикова сливица – tonsilla lingualis, представлява струпване на лимфни фоликули в задната трета на гърба на езика. Фоликулите са групирани в множество отделни купчинки, заградени със съединителнотъканна капсула.

Мускулите на езика са напречнонабраздени. Според това, дали започват от съседни кости или се разполагат само в пределите на езика, те биват скелетни (външни) и собствени (вътрешни). Първата група мускули променят положението на органа в пространството, а втората предизвикват изменения във формата му.

Епителът на лигавицата е многослоен плосък. По гърба на езика той е по-дебел, а по долната повърхност той е по-тънък.

Жлезите на устната кухина - glandulae oris, се различават по-големина, разположение и вид на секрета. Тяхната функция е свързана със секретирането на слюнка, която подпомага формирането на хранителната хапка и осигурява първичната химична преработка на някои хранителни вещества. Жлезите на устната кухина са 2 групи: малки и големи.

Малките слюнчени жлези се разполагат непосредствено под лигавицата на устните, бузите, небцето и езика.

Големите слюнчени жлези са три чифтни органа: околоушна, подчелюстна и подезична.

Зев – fauces, е съвкупност от образувани, разположени на прехода на устната кухина в гълтача, които стават достъпни за наблюдение при широко отворена уста. В неговия състав влиза небцовата завеска - velum palatinum, заедно с висулката – uvula, и двете небцови дъги. Тези образувания заедно с корена на езика заграждат зевния провлак - isthmus faucum.

Важна съставка на зева са небцовите сливици - tonsillae palatinae, всяка от които се разполага в хлътването, ограничено от небцови дъги.

Представлява тръба с дължина 25-30 см, съединяваща гълтача с стомаха. Разполага се пред гръбначния стълб от С₆ до Th₁₀. Долната му част се измества в ляво, като се прекръстосва с aorta thoracica. Преминава през hiatus esophagus и завършва до кардията на стомаха. Хранопровода се разделя на три части: pars cervicalis (шиийна част), pars thoracica (гръдна част) и pars abdominalis (коремна част).

Стената на хранопровода е дебела около 3 до 4 мм и е съставена от tunica mucosa, tunica muscularis и adventitia. Лигавицата поради механичното триене, на което е изложен, е постлана с многослоен плосък епител, който представлява продължение на епитела на гълтача. На долния край на хранопровода на няколко милиметра от стомаха плоският многослоен епител рязко се сменя с еднослоен цилиндричен. По лигавицата има пръснати неравномерно и сравнително нарядко малки слузни жлези. Лигавицата е прикрепена доста подвижна към мускулната подложка посредством рехава съединителна тъкан. Тunica muscularis се състои от мощен надлъжен слой и от по-слабо развит кръгов слой. Всъщност кръговата мускулатура не образува пръстени, а по-дълги и по-къси спирали. В горната третина на храноправада мускулатурата е още напречнонанабраздена.

Мускулният слой на хранопровода е най-дебел в близост със стомаха, а е най-тънък непосредствено след гълтача

Външният слой на хранопровода е образуван от рехава съединителна тъкан adventitia от която към всички съседни органи – плевра, левия бронх,аортата, околосърцевата торбичка и диафрагмата, излъчват еластични влакна, към които се премесват и гладки мускулни снопчета. Чрез тези нежни мостчета хранопровода притежава възможността да се приспособява към всяко положение на тялото. В гръдния кош дясната плевра може на известно място направо да покрие хранопровода отвън. Коремната част на хранопровода е покрита отвън с коремница.

Хранопровода притежава три стеснения: горно – предизвикано от плочката на пръстеновидния хрущял на гръкляна; средно – от прекръстосването с aorta thoracica и началото на левия бронх; долна – от hiatus esophageus на диафрагмата.

Стомахът е разширение на храносмилателната тръба, в което храната престоява известно време. През това време тя претърпява редица химични промени под влиянието както на слюнните ферменти (от устата), така и от стомашния сок.

Големината и формата на стомаха търпят големи промени в зависимост от положението на тялото и на съседните органи (диафрагмата), от мускулния тонус и от напълването не само на самия стомах, но и но съседни органи (напречно ободно черво).

Формата, дължината и положението на стомаха са в зависимост и от възрастта: у жените стомахът има по-вертикално положение и е малко по дълъг, отколкото у мъжете; детският стомах е предимно напречно разположен, а у новородени той едва ли събира повече от 25-30 см³, (2 до 3 супени лъжици).

Стомахът при средно напълване, нормално тонична мускулатура и в състояние на покой е сплеснат в предно-задна посока, той има две стени: paries anterior (предна повърхност) и paries posterior (задна повърхност). Те се срещат отгоре в curvature minor (малка кривина) и долу в curvature major (голяма кривина). Състои се от следните части:

Pars cardiaca – горна част, която притежава отвор за хранопровода.

Fundus ventriculi – разполага се в ляво от кардиата, който почти винаги съдържа по-малко или по-голямо количество въздух.

Corpus ventriculi - средна разширена част.

Pars pylorica – долна част.

Стената на стомаха се състои от три пласта: tunica mucosa, tunica muscularis и tunica serosa.

Тunica mucosa образува множество гънки, разположени предимно надлъжно. По тях се намират изпъкнали полета, върху които има малки вдлъбнатинки. Лигавицата е покрита с еднослоен цилиндричен епител. Клетките имат жлезист характер и отделят мукоиден секрет. В различните отдели на стомаха жлезите имат различно устройство и функция.

Тunica muscularis е съставена от гладка мускулатура, разпределена в три слоя: най-външният слой е продължение на надлъжната мускулатура на хранопровода, но тя не е равномерно разпределена в стената на стомаха. Среден слой също е продължение на кръговата мускулатура на хранопровода. Той обаче почти навсякъде е равномерно дебел, като започва да се засилва в рars pylorica и към пилора вече се натрупва във вид на дебел пръстеновиден мускул m. sphincter pylori, който се отделя от останалата кръгова мускулатура чрез тънък слой нежна съединителна тъкан; m. sphincter pylori се вплита в надлъжните мускулни снопчета. В областта на m. sphincter pylori лигавицата образува кръгова гънка valvula pylorica, която при съкращение на сфинктера напълно отделя стомаха от дванадесетопръстника. М. sphincter pylori и valvula pylorica изграждат специално приспособление, което регулира преминаването на храната от стомаха в червата и не позволява връщането на съдържимото на дванадесетопръстника назад в стомаха.

Освен двата слоя мускулатура на стомаха притежава най-отвътре и трети слой от косо разположени мускулни влакна.

В тънкото черво към видоизменената и преработена при кисела реакция в стомаха

Тънкото черво започва от пилора и след образуването на редица примки то достига да дясната хълбочна ямка и там продължава в дебело черво. Дължината на тънкото черво у мъжа е около 7 м, а у жената около 6,5 м. То е съставено от три части: duodenum, jejunum и ileum. Стената му се изгражда от три слоя: tunica mucosa, tunica muscularis и tunica serosa.

Тunica mucosa е силно нагъната, образува plicae cervikalis надлъжни гънки. Повърхността на лигавицата е осеяна с villi intestinales (чревни власинки). Вътрешността на чревната власинка е изградена от хлабава съединителна тъкан, в която са разположени лимфен съд, кръвоносни съдове и гладко мускулни клетки, покрити с цилиндрични слузни клетки. Лигавицата съдържа голям брой лимфни фоликули, folliculi lymphatici solitari – пръснати в горната част, и folliculi lymphatici aggregate – струпани във вид на плочки в крайната част на тънкото черво.

Тunica muscularis е съставен от гладки мускулни влакна разположени в два слоя – външен надлъжен и вътрешен циркулярен.

Тunica serosa – покрива червата и се прехвърля към задната коремна стена, като образува опорока, mesenterium, между двата листа на който преминават кръвоносни съдове и нерви.

1. Дванадесетопръстник (duodenum) е началната и най-къса част на тънкото черво; дължината му е около 25 см. Разполага се в поясната област на коремната кухина, в по-голямата си част отдясно на гръбначния стълб. За коремната стена той е прикрепен неподвижно с изключение на началната и крайната му част. Наподобява подкова, обхващаща главата на задстомашната жлеза. В него завършва действието на стомашните сокове и започва това на чревните. Тук се излива и секретът на задстомашната жлеза и жлъчката. Състои се от четири части:

Pars superior (bulbus duodeni) – разположена интраперитонеално.

Pars descendes – вдясно на гръбначния стълб. В нея се намира plica longitudinalis c papilla duodeni major. На това място се отварят ductus pancreaticus и ductus choledochus.

Pars horizontalis – разположена пред гръбначния стълб.

Pars ascendens – извива се нагоре и продължава в jejunum.

2. Празно черво (jejunum). Съставя около 2/5 от тънкото черво и се разполагапредимно в лявата част на корема. Стената му се състои от описаните три пласта и притежава следните особености: високи и нагъсто разположени plicae circulares; villi intestinales са многобройни, но по-ниски от тези на дуоденума. Лимфните фоликули са пръснати - folliculi lymphatici solitari. Стената е богато кръвоснабдена, поради което има тъмно розов цвят.

3. Хълбочно черво (ileum). То е последната част на тънкото черво и съставлява 3/5 от общата дължина. Извивките му са разположени около пъпа и в дясната част на корема. Притежава по-малък диаметър и по-тънка стена, която се състои от описаните три пласта. Рlicae circulares на лигавицата са по-ниски и се разполагат по-нарядко. Лимфните фоликули са групирани, folliculi lymphatici aggregate. Стената е кръвоснабдена по-слабо, порадикоето има по-светъл цвят.

Прикрепването на jejunum и ileum към задната коремна стена става чрез опорок,

mesenterium.

	duodenum	jejunum	ileum
дължина	25 см	2/5	3/5
лумен	около 4 см	4 см	около 3 см
plicae circulares	високи и нагъсто	високи и нагъсто	ниски, по-нарядко
villi intestinales	многобройни, високи и дебели	многобройни, по-ниски и по-тънки	оскъдно, къси и тънки

Дебело черво (intestinum crassum)

В дебелото черво е последният дял от храносмилателния път. Дълго е около 1-1,5 м и вместимостта му е 2-3 литра. В него остатъците от хранителната материя се оформят като фекални маси. Тук процесите на смилане са ограничени; незначително е и всмукването на хранителни вещества. Във връзка с тава устройството му се различава от това на тънкото черво. То простира от края на тънкото черво до ануса и се дели на три части: cecum, colon и rectum.

На долно-вътрешната страна на сляпото черво се намира червеобразен израстък appendix vermiformis. Той е закърняла част и представлява тънък израстък с дължина 7-8 см.

Серозната обвивка – част от коремницата, покрива само неговата горна част, и то обикновено отпред и отстрани, докато долната част е покрита с адвентиция.

Мускулният пласт се състои от два слоя: външен – надлъжен, и вътрешен – напречен. Надлъжният слой у продължение на трите надлъжни ленти от colon sigmoideum, които към края му се сливат в непрекъснат слой и в долния му край част от влакната му преминават на вътрешната страна на напречния, като се групират в надлъжни снопчета, върху които лигавицата образува надлъжни колонки. В областта на задно-проходното отвърстие напречният мускулен слой задебелява и образува sphincter ani internus, около него повърхностно се намира втори мускул sphincter ani externus изграден от напречно-набраздена мускулатура.

Лигавицата в тази област от цилиндричен жлезист епител преминава чрез рязка граница в многослоенплосък.

Притежава две повърхности – диафрагмална и висцерална, които се срещат в остър ръб.

Черният дроб е обвит почти изцяло (с изключение на pars affixa) с перитонеум. Той образува няколко дубликатури, като една от тях е omentum minus – от porta hepatis към стомаха и дуоденума. Под перитонеума се разполага съединителнотъканна капсула, която обвива чернодробната тъкан.

Основната структурна единица е чернодробната делче, lobus hepatic, с диаметър 1-2 мм и многоъгълна форма. Делчето е съставено от челнодлобни клетки, подредени в подредени в радиално ориентирани плостинки (laminae hepaticae), към централен кръвоносен съд (v. centralis). Между делчетата се намира съдинителнатъкан, в която се разполагат клонове на кръвоносни съдове и жлъчни каналчета. Кръвоносните съдове vv. Interlobulares, са клонове на v. portae. Те отделят разклонения vv. intralobulares, които се вливат в кухините между пластинките от чернодробни клетки. По стените на относително широките чернодробни синусоиди се намират звездовидни клетки с фагоцитарна функция, които принадлежаткъм ретикуло-ендотелната система (Купферови клетки). Венозната част на мрежата се влива във v. centralis. В чернодробното делче се намира и тора каналчеста система от жлъчни капиляри по които тече жлъчка в обратна посока. Те нямат собствени стени, а се образуват от залягащи един към друг жлебове на чернодробните клетки. Вливат се в жлъчни каналчета ductuli biliferi, които си разполагат междуделчевите пространства и са обвити с епител.

Чернодробно кръвоснабдяване. Венозната кръв от нечифтните коремни органи по v. portae навлиза в черния дроб. V. portae се разпада на клонове, vv. interlobares, които се разклоняват в междуделчевите пространства – vv. interlobulares и през синусоидите – във vv. sublobulares, които се сливат в по-големи вени. Венозната кръв се извежда от черния дроб по две vv. hepaticae (dextra et sinistra), които излизат по-горната повърхност и се вливат във v. cava inferior непосредствено под диафрагмата.

Паралелно с това съществува и втора съдова мрежа от разклонения на a. hepatica propria, които кръвоснабдяват съединителната тъкани чернодробните клетки. Въпреки малкия калибър на артериите по-високото налягане в тях обуславя важната роля на a. hepatica propria за кръвоснабдяването на черния дроб.

Жлъчен мехур (vesica fellea) представлява резурвоар на жлъчен сок. Той има крушовидна форма и заляга към fossa vesicae felleae на черния дроб. Притежава дъно (fundus), което е обърната надолу, тяло (corpus) и шийка (collum), която продължава в ductus cysticus. Стената на жлъчните пътища е съставена от съединителна тъкан и гладка мускулатура. Отвътре те са постлани с цилиндричен еднослоен епител, който съдържа и жлези. Лигавицата в областта на ductus cysticus образува спирална гънка plica spiralis, която играе роля на клапа.

Представлява серозна жлеза с издължена форма, разположена зад стомаха пред гръбначния стълб на нивото на L₂. Състои се от три части : глава (caput) – най-широка част, вложена в извивката на дуоденума, тяло (corpus) и опашка (cauda) която достига вляво до хилуса на слезката. Жлезата е съставена от делчета (lobi pancreatis). От всяко делче изхожда каналче, разклонение на общия канал. В делчатата се намират разклонения интралобуларни каналчета, които завършват с ацини. Отделните каналчета се вливат в ductus pancreaticus, който преминават по цялата дължина на панкреаса и си отваря заедно ductus choledohus на papilla duodeni major в pars descendens duodeni. Често съществува и втори, по-тънък канал, ductus pancreaticus accessories, който започва от главата на панкреаса е се влива 3 см па-високо в дуоденума. По тези канали протича панкреатичен сок, произведен от жлезисти клетки с външна секреция. Освен това панкреасът е жлеза вътрешна секреция. Част от жлезистата тъкан не притежава отводни канали, а е пръсната във вид на клетъчни острови, поради което се нарича островен апарат insulae pancreaticae (Лангерхансови острови).