Тайният живот на Шекспир

121
с пламнало лице, гибелно пиян. — Не можеш да седнеш на пода и да ги преговаряш тихичко с него, нали така?
— О, срамота, не си справедлив към човека — каза друг,
пребледнял и излегнат. — Кит Марлоу е много свестен и ако се държи малко надменно, кой може да го вини? Той идва от Кеймбридж напълно образован и под мишница с пиеса, която разбунва целия град.
Всичко това е изумително, а не е по-възрастен от Уил.
Той докосна по ухото слабоват млад човек с черни дрехи без украса, който за момент се усмихна и пак почна да върти някаква счупена запушалка между пръстите си, погълнат в мисли, сякаш тя можеше да се поправи, сякаш нещо можеше да се случи. Бен дори не го беше забелязал преди това.
— Нова пиеса, стара пиеса, само да ни дават да играем нещо —
изрева четвърти с глава, заровена в шепите. — С тези испанци в морето не можем да обикаляме никъде. Да идват на сушата или да потъват, само и само да събираме публика.
— Шегува се, само се закача горкичкият — каза излегнатият актьор, бързо поглеждайки към Никъл и Бен — защото всички ние сме верни поданици, естествено, и никой не трябва да мисли обратното.
— Какво? — сопна се Никъл. — О, за бога, та ние сме чираци, а не шпиони на Уолсингам
[7]
. Колкото до това, чух, че кралицата има кораб, готов да потегли, ако испанците слязат на брега, и ще се остави на милостта на френския крал.
— Черна клевета — каза Пламнало лице. — Единственото, на което можем да разчитаме, ако испанците слязат на брега, е, че всеки папист в кралството ще се надигне да ги подкрепи. Вероятно всички ще бъдем избити в съня си.
— Е, има и по-лоши неща — обади се младият на име Уил. —
Поне ще си спокойно заспал, когато се случи.
Говореше с някаква колеблива замисленост, сякаш изследваше шегата по пътя й навън, чудейки се дали не е сериозна. За миг очите му срещнаха погледа на Бен с особена, неловка интимност, както когато краката случайно се докоснат под масата. Сякаш разчитаха здравия разум един в друг, преди страницата на разпознаването да отлети по вятъра. Пламнало лице яростно удряше халбата с бира по масата.

122
— И каква е твоята позиция, Уил? След като се подиграваш на бедите ни, искам да знам каква точно е твоята позиция.
Беше готов да се кара и за най-малкото нещо, Бен познаваше този нрав от пастрока си.
— Нямам позиция — отвърна младият мъж. — Мразя испанците. Надявам се да изгорят и да потънат в Ада и нашите англичани да ги погребат там. И нямам позиция. — Стоеше неподвижно, лицето му изглеждаше ъгловато и спокойно, но пръстите му въртяха запушалката по-бързо. — Застанеш ли на едно място,
заемеш ли позиция, се превръщаш в камък.
— Трупата на адмирала — настоя Никъл, привличайки погледите — те разполагаха с „Тамерлан“. — Моля ви, има ли техни хора сред вас, познавате ли ги? Сигурно, да имат преимуществено право за придобиване на следващата творба на господин Марлоу,
определено…
Слухът на Никъл, както сам призна на Бен малко по-късно, се влошаваше. Оттам идваше и силното му желание да чуе „Тамерлан“
отново или каквото и да е от магьосника на словото Марлоу, защото скоро щеше да е глух като пън. Когато това се случеше, замислено каза той, можеше да се самоубие като баща си, да го направи както трябва.
Но играчите в шордичката кръчма не можаха да го осведомят и когато Бен и Никъл си тръгнаха, Пламнало лице и Бледно лице ожесточено се разправяха за сметката. Младият актьор на име Уил ги наблюдаваше с особена напрегнатост като жонгльор по панаирите,
помисли си Бен, който гледа как пръчките му се въртят във въздуха.
Последвайте тъмнокосия млад играч, наречен Уил, когато напуска шордичката кръчма малко по-късно.
Последвайте бързите му стъпки през загадъчните обедни лондонски улици, където нечий дъх винаги попада в лицето ти и човешкият живот е стълкновение. Следвайте го точно — дирята на телесното му очертание през тълпата — и ще откриете, че не докосвате никого; че някак, без да забавя крачка, той се накъдря като вълна, боязливо се промъква и във всеки един момент представлява напречния разрез на изящен фехтовач със затаен дъх и достига

123
местоназначението си, без да е влязъл в контакт с никого, сякаш е отишъл там, минавайки през оголено поле.
Срещу „Чийпсайд“ той хлътва в една гостилница, където дори порталът прилича на задна врата. По пътя големи фасади от греди,
кръчми, признати и знаменити, протягат своите тежки табели като изтипосани глашатаи. Тук е „Звездата“, тук са „Трите чаши“, а на ъгловия парцел е „Русалката“, бавно поклащаща своята извита боядисана половина на вятъра. Но тази най-обикновена сред обикновените е най-удобна за него: храната е евтина и засищаща и можеш да поръчаш материали за писане и да откриеш, че мастилото е използваемо, докато в много други кръчми то идва на лепкави бучки или е прекалено разводнено.
Мастило и перо и поръчваш печена птица. Донесъл е своя хартия — завързан с канап ръкопис, изпълнен с най-различни почерци
— някои спретнато маршируващи, други — залитащи надолу по страницата. Използва празната обратна страна на листовете, за да продължи писането на нервни пристъпи. В промеждутъците той се заглежда в огромната камина, където се готви ястието му, и понякога лявата му ръка странно помръдва като танцуваща гъсеница върху масата. Стихосложението, пулсът, трябва да си сигурен, че имат значение.
Какво прави той: кърпи и съшива нещо вече скърпено и съшито,
пиеса, написана в сътрудничество между трима души и променена от трима други, преди той да се добере до нея. Да накара текста да заговори. Не прави нещо кой знае колко по-различно от другите занаятчии, които поправят маси, отстраняват неизправностите около изпускащата пара свръзка, консултират се със своите плочици.
Светски задачи.
Само че през пукнатините на неговото дейно, яростно неудовлетворение проблясва нещо друго, нещо, което принадлежи на друг живот, на друг свят, далечно и присъстващо като деянията на боговете.
Този Уил и синът на ръкавичаря Уил, който вървеше по стратфордските улици към „Лебеда“, за да прекара времето си с пътуващите актьори.
Как можеше единият да стане другият?

124
— Мили боже!
— Да, Уил, все това повтаряш. Какво, да не се упражняват за свещеник? — Джак Тауни издърпа ален жакет от вързопа си и гневно го раздруса. — Погледни това! Смачкан е до гнусота, а аз го прибрах толкова почтено… Слушай, беше самозащита, съдебният следовател веднага го разбра. Питай Тарлтън, питай Уилсън…
— Не, не, не се съмнявам в теб. Само се чудя на… на какво е способен човек. Когато животът внезапно приеме такъв обрат.
— Внезапно е точната дума. — Тауни погледна студено и остро,
сякаш очакваше всяка повърхност и сянка да извади срещу него шпага. — Той щеше да ме убие, знаеш ли. Гледах в очите собствената си смърт — там, точно там.
— Мили боже! Какво беше чувството? — попита Уил с пламенен интерес.
— Кое? Това да убиеш човек? — Тауни измъкна чифт къси бричове. — Скъсани са, виж. Позор. Актьор на Нейно Величество —
разкрасен с парцали и кръпки.
— Покажи ми. — Уил се пресегна. — Разпорен е само шевът.
Мога да ти го поправя, хубаво, няма да се вижда нито един бод. И
двете, и двете, имам предвид тленността. — Той вдигна поглед. —
Естествено, писнало ти е да говориш за това.
— Можеш ли да ги поправиш? — прозя се Тауни. — Как така?
Шивачка моделиерка ли си?
— Не, занаятчия, както знаеш. — Уил бутна дрехите обратно,
вече студен. Подозираше за себе си колко студен може да бъде,
огромният потенциал в това. — И ако досаждам или те засягам,
просто го кажи.
— О… — Сякаш някаква тръпка премина през натъжения
Тауни. — Не ми е писнало да говоря за това, Уил, защото няма как.
Всички говорим. Това винаги присъства. Но трябваше да продължим нататък. Човек трябва да продължи, разбираш ли? Дори и след… — За миг Тауни умоляваше, погледна красивите си ръце, сякаш съзерцаваше уродливост. — Аз още не съм в безопасност, човече. Да,
следователят произнесе присъдата в моя полза, но още съм в, как се казваше, поел съм задължение срещу гаранция, очаквайки думата на

125
Нейно Величество. Бих дал всичко, което имам, това… това да не се беше случвало. Но той не преставаше. Той не преставаше, Уил.
Уил докосна рамото на Тауни. Актьорът го изгледа с пълна,
безпомощна изненада, сякаш току-що се беше събудил.
— Нека зашия дрехите ти, ума ти не мога да зашия.
— Не знам. Ако някой можеше… Ти си странен, Уил. Виж се само, стар женен мъж с шест деца…
— Три, за бога.
— Където три, там и шест. Появяваш се и не изглеждаш по- различен от младежите, които припкаха като кучета след каруцата още щом минахме моста. И въпреки това не си натрупал мазнинки.
Добрите граждани не почват ли да напълняват от мига, в който навършат двайсет и една?
— Мислиш ме за добър гражданин?
— Ама, разбира се. Всъщност има нещо странно във вида ти наистина: леко виновен поглед, който не мога да си обясня. Как прегрешаваш по тези места? Убиваш незаконно елен?
Уил се засмя.
— Защо да правя такова нещо? Не, аз съм нещо далеч по-лошо от обикновен крадец и бракониер.
— Какво?
— Ще те оставя сам да познаеш. Е, кой ще поеме ролите на Нел?
Как ще продължите?
— Ще продължим, както можем — изстена Тауни — което значи като каруца с три колела. Разделяме си ролите на Нел и се справяме. Но когато всеки се издига крачка по крачка, така да се каже,
на дъното остава дупка. Помисли! „Истинската трагедия на Ричард
Трети“
[8]
има шейсет и осем роли с реплики. Дори и в пълен числен състав, четирима от нас трябва да вземат по седем роли всеки, а и трябва да сменяме костюмите по-бързо от светкавици. Извади един човек и можеш да си представиш колко точно дублирания можеш да издържиш. Актьорите на Нейно Величество ще станат за смях.
Известни сме с това, че налагаме зрелищни спектакли, разбираш ли, в които цялата история протича във величествена процесия пред очите на публиката. И се кълна, че всички ще се стопим до сенки, преди да… Какво има?
— Нищо.

126
— Защо гледаш така тогава? Сякаш искаш да ме порицаеш. Да,
това е мое дело, но не го избрах аз.
— Не те порицавам.
— Да не си болен? Дръж се настрана, ако е така, не искаме да оредеем още повече. Има ли някаква бира в тази кръчма?
— Не съм болен. Оредеем ли каза?
— Казах ли? Да. Оредяхме, станахме по-малко, звучи точно.
Проклети думи, човече, наши са, ще правим с тях, каквото си искаме.
Ако няма бира, сайдер. Повече няма да докосна вино. Не, много е неприятно положението, в най-лошия случай искаме да наемем човек от Лондон, за да попълни трупата, но как да поръчаме подходящ?
Един от нас ще трябва да замине, което само ще усложни проблема.
Но категорично не можем да спрем турнето — Тауни изгледа Уил от главата до петите. — Какво има? Пиян ли си? Ако е така, поне ми дай да те настигна.
— Нищо. Не, аз…
Пелерината, която Уил оглеждаше, се изплъзна от пръстите му.
Стаята се килна и се залюля като поднос с пирожки. Той изпъна крак,
за да се закрепи, и чу гласа си да казва отнякъде:
— Не мога да остана, нито… нито нищо. Пожелавам ви късмет.
Излезе на двора, без да падне. Имаше корито с вода за конете и той потопи глава в него, за да се избави от странния възторг и безразсъдните възможности. И понеже те не изчезнаха, Уил остана в същата поза — с главата надолу, задържал дъх, с плаваща коса — и си мислеше: „Винаги го има този вариант, винаги“.
Когато близнаците се втурнаха вътре, Джон Шекспир обрамчваше кожа с метални скоби, мускулите на ръцете му бяха изопнати, а засенченото лице — мрачно.
Ан побърза да ги настигне.
— Извинявай. Но не си и помислят да заспят без дядо си…
Той внезапно се преобрази. Ан знаеше, че така ще стане, но още му се наслаждаваше. Старецът остави работата си, разпери ръце и подметна децата нагоре, като се смееше и се преструваше, че ги хапе.
— А аз не си и помислям да заспя без моята вкусна вечеря и ето че тя пристигна. Кой е първи? Ммм, и двамата сте много сладки.

127
Мирно, мирно, ще си намокрите дрешките от смях. Е, къде е баща ви?
Той отметна разрошената си коса от пискащите деца и въпросът кацна върху Ан.
— Скоро ще си дойде — отвърна тя.
Той вдиша най-дълбоката глътка, която някога беше поемал, и още гълташе въздух в дробовете си и изтръскваше капки вода от косата си, когато изтрополи обратно в кръчмата и с трясък отвори вратата, а Джак Тауни, подскачайки, извика:
— Боже мой, какво има? Луд ли си, какво?
А Уил, вир-вода, хриптящ, със свиреп поглед, каза:
— Вземете мен. Пробвайте ме. Пробвайте ме, вземете мен.
* * *
— Не е такъв текстът — отбеляза Джон Дътън. — „Противният си ум“ и „по-далечна пакост“. Нали каза, че знаеш този откъс наизуст? Най-добре вземи пиесата.
— Наистина го знам — отвърна Уил. — Но моят текст е по- добър.
Намираха се в общото помещение на „Лебеда“, пейките бяха избутани назад. Неговите зрители бяха шестима актьори на Нейно
Величество, прави или приклекнали, кой прехапал устна, кой подръпващ брада. Безразлични или невъзприемчиви. Този прост селянин? Джак Тауни ги беше убедил да го прослушат. Уил прикова поглед в очите му, придвижвайки се към публиката. Опитваше се да играе непринудено, грациозно и да не накуцва от дузината години копнеж.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: