Така например, японците се отнасят с много по-малко внимание към когнитивното съответствие, отколкото представителите на западната култура

Във всички подобни априорно универсални концептуални системи се набива в очи отсъствието на контекстуални, в това число и културни променливи и дори се подчертава инвариантността на механизмите и процесите при всички народи, във всички култури. Така например, теорията за когнитивния дисонанс е индиферентна към съдържанието на когнициите, а теорията фрустрация-агресия -към конкретното съдържание на фрустрацията и фрустриращите цели.

Днес все повече сериозни изследователи са принудени да направят извода, че смятаните за "естествени" социално­психологически "закони" твърде често се отнасят само до западната култура, а в огромното си мнозинство тези теории са нерелевантни към незападните културни условия. Нещо повече - социалните психолози все повече се убеждават в невъзможността американските социално-психологически концепции да бъдат "изнасяни" не само, например в Израел, но дори и в съседна Канада, да не говорим за други, радикално различни култури.

Така например, японците се отнасят с много по-малко внимание към когнитивното съответствие, отколкото представителите на западната култура. Тъкмо в западната социална психология твърде значително място заемат именно такива теории като тези за "когнитивния баланс", "когнитивния дисонанс", "когнитивната конгруентност", и т.н., в чиято основа стои присъстващата още в древногръцката мисъл идея за съответствието. Хората на Запад са убедени, че ако А е истинно, то Б не може в никакъв случай да бъде истинно. Тази гледна точка обаче, няма почти никакъв смисъл в такива култури като например индийската, където широко разпространения философски монизъм предполага единството на нещата и факта, че противоположността на една голяма истина се явява също така голяма истина. В този смисъл, индийските психолози подчертават, че основно свойство на индийската личност е тъкмо приемането на противоречията, не тяхното отстраняване, а възможното им хармонизиране.

Заедно с това обаче, дълго време западната социална психология се явява като еталон за психолозите в Азия, Африка и Латинска Америка. През всичките тези години те считали, че ако резултатите от техните изследвания не отговарят на западните теории, то нещо не е наред със самите изследвания и техните резултати, а не със съответните теории. Както отбелязва Триандис. при много от тези изследователи дори се формира и комплекс за непълноценност. Освен това, в много от тези култури скромността се оказва далеч по-голяма добродетел, отколкото на Запад, поради което незападните социални психолози дълго време не са се осмелявали да кажат на своите американски колеги: "Вашата теория дори и да не е грешна, все пак не може да се смята за универсална". Първи се осмеляват да кажат това японците. Впоследствие социалните психолози и в редица други страни идват до заключението за необходимостта от създаване на "местни" социални психологии, стремящи се да погледнат на общността с очите на нейните членове и да отчитат социалния и особено културния контекст - ценностите, нормите, системата от вярвания, характеризиращи съответната етническа общност.

В същото време и редица западни социални психолози започват да разбират новата ситуация и да се отнасят изключително сериозно към сравнително-културните изследвания. Нещо повече - биват формулирани и основните задачи, които е призвана да реши сравнително-културната социална психология. Най-съществената от тях се оказва проверката на универсалността или валидността на съществуващите на Запад и най-вече в САЩ социално-психологически теории. Джордж Бери нарича тази задача "пренос и проверка", тъй като западните социални психолози се стремят да пренесат своите хипотези към други етнически общности и култури, за да проверят тяхната валидност в различните културни контексти. Втората задача, стояща пред сравнително-културната социална психология, се свежда до изучаването на онези психологически променливи, които отсъстват в по-ограничения западен културен опит. В тази посока, създаването на местни социални психологии се оказва необходим етап в изследователския процес при решаването на втората задача.

Макар че изследователите от това универсалистко направление да вярват във възможността да бъдат разкрити социално-психологическите явления, които характеризират вила Homo Sapiens, към днешно време най-актуална се явява първата от споменатите задачи. Нейното решаване обаче, се сблъсква с огромно количество проблеми при буквалния пренос на изследванията от една в друга култура. По този начин възниква и въпроса, възможно ли е изобщо валидно сравнително-културно изследване, което да не е повлияно от съответната култура?

Според Триандис, най-добрите резултати могат да бъдат постигнати при комплексното използване на etik-emik-etik подхода, при който да се съчетават etik категории и emik начини за тяхното измерване. Освен това, всяка оригинална система от категории трябва да бъде адекватно операционализирана във всяка една изследвана култура.

В качеството на пример могат да бъдат приведени проблемите, които трябва да се преодоляват при сравнително-културното изследване на социалните дистанции. В САЩ термина "социална дистанция" се въвежда през 20-те години на ХХ-ти век, когато операционализирайки понятието, социалният психолог Богардус предлага на изследваните лица да отговорят дали биха се оженили, имали близък приятел, да живеят в съседство, да работят заедно и т.н. с представители на различни етнически общности.

Несъмнено е, че понятието "социална дистанция" може да се представи като универсален etik конструкт и притежава определен смисъл във всички култури. Заедно с това е очевидно, че оригиналните въпроси на Богардус се явяват културно-специфични emik проблеми за САЩ в началото на века /нещо повече - 60-те години и "Познай кой ще дойде на вечеря?"/ и би било твърде сериозна грешка тяхното използване от изследователи, които изучават социалните дистанции в друго време и в други култури.

I. Налице е съществено културно различие в специфичното отнасяне към социалните групи като цяло, спрямо които индивидите в различна степен се идентифицират с тях: в дадени култури, например, личността е много тясно свързана с нуклеарното семейство, докато в други с племето, в едни култури най-значима се явява групата на съседите, а в други членството в собствения елитарен клуб. Така например, отчитайки този факт, в своите сравнително-културни изследвания на социалните дистанции в САЩ и Гърция, Триандис предприема разграничаване на възможните отнасяния на индивидите към различни социални групи. В резултат на това се обособяват две самостоятелни групи въпроси -едната съдържа преки преводи от английски, докато другата се стреми да отразява тъкмо гръцката културна специфика. Оказва се, че в Гърция се измерва съгласието на изследваните лица в техните приятелски компании да бъдат включени представители на други етнически общности, а в САЩ — съгласието да бъдат видяни такива представители сред приятелите в собствения клуб.

II. Някои форми на контакти, използвани за измерването на социалните дистанции в дадена култура, на практика нямат никакъв смисъл в друга култура. В Индия, например, за изследването на социалните дистанции може да бъде използвано такова emik понятие като "докосването до моята посуда". Това е така, защото в тази страна и до днес е съхранена представата за "ритуалното оскверняване", тоест индивидът може и да е съгласен да приеме различният друг, но в никакъв случай не може да приеме той да се докосва до съдовете, с които се храни. В същото време, както иронично отбелязва Триандис, абсолютно безмислено се оказва да бъде изяснявано отношението на американеца към въпроса, дали той би се съгласил до неговата посуда да се докосне турчин, например.

И така, за получаването на надеждни данни в сравнително-културните изследвания се оказва за предпочитане не простото превеждане на методиките от един на друг език, а във всяка култура да се търсят emik еквивалентите на използваните категории. В действителност обаче, в огромното мнозинство от случаите се работи именно с преведени методики. Това довежда до невъзможност да бъдат изчислени всички моменти, които влияят на валидността и надеждността на резултатите от сравнително-културните изследвания. Ето защо, необходимо е да се има предвид следното:

I. Трябва да бъдат отчитани по възможност най-разнообразните междукултурни различия, които да бъдат следствие от спецификата на самата извадка. Така например, между представителите на културите съществува значителна разлика в използването на предлаганите варианти на отговорите: изследваните могат в по-голяма или по-малка степен да предпочитат крайните варианти на отговори от типа "Абсолютно съм съгласен"; заедно с това, да отговарят само тогава, когато са напълно уверени в отговора или обратното - да отговарят на всички отговори. В различните култури се забелязва и разнообразие по отношение на предоставянето на реални и социално желателни отговори. В тези случаи социалната желателност може да произтича от намерението на изследваните лица да изразят в подчертан вид идеалите на своята култура, да угодят на изследователя или на въобразената власт.

Необходимо е непрекъснато да се има предвид, че във всяка култура съществуват прослойки от населението, които са трудно достижими за изследователите. Така например, богатите и влиятелните хора по правило са недостъпни за изследване в западните култури, докато в традиционните култури именно те се оказват основен обект на изучаване, тъй като участието им в изследване дори повишава техния статус. Американските учени срещат огромни трудности при провеждането на изследвания в училищата, защото администрацията се опасява от евентуалните резултати, които могат да се окажат антиреклама за учебното заведение, докато, например, в Русия подобни опасения не съществуват.

Независимо от цялата сложност и проблемите, с които се сблъскват изследователите при сравняване на психичните явления у различните народи, през последните години в целия свят се наблюдава истински бум в изследванията на културното разнообразие на човечеството. Очевидно е, че това обстоятелство оказва влияние не само върху психологическата практика, но с още по-голямо основание би трябвало да въздейства върху психологическата теория. За съжаление, тя все още изостава в опитите си теоретично да осмисли както психичните параметри на културното многообразие на етническите общности, така и техните общотеоретични психологически еквиваленти. Вероятно причините за това могат да бъдат открити чрез една специфична психологическа саморефлексия, за която ни дава основание самата етнопсихология. Става дума за това, доколко представителите на различните културно-обусловени психологии могат да изложат една обективна теоретична рамка на самата наука. И то рамка, в която да намерят място както универсалните, така и културно-специфичните психични параметри, и на етническите общности, и съответно на техните членове.

Очевидно е, че това са твърде сложни, но същевременно и изключително важни теоретико-методологически въпроси. На възможностите за тяхното разрешаване, всъщност е посветена и цялата втора част на лекционния курс по етнопсихология. Още тук обаче е необходимо да бъдат направени няколко твърде съществени уточнения, отнасящи се не само до настоящето, но и до миналото на психологическото познание.

Преди всичко става въпрос за необходимата яснота относно действителните исторически и научни условия, в които се обособява самостоятелната наука психология. Остарялото деление на преднаучен, описателен и научен етапи в развитието на психологията, отразява всъщност западните представи за научност. В тях основополагащ е подхода на природните науки, който предполага убеждението, че е възможно с прилагането на универсални методи да бъдат разкрити всеобщите закони на човешката психика. От тази гледна точка става разбираемо твърдението, че психологията влиза в етапа на своето научно развитие едва през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век. С други думи тогава, когато най-вече в американската психология експериментът се извежда в ранг на задължително условие относно доказването на теоретичните хипотези. По този начин цялото богатство на психологическите подходи, най-вече през ХVШ-ти и особено през ХIХ-ти век, бива пренебрегнато и дори класифицирано като ненаучно.

Тук е много важно да се има предвид, че първоначалният психологически интерес е насочен именно към връзката между народа, културата и езика със спецификата на човешката психика и поведение. В този смисъл може да се каже, че етнопсихологическото познание е по-старо, отколкото самата психология, смятана в западното културно пространство за наука едва след откриването на първата психологическа лаборатория в Лайпциг през 1879 год. В продължение на десетилетия, независимо от сравнително-културните изследвания, традиционната западна академична психология пренебрегва културата като обяснителен модел. Нещо повече - в тази връзка е твърде интересно съвпадението в теоретичните нагласи между американската и съветската психологии, които на пръв поглед бяха идеологически противопоставени. И едната, и другата, отхвърляха като ненаучна възможната психологическа интерпретация на поведението в рамките на неговите културни детерминанти. Една психологическа саморефлексия може да ни даде простия отговор на това иначе странно съвпадение. Става дума за това, че и американската, и съветската предимно идеологизирани култури, разглеждаха своите представи за структуриране на обществото като единствено научни и най-вече универсални за цялото човечество. Очевидно е, че в такава културна и научна среда да се говори за влиянието на различните етнически култури върху мисленето и поведението на техните представители, меко казано се разглежда като твърде наивно. В един или друг етап в историята на тези етнически общности това може и да е било така, но когато вече е налице една универсална идеология /либерално-демократическа или комунистическа, без значение/, не може да има повече място за културни влияния. Именно крахът на съветската система през 1989 год. и последвалите събития в Източна Европа даде изключителен шанс на изследователите да се опитат да видят онова, за което предупреждаваха учените преди два века. Най-вече по отношение на невъзможността човечеството да бъде интерпретирано в рамките на една универсална култура, без да се има предвид влиянието на отделните етнически култури върху мисленето и поведението.

Впоследствие, много важно е да се има предвид, че самата наложена терминология също така правеше, а в известен смисъл и продължава да прави невъзможно включването на културата в теоретичния репертоар на психологията. Дефинирането на социалната психология като фундаментална дисциплина, която грубо казано трябва да изследва всичко онова, което в човека не е индивидуално, по принцип обезмисля самото поставяне на въпроса за етническата култура. В този смисъл, особено американската социална психология, предпоставя една универсална човешка социалност, в която конкретния етно-културен контекст просто няма място. За съжаление, такива са и днешните претенции, дори и на базата на сравнително-културните изследвания - да се създаде универсална социална психология, която същевременно да отчита и етно-културните различия. Това е все едно да се опитваш да създадеш универсална човешка музика, в която фолклора на отделните народи само да регистрира някакво присъствие. Още повече, както ще видим, твърде механично се пренася онова, което изследователите от ХIХ-ти и началото на ХХ-ти век са разбирали под "социалност", върху принципите на структуриране на самата социална психология. Абсурдно е да се смята, например, че народопсихологията на Вилхелм Вундт стои в основата на модерната социална психология, както все още мислят някои социални психолози и историци на психологията. Защото, още тук мога да го маркирам, Вундт работи с общностни психични феномени и регулатори на поведението като езика, митовете и обичаите, докато самото споменаване на термина "общностни психични регулатори" и до днес все още се смята за недопустима ерес в социалната психология.

С други думи, западната социална психология по начина си на дефиниране, с утвърдената си теоретична рамка и изследователска практика, не е в състояние да включи в своя репертоар етническата култура като обяснителен модел. Защото последната предполага друг тип социалност, а именно етно-културната, която нито теоретично, нито практически, може да присъства в научната рамка на традиционната западна социална психология.

И накрая, що се отнася до етнопсихологията, очевидно е, че тя е призвана да отчита спецификата на тази "друга", етно-културна социалност. Предполагаеми са повечето от възраженията срещу подобна претенция, тъй като в известен смисъл етнопсихологическото познание може да постави под съмнение повечето от установените "истини" в психологията. Така например, доколко е възможно мотивацията за труд и организационните стратегии, психичните заболявания и терапевтичните техники, смъртта и смисъла на живота, самоубийството и последните житейски преживявания, и т.н. да бъдат разглеждани в техния универсален контекст, без да се имат предвид съответните културни влияния. В тази посока обаче, преди всичко е необходимо да се обърне внимание върху собствените теоретични проблеми на съвременната етнопсихология. Затова е нужно връщане към миналото, към работите на онези изследователи, които за пръв път поставят необходимостта от психологическо изучаване на народите, техните култури и ценности. Отправната точка, около която трябва да върви подобен поглед към миналото, се свежда до възможността да бъде психологически оправдано изследване, което да се базира върху съществуването и регулативните функции на общностни психични структури. Такива, каквито са езика, митовете и обичаите на Вилхелм Вундт, колективните представи на Емил Дюркем, "табу­то" на Зигмунд Фройд, архетиповете на колективното несъзнателно на Карл Густав Юнг и т.н.

Преди всичко обаче, необходима е яснота относно съдържанието на историческите и научните условия, в които възниква самостоятелното психологическо познание.

Използвана литература:

Речник по психология, Наука и изкуство, София, 1989