Тантриското преобразяване

Когато станеш универсален, се прибираш у дома.

Когато станеш всичко, когато станеш едно с всичко, когато си голям колкото вселената, когато звездите започнат да се движат в теб, когато в теб се раждат земи, а после изчезват по реда си, когато осъществиш такова космическо разширяване, твоята работа е свършена.

Прибрал си се у дома. Ето целта на тантра.

За днес достатъчно.

4. 
   САМ СЪМ СИ ДОСТАТЪЧЕН
   

Какво става, когато ми говориш?

Въобразявах ли си?

Как мога да се доверя на това,

което чувствам с теб?

Какво имаш ти, което аз нямам?

Какво искаш да кажеш с твърдението, че човек е машина?

Имам всичко, което би ми се искало, но сърцето ми се къса.

Защо винаги се страхувам от мнението на другите?

Когато ми даде името... в служба на любовта.

Може ли молитвата да навреди?
Първият въпрос - въпросът е от Сомендра: Любими Ошо, какво става с гласа ми, когато

ми говориш? Каква е играта?

Когато наистина общуваш с мен, ти не можеш да говориш. Когато наистина ме слушаш, ти ще загубиш гласа си, понеже в този момент аз съм твоят глас. Общуването между мен и теб не е общуване между две личности. То не е дискусия, дебат, спор, дори не е диалог. Общуването се получава само когато ти си загубен, когато не си там. В най-върховния момент това не е дори и "аз - ти" общуване. То не е никаква връзка. Аз не съм, идва миг, когато ти също не си. В такъв момент две нули изчезват една в друга.

Затова, Сомендра, винаги, когато идваш при мен, губиш гласа си. Това не се случва само с теб, а с всички, които действително се приближават до мен. Как е възможно да се добли-жиш до мен и все още да притежаваш гпаса си? Как може да се сближиш с мен и да бъдеш ти самият? Гласът ти е твоят глас. Когато ти и твоите неща започнат да изчезват, естествено изчезва и гласът.

Второ, няма нищо за казване. Когато ме обичаш, ти знаеш, че ако има какво да ми кажеш, аз вече ще го знам. Ако пък не го знам, то не си е струвало казването, нямало е нужда да го

изричаш - било е нещо незначително, блуждаеща мисъл. Няма никаква нужда дори да се споменава, би било чиста загуба на енергия. Умът непрестанно борави с 1001 мисли, идващи откъде ли не, от всякакви източници. Всичките ти мисли не са твои; те продължават да подскачат от една глава в друга. Дори без говорене, без споделяне мислите не престават да прескачат от една глава в друга глава. Ти ги хващаш и за определено време те те обладават - мислиш, че мисълта в главата ти е много важна. Когато дойдеш при мен, тези мисли изведнъж изчезват.

Случва се с много санясини. Те идват с куп въпроси. После, както си седят пред мен, изведнъж се объркват - въпросите им ги няма! Това е много важно, пълно със значение. Показва, че въпросите всъщност не са били твои, истински твои. Когато си срещу мен - наистина пред мен - когато ме гледаш, остава само основното, незначителното си отива. Понякога изчезват всичките ти мисли. Не само губиш глас, но и ум. Това е единственият начин да се доближищ до учителя. Продължавай да губиш ум. Стани отпуснат, податлив. Няма какво толкова да казваш; да слушаш - да, но не и да казваш.

Трето, всичко си е съвсем наред със Сомендра. Казваме нещо само когато нещо не е наред.

Чувал съм...

Майка се оплакала на няколко лекари, че пет-годишното й дете има проблеми с говора. Прегледът заключил, че става въпрос за удивително здраво дете. Тя обаче продължила да се тревожи. Един ден в бързината прогорила овесените ядки, но всс пак ги поднесла за ядене. Момчето ги опитало, но ги изплюло и казало:

- Господи, това нещо е ужасно. Сигурно си го прогорила. Зарадвана, майката рекла:

- Ти говориш?! Защо досега все мълчеше? Детето я погледнало с известна досада:

- Ами досега всичко си беше както трябва!

Досега всичко е било както трябва и със Сомендра. Няма какво да се казва.

Вторият въпрос:

Любими Ошо, наскоро влязох в Музея за изкуства във Франкфурт. Видях стая, пълна само със статуи на Буда. Нямам никаква вяра на каменни идоли, но се учудих колко силна енергия имаше в стаята. Нещо подобно чувствам тук, в тази стая, по време на лекция. Въобразявах ли си? Как мога да имам доверие в това, което чувствам с теб?

Въпросът е на Ананд Самагра. Първо трябва да се разбере, че статуите на Буда нямат нищо общо с Гаутама Буда. Може би ще се учудиш, но те всички са фалшиви. Изобщо не си приличат с Буда, но затова пък имат много общо с будността - не с личността Гаутама Буда, а с будността.

Можеш да отидещ в храм на Джайните и там ще видиш 24 статуи на 24-те тиртанкари, основателите на джайнизма. Между тях няма никаква разлика, до една си приличат. За да ги различат, джайните изработват малки символи и ги прикрепват към различните статуи. Ако символът на някоя от статуите е линеарна фигура, то под краката на статуята би трябвало да намерим такава фигурка. Символът на някоя друга статуя е змия и по този начин разпознават статуята. Ако тези знаци бяха скрити, дори опитен джайн не би могъл да различи еднаквите статуи. Чия е статуята? На Махавира? На Парсваната? Адината? Ще се учудиш също така, че всички статуи са точно като статуята на Буда - няма никаква разлика.

В началото, когато Западът се запознал с Махавира, помислили, че неговата история е същата като историята на Буда, понеже статуите им си приличали като две капки вода, както и философиите, разбиранията, учението. На западняците им изглеждало едно и също, нямало разлика с Буда. Смятали, че Махавира е друго име на Буда. И двамата били наречени "буди" -"буда" означава "пробуден", събуден. Буда бил наречен Буда, Махавира - също. Двамата били наречени джини - "Джина" означава "завоевател", човек, завоювал самия себе си. Буда е наречен Завоевателят, Махавира - също. Смятали ги за една и съща личност. Статуята била голямо доказателство за това -всичкн статуи изглеждали еднакво. Не са фотографски копия, не представят определен човек, а по-скоро състояние. Трябва да схванеш това, за да ти стане ясно всичко останало.

Три думи са придобили изключителна важност в Индия -тантра, за която разговаряме в момента, мантра и янтра. Тантра е техниката за разширяване на съзнанието. Мантра оз-начава да намериш вътрешния си звук, ритъм, вътрешната вибрация. Откриеш ли веднъж своята мантра, тя ще ти бъде от огромна полза - дори едно-единствено произнасяне на мантрата ще те заведе в съвършено различен свят. Мантрата е ключът, проходът - чрез нейното повторение вибрацията ти става естествена. Третата дума е янтра. Тези статуи са янтри. Янтра е фигура, предназначена да възпроизведе у теб определено състояние. Определен тип фигури при гледане възпроизвеждат в теб съответни състояния на съзнанието.

Не си ли наблюдавал? Разглеждайки произведение на Пикасо, няма как да не почувстваш известно притеснение.

Съсредоточи се върху картина на Пикасо в продължение на половин час и ще се почувстваш много странно - нещо в теб полудява. Не можеш да гледаш картина на Пикасо цял ПОЛОВИН час непрекъснато. Ако окачиш негова картина в спалнята си ще сънуваш кошмари, опасни сънища - например, че си обладан от духове, че те измъчва Адолф Хитлер и пр., че си военнопленник в концентрационен лагер...

Когато наблюдаваш нещо, картината не остава само вън от теб, но създава някакво състояние на твоето същество. Гурджиев наричаше това "обективно изкуство". Ти го познаваш когато слушаш съвременна попмузика, нещо в теб се задвижва ставаш по-възбуден в сексуален смисъл. Отвън има само звуци, но те бомбардират вътрешното и създават нещо в теб самия: Заслушаш ли се в класическа музика, ставаш по-малко сексуален, по-малко възбуден. Всъщност великите произведения на класическата музика те карат да забравиш пола, намираш се в спокойствие, тишина, в съвсем различно измерение на твоето съществуване. Живееш в друг битиен план.

Да наблюдаваш статуя на Буда, означава да наблюдаваш янтра. Очертанията на статуята, геометричната й форма, създава съответна фигура вътре в теб. Вътрешната фигура от своя страна създава определена вибрация. Случилото се с теб, Самагра, не е било само въображение - статуите на Буда във Франкфуртския музей са създали в теб определена вибрация.

Наблюдавай статуята на Буда, седнал в йогическа поза - ако вглеждането продължи, ще забележиш, че нещо подобно става вътре в самия теб. Ако се намираш в компания, където десет души са тъжни, а ти си единадесетият, колко време би могъл да останеш щастлив? Тези десет души ще ти действат като янтра, янтра на тъгата. Рано или късно и ти ще се натъжиш. Ако си нещастен и отидеш в компания, където се шегуват и смеят, колко дълго ще ти се удаде да запазиш тъгата си? Смеещите се ще създадат смях и в самия теб. Ще променят фокуса ти, ще те превключат на други обороти, ще се задвижиш в друго направление. Такива неща стават всекидневно - съзнателно или несъзнателно.

Когато наблюдаваш пълната луна, какво става с теб? Или когато се заслушваш в песента на птичките, или съзерцаваш зелени дървеса, какво става тогава? Щом отидеш в гората и зеленината те обгърне, как се чувстваш? В теб започва да се надига нещо зелено. Външният цвят рефлектира в нещо вътре, вибрира заедно с нещо вътре, създава нещо... Наблюдавайки някое зелено дърво, ти ставаш по-жив... младееш?

Отиди в Хималаите и виж планините, затрупани със сняг... вечен сняг, който никога не се е стопявал, най-чистият сняг, по чиято повърхност все още не е стьпвал никой, незамърсен от човешкото общество, недокоснат. Погледни Хималайските върхове, този недокоснат, девствен сняг... Той гради нещо вътре в самия теб, надига се някакъв нежен мир.

- Външното не е външно, нито вътрешното - само вътрешно, те са свързани помежду си. Затова трябва да внимаваш какво гледаш, слушаш, четеш, къде ходиш - всичко това изг-ражда самия теб.

Тъкмо това се е случило във Франкфурт. Статуята на Буда, многобройните статуи около теб са създали фина геометрия. Ще се удивиш - това е основната причина, поради която са били създадени статуите. Те не са идоли, както си мислиш. Християнската, мохамеданската и юдейската представа са объркали много нещата. Статуите не са идоли, те са нещо научно. Не са обекти на преклонение, а геометрични конструкции за втълпяване. Това е нещо съвсем различно.

В Китай има Будистки храм с 10 000 статуи на Буда. Само на Буда! Накъдето и да погледнеш - все същата фигура. Таванът, стените, 10 000 статуи! Това създава пропорция. Отвред върху теб се нахвърля Буда, извира от всяко ъгълче на храма. Загубен си, ежедневната ти обичайна ориентация изчезва, животьт ти изглежда иначе в тази перспектива. За известно време се изкачваш на по-високо равнище на духа и нагласата на ума се променя.

Това става и тук. Докато ме слушате, нещо във вас се случва - чрез моето присъствие, чрез думите ми, чрез приеъствието на толкова много хора, облечени в оранжево. Това е ситуация, това е храм. Храмът е ситуация. Вие не просто седите в някаква лекционна зала. Толкова много хора ме слушат с любов, благодарност, тишина, симпатия, вникване... Мястото става свято, става тиртха - свещено. Когато дойдете в това място, вие сте на гребена на вълна, няма нужда да полагате огромни усилия. Можете просто да позволите на нещата да се случват сами, да бъдете откарани тихо и кротко на отсрещния бряг.

Посредник по бракосъчетания се уговорил с едно семейство да им доведе момиче, което считал подходящо за техния син. След обяда момичето си отишло и членовете на семейството се нахвърлили върху нещастния посредник.

- Що за момиче си ни довел? Чудовище! Има око в срсдата на челото, лявото ухо нагоре, дясното надолу, а брадичката някъде си назад!

- Вижте - прекъснал ги посреднйкът. - Обичате ли Пикасо или не?

А съвременното изобразително изкуство изобразява грозното в действителността. Грозното преобладава и затова има известни причини. Този век е един от най-грозните - две световни войни в продължение само на петдесет години, милиони убити, смазани... толкова жестокост, агресия, насилие, лудост. Този век е кошмарен век. Човекът е изпуснал юздите на хуманността. Какво само не е изтърпял човек от човека! Естествено е тази лудост да се прояви навсякъде - в изобразнтелното изкуство, музиката, скулптурата, архитектурата - навсякъде грозният човешки ум е създал грозота.

Грозотата се е превърнала в естетическа ценност. Съвременният фотограф не престава да търси грозното. Не че красивото е престанало да съществува. То си е там, както винаги, но е напълно загърбено. Кактусът е заменил розата. Не че кактусът е нещо ново. Той си е съществувал винаги, но за този век тръните се оказаха по-ценни от цветовете. Розата изглежда като забравен сън - не се вписва в мисленето ни и поради това сме й дали пътя. Кактусът превзе всекидневните стаи. Преди сто години никой не би и помислил да внесе вкъщи кактус. Ако си съвременен човек, градината ти трябва да бъде изпълнена с кактуси. Розата изглежда някак буржоазна, демодирана, консервативна, ортодоксална, традиционна Кактусът - напротив - е революционен. Да, той е революционен - както са революционни Адолф Хитлер, Йосиф Сталин, Мао Дзедун, Фидел Кастро. Кактусът определено е по-близък на този век.

Съвременният фотограф търси грозното - някой просяк, например. Не че преди е нямало просяци - напротив, имало е! Просякът е нещо истинско, действително, но на никого не му е хрумвало да прави от него изкуство. Пред просяка се смиряваме, чувстваме нужда да му се извиним, нещо в нас ни казва, че се намираме пред несправедливост, не искаме просякът да е просяк. Този век обаче не престава да се интересува от грозното.

Слънцето не е престанало да обагря върхарите на дърветата рано сутрин. Това е тъй красиво... Него все още го има, но нито един фотограф не се интересува от такива неща - те не го привличат. Грозотата привлича, понеже самите ние сме погрознели. Това, което ни привлича, всъщност говори какви сме самите ние.

Буда е роза, най-висшата възможност. Помни, статуята не прилича на самия Буда, понеже никой днес не знае как е изглеждал той. Не в това обаче е въпросът. По онова време - по-не на Изток - не са се интересували от "истинското", а от "най-висшето." Не са се интересували от фактологичното, а от самата истина.

Буда може би е притежавал малко по-дълъг нос, но ако скулпторът е смятал, че по-късият нос е в по-голямо съгласие с медитацията, той с чиста съвест е пренебрегнал "истинската" дължина на носа на Буда, като го е смалил. Може би Буда е имал голям корем, кой знае? Японските статуи на Буда са с дебели търбуси, индийските не са. Това са различни нагласи на възприемане.

В Япония се смята, че медитиращият трябва да диша от корема и по-точно от пъпа. А когато дишаш през корема, очевидно той трябва да порасне поне малко. Гърдите остават отпуснати. И тъй, японските Буди са с дебели кореми. Причината? Да се подчертае, че коремното дишане е правилното дишане. Това няма нищо общо с Буда - никой вече не знае какъв точно по размери е бил коремът му.

Индийските статуи не са с дебели търбуси, понеже индийската йога не набляга на коремното дишане - коремът трябва да бъде "глътнат". Това също не е без причина. Ако ис-каш половата ти енергия да се придвижи нагоре, по-добре не дишай коремно. Когато коремът е придърпан навътре, енергията се всмуква нагоре по-лесно - става въпрос за различни техники.

За някои медитиращи коремното дишане също е добро, то е твърде успокояващо. При него обаче енергията не може да се движи по същия начин, както когато коремът е придърпан навътре. Индийските статуи на Буда са с малки кореми - те са почти без кореми. Никой не знае как точно е изглеждал Буда. Статуите му са доста женствени, закръглени - не изглеждат мъжествено.

Виждал ли си някога статуя с мустаци и брада? Не. Хората, рисували Исус, са били по-големи реалисти. Изобразителите на Буда не са били привързани към фактологията, а по-скоро към висшата истина. Не ги е интересувало как точно е изглеждал Буда, а как трябва да изглеждат будите. Поставяли ударението не върху Буда, а върху хората, които ще наблюдават тези статуи, върху реалната полза, която ще имат от тях.

Буда не е изобразяван като стар. Той сигурно е бил стар... на 82 години... бил е много стар и болен, с него постоянно е вървял лекар. Нито една статуя не го изобразява в старостта му, в болестта, понеже не там е въпросът. Ние не се интересуваме от физическото тяло на Буда, а от вътрешната му геометрия, от онова вътрешно качество на Буда, което е вечно младо, не остарява. То никога не е болно, а винаги е в добро състояние. Не може да се разболее по силата на собствената си природа. Тялото е младо, старо, сгърчено, после умира. Буда не е роден и не умира никога - остава вечно млад. Наблюдавайки младата статуя, у теб ще се случи нещо младо, ще се почувстваш освежен.

Индийците никога не биха искали Исус да бъде изобразяван, рисуван, извайван на кръста. Та това е грозно, тъжно е. Дори и да е исторически факт, няма какво толкова да го помним, тъй като всичко, което мислиш, че се е случило, със самото мислене за него му помагаш да се случи отново. Нямаме никакви задължения спрямо фактите - не дължим нишо на мина-лото, няма защо да го помним точно такова, каквото е било. От нас зависи да си изберем минало - да изберем миналото по такъв начин, че от това да възникне по-добро бъдеще.

Да, Исус е бил разпънат, но ако това бе станало в Индия, никога нямаше да го рисуваме. Дори на самия кръст бихме нарисували съвсем различно нещо. Западняците рисуват Исус в страдание, тьжен - естествено, предстои му да бъде убит. Съсредоточиш ли се върху Исус, непременно ще почувстваш тъга, дори и при медитация върху него.

Твърдението на християните, че Исус никога не се е смял, не е случайно. Не е случайно също така, че в църквите не е позволено да танцуваш, да се смееш, да бъдеш весел. Църк-вата е сериозна работа, трябва да си много сериозен... с удължено лице. Пък и как може човек да се смее и пее с този разпънат Исус на олтара пред него? В Индия можеш да пееш, да се смееш, да се забавляваш! Религията е веселба, празнуване.

Цялата работа е в това, че западният ум е историчен, а източният - екзистенциален. Западът придава прекалено голямо значение на световните събития. Изтокът никога не е обръщал никакво внимание на историята. Ще ти бъде чудно да узнаеш, че преди идването на хора от Запада в Индия не е било познато нищо подобно на история. Никога не сме писали история, никога не сме се интересували от нея. Тъкмо поради това не знаем кога точно се е родил Буда, нито пък кога е умрял. Никога не сме хранили особено уважение към фактите. Фактите са нещо светско, принадлежат на света. Какво значение има дали е роден във вторник, понеделник илн четвъртьк? Какво значение има това, по какъв начин става важно? Истината е, че такива неща нямат никакво значение. Всеки ден, всяка година би свършила същата работа. Не в това е въпросът. Важно е кой се е родил, кой е този човек в неговата най-дълбока, изконна същност.

Историята се занимава с периферията, митът - с изконната същност. Индия е създала митология, а не история. Ние имаме Пураните. Те са митология, а не история. Те са поети-чески, мистични видения за това как трябва да съществуват нещата, а не за това какви са те в действителност. Пураните са видения за върховното. Буда е видение за върховното, наречено самадхи.

Статуите на Буда, които си видял във Франкфуртския музей, представят състояние на вътрешна тишина. Когато някой е напълно тих, той ще пребивава именно в такова състояние. Когато всичко е неподвижно и тихо, вътрешно спокойно - когато нито една мисъл не помръдва, ни най-слаб ветрец, когато всичко е спряло, времето - също, ще се почувстваш като Буда. Нещо от същата геометрия ще се пресели в теб. Това е обективно изкуство - по-малко заинтересовано от реалността на Буда, обърнато изцяло към хората, които ще дойдат, за да търсят състоянието на будите. Ударението е съвсем различно -какво ще се случи с онези, които наблюдават тези статуи, коленичат пред тях и медитират върху тях.

В Индия има храмове като Каджурахо, където са скулптирани най-различни сексуални пози. Много от тези пози са така абсурдни, че дори един дьо Сад или фон Захер-Мазох не биха могли да си ги въобразят. Например мъжът и жената са застанали на главите си и правят любов - едва ли някой би се опитал да си представи такова нещо. Защо тогава рисуват тези картини? Те са пример за обективно изкуство.

Такива храмове не са обикновени - те са вид терапия, съществуват като терапия. Винаги, когато някой страда от полова перверзност, го изпращали в Каджурахо. Там той трябвало да наблюдава и медитира върху анормалното, върху странното. Нещо в ума му се е изкривило и тази перверзност е навлязла в подсъзнанието му. Какво всъщност прави психоанализата? Опитва се да доведе нещата от подсъзнанието в съзнанието, това е всичко. А психоанализата твърди, че щом нещо премине от несъзнателното в съзнателното, то се освобождава, освобождава и теб от присъствието си.

Храмът в Каджурахо е велика психоанализа. Довеждат там ненормално перверзен мъж. Той е потискал своите перверзии - понякога те изригват, но той успява да ги потисне. Знае, че в него кърви някаква рана, но никога не е бил в състояние да застане лице в лице с нея. Отвеждат го в храма. Той се движи бавно, медитира върху всяка статуя поотделно. Идва ден когато нзведнъж някоя от позите съвпада с неговата перверзна представа. От подсъзнанието перверзията премйнава в съзнателната сфера и се освобождава без никакъв Фройд, Юнг или Адлер - достатъчен е само храмът Каджурахо. Оставят човека в храма, може и за няколко седмици. За всеки медитиращ по онова време, стремящ се да навлезе в дълбока медитация, било препоръчително да прекара известно време в храм като този.

Стените на храма са украсени с всички тези статуи - доста ненормални, налудничави, перверзни. Вътре в самия храм няма нито една сексуална рисунка, нито статуя - никаква сексуалност. Вътре имало само статуя на Буда, Шива или Кришна.

Какво означава всичко това? Защо полът е представен стената отвън, а вътре го няма никакъв? Това е техника. Първо трябва да се разходиш из периферията, за да се освободиш от секса. Когато човек разбере, че сексуалните статуи вече не привличат - когато може да преседи дълги часове пред тях нищо в него да не трепне (пълно спокойствие, никаква полова възбуда), когато така преседи не само часове, но и седмици едва тогава може да влезе във вътрешността на храма.

Това е символично. Сега той се намира отвъд своята сексуалност. Тези храмове са тантристки и представляват един от най-великите провеждани някога експерименти. Те не са хеприлични, порнографски, а духовни - един голям експеримент с духовността, опит за трансформиране на човешката енергия към по-висши нива.

Най-напред обаче енергията трябва да бъде освободена от по-ниското ниво. Затова има само един начин - тя да осъзнае напълно, всички фантазии на несъзнателното да достигнат съзнанието. Когато несъзнателното бъде напълно разтоварено, ти си свободен. В теб няма никакви блокажи, можеш да се придвижиш навътре. Можеш да влезеш в храма, да меди-тираш върху Буда, Шива или Кришна.

Не е било въображаемо, Самагра, без да съзнаваш, ти си се сблъскал с обективното изкуство.

Трети въпрос:

Любими Ошо, какво имаш ти, а аз - не? (Нямам предвид ашрама, колата, секретарката и всичко това)

О, сигурно имаш предвид точно "всичко това", иначе защо ще го споменаваш? Самото споменаване разкрива ума. Сигурно си се страхувал, някаква идея се е мярнала в ума ти... пък аз нямам никакъв ашрам, нито кола, нито секретарка. На практика аз не притежавам нищо. Притежаванего не е важно, а съществуването... Аз съм тук, моето богатство е съществуването, а не притежанието. Ако ашрама го има, то е заради теб, не заради мен. Ако секретарката е тук, то е заради теб, не за мен. Всичко тук е заради теб. То няма нищо общо с мен.

Добре съм си сам.

Ала някьде дълбоко в твоя ум ти сигурно си дълбоко привързан към нещата. Когато формулираш въпрос, помни, той говори много за теб самия. Един въпрос не е само въпрос, а е нещо дълбоко символично.

В пушалнята няколко души повели спор кой е най-великият откривател. Един се застъпвал за Стивънсън - откривателя на железницата, друг за Едисон, трети за Маркони, братята Райт. Най-накрая сдин от спорещите се обърнал към дребен човечец, останал мълчалив досега: