Теория на обучението по религиознание
Основни етапи при оформянето на религиознанието като наука
Изтегляне 0.71 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Тема 2
- Методологията
| Основни етапи при оформянето на религиознанието като наука
Могат да бъдат посочени четири основни етапа в оформянето на религиознанието като наука: (1) до 17-ти век – като предистория на религиознанието, когато не е отделен самостоятелен предмет на изследване, религиите се изучават в съвкупност с другите науки за човека, отсъства научен апарат на изследване, религиозните идеи и практика се описват, но не се анализират (автори Епикур, Тит Лукреций Кар и др.); (2) 18-ти – първата половина на 19-ти век – като начало на научното религиознание, когато се отделя предметът и се формира научният апарат на изследване, наред с описателните методи се появява научният анализ, оформят се три основни типа религиоведчески изследвания - философски, исторически и богословски (автори Джон Толанд, Жозеф-Франсуа Лафито, Шарл де Брос и др.); (3) втората половина на 19-ти – 20-ти век – като отделяне и борба на две основни направления в религиознанието – дарвинизма и креационизма, характеризиращо се също с развитие на научния апарат на изследване, с допълнение на естественонаучното и приложното религиознание, с международно сътрудничество в областта на религиоведческите изследвания и създаване на специални международни религиоведчески научни организации (автори Чарлз Лайел, Луис Хенри Морган, Фридрих Енгелс, С. А. Токарев; П. Д. Шантепи де ла Соси, Фредерик В. Фарар, А. В. Мен и др.); (В тази връзка виж: http://www.evolutiondocumentary.com/homepage.html - прекрасна презентация, оборваща дарвинизма) (4) края на 20-ти век и до днес – като преодоляване на крайностите на дарвинизма и креационизма, когато международното сътрудничество позволява да се освободим от необоснованите и идеологизирани концепции, а също и да се използват данните на близките, гранични науки за природата и човека в процеса на религиоведческия анализ (Чарлз Текстън, Аднан Октар, Алан Уилсън, Брайън Сайкс, Станислав Гроф, Борис Искаков и др.). Основен извод: религиознанието е наука, изучаваща религиозните системи и техните прояви на равнище индивидуално и обществено съзнание и поведение. Тема 2 : Методология и методика на изследванията в религиознанието. Основни направления. Цели, задачи и принципи на обучението по религиознание. Съществуват четири основни направления в изследванията на религиознанието: теоретическо и нравствено богословие, религиозна философия, където източниците са текстовете на свещените писания, предания и тяхната трактовка; историческо богословие и история на религиозните обединения (световна история, регионална история, в рамките на една държава, на отделна църква, на отделна община от вярващи), където източници са цялата съвкупност от исторически свидетелства относно дейността на църквите, светиите, вярващите: писмени, веществени, изобразителни и етнографски източници, кино-фото-фоно документи; практическо богословие - то изучава богослужението, изкуството на проповедта (омилетика), мисионерството и пастирството, където източници на изучаване са църковните канони, учебниците (катехизиси), конкретната дейност на църковните свещенослужители с прилагане методите на социологическите изследвания; приложно религиознание - религиоведска география, религиоведска политология, религиоведска културология, религиоведска психология, религиоведска социология, религиоведско право, методика на преподаването на религиоведските дисциплини - когато източниците и методиките на съответните специалности са в основата на изследванията. Учебната програма на този курс включва теоретическите и практически аспекти в изучаването на предмета. Световните религиозни системи се разглеждат от гледна точка на източниците на вероучението, на догматическото и нравственото богословие, на църковната практика, на основните етапи в световната история и конфесионалните направления, както и на основата на съвременната география, положението и дейността на църквата в света. Методологията на изучаване на световните религиозни системи предполага два пътя на познание: първият - опитен, или приорен, т. е. в резултат прочита на съответните източници, коментариите към тях и литература, с използване на личния опит на приобщаване към една или друга форма на религиозност; вторият път на познание е доопитният, или априорен, предполагащ духовно-чувствен аспект в познанието на явленията. В процеса на обучение по религиознание трябва да се стои на независими позиции и да се преподават такива ценности, които да послужат за основа на нравственото обновяване на обществото и да бъдат критерии в борбата срещу негативните явления в него. От друга страна, дидактически изграденото обучение по религиознание трябва да има за отправна точка в учебния процес особеностите на учениците. Това ще ги направи по-чувствителни към религиозните въпроси, към промяната на религиозността и злоупотребите с нея. Методиката на обучение по религиознание се намира в тясна зависимост от поставените цели и задачи на преподаване, следователно, включва както общите методи на научното познание (текстов анализ, анализ от простото към сложното, сравнителен анализ, системен анализ, конкретно-научни методи), така и особените методи на духовното приобщаване към явлението и познанието на истината. Целите на обучение по религиознание включват три позиции: 1) образователна – формиране на системни и цялостни общи представи за основните световни религиозни системи; 2) възпитателна – способстваща за възпитанието и проявяването на такива качества на личността като търпимост към различността, другостта и към другия като цяло, толерантност в общуването, искрен стремеж към разбиране, ясност на ума и духовно просвещение; 3) светогледна – позволяваща разширяването на общия кръгозор и полето на съзнание на обучаващия се, ориентирането му по-добре в процесите на мирозданието. Задачите се определят в съответствие с целите и се формират в контекста на обучението: последователно изучаване на базовите религиозни представи и форми на църковни институти, а след това по хронология – на будизма, на християнството, на исляма и на религиозния синкретизъм като смесване и «осъвременяване» на различни доктрини и учения. Обучението по религиознание има за задача да изгради граждани, които да познават основните световни и исторически религии; да уважават религиозните възгледи на другия; да умеят да водят междурелигиозен диалог; да осъществяват обществено-полезни дейности и различни граждански и национални инициативи съвместно с представители на други вероизповедания; да уважават светския характер на държавата. Обучението по религиознание трябва да съблюдава международните конвенции, ратифицирани от България, нейните конституционни и законови принципи: Религиозна толерантност (Общата декларация за човешките права от 1948 г., чл. 26, § 2,) Свобода на религията и съвестта (Общата декларация за човешките права от 1948 г., чл. 18) Правото на детето на свобода на мисълта, съвестта и религията (Конвенция за правата на детето, чл. 14, ал. 1) Свобода на съвестта и избор на вероизповедание (Конституция, чл. 37; Закон за вероизповеданията, чл. 4) Изтегляне 0.71 Mb. Сподели с приятели:
|