Теория на обучението по религиознание
Основни принципи, характеризиращи религията
Изтегляне 0.71 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Тема 5
| Основни принципи, характеризиращи религията
При анализа на термина „религия” се спомена, че при „възстановяването на връзката” или при изграждането на личностно отношение към Бога всеки религиозен човек преживява този акт дълбоко в своята същност, т.е. в своята душа. От Психология на религията е известно, че религиозният живот на човека се изгражда върху психологични основи, които произлизат от естествената индивидуална предразположеност на човешката душа към Абсолютното духовно битие11. Поради това религиозността е и всеобщ факт, който се доказва не само от историческата истина, че не съществува народ без религия, но и от резултатите от психологическите изследвания, че не съществува човек без вяра в нещо, считано и обявено за Абсолютно, Възвишено и Свято, към което той да се стреми. В този смисъл вярата в абсолютното духовно битие или в Бога се явява като първи и основен принцип, характеризиращ религията. Не е възможно да се стремиш към единение с „Нещо”, време нямаш убедеността, че ще постигнеш крайната си цел. По такъв начин вярата като основен двигател, основна движеща сила, която помага на човека да осъществява всяко свое намерение. Във връзка с това и Иисус Христос казва: „...защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно.” (Мат.17:20) 12 В основния религиозен акт Абсолютното духовно битие се открива на човека като съвършена реалност и всеобхватна действителност. В този акт Божественото се открива и като Абсолютна ценност, която съдържа в себе си елемента на светостта – друг основен принцип, характеризиращ религията. Този елемент определено носи специфично религиозен характер и без неговата наличност не може да говорим за истинска религия. Характерно за светостта е, че тя може да бъде преживявана и почувствана само индивидуално, и следователно за човек, който не е религиозен, тя ще е съвсем чужда. Трябва да се предвид обаче, че всичко онова, което принадлежи към светото, са категории, влизащи и в състава на нравственото, но въпреки това „нравствено” и „свето” са две различаващи се категории. Един човек би могъл да притежава висока нравственост, например Сократ, но никой само заради това не го счита за свят. Светостта винаги има отношение към религиозната действителност, към Абсолютното духовно битие и извън него и извън отношението към него, не може да има святост. Третият основен принцип, характеризиращ религията, е вярата в безсмъртието. Религиозният човек, съзнавайки своя произход и изразявайки своето отношение Абсолютното битие, преживява себе си като безсмъртно същество. Чрез религиозния и чрез своята духовна дейност – служене на истината, на доброто и на красотата – той проявява себе си и се приобщава към света на вечността. Не съществува религия, която да не съдържа в себе си вяра в безсмъртието и да не проповядва спасение от злото и смъртта, стремеж към истината, към пълноценен и вечен живот. Дори и тези религии, в които има специални божества за това (индийска, елинска, персийска и др.), представят смъртта не като пълно унищожение на живота, а като преход от един по-интензивен към друг, по-пасивен или не дотам интензивен начин на живот. Характерно за Вярата в безсмъртието, като основен принцип на религията, е и фактът, че това не е просто вяра в едно безлично безсмъртие – било в паметта на човечеството, било в бъдещите поколения или в сливането на живота с природата. Религиозното съзнание винаги е вярвало в индивидуалното, в личното безсмъртие, оставайки вярно на съкровената духовно-нравствена природа на човека. Всяко друго безсмъртие не задоволява човека и като че ли обезличава нравственото съдържание на всекиго поотделно. Поради това религията не се състои само в изповядването на вярата в Бога и вярата в безсмъртието, нито дори само в мистичното преживяване на обективната действителност, но и в присъщата на тяхната ценностна природа активна дейност. И вярата в Бога, като Абсолютно духовно битие и висше благо, и вярата във вечния живот носят в себе си един първоначален и неунищожим момент на задължение, изискващ от човека непрекъсната борба с греха в себе си и стремеж към нравствено съвършенство, защото само по такъв начин могат да се удовлетворят потребностите на религиозната душа. По такъв начин се разбира, че в същността на всяка религия се съдържа и нравственото, без обаче то да се превръща изцяло в нравственост. За религиозния човек, както се спомена и по-горе, нравственият закон е Божията воля, която се разкрива в свещените писания на всяка отделна религиозна система. За индуизма това е ведическата литература; за зороастризма – големият сборник от религиозни съчинения, наречен „Авеста”; за будизма – нравствените наставления на Буда; за исляма – Корана; за юдаизма – Тората, а за християнството – Св. Библия. В този смисъл е необходимо да се поясни, че за „религиозна система”, в смисъла на система, възстановяваща единството с Абсолютното духовно битие, може да става дума само тогава, когато тя е изградена върху писмени религиозно-нравствени норми (свещени писания), изискващи личностното, индивидуално активно участие на всеки член от религиозната общност. Поради тази причина не може и не бива да се смятат за религиозни системи пантеистичните или анимистични вярвания на някои примитивни общества, независимо от историческите им периоди на съществуване (защото такива общества са съществували винаги!) и не би трябвало да се говори за такива вярвания като за религии, в собствен смисъл, защото, както пише в енциклопедия Британика: „Религията е психичен или духовен феномен, в който сакралното или свръхестественото слово играе най-важна роля”. А онова, което изгражда религиозни системи и в същото време остава като основно духовно ръководство на човека (или т. нар. Откровение), е именно писаното Слово. Тема 5 : Формиране и еволюция на религиозните представи и религиозните институти Изтегляне 0.71 Mb. Сподели с приятели:
|