Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Въздухът беше изпълнен със силната миризма на изгоряло, а необятната равнина бе покрита с фина пепел. Лекият ветрец повдигаше пепелта и я вкарваше в дихателните ни органи, тъй че беше много трудно да подтиснем надигащата се кашлица, която можеше да ни издаде. Фарът на локомотива се виждаше ясно. Не се забелязваха никакви червенокожи нито от едната, нито от другата страна на железопътния насип. Приближихме се пълзешком. Вгледах се по-внимателно и ето ти на, беше станало каквото бях предполагал - те лежаха все още там, където се бяха изпокрили от огъня - под вагоните. Вероятно не се решаваха да се измъкнат оттам, за да не се изложат на куршумите на белите.

В този миг ми хрумна една идея. Изпълнението й беше трудно, но сигурно щеше да има поразителен ефект.

- Марк, върни се при конете, за да не ги отмъкнат индианците! - подканих приятеля си.

- Pshaw! - обади се той. - Те са радостни, че са си намерили сигурно убежище.

- Но аз ще ги прогоня оттам.

- С карабината "Хенри"?

- Не.

- Well, Чарли, дошла ти е много правилна мисъл, още повече като ме уверяваш, че си запознат с чарковете на този локомотив. Само гледай бързо да се метнеш горе, та по време на скока ти да не те перне някой куршум! Аз например ще бъда налице с конете в най-подходящия момент... хи-хи-хи-хи, после ще се втурнем сред тях като бизон сред койоти!

Безухия се оттегли назад. Аз обаче продължих да пълзя, прилепен плътно до земята, с нож между зъбите, за да бъда готов за отбрана, в случай, че бъда изненадан. По този начин незабелязано достигнах мястото, където горе на насипа бе спрял локомотивът. Големите колела и моята ниска позиция ми пречеха да видя дали и под локомотива имаше индианци. Запълзях нагоре по насипа, а после с два бързи скока се метнах на "Огнения кон".

Под мене проехтя силен вик. Сложих ръце на лостовете и в следващия миг влакът потегли назад. Разнесоха се викове на болка и уплаха от много гърла. След като изминах около тридесетина метра, дадох контрапара.

- Куче! - чу се вик съвсем наблизо и някаква човешка фигура с нож в ръка се опита да се метне горе при мен.

Беше белият. Един здрав ритник в гърдите отново го запрати на земята.

- Насам, Чарли! - долових в момента виковете на Марк. - Бързо, бързо!

Вляво от мен изникна Безухия на своята Тони, хванал в ръка юздата на моя кон, докато с другата ръка се отбраняваше срещу двама червенокожи. Пред мен пък бягаха индианците, които не бяха наранени от колелата, и то в посоката, където преди бяха стоели конете им. Разбира се, те не можеха и да се надяват, че въпреки огъня животните все още щяха да са на същото място.

Спрях машината, скочих на земята и се втурнах към Марк. Двамата индианци, с които се бе счепкал моят спътник, ме бяха забелязали след виковете му. Избягаха. Метнах се на моя мустанг и скоро се озовахме сред най-гъстите редици на бягащите неприятели. Това не беше чак толкова опасна постъпка, както може би ще се стори на пръв поглед. Индианците бяха обзети от неописуем ужас, а пък щом забелязаха, че и конете им са изчезнали, се пръснаха във всички посоки като стадо плашлив дивеч, сред което се е врязала хайка ловджийски кучета.

В този миг долових силния вик на Марк.

- Damn it! Това е Фред Морган! Хей, сатана, на ти на тебе! Погледнах натам и на фона на отблясъците от пожара, на линията на хоризонта забелязах как Безухия замахна, за да нанесе страшен удар, обаче не улучи, понеже противникът му мигновено се наведе и после потъна в бягащата тълпа.

Марк пришпори кобилата си и я накара да направи мощен скок, с който се озова сред бегълците. По-нататък не успях да проследя тази сцена, понеже пред мен се изпречиха няколко червенокожи, които ми отвориха доста работа, преди отново да обърнат гръб.

Не ги преследвах. Достатъчно много кръв се беше проляла и можех да бъда сигурен, че след този урок на индианците и през ум няма да им мине да се върнат. Колкото бе възможно по-силно имитирах воя на койота, за да дам сигнал на Марк да се откаже от преследването, което нямаше да му донесе друго освен опасности. После подкарах бавно коня си към влака.

Пътниците и работниците бяха слезли и докато машинистът изпускаше парата, търсеха убитите и ранените. Началникът на влака стоеше наблизо и ругаеше. Щом ме забеляза, той се нахвърли като бесен върху мен:

- Откъде ти мина през ума да пипаш локомотива и да ни прогонваш червенокожите, които, нямаше накъде да мърдат и можехме да ги унищожим до крак?

- По-полека, по-полека, човече! - махнах с ръка. - Радвай се, че си отидоха, защото много лесно можеше да стане тъй, че не те, ами вие да нямаше накъде да мърдате. Ти забърка вече достатъчно голяма каша!

- Кой подпали прерията? - попита кратко чиновникът.

- Аз.

- Не, не го знам, но с удоволствие ти разрешавам да свалиш от коня Поразяващата ръка, да го затвориш в някой вагон и после да го предадеш на съда. Любопитен съм да видя как ли ще я свършиш тази работа.

Изглежда, че Фанинг изпадна в известно затруднение.

- Не взимай дословно думите ми, сър! Вярно е, че ти ни погоди глупав номер, но аз ти прощавам.

- Благодаря, мистър Фанинг! Сърцето на човек се стопля тъй много от благодатно чувство, когато силните на тази земя проявяват похвална склонност към милост и снизхождение. Ами сега какво ще правите?

- Какво друго освен да наредя да поправят релсите и да продължа пътуването! Или трябва да очакваме второ нападение?

- Не ми се вярва, сър. Твоят план за бойни действия бе тъй отлично замислен и проведен, че несъмнено на червенокожите ще им мине всякакво желание да се върнат.

- Да не би да искаш да ми се подиграваш, сър? Няма да позволя подобно нещо. Нямам никаква Вина, че бяха толкова многобройни и тъй добре подготвени за нашето нападение.

- Нали ви го казах. Оглаласите отлично владеят оръжията си. Я погледни! От твоите шестнадесет работници и двадесет доброволци са убити не по-малко от девет. Аз не нося отговорността за това. А като си помислиш, че само ние двамата, моят приятел и аз, обърнахме в бяг целия отряд червенокожи, можеш горе-долу да си представиш как щяха да се развият събитията, ако ме беше послушал.

Изглежда, Фанинг имаше голямо желание да ми противоречи. Но се бяха приближили и други хора, които ми дадоха право, и той попита твърде малодушно:

- Ще останеш ли тук, докато потеглим?

- Разбира се. Истинският уестман никога не върши работите наполовина. Залавяйте се на работа! Запалете няколко огъня, за да ви светят - наоколо има достатъчно много храсталаци, - и поставете няколко часови, макар че никак не е вероятно редманите отново да се върнат!

- Няма ли да поемеш тази задача, сър?

- Коя?

- Нямам такова намерение. Достатъчно направих за теб, а ме очакват и други изморителни дни и нощи, докато ти отиваш към места, където ще можеш да си отпочинеш. Твоето познание по военно изкуство ще ти подскаже по какъв начин трябва да подредиш постовете.

- Но ние нямаме толкова остро зрение и трениран слух като тебе!

- Понапрегни си твоите, сър, понапрегни ги! После ще чуваш и ще виждаш също тъй добре, както и аз. Веднага ще ти дам доказателство за това. Хей, хора, я пазете тишина и се ослушайте ей там наляво! Чувате ли нещо?

- Да - отговориха. - Приближава се някакъв конник. Сигурно е червенокож!

- Pshaw! Наистина ли мислите, че един индианец ще се приближи с такава шумна езда, ако иска да ви нападне? Това е моят спътник и горещо ви препоръчвам да го посрещнете учтиво. Безухия не разбира от шега.

Наистина беше Марк, който препускаше насам, и слезе от своята Тони с такова изражение, сякаш искаше да унищожи целия свят.

- Чу ли моя сигнал? - попитах го аз.

Той само кимна и се обърна към началника на влака.

- Ти ли си човекът, който може да измисля такива чудесни бойни планове?

- Да - потвърди Фанинг тъй безобидно, че аз трябваше да положа усилия да не се разсмея.

- Well, сър, тогава да ти изкажа похвалата си, понеже моята стара кобила Тони има повече акъл в главата от тебе. Но от теб все пак може да стане нещо. Обаче гледай някой път да не те изберат за президент! Чакай тук, Тони, веднага се връщам!

Добрият железничар остана толкова смаян, че явно не знаеше какво да каже. Но дори и да беше намерил някакви думи, нямаше да има към кого да ги отправи, понеже Безухия бе изчезнал в тъмнината на нощта. Размислих се какво ли е могло да накара моя Марк да изпадне в толкова лошо настроение и изводът, до който достигнах, беше, че единствената причина трябваше да се търси в срещата му с онзи Фред Морган. Във всеки случай той не беше никой друг освен белият бандит, когото бях свалил с ритник от локомотива. Досещах се накъде се беше отправил Марк. Час по-скоро се канех и аз да сторя същото, но досега не бях намерил необходимото време. След няколко минути Марк се завърна. Междувременно се бях разположил на земята и на светлината на лумналите огньове наблюдавах приготовленията за възстановяването на релсовия път. Марк седна до мен. Физиономията му не беше станала по-дружелюбна, а напротив - изразяваше даже още по-силен гняв.

- Е? - попитах го аз.

- Какво "е"! - скастри ме той.

- Мъртви ли са?

- Мъртви ли? Смешно! Как може да умъртвиш индиански вождове, като ги почешеш по главите, за да не ги сърби? Знаеш ли какво казах преди малко на началника на влака?

- Какво?

- И какво от това?

- Ами можеш сам да се досетиш! Например Тони щеше да претрепе напълно Ка-во-миен и Ма-ти-ру, а не наполовина. Сега и двамата са изчезнали.

- Радвам се!

- Радваш ли се? Слушай, мисля, че е страшно жалко да оставиш двама такива негодници да избягат, и то след като скалповете им са ти били вече в ръцете!

- Марк, споменах ти моите съображения, тъй че стига си ругал! Я по-добре ми кажи какво ти развали настроението толкова много.

- Well, тъкмо това се канех да направя. Знаеш ли кого срещнах?

- Фред Морган.

- Egad ((англ.) - възклицание, изразяващо удивление - Б. пр.)! Кой ти каза?

- Ти извика името му достатъчно силно, щом го позна.

- Тъй! Не си спомням. Познай кой е този тип!

Този въпрос и възбуденото поведение на стария ловец ме наведоха на една мисъл.

- Да не би да е убиецът на твоята жена и дете?

- Да, точно той!

Аз подскочих.

- Невероятно! И не го ли спипа?

- Измъкна ми се мерзавецът. Офейка подлецът вдън гори тилилейски! О, от гняв ми идва просто да си откъсна ушите, стига да ги имах все още!

- Но аз видях как бързо го последва с коня си сред индианците!

- Нищо не помогна. Не го зърнах повече. Може би се е хвърлил на земята и аз съм преминал с кобилата покрай него. Но ще ми падне в ръцете! Трябва да го намеря! Конете избягаха, тъй че ще можем да се ориентираме по отпечатъците от човешките стъпки.

- Трудна работа. Вярно, че следите от някой бял се различават твърде добре от дирите на червенокожия, но дали навсякъде ще има такъв терен, който изобщо да позволи различаването на човешки стъпки?

- Прав си, Чарли. Но какво друго да направя?

Бръкнах в джоба си и извадих двете торбички и книжата, намерени от мен в седлото на коня на белия.

- Може би тук ще открием някаква опорна точка - казах аз.

С тези думи отворих торбичките. Съвсем близо до нас гореше един от огньовете. Светлината му падна върху съдържанието им и в същия миг нададох вик на изненада.

- Камъни, истински скъпоценни камъни, диаманти! Марк, в ръцете си държа цяло богатство!

Откъде ли беше взел този бандит скъпоценните камъни и по какви ли пътища бяха попаднали заедно с него в дивата савана? Едно бе сигурно, едва ли се беше сдобил с тях по законен начин и мое задължение бе да издиря истинския им собственик.

- Диаманти! S' death! - възкликна моят спътник. - В торбичките, които измъкна от кобурите на испанското седло на онзи кон? Я ми ги покажи! Аз например през целия си живот не съм имал щастието да държа в ръцете си толкова скъпоценни земни късчета.

Подадох му ги.

- Бразилски са - казах аз. - Ето, погледни ги!

- Хмм, колко странни същества са хората! Та това са само камъчета, дори не е някой истински хубав метал. Нали, Чарли?

- Въглерод, Марк, само въглерод!

- Въглерод или въглища - все ми е едно! За всички тези джунджурии не бих си дал доброто старо пушкало. Какво ще го правиш този боклук?

- Ще го предам на законния му собственик.

- Ами кой е той?

- Не знам, но навярно ще разбера, понеже такава чувствителна загуба не се понася тихомълком, ами се разгласява чрез всички вестници.

- Хи-хи-хи-хи! Тогава ще трябва утре да си купим някои вестник. Нали, Чарли?

- Може би няма да е необходимо. Възможно е да намерим някакво разяснение в тези книжа.

- В такъв случай ги прегледай например веднага!

Така и направих. Намерих две много хубави карти на Съединените щати и едно писмо без плик. То гласеше:

"Скъпи татко!

Имам нужда от теб. Ела колкото е възможно по-бързо, незабавно; независимо от това, дали ти се е удал ударът с диамантите, или не! Във всички случаи ще станем богати. В средата на март ще ме намериш в Сиера Бланка, и то там, където Рио Пеняско се влива в Рио Пекос. Останалото ще научиш устно.

Твой Патрик"

Датата над "Галвестън" беше откъсната. Следователно не можеше да се определи кога беше писано писмото. Но така или иначе то бе много важно за мен. Посочваше ми, че Сиера Бланка е истинската цел на Морган, докато самият Морган бе метнал индианските вождове, че ще се срещне със сина си в Мексико.

Прочетох на Марк тези редове.

- Behold! - каза той, щом свърших. - Вярно е, защото синът на Морган се казва например не как да е, ами Патрик, и тъкмо тези двамата ми липсват от моите десетима които трябваше да очистя. Но я ми кажи кой приток на Рио Пекос се споменаваше?

- Рио Пеняско.

- Знаеш ли го?

- Горе-долу.

- Тогава ти си човекът, който ми трябва. Искахме да отидем в Тексас и Мексико, но между другото ще можем да се поотбием малко по-надясно. Всъщност исках да отида там само защото например си мислех, че там ще открия моите хора. Но тъй като те са толкова любезни да ни кажат на кое друго място да ги търсим, бих бил цял глупак, ако ги лиша от възможността да видят Безухия с неговата Тони. Ще дойдеш ли с мен, ако утре призори не намерим никаква следа от Фред Морган?

- Разбира се. Той ми трябва и на мен, понеже от него най-сигурно мога да разбера, чии са тези скъпоценни камъни.

- Тогава прибери пак всички тези неща! Идеята ти да ги вземеш беше добра. А сега нека да видим какво правят железничарите!

Началникът на влака бе последвал съвета ми и беше поставил часови. Със съвместни усилия работниците и железничарите поправяха повредените релси. Някои от пътниците стояха наоколо и гледаха, други пък се занимаваха с труповете на убитите или поглеждаха към нас двамата, без да посмеят да смутят разговора ни. В момента, когато се изправихме, неколцина от тях се приближиха, за да ни изкажат благодарността си за нашата намеса. Те бяха по-разбрани хора от началника на влака и ни попитаха дали биха могли да дадат израз на благодарността си под формата на някакъв подарък. Помолих ги да ни разрешат да купим от тях барут, олово, тютюн, хляб и кибрит, в случай че разполагат с тези неща. Веднага всеки от тях извади нещо от своите запаси, тъй че се снабдихме с предостатъчно големи количества от желаните стоки. Не успях да накарам тези хора да приемат каквито и да било пари - отказът им бе категоричен.

Така измина краткото време, необходимо за поправката. Инструментите бяха прибрани, началникът на влака се приближи до нас и ни попита:

- Мешърс, няма ли да се качите и вие? С удоволствие ще ви взема с нас, докъдето ви се пътува.

- Благодаря, сър! Оставаме тук - отказах му аз.

- Както искате. Ще трябва да докладвам за Днешните събития и няма да забравя да отдам полагаемата ви се чест. Несъмнено няма да закъснее някое възнаграждение.

- Много мило от твоя страна, но няма да имаме полза, понеже няма да останем в тази страна. .

- Тогава още един въпрос: кому принадлежат оръжията, които пленихме тук?

- Според закона на саваната цялото имущество на победения принадлежи на победителя.

- Ние победихме, следователно имаме право да вземем от индианците всичко, каквото носят по себе си. Хора, прибирайте! Та нали всеки от нас трябва да притежава по някакъв спомен от днешната битка!

В този момент до него се приближи Марк.

- Сър, ще ни покажеш ли индианеца, когото ти си победил или убил?

Феринг го погледна с известно смайване.

- Какво искаш да кажеш?

- Ако си убил някого, можеш да вземеш неговите лични вещи, но иначе не!

- Марк, не им разваляй удоволствието - обърнах се към моя спътник, - ние нямаме никаква нужда от тези предмети.

- Щом мислиш така, нямам нищо против. Но не се докосвайте до скалповете им!

- Вземете също и убития кантонер, който лежи ей там! - добавих аз. - Това е ваш дълг!

Нямаше как да не изпълнят това желание. Взеха на мъртвите индианци оръжията и другите лични вещи. После натовариха мъртвите бели в един вагон, последва кратко сбогуване и влакът тръгна. Известно време все още долавяхме отслабващия грохот на колелата му, след това отново останахме сами сред необятната притихнала савана.

- Ами сега, Чарли? - попита Марк.

- Ще спим.

- Не мислиш ли, че индианците ще се върнат, след като тези храбреци си отидоха?

- Ако не веднага, все пак по-късно ще се появят, най-малкото за да погребат своите мъртъвци.

- А освен това например бих се учудил, ако Фред Морган не се върне поне да се опита да си намери коня и скъпоценните камъни.

- Възможно, ала не е вероятно. Кой ще ти търси кон, побягнал от пожар? А на всичко отгоре нали знае, че освен железничарите тук има и други хора, пред които не трябва да се мярка, ако не иска да се изложи на най-голяма опасност.

- Морган ме позна също тъй добре, както и аз него, и страшно бих се учудил, ако не изпитва желанието да ми тегли куршума или да ме наръга с нож.

- Ще трябва да изчакаме. Поне засега сме в безопасност. Въпреки всичко можем да се отдалечим от линията на по-голямо разстояние, за да сме сигурни, че никой няма да ни безпокои.

- Добре! И тъй - напред!

Джорокс се метна на коня си. Аз се качих на моя мустанг и изминахме около една английска миля в северна посока. После спряхме. Аз спънах мустанга си, Марк пусна Тони да пасе, а след това се завихме с одеялата си.

Бях действително много изморен и скоро заспах. След време на сън ми се стори, като че ли долових шума от преминаването на влака от изток на запад, но не се събудих напълно и отново се унесох.

Когато отворих очи и се измъкнах от одеялото, бе още ранно утро, но въпреки това Марк седеше вече пред мен и с наслаждение пушеше една от пурите, които бяхме получили вчера вечерта.

- Good morning, Чарли! Наистина има разлика между този тютюн и твоя патент, по който изработваш пурите си ей там под седлото. Вземи си и ти една, а после да се залавяме на работа! Ще трябва да отложим закуската, докато намерим вода.

- Стига само скоро да се натъкнем на вода. Би било много хубаво и за нашите животни, които и без това нямат достатъчно храна. Впрочем мога да си пуша пурата и на коня.

След тези думи аз си запалих една пура и развързах мустанга си.

- Как ще яздим? - попита Марк.

- Оттук до мястото, където беше спрял влакът, ще яздим, описвайки спирала. По такъв начин няма да ни се изплъзне никаква следа.

- Но няма да сме един до друг, нали?

- Не. Ще оставим достатъчно разстояние между нас. Напред!

След пожара във фината пепел от изгорялата трева краката на бягащите оглаласи сигурно бяха оставили ясни следи и тогава дирята е била съвсем лесна за разчитане. Но през нощта вятърът тъй беше разнесъл пепелта, че сега не си личеше абсолютно нищо. Така че ние се добрахме до целта си без никакъв успех.

- Забеляза ли нещо, Чарли? - осведоми се Марк.

- Не.

- Аз също. По дяволите този вятър, дето се появява тогава, когато например никому не трябва! Ако не беше намерил писмото, наистина нямаше да знаем какво да правим.

- Well! Но нека преди туй покажа на червенокожите на кого дължат вчерашното удоволствие.

Докато аз слязох от коня и се излегнах на насипа, Безухия се залови със своята работа, в която нямах желание да участвувам, и не след дълго мъртвите индианци лежаха един до друг с отрязани уши в ръцете.

- А сега да тръгваме! - каза Марк. - До най-близкия поток ни очаква продължителна езда и аз съм любопитен кой ще я понесе по-добре - твоят мустанг или моята стара Тони.

- Твоят кон има малко по-лек товар от моя.

- Е да, Чарли, ще носи по-малко човешко месо, но затова пък повече акъл. Слушай, приятелю, нямам никаква вина, че този Фред Морган офейка. Но че ти не пречука както трябва двамата вождове, ще ти простя например едва тогава, когато ми помогнеш да заловя двамата Морган!

Вода! Вода!

Пустинни райони, покрити със сух нажежен пясък, се редуват с голи, напечени от слънцето скали, които не са в състояние, да дадат и най-мизерните условия за съществуване дори и на най-оскъдната растителност. Студената нощ настъпва рязко и следва без преход горещината на деня. В мъртвата еднообразна пустиня не се среща нито някоя планина, нито пък зеленееща се долина, както е, да речем, в Сахара. Никъде няма и един кротък извор, чиято живителна влага да предизвика появата на малък оазис. Липсва напълно даже и степта, която е преходна зона между обраслите с гъсти гори планински склонове и безжизнената пустиня. Окото навсякъде забелязва озъбена смъртта в нейния най-ужасен вид. Само тук-таме расте - един господ знае от каква сила посаден и запазен - по някой самотен жилав мескитов храст, сякаш за подигравка на погледа, копнеещ за каква да е зеленина. От време на време може да се срещне и един вид див кактус, растящ поотделно, на групи или пък нагъсто покрил обширни площи, без да е възможно да се обясни неговото съществуване. Но нито мескитовият храст, нито кактусът предлагат някаква радостна и освежителна гледка. Цветът им е сиво-кафяв, а формата - грозна. Покрити са с гъст слой прах и тежко и горко на коня, непредпазливо насочен от ездача си в подобен кактусов оазис! Острите като игли, стоманенотвърди бодли така ще изранят краката му, че никога повече няма да може да ходи. Ездачът трябва да се откаже от него и ако не го убие, той несъмнено ще загине от окаяна смърт.

Въпреки всички ужаси на тази пустиня човекът все пак е дръзнал да навлезе в нея. През нея минават пътища в различни посоки - към Санта Фе и форт Юниън, към Пасо дел Норте и на юг към богатите на вода прерии и гори на Тексас. Но при думата "път" човек не бива да си представя пътища в смисъла на прокарваните транспортни артерии от пътното строителство на цивилизованите страни. Понякога набързо прекосяват пустинята самотни ловци и следотърсачи, групи от големи смелчаци или индиански отряди със съмнителна цел и поведение. Понякога се чува скърцането на кервани от волски каруци, бавно пълзящи през безутешната пустош, обаче истински път няма, няма дори й онези коловози, отстоящи на четвърт час път един от друг, които се срещат в Люнебургската равнина или в пясъците на Бранденбург. Тук всеки язди или пътува по свой собствен път, докато земята му предлага и най-малките признаци, от които може да разбере, че все още се движи в желаната посока. Но постепенно тези признаци изчезват дори и за най-силно развитото зрение и оттам нататък хората са се погрижили да обозначат посоката с колове, забити в земята на определено разстояние един от друг.