Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Очевидно впечатлението, което направиха нашите имена на петимата мъже, не беше особено окуражаващо. Пръв заговори Уилямс. Той добре беше обмислил положението, в което се намираха, и може би тъкмо нашите имена го бяха навели на мисълта, че няма защо да се опасява от някакво насилие от наша страна.

- Ако наистина сте онези, за които ни се представяте, тогава Несъмнено можем да се надяваме на справедливост - заяви той. Ще ви кажа истината. По-рано имах друго име, но това не е никакво престъпление, понеже всъщност и вие имате други имена освен Поразяващата ръка и Безухия. Всеки има правото да се нарича както си иска.

- Well, обаче не сте изправени пред съда заради имената си!

- А не можете да ни обвините в убийство, защото нито сме извършили, нито пък сме имали намерение да извършваме някакво убийство. Вярно, вчера вечерта разговаряхме с Мъркрофт, споменахме за едно убийство, но... нима сме назовали вашите имена?

Добрият Марк дълго гледа пред себе си със сведен поглед и най-сетне, изпаднал в доста кисело настроение, се обади:

- Не, наистина не сте, обаче от думите ви е можело да се направи съвсем ясен извод.

- Изводът не е доказателство, не е никакъв факт. Съдът на саваната е нещо похвално, но и в такъв случай съдебното жури има право да съди само според факти, а не според предположения. Ние приехме между нас Олд Шетърхенд и Безухия дружелюбно, а като отплата те искат да ни убият без никакво правно основание. Това ще се узнае от всички ловци, намиращи се между океана и Мисисипи, между Мексиканския залив и Реката на робите, и всички те ще кажат, че двамата прочути уестмани са станали разбойници и убийци.

Тайно в себе си бях принуден да призная, че този подлец водеше защитата си превъзходно. Марк се видя поставен на тясно и скочи на крака:

- S'death, никой няма да каже подобно нещо, понеже няма да ви съдим. Свободни сте, това е моето решение! Какво ще кажат останалите?

- Свободни са. Невинни са! - закимаха с глава тримата търговци, които още от самото начало не бяха особено убедени във вината на обвиняемите.

- Според това, което знам, и аз не мога да приведа никакви доказателства за вината им - отсече Бърнард. - Не ни засяга какви са и как се казват, а нашето обвинение се гради само върху предположения, но не и върху доказателства.

Негърът Цезар направи смаяна физиономия. Той се видя излъган в надеждите си да обеси обвиняемите. Що се отнасяше до мен, аз бях горе-долу доволен от това развитие на нещата. Дори го бях предвидил и ето защо не само че вчера бях посъветвал да изчакаме настъпването на деня, ами и днес бях предоставил на добрия Марк ръководенето на съдебното заседание. Като ловец той се отличаваше с рядко срещана хитрост, но не беше човекът, който можеше в кръстосан разпит да постави на тясно един убиец. В прерията никога не си сигурен за живота си. Защо тогава да отнемаме пет човешки живота, щом не е било на лице никакво враждебно действие? В такъв случай би трябвало направо да се убива всеки неприятел само заради неговия начин на мислене. За мен не беше толкова важна смъртта на тези хора, колкото нашата безопасност, а за нея много лесно можехме да вземем подходящи предохранителни мерки. Но все пак трябваше по някакъв начин леко да клъвна Марк, понеже позволи да изтръгнат от него онова, което щеше да е по-добре да им го бяхме дарили от състрадание или милосърдие. Ето защо, когато се обърна към мен с въпроса за моето мнение, аз отвърнах:

- Спомняш ли си какво е предимството на твоята Тони?

- Какво?

- Че има пипе в главата.

- Egad, спомням си, а, изглежда, че и ти имаш добра памет за подобни неща. Но виновен ли съм, че съм ловец, а не някой учен юрист? Ти може би щеше да изкопчиш нещо от тези хора. Защо не прие ролята на шерифа? Ето на - сега са свободни, а каквото сме казали веднъж, трябва да остане в сила.

- Разбира се, още повече че моето мнение не би могло вече нищо да промени. Свободни са от обвинението в опит за убийство, но в друго отношение все още не са свободни... Мистър Уилямс, сега ще ти задам един въпрос и от неговия отговор ще зависи понататъшната ви съдба. В коя посока човек може най-бързо да се добере до Рио Пекос?

- Право на запад.

Това съвпадаше с моята представа.

- За колко време?

- За два дни.

- Считам ви за стейкмани, макар че ти вчера искаше да ни предупредиш да се пазим от тях и макар че с вашия отряд привидно сте се придържали към верния път, обаче след като хората са били порядъчно отпаднали. В продължение на два дена ще останете при нас като пленници. Ако след този срок не достигнем реката, ще се простите с живота си. Тогава самият аз ще застана начело на журито, за да ви съдя. Сега знаете в какво положение се намирате... Вържете ги върху техните коне и после напред!

- О, а, туй съм добре! - обади се Цезар. - Ако не достигне река, Цезар обеси тях на дърво!

След четвърт час бяхме вече на път. Пленниците, завързани върху конете си, се намираха в средата на отряда ни. Изглежда, Цезар никак не искаше да се откаже от длъжността си на полицай. Той не се отделяше от стейкманите и строго ги охраняваше. Марк предвождаше ариергарда, а аз и Бърнард Маршъл яздехме начело.

Вчерашните преживелици силно вълнуваха Бърнард и бяха предмет на разговора ни, обаче аз не изпитвах желание да се разпростирам надълго и нашироко върху тях. Най-сетне, изоставяйки темата за мнимите закупчици на кожи, той каза:

- Вярно ли е онова, което твърдеше Безухия, че си докарал дъжда?

- Да.

- Накарах" дъжда да вали, за да спася и нашия, и вашия живот.

Обясних му протичането на твърде простия процес, с чиято помощ жреците и магьосниците на някои първобитни народи съумяват да си създадат огромен авторитет сред своите привърженици и последователи.

- Значи, в такъв случай всички ние ти дължим живота си - призна Маршъл. - Щяхме да умрем от жажда на мястото, където ни срещна.

- Нямаше да умрете от жажда, а щяхте да бъдете убити - гласеше отговорът ми. - Щях да застрелям пленниците, ако не ми беше съвестно да проливам човешка кръв. Най-подозрителен ми изглежда този Мъркрофт и ми се струва, че нейде съм виждал вече подобна физиономия при неособено препоръчителни обстоятелства. Но я разкажи сега с подробности за убийството на баща ти и обира у вас!

- Няма кой знае какви подробности. Алън беше тръгнал на път за Сан Франциско, за да закупи злато. И тъй, заедно с Цезар и икономката бяхме останали само четирима, понеже, както знаеш, работниците и майсторите не живеят в нашия дом. Както може би си спомняш, баща ми всяка вечер редовно излизаше на разходка и една сутрин намерихме трупа му в заключения коридор на къщата. Обаче работилницата и магазина бяха отключени и всичко ценно бе ограбено. Татко винаги носеше в себе си ключ, който отваряше всички врати. След убийството му бяха взели ключа, тъй че грабежът е бил извършен без никакви затруднения.

- Не заподозря ли някого?

- Подозренията ми паднаха върху двамата майстори - обясни Бърнард Маршъл, - защото само някой от тях двамата е могъл да знае как стоят нещата с ключа. Съобщих го на полицията, но всички издирвания останаха безплодни. Ето защо натоварих един детектив да следи по-нататъшния развой на нещата и му поставих специална задача да наблюдава двамата майстори. Наложи ми се да ги уволня, понеже реших да се откажа от магазина и да замина за Калифорния, за да търся брат си, който от дълго време ни беше оставил без каквото и да било известие за себе си. Значителна част от откраднатите бижута не бяха наши, а ни бяха поверени за съхранение. Трябваше да възстановя тези скъпоценности, тъй че едва-едва ми останаха необходимите средства за покриване на пътните разноски и за изплащане възнаграждението на детектива.

- А детективът? - попитах аз. - Намери ли някакви по-ясни следи?

- Да - гласеше отговорът. - Скоро успя да издири, че един от майсторите на име Хоулфърт се бил събирал често в жилището си с човек с незавидна слава, някой си Фред Морган, И продължавал да общува с него. Един ден двамата внезапно изчезнали от Луисвил. За щастие хазайката на Хоулфърт подслушала някакъв разговор на двамата, от който се разбирало, че в средата на март те се канели да се срещнат със сина на Морган край Рио Пеняско. Станало дума и за скъпоценни камъни... Когато детективът ми разказа това, на мен ми стана ясно, че Морган и Хоулфърт са търсените престъпници. Веднага тръгнах на път заедно с Цезар, за да ги последвам към Рио Пеняско. Ако ми се удаде да ги заловя и да им отнема ограбеното, тогава ще се отправим към Сан Франциско, за да търся брат си.

Замалко да се изсмея в лицето на моя добър Бърнард. Представете си: Бърнард и Цезар тръгнали да преследват Морган! Все пак се овладях и само казах:

- Ами какво ще речеш, ако се окажа в състояние да ти помогна да си възвърнеш голяма част от вашата собственост?

- Чарли, не си прави такива лоши шеги с мен? - махна той с ръка. - По време на убийството ти беше в прерията. Как ще ти е възможно да направиш нещо, което не се удаде на непосредствените участници в тази драма?

- Бърнард, аз съм грубоват човек, но блазе на онзи, който е съумял да съхрани вярата си от своите щастливи юношески години за сериозната възраст след възмъжаването! Има едно око, което бди над всичко, и една ръка, която ни предпазва и от най-злостните кроежи и извежда всичко на добър край. За това око и за тази ръка Луисвил и саваната се намират съвсем наблизо. Ето погледни!

Извадих торбичките и му ги подадох. Маршъл ги пое с трескава възбуда, а когато ги отвори, видях, че ръцете му се разтрепериха. Щом хвърли един поглед в тях, той нададе вик на радостна изненада.

- Господи, боже мили, нашите диаманти! Да, наистина са те! А как са по...

- Тихо! - прекъснах го аз. - Овладей се, приятелю! Онези зад нас не е необходимо да разберат за какво говорим. Задръж скъпоценните камъни, щом са твои, нещо, в което вече съм напълно убеден. А за да не би самият мен да ме помислиш за някой негодник, ще ти разкажа как попаднаха в ръцете ми.

- Чарли, какви ги говориш! Как бих могъл да си помисля...

- По-полека, по-полека! Крещиш тъй, сякаш искаш да чуят разговора ни чак в Австралия!

Добрият Бърнард бе изпаднал в съвсем лесно обяснимо радостно опиянение. От сърце се радвах на щастието му и съжалявах само за това, че не ми беше възможно заедно със скъпоценните камъни да му върна и неговия баща.

- Разказвай, Чарли, горя от нетърпение да чуя как нашите скъпоценни камъни са попаднали в твоите ръце - замоли се той.

- За малко щях да заловя и престъпника - продължих аз. - Беше тъй близо пред мен, че с един ритник го свалих от локомотива, където стоях, а Марк започна да го преследва, обаче напразно. Но се надяваме пак да го спипаме, и то скоро, по възможност още край Рио Пеняско. Твоят детектив те е осведомил правилно. Морган действително се е насочил натам, несъмнено за да извърши някое ново мошеничество, на което навярно също ще влезем в дирите.

- Разказвай, Чарли, разказвай!

Описах на Маршъл с всички подробности нападението на оглаласите над влака, а после му прочетох писмото, писано от Патрик до Фред Морган. Той ме изслуша внимателно и накрая каза:

- Ще го заловим, Чарли, ще го заловим и след това ще разберем къде е отишло всичко останало!

- Не започвай отново да крещиш, Бърнард! - напомних му аз. - Вярно, че сме на няколко конски дължини пред тях, обаче тук, в Запада, човек трябва много да внимава дори и за най-обикновените неща.

- А ти действително ли ще ми предоставиш скъпоценностите без никакво условие, без каквато и да било претенция?

- Разбира се, та нали са твои!

- Чарли, ти си... ама не... - Той бръкна в торбичката и измъкна един от по-едрите камъни. - Направи ми услугата да вземеш този камък като спомен от мен!

- Pshaw! Няма да се съглася, Бърнард! Ти нямаш право да ги подаряваш, понеже те не са само твоя собственост, ами и на твоя брат.

- Алън ще одобри постъпката ми!

- Възможно е, да, дори съм убеден в това. Но не забравяй, че тези скъпоценни камъни все още далеч не са всичко, каквото сте загубили! И тъй, запази си диамантите, а когато се разделяме, ще ми дадеш нещо друго, което няма да ти струва нищо, но въпреки това за мен ще бъде скъп спомен! А сега продължавай да яздиш в тази посока. Аз ще изчакам Марк!

С тези думи го оставих насаме с неговото щастие и се спрях, за да пропусна отряда покрай мен, докато Безухия ме застигне.

- Чарли, какво толкоз важно имаше да обсъждаш там отпред? - попита ме той. - Сякохте въздуха с ръце тъй, че изглеждаше например, сякаш се каните да играете балет върху конете.

- Знаеш ли кой е убиецът на бащата на Бърнард? - запитах го на свой ред.

- Е? Кой? Да не би да си го открил?

- Да.

- Well done ((англ.) - Браво, чудесно! - Б. пр.)! Ти си човек, който винаги успява. Ако някой друг с години напразно се мъчи да постигне, да се докопа до нещо, то ти насън протягаш ръка във въздуха и току-виж, че то ти е в ръката. Е, Кой е? Надявам се, че не бъркаш.

- Фред Морган - той ли? Чарли, ще ти повярвам всичко друго, само това не. Морган е един мерзавец сред уестманите, но той не отива на изток.

- Твоя работа. Но скъпоценните камъни принадлежат на Маршъл. Вече му ги дадох.

- Хмм, щом си го сторил, значи трябва да си напълно убеден, че са негови. Нещастният момък сигурно ще се радва. Сега имаме още една причина да си поговорим с Фред Морган насаме. Надявам се скоро да имам възможност да направя неговата резка.

- А когато го намерим и си разчистим сметките, после какво ще правиш?

- Какво ще правя после ли? Хмм, само заради него тръгнах на юг и щях да го преследвам до Мексико, Бразилия и чак до Огнена земя. Но намеря ли го тук, после ще ми е все едно накъде ще тръгна. Може би ще ми се прииска например да се прехвърля с коня си отвъд, в добрата стара Калифорния, където, казват, имало толкова чудесни приключения.

- В такъв случай ще останем заедно. Имам още няколко месеца свободно време и не ми се иска да оставям добрия Бърнард да предприема сам това дълго и опасно пътуване.

- Well, тогава се споразумяхме. Само най-напред се погрижи да се отървем щастливо от тези пясъци и от това общество! То все по-малко ми харесва, а пък физиономията на онзи Мъркрофт ми е дяволски противна. Той има типично лице на мошеник и ми се струва, че съм го виждал вече някъде, където се е вършило някакво злосторничество.

- И аз имам същото чувство. Може би ще успея да си спомня къде съм го срещал.

Без някакви по-особени случки продължихме ездата до вечерта, след което спряхме, погрижихме се за конете си, хапнахме малко твърдо сушено месо и легнахме да спим. За през нощта пленниците бяха вързани, а постът имаше грижата да внимава да не би да се освободят. Щом се зазори, продължихме пътя си, а по обяд забелязахме, че земята започна да става по-плодородна. Кактусите, които срещахме, станаха по-сочни и вече тук-там в пясъка се показваше по някое стръкче или кичурче жълто-зелена тревица, която конете ни стръвно изяждаха. Постепенно стръкчетата и кичурчетата се сляха и пустинята се превърна в тревиста равнина. Трябваше да слезем от седлата, за да могат животните ни да задоволят глада си. С истинско настървение те се нахвърлиха на свежата зеленина, за която отдавна копнееха. Но не биваше да им позволяваме да прекаляват. Ето защо ги завързахме с ласата за колчета, та да могат да пасат само в определен периметър. Вече бяхме сигурни, че скоро ще намерим и вода, тъй че не бяхме много пестеливи с остатъка от нашите запаси.

Как се радвахме само, че най-сетне страшната пустиня бе останала зад гърба ни! Уилямс се приближи до мен.

- Сър, сега вярваш ли, че казах истината?

- Да.

- Тогава ни върнете конете и оръжията и ни освободете! Нищо не сме ви сторили и имаме пълно право на това искане.

Събрахме се на съвещание, на което държах преднамерено следното встъпително слово:

- Мешърс, пустинята остана зад гърба ни, а пред нас имаме плодородна земя. Наложително е да решим въпроса, дали ще останем заедно, или не. В каква посока смятате да се отправите? - обърнах се аз най-напред към търговците.

- Към Пасо дел Норте - гласеше отговорът им.

- Ние четиримата ще яздим към Санта Фе, следователно пътищата ни се разделят. Преди това трябва да решим какво ще правим с тези петима мъже.

След кратко обсъждане този важен въпрос бе решен така: пленниците щяха да бъдат освободени, и то не едва утре, а още днес. Това не беше неблагоприятно за моя план. И тъй, върнахме им имуществото и те веднага потеглиха на път. На въпроса, накъде ще се отправят, Уилямс отвърна, че щели да яздят покрай Пекос до Рио Гранде, за да ловували там бизони. Не беше изминал и половин час, откакто потеглиха, когато и търговците тръгнаха на път. Скоро и двете групи изчезнаха от погледите ни. Седяхме мълчаливо. Най-сетне Марк се обади:

- Какво ще кажеш, Чарли? - попита ме той.

- Ще кажа, че няма да отидат до Рио Гранде, ами ще ни направят засада нейде по пътя за Санта Фе.

- Well, и аз съм на същото мнение. Умно постъпи, като ги метна, че искаме да се отправим към Санта Фе. Сега се питам, дали ние ще останем например тук, или веднага ще продължим ездата.

- Предпочитам да останем. Няма как да последваме веднага онези хора, понеже те предполагат, че ще постъпим така, и ще бъдат много внимателни. А тъй като вероятно ни очаква трудно пътуване, за което конете ни все още нямат сили, ще бъде уместно да дадем възможност на нашите животни до утре да си отпочинат и да се напасат.

- Ами ако те се върнат още днес и ни нападнат? - попита Маршъл.

- В такъв случай най-сетне ще имаме причина да разговаряме с тях така, както заслужават - заявих аз. - Впрочем ще отида на разузнаване. Бърнард ще ми заеме коня си, защото моят мустанг все още куца и трябва да бъде щаден. Ще чакате тук, докато се върна, а това ще стане може би чак привечер.

С тези думи се метнах на седлото и насочих коня по дирите на заподозрените от нас хора, без да срещна никакво възражение от страна на Марк. Следите им водеха на югозапад, докато дирята на тримата търговци се отклоняваше повече в южна посока.

Поех в тръс подир мнимите закупчици на кожи. Те се бяха отдалечили в бавно темпо, обаче по-късно сигурно са ускорили своя ход, понеже измина може би около половин час, докато успея да ги зърна. Тъй като знаех, че те нямаха далекоглед, можех да ги следвам, без да ги изпускам от очи, използвайки моя бинокъл.

За мое учудване след известно време от тяхната група се отдели един ездач и се насочи право на запад. Далеч в тази посока забелязах тъмни ивици от ниски дървета и храсталак, врязващи се в прерията като полуострови. Сигурно там имаше поток или някоя река. Какво трябваше да направя? Кого да последвам? Четиримата или самотния конник? Някакво предчувствие ми подсказа, че самотният ездач има определен план, който засягаше нас. Можеше да ми е безразлично накъде отиваха другите, защото се отдалечаваха от лагера ни все повече и повече. Но ми се струваше твърде важно да разбера какво бе замислил човекът, който се беше отделил. Ето защо тръгнах подир него.

След около три четвърти час го видях да изчезва сред гъсталака.

Тогава пришпорих жребеца си в пълен галоп и описах дъга, за да не би преследваният от мен негодник да ме забележи, в случай че поискаше да се върне по същия път. Добрах се до храстите недалеч от мястото, където и той бе навлязъл между тях, но продължих да се промъквам доста по-навътре, докато се озовах пред някаква малка полянка, заобиколена наоколо от гъсталаци и покрита с много сочна трева. За моя радост установих, че оттук бликаше бистро изворче. Слязох от коня на Бърнард и го вързах така, че да има възможност да пие вода и да пасе. После и аз самият пих от чудесната прясна вода, а след това закрачих в посоката, в която несъмнено щях да се натъкна на следите на конника.

За мое удивление скоро забелязах, че оттук са яздили много конници и че това направо бе истинска пътека, която очевидно често се използуваше. Не рискувах да изляза на нея. Не беше изключено да е охранявана, а в такъв случай всеки миг можех да очаквам някой куршум. Запромъквах се през храсталаците успоредно на пътеката, докато след известно време бях предупреден от силно конско пръхтене.

Тъкмо се канех да завия покрай един храст, за да видя къде се намираше конят, обърнал вниманието ми върху себе си, когато мигновено се отдръпнах назад, понеже точно пред мен лежеше някакъв човек, прикрил главата си между клонките така, че да има възможност добре да наблюдава пътеката, но сам да остане незабелязан от минаващите по нея хора. Несъмнено това бе предполагаемият пост, а от неговото присъствие със сигурност можеше да се заключи, че наблизо имаше цяла банда разбойници.

Човекът не ме беше видял, нито чул. Промъкнах се няколко крачки назад, за да заобиколя поста. И това ми се удаде тъй добре, че след около пет минути вече бях успял да разузная цялата близка околност.

Пътеката излизаше на голяма обширна поляна, в центъра на която растяха гъсти храсталаци във формата на окръжност и тъй бяха преплетени с див хмел, че погледът не можеше да проникне между тях. Пръхтенето се беше разнесло от този храсталак. Започнах да се прокрадвам по края на поляната, за да видя дали нямаше да забележа някаква пролука в гъсталака. Безрезултатно. Сигурно имаше такава, но беше прикрита, понеже тъкмо в този миг се разнесе човешки глас, а след него и още един, което издаваше присъствието на хора.

Дали да рискувам да се промъкна дотам? Беше опасно, но въпреки това реших да опитам. С няколко бързи скока се стрелнах през поляната, и то на такова място, където постът не можеше да ме забележи, защото между мене и него се простираха храсти. Дотам, докъдето имах възможност да обиколя, без да бъда забелязан. храсталакът беше толкова гъст, че погледът ми не успяваше да проникне през него. Имаше само едно-единствено място, ниско долу, почти до самите корени, което ми позволи да провра тялото си, притискайки се плътно до земята. Придвижвах се бавно, но все пак успях да се вмъкна и установих, че по-рано без съмнение тези храсталаци са образували плътна маса, но после в средата са били изсечени, тъй че да се оформи свободно пространство с диаметър от около двадесетина метра, една полянка, която благодарение на плътната стена от зеленина оставаше напълно скрита за околния свят. На едната й страна съзрях не по-малко от осемнадесет коня, навързани нагъсто един до друг. А съвсем близо до моето скривалище на земята седяха или лежаха седемнадесет мъже. Останалото място бе заето с купчини от най-различни предмети, покрити с бизонски кожи. Имах впечатлението, че се намирам пред разбойнически лагер, в който бе струпано всичко, отнето от нападнатите и избити хора.

Тъкмо в този момент един от мъжете говореше на останалите. Беше Уилямс, в когото разпознах конника, отделил се от другите четирима. Можех да разбирам добре всичко, каквото обсъждаха.

- Единият от тях трябва да ни е подслушвал, защото изведнъж ме удари с юмрук по главата така, че се стоварих като пън...

- Подслушвали са те? - попита строго един от мъжете, облечен в твърде хубави мексикански дрехи. - Тогава си некадърник, който не може повече да ни бъде от полза. Как е възможно да се оставиш да те подслушват, и то в Естакадо, където човек няма къде да се скрие!

- Капитане, не прекалявай! - обади се Уилямс. - Ако знаеше за кого става въпрос, щеше да признаеш, че и ти самият не ще се чувствуваш в безопасност, щом той е наблизо.

- Аз ли? Да ти пронижа ли главата с куршум? Не само че те е подслушвал, ами дори те е прострял на земята, прострял те е с юмручен удар като някое дете, като някой мекушав страхливец!

Лицето на Уилямс се наля с кръв.

- Капитане, знаеш, че не съм страхливец. Онзи, който ме повали, ще прати и теб на земята с един-единствен удар.

Капитанът гръмко се изсмя. После направи небрежно движение с ръка:

- Продължавай разказа си!

- Той просна на земята в безсъзнание и Патрик, който временно се беше прекръстил на Мъркрофт.