Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

Тъй като бях сам, за да мога да водя шестте коня, аз вързах с помощта на подкоремния ремък опашката на всяко животно за главата на следващото и по този начин се образува нещо като керван. После хванах юздата на първия кон и започнах да изкачвам стръмния планински склон. Много видях и патих с тези опърничави и своенравни животни. Сигурно останалите индианци са се намирали нейде надалеч, за да не чуят пръхтенето и тропота на конските копита. Все пак ми се удаде да прехвърля възвишението без неприятни инциденти. Червенокожите останаха без коне и вече не бяха в състояние да догонят своите хора. А главната им цел, да заловят или убият Цезар и мен, беше осуетена.

Негърът седеше под споменатата хикория и пазеше индианеца. Щом се появих, той видимо се зарадва и си отдъхна. Изглежда, все пак това усамотение с врага не му е било съвсем приятно.

- О-о, хубаво, че масса идват! Индиън въртят очи кат дявол, ръмжат и мучат кат добиче, ама Цезар пернал през муцуна, та да мълчат!

- Не бива да го биеш, Цезар, понеже не е почтено, а освен това боят е такава обида, която индианецът измива само с кръв. Ако той се освободи, и те срещне, сигурно ще те убие.

- Убие Цезар? О, о, масса! Тогаз по-добре веднага пречукат индиън, та да не се освободят!

Чернокожият незабавно измъкна ножа си и допря острието му до гърдите на команча.

- Стой, Цезар, не го убивай! - намесих се бързо. - Ако го оставим жив, ще ни бъде много полезен. Помогни ми да го вържа върху коня!

Извадих парцала от устата на индианеца.

- Нека моят червенокож брат диша свободно! Обаче не бива да говори, освен ако не го попитам за нещо.

- Ма-рам ще приказва, когато си поиска - отвърна ми той. - И да не говори, бледоликият пак ще го убие и ще вземе скалпа му.

- Ма-рам ще остане жив и ще запази скалпа си, защото Олд Шетърхенд убива неприятелите си само в бой.

- Бледоликият е Олд Шетърхенд? Уф!

- Да, аз съм, Ма-рам вече не е мой враг, а мой брат. Олд Шетърхенд ще го отведе във вигвама на неговия баща.

- Бащата на Ма-рам е To-кай-хун (Рогатия бик - Б. нем. изд.), великият вожд, който е повелител на воините на ракуросите. Той ще убие Ма-рам, понеже е бил пленен от бледоликия.

- Иска ли моят брат да бъде свободен?

Индианецът ме погледна учудено.

- Може ли Олд Шетърхенд да освобождава воин, чиито скалп и живот му принадлежат?

- Ако моят млад червенокож брат ми обещае да не избяга, а да ме придружи до вигвамите на своето племе, аз ще го развържа и ще му върна коня. Ще може отново да носи и оръжията си, които висят ей там на седлото.

- Уф! Олд Шетърхенд има силен юмрук и голямо сърце, той не е като другите бледолики. Но да не би езикът му да е раздвоен?

- Аз говоря винаги истината. Ще ми се подчинява ли моят червенокож брат, докато застанем лице в лице с To-кай-хун?

- Ма-рам ще се подчинява!

- Тогава нека вземе огъня на мира от моята ръка. Ако не удържи на думата си, този огън ще го унищожи.

Конят ми беше скрит наблизо. Доведох го и извадих от кобура на седлото две от пурите, които бях взел за себе си от запасите на стейкманите. Намираше се и кибрит, тъй че след като освободих индианеца от ремъците, тънките "Хавана" бяха запалени и изпушени при спазване на обичайните формалности.

- Нима бледоликите нямат Велик дух, който да ги дари със свещена глина, за да си направят калюмет? - попита Ма-рам.

- Имат дух, който е по-велик от всички други духове. Той им е дал много глина, но те обикновено пушат лулата само в своя вигвам, понеже ги е научил да пият дима на мира от тези пури, които не се нуждаят от толкова много място като лулата.

- Уф! Си-кар (От немското Zigarre - пура - Б. пр.)? Великия дух на бледоликите е мъдър! Тези си-кар се носят по-лесно от калюмета.

По лицето на Цезар се изписа смайване, защото макар и наблизо да дебнеха нашите врагове, аз най-спокойно пушех пури с индианеца, когото само преди малко исках да вържем върху неговия кон.

- Масса, Цезар също искат пушат мира! - каза той.

- Ето, вземи една пура, но я пуши на седлото, защото трябва да тръгваме!

Команчът намери своя кон и го възседна. Нямах ни най-малко основание да се тревожа, че щеше да избяга. Цезар се качи на един друг кон, макар и след като доста се поизмъчи. Завързах поводите на останалите животни един за друг така, че да мога удобно да ги водя с едната си ръка. Най-сетне и аз се метнах на мустанга си и потеглихме.

Възвишенията, издигащи се между падината, в която се намирахме сега, и долината, изиграла за нашия отряд толкова съдбоносна роля, се снишаваха постепенно, колкото повече се приближавахме към равнината. Първо яздихме успоредно с тях, после ги заобиколихме и продължихме, докато се натъкнахме на следите на команчите. Разбира се, че по време на тази езда бяхме забелязани от намиращите се в долината петима индианци, чиито коне бяхме отвлекли. Те нададоха гневен рев, който отекна надалеч. Не им обърнахме никакво внимание, а Ма-рам показа толкова силно самообладание, че даже окото му не трепна, и не прояви ни най-малкото желание да се обърне и да погледне към своите хора.

Без да проговорим, следвахме дирята до свечеряване, когато се добрахме до Рио Пекос и намерихме едно място, което беше подходящо за пренощуване. В одеялата на индианските коне открихме запаси от сушено месо, тъй че не ни се наложи нито да гладуваме, нито пък да търсим някакъв дивеч: впрочем бяхме се отдалечили от петимата команчи толкова много, че сигурно нямаше да успеят да ни догонят през нощта.

Ма-рам веднага легна да спи. Аз и Цезар се редувахме да стоим на пост. Щом започна да се разсъмва, свалих от останалите коне одеялата, юздите и всичко каквото носеха, а после ги натирих в реката. Те я преплуваха и скоро изчезнаха в гората на отсрещния бряг. Индианецът мълчаливо следеше действията ми.

Дирите, които следвахме, бяха съвсем ясни. Несъмнено команчите отново се чувствуваха в безопасност. Непрекъснато се бяха придържали към десния бряг на Рио Пекос, следвайки реката надолу по течението й до онова място, където тя минаваше съвсем близо покрай предпланините на Сиера Гауделупе. Там за мое учудване следата се разделяше. Повечето червенокожи бяха свърнали към планината, а останалите бяха продължили да следват течението на Пекос.

Слязох на земята, за да огледам следите. Между отпечатъците на втората диря ясно различих копитата на старата Тони, чиито отпечатъци познавах твърде добре, за да бъде възможно да се заблудя. Малко преди това бяхме намерили следи от нощен бивак.

- Воините на команчите са се отправили към планините - обърнах се към Ма-рам, - за да посетят гроба на техния велик вожд, нали?

- Моят брат казва истината.

- А пък тези - аз посочих втората диря - имат намерение да отведат пленниците във вигвамите на команчите, нали?

- Такава е заповедта на двамата вождове на ракуросите.

- Команчите са взели със себе си и съкровищата на белите. Така ли е?

- Те ги задържаха, защото не знаеха на кого от бледоликите принадлежат.

- А къде са издигнали сега команчите своите вигвами?

- В саваната, простираща се между тази вода и реката, наречена от бледоликите Рио Гранде.

- Значи в някаква савана сред Апач Маунтънс?

- Да.

- Олд Шетърхенд ще постъпи както иска, но нека знае, че по този път няма да намери вода нито за себе си, нито за своите коне.

Погледнах го право в очите.

- Моят червенокож брат виждал ли е някога планини, които да се намират близо до голяма река и въпреки това да са безводни? Всяка река получава водата си от планините.

- Моят бял брат ще се убеди кой има право - той или команчът!

- Знам защо команчът не иска да се движим право на юг.

- Нека моят брат ми каже защо!

- Воините на ракуросите яздят с пленниците си покрай реката, която описва голяма дъга. Ако се насоча по на юг, ще ги догоня още преди да са достигнали вигвамите си.

Ма-рам замълча, понеже разбра, че съм прозрял мислите му. Преброих отпечатъците от конски копита и установих, че са оставени от шестнадесет животни. Следователно Винету, Марк и Бърнард се придружаваха от тринадесет команчи. Без съмнение тримата бяха здраво вързани и даже да ги догонех, бих могъл да ги спася по-скоро с хитрост, отколкото с употреба на сила.

Ето защо свърнах повече на юг и накарах конете да препуснат колкото се можеше по-бързо. Ездата беше тежка и изнурителна, тъй като не познавах местностите, а и не можех да получа от Ма-рам никакви задоволителни сведения. Обаче усилията ми се увенчаха с успех и още през следващия предиобед оставихме планините зад гърба си, а пред очите ни се разкри необятна савана. От лявата ни страна проблясваха водите на Рио Пекос, към която се насочихме отново.

В лагера на команчите

Аз реших и ние да си отдъхнем малко, обаче избрах такова място, което не се намираше съвсем близо до реката, а бе разположено по-навътре в храсталаците и ни предлагаше по-сигурно прикритие, отколкото добра видимост. Много скоро тази предохранителна мярка доказа своята полза. Едва бях седнал на земята заедно с Ма-рам, и ето че се зададе Цезар, който имаше намерение да се изкъпе заедно с коня си в реката. Той извика:

- Масса, о, о, конник идват... един, два, пет, шест ездач. Офейква, масса, или пречукат ездач?

Затичах се към края на храсталака и наистина забелязах шест коня, които препускаха към нас нагоре по реката, разделени в две групи по три коня. Двата последни коня от всяка група бяха натоварени с някакъв багаж и само на първите животни се намираше по един ездач. Следователно си имахме работа само с двама неприятели, в случай че изобщо бяха неприятели, тъй като въпреки голямото разстояние успях да различа, че не бяха индианци, а бели.

Но зад тях бясно препускаха пет човешки фигури, които не можеха да бъдат нищо друго освен червенокожи и най-много след пет минути щяха да застигнат двамата бегълци. Явно, че в случая ставаше въпрос за преследване и за да разбера какво трябваше да предприема, аз взех далекогледа в ръка.

- Zounds! - изтръгна се неволно от устата ми, понеже първият от ездачите беше Фред Морган, а другият неговият син Патрик.

Реших да ги заловя живи, приготвих се за стрелба и зачаках. Те се изкачваха покрай самата река, а индианците ги следваха на по-малко от петстотин метра. Вече можех да доловя пръхтенето на конете им. Ето че се изравниха с нас и само след миг щяха да ни отминат. Натиснах спусъка два пъти. Бях се прицелил внимателно в главите на двете ездитни животни. Те рухнаха на земята. Товарните животни бяха вързани за тях и изплашени от изстрелите, се опитаха да се освободят. Ездачите бяха изхвърлени от седлата надалеч. Понечих да се хвърля върху тях.

- О-о-и-и-иии! - проехтя в този миг бойният вик на бързо приближаващите се червенокожи, към който започна да приглася и Ма-рам. За миг се видях обкръжен. Три томахока и два ножа пробляснаха над главата ми.

- Ча! - извика Ма-рам, протягайки закрилящо ръка. - Този бледолик е приятел на Ма-рам.

Те ме оставиха на мира, обаче последиците от нападението им не можеха вече да се променят. Двамата изхвърлени на земята ездачи намериха време да се изправят на крака и да избягат в храсталаците, а конете, подплашени от страхотния рев на индианците, започнаха като обезумели да се изправят на задните си крака, разкъсаха ремъците и паднаха в реката. Още от самото начало бях разпознал в тях нашите четири товарни животни. Те бяха тежко натоварени и затова при падането си в реката веднага потънаха.

Четирима от индианците препуснаха подир бегълците. Петия задържах.

- Нека моят червенокож брат ми каже защо воините на команчите преследват своите бели приятели!

- Белите мъже са като змиите. Езиците им са раздвоени. През нощта убиха нашия пост и избягаха със своите съкровища.

- Със златото?

- Взеха метала и много вълшебни хартийки, които бяха в кожата.

Той ни заряза и се втурна подир своите другари. Значи, двамата Морган са се обезпокоили, че команчите няма да им оставят току-така всички богатства, и тайно бяха офейкали. Под "вълшебни хартийки" трябваше да разбирам ценните книжа и банкнотите, които се бяхме опитали да им отнемем. Точно там, където конете паднаха във водата, реката правеше завой и образуваше водовъртеж, който не ни оставяше никаква надежда да си възвърнем каквото и да било от богатствата, погълнати от водната стихия. Deadly dust, смъртоносен прах!

Какво трябваше да направим сега? Тревогата ми за съдбата на моите приятели беше по-силна от желанието да заловя двамата престъпници. Впрочем петимата команчи бяха по петите на двамата Моргановци. Можехме да им предоставим преследването най-спокойно.

- Защо моят бял брат стреля по конете, а не по ездачите? - попита Ма-рам. - Поразяващата ръка не се ли е учил да се цели?

- А защо Поразяващата ръка не уби Ма-рам, команча, над чиито гърди се беше вече издигнал ножът? Той уби конете, понеже искаше да говори с ездачите.

- Той ще говори с тях, защото ще ги преследва заедно със своите червенокожи братя!

За малко щях да се изсмея на усилията на индианеца да забави колкото се можеше повече преследването на неговите хора, пленили моите приятели.

- Той няма да ги преследва. Воините на команчите са умни и храбри. Те ще заловят злите бледолики и ще ги отведат в своите вигвами. Нека Ма-рам се качи на коня си и ме последва!

Тази случка ми отне всяко желание за почивка, а към това се прибавяше и едно друго съображение, което нямаше как да не се натрапи в съзнанието ми. Тринадесет ездачи придружаваха нашите приятели. Но от това число трябваше вече да се извадят двамата Моргановци, петимата команчи и убитият постови, в резултат на което излизаше, че сега ги надзираваха само петима индианци. При тези обстоятелства освобождаването им ставаше значително по-лесно.

И тъй, накарах конете да препуснат по-бързо отпреди. До свечеряване изминахме толкова значително разстояние, че когато внимателно огледах дирята, се убедих в следното: малкият отряд бе минал оттук едва по обед. Бягството на Фред и Патрик Морган, убийството на поста, както и предположението, че никой не ги преследва, бяха намалили бързината на команчите.

Въпреки че Ма-рам настойчиво се оглеждаше за някакво място, подходящо за почивка, все пак се видя принуден да ме следва още почти четири английски мили, докато стана толкова тъмно, че просто повече не беше възможно да се различават следите. Чак тогава дадох нареждане за слизане от конете. И едва бе започнало да се зазорява, когато отново потеглихме на път.

Дирята се отдели вече от реката и навлезе навътре в саваната, продължавайки все на юг. От време на време се натъквахме на утъпкани от бизоните "пътища", които използвахме и ние. Всеки път, когато внимателно оглеждах дирята, забелязвах, че непрекъснато се приближаваме до преследваните. Вече бях започнал да се надявам, че ще ги догоним нейде по обед, но само няколко секунди бяха достатъчни, за да се разочаровам, и то когато стигнахме до едно място, изпотъпкано от множество конски копита. Оттук нататък на юг водеха следи, оставени поне от четиридесет коня.

- Уф! - възкликна Ма-рам.

Той не каза нищо друго обаче, докато чертите на лицето му останаха неподвижни, очите му заблестяха от удоволствие. И аз го разбирах много добре. Пазачите на нашите спътници се бяха натъкнали на отряд команчи, под чиято закрила бързаха към своите вигвами.

- Колко път има още до лагера на команчите - попитах индианеца.

- Ракуросите нямат лагер. Те са построили село в саваната, което е по-голямо от градовете на бледоликите - гласеше отговорът. - Ако моят бял брат язди бързо, ще го достигне, преди още слънцето да се е скрило зад високата трева.

По обед направихме кратка почивка и действително привечер на хоризонта се появиха няколко тъмни линии. С помощта на бинокъла различих, че това са дълги редици от шатри.

Команчите бяха построили тук значително по големината си селище, и то несъмнено заради предстоящия лов на бизони. Успяхме да се приближим доста до лагера им, без да срещнем нито един индианец. Изглежда, че пристигането на пленниците твърде силно бе привлякло вниманието на всички.

Дръпнах поводите на моя кон.

- Пред нас са вигвамите на команчите, нали? - попитах аз.

- Да, те са - потвърди Ма-рам.

- А дали То-кай-хун, великият вожд, е там?

- Бащата на Ма-рам е винаги при своите воини.

- Ще отиде ли моят червенокож брат при него, за да му каже, че Олд Шетърхенд ще го посети?

Той ме погледна малко изненадано.

- Не се ли страхува Олд Шетърхенд от толкова много неприятели? Той убива бизона и сивата мечка, но не може да убие команчите, които са тъй многобройни като дърветата на гората.

- Олд Шетърхенд не иска да убива своите червенокожи братя. Той не се бои нито от сиусите и кайовите, нито от апачите и команчите, понеже е приятел на всички храбри воини и изпраща куршумите си само срещу злите хора и предателите. Той ще чака тук. Нека моят брат отиде при То-кай-хун!

- Но нали Ма-рам е пленник на бледоликия? Ако Олд Шетърхенд го изгуби?

- Ма-рам не е вече мой пленник. Той пи заедно с мен дима на мира. Сега е свободен.

- Уф!

- Масса, какво ще правят индиън с беден Цезар, кога масса вземат Цезар със себе отидат при индиън?

- Ще изчакаме и ще видим.

- Изчаквам съм лош, зъл, нехубав работа. Нима трябва Цезар изчакват, докат индиън изпекат Цезар на кол?

- Може би цялата работа няма да е чак толкова лоша, колкото си мислиш. Нали, ако искаме да спасим твоя масса Бърнард, трябва да отидем при команчите.

- О-о, а-а, да, Цезар спасят добър масса Бърн! Ще се остави пекат него и варят и изядат, само индиън да освободи масса Бърн!

Чернокожият оповести вземането на това героично решение с такава гримаса, която сигурно би отнела на индианците всяко желание да се нагостят с него. После той си взе едно парче сушено месо, за да се наслади поне още малко на житейските радости преди своята мъченическа смърт.

Не стана нужда да чакаме дълго резултата от съобщението за нашето пристигане. След известно време към нас се отправи внушителна група ездачи, която се разпръсна, образува широк кръг и ни обгради отвсякъде. А после с крясъци и размахване на оръжията този кръг се понесе в галоп към нас и внезапно се стесни толкова, че изглеждаше сякаш индианците искаха да ни прегазят с конете си. И действително, четирима вождове се отделиха от останалите, насочиха се в пълен галоп право към нас и ни прескочиха. Цезар падна по гръб на земята, но аз останах спокойно седнал, без да помръдна главата си нито на сантиметър наляво или надясно.

- О, а, индиън убият с коне Цезар и масса! - закрещя негърът, като предпазливо повдигна глава, за да огледа какво беше положението.

- Нямат подобно намерение - обясних му аз. - Искат само да изпитат нашата смелост.

- Изпитат? О-о, нека само индиън дойдат, Цезар имат смелост, съвсем много голям смелост!

Той отново седна, придавайки на лицето си най-страшния възможен-израз, и то тъкмо навреме, понеже вождовете бяха скочили от конете си и се приближаваха към нас. Най-възрастният от тях заговори:

- Защо не става белият човек, когато при него идват вождовете на команчите?

- Защото така иска да им покаже, че са му добре дошли - отвърнах аз. - Нека моите червенокожи братя седнат до мен!

- Вождовете на команчите седят само до някой друг вожд. А къде са вигвамите и воините на белия човек?

Десницата ми хвана дръжката на ловджийския нож.

- Един вожд трябва да бъде силен и смел. Ако червенокожите мъже не вярват, че съм вожд, тогава нека се бият с мен. Така ще разберат дали им казвам истината.

- Какво име има бледоликият?

- Червенокожите и белите воини и ловци ме наричат Поразяващата ръка.

- Сигурно белият човек сам си е дал това име!

- Ако воините на команчите искат да се бият с мен, могат да вземат томахока и ножа си. Аз обаче ще си служа само с юмрука. Хау!

- Белият човек изрича горди думи. Ще има възможност да ни покаже хвали ли се, или не. Нека се качи на коня си и дойде с воините на ракуросите!

- Ще изпушат ли команчите с мен калюмета?

- Те ще се посъветват дали имат това право.

- Имат го, понеже идвам при тях с миролюбиви намерения.

Метнах се на седлото. Цезар също се покатери, макар и с мъка, на своя опърничав кон. Никой не му обръщаше каквото и да било внимание. Индианците гледат на чернокожата раса още по-отвисоко, отколкото белите. Аз обаче бях заобиколен от вождовете и се понесохме в бесен галоп към селото. Навлязохме в него и препуснахме по "главната улица", докато достигнахме до една голяма шатра, където вождовете спряха конете и скочиха на земята. Последвах примера им.

Цезар не се виждаше никъде. Аз бях заобиколен от всички воини, които бяха излезли от селото, за да ме доведат дотук. Вождът, който бе говорил досега, посегна към моите пушки.

- Нека бледоликият ни даде оръжията си!

- Ще задържа оръжията си, понеже дойдох при вас доброволно, а не като ваш пленник.

- Въпреки това белият човек ще трябва да ни даде оръжията си и те ще останат у нас, докато разберем защо е дошъл.

- Нима червенокожите мъже се боят от мен? Онзи, който настоява да предам оръжията си, се страхува от мен.

Вождът почувствува засегната воинската си чест и затова хвърли към останалите въпросителен поглед. Сигурно прочете в очите им успокоителен отговор, понеже каза:

- Воините на команчите не знаят що е страх. Нека белият човек задържи оръжията си.

- Какво име носи моят червенокож брат? - попитах аз вожда.

- Олд Шетърхенд говори с То-кай-хун, пред когото враговете треперят.

- Аз моля моя брат То-кай-хун да ми даде един вигвам, където мога да чакам, докато вождовете на команчите решат да говорят с мен.

- Думите ти са добри. Бледоликият ще получи вигвам, докато воините на ракуросите решат на съвещанието си дали могат да изпушат с него калюмета.

То-кай-хун направи подканящо движение с ръка и тръгна пред мен. Взех поводите на моя мустанг в ръка и го последвах. Индианците образуваха шпалир, през който минахме. Забелязах как от не една шатра тайно надничаха с по едно око някоя млада или пък възрастна индианка, за да огледат бледоликия, осмелил се да влезе в бърлогата на лъва. За щастие това племе на команчите нямаше нищо общо с племето, с което бе воювал Винету в Мапими (Виж "Винету" II - Б. нем. изд.).

Шатрите или колибите бяха построени по съвършено същия начин, който съм виждал и при северните индианци. Работата се извършва само от жените, тъй като индианецът не познава друго занимание освен война, лов и риболов, а всичко останало стоварва върху плещите на онзи пол, който ние обикновено наричаме "нежен".

Жените домъкват кожите, които трябва да послужат за стени на шатрите, разпростират ги на слънцето и с парче въглен начертават върху тях необходимата форма. После ги изрязват и с помощта на тънки ремъчета съшиват отделните парчета кожа. След това се взимат прътите и целия материал се отнася на мястото, определено за жилището. Там със съвсем оскъдни инструменти се издълбава яма за огъня, дълбока към половин метър. Около нея се поставят на съответно разстояние един от друг повече или по-малко пръти, в зависимост от желаната големина на жилището. В горната си част те се огъват леко и се завързват с тънки върбови или лескови пръчки. Тази работа не е никак лека, понеже жените и момичетата трябва да се изкатерят по прътите, като по време на връзването се придържат само с краката си. Щом скелетът на шатрата стане готов по описания начин, тогава се започва най-трудната част от строежа, а именно обличането му с тежките кожи. Прътите на този скелет се закрепват нейде на половината си височина с други отвесни пръти, които завършват в горната си част с чатал и се завързват за главните пръти с ремъци. По такъв начин вътре в първия кръг се образува втори, който разделя цялото помещение на две части. Външните пръти се покриват отгоре с кожи, които се застъпват една друга също като керемиди. Обаче горе се оставя отвор, за да излиза димът от огъня, запален в средата на шатрата. После и двете кръгообразни части на помещението, външната и вътрешната, могат да се разделят допълнително на различни по-малки части според желанието на собственика. За целта се използват кожи или прегради, плетени от върбови клони.