Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)



страница6/39
Дата24.07.2016
Размер5.55 Mb.
#3011
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39

И въпреки това пустинята взима своите жертви, които в съотношение с размерите на тази пустош са далеч по-многобройни и ужасни от жертвите на африканската Сахара и азиатската Шамо. Край и по споменатите пътища лежат човешки скелети, животинска мърша, конски седла, различни части от волски коли и други всяващи ужас останки и разказват истории, които наистина слухът не може да чуе, но пък толкоз по-ясно могат да бъдат разбрани от окото. А високо в небето над тях се реят лешоядите, които с обезпокояваща упоритост следят и най-малкото раздвижване долу в пясъците, сякаш знаят, че сигурната плячка няма да им се изплъзне.

А как се казва тази пустиня? Жителите на заобикалящите я земи й дават различни имена - ту английски, ту френски или испански. Но тя е известна надлъж и нашир като Ляно Естакадо (Ляно (исп.) - гола равнина. Естакадо - "размерен" с колове - Б. нем. изд.), заради забитите колове, с които се обозначават пътищата през нея...

В посока на изворите на Ред Ривър към Сиера Бланка яздеха двама мъже, чиито коне изглеждаха страшно много отпаднали. Нещастните животни бяха станали само кожа и кости, имаха клюмнал вид на птица, която ще намерят на следващото утро мъртва в кафеза, и тъй бавно влачеха безсилните си крайници, спъвайки се на всяка крачка, сякаш всеки миг щяха да рухнат на земята. Очите им бяха потъмнели, сухите им езици висяха между отпуснатите устни и въпреки палещата жега по цялото им тяло не се забелязваше нито капчица пот, нито пък по устата им каквато и да била следа от пяна, един признак, че освен кръвта, сгъстена от жаркото пустинно слънце, в телата им нямаше вече никаква друга влага.

Двата коня бяха Тони и моят мустанг и следователно ездачите едва ли можеха да бъдат други хора, освен дребосъка Марк и аз.

Вече пет дни яздехме през Ляно Естакадо, където отначало само тук-там намирахме по малко вода. Сега обаче надлъж и нашир нямаше никакви признаци на влага и аз не можех да се отърся от натрапчивата мисъл, колко практично би било пренасянето на камили в тази пустиня. Дойдоха ми на ум думите на Уланд:

"Конете чувстваха се вече толкоз зле, че ездачите замалко да ги метнат на своите рамене." (Швебише кунде" - Б. пр.) Но даже и иначе да би било възможно, в момента, не можеше и да се мисли за изпълнение на казаното в последния стих, понеже ездачите се намираха в същото безнадеждно състояние, както и техните животни.

Дребният съсухрен Марк се беше отпуснал на врата на кобилата си, сякаш някакво щастливо обстоятелство го крепеше все още на коня. Устата му беше отворена, а очите му имаха онзи втренчен, безжизнен поглед, по който можеше да се познае скорошното настъпване на пълно безразличие. Аз самият чувствувах клепачите си тежки като от олово. Устата ми бе тъй пресъхнала, сякаш всеки звук, излязъл от нея, би ми раздрал или разкъсал гърлото, а в жилите ми като че течеше разтопен метал. Имах усещането, че нямаше да измине и час и ние щяхме да се строполим от конете си, оставайки да лежим на земята в предсмъртни мъки.

- Во... да! - простена Марк.

Повдигнах глава. Какво ли да му отговорех? Предпочетох да си замълча. В този момент конят ми се препъна и застана неподвижно. Какви ли усилия не положих, но нищо не бе в състояние да го помръдне. Старата Тони незабавно последва примера му.

- Слизай! - обадих се аз, като всеки звук причиняваше болка на гласните ми струни. Имах чувството, сякаш пътят от белите ми дробове до устните бе посипан с хиляди иглички.

Смъкнах се бавно от коня, взех юздите и се заклатушках напред. Освободен от товара си, той ме последва с провлачена крачка. Марк започна да тегли поводите на своя Росинант, но очевидно бе по-изтощен и от мен. Той се олюляваше и заплашваше при всяка крачка да падне на земята. Продължихме да се влачим тъй може би около половин английска миля, докато зад гърба си чух шумна въздишка. Огледах се. Моят добър Марк лежеше на пясъка със затворени очи. Приближих се, седнах до него, но останах тих и безмълвен, понеже никакви приказки не можеха да променят положението ни.

Нима така щеше да завърши животът ни, тук ли щеше да бъде краят на моите странствувания? Помъчих се да помисля за родителите си, за моите братя и сестри у дома, в далечна Германия, помъчих се да събера мислите си за молитва - напразно, защото мозъкът ми просто вреше. Бяхме станали жертва на неприятна случайност. Преди два дни мустангът ми се беше спънал и оттогава куцаше, тъй че пътуването през Ляно ни беше отнело значително повече време от предвиденото. На всичко отгоре днес внезапно установих, че коловете, служещи за пътепоказатели, се отклоняваха от вярната посока. Следователно в случая бе приложен онзи ужасно жесток трик, който бе струвал вече живота на немалко хора.

Често от Санта Фе се спускат групи от златотърсачи и се отправят към Пасо дел Норте. Някои от тези хора, имали щастие в мините и златните находища на Калифорния, решават да се отправят на изток с плодовете на своя труд. Те са принудени да прекосят Ляно Естакадо и тъкмо тук ги дебне страшна опасност.

Хора, които не са имали късмет в мините и са изгубили желание за всяка почтена работа, пропаднали негодници, отритнати от обществото на източните щати, представители на какви ли не видове човешка поквара, се събират край Естакадо, за да издебват златотърсачите. Но тъй като последните са най-често яки и калени мъже, изпитали смелостта си стотици пъти в борба с неволята и какви ли не опасности, безспорно е твърде рисковано да се счепкаш с тях. Ето защо разбойниците, наричани стейкмани, т. е. хора, забиващи колове, или още Лешоядите на Ляно, са измислили един трик, който едва ли има равен на себе си по жестокост и пъкленост - изваждат от земята пътеуказващите колове и ги забиват в друга посока, тъй че нищо неподозиращите пътници, незапознати с местността, биват отвеждани в най-ужасните краища на пустинята и натиквани право в ръцете на смъртта. Хората загиват от жажда и глад. По този начин престъпниците с лекота присвояват имуществото на мъртъвците, а костите на стотици хора остават да се белеят под палещите лъчи на слънцето в глухата усамотеност на пустинята, докато техните близки и роднини напразно очакват завръщането на търсачите на щастие у дома и до края на живота си не научават нищо повече за участта им.

Досега бяхме следвали доверчиво коловете и едва днес към обед забелязах, че ни водеха в погрешна посока. При изтощеното си състояние не ми бе възможно да кажа кога се бяхме отклонили от вярното направление. Ето защо не бе разумно да се връщаме, още повече че в нашето положение всяка минута ни беше скъпа. Марк не бе в състояние да продължи, а и аз може би щях да се придвижа най-много една миля напред, и то ако напрегнех силите си до краен предел. Едно беше сигурно: ако някое щастливо стечение на обстоятелствата не ни се притечеше на помощ, което трябваше да стане скоро, ние се намирахме вече в гроба си, макар да бяхме все още живи.

Ето че в този миг над нас проехтя остър дрезгав крясък. Погледнах нагоре и съзрях един лешояд, вдигнал се очевидно съвсем скоро от земята, и то отнейде наблизо. Той описа над главите ни кръг, сякаш вече ни считаше за своя съвсем сигурна плячка. Несъмнено недалеч от нас се намираше някоя жертва на пустинята или на стейкманите. Огледах се наоколо, за да открия някакви следи от нея, ако имаше такива.

Въпреки че слънчевият зной и треската пълнеха кръвоносните съдове на очите ми с кръв, тъй че те ме боляха и се опитваха да откажат да ми служат, аз все пак забелязах на разстояние от около хиляда крачки няколко точки, които не можеха да бъдат нито камъни, нито пък неравности на почвата. Взех карабината "Хенри" и положих усилия да се приближа.

Не бях изминал и половината от разстоянието, когато различих три койота, а малко по-надалеч от тях и няколко лешояда. Животните седяха около някакво тяло, което не можеше да се разпознае твърде добре. Сигурно беше някакво животно или човек, във всеки случай някое живо същество, което все още не беше умряло, понеже в противен случай тези лакоми животни отдавна щяха да си поделят трупа. Същевременно присъствието на койотите ме изпълни с нова надежда, защото тези животни не могат да издържат дълго без вода и не смеят да навлизат надалече в негостоприемната пустиня. Впрочем трябваше да видя какво беше наобиколеното от тях тяло и вече повдигнах крак, за да продължа, когато ми хрумна една мисъл, която ме накара бързо да приготвя карабината си за стрелба.

Не след дълго щяхме да умрем от жажда. Наоколо нямаше вода. Но не можеше ли кръвта на тези животни поне донейде да ни подкрепи? Прицелих се, обаче моята отпадналост и треската караха дулото на карабината ми да играе с по няколко сантиметра насам-натам. Ето защо коленичих на едното си коляно, подпрях лакът на другото и вече имах опора за сигурен изстрел.

Натиснах спусъка веднъж, дваж и два койота се търкулиха на пясъка. Тази гледка ме накара да забравя изтощението си и с бързи крачки се затичах натам. Единият от койотите бе улучен в главата, но другият изстрел е бил толкова лош, че би трябвало да се срамувам от него до края на живота си, ако не се намирах в такова отпаднало състояние. В момента, когато второто животно бе скочило на крака, куршумът бе раздробил предните му два крака, тъй че сега то се въргаляше из пясъка и виеше.

Веднага извадих ножа си, прерязах на първия койот вратната артерия, прилепих устни до това място и засмуках кръвта с такава ненаситна жажда, сякаш пиех от нектара на боговете от Олимп. После взех от колана си кожената чаша, напълних я догоре и пристъпих към човека, който лежеше наблизо като умрял. Беше негър и щом погледът ми се спря на лицето му, което в момента не беше черно, а имаше някакъв мръсен тъмнопепеляв цвят, замалко щях да изпусна чашата от изненада.

- Цезар!

При този вик негърът понадигна клепачите си.

- Вода! - простена той.

Коленичих край него, повдигнах горната част на тялото му и поднесох чашата към устните му.

- Пий!

Той отвори уста, обаче пресъхналото му гърло едва-едва успяваше да преглъща и затова измина доста време, докато му налея между зъбите цялата отвратителна течност. После той отново се отпусна назад.



Вече трябваше да помисля и за Марк. Съвсем съзнателно бях използвал най-напред кръвта на убития койот; защото тя скоро щеше да се съсири, докато за ранения койот тази опасност не съществуваше.

Приближих се до другото животно. Макар че хапеше около себе си като бясно, аз го сграбчих за врата и го помъкнах към Безухия. Там го притиснах към земята тъй, че да не може да шава, доубих го и разрязах артерията му.

- Марк, ето пий!

Моят спътник лежеше на земята напълно безчувствен, обаче при тези думи се надигна.

- Да пия ли! О-о!

Грабна трескаво чашата и я изпразни на един дъх. Взех я от ръката му и я напълних отново. Марк пак я изпи.

- Кръв, пфуй...! А-а, бррр... Ама е по-хубава, отколкото човек би могъл да си помисли!

Изцедих между зъбите си малкото все още останали капки и после скочих на крака. Избягалият трети койот се беше върнал и въпреки присъствието на негъра, се беше нахвърлил върху другаря си, убит най-напред. Отново грабнах карабината си, промъкнах се по-наблизо и го застрелях. С помощта на неговата кръв чернокожият си възвърна съзнанието и отново бе в състояние да се движи.

Пътешественикът нерядко има срещи, които не могат да не изглеждат направо поразителни - едно такова чудо бе и сегашната ми среща с този негър, когото познавах много добре. Няколко дни бях гост в дома на неговия господар, бижутера Маршъл от Луисвил, и тогава обикнах верния, винаги весел чернокож слуга. Двамата сина на бижутера предприеха заедно с мен лов из планините Къмбърланд (Намират се в Тенеси - Б. нем. изд.), а после ме придружиха до Мисисипи. И двамата бяха великолепни младежи, чиято компания ми беше доставила удоволствие. Как ли бе попаднал сега Цезар в Ляно Естакадо?

- Цезар, вече по-добре ли си? - попитах го аз.

- По-добре, твърде по-добре, съвсем по-добре!

Той се изправи и изглежда, че чак сега ме позна.

- Масса, съм ли туй възможно? Масса Чарли, кой съвсем много голям ловец! О, негър Цезар съм радостен да срещне масса, понеже масса Чарли спаси масса Бърн, който иначе мъртъв, съвсем много мъртъв.

- Бърнард? Къде е той?

- О, къде съм масса Бърн? - Той се огледа и посочи на юг. - Масса Бърн сме там! О, не, не, там... или там... или там!

При тези думи той се въртеше около собствената си ос и показваше на юг, на запад, на север и на изток. Добрият Цезар сам не можеше да каже къде се намира неговият млад господар.

- Какво прави Бърнард тук в Ляно Естакадо?

- Какво правят? Цезар не знаят туй, понеже Цезар не виждат масса Бърн, кой тръгнал с всички друг масса.

- С какви хора е потеглил на път?

- Хора съм ловци, съм търговци, съм... о. Цезар не знаят всичко!

- Къде искаше да отиде?

- Към река Пекос, после във Франциско при млад масса Алън.

- Значи Алън е във Франциско?

- Масса Алън съм там, купува много голям злато за масса Маршъл. Но масса Маршъл нямат вече нужда от злато, защо масса Маршъл съм мъртъв.

- Нима мистър Маршъл е умрял? - запитах учудено, понеже по време на посещението ми бижутерът беше здрав и бодър.

- Да, ама не мъртъв от болест, а от убийство.

- Убиха ли го? - възкликнах ужасен. - Кой?

- Убиец дошли през нощта, забиват нож в гърди на масса Маршъл и вземат всичко скъпоценен камък, бижу и злато, кое принадлежало масса Маршъл. Кой бил убиец и накъде отишъл, не знаят шериф нито съд, туй знаят само детектив, масса Бърн също и Цезар.

- Кога се случи това?

- Било преди много ден, преди много седмица. Масса Бърн съм станал съвсем много беден. Масса Бърн пишат на масса Алън в Калифорн, ама не получат отговор, и затуй сега първо хванат убиец и после отидат в Калифорн, за да търсят масса Алън.

Новината, която чух току-що, бе наистина ужасна. Убийство с грабеж бе разрушило щастието на това добро семейство. Бащата бе убит, а двамата му сина бяха понесли тежки материални загуби. Бяха изчезнали най-скъпоценните им бижута, макар и навярно да не беше откраднато всичко, нито пък всичкото злато, което притежаваха, както беше казал негърът. Неговото преувеличаване бе, разбира се, напълно простимо. Неволно се сетих за диамантите, които бях отнел на Фред Морган и все още носех у себе си. Но какво ли бе накарало престъпника да напусне Луисвил и да се отправи в прерията?

- По кой път минахте? - продължих да го разпитвам.

- От Сент Луис до форт Скот и после през много реки и планини, масса. Цезар пътувал, яздил, ходил чак до голям страшен пустиня Естакадо, къде никой вече не намерил вода. Тогава кон и Цезар изтощили, тогава кон и Цезар имал жажда огромен кат Мисисипи, тогава Цезар паднал от кон, кон продължил върви. Цезар останал лежи. Цезар бил в съвсем страшно голям беда и все по-умирал от жажда, докато дошъл масса Чарли и дават Цезар кръв в уста. О, масса спасят масса Бърн и Цезар тъй много обичат масса Чарли, тъй голям кат цял свят и цяла земя.

Несъмнено това беше такова желание, за чието изпълнение можех да имам засега съвсем слаба надежда. Не знаех откъде идваше това упование на негъра и също тъй не знаех дали ще успея да го оправдая. Въпреки всичко продължих да разпитвам:

- Колко голяма беше вашата група?

- Съвсем много голям, масса - девет мъже и Цезар.

- Коя беше най-близката ви цел?

- Цезар туй не знаят. Цезар винаги яздят отзад и не чуват какво много масса говорят.

- Ти имаш нож и сабя. Всички ли бяха въоръжени?

- Да, много пушка и карабина, и нож, и пищов, и револвер.

- Кой ви беше водач?

- Тоз човек се казвал Уилямс.

- Я си спомни добре в каква посока яздехте, когато ти падна от коня!

- Не знае вече. Насам, натам, не, натам!

- Кога беше това? По кое време на деня?

- Скоро щяло свечери и... а, о, сега Цезар знаят - масса Бърн яздят точно към слънце, кога Цезар падат от кон.

- Добре! Ще можеш ли да вървиш?

- Цезар тичат кат елен. Кръв добро лекарство за жаден човек.

Наистина, това необичайно питие ме беше освежило дотолкова, че треската ми бе изчезнала, а и застаналият до мен Марк чувствуваше същата щастлива промяна. Той се беше приближил, за да слуша разговора ни, и изглеждаше далеч по-добре, отколкото преди пет минути.

Отрядът, с който е пътувал Бърнард Маршъл, несъмнено е бил също тъй изтощен, както и ние, иначе доблестният младеж сигурно не би изоставил верния си слуга. Може би жаждата и треската са го били съсипали така, че не е могъл да владее повече нито мислите, нито сетивата си. Последните сведения на Цезар ме накараха да предположа, че Бърнард Маршъл е яздил в нашата посока - на запад. Но как да се добера до него, как да му помогна, когато и ние самите се нуждаехме от помощ толкова много, а не ни беше възможно да използваме конете си!

Колкото и да си блъсках главата, не ми идваше никаква спасителна идея. Отрядът не можеше да бъде далеч, въпреки че наоколо не се забелязваше никаква следа от него.

Обърнах се към Марк.

- Остани тук при конете! Може би ще се посъвземат дотолкова, че по-късно ще им бъде възможно да изминат още една миля. Не се ли върна до два часа, тръгни бавно по следите ми!

- Добре, Чарли, няма да стигнеш кой знае колко надалеч, понеже тази малка глътка койотска кръв едва ли ще ни държи бодри например дълго време.

Огледах внимателно земята и разбрах, че от мястото, където беше лежал Цезар, дирята му водеше на север. Последвах я и след около десетина минути достигнах до едно място, където от изток на запад преминаваха следите на десет коня. Тук изтощението бе свалило негъра от коня му, изглежда, без останалите да го забележат. Може би е бил доста изостанал от групата. Продължих по дирите и видях, че неговото животно се беше помъкнало подир другите, обаче, изглежда, всички останали коне са били страшно много изтощени, понеже от време на време се бяха препъвали, а походката им е била толкова провлечена, че при всяка крачка ръбовете на копитата бяха оставяли дълги ивици по пясъка.

Това правеше дирята ясно видима, тъй че с лекота можех бързо да я следвам. Казвам "бързо" и наистина вървях бързо, макар че и днес все още не мога определено да твърдя какво ми беше придало така внезапно тези неочаквани сили - дали зловещото питие, или пък загрижеността за съдбата на Бърнард Маршъл.

Бях изминал около една миля, когато забелязах тук-там отделно растящи кактуси, които бяха дотолкова напълно изсъхнали, че бяха почти пожълтели. По-надалеч те се издигаха в отделни групи, сгъстяващи се постепенно, които най-накрая се сливаха в плътна маса, покрила необятна площ, ширнала се докъдето ти стига погледът.

Споменатата диря заобикаляше около опасните растения. Загледах се в тях и изведнъж ми хрумна една мисъл, която веднага ме изпълни с нови сили.

Когато в нажежените низини на полуострова Флорида жегата стане толкова непоносима, че застраши хора и животни с гибел, а земята се превърне в "разтопено олово и небето в нажежен метал" без никакво облаче по него, тогава хората подпалват тръстиката и всички сухи храсталаци и ето ти на, че започва да вали. Всеки, който е запознат поне донякъде със законите и силите на природните явления, несъмнено ще може да си обясни този процес, без да вярва в чудеса и магии.

Ето какво ми хрумна в този миг, още повече че аз самият се бях възползвал вече от този способ (Виж в том 35 "Призрака на Ляно Естакадо" - Б. нем. изд.) и само секунди след като ми бе хрумнала тази мисъл, бях вече клекнал край кактусите, за да отцепя с ножа си тънки тресчици, необходими за подпалването на огъня. Няколко минути по-късно припламнаха весели пламъчета, които отначало бавно, а после все по-бързо започнаха да се разпростират наоколо, докато най-сетне се видях изправен пред огнено море, чиито граници чезнеха в далечината.

Бях виждал вече не един прериен пожар, обаче никой от тях не се беше разпростирал с подобно гръмотевично боботене, както кактусовият огън. Отделните кактуси се пръскаха с гръм, подобен на пушечен изстрел, тъй че се получаваше впечатление, сякаш цял армейски корпус в разпръснат строй бе влязъл в сражение с безредна стрелба. Огромни пламъци стигаха до небето, а над тях се люшкаше и потрепваше море от нажежени изпарения, пронизвано от прелитащи кактусови снаряди, изхвърляни нагоре от жегата като стрели. Земята под краката ми осезателно трепереше, а из въздуха сякаш се носеше глухият тътен на далечна битка.

Това беше най-добрата помощ за Бърнард Маршъл и неговите хора, която можех да му дам поне в момента, тръгнах си обратно, без да ме е грижа дали после пак щях да намеря следите им, или не. Надеждата така укрепи силите ми, че за завръщането щеше да ми бъде необходим само около четвърт час. Но не се оказа нужно да изминавам целия път, понеже нейде по средата му насреща ми се зададоха Марк и Цезар с двата коня, намерили отново сили да се помъкнат на известно разстояние.

- Zounds ((англ.) - За бога! - Б. пр.), Чарли, какво става всъщност там пред нас? - попи та Безухия. - Отначало помислих, че има земетресение, сега обаче ми се струва например, че тези сатанински пясъци са се запалили.

- Пясъците не, Марк, ами кактусите, които растат ей там в големи количества.

- Ами как ли са пламнали? Не ми се вярва ти да си ги подпалил.

- Защо не?

- Ама наистина, той е бил? Но кажи ми, Чарли, с каква цел?

- За да докарам дъжд.

- Дъжд ли? Не ми се сърди, Чарли, но ми се струва, че например малко нещо си откачил!

- Не знаеш ли, че някой първобитни народи считат откачените за много мъдри хора.

- Надявам се, не искаш да твърдиш, че си направил нещо мъдро! Та жегата стана двойно по-ужасна отпреди.

- Горещината се е увеличила и така ще се получи електричество.

- Я не ме занимавай например с твоето електричество! Нито мога да го ям, нито пък да го пия и изобщо нямам представа що за непознато нещо се крие под тази дума.

- Скоро ще го чуеш, защото след кратко време ще се разрази най-красивата буря с дъжд, а може би и малко ще прегърми.

- Е, ама стига вече! Нещастни Чарли, ти наистина напълно си се смахнал!

Той ме погледна толкова загрижено, че аз разбрах, че не се шегува. Посочих нагоре.

- Не виждаш ли изпаренията, които вече се сгъстяват и кълбят насреща?

- Мътните го взели, Чарли, вярно! В крайна сметка може би все пак не си чак толкова побъркан, колкото те мислех!

- От тях ще се образуват облаци, от които сигурно ще падне силен дъжд - продължих аз.

- Чарли - възкликна той. - ако действително е така, тогава аз съм глупак, а ти си най-мъдрият човек в Съединените щати, а че и малко по-надалеч.

- Не е кой знае какво, Марк. Преди време използвах веднъж този номер в Ляно, а днес го повтарям, защото ми се струва, че няколко шепи дъжд няма да ни навредят. Погледни, ето ти ги на вече облаците! Догорят ли кактусите, ще се започне. А ако не ти се вярва, тогава виж как твоята Тони размахва чуканчето на опашката си и как издува ноздри! И моят мустанг надушва вече дъжда, който все пак няма да падне над кой знае колко по-голяма площ от тази на пожара. Давай напред, за да ни навали както трябва!

Закрачихме пред конете, но сега бихме могли спокойно и да ги яхнем, понеже нашите животни се показваха ободрени според силите си и буквално напираха напред. Със своя инстинкт те надушваха тъй желаното освежаване.

Предсказването ми се сбъдна. Половин час по-късно неголемите облаци се разпространиха тъй нашироко, че цялото небе над нас бе почерняло чак до хоризонта. После ливна дъждът, обаче не постепенно както в по-умерените географски ширини, а внезапно, сякаш облаците представляваха солидни съдове, които някой изведнъж бе преобърнал. Имахме чувството, като че яки юмруци започнаха да барабанят по раменете ни и само за една минута бяхме мокри до кости, сякаш заедно с дрехите си бяхме преплували река. Отначало двата коня останаха спокойни и посрещнаха рукналия порой само с радостно пръхтене. След това обаче Тони, та дори и моят окуцял мустанг започнаха да правят какви ли не скокове във въздуха и скоро забелязахме, че силите им се възстановиха напълно. Самите ние изпитвахме изключително голямо удоволствие, разпънахме одеялата си, за да събираме скъпоценната влага, а с водата, която не успяхме да изпием, напълнихме нашите мехове.


Каталог: Books
Books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
Books -> В обятията на шамбала
Books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
Books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
Books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
Books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
Books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
Books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
Books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница