Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

- Дали баща ти и капитанът ще отидат преди нас на мястото на срещата? - попита един от тях.

- Възможно е - отговори Патрик. - Те могат да яздят по-бързо от нас и навярно лесно ще се справят с Маршъл. Придружават го само двама души.

- Твърде непредпазлив човек. Да носиш такива съкровища със себе си, а да пътуваш само с двама придружители.

- Толкоз по-добре за нас! Изглежда, че поначало си е непредпазлив, иначе не би захвърлил на земята в Йелоу Уотър Граунд скицата на пътя, по който беше тръгнал. Но, hang it all, това пък какво е?

- Кое?

- Три великолепни животни, а четвъртото е нещо единствено по рода си. Кой ли разумен човек би възседнал подобна отвратителна кранта!

Марк сви пестници.

- Ще ви окрантя аз така, че например душичките ви ще изкарам през зъбите! - промърмори той.

- Да? Вярно, че този кон е единствен по рода си, обаче въпреки грозния си вид е един от най-известните и прочути коне на Дивия Запад. Знаете ли на кого Принадлежи?

- Не.

- Zounds! Наистина, казват, че той яздел подобен козел!

- Значи този тип е тук! Изпивайте чашите и да се махаме! Веднъж имах едно малко спречкване с него и не ми се ще да му се мяркам пред очите.

- Ама няма как да го избегнеш - измърмори Марк. Шестимата възседнаха конете си и се отправиха нагоре по долината на Сакраменто.

- Това са мъжете, които търсим - обясних на вожда на змиите. - Моите двама червенокожи братя ще ги изпреварят, а аз и Безухия ще ги последваме по петите. Така ще попаднат помежду ни.

- У ф! - потвърди съгласието си Ко-ту-хо и се изправи. Двамата с Винету яхнаха конете си. Марк плати бирата, която съвсем не беше толкоз лоша, и после ние двамата също потеглихме подир бандитите, като постоянно се стремяхме да останем скрити от погледите им.

Местността бързо опустя и щом излязохме на такъв терен, където не можеше да ни прикрие нито някакъв храст, нито пък завой на пътя, пришпорихме конете си, преминавайки в галоп. Достигнахме негодниците, преди да успеят напълно да проумеят, че те бяха целта на нашето препускане. Съвсем близо пред тях изникнаха Винету и Ко-ту-хо. *

- Good day, мистър Мъркрофт! - поздрави Марк. - Все още ли сте с конете, които ти открадна от команчите?

- S' death! - изруга негодникът и грабна пушката си, но бе съборен от коня, преди да успее да натисне спусъка.

Двамата вождове бяха спрели конете си само на няколко метра пред бандитите и ласото на Винету се затегна около раменете на Патрик. Останалите петима негодници се пръснаха на различни посоки. Марк и шошонът изпразниха пушките си след тях и се впуснаха да ги преследват.

- Стойте, оставете ги! - извиках аз. - Нали заловихме главния престъпник!

Но те не се вслушаха в думите ми. Изтрещяха още два изстрела, а втурналият се напред Ко-ту-хо свали последния бандит от коня му с удар на приклада.

- Какво направихте! - смъмрих Марк. - Следите им сигурно щяха да ни отведат първо до мястото на срещата, а после до скривалището, където са оставили плячката си!

- Ей тоя Морган ще бъде принуден да ни го издаде!

- Няма да го направи!

Скоро се оказа, че бях прав, понеже въпреки всички заплахи Патрик не отговори на нито един от въпросите ни. Златото, заради което бе съдено на толкова хора да умрат, беше изгубено завинаги - deadly dust!

Вързахме го, както и преди това бяхме вързали баща му върху коня, и за да избегнем "хотела", прекосихме Сакраменто, която тук не беше дълбока. Добрахме се до планините, без някой да ни обезпокои.

През цялото си пътуване не успяхме да изтръгнем нито дума от пленника. Само когато се върнахме в лагера и той разпозна Маршъл, излязъл да ни посрещне, устните му пророниха тихо проклятие. Отведох Патрик в шатрата, където все още се намираха другите пленници. И баща му лежеше там.

- Мистър Морган, представям ти твоя син, по когото сигурно изпитваш силен копнеж - казах аз.

Старият ме стрелна с гневен поглед, но нищо не каза. В лагера бяхме пристигнали привечер. Следователно съденето на пленниците трябваше да се отложи за следващия ден. Като гости на вожда ние вечеряхме в неговия вигвам и изпушихме "калюмета на мира". След това всеки се отправи към отредената му шатра.

Напрежението на последните дни ме беше изтощило много и аз заспах доста дълбоко, нещо, което можех да си позволя в лагера на шошоните, но едва ли и в откритата прерия. Сънувах ли, или бе действителност? Сражавах се с някакви свирепи човешки същества, обградили ме застрашително. Удрях наоколо като побеснял и въпреки това все нови и нови врагове изникваха сякаш изпод земята. Пот се стичаше по лицето ми, виждах, че последният ми час е ударил, и чувствах как страхът от смъртта ме завладява. Но всичко било само сън и най-сетне мъчителното притеснение ме накара да се събудя. Обаче едва бях полу отворил очи и долових отвън шума на някаква суматоха.

Веднага скочих на крака, грабнах оръжията си, без да съм напълно облечен, и се втурнах навън. Пленниците се бяха освободили от ремъците си по някакъв начин, който и по-късно не можа да се изясни, бяха се измъкнали от шатрата и опитали да обезвредят постовете.

От всички вигвами изскачаха меднокафеникавите фигури на индианците, кой въоръжен само с нож, кой с бойната си секира, кой с карабина в ръка. В този миг се появи и Винету, бързо огледа цялата сцена, разиграваща се на светлината от огъня на пазачите, и извика с гръмовит глас към суетящите се хора:

- Обградете лагера!

Шестдесет-седемдесет души незабавно се втурнаха между шатрите. Разбрах, че участието ми в схватката не е необходимо. Пленниците нямаха оръжия, а индианците ги превъзхождаха по численост десетократно. А щом откъм гъстата маса на счепкани човешки тела долових и гласа на Марк, можех да бъда вече напълно спокоен. И действително, не изминаха и десетина минути, когато проехтя предсмъртният вик и на последния съпротивяващ се бандит. Отдалече зърнах пепелявобледото му лице. Беше Фред Морган, повален от ножа на Марк.

Крачейки бавно между шатрите, отмъстителят се приближи до мен. Забеляза ме и каза:

- Чарли! Защо не беше с нас?

- Мислех, че ще се справите сами.

- Well, тъй и стана? Но ако аз самият не бях застанал на пост пред шатрата на пленниците, може би те щяха например щастливо да офейкат. Бях легнал до самата стена, долових отвътре някакъв шум и понеже веднага уведомих постовете, те бяха нащрек.

- Някой избяга ли?

- Никой! Преброих ги. Но иначе си бях представял разчистването на сметките с двамата Моргановци!

Той седна пред мен на земята и направи на приклада на пушката си двете резки, за които бе мечтал толкова дълго.

- Тъй, сега са отмъстени хората, които обичах, и смъртта ми вече може да дойде, ако ще днес или пък утре!

- Марк, нека добавим като християни: дано бог Бъде милостив към престъпниците!

- Well, Чарли. След смъртта им не ги мразя повече. Безухия продължи бавно пътя си и се провря в шатрата. На следващия ден се състоя тъжна церемония: погребението на Алън Маршъл. Поради липса на ковчег, той бе обвит в бизонска кожа. Шошоните изградиха четириъгълник от камъни и в него положихме трупа. После четириъгълникът бе издигнат нагоре и заострен във формата на пирамида, около която натрупахме толкова камъни, колкото можахме да намерим наоколо. Горе на върха поставих кръст, направен от клони. Бърнард ме помоли да държа кратка надгробна реч и да кажа молитвата "Отче наш". Сторих го, дълбоко трогнат, и със силно вътрешно вълнение наблюдавах с каква сериозност стоящите наоколо шошони участвуваха в тази простичка церемония.

Щом погребението свърши, шошоните не оставиха никакво време на опечаления Бърнард да изпадне в болезнено униние. Гостувахме им цяла седмица, която прекарахме в лов, бойни игри и други развлечения, тъй че" тя ни се стори кратка като един ден. После се върнахме в Сан Франциско.

II. В "дивия запад" на Северна Америка

(Im "wilden Westen" Nordamerika’s)

Рейлтръблърсите

Рейлтръблърс (англ.) - разрушители на релси, бандити, които обирали дерайлирали влакове - Б. пр.
На територията на щата Уайоминг близо до изворите на Йелоустоун Ривър, посред дивите, непристъпни и приказно красиви Скалисти планини, се намира Националният парк на Съединените щати, област, поставена под закрила на закона за защита на природата, възлизаща на 8670 квадратни километра, една "Страна на чудесата", каквато едва ли може да се намери на друго място по земята. Първите мъгляви сведения за нея е получил генерал Уорън през 1856 година. Това му дало повод да организира експедиция, обаче за съжаление тя не достигнала целта си. Едва десет години по-късно на други се удало отчасти да повдигнат воала на тайните на тази местност и да дадат на света макар и бегла представа за огромното богатство от никого неподозирани най-великолепни природни чудеса. През лятото на 1871 година професор Хейдън успял да проникне в онези райони и неговите доклади, колкото и да били сухи и делови, така въодушевили Конгреса на Съединените щати, че той взел решение да обяви онази вълшебна страна за национален парк и по този начин да я спаси от ръцете на безскрупулните търгаши.

Отвъд просторните западни прерии, още по-назад от планинските вериги на Блек Хилс, се издигат към небето гигантските масиви на Скалистите планини. Би могло да се каже, че тук не е действувала ръката на Твореца, а неговият юмрук. Къде са онези циклопи, които са съумели да извисят подобни бастиони? Къде са титаните, могли да издигнат над облаците такива каменни товари? Къде са майсторите, украсили онези високи върхове с корони от сняг и лед? Тук Творецът е съградил "възпоменателен паметник на своите чудеса", който не би могъл да бъде по-въздействащ, смайващ и вълнуващ.

А зад онези великански скалисти бастиони и до днес земните недра бълват горещи маси, които напират неудържимо, врят, кипят и димят. По тънката земна кора се надигат мехури, нажежени серни изпарения излитат нависоко със свистене, а с тътен, наподобяващ оръдейни изстрели, исполински гейзери издигат мощно врящите си водни маси в трептящия въздух. Плутонични и вулканични сили се борят срещу втвърдените вече части на земната кора. Час по час подземният свят разтваря своята паст, за да избълва огъня на дълбините и да погълне в бучащото си гърло образуванията, видели вече слънчевата светлина.

Тук често всяка крачка е свързана със смъртна опасност. Човешкият крак може да пропадне през измамната земна кора, димящият водовъртеж да подхване морния странник, подкопаната скала да се срути в зейналата пропаст заедно с почиващия на нея човек. Обаче някога тези области, където витае смъртта, ще посрещат хиляди посетители, които ще търсят лечение за страданията си в горещите извори и наситения с озон въздух, а после може би ще открият и онези чудни проломи и клисури, където скъперническата самота е натрупала приказни съкровища от камък и други ценности ...

По някаква дребна служебна работа се бях озовал в Хамбург, където срещнах един мой познат. Появяването му внезапно събуди в мен стари спомени. Той беше от Сент Луис и ние двамата бяхме застреляли заедно доста дивеч из блатата на Мисури. Беше богат, много богат и ми предложи да ми заплати пътуването през океана, ако му направех удоволствието да го придружа до Сент Луис. И ето че прерийната болест ме връхлетя с цялата си всепобеждаваща мощ. Съгласих се, бих телеграма до дома да ми изпратят по най-бърз начин пушките и всичко останало от снаряжението ми и пет дни след срещата ни ние плувахме вече по Елба на път за океана.

Отвъд океана ние най-напред навлязохме дълбоко в горите на Южно Мисури, където останахме няколко седмици. После моят спътник трябваше вече да се връща, а аз продължих нагоре по реката към Омаха, за да мога оттам с помощта на голямата железопътна линия Юниън Пасифик да навляза далеч на запад.

Имах основателни причини, за да избера именно този път. Познавах Скалистите планини от северните области на Монтана чак до пустинята Мапими на юг, но няма друга отсечка, която да е оставила в мен толкова силни и трайни впечатления, като разстоянието между Хелена и Северния парк. Защото точно тук се намират най-забележителните части на тези планини: Тетън Рейндж, планините Уиндривър, Саут Пас и особено изворните райони на Йелоустоун Ривър, на Змийската река и на Грийн Ривър.

По тази причина нещо ме теглеше и този път към онази област, неколкократно посещавана от мен (Виж разказа "Синовете на упсарока" от т. 48, както и т. 24 "Коледа", и т. 35 "Синът на ловеца на мечки" - Б. нем. изд.). Освен някой тайно промъкващ се индианец или пък храбър трапер никакъв друг човек не се мярка там; Почти непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в тези негостоприемни пропасти и каньони, обитавани според легендите на индианците само от зли духове.

Собствено всичко това съвсем не бе тъй лесно както е лесно да се разкаже. Помислете само какви сложни и многобройни приготовления извършва, да речем, пътуващият из Швейцария, преди да започне изкачването на Алпите! А какво представлява неговото начинание в сравнение с действията на самотния уестман, който, доверил се само на себе си и на своята карабина, рискува да тръгне срещу опасности, за които кроткият европейски странник даже не е и чувал! Но тъкмо тези опасности омайват и подмамват ловеца.

Той има железни мускули и стоманени жили, тялото му устоява на всички лишения, на преумора и напрежение, а чрез непрекъснатото упражняване неговите сетива и дух са достигнали такава издръжливост и съвършенство, които му помагат да намери начин за спасение, дори и когато изпадне в най-голяма беда. Ето защо не го свърта в цивилизованите райони, където няма възможност да упражнява и използва способностите си. Той чувства необходимост да отиде в безкрайната савана, да се впусне в смъртоносните пропасти на планините и колкото по-застрашително го връхлитат опасностите, толкова по-силно е усещането му, че е в стихията си, толкова повече нараства смелостта, самоувереността му и толкова по-крепко става вътрешното му убеждение, че даже и сред най-дивата и негостоприемна пустош той е воден от ръка, която е по-могъща от всички земни сили.

Аз бях добре подготвен за подобно начинание. Липсваше ми само едно нещо, без което е направо невъзможно да просъществуваш в dark and bloody grounds - "мрачните и кървави поля". А това беше добър кон, на който да можеш да се осланяш. Обаче тази липса не ме безпокоеше кой знае колко много. Скоро продадох кроткия жребец, който ме беше носил на гърба си по време на лова из Южно Мисури, и в Омаха се качих във влака с твърдото убеждение, че потрябваше ли ми, щях да си намеря някой добър кон.

По онова време по тази линия все още имаше отделни участъци, които бяха едва-едва "скърпени" само за да може да мине влакът оттам. Ето защо по време на пътуването на доста места все още се виждаха работници, занимаващи се с укрепването на мостове и надлези или пък с поправянето на повредените вече места от релсовия път. Ако не работеха в близост до някое от онези поселища, които никнеха тогава от земята като гъби, тези хора си изграждаха "камп", лагер, съоръжен с няколко укрепления. Това се налагаше заради индианците, които гледаха на строежа на железопътната линия като на посегателство върху техните права и по всякакъв начин се стремяха да попречат на построяването й или поне да го затруднят.

Но из онези области имаше и други врагове, врагове, които всяваха едва ли не по-голям страх и от червенокожите.

Из прерията се скиташе доста многобройна сбирщина, състояща се от човешки отрепки, отритнати от обществото на цивилизования Изток, съмнителни елементи, които са претърпели "корабокрушение" във всяко едно отношение и нищо повече не очакват от живота. Тези хора се обединяваха в банди, за да извършат ту едно, ту друго престъпление, и бяха по-опасни дори от най-дивите индиански орди. По времето, когато се строеше железопътната линия, те бяха хвърлили око особено на новите поселища и работническите лагери, възникващи по протежение на линията, и ето защо никак не бе чудно, че лагерите биваха укрепявани, а техните жители носеха оръжие дори и по време на работа.

Заради нападенията, извършвани от тези бандити над лагерите и товарните влакове, при което обикновено разрушаваха релсите, за да принудят влака да спре, те получиха прозвището "рейлтръблърс", разрушители на релсов път. Но хората бяха станали много бдителни и винаги бяха готови да посрещнат нападенията им, тъй че най-сетне разбойниците можеха да предприемат набезите си, само ако няколко техни групи се обединяха, за да получат необходимата численост. Впрочем срещу тях се бе създало такова озлобление, че сигурна смърт очакваше всеки заловен рейлтръблър. Тези банди избиваха хора, без да различават възраст и пол, затова и дума не можеше да става за някаква милост към тях.

Беше към обед, когато влакът, в който седях, напусна Омаха. Измежду спътниците ми не се намираше нито един човек, който да привлече вниманието ми за по-продължително време. Едва по-късно във Фримонт се качи някакъв мъж, чиято външност веднага прикова погледа ми. Тъй като седна в непосредствена близост до мен, аз имах чудесна възможност да го огледам най-подробно.

Външният му вид несъмнено би накарал някои хора от градовете на Изтока да поклатят глава. Но в Дивия Запад човек достатъчно е привикнал на подобни образи. Той бе нисък на ръст, но затова пък доста дебел. Носеше кожух от овча кожа, обърната с козината навън. Някога тази страна е била естествено окосмена, но сега вълната бе изчезнала и само тук-там се виждаше по някое малко самотно снопче, останало върху голата кожа като оазис в пустиня. Преди много години може би този кожух да е бил по мярка на притежателя си, но после под влиянието на сняг и дъжд, пек и студ той така се беше свил, че полите му не можеха да стигнат вече до колената. Не беше възможно вече и да се закопчава, а ръкавите се бяха отдръпнали нейде до лактите. Под кожуха се виждаха дрехи от червена фланела и кожени панталони, които без съмнение някога са били черни, но сега лъщяха във всички цветове на дъгата и навяваха предположението, че собственикът им ги използваше като кърпа за хранене, за ръце, а и като носна кърпичка. Под крачолите на тези допотопни панталони се виждаха голите посинели от студа кокалчета на глезените му и после следваха чифт обувки, които можеха да издържат цяла вечност. Те произхождаха от ботуши от говежда кожа, чиито кончови бяха отрязани. Имаха двойни подметки, подковани с такива огромни гвоздеи, че ритниците, раздадени с тях, биха могли да убият и крокодил. Този човек носеше на главата си шапка, която бе загубила не само формата си, но и една част от своята периферия. Около кръста си бе препасал някакъв стар шал, останал съвсем без цвят. В него бяха затъкнати праисторически кавалерийски пистолет и закривен ловджийски нож. До тези две оръжия висяха торбички за куршуми и тютюн, едно малко огледало от онези, каквито се продават по немските панаири за десет пфенига, манерка, обвита в плат, и четири необикновени подкови, които се нахлузваха на конските копита като обувки и после се завинтваха. Редом с тези предмети забелязах някакъв калъф, чието съдържание на първо време остана тайна за мен. По-късно разбрах, че вътре има всички необходими бръснарски принадлежности.

Но най-странното в този човек бе неговото лице. То беше тъй гладко избръснато, сякаш току-що бе излязъл от някоя бръснарница. Розово-червените му бузи бяха толкова дебели и напращели, че малкото му чипо носле се губеше почти напълно между тях, а живите му кафяви очи се затрудняваха доста при своята дейност. Щом като пълните му устни се отвореха, между тях се разкриваха два реда ослепително бели зъби, но за съжаление те веднага събудиха в мен подозрението, че са изкуствени.

Той седеше пред мен, притиснал между късите си дебели слонски крака едно пушкало, което си приличаше с Лиди на моя добър Сам Хокинс като две капки вода.

Беше се настанил пред мен с простичкото "good day, sir", след което не ми обърна повече никакво внимание. Едва час по-късно ме помоли за разрешение да запали лулата си. Това ми направи впечатление, понеже никой истински трапер или ловец не пита другите дали са съгласни с онова, което му се иска да прави.

- Пушете, колкото си искате, сър! - отвърнах аз. - Ще ви правя компания. Ще запалите ли една от моите пури?

- Благодаря, сър! - рече той. - Тези неща, наречени пури, са твърде префинени за мен. Не се разделям с лулата си.

По обичая на траперите дебелият бе окачил своята къса, омазнена лула на шнурче около врата. След като я натъпка, аз побързах да му подам клечка кибрит, обаче той поклати отрицателно глава, бръкна в джоба на кожуха си и измъкна прерийно огниво от онзи вид, които носят името "пункс" и имат суха гнила дървесина вместо прахан.

- Тези кибрити са още едно от онези съвременни изобретения, дето в саваната пет пари не струват - забеляза той. - Човек не бива да се разглезва.

С тези думи нашият кратък разговор приключи и дебеланът, изглежда, не изпитваше никакво желание да подеме нов разговор. Пушеше някакъв тютюн, който живо ми напомняше на орехови листа, и цялото си внимание бе посветил на околностите. Тъй се добрахме до гарата Норт Плейт, близо до която се сливат реките Норт и Саут Плейт. Тук той слезе за малко от вагона и си намери някаква работа към предните вагони. Забелязах, че в един от тях имаше кон, очевидно неговото ездитно животно.

След като отново се качи при мен и влакът потегли, непознатият продължи да мълчи и едва когато към полунощ спряхме в Шайен в подножието на Ларами Маунтънс, той попита:

- Може би оттук ще продължите с колорадската железница за Денвър, сър?

- Не - отговорих аз.

- Well - значи продължаваме заедно...

- Надалеч ли ще пътувате с Пасифика (В случая се има предвид голямата трансконтинентална жп линия в Сев. Америка, свързваща двата океана - Б. пр.)? - осведомих се аз.

- Хмм! И да, и не... както ми се хареса. А вие?

- Искам да отида до Огдън.

- Аха! Имате намерение да видите града на мормоните?

- Ще го поогледам, а после ще се кача в планините Уиндривър и Тетън Рейндж.

Той ме измери с невярващ поглед и се обади:

- Ще изкачите онези планини? Но с това може да се справи само някой смел уестман. Имате ли други спътници?

- Не.

Сега вече малките му очички ме погледнаха почти развеселено.

- Мисля, че да.

- Хмм! Ще разрешите ли да попитам каква ви е професията, сър?

- Писател съм.

- Писател? Тъй! Значи пишете книги?

- Да.

- Чудесно! - закиска се той. - Значи искате да напишете книга за планините Тетън, така ли, уважаеми сър?

- Може би.

- И навярно ви е попаднала книга, където има снимки на индианци и мечки?

- Разбира се - кимнах сериозно.

- И вече си мислите, че и вие можете да пишете за тях?

- Ами да!

- А навярно имате и пушка, завита ей там във вашето одеяло?

- Естествено.

- Тогава ще ви дам един добър съвет, сър! Слезте незабавно от влака и се приберете у дома си! Като ви гледам, ми се струва, че сте силен мъжага, но хич не ми изглеждате на човек, който би могъл да застреля и катеричка, а да не говорим за мечка. Четенето ви е завъртяло главата. Би било жалко за младия ви живот, ако получите удар при вида на някое диво котенце. Сигурно някога си сте чели Купър, а?

- Ами, разбира се!

- Тъй си и мислех. Може би сте чували и за прочути ловци на прерията?

- Да - потвърдих аз все тъй скромно.

- За Винету, Огнената ръка, Поразяващата ръка, за Шарп Ай ((англ.) - Зоркото око - Б. нем. изд.) или Леля Дрол?

- За всички - кимнах с глава.

Дебелото човече не подозираше, че ми доставяше почти същото удоволствие, което му правеха и моите отговори.

- Да - рече той, - подобни книги и истории наистина са чудесни за четене. Всичко звучи тъй хубаво и става толкоз лесно. Сър, не ми се сърдете, ама ми е жал за вас. Винету е вожд на апачите и ако му се наложи, би се сражавал и с хиляда дяволи. Огнената ръка ще ви улучи с куршум всеки комар, който му посочите в облака от комари, а Поразяващата ръка никога досега не е пропускал целта си и само с един юмручен удар може да направи на каша и най-силния червенокож. Ако някой от тези юначаги ми кажеше, че се кани да отиде горе в планините Тетън, то това пак си остава рисковано начинание, но човек може да повярва, че биха издържали изпитанията. Ама вие? Един драскач на книги! Pshaw! Ами къде ви е конят?