Text file, charset=Cyrillic windows-1251 Text format: text only (playn text)

- Ще продължим ли? - попита Маршъл, който тъй копнееше да отпразнува срещата си със своя брат.

- Моите братя ще бивакуват тук - заяви Винету по своя кратък и нетърпящ възражения начин.

- Well - съгласи се Марк. - Тук има разкошен мъх, за да се излегнем на него, а край водата расте достатъчно трева за конете ни. А ако си намерим някое закътано местенце, нещо, което ще ни бъде невъзможно например след стъмване, бихме могли да си стъкнем малък огън по индиански маниер, за да изпечем пуйката, убита днес от Цезар.

Да, Цезар наистина бе застрелял днес за първи път дивеч и много се гордееше с това необоримо доказателство, че и той е напълно полезен член на нашето малко общество. След кратко търсене открихме такова място, каквото желаеше Марк, и се разположихме на лагер.

Скоро пламна огънят, а негърът се зае усърдно да смъква пернатата дреха на птицата. Междувременно настана истинска нощ - катраненочерна нощ. Леко играещите пламъци придаваха на околните дървета и клони най-причудливи форми. А ето че и пуйката се опече. Вечеряхме превъзходно, а после спахме необезпокоявани чак до настъпване на утрото.

На сутринта тръгнахме на път и скоро достигнахме долината на Шорт Ривюлит (Къса рекичка). Реката не беше дълга, което ни подсказваше и нейното име. Тя получаваше слаб приток на вода от няколко могилообразни възвишения и изглежда, че през горещите летни месеци пресъхваше съвсем.

Заварихме съборени и изпокъсани палатки, разровени ями за търсене на злато, сринати пръстени колиби. Навсякъде личаха следи от ожесточени схватки.

Нямаше съмнение, че златотърсачите са били нападнати от бандити. Обаче не видяхме никакви трупове.

След по-продължително търсене открихме насреща под дърветата на вековната гора една по-голяма палатка. Тя също бе изпокъсана, нарязана и превърната в парцали. Но не открихме нищо, дори и най-малката следа или предмет, които да ни издадат кой е бил собственикът й.

Огромно беше разочарованието на Бърнард, който досега бе убеден, че ще се срещне с брат си на това място.

- Тук е живял Алън - каза ни той със сигурност. Тази убеденост бе плод на предчувствие и беше съвсем възможно то да не го лъже. Минахме с конете през цялата долина, обградена от вековната гора, и открихме следи от разбойниците. Те водеха към западните склонове на планинския масив.

- Оттук Алън се канеше да прехвърли планините Лин и да се отправи към пристанището Хумболд. Бандитите са тръгнали по петите му! - обади се Бърнард.

- Сигурно. При условие, че брат ти е избягал - напомних аз. - Обстоятелството, че тук не видяхме трупове, все още не е доказателство, че нападнатите хора са успели да избягат. Струва ми се, че мъртъвците са били хвърлени в езерото.

Навярно нейде на дъното на Черното око лежаха сега труповете на онези мъже, които бяха мечтали за богатство, щастие и удоволствия. Мрачният демон, наречен злато, ги беше изтръгнал от техните мечти и ги бе хвърлил в обятията на смъртта!

- А кои са били убийците? - попита Маршъл с гняв в гласа.

- Мулатът Шели и двамата Моргановци, които толкова дълго все успяват да ни се измъкнат, макар че непрекъснато сме по следите им!

- Но сега вече ще ни паднат в ръцете - каза уверено Безухия - и тогава ще принадлежат само на Марк Джорокс и на никой друг, защото той има да урежда сметки с тях.

- И тъй - напред, след тях!

Дирята не беше дотам ясна, че да можем да преброим отделните следи. Обаче по-надолу, сред дърветата на високостеблената гора, всеки конник сам си беше избрал пътя между дънерите и ние успяхме да установим, че отпечатъците са направени от двайсет животни. На известно разстояние оглеждах следите много внимателно.

- Били са шестнайсет ездачи и четири натоварени мулета - установих аз. - Копитата на четири от животните са се отпечатали по-дълбоко и по-ясно, а че са мулета си личи от малките им копита и от честите опити да се инатят. Следователно бандитите няма да могат да се движат толкова бързо като нас и имаме всички изгоди да ги догоним, преди да са настигнали Алън.

Следобед се добрахме до мястото, където бяха спирали за пръв път да нощуват. Продължихме да яздим, докато все още можехме да различаваме дирята, а после легнахме да подремнем само няколко часа. На зазоряване отново поехме на път и още преди обед стигнахме до техния втори нощен лагер. И тъй бяхме скъсили преднината им с един ден.

До вечерта искахме да достигнем горното течение на Сакраменто, която там се спуска от планината Шаста, и тогава можехме да се надяваме вече, че на следващия ден щяхме да догоним бандитите. Обаче скоро се натъкнахме на непредвидено затруднение. Дирята се разделяше. На това място Сакраменто завиваше, описвайки широка дъга, и ние се насочихме точно към средата на дъгата. Добре, но видяхме, че следите от четирите мулета и още шест конници се отбиваха наляво, за да пресекат завоя на реката, докато останалите продължаваха в досегашната си посока.

- The devil ((англ.) - По дяволите! - Б. пр.), глупава история - обади се Марк. - Дали е някаква военна хитрост, или пък е например просто случайност!

- И да е направено с някаква хитра умисъл, едва ли са имали предвид нас - предположих аз.

- Но защо са се разделили? - попита Бърнард.

- Лесно е да се отгатне - заявих аз. - Мулетата, натоварени с плячката от Черното око, пречат на бързината на бандитите. Ето защо те изпращат товара направо към мястото на крайната си цел, докато останалите ще преследват Алън с по-голяма скорост. След като задигнат и неговото имущество, ще се насочат навярно към някое уговорено място край Сакраменто, за да се срещнат отново.

- Well, тогава нека например оставим мулетата да вървят, където щат, и да се втурнем подир другите с още по-голяма бързина! - посъветва Безухия. - Моята Тони вече отдавна се сърди, че се мъкнем като охлюви.

- Хубави охлюви! - засмях се аз. - Впрочем в случая трябва да премислим и нещо друго, Марк. Кой от двамата Моргановци ще искаш да запазиш за себе си?

- Zounds, ама че въпрос, Чарли! И двамата, разбира се!

- Хмм, трудно ще стане тази работа.

- Защо?

- Мулетата носят злато. Щом Фред Морган ги отделя от себе си, тогава на кого ще ги повери?

- Навярно само на сина си.

- Прав си. Но какво да правим?

- Кой от двамата искаш да заловиш пръв?

- Стария!

- Добре. Тогава давай направо!

Действително прехвърлихме Сакраменто за предвиденото от нас време и спряхме да бивакуваме на отвъдния й бряг. На сутринта продължихме, отдалечавайки се от реката. Не откъсвахме очи от дирята, която оставаше все така ясна. По обед излязохме на равнина, а следите бяха толкова пресни, че отрядът на бандитите едва ли можеше да бъде на повече от пет мили пред нас.

Пришпорихме конете си да направят едно последно усилие. Стремежът ни бе да се приближим до преследваните от нас хора дотолкова, че през нощта да имаме възможност да се промъкнем незабелязано до техния бивак. Всички бяхме обхванати от силно вълнение, защото се намирахме съвсем близо до убийците, които преследвахме безуспешно от толкова дълго време. Моят вран жребец ме носеше напред все начело на отряда ни, а съвсем близо зад мен следваше конят на апача.

Но какво беше това? Изведнъж забелязахме толкова много отпечатъци от конски копита, че едва ли броят на конниците е бил по-малък от стотина. По земята личаха следи от схватка, а по големите листа на някакво растение забелязах полепнала кръв.

Претърсихме мястото най-подробно. Наляво в равнината се отдалечаваха дирите на три коня, докато направо пред нас водеше широка следа, оставена от множество конски копита.

Втурнахме се по широката диря с най-голяма бързина. Несъмнено тези ездачи бяха индианци и понеже Алън нямаше голяма преднина, можеше като нищо да е попаднал в ръцете им. Не бяхме изминали повече от една миля, когато право пред нас съзряхме шатрите на индиански лагер.

- Шошоните! - възкликна Винету.

- Индианците-змии! - съгласи се с него Марк и без да спираме, скоро навлязохме в лагера им.

В центъра между шатрите повече от стотина индианци се бяха насъбрали около вожда си. Щом ни забелязаха, те хванаха своите пушки и томахоки и отвориха кръга.

- Ko-ту-хо (Поразяващия гръм - Б. нем. изд.)! - извика Винету, препускайки право към вожда, сякаш искаше да го прегази с коня си. Обаче на една-единствена крачка от него дръпна поводите на своя жребец.

На вожда не му мигна окото при тази рискована и изкусна ездаческа проява на Винету. Той простря ръка пред себе си.

- Винету, вождът на апачите! Във вигвамите на воините на шошоните се вселява радост, а в сърцето на вожда им - - щастие, защото Ко-ту-хо копнееше отново да види своя храбър брат!

- А и мен също! - извика Марк. - Не познава ли вече вождът на змиите своя приятел Безухия?

- Ко-ту-хо познава всички свои приятели и братя. Нека бъдат добре дошли във вигвамите на неговите воини!

В този миг нейде отстрани проехтя страшен вик. Извърнах се и видях, че Бърнард бе коленичил на земята до някакво човешко тяло. Незабавно се приближих до него. Човекът, който лежеше до шатрата, беше мъртъв. На гърдите си имаше рана от куршум. Беше бял, когото веднага познах - Алън Маршъл, братът на Бърнард.

Приятелите ни също се приближиха. Никой не каза и дума. Бърнард коленичеше безмълвно край убития, целуваше го по устните, челото и страните, приглади с ръка назад разпиляната над челото му коса и го прегърна през врата. После се изправи.

- Кой го уби? - попита той.

Вождът разказа следното:

- Ко-ту-хо изпрати воините си да обяздват своите коне. По едно време те забелязали приближаването на трима бели, преследвани от други бледолики. Щом десет мъже преследват трима, то тогава десетте не са добри и смели хора. Ето защо червенокожите воини се втурнали срещу тримата, за да им помогнат. Обаче десетимата стреляли по преследваните и този бледолик бил улучен от куршум. Червенокожите воини пленили седмина от преследвачите, а трима избягали. Този бледолик умря в ръцете им, а двамата, които са били заедно с него, си отпочиват в нашите вигвами.

- Незабавно трябва да ги видя! Този мъртвец е мой брат, син на баща ми - добави Бърнард, досещайки се за другото значение, което има при индианците думата "брат".

- Моят бял брат дойде при нас с Винету и Безухия, приятелите на шошоните. Затова Ко-ту-хо ще изпълни желанието му. Нека ме последва!

Бяхме отведени в голямата шатра, където лежаха пленниците с вързани ръце и крака. Между тях се намираше и мулатът Шели. На дясната му буза имаше белег. Фред Морган не се виждаше.

- Какво ще правят моите червенокожи братя с тези бледолики? - попитах аз.

- И моят бял брат ли ги познава?

- Познавам ги. Те са бандити, на чиято съвест тежи смъртта на много мъже.

- Тогава нека моите бели братя ги съдят! Размених с моите спътници един поглед, с който се разбрахме и отговорих:

- Те са заслужили смъртта, но нямаме време да ги съдим. Предаваме ги в ръцете на нашите червенокожи братя.

- Моят брат постъпва правилно.

- Къде са двамата бледолики, които са придружавали мъртвеца?

- Нека моите братя пак ме последват!

Бяхме отведени до друга шатра, където спяха двама мъже. Носеха облеклото на тромпероси. Веднага ги събудихме. Сведенията, получени от тях, ни убедиха, че са били в чисто служебни отношения с Алън и можеха да ни съобщят само незначителни неща. Отново се върнахме при мъртвеца.

През последните месеци Бърнард бе преминал една сурова школа. Той бе укрепнал и физически, и психически, но въпреки това ръцете му трепереха, когато започна да претърсва джобовете на своя брат. Оглеждаше грижливо всеки отделен предмет, а когато разтвори бележника на Алън и видя писаното от него, той горко се разрида. Аз споделях мъката му и не можах да сдържа сълзите си, които потекоха по страните ми.

Шошоните стояха край нас и по лицето на вожда премина израз на презрение заради нашата слабост. Това засегна Винету. Той не се сдържа и посочи към нас:

- Нека вождът на шошоните не мисли, че тези мъже приличат на жените! Братът на този мъртвец се е сражавал със стейкманите и команчите и показа, че има силна ръка, а пък този бледолик е прочут ловец. Името му е Поразяващата ръка.

Из редиците на индианците-змии премина тих шепот. Вождът пристъпи още по-близо до нас и ни подаде ръка.

- Този ден ще бъде отпразнуван във всички вигвами на шошоните. Моите братя ще останат в нашите шатри. Ще ядат от нашето месо, ще изпушат с нас лулата на приятелството и ще гледат игрите на нашите воини.

- Белите мъже обичат да бъдат гости на червенокожите си братя, но това няма да бъде днес. Те пак ще се върнат. Ще оставят тук трупа и имуществото на техния убит брат и незабавно ще подемат преследването на избягалите убийци - отвърнах му аз.

- Да - потвърди Бърнард, - ще оставя тук Алън и неговите тропейроси, без да чакам нито минута повече. Кой ще участвува в преследването?

- Всички ние! - заявих аз.

Винету и Марк се бяха отправили вече към конете си. Вождът даде на хората си няколко тихи заповеди. Доведоха му великолепен жребец с юзди, изработени и поставени по индиански маниер.

- Ко-ту-хо ще язди заедно със своите братя. Имуществото на мъртвия бледолик ще бъде пазено в шатрата на вожда, а неговите жени ще оплакват мъртвеца и ще пеят за него!

Кратко бе посещението ни при храбрите шошони. Но нашият отряд получи подкрепата на една силна десница в преследването на бандитите.

Лесно намерихме следата им. Имаха малко повече от два часа преднина. Но нашите коне сякаш разбираха намерението ни - те така летяха из равнината, че ако почвата бе камениста, щяха да хвърчат искри. Само кафявият кон на Цезар показваше признаци на умора, обаче негърът непрекъснато го пришпорваше тъй, че животното успяваше да не изостава.

- Дий! Ху, ху! - ревеше той. - Кон трябва тича, трябва много препуска. Цезар заловят убийци на добър масса Алън!

Носехме се като вихрушка.

Следобедът се беше вече преполовил, а бегълците трябваше да бъдат застигнати още преди свечеряване. Продължихме да препускаме повече от три часа. По едно време слязох от коня, за да огледам следите. Те бяха много ясни, макар че земята бе покрита с гъста ниска трева. Все още нито едно стръкче не се беше изправило. Следователно разбойниците не можеха да бъдат на повече от една миля пред нас.

От време на време започнах да вадя моя бинокъл, за да претърсвам с него хоризонта в посока на дирята. Най-сетне съзрях три точки, които се движеха пред нас с привидно малка бързина.

- Ето ги!

- Давай напред! - извика Бърнард и пришпори коня си.

- Чакай! - предупредих аз. - Нямаме полза от такива действия. Трябва да ги обкръжим. Моят жребец и конят на вожда на змиите са най-бързи и издръжливи. Аз ще препусна надясно, а Ко-ту-хо наляво, за да ги заобиколим. За двадесетина минути ще ги изпреварим, без да ни забележат, а после и вие ще се нахвърлите върху тях.

- Уф! - съгласи се Винету.

- Уф! - извика и вождът на шошоните. Като изстрелян от тетивата на лък той полетя наляво.

Аз също се отбих, само че надясно, и за десетина минути спътниците ми се изгубиха от моя поглед, въпреки че те продължаваха ездата. Сигурно вече се намирах на една линия с преследваните бандити. Въпреки голямото напрежение на последните дни моят жребец не проявяваше признаци на изтощение. По муцуната му не се появи никаква пяна, а по гладката му кожа нямаше и следа от пот. Красивото му и гъвкаво тяло летеше в такъв плавен галоп, сякаш бе направено от каучук.

След петнайсетина минути свърнах наляво, а след още пет минути зърнах тримата убийци зад мен и малко встрани, както и вожда на индианците-змии, който, макар и поизостанал от мен, все пак ги беше изпреварил. В този момент той се насочи към тях и аз последвах примера му.

Понеже яздехме едни срещу други, разбойниците ни забелязаха много скоро. Огледаха се назад и видяха, че са преследвани. Разбраха в какво положение са се озовали. Оставаше им само един начин за измъкване - пробивът. Насочиха се към вожда на шошоните.

- А сега дръж се, мое врано конче!

Надавайки онзи остър и пронизителен вик, който подтиква конете с индианска дресировка да напрегнат всички свои сили и да достигнат най-голямата си бързина, аз вдигнах високо ръката си, уловила ласото, и се изправих на стремената, за да намаля товара на животното и облекча дишането му. Това бе такава езда, която иначе се предприема само когато зад ездача бушува прериен пожар.

В този миг един от тримата, в когото разпознах Фред Морган, дръпна юздите на коня си, вдигна пушката си и се прицели. Когато от дулото й проблясна пламъче, вождът заедно с коня рухнаха на земята като поразени от гръм. Помислих си, че изстрелът е убил или него, или жребеца му, и нададох гневен вик. Но се бях излъгал, понеже още в следващата секунда Ко-ту-хо отново седеше на гърба на изправилия се кон и с високо вдигнат томахок полетя към тримата. Падането му беше един от онези майсторски номера, на които индианците години наред обучават своите коне. Жребецът му бе дресиран светкавично да се хвърля на земята само при кратка заповед. Куршумът на Фред Морган сигурно бе преминал над двамата. Тъкмо в мига, когато връхлитах върху стария Морган, шошонът повали с удар на томахока един от тримата. Исках да заловя бандита жив и не обърнах внимание на насочената към мен карабина, чиято втора цев бе все още заредена. Конят му не стоеше спокойно. Изстрелът изтрещя и куршумът му прониза ръкава на дрехата ми.

- Дръж се, тук е Олд Шетърхенд! - викнах аз.

Ласото ми изсвистя. Конят ми се извъртя незабавно и препусна в обратна посока. Почувствувах силно дръпване, но все пак далеч не толкова силно, както бе в случая с кравата на достопочтения дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо. Огледах се. Примката бе стегнала ръцете на Фред Морган към тялото му и ремъкът го повлече подир мен. В това време видях, че Винету, Марк и другите двама също достигнаха полесражението. Третият бандит стреля по Бърнард, но почти в същия миг бе свален на земята от куршума на Марк.

Скочих от седлото. Най-после, най-после Фред Морган беше в ръцете ни! При падането си от коня той бе загубил съзнание. Взех си обратно ласото и вързах пленника с неговото собствено ласо. В този момент се приближиха и останалите. Негърът пръв скочи от коня и извади ножа си.

- О, а, тук съм Цезар с нож и бавно режат къс по къс лош зъл бандит и убиец!

- Чакай! - извика Марк, като го хвана за ръката. - Този човек е мой!

- Другите мъртви ли са? - осведомих се аз.

- И двамата! - потвърди Бърнард, от чието дясно бедро течеше кръв.

- Ранен ли си?

- Съвсем леко.

- Въпреки това е неприятно, понеже ни очаква все още дълго пътуване. Трябва да догоним и мулетата! Какво ще правим с Фред Морган?

- Той е мой - заяви Марк, - тъй че имам правото да определям съдбата му. Предавам го на мистър Бърнард и Цезар, които ще го отведат в лагера на шошоните и ще го пазят, докато се върнем. Бърнард е ранен и освен това ще си има работа например със своя брат. Цезар трябва да остане при него, а струва ми се, че ние четиримата сме напълно достатъчни, за да се справим с мерзавците при мулетата.

- Планът е добър, да побързаме!

Морган бе вързан върху коня си. Бърнард и Цезар застанаха от двете му страни и така се върнаха в лагера на шошоните. А ние четиримата останахме, където си бяхме, за да могат конете ни преди всичко да си отпочинат и малко да попасат.

- Не бива да се бавим много - обадих се аз. - Трябва да използваме деня, за да изминем известно разстояние.

- Накъде отиват моите братя? - попита Ко-ту-хо,.

- Към водите на Сакраменто в югоизточна посока оттук - обясни му Марк.

- Тогава да не се тревожат! Вождът на шошоните знае всяка педя от този път. Братята му могат да оставят конете си да пасат и после да яздят през нощта.

- Не трябваше да отпращаме Фред Морган толкоз бързо - подхвърли Марк.

- Защо?

- Ще го сторим по-късно, а дори и съвсем не ни е необходимо. Вината му е доказана десетократно - заявих аз.

- Но можехме да научим от него къде се е канел да се срещне с мулетата!

- Pshaw! Действително ли вярваш, че щеше да ни го каже?

- Не е изключено.

- Не. Никога няма да ни предаде своя син заедно със заграбените съкровища, особено пък като знае много добре, че по този начин с нищо няма да промени участта си.

- Моят брат Шарли е прав! - подкрепи ме Винету. - А освен това очите на червенокожите и белите ловци са достатъчно остри, за да открият следите на мулетата при всякакви обстоятелства.

Той наистина имаше право, но несъмнено щяхме да си спестим доста време, ако бяхме успели да научим мястото на срещата.

- Кого търсят моите братя? - попита шошонът съвсем в разрез с привичката на индианците никога да не проявяват любопитство пред хора, които не се числят към племето им. Но тук той се намираше сред мъже, които считаше за равностойни на себе си, тъй че можеше да наруши сдържаността, предписвана му иначе от обичаите.

- Търсим спътниците на разбойниците, пленени от воините на шошоните.

- Колцина са?

- Шестима.

- Само един от моите братя ще ги победи. Ще ги намерим и ще ги съберем с другите.

Когато започна да се смрачава, конете ни си бяха отпочинали дотолкова, че можехме да ги подложим на нови изпитания. Яхнахме ги и предоставихме водачеството на вожда Ко-ту-хо, който и вечерта, и през цялата нощ язди пред нас, проявявайки такава сигурност, която доказваше истинността на думите му, че познава всяка педя от пътя.

Отдавна прерията бе останала зад нас. Наложи ни се ту да изкачваме възвишения, ту да яздим през долини или да пресичаме малки гори и савани. На сутринта направихме почивка, а после продължихме в същата посока, докато пред нас съзряхме долината на Сакраменто.

Спуснахме се в нея и прекосихме реката. Точно пред нас видяхме сграда, построена на такова място, от което вляво и вдясно в планините се врязваха странични речни долини. Къщата бе направена от кирпичени зидове, облицовани с дъски. От надписа над вратата се разбираше, че е "хотел". Собственикът бе избрал за заведението си много удобно място. Това показваше и големият брой посетители, на които, изглежда, се радваше то, защото пред сградата стояха много впрегатни, ездитни и товарни животни, а пък вътре навярно не можеха да се поберат всички гости, тъй като изнесените на открито маси и пейки бяха почти изцяло заети.

- Ще влезем ли да се осведомим? - попита ме Марк.

- Имаш ли още нъгитс за бира "ейл" от Бъртън в Стафордшър? - отвърнах през смях.

- Имам още нещичко от този сорт.

- Тогава да вървим!

- Но няма да влизаме вътре, ами ще седнем отвън, ако нямаш нищо против, защото аз например не обичам нищо друго тъй много, както глътката чист въздух.

Смушихме конете, приближихме се, вързахме животните за юздите и седнахме в някаква лека дъсчена пристройка, над която гордо се мъдреше надписът "веранда".

- Какво ще пият господата? - попита притичалият Ганимед ((гръц.) - виночерпецът на Зевс - Б. пр.).

- Бира. Колко струва?

Аха! Сега добрият Марк бе по-предпазлив, отколкото преди, когато бяхме в Йелоу Уотър Граунд.

- И "портър", и "ейл" струват по половин долар.

- Тогава "портър"!

Келнерът донесе четири бутилки и Марк тъкмо се канеше да започне да го разпитва, когато аз хвърлих поглед през отвора, играещ ролята на прозорец, който гледаше към пътя, и незабавно му направих знак да мълчи.

През една от страничните речни долини се спускаха шест конници, двама от които водеха за юздите четири мулета. Човекът, който ги предвождаше, не беше никой друг, освен Патрик Морган. Те се отправиха към "хотела", вързаха животните си, а после седнаха на една маса, която се намираше отвън точно под нашия прозорец. Не можехме и да желаем нещо по-хубаво и удобно за нас.

Но защо мулетата им нямаха вече никакъв товар? Сигурно бяха прибрали плячката си в някакво скривалище и сега бяха тръгнали към мястото на срещата със своите съучастници.

Негодниците си поръчаха бренди и подеха разговор, който можехме да чуваме много добре.