The great controversy

Какво би спечелил Бог, ако приемем, че Му е приятна гледката на нечуваните мъчения, стенанията, писъците и проклятията на страдащите творения, които Той държи в пламъците на пъкъла? Могат ли ужасните звуци да бъдат музика в ушите на безпределната Любов? Тези хора се опитват да убедят, че подлагането на нечестивите на безкрайни мъки показва Божията омраза към греха като гибелно за мира и за реда във вселената зло. О, ужасно богохулство! Като че Божията омраза към греха е причината той да бъде овековечен. Защото според ученията на тези теолози продължителните мъки без надежда за помилване подлудяват нещастните жертви и тъй като те изливат яростта си в проклятия и богохулства, постоянно увеличават товара на вината си. Но Божията слава не се увеличава чрез такова безкрайно увеличаване на греха в безконечните векове.

Вън от възможностите на човешкия ум е да се оцени злото, нанесено от ереста за вечните мъки. Библейската религия, която е пълна с любов и доброта и изключително богата с милост и съчувствие, е затъмнена от предразсъдък и е обвита с ужаси. Като помислим в какви фалшиви краски е обрисувал Сатана характера на Бога, можем ли тогава да се чудим, че хората се страхуват от своя милостив Творец, изпитват ужас от Него и даже Го мразят? Чудовищните представи за Бога, разпространили се по света чрез ученията от амвоните, са създали хиляди, не, милиони съмняващи се и невярващи.

Идеята за вечните мъки е една от измамните теории за виното на разпаленото блудство на Вавилон, с което се опиват народите (Откр. 14:8, 17:2). Как Христовите служители са могли да приемат тази ерес и да я проповядват от светия амвон, е наистина тайна. Това учение, както и фалшивата събота, те са възприели от Рим. Наистина било е проповядвано от велики и добри мъже, които не са имали светлината, известна ни по този въпрос днес. Те са били отговорни само за светлината, огряла ги в тяхното време; а ние сме отговорни за светещата в наши дни. Ако се отклоним от свидетелството на Божието слово и приемем погрешни учения, понеже бащите ни са учили така, над нас ще тежи присъдата, изговорена над Вавилон; ние пием “от виното на нейното блудстване”.

Твърде много хора, отблъснати от учението за вечните мъки, са възприели противоположната заблуда. Те виждат, че Писанията представят Бога като любещо и състрадаващо същество и не могат да повярват, че Той ще хвърли творенията Си в пламъците на вечно горящ пъкъл. Но понеже поддържат, че душата е безсмъртна по естество, не виждат друг извод освен този, че в края на краищата цялото човечество ще бъде спасено. За мнозина заплахите в Библията са предназначени просто да водят хората до послушание, а не да бъдат буквално изпълнени. Така грешникът може да живее в егоизтични удоволствия, без да зачита Божиите изисквания и накрая пак да очаква да получи Неговото благоволение. Доктрината, разчитаща на милостта, а пренебрегваща справедливостта на Бога, се харесва на плътското сърце и поддържа неправдата у безбожните.

За да се покаже как вярващите в едно всеобщо спасение изкривяват писанията с цел да подкрепят пагубните за душата си догми, е нужно само да се цитират изявленията им. При погребението на един нерелигиозен млад човек, загинал внезапно при катастрофа, проповедник, универсалист, избрал за словото си онзи текст от Писанието, който се отнася за Давид: “...беше се утешил за Амноновата смърт” (2 Царе 13:39).

“Често са ме запитвали - казал говорителят - каква ще бъде участта на напускащите света в грях - умират, може би, в пияно състояние или с неизчистени от престъпления петна по дрехите си, или както този младеж - без да са изповядвали някаква религия или да са се радвали на религиозен живот. Ние се задоволяваме с Писанието; неговият отговор трябва да разреши и най-трудния проблем. Амнон бе извънредно грешен; бе непокаян, бяха го опили и го убиха преди да изтрезнее. Давид бе Божи пророк; той би трябвало да знае дали Амнон ще бъде добре или зле в бъдещия свят. Какви бяха чувствата на сърцето му? “И душата на цар Давид излизаше и чезнеше по Авесалома, защото беше се утешил за Амноновата смърт” (2 Царе 13:39).

“И до какво заключение можем да стигнем от тези думи? Дали, че в неговата религиозна вяра няма място за безкрайни мъки? Така предполагаме; и тук откриваме един триумфиращ аргумент в подкрепа на по-приятното и просветващото, по-благоприятното предположение за една крайна, всеобща чистота и мир. Той се бе утешил, след като видя сина си мъртъв. И защо? Защото чрез пророческото си око можа да надникне напред в славното бъдеще и да види сина си напълно освободен от всякакви изкушения, освободен от робството и очистен от покварата на греха. И след като е бил станал достатъчно свят и просветлен, е приет в обществото на възвишените и ликуващи духове. Утехата му бе, че неговият любим син е далече от състоянието на грях и страдания, пренесен е там, където в затъмнената му душа ще се изливат най-възвишените влияния на Светия Дух, където умът му ще бъде отворен за небесната мъдрост и за сладкото очарование на безсмъртната любов и така - приготвен е с осветено естество да се наслаждава на почивката и обществото на небесните наследници.

С тези мисли бихме искали да бъде разбрана нашата вяра, че небесното спасение не зависи от нищо, което можем да извършим в този живот; не зависи нито от промяна на сърцето сега, нито от вяра сега, нито от изповядване на религия сега”.

Така признаващият се за Христов проповедник преповтаря лъжата, изречена от змията в Едем: “Никак няма да умрете; ...в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога...” Той заявява, че след смъртта си и най-долните грешници - убиецът, крадецът и прелюбодеецът, ще бъдат приготвени за безсмъртното блаженство.

И откъде този човек, извращаващ Писанията, прави заключенията си? От едно-единствено изречение, което изразява Давидовото покорство към заповедта на Провидението. Неговата душа “чезнеше по Авесалома, защото се беше утешил за Амноновата смърт”. След като острото чувство от смъртта бе избледняло с времето, мислите му се обърнаха от мъртвия син към живия, който от страх пред справедливото наказание за престъплението сам се бе поставил в изгнание. И това било доказателството, че след смъртта си пияният кръвосмесител Амнон незабавно е бил пренесен в покоите на блаженството, където да бъде пречистен и приготвен за обществото на безгрешните ангели! Приятна басня наистина, добре скроена, за да подхожда на плътското сърце! Това е собствено учение на Сатана и то действа много успешно. Трябва ли при такива учения да се изненадваме, че нечестието изобилства?

Поведението, следвано от този фалшив учител, илюстрира поведението на много други. Вземат се само няколко думи от Писанието, отделят се от контекста и в много случаи тълкуванията, които ни се дават, са точно обратни на смисъла им. Така отделни текстове биват изкривявани и използвани, за да докажат учения, нямащи основа в Божието слово. Приведеното като доказателство свидетелство, че пияният Амнон е на Небето, е просто една често използвана измама, напълно противоречаща на ясното и положително изявление на Писанието, че никой пияница не ще наследи Божието царство (1 Кор. 6:10). Точно така съмняващи се, невярващи и скептици превръщат истината в лъжа. И огромни групи са били измамвани чрез техните софизми и омайвани да заспят в люлката на плътската сигурност.

Ако беше вярно, че в часа на освобождаването им от тялото душите на всички хора отиват направо в небето, тогава бихме пожелавали по-скоро смъртта, отколкото живота. Чрез това вярване доста хора са били подвеждани да сложат край на земното си съществувание. Победени от трудности, смущения, грижи и разочарования, много по-лесно им изглежда да скъсат слабата нишка на живота и да отлетят в блаженството на вечния свят.

Бог е дал в Словото Си ясни и категорични доказателства, че ще накаже престъпниците на Своя закон. Мамещите себе си, че Бог е твърде милостив, за да отдаде справедливото на грешника, трябва само да погледнат Голготския кръст. Смъртта на безгрешния Божи Син свидетелства, че “заплатата на греха е смърт”, че всяко нарушение на Божия закон трябва да получи справедлива отплата. Безгрешният Христос стана грешен заради човека. Той понасяше вината на престъплението и последиците от това, че Отец скри лицето Си от Него, докато сърцето Му спря и животът Му угасна. Цялата тази жертва бе принесена, за да бъдат изкупени грешниците. По никакъв друг начин човекът не би могъл да бъде освободен от наказанието за греха. И всяка душа, отказваща да участва в осигуреното на такава скъпа цена изкупление, трябва да понесе вината и наказанието за престъплението си.

Нека да разгледаме какво още учи Библията за безбожните и непокаяните, които този универсалист праща в Небето като свети и щастливи ангели.

“На жадния ще дам даром от извора на водата на живота” (Откр. 21:6). Това обещание се отнася само за жадните. Единствено онези, които чувстват нужда от водата на живота и я търсят с цената дори да останат без нищо друго, ще бъдат снабдени с нея. “Който побеждава, ще наследи тия неща; Аз ще Му бъда Бог и той ще Ми бъде син” (Откр. 21:7). Тук също има поставени специални условия. За да наследим всичко, трябва да противостоим на греха и да го победим.

Господ заявява чрез пророк Исая: “Кажете на праведника, че ще му бъде добре... Горко на беззаконника! Нему ще бъде зле, защото въздаянието му ще бъдат делата на ръцете му” (Исая 3:10-11). “Ако и грешникът да струва зло сто пъти - казва мъдрецът - и да дългоденства, пак аз това зная, че ще бъде добре на ония, които се боят от Бога, които се боят пред Него, а на нечестивия не ще бъде добре...” (Екл. 8:12-13). А Павел свидетелства, че грешникът сам си натрупва “гняв за деня на гнева, когато ще се открие праведната съдба от Бога, Който ще въздаде на всеки според делата му... скръб и неволя на всяка човешка душа, която прави зло...” (Римл. 2:5-6, 9).

“...никой блудник или нечист, или сребролюбец (който е идолопоклонник) няма наследство в царството на Христа и Бога” (Еф. 5:5). “Търсете мир с всички и онова освещение, без което никой няма да види Господа” (Евр. 12:14). “Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града. А отвън са псетата, чародейците, блудниците, убийците, идолопоклонците и всеки, който обича лъжата и лъже” (Откр. 22:14-15).

Бог е открил на хората Своя характер и как постъпва с греха. “Господ, Бог жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с вярност, Който пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях, но никак не обезвинява виновния...” (Изх. 34:6-7). “...ще изтреби всички нечестиви”. “А престъпниците всички заедно ще се изтребят; останалите от нечестивите ще се отсекат” (Пс. 145:20, 37:38). Силата и авторитетът на Божественото управление ще бъдат употребени, за да се потуши бунтът срещу него; а в същото време всички прояви на справедливост ще бъдат в съвършено съгласие с характера на Бога като милостиво, дълготърпеливо и благосклонно Същество.

Бог не насилва волята нито преценката на когото и да било. Той желае творенията на ръцете Му да Го обичат, защото е достоен за любов. Иска да Му бъдат послушни, защото с разума си са оценили Неговата мъдрост, справедливост и великодушие. И всички, осъзнали правилно качествата Му, ще Го обичат, защото са възхитени и привлечени от тях.

Принципите на доброта, милосърдие и любов, учени и прилагани в живота от нашия Спасител, са копие на волята и характера на Бога. Христос заяви, че не учи на нищо освен на приетото от Отца Си. Принципите на Божественото управление са в пълна хармония с предписанието на Спасителя: “Обичайте неприятелите си”. Бог отдава справедливост на нечестивите за доброто на Веселената и дори за тяхното добро. Би искал да ги направи щастливи, ако можеше да стори това в съгласие със законите на управлението и със справедливостта на характера Си. Обгражда ги със знаците на Своята любов, дарява им познание за Своя закон и ги следва, като непрекъснато им предлага милостта Си. Но те презират тази любов, престъпват закона и отхвърлят милостта Му. Макар непрестанно да приемат даровете, безчестят Дарителя; мразят Бога, защото знаят, че Той се отвращава от греховете им. Господ търпи дълго тяхната опърничавост. Но накрая ще дойде съдбовният миг, когато участта им ще бъде решена. Тогава ще привлече ли насила бунтовниците на Своя страна? Ще ги принуди ли да вършат волята Му?

Онези, които са избрали Сатана за водач и са били контролирани от неговата мощ, не са готови да влязат в Божието присъствие. Гордост, измама, разпуснатост, жестокост са се вкоренили в характера им. Могат ли да влязат в небето и да живеят вечно с така презираните и мразените от тях на земята? Истината никога не може да бъде приятна на лъжеца; кротостта никога няма да задоволи самомнителния и гордия; чистотата никога не ще бъде приета от покварения; самопожертвователната любов не изглежда никак привлекателна за егоиста. Какъв източник на щастие би било Небето за всецяло погълнатите от земни и себелюбиви интереси?

Възможно ли е хора, чийто живот е преминал в бунт срещу Бога, да бъдат внезапно пренесени на небето и да понесат възвишеното и свято състояние на съвършенство, винаги съществуващо там, където всяка душа е изпълнена с любов, всяко лице излъчва радост, където в чест на Бога и на Агнето се разнасят хармонични мелодии на възхитителна музика и където от лицето на седящия на престола се излъчват към изкупените неспирни потоци светлина. Биха ли могли тези, чийто сърца са пълни с омраза към Бога, истината и светостта, да се смесят с небесните множества и да се присъединят към хвалебните им песни? Биха ли могли да издържат славата на Бога и на Агнето? Не, не! Били са им дадени години благодатно време, за да развият характери за небето, но не са обучили умовете си да обичат чистотата; не са научили небесния език, а сега е вече твърде късно. Животът им на бунт срещу Бога ги е направил негодни за небето. Неговата чистота, святост и мир биха били мъчение за тях; Божията слава би им била като пояждащ огън. Биха копнели да избягат от това свято място. Биха пожелали унищожението само и само да бъдат прикрити от лицето на Този, Който умря, за да ги изкупи. Участта на неправедните е запечатана от собствения им избор. Изключването им от Небето е доброволно, пожелано от тях самите, и е справедлив и милостив акт от страна на Бога.

Подобно на потопните води огънят на Божия съд обявява Божията присъда - че неправедните са неизлечими. Те нямат никакво предразположение да се подчинят на Божествения авторитет. Волята им е свикнала да се противопоставя; и когато животът свърши, вече е твърде късно да се променя посоката на мислите им, твърде късно, за да се обърнат от престъпление към послушание, от омраза към любов.

Като запази живота на Каин, убиеца, Бог показа на света какви ще бъдат последиците, ако се разреши на грешниците да живеят в неограничавано нечестие. Чрез влиянието на Каиновите учения и пример хиляди негови потомци бяха подведени към грях, докато “се умножава нечестието на човека по земята” и “всичко, което мислите на сърцето му въображаваха, беше постоянно само зло... И земята се разврати пред Бога; земята се изпълни с насилие” (Бит. 6:5, 11).

От милост към света Бог погуби грешните жители на земята по времето на Ной. От милост унищожи покварените жители на Содом. Чрез измамната сила на Сатана вършещите нечестие печелят съчувствие и възхищение и по този начин постоянно въвеждат и други в бунт. Така беше в дните на Каин и на Ной, така беше и по времето на Авраам и Лот; така е и в наше време. От съжаление и милост към вселената Бог най-после ще унищожи отхвърлящите Неговата благодат.

“Заплатата на греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса нашия Господ” (Римл. 6:23). Докато наследството на праведните е вечен живот, участта на безбожните е смърт. Мойсей заяви на древния Израел: “Днес положих пред тебе живота и доброто, смъртта и злото...” (Второзак. 30:15). Смъртта, за която се споменава в тези текстове не е изречената над Адам, защото цялото човечество претърпява наказанието за неговото престъпление; това е “втората смърт”, която се дава в противоположност на вечния живот.

Като последица от Адамовия грях смъртта премина в целия човешки род. Всички без разлика отиват в гроба. А чрез предвижданията на спасителния план всички трябва да бъдат извадени от гробовете. “...ще има възкресение на праведни и неправедни...”, “защото както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят” (Деяния 24:15; 1 Кор. 15:22). Но съществува една разлика между двете възкресени групи. “...всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат, ония които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Йоан 5:28-29). Тези, които са “намерени достойни” за възкресението за живот са “блажени и свети”; “над такива втората смърт не ще има сила” (Откр. 20:6). Тези пък, които не са си осигурили прошка чрез покаяние и вяра, трябва да претърпят наказанието за престъплението - “заплатата на греха”. Присъда, различна по продължителност и сила, “според делата им”, но накрая ще свършат с втората смърт. Тъй като е невъзможно за Бога в съгласие с Неговата справедливост и милост да спаси грешника в греховете му, Той му отнема съществуването, от което са го лишили собствените му престъпления и за което се е оказал недостоен. Един боговдъхновен писател казва: “Защото още малко и нечестивият не ще го има вече. Да! прилежно ще изследваш мястото му и не ще се намери”, а друг заявява: “...и ще бъдат, като че не са били” (Пс. 37:10; Авдий 16). Покрити с позор, те потъват в безнадеждна вечна забрава.

Така ще бъде сложен край на греха с цялата окаяност и гибел, произлезли от него. Псалмистът казва: “Изобличил си народите, изтребил си нечестивите, изличил си името им до вечни векове. Неприятелите изчезнаха; те са запустели завинаги” (Пс. 9:5-6). Поглеждайки напред към бъдещото вечно състояние, Йоан, писателят на Откровението, чува всеобща хвалебна песен без нито една фалшива нотка. Чува всяко създание на небето и на земята да отдава слава на Бога (Откр. 5:13). Тогава няма да има повече изгубени души, които да хулят Бога, гърчещи се в никога несвършващите мъки; никакви нещастници в пъкъла не ще размесват писъците си с песните на спасените.

Върху основната заблуда за естественото безсмъртие почива учението за съзнателното състояние на умрелите - теория, която, както и теорията за вечните мъки, се противопоставя на ученията на Писанието, на повелята на разума и на нашите чувства за човечност. Според общоприетото вярване изкупените в небето знаят всичко, което става на земята и особено с живота на приятелите им, останали след тях. Но как би могло източник на радост за мъртвите да бъдат трудностите на живите, греховете, извършвани от обичните им, всичките скърби, разочарования и мъки на живота, понасяни от тях? Колко небесно блаженство биха изпитвали с такива мисли за приятелите си на земята? И колко отвратително е вярването, че веднага щом диханието напусне тялото, душата на праведните била хвърляна в пламъците на пъкъла! Каква дълбока болка биха изпитвали мъртвите да виждат близките си, преминаващи гроба неподготвени да влизат в една вечност на окаяност и грях! С такива мъчителни мисли много хора са загубвали разсъдъка си.

Какво казва Писанието за тези неща? Давид заявява, че човек няма съзнание в смъртта. “Излиза ли духът му, той се връща в земята си; в тоя същий ден загиват намеренията му” (Пс. 146:4). Соломон дава същото свидетелство: “Защото живите поне знаят, че ще умрат, но мъртвите не знаят нищо... Още и любовта им, и омразата им, и завистта им са вече изгубени, нито ще имат вече някога дял в нещо, що става под слънцето. ...няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба, дето отиваш” (Екл. 9:5, 6, 10).

Когато в отговор на молитвата му животът на Езекия бе продължен с петнадесет години, благодарният цар се обърна към Бога като Му отдаде хваление и слава за голямата милост. В славословието той ни обяснява причината за радостта си: “Защото преизподнята не може да те хвали, смъртта не може да те славослови, ония които слизат в рова, не могат да се надяват на Твоята вярност. Живият, живият, той ще те хвали, както аз днес” (Исая 38:18-19). Популярното богословие представя праведните мъртви като намиращи се в небето, където живеят в блаженство и хвалят Бога с безсмъртен език. Но Езекия не вижда в смъртта такива славни перспективи. Думите му са в пълно съгласие със свидетелството на псалмиста: “Защото в смъртта не се споменува за Тебе; в преизподнята* кой ще Те славослови?” “Мъртвите не хвалят Господа, нито ония, които слизат в мястото на мълчанието” (Пс. 6:5, 115:17).

Петър в деня на Петдесетницата заяви, че патриархът Давид “умря и биде погребан и гробът му е у нас до тоя ден”. “Защото Давид не се е възнесъл на небесата” (Деяния 2:29, 34). Фактът, че Давид остава в гроба до възкресението, доказва, че след смъртта си праведните не отиват в небето. Само чрез възкресението и по силата на факта, че Христос е възкръснал, Давид ще може в края да застане отдясно на Бога.

А и Павел казва: “Защото ако мъртвите не се възкресяват, то нито Христос е бил възкресен, и ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра, вие сте още в греховете си. Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали” (1 Кор. 15:16-18). Ако в продължение на четири хиляди години праведните отиваха веднага след смъртта си в Небето, как Павел би могъл да каже, че, ако няма възкресение, “и тия, които са починали в Христа, са погинали”? Тогава никакво възкресение не би било нужно.

Мъченикът Тиндейл, говорейки за възкресението на мъртвите, е заявил: “Аз открито изповядвам, че не съм убеден в пълната им слава, в каквато е Христос или избраните Божии ангели. Нито това е част от моята вяра. Защото, ако това беше така, аз смятам, че проповедта за възкресението в плът е нещо съвсем напразно” (Уилям Тиндейл, Предговор към Новия завет, изд. 1534 г. Препечатано в Британски реформатори - Тиндейл, Фрид, Барнес, с. 349).

Неоспорим факт е, че надеждата за безсмъртно блаженство непосредствено след смъртта е причина за широко разпространеното пренебрегване на Библейското учение за възкресението. Тази тенденция е била забелязана от доктор Адам Кларк, който е казал: “Учението за възкресението изглежда, че е било смятано за учение с много по-важни последици сред първите християни, отколкото СЕГА! Защо е така? Апостолите постоянно са го подчертавали и чрез него са подтиквали и насърчавали Божиите последователи към прилежност, послушание и кураж. А наследниците им в наше време го споменават рядко! Така проповядват апостолите и в това вярват първите християни; така проповядваме ние, в това вярват и нашите слушатели. Няма друго учение в Евангелието, върху което да се набляга повече; няма и друго учение в сегашния начин на проповядване, което да е пренебрегвано повече!” (Коментар на Новия завет. Забележки върху 1 Кор. 15, параграф 3.)

И това е продължавало, докато славната истина за възкресението е била почти напълно затъмнена и християнският свят я е загубил от погледа си. Един виден религиозен писател казва в коментара си върху думите на Павел в 1 Сол. 4:13-18: “За целите на практическото утешение учението за блаженото безсмър- тие на праведните замества съмнително учение за второто идване на Господа. За нас Господ идва при смъртта. Това е, което трябва да очакваме и това

* Шеол, т.е. гроб, яма, ад

Но когато щеше да напусне учениците Си, Исус не каза, че те скоро ще отидат при Него. “...отивам да ви приготвя място - рече Той. И когато отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си...” (Йоан 14:2-3). А и Павел ни казва по-нататък: “Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред; после и ние, които сме останали живи ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем всякога с Господа”. И накрая добавя: “И тъй, насърчавайте се един друг с тия думи” (1 Сол. 4:16-18). Колко голям е контрастът между тези думи на утеха и думите на проповедника-универсалист, цитирани по-горе! Той утешаваше опечалените приятели с уверението, че колкото и грешен да е бил мъртвият, когато издъхне тук на земята, веднага бива приет сред ангелите. Павел пък посочва на братята си бъдещото идване на Господа, когато веригите на гроба ще бъдат строшени и всички мъртви в Христос ще възкръснат за вечен живот.