The great controversy

Дълго се е подготвял Сатана за своето последно усилие да заблуди света. Основата на делото му бе поставена още в уверението, дадено на Ева в Едемския рай: “Никак няма да умрете... в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога да познавате доброто и злото” (Бит. 3:4-5). Малко по малко е подготвял пътя за най-майсторската си измама - развитието на спиритизма. Все още не е изпълнил намерението си докрай, но ще го постигне в най-последното време. Пророкът казва: “И видях да излизат... три нечисти духове, прилични на жаби... те са бесовски духове, които, като вършат знамения, отиват при царете на цялата вселена да ги събират за войната във великия ден на всемогъщия Бог” (Откр. 16:13-14). Целият свят с изключение на опазените от Божията сила чрез вяра в Неговото Слово ще бъде въвлечен в измамата. Хората биват приспивани все повече и повече в една фатална сигурност, за да се пробудят едва при изливането на Божия гняв.

Господ Бог казва: “Ще направя правосъдието връвта и правдата отвеса; и градушка ще помете прибежището при лъжи; и водата ще наводни скривалището. Договорът ви със смъртта ще се унищожи и съглашението ви с преизподнята не ще устои; когато заливащата беда минава, тогава ще се стъпчете от нея” (Исая 28:17, 18).

35
Свободата на съвестта - заплашена

Днес протестантството гледа на римокатолицизма с много по-голямо благоволение, отколкото преди време. В страни, където католицизмът не се разраства и папските духовници са по-премирени за да спечелят влияние. Но равнодушието към ученията, отделящи реформираните църкви от папската йерархия постоянно расте. Все повече се утвърждава мнението, че в края на краищата ние не се различаваме чак толкова в жизненоважните постановки, както се е предполагало, и че някоя дребна отстъпка от наша страна ще ни доведе до по-голямо разбирателство с Рим. Беше време, когато протестантите оценяваха високо свободата на съвестта, изкупена на такава скъпа цена. Те учеха децата си да се отвращават от папството и смятаха съглашателството с Рим равносилно на невярност към Бога. Но колко различни са настроенията, които се забелязват днес!

Защитниците на папството заявяват, че църквата е злепоставяна и протестантският свят е склонен да го приеме. Много хора твърдят, че е несправедливо днес да се съди за църквата според мерзостите и неправдите, характеризирали царуването й през вековете на невежество и мрак. Те извиняват нейната страхотна жестокост, като я смятат за резултат от варварството на онези времена, и твърдят, че влиянието на съвременната цивилизация е променило вдъхновението й.

Забравили ли са тези хора претенцията за непогрешимост, налагана от тази високомерна власт в продължение на 800 години. Не само че няма намерение да се откаже от нея, но я препотвърждава в деветнадесети век с още по-голяма положителност. Когато Рим твърди, че “църквата НИКОГА НЕ Е СЪГРЕШАВАЛА; нито пък според Писанието щяла ДА СЪГРЕШИ НЯКОГА (Джон Л. Фон Мосхай, Принципи на църковната история. Кн.3, ч. II, гл.2, отд. 9, заб.17), как може да се откаже от принципите, ръководили поведението му в миналите времена?

Папската църква никога няма да се откаже от твърдението, че е непогрешима. Тя продължава да поддържа мнението, че е постъпвала правилно, като е преследвала отхвърлилите нейните догми. И не би ли повторила същото, ако й се представи подобен случай? Само да бъдат премахнати наложените й сега от светските власти ограничения и Рим да възвърне предишната си власт, тиранията и преследванията й ще се пробудят много бързо.

Един известен писател говори по следния начин за отношението на папската йерархия към свободата на съвестта и за опасностите от успеха на нейната политика, заплашващи особено Съединените щати:

“Има много хора, склонни да нарекат всеки страх от римокатолицизма в Съединените щати тесногръдие или детинщина. В характера и в отношението на романизма те не виждат нищо враждебно на нашите свободни институции, нито намират нещо застрашително в неговия растеж. Затова нека да сравним най-напред някои от основните принципи на управлението ни с тези на католическата църква.

Конституцията на Съединените щати гарантира СВОБОДА НА СЪВЕСТТА. Няма нищо по-скъпо или по-важно от нея. В окръжно писмо от 15 август 1854 година папа Пий IХ е казал: “Абсурдните или погрешни учения или безсмислиците за защита на свободата на съвестта са една изключително пагубна заблуда - чума, която повече от всичко друго застрашава една държава”. Същият папа в окръжно писмо от 8 декември 1864 година анатемосва “тези, които поддържат свободата на съвестта и на религиозното богослужение”, а също и “всички, които твърдят, че църквата нямала право да упражнява насилие”.

Миролюбивият тон на Рим в Съединените щати съвсем не включва промяна на сърцето. Той е толерантен, когато е безпомощен. Епископ Оконар е казал: “Религиозната свобода се търпи, просто докато може да бъде проведено противното на нея, без да има като последица някаква опасност за католическия свят”... Архиепископът на Свети Луис, т.е. на Сен Луи е казал при един случай: “Еретизмът и неверието са престъпления; и в християнските страни, като Италия и Испания, например, където населението е католическо и католическата религия е съществена част от законите на страната, те се наказват, както всички други престъпления...”

Всеки кардинал, архиепископ или епископ в католическата църква дава пред папата клетва за вярност, в която се съдържат следните думи: “С всичките си сили ще преследвам и ще се противопоставям на еретици, схизматици и бунтовници срещу нашия така наречен господар (папата) или споменатите по-горе негови наследници” (Джосия Стронг. Нашата страна. Гл.5, ч. 2-4).

Вярно е, че в римокатолическото общество има истински християни. Хиляди в тази църква служат на Бога според най-добрата светлина, която имат. Не им е позволено да имат достъп до Божието слово и затова не различават истината. Никога не са виждали контраста между живото, сърдечно богослужение и поредицата от голи форми и церемонии. Бог гледа с нежно състрадание на тези души, възпитани в измамна и незадоволителна вяра. Той ще направи лъчи от светлина да проникнат в обгръщащия ги гъст мрак. Ще им разкрие истината такава, каквато е в Исус, и много още ще застанат на страната на Неговия народ.

Но романизмът като система и днес е в хармония с Христовото евангелие, толкова, колкото е бил в който и да било предишен период от своята история. Протестантските църкви тънат в непрогледна тъмнина, иначе биха различили знаменията на времето. Римската църква е твърде далновидна в своите далеч простиращи се планове и модели на действие. Тя си служи с хитрост, за да разширява влиянието и да засилва властта си, приготвяйки се за свирепа и решителна борба. Целта й е да възвърне владичеството си над света, да въведе отново преследванията и да унищожи всичко, извършено от протестантизма. Католицизмът печели почва навсякъде. Вижте как се увеличават неговите църкви и капели в протестантските страни. Погледнете популярността на колежите и семинариите му в Америка, така широко покровителствани от протестантите. Вижте нарастващата обредност в Англия и честото дезертиране към редовете на католиците. Тези факти би трябвало да безпокоят всички ценители на чистите евангелски принципи.

Протестантите са се оставяли да бъдат повлияни от папството и са го покровителствали. Правели са компромиси и отстъпки, изненадвали дори и самите паписти. Хората си затварят очите за истинския характер на римокатолицизма и за опасностите от неговото владичество. Те трябва да бъдат пробудени да се противопоставят на напредъка на този прекалено опасен враг на гражданската и религиозната свобода.

Много протестанти смятат, че католическата религия е непривлекателна и че нейното богослужение е монотонна, безсъдържателна поредица от церемонии. Тук те грешат. Макар да е основана върху заблуда, католическата религия съвсем не е груба и нескопосана. Богослужението на римската църква е твърде впечатляващо. Пищната й показност и тържествените церемонии омайват сетивата и смълчават гласа на разума и съвестта. Окото е очаровано. Великолепни църкви, импозантни процесии, златни олтари, обсипани със скъпоценности светини, избрани рисунки и изящни скулптури отговарят на стремежа към красота. Ухото също е пленено. Музиката е превъзходна. Когато богатите тонове на благозвучния орган се слеят с мелодията на много гласове и се издигнат над високите куполи и колонади на грамадните катедрали, това не може да не възхити ума и да не го изпълни с благоговение и страхопочитание.

Външният блясък, помпозност, церемонии, представляващи само една подигравка в сравнение с копнежите на болната от грях душа, са доказателство за вътрешна поквара. Религията на Христос не се нуждае от такива привлекателни неща за своя препоръка. В излъчващата се от кръста светлина истинското християнство е така чисто и прекрасно, че никакви външни украшения не могат да увеличат действителната му стойност. Стойност пред Бога има само красотата от светостта на един кротък и смирен дух.

Блестящият стил не винаги е показател за чиста, възвишена мисъл. Дълбоко разбиране на изкуството, деликатен, префинен вкус често пъти живеят в земни и плътски умове. Нерядко те биват използвани от Сатана, за да подвеждат хората да забравят нуждите на душата, да загубят от погледа си бъдещето и вечния живот, да се отклонят от своя безпределен Помощник и да живеят единствено за този свят.

Религията на външните форми е привлекателна за необновеното сърце. Разкошът и церемониите на католическото богослужение имат привличаща, омайна сила, чрез която много хора биват измамвани и стигат дотам, че започват да гледат на римската църква като на порта към небето. Никой, освен стъпилият твърдо върху основата на истината и чието сърце е обновено от Божия Дух, няма да бъде запазен от нейното влияние. Хиляди, непознаващи от опит Христос, ще се излъжат да приемат формите на благочестието без силата му. Тълпата желае такава религия.

Претенциите на църквата за правото да прощава грехове предразполага римокатолика към свобода да съгрешава. А въвеждането на изповядването, без което не може да се постигне прощение от страна на църквата, е също възможност да се даде място на лукавия. Който коленичи пред смъртен човек и му се изповядва, разкривайки тайните си мисли и подбудите на сърцето си, унижава личността си и потиска всеки благороден подтик на душата. Като разкрива греховете си пред свещеник - заблуждаващ се смъртен грешник, твърде често покварен от вино и разгул - неговият образец за характер се принизява и осквернява съвестта си. Представата му за Бога е снижена до подобието на грешника, защото свещеникът се явява там като представител на Бога. Това принизяващо изповядване на човек пред човек е тайният извор, от който е произлязло повечето злото, оскверняващо света и подготвящо го за окончателното унищожение. И все пак за снизходителния към себе си човек е много по-удобно да се изповядва пред смъртен съчовек, отколкото да отваря душата си пред Бога. На човешката природа много повече допада да прави изповеди, отколкото да се отказва от греха. Много по-лесно е да се изтезава тялото в торба с коприва и бодливи вериги, отколкото да се разпънат плътските страсти. Плътското сърце предпочита да носи тежко иго, отколкото да се преклони пред игото на Христос.

Съществува поразително сходство между римската църква и юдейската църква по времето на първото Христово идване. Докато евреите тайно потъпкваха всеки принцип на Божия закон, външно бяха много строги в съблюдаването на предписанията му, натоварваха го с разни изисквания и традиции, правещи послушанието мъчително и трудно. Както евреите изповядваха, че почитат закона, така и римокатолиците претендират, че почитат кръста. Те възвишават символа на Христовите страдания, а в личния си живот се отричат от Този, Когото той представя.

Папистите поставят кръстове на църквите, на олтарите и на дрехите си. Навсякъде се вижда знакът на кръста. Навсякъде той се почита и възвишава външно. А ученията на Христос са погребани под купища безсмислени традиции, фалшиви тълкувания и строги изисквания. Думите на Спасителя за фанатичните евреи се отнасят с още по-голяма сила за водачите на римокатолическата църква: “Защото свързват тежки и непоносими бремена и ги налагат върху плещите на хората, а самите те не искат нито с пръста си да ги помръднат” (Матей 23:4). Съвестните души биват държани в постоянен ужас пред гнева на един оскърбен Бог, докато много от сановниците на църквата живеят в лукс и чувствени удоволствия.

Поклонението на образи и мощи, призоваването на светии и възвеличаването на папата са изобретения на Сатана, за да отвлича мислите на хората от Бога и от Неговия Син. За да постигне гибелта им, той се опитва да отвлече вниманието от Този, чрез Когото единствено могат да намерят спасение. Гледа да насочи почитта им към някой предмет, само и само да ги отклони от Онзи, Който бе казал: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).

Постоянните му усилия са устремени към погрешно представяне на Божия характер, на естеството на греха и на истинския изход от великата борба. Неговите извъртания целят да намалят задължението спрямо Божествения закон и да дадат на човека свободата да греши. В същото време предразполага хората да поддържат фалшиви представи за Бога, да гледат на Него по-скоро със страх и омраза, отколкото с любов. Присъщата жестокост на собствения си характер приписва на Твореца. Тя е въплътена в религиозните системи и намира израз във формите на богослужение. По този начин умовете на хората биват заслепени и Сатана си ги осигурява като свои средства, воюващи срещу Бога. Чрез изопачени представи за Божествените качества езическите народи бяха научени да вярват, че за да осигурят благоволението на Божеството, са нужни човешки жертви; и под различните форми на идолопоклонството са били извършвани потресаващи жестокости.

Римокатолическата църква, обединяваща формите на езичество и християнство и както езичеството, изопачаваща характера на Бога, е прибягнала до практикуването на не по-малко жестоки и възмутителни неща. В дните на римското владичество съществуваха инструменти за изтезание, предназначени да изтръгват принудително съгласие с нейните учения. Имаше клада за нежелаещите да признаят догмите й. Имаше кланета и то в такива размери, които никога не ще се узнаят, докато не бъдат разкрити в деня на съда. Църковни сановници под ръководството на Сатана се съветваха как да изобретят средства за възможни изтезания, с които да удължават мъките на жертвата, без да прекъсват живота й. В много случаи пъкленият процес се повтаряше до предела на издръжливостта, когато човешкото естеството се отказваше от борбата и страдалецът приветстваше смъртта като сладко облекчение.

Такава бе съдбата на противниците на Рим. За своите привърженици римокатолическата църква налагаше бичуване на плътта гладуване до смърт и други телесни мъчения във всички възможни, огнетяващи душата форми. За да си осигурят благоволението на небето, каещите се нарушаваха Божиите закони, като пристъпваха природните закони. Бяха учени да разкъсват връзките между хората, които Бог бе създал да благославя и радва пребиваването на човека на земята. Църковните гробища крият в пазвите си милиони жертви, прекарали живота си в напразни усилия да подчинят природните си наклонности, да обуздаят и потиснат като оскърбителни за Бога всяка мисъл и чувство на състрадание към съчовеците.

Ако желаем да разберем смелата жестокост на Сатана, проявявана в продължение на стотици години не само сред онези, които никога не са чували за Бога, но и в самото сърце и през цялото съществуване на християнството, трябва само да хвърлим поглед върху историята на римокатолицизма. Чрез тази огромна система за измама князът на злото постига намерението си да позори Бога и да причинява нещастие на човека. И когато виждаме как успява да се маскира и да провежда делото си чрез водачите на църквата, разбираме по-добре голямата му антипатия към Библията. Чете ли се, Божията любов и милост ще се разкриват; ще се види, че Бог не възлага на хората нито един от тежките товари. Всичко, което иска, е съкрушено, смирено и каещо се сърце и смирен, послушен дух.

В живота си Христос не ни е дал пример на мъже или жени, които се затварят в манастири, за да станат достойни за небето. Никога не е учил, че любовта и съчувствието трябва да бъдат потискани. Сърцето на Спасителя преливаше от любов. Колкото повече се приближава човек до нравственото съвършенство, толкова по-остро усеща нещата, толкова по-точна става преценката му за греха, толкова по-дълбоко става съчувствието му към страдащите. Папата претендира, че е заместник на Христос; но как може да се сравни неговият характер с характера на нашия Спасител? Предал ли е Той някога хора на затвор или на клада, защото не са му отдавали почит като на небесен цар? Чуван ли е бил Неговият глас да осъжда на смърт тези, които не са Го приемали? Когато жителите на едно самарийско село не го почетоха, апостол Йоан възмутен попита: “Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, както стори и Илия?” Исус погледна със съжаление Своя ученик и порица жестокия му дух с думите: “...Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси” (Лука 9:54,56). Колко различен от духа на Христос е духът на Неговия мним заместник.

Днес Римската църква се представя с хубаво лице пред света, като покрива с извинение доклада за ужасните жестокости. Тя се е облякла в Христоподобни одежди, но си е останала непроменена. Всеки принцип на папството, съществувал в миналите векове, съществува и днес. Ученията, измислени в най-тъмните векове, все още се поддържат. Никой да не се заблуждава. Папството, което днес протестантите са готови да почитат, е същото, управлявало света в дните на Реформацията, когато Божиите мъже въстанаха с риск за живота си, за да изобличат неговото нечестие. То притежава същата гордост, арогантност, надменност, с които господаруваше над царе и князе и претендираше за Божествените прерогативи. Неговият дух е не по-малко жесток и деспотичен днес, отколкото в миналото, когато смазваше човешката свобода и избиваше светиите на Всевишния.

Папството е точно заявеното от пророчеството отстъпление в по-късните времена (2Сол.2:3,4). Част от неговата политика е да показва характер, удобен за осъществяване на целите му. Но под изменящата се външност на хамелеона, то крие неизменната отрова на змията. “Не трябва да се спазва честна дума, дадена на еретици, нито пък на личности, заподозрени в ерес” (Ленфан. Т.1, с.516) - заявява папството. Дали тази сила, докладите за която са писани с кръвта на светиите в продължение на хиляди години, ще бъде призната сега като част от църквата на Христос?

В протестантските страни не без причина се твърди, че днес католицизмът се различава много по-малко от протестантизма в сравнение с предишните времена. Наистина има промяна, но тя не е в папството. Сега католицизмът прилича много повече на съвременното протестантство, изродило се от дните на реформаторите.

Откакто са започнали да търсят благоволението на света, фалшивата любов е заслепила очите на протестантските църкви. Те не виждат нищо освен, че е правил-но да се вярва в доброто от всяко зло и като неизбежна последица в края на краищата започват да смятат всичкото добро за лошо. Вместо да застанат в защита на вярата, веднъж завинаги дадена на светиите, като че се извиняват на Рим за недостатъчно милостивото си отношение към него, просейки прошка за фанатизма.

Една голяма група хора, даже и от тези, които не гледат на романизма с благоволение, се страхуват малко от неговата мощ и влияние. Мнозина твърдят, че духовната и нравствената тъмнина, преобладавала през средните векове, е благоприятствала за популяризирането на неговите догми, предразсъдъци, и потисничество; и че по-голямата култура на новото време, всеобщото разпространение на знанието и увеличаващата се свобода по въпросите на религията правят невъзможно повторното съживяване на нетолерантността и тиранията. Самата мисъл, че в този просветен век би могло да съществува подобно нещо, е смешна. Вярно е, че над нашето поколение е огряла голяма духовна, нравствена, морална и религиозна светлина. През отворените страници на Божието свято слово над земята се е изляла и пръснала небесна светлина. Но трябва да се помни, че колкото по-силно блести дадената светлина, толкова по-непрогледна е и тъмнината у онези, които я изопачават или отхвърлят.

Изучаването на Библията с молитва би открило на протестантите истинския характер на папството и би ги накарало да се отвратят от него и да го отхвърлят. Но много хора се имат за мъдри по своя преценка и не смятат за необходимо смирено да искат Бог да ги доведе до истината. Гордеят се със своето просвещение, но са невежи, както по отношение на Писанието, така и по отношение на Божията сила. Те трябва да имат някакво средство да успокояват съвестта си и търсят най-малко духовното и смиряващото. Онова, което желаят, е някак да забравят Бога, но да изглежда като че ли все още Го помнят. Папството може много добре да отговаря на такива нужди. То се е подготвило за две категории хора в света - които биха искали да бъдат спасени чрез собствени заслуги и които биха искали да бъдат спасени в греховете си. Ето тук е тайната на неговата мощ.

Доказало се е, че времето на голяма духовна тъмнина е най-благоприятно за успеха на папството. Но ще се докаже, че и времето на голяма духовна светлина е не по-малко благоприятно за неговия успех. В миналото, когато хората нямаха Божието слово и не познаваха истината, очите им бяха слепи и хиляди бяха вплетени, невиждайки мрежата пред нозете им. В това поколение има много хора, заслепени от блясъка на човешките спекулации в “тъй нареченото лъжезнание”; те не забелязват капана и отиват право в него с лекота, като че са със завързани очи. Божието намерение бе умствените сили на човека да бъдат смятани за дар от неговия Творец и употребявани в служба на истината и справедливостта. Но когато се поддържат гордост и амбиция и хората издигат собствените си теории над Божието слово, тогава интелигентът може да причини повече вреда, отколкото невежеството. Така фалшивата наука на днешното време, която подкопава вярата в Библията, ще се окаже успешно средство за приготвяне на пътя за приемането на папството с неговите привлекателни форми, както в средните векове задържането на знанието доведе до неговото възвеличаване.

Чрез развиващите се сега в Съединените щати движения, с които се цели държавата да подкрепи институциите и обичаите на църквата, протестантите вървят по стъпките на папистите. Дори нещо повече - те отварят за папството вратата - протестантска Америка да спечели загубеното в Стария свят върховенство. А още по-голямото значение на това движение е главната цел - да се наложи съблюдаването на неделята - обичай, произхождащ от Рим, за който той твърди, че е знакът на неговия авторитет. Именно духът на папството, духът на съобразяване със светски обичаи, почитането на човешки традиции над Божиите заповеди - този дух прониква в протестантските църкви и ги ръководи да работят за възвишаване на неделята, както бе правило папството преди тях.

Ако читателят пожелае да разбере средствата и действащите сили, които ще бъдат използвани в предстоящата скорошна борба, трябва само да проследи доклада за използваните в миналите векове средства от Рим за същата цел. Ако поиска да узнае как ще постъпват папистите и протестантите заедно с всички, отхвърлящи догмите им, нека обърне внимание на духа на Рим по отношение на съботата и на нейните защитници.

Царски укази, всемирни събори, църковни нареждания, подкрепени от светската власт, са били стъпалата, по които неделята, този езически празник, достигна почетното си положение в християнския свят. Първата публична мярка, която налага съблюдаването на неделята бе законът, издаден от Константин (в 321 г.сл.Хр.; виж приложението). Този едикт изискваше градските жители да почиват в “почетния ден на слънцето”, но на селяните бе разрешено да извършват полската си работа. Макар че буквално това бе едно езическо нареждане, то бе наложено от императора, след като външно прие християнството.

Тъй като императорската заповед не се оказа достатъчен заместител на Божествения авторитет, Евзебий, епископ, който се стремеше да спечели благоволението на принцовете и бе специален приятел и ласкател на Константин, лансира твърдението, че Христос бил променил съботата в неделя. В подкрепа на новото учение не бе приведено дори едно-единствено свидетелство от Писанието. Сам Евзебий неохотно признава, че е фалшивост и посочва истинския автор на промяната: “Всички неща - казва той, - които човек бе задължен да върши в събота, ние пренесохме в Господния ден” (Роберт Кокс. Съботните закони и съботните задължения. С.538).