Структура на учебната седмица в I – IV класове

ДА НЕ ИЗМЕНИШ НА МЕЧТАТА

В колхоза “М.В.Фрунзе” пристигнах в края на май 1974 година. Още през февруари се договорихме с ръководството на района и колхоза, че от 1 юни аз ще участвам в строителството на Безсоновското училище. В моите функции влизаше надзора на строителните работи в съответствие с уточнения за училището-комплекс проект, а също контрол от името на инвеститора (колхоза) за качеството на строителството като цяло и довършителните работи.

Ето, и поговорихме… изяснихме… вникнахме…

Видимо, у всеки човек се случват в живота минути на отчаяние, когато започва да мисли, че всичко и всички са против него, когато му се струва, че се разрушава вярата му в собствената му мечта, в човека… Виждах само един изход – да замина.
За това, как търсих място, където би могло да започна отначало, не си струва да разказвам. И тук аз отново съм длъжен да изкажа благодарност на забележителния човек, истинския комунист Н.А.Сурков за разбирането, за подкрепата и доверието. Той ме извика в районния комитет на партията. След откровен и нелесен разговор ние целия ден обикаляхме по колхозите и совхозите на района. Николай Алексеевич уверено разказваше за перспективите за развитие на района, показва ми блоковете, новите строежи, мощните животновъдни комплекси, говори за трудностите и неудачите. И ето Сурков спря колата.
- Ние днес разполагаме, както никога, с мощна техника, огромни материални средства, - започна Николай Алексеевич, - но селското стопанство въобще не е решен проблем. Ето погледни този блок, - Сурков посочи мощния тъмно-зелен килим от есенници отляво на нас, - а сега редом, през пътя, разлика от четири метра… Виждаш ли, каква разлика?!
И действително, блоковете значително се различаваха.
- Сорта на зърното е един и същ, техниката е същата, природните условия са еднакви… И в какво е причината? Какво е различното при тях? Разликата е в хората! Централния въпрос за нас е човекът! И да го възпита е длъжно училището. На обществото са нужни гаранции, че от всяко здраво бебе ще израсне човек-борец, убеден строител на комунизма.
- Николай Алексеевич! – казах аз възползвайки се от паузата. – Нима не сме говорили с вас за това десетки пъти?
- Говорихме… А кой ще го направи?! – без да погледне към мен, Сурков с решителна крачка се отправи към колата.
- Та аз какво, да не би да бягам от работата? Е, сгрешихме в Безсоновка… Но какво си мислите, че си скатавам оръжието?!
- Качвай се, ораторе, все едно от твоите речи няма да се увеличи добива, - примирително каза Николай Алексеевич.
“Волгата” ни понесе по междуселския път между два блока с есенна пшеница на колхоза “Знаме” – там, където някога е работил като председател Сурков, където някога заедно мечтахме за създаването на училища-комплекси. Излязохме на бетонно шосе и след няколко минути се оказахме пред управлението на колхоза, в селището с поетичното име “Ясни Зори”… Излизайки от колата, видяхме идващ насреща, слаб, леко прегърбен мъж. “Ето, запознайте се”, - като че ли продължи разговора Николай Алексеевич. “Басов”, - подавайки ми силната си ръка, каза мъжът и ме погледна в лицето с тъмно-кафяви умни очи. Така стана моето запознаване с председателя на колхоза “Знаме” Николай Егорович Басов.
Беше 4 ноември 1974 година. На 5 ноември станах директор на Яснозоренското средно училище.

ПО ПЪТЯ НА ПРОБИТЕ И ГРЕШКИТЕ

Началото. Добре помня сцената на моето представяне на педагогическия колектив на Яснозоренското училище. Сякаш беше вчера, виждам очите на учителите, в който се четеше разбираемия за мен въпрос: “Кой си ти?”

“А в действителност, кой съм? – мислено започвайки разговор с тях, разсъждавах аз. – Какво ще ви донеса? Аз не искам да управлявам, а да мисля заедно с вас, заедно да се борим за училището на децата.” И ето аз съм в кабинета на директора… в своя кабинет. Всички си заминаха в къщи. Утре е моят първи ден, втората половина на първия срок на 74/75 учебна година, с какво да започна? Във въображението ми препускаха спомени от живота в Безсоновка, строителството на училището. “Помниш ли, истинско взаимно разбиране намери едва тогава, когато взе мистерията и застана редом с работещите, когато те повярваха, че не си дошъл да командваш, а заедно с тях да вършите работата. Ти обърна ли внимание на това, колко различно се отнесоха към идеята за училищата комплекси, работниците и учителите? За първите тя стана като собствена, а за вторите се оказа чужда, спусната ”отгоре”. Новото трябва обезателно да узрее, да се роди в колектива. Недопустимо е да се налага опита с директивна кампания. Натрапената новост превръща хората от творци в слепи изпълнители. И така с какво да започна?...”
Внезапно чух нечии развълнувани викове. Какво става? Станах бързо и отворих прозореца. В кабинета се втурна студения есенен вятър и заедно с него ожесточени и груби ругатни, от които ми стана горещо: крещеше детски глас. Видях отвратителна сцена: двама едри пубертета биеха в канавката момче на около 11 години. Не помня как пробягах стълбата от втория етаж до долу. След няколко мига, хващайки хулиганите за яките, ги тресях с такава сила, като че ли исках завинаги да изтръскам зверската жестокост към хората: “Какво правите!” Изведнъж един от тях захленчи: “Прощавайте…повече няма да правим така… простете ни… чичко…” Мълчаливо ги пуснах, пуберите стояха, навели глави.
“Що за надзирател се пръкна?” – се разнесе неприятен, стържещ глас. Обърнах се и видях трима дългокоси младежи на около 18 – 20 години. Те седяха на неголямо възвишение, на около двадесет метра от мен, смучеха цигари и звучно плюеха на земята. И тримата, злобно присвили очи, гледаха нагло към мен.
Аз разбрах, че те са насъскали момчетата и ако сега отстъпя и не им дам решителен отпор, то никога и никаква заповед няма да ме утвърди като директор.
“И какво, да се бия ли? А ако това са ученици-акселерати? А ти си директор, учител…” – ми говореше един вътрешен глас, но друг твърдо и настойчиво повтаряше: не отстъпвай…”
“Е, е, и да се пошегуваме ли не може”, - вече не така уверено и нагло каза един от младежите. И тримата, като че ли без желание, се надигнаха и без да бързат се оттеглиха. Аз поех след тях: “Чакайте! Къде тръгнахте?” Един от тях се обърна и изведнъж хукна към растящия по склона бодлив храсталак. Останалите го последваха. Спрях се. Ама че дебют… Но в душата ми олекна: добър урок за тези, които останаха и, разбира се, всички очи внимателно ме следиха. Приближих момчетата.
- Вие човека, разбирате ли, човек биете. Запомнете за цял живот: няма на земята по-гадно от страхливостта и жестокостта, - казах силно за да чуват и тези в храстите. – В кои класове учите? – попитах вече с друг тон. Но момчетата упорито мълчаха.
- А това вече не е по мъжки… Нима се боите?...
- А от какво да се страхувам? Аз съм в шести, казвам се Вовка.
- А ние сме в седми… Той също е Вовка, а аз съм Коля
- Аз съм вашия директор, Михаил Петрович…
На следващото утро се отправих в училището. Зданието беше пусто, не уютно. Настроението ми съвсем падна, когато видях на няколко места на стените, все още миришещи на боя, пошли надписи.
Отдолу се разнесоха силни гласове на деца и шумно топуркане. Погледнах си часовника: наближаваше осем. Сърцето ми развълнувано заби – започваше училищния ден. Покрай мен по стълбите стремително профучаха, без да спират, прескачайки по няколко стъпала, двама задъхани младежа, примерно от седми или осми класове.
“А-а-а-а!” – се разнесе отгоре режещ ушите вик…
“Това е жертвата… - ми се мярна в главата. Трябва да я спасявам”.
Изкачих се бързо, видях, как по-големия с лека усмивка на кръглото и скулесто лице налагаше енергично лежащия на пода и затиснат между коленете му хлапак, който не толкова от болка, колкото се правеше и крещеше своето пронизително “а-а-а”.
- Станете! – властно и твърдо казах аз.
- А какво толкова сме направили? – мърмореше младежът, надигайки се от пода и пускайки своята “жертва”. Ние си играем… Нали виждате, той не плаче.
- В какво е смисълът на играта? Да се налагате един други по ред и да крещите с всичка сила?!
- Директора… - каза някой шепнешком отзад. Аз се обърнах… На две крачки от нас стоеше група деца, около десетина, с пионерски връзки… “Кой ли ме познава? – се запитах аз… А-а-а, стари познати. Това са същите от вчера… Вовка и Коля… някак не много добре започва моята работа: едни забележки… Не е добре…”
- Добро утро, - вече на глас, казах аз.
- Добро утро! Здравейте! – нестройно отговориха момчетата.
Вовка и Коля се усмихваха, като че ли казваха: “Нищо, нищо, не се отчайвай, ще помогнем”. Останалите бяха със сериозни лица, от очите им буквално строеше любопитство и недоверие: “Кой си ти?”
Директно в ежедневието. Условията на работа във всяко училище са много повече специфични, отколкото типични: своя неповторима среда, свои, само на нея присъщи особености. Всяко училище, неговия живот, са уникални, както е уникално всяко дете учещо се в него. Като потвърждение служат многочислени примери, когато един учител работещ успешно в едно училище, едва се справя в друго. Предишния опит едва ли може да спаси някого. На мен преди Ясни Зори не ми се бе случвало да работя в общообразователно училище, което за разлика от специалното, не трябва да учи подбраните след конкурс, а всички ученици. Затова за мен първата година в Ясни Зори беше адаптационна. Прекалено много беше новото, необичайното, често и неразбираемото. Прочетеното в книгите по педагогика служеше само като основа за сравнение, но рядко бе ръководство за действие. Най-често се налагаше да се надявам на жизнения си опит, на интуицията, на своята представа, как трябва да се постъпва във всеки конкретен случай…
Първите дни в Яснозоренското училище ме порази нервозността, напрежението в отношенията между учениците. Крясъци, вопли, блъсканица, безкрайна борба на шега и на сериозно на мръсния, на стъпунки под, не редки взривове на ожесточени схватки – всичко това се наричаше “промяна”. Всичко това се случваше защото Яснозоренското училище беше буквално слепено от различни, неотдавна закрити малки училища. В училището не съществуваше колектив в буквалния смисъл на думата. То представляваше противопоставящи се една на друга групи от учащи се от десет села. Учениците от едно село се стремяха да запазят обичаите на своето бивше училище и се държаха по отношение на другите подчертано враждебно. За себе си децата не казваха, например, “това са петокласниците” или “това са десетокласниците”, а обезателно подчертаваха: “това са ровенци” (с. Ровенек) или “това са яснозоренци” (с. Ясни Зори). Така се и делеше училището на “ровенци”, “яснозоренци”, “черемошани” (с. Черемошное), “солтиковчани” (с. Солтиково), “устянковци” (с. Устянка), “лозовчани” (с. Лозовое), “бочковчани” (с. Бочковка), “солневчани” (с. Солнцевка), “начаевци” (с. Начаевка), “вергилевци” (с. Вергилевка).
Веднъж в кабинета ми дотича развълнуван дежурния.
- Михаил Петрович! Там става нещо?.. Там се бият… Не можем да направим нищо… Елате по-бързо на третия…
На третия етаж, където се качих бързо с дежурния, се беше разразил истински юмручен бой, в него участваха общо около 10 – 15 човека, яростно налагащи се един друг. Но някой ме видя: “Директора, момчета, директора!” – като ток премина през тълпата.
- Деца! – едва скривайки вълнението си, започнах аз, - убеден съм, че имате моралното право да защитавате своето човешко достойнство. Но боят – това е най-крайното, чувате ли, най-крайното средство за защита на доброто, на красивото в човека. Всеки такъв бой заради Красотата на Земята, укрепва мъжеството, издръжливостта, смелостта в човека. Ние казваме за такъв с гордост: истински мъж! Но ако младежът без да мисли и сляпо размахва своите юмруци заради собствено удоволствие, бие за да унижи, за да причини болка, каквато и да е мощта на неговите кости и мускули, той не е мъж, той е всичко на всичко особа от мъжки пол. С всеки такъв като този позорен “бой”, който повече прилича на петльово перене, младежът губи в себе си мъжа…
Когато говорех това, виждах, как стават сериозни очите на младежите, много от тях, както ми се струваше, приемаше всяка казана дума. Но още на другия ден отново стана бой.
Моите думи за мъжкото достойнство, дори и да имаха въздействие, явно не бе за дълго и аз реших, че е нужно “да ударя” по побойниците по-мощно. Но как? “Трябва да проведем общоучилищно събрание, - ми подсказаха опитните, “изяли” на педагогическата работа вече не един пуд сол, педагози. – Да се изкарат на показ най-агресивните и да ги “насолим” така, че и на другите да държи влага. Едновременно и двойкаджиите ще изкараме на показ. А също и родителите трябва да извикаме, за да повлияят и те от своя страна…” “А какво? – помислих аз. – Това са верни предложения.” Спомних си събранията на А.С.Макаренко, когато изкарваха провинилия се в кръга и го “насоляваха” порядъчно.
…Дълго ще помня това общо събрание – първото и последно общо събрание в моя живот, което проведох с цел “да подгрея порядъчно”. Написах “ще помня”, но това не значи, че го виждам във всички детайли, по-скоро въобще не го виждам. Но помня чувството на срам и вина пред тези, които “изкарах на показ”… Помня много ярко очите на Василий Смагин (той, както разбрах по-късно, след поредното сражение, събрал момчетата на неголямо “съвещание”, където те заедно решили да прекратят с “джунглите”), удивлението, и в тях въпрос към мен: “Защо така?” Пред притихналото множество, навели глави, излизаха младежите. Аз се опитвах да разбера, какво изпитват те в тази минута. И изведнъж си спомних себе си, когато също така ме изведоха пред строя, когато почти нищо не чувах от речите на обвинителите, само своя вътрешен глас: “Защо ви е нужно всичко това? Да унизите, да причините болка?! Почакайте малко…” И отмъщавах дълго, колкото можех, нелепо, по детски…
Започнаха да четат списъка на двойкаджиите. От общия строй излизат почервенели от срам девойки от десети. Ето Вера Семернина. Та нали тя има сестра в трети клас, на която замени починалата майка и която сега е пред всички очи…
- Стига! Достатъчно… Всички сте свободни… - проговорих с внезапно паднал глас.
Общото събрание неочаквано за всички свърши. Покрай мен минаваха учениците. Но преминаваха не така, както винаги. Нямаше ги обичайните шум и блъсканица. В училището работех вече няколко месеца, но именно в този ден почувствах за първи път, каква отговорност е да бъдеш директор. Може би в този ден започна да се проявява това необяснимо с думи чувство на родство с децата, което по-късно ще ми помогне да забелязвам и най-малките изменения в настроенията им, ще ме въоръжи със способността да гледам на всичко с техните очи…
- Люда? – спрях сестрата на Вера Семернина. – Ти, Люда, не мисли лошо за Вера. Сега стана грешка. Тя е голяма работа…
Към нас приближиха съучениците на Люда. И аз казах по-силно, за да чуят и те: - Ние се гордеем с твоята сестра. Тя е истински човек. А сега стана грешка… След общото събрание се състоя откровен, труден и много важен разговор с учителите за човека, неговото достойнство, отговорността на учителя, взаимното разбирателство между педагозите и възпитаниците, така необходим за създаването на колектив. Да виждаш в ученика личност и да му помогнеш да се осъзнае като личност – този принцип стана един от основните в нашата работа.
Може да се стори парадоксално, но провалът на общото събрание забележимо укрепи моя авторитет сред учениците. Децата не бяха вече така затворени и предпазливи, както в първите дни. Все по-често започнах да улавям насочени към мен погледи, в които имаше доброжелателен интерес.
Окончателно повярвах, че е настъпила промяна, когато скоро след общото събрание при мен дойде група десетокласници, за да се… посъветват. Те така и казаха: “Ние дойдохме да се посъветваме с вас” От тогава, когато вляза в клас, казвам: “Деца, много ми е нужен вашия съвет”, - вече не срещах недоумение в погледите, в които е недоверчивото: “Играете си с нас”. Ние започнахме да мислим, да решаваме, да работим заедно. Ние се учихме да бъдем колектив.
Мъжки разговор. Това беше в края на януари 1975 година… Стана ми известно, че някои от големите ученици носят алкохол в училище и го пият в междучасията. Отначало не повярвах. “Не може да пият, при това в училище… – мислех аз. Не може да бъде”. Но веднъж нашата “техничка” Нина Петровна Тимохина ми донесе в кабинета веществено доказателство – две бутилки с етикет “Ябълково вино”: “Ето, полюбувайте се, намерих го в мъжката тоалетна” – каза тя.
Какво да предприема? Как да постъпя, за да спра това самоубийство? А може би пият единици, някакви един-два човека? Но какво като са двама? Това са два живота, две съдби, два, възможно, вече необратимо осакатени мозъци. Но кои са те? Как да ги намеря? Реших да поговоря с децата от горните класове. След часовете всички младежи от тези класове се събраха в актовата зала на училището.
- Деца, вдигнете ръка, който поне веднъж е пил вино или водка. – започнах аз разговора направо. В залата увисна тишина. Само в ъгъла се чуваше шепот. Ето вдигна се една ръка… две… три… шест… десет… петнадесет… Стоях като парализиран. Ръце вдигнаха почти всички.
- Това истина ли е? – почти прошепнах аз… - И колко често пиете?
- Та ние не често… така по празниците, когато има рожден ден някой… - отговори вместо всички Толя Лунев (ученик от осми клас).
- Но ти по-често се добираш, - извика някой отзад и викът му потъна в дружен взрив от смях.
В мен отвътре истина. Внезапно се почувствах безпомощен, слаб, наивен и смешен. Гледаха ме не очи на провинили се, извършили ужасна грешка хора. Очите на децата бяха простодушно весели, като че ли ставаше разговор за нещо невинно, без значение…
“Ето какво значи да излезеш без подготовка. Ти пак избърза. Какво да се прави, какво да се прави?”
Чувствайки, че не мога да кажа ни една дума, мълчах, разбирайки, че е глупаво да седя така пред събралите се и да мълча… Но за какво да говоря? За това, че да се пие е вредно? Вие го знаете. С какви думи да разтърся съзнанието за случилата се беда, разбирането за неописуемата вреда, убийственото въздействие на алкохола на вашия мозък, ум, бъдеще? Как да обясня, че употребата на спиртни напитки е изобщо уродливо, пагубно явление и за възрастните, а стотици пъти е по-пагубно за подрастващия организъм? Как да изразя препълващото ме чувство на тревога, на протест? С такова отношение към пиенето превръщате в безсмислица учението в училище, в глупост своето детство, себе си в инвалиди… И изведнъж разбрах, че в залата е настъпила тишина и внимателно ме наблюдават десетки двойки очи. Но вече това не бяха тези весели, безгрижни очи. Това бяха очи готови да слушат, готови да разберат, разбиращи очи…
- Когато вие се биехте в междучасията един с друг – започнах твърдо и бавно, - осъждах ви и ще ви осъждам със силата на цялата си душа. Борих се и ще се боря против това… Защото е недопустимо насилието на човек над човека… Когато без да си научите урока отивате в училище, отивате, приготвяйки си за всеки случай оправдание, лъжа, за да не получите двойка, аз ви осъждах и ще ви осъждам за това, защото лъжата винаги е била дъщеря на страхливостта, защото няма нищо по-отвратително от страхливостта и лъжата. Но аз в безкрайно по-голяма степен осъждам тези от вас, които вече са се пристрастили към виното или водката, които смята, че изпитите една две чашки за невинно забавление или поради дивата глупост като способ за възмъжаване… Не, аз не ви осъждам, аз ви презирам за спокойствието, когато виждате връстник да пие алкохол и не го спирате… Вие го предавате, вие убивате живота в него, защото с всяка капка алкохол той отравя мозъка си, разума си. Вие, които показно се гордеете с изпитата чашка сте убийци на своето бъдеще. И на мен ми е жал за вас, аз ненавиждам във вас тази показна гордост, защото вие се лишавате от бъдеще, защото се лишавате от мъжка сила, от човешка сила, защото вие бягате, позорно бягате от борбата. Защото какъв борец може да бъде един слабак?! – Замълчах… още един път обходих залата с поглед. Никой не наведе очи. Както преди тревожни, сурови и разбиращи очи, момчетата ме гледаха без да мигат.
- Помислете, - заговорих отново аз. – И заемете, всеки според съвестта си, своя позиция…
От залата младежите излизаха мълчаливо, като че ли не искаха. Лицата им били замислени…
- За какво говорихте с тях? – ме питаха съученичките им в коридора. – Вървят едни такива… Мрачни, сърдити, не разговарят…?
- Имахме мъжки разговор, - отговорих аз и изведнъж се замислих, че разговор всъщност нямаше. “Но защо имам впечатление, че ние разговаряхме! – мислех аз вече седейки в кабинета си. – Имаше ли двустранна връзка?”
В кабинета ми влезе учителката по математика Зоя Гавраиловна Грайворонская: “Моите да не са ги забъркали някакви?” – виждайки моето недоумение, поясни: “Дойдоха в клас (договаряха се да се занимават след часовете) мрачни, седнаха, извадиха тетрадките си и мълчат. Виждам: нещо е станало… Питам: “Да не сте направили нещо?” Мълчат… “Ще се занимаваме ли днес?” Мълчат. След това става Лунев и казва: “Дайте да оставим като допълнителни за утре, днес не ни е до това… Имахме сериозен разговор…”
“При директора ли бяхте?”
“Не, събираха ни всички… Просто… беше мъжки разговор…”
- Така ли каза?
- Да-а… А какво ви зарадва толкова много?
- Разговор, разбирате ли, имало е все пак разговор?!
- А вас там нямаше ли ви? – с недоумение запита Зоя Гавраиловна.
- Бях… Но не бях сигурен, състоя ли се разговор…
Оставайки сам аз отново започнах да си припомням всичко случило се в залата. Припомних си, как зададох въпроса, как от душа се смееха младежите след нечията реплика по адрес на Лунев. Кога настъпи прелома? Прелома стана още преди моите реплики. Да-да, нищо не бях казал още, а очите на децата бяха вече съсредоточени, сериозни. Спомних си напрегнатото внимание изпълнило лицата им, когато, усещайки изведнъж настъпилата тишина, погледнах към залата…
Значи, разговора между нас започна още тогава, когато не беше казана нито една дума. Децата почувстваха моето отношение към ставащото, почувстваха моите мисли, а едва след това чуха. Моите думи бяха само допълнение към вече състоялия се разговор…
Объркан съм. Няма да скрия: дълго мислех да пиша или да не пиша за този случай. И все пак реших: трябва да пиша. Трябва, за това, утрешния ден да бъде по-добър от вчерашния…
- Какво става с теб? Кой те обиди? – питам тресящата се с цялото си тяло в гръмки ридания десетокласница Татяна Василиева. Но Таня, закривайки с една ръка мокрото си от сълзи лице, а с другата скъсаната на рамото й блузка, отрицателно клати глава… Ти трябваше да си сега в час? Какво се случи там?
Девойката продължавайки да не казва нито дума, наведе още по-ниско глава. В нейните потръпващи слабички рамене, в цялата прегърбена, като притисната от огромен невидим товар фигура, като че ли крещеше от отчаяние, обида и безизходност…
- Били ли са те?!
Таня за миг откри лице, опитвайки се да каже нещо, но не успя и отново се задави в ридания.
- Това току що ли стана?
Девойката кимна с глава…
Значи в час…
Губейки се в догадки, не вярвайки до край, че в нашето училище, и при това в час, някой може да удари девойка, надявайки се, че все пак нещо не съм разбрал както трябва, преувеличавайки, отворих вратата на класа, където учеше Василиева…
- Извинявайте, че прекъсвам часа ви, - казах на станалите випускници, които явно се стараеха да не ме гледат в очите, - но… И в този миг видях на последния чин да седи полуизлегнат, изпружил крака далеко напред между редиците, Олег Сенечкин. На почервенялото лице се беше разляла презрителна усмивка. В присвитите очи – предизвикателство.
- Сеничкин. Ти какво, уморил ли си се?
- Плюя аз… на вашите речи… - разтягайки думите, предизвикателно нагло произнесе той…
Поглеждайки на неговите здрави, покрити с татуировки ръце, неизвестно защо се сетих за първия си ден в училището, тези дългокосите…
- И все пак какво е станало тук? – обръщайки се към класа мрачно казах аз.
- Има тук една х-храбра… - разпуснато силно, победно оглеждайки класа, процеди през зъби Сеничкин. – Беше, но си изпроси… за прекалената обществена активност.
- А-а-а това… ти-и-и! – отказвайки се да разбирам и да повярвам в цинизма на десетокласника, проточих аз. Вътре в мен като че ли кипна вихър. Бързо приближих до Сеничкин, стиснах силно обърналото се срещу мен рамо и рязко се обърнах към класа…
- И вие позволихте… - Трудно подбирах думите от задавящия ме гняв… - И вие позволихте, пред вашите очи грамадно момчище бие девойка?! Как да го разбирам това?! Момчета! Пред вашите очи бият човек, девойка, а вие сте спокойни… и вие не сте изхвърлили този тук… вън от класа, не пресякохте, не прекратихте това безчестие, този позор?!
Сеничкин изскочи из зад чина. Очите му се наляха с кръв, в тях имаше нещо чуждо, зло, жестоко.
“Къс – из отдолу”, - ми се мярна като мълния. Всичко останало беше направено автоматически… Когато приближих към седящия на пода до учителската маса Сеничкин, той не силно, но отчетливо произнесе: “Ето сега разбрах, тате…” Гледаха ме изведнъж оказали се светло-сини очи. На мен дори ми се прииска да се огледам, може би това не е Сеничкин?...
- В кабинета ми, - кратко подхвърлих аз – там е… Таня. Това е много важно за теб, за нея, за всички…
- Разбирам… Не са нужни думи. Аз разбирам всичко, благодаря… тате, - наблягайки думата “тате”, каза Олег и излезе от класа…
Почувствах внезапно настъпила умора, седнах на свободното място на първия чин. Беше тежко на душата ми.
- След няколко месеца ще получите документ за средно образование, не напразно го наричат “зрелостно свидетелство” – като че ли размишлявайки на слух, започнах аз. – В него са отразени вашите успехи при изучаването на науките… За нещастие, в редиците дисциплини няма най-главната – как се става човек. Изглежда това е защото по този предмет ние не преставаме нито една минута през целия си живот да явяваме на изпити. През целия си живот… Всичко, което стана във вашия клас, не трябва да се повтаря. Моля ви, направете най-внимателен анализ на случилото се. Потърсете отговорност от всяко действащо лице. – Наблегнах на думата “всяко”. – Решението моля да ми бъде съобщено…
Отваряйки вратата на кабинета, видях Олег и Таня.
- Е, как е? Разговаряте ли? – попитах разсеяно.
- Михаил Петрович! Вече казах на Таня. Какво могат тук думите… Това сега е за цял живот… Таня? Михаил Петрович! Срам ме е от себе си… Аз… ако знаехте… - в очите на Олег блеснах сълзи…
- Не е нужно, Олег… - Таня го докосна до ръката. – Аз вече ти простих…
- Вървете, чакат ви в класа… - прекъснах Таня. – Олег, ще дойдеш при мен… вдругиден, след часовете.
Излязоха. Колко интересно е устроен човек, все пак. Тя му каза: “Простила…” Това е от добрина, от неизтребимото човешко желание за добро към другия. Тя му каза: “Прощавам”, но случилото се задълго ще влезе в живота й и всеки път ще отеква болка, когато в паметта й изплува преживяното… А нима в Олег няма да остане незарастваща рана в сърцето от постъпката му?.. С какво да бъде изкупена сега? С какво да заличи болката причинена на другия? Ако можеше човек, както в киното, да преснима неудачния кадър от своя живот, като несполучлива проба. Човекът твори живота си един път. Нищо в нея не може да се повтори, измени, изправи, както не можеш да измениш, не можеш да поправиш, да върнеш своята постъпка, учителю… Вие навярно вече сте ми приготвили обвинението? Не е нужно… Колкото и време да мине, винаги ще се обвинявам за тази непростима грешка. Аз се обвинявах и тогава, когато десетокласниците, знаейки как оценявам своите действия, дойдоха в кабинета си да ми кажат: “Вие постъпихте правилно”, обвинявах се и тогава, когато след две години четях писмото на старшина Сеничкин: “…Най-добре помня този късия, но за цял живот паметен урок… тогава разбрах, че ако вие сте приели риска от уволнение, то е за да не отстъпите, да не се примирите, да не тръгнете на никакви съглашения с моята позиция, това означава, че вашата позиция е по-силна от тогавашната моя. Аз тогава бях готов да се проваля вдън земя от срам, когато се видях от вашата гледна точка…”
Колкото и да работя в училище, ще се виня за това, че не успях да предизвикам чувството на срам в Сеничкин с друг способ, че не можах да изразя по-друг начин своето отношение към неговата постъпка. И не дай боже, ако някой ме разбере превратно и използва описания изключително извънреден случай като пример за оправдание на собствената си жестокост… Но за тези нестандартни и нетипични случаи пиша затова, за да помогнат вярно да се види отправната точка на силата на педагогическо въздействие, а това има голямо значение при избора на най-ефективните пътища на възпитанието. Размишлявайки много над всеки от описаните случаи, стигнах до извода, че неочаквания положителен ефект от моите педагогически провали се дължи на убедеността и искреността на реакцията към това, което смятам за отвратително в хората и техните постъпки. Ако ти не чувстваш гняв, а го изиграеш, то гняв няма. Ако сам не вярваш на своите думи, как ще им повярва ученика? На ученика може да се предаде само това, с което сам си изпълнен. Педагогиката не съществува извън личността на учителя. Пътищата за усъвършенстване на личността на учащите се минават през усъвършенстването на самият учител. Твърдение: кажи ми кой е твоя учител и ще ти кажа кой си ти – справедливо и правилно, както е справедливо и правилно твърдението: кажи ми кой си ти и аз ще ти кажа кой е твой учител. И още разсъждавах върху това, че нашето възпитание стана основно словесно. Не произлизат ли от тук много от нашите беди? На нас днес крайно не ни достига възпитаваща дейност. Както е известно, за да възпиташ отговорност има само едно средство – да я възложиш на човека.
Единния образ на утрешния ден. На мен ми се иска, мечтата за бъдещото училище да бъде обща, за да израсте от ежедневието, да стане основа на целия ни живот. Бъдещето се ражда днес. То израства във всяка добра постъпка, в борбата за по-доброто, по-хуманните, по-красиви отношения.
Трудно е да се каже, кога стигнахме до единното виждане на образа на бъдещото училище. А и едва ли е възможно да се фиксира точен ден и час. И все пак особена роля при оформянето на мечтата изигра спорът на деветокласниците по време на поредното генерално почистване на училището през ранната пролет на 1975 година. Борбата за чистота стана крачка по пътя към новото училище. Това беше първото, общо за целия колектив дело, в което като равни, рамо до рамо, участваха учители и ученици, в което започна да се оформя чувство за отговорност не само за себе си, но и за всички.
Ожесточено търкайки пода, ние отново започнахме разговор за това, защо въпреки, че ни се струваше, че са взети всички мерки в училището, както преди се налагаше често да се правят генерални почиствания.
- Трябва да се направи училището такова, че в него да не смеят да стъпват с мръсни крака, - прозвъня гласът на Зоя Флорова над потните глави на съсредоточено търкащите избелелия от често миене под деветокласници…
- А нима с нашите може да се направи нещо… - скептически въздъхнал Сергей Прокофиев, леко разтягайки думите.
- Може, ако се заемем!
- Ето, нали казах, - избоботи Прокофиев. – Само приказваме. Още нищо не сме направили, а вече и разногласия…
- Защо? – не издържах аз. – Според мен всички говорят за едно и също: необходимо е ново училище. Такова, в което имаме желание да ходим, да го обичаме. Искате ли да ви разкажа, как виждам утрешния ден на нашето училище?
- Искаме! Разказвайте! – задружно, почти хорово отговориха децата.
- Тогава давайте темпо, за да си “изкараме” време за разговор. Но и вие за тези минути помислете за това, какво искате да видите училището, за да е приятно на всеки в него, и да не му се иска да си тръгва от него…
Насядахме в класа.
- Може ли въпрос? – вдигна ръка Алимов.
- Казвай, Толик…
- Този разговор сериозен ли е или просто така, пътешествие в страната на фантазиите. Защото нямаме време, в къщи ни чака стопанството.
- Разговора е сериозен. Затова давайте своите предложения.
Отначало плахо, а след това все по-смело и по-смело започнаха изказванията на деветокласниците: така да се организира учебния процес, че всичко да се прави в часовете, да няма домашни задачи, ученика и учителя да се отнасят с уважение един към друг, да има повече и най-разнообразни кръжоци, за да намери всеки любимо занимание; да се създаде помощно стопанство, работилници, за да се придобие специалност още преди завършване на училището; да се купят автобуси, катери и всяко лято да се пътешества заедно по страната; да се организира свой лагер някъде в гората или на брега на морето, за да почиват в него и чавдарчета, и пионери, и комсомолци…
- Деца! Време е да теглим чертата. Аз се радвам, на мен ми провървя, че съм ваш директор. Днес вие ми дадохте много ценни съвети. И ако училището, за което говорихме го има във вашите сърца, то обезателно ще го има. Но искам да ви попитам: готови ли сте да се борите за това училище, няма ли да отстъпите пред изпитанията?
- Няма да отстъпим! – дружно изстреля девети клас.

Изтегляне 1.06 Mb.

Сподели с приятели: