Това е велика книга


След няколко мига светва зеленото. Задачата е решена вярно



страница9/15
Дата25.09.2023
Размер1.06 Mb.
#118782
ТипКнига
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   15
МихаилШчетинин. Да обхванеш необятното. Записки на педагога

След няколко мига светва зеленото. Задачата е решена вярно


Класът решава още една задача, примери. Децата работят съсредоточено, весело.
- А сега минутата на шегата: седем братя имат по една сестрица. Колко са всичките деца в семейството? Вова Румянцев…
- Четиринадесет!
- Вова, погледни назад, всички деца са ти дали червено. Андрей, какво е твоето мнение?
- Осем, - отговори Андрей и започна делово да обяснява: - В задачата е казано, че седем братя имат по една сестра. С други думи, една сестра на всички…
- Наистина, една е сестрата. За всички братя – една сестра. – зарадвано и звънко завика Володя. Децата се разсмяха.
- А сега, смятане на ум, пригответе “светофара”, - Валентина Григориевна отвори крайната дъска, на която в четири колони с цветен тебешир бе написано:
15+28= 46-27= 15х3= 64:4=
35+29= 52-26= 7х2= 51:17=

Учителката показва с показалката на един или друг пример, децата отговарят. Всеки път след отговор те включват в своя “светофар” една или друга светлина. Най-често зелената.
Но ето, учителката прибра показалката и отвори една вратичка от секцията. Децата, без да чакат команда, отвориха работните тетрадки. Щракване, и в класа се разнесе записания на магнитофон глас на учителката: “Внимание! Математическа диктовка. Пет да се повтори пет пъти. Девет да се увеличи четири пъти. Делимо – тридесет и две, делител – четири. Да се намери частното на числата 42 и 7. Да се намери произведението на числата 9 и 9. Шестдесет и три да се намали седем пъти. Слушайте внимателно: сумата от числата 27 и 3 да се увеличи тринадесет пъти”. Докато децата пишеха, Валентина Григориевна вече чертаеше нещо на дъската. В ръката й бе учебника по руски език, - готвеше се за следващия час. От магнитофона се чу: “Край, деца. Диктовката свърши. Вярвам, че всички сте се справили с нея. Предайте тетрадката си на дежурния по клас и отивайте да почивате. Пожелавам ви успех през следващия час.” След това се разнесе мелодията на песента на А. Пахмутова. “Орлетата се учат да летят!”
В класа остана само дежурния за изпълнение на задълженията си, задължителни за всяко междучасие: проветряване на помещението и забърсване на праха.
Докато децата се занимават с хореография, изобразително изкуство, спорт, труд, музика, педагозите от експерименталните класове успяват да проверят работните тетрадки на всеки ученик по всеки предмет. Бележките си децата ще разберат след часовете, по време на ежедневния анализ на резултатите от деня. Такъв анализ дисциплинира учениците, всеки от тях чувства на себе си постоянно внимание, може да сравни своите успехи с постиженията на другарите си.
Ето още един урок – урок по хореография във втори експериментален клас на Клавдия Петровна Никиташева. Този необичаен урок е наречен “Кокиче”. Преди да ви поканя в голямата танцова зала на хореографското училище, няколко думи за тази обстановка в която се раждаше “Кокиче”.
Кокичето е вписано в червената книга. “Пионерска правда” обявила за провеждането на всесъюзна операция “Кокиче”. Общото събрание на педагозите и учащите се от нашето училище реши активно да се включи в нея. Съвета на училището прие постановление “За мерките по защитата от унищожаване на кокичетата в горите на колхоза “Знаме”. Бяха създадени допълнителни отряди на зеления патрул. Децата направиха карта на местата с кокичета и поеха усилената им охрана. Вестника на младите натуралисти “Рябинушка”, посвети един от своите броеве изцяло на кокичетата. Комсомолците и по-големите пионери проведоха в всички класове беседа на тема “Пазете цветята”, където подчертаха не само възпитателното значение на цветята като извор за човешката душа, но и тяхното огромно значение за живота на Земята въобще. Педагозите в часовете по биология и природознание обясняваха важните процеси за жизнеността на луковичните растения, към които принадлежи и кокичето, протичащи в зеленото им стъбло.
И като резултат от цялата тази работа се роди урока “Кокиче”. Главни негови творци станаха балетмайстора О.Ф.Коновалова, концертмайстора, преподавателката в музикалната школа И.В.Корпенко и учителя по литература С.Борищук.
Звучи музиката на П.И.Чайковски от цикъла “Сезоните на годината” – “Кокиче”. Света Никиташева с синя лента в светлите бухнали коси, сама приличаща на кокиче, чете:

Отначало полека


Зелено краче показа,
След това се протегна
С всички свои сили малки
И тихо попита:
“Виждам време топло и ясно.
Кажете, истина ли е, че пролет е вече?”

- Вие, навярно, се досещате, че това са стихове за първото цвете на пролетта, за малкото бяло кокиче. Ето, той поглежда из под белите островчета сняг, клати главица от лекия пролетен ветрец, радва се на първите слънчеви лъчи. Вие сте дошли в гората и поглеждайки кокичето сте застинали в изумление…


Децата, слушайки думите на учителката, заразявайки се от настроението на музиката, със свободна импровизация на движенията на ръцете, на цялото тяло, изобразяват кокиче, протягащо се към ласкавите лъчи на слънцето. Олга Фьодоровна внимателно следи за изражението на лицата, за всяко движение на децата. Тя се опитва да разбере, какво чувстват, какво преживяват артистите.
- Сашо! Освободи корпуса. Нали сега си кокиче, лек и изящен. Ти израстваш, протягаш се към слънцето. Весел гъвкав ветрец огъва твоето стъбло…
Олга Фьодоровна ходи между “кокичетата”, стараейки се да им помага в импровизацията.
- Много добре, Ира! Само ръцете си – твоите листенца – не ги сгъвай, не ги крий. Те също са пълни с живот, с жаждата да живеят.
- Кокичета! А какъв въздух! Колко светлина има в него и горска свежест! Колко е хубав живота! Всяка ваша клетка, - продължава балетмайстора, - всяко клонче на дърветата, птиците, малката току що пробудила се мравка, самата земя – пеят великата песен на живота!
Мелодията замлъква.
- Вие бяхте великолепни кокиченца! – казва Олга Фьодоровна. – А сега си представете: вие сте в гората.
И отново музика на П.И.Чайковски изпълва залата.
Правете всичко което искате! Вие сте в гората. Вие сте частица от тази гора, малка част от природата. Над вас са същото небе и слънце. Около вас са кокичетата. Много кокичета! Ето едно във вашите крака, мъничко, и ви гледа с удивление. А листенцата му се протягат и протягат към вас. Какво красиво цветче! Гледайте, как трептят листенцата му, как блестят от слънцето капките роса по тях и разпръскват слънчеви искри! Вие сте очаровани. Ръката се протяга към тънкото стъбло…
Изведнъж лекия полет на музиката се прекъсва от твърд акорд. Погледнах концертмайстора И.В.Корпенко. Тя не съпровожда урок по музика, тя го сътворява заедно с всички.
- Спрете! – тревожно казва О.Ф.Коновалова. – Помислете, нима природата е подарила само на вас радостта от срещата с кокичетата? Ще откъснете цветето, то ще загине и неговия удивителен живот няма да се повтори никога. Съхранете го, - продължава учителката, - защитете го от зли ръце! Нека да живее винаги и да възхищава земята и всички нас с неповторимата си красота…
Ще минат години, живота ще отнесе в невъзвратимото минало училищните дни на нашите ученици. Но всеки път, когато отидат в гората, те ще чуват музиката на Чайковски и ще си спомнят своята импровизация. И никога вече няма да вдигнат ръка, тези, които са били на този урок, да откъснат кокиче, да отчупят клонче, да разрушат мравуняк. Вярвам, че ще бъде така…
КОЛЕКТИВНО ТЪРСЕНЕ

Завърши година от нашата експериментална работа. Започна втора. Резултатите от многократните проверки, наблюденията на уроците, ни убеждаваха в това, че учениците получават надеждни знания, усвояването на учебния материал върви успешно на всички уроци. Но напред бе трета година на обучение. Все по-сложна ставаше от клас в клас програмата, все по-обширен учебния материал. Ето защо помолихме учените от Института за хигиена на учениците и подрастващите на Министерството на здравеопазването на СССР, прецизно да провери нашия режим, макар и когато го разработвахме, да се съобразявахме с препоръките на хигиенистите и лекарите. Ние с вълнение чакахме, какво ще кажат учените, независимо от това, че със собствените си очи виждахме високата работоспособност на децата, тяхната, без преувеличение, 100% активност през целия учебен ден. В края на септември 1976 година учените пристигнаха.


Проверката за целесъобразност на режима премина ежедневно в течение на седмица в два експериментални класа след първия, третия и последния шести час. Изследването се извършваше по метода на коректурните проби.
След първия, третия и шестия часове, на децата раздаваха листи, запълнени с плътни редове хаотично разположени букви. Всеки, който получеше такъв лист, по указание на експериментаторите, една от буквите да се зачеркне, а друга да се подчертае. Отчиташе се времето – 2 минути. Количеството забелязани букви и допуснати грешки, беше показател за съсредоточеност на децата, а следователно, за нивото им на работоспособност през тези часове, когато се провеждаше изследването. Събраните данни учените откараха в Москва за обработка. Оставиха ни камарка коректурни таблици, за да можем сами да правим наблюдения през годината. След месец получихме писмено заключение на учените за резултатите от проверката на нашия режим: “Нивото на работоспособност на учащите се в експерименталните класове, след последния, шести час, е два пъти по-висока по сравнение с нивото на работоспособност на децата от същата възраст след последния четвърти 45-минутен час.”
Невъзможно е да се предаде чувството на радост, което изпитахме, четейки това неголямо, поместено на една фирмена бланка заключение, подписано от зам. директора на института С.М.Громбах. То изигра огромна роля в укрепването на нашата вяра в победата.
През тази учебна година, ние по съвета на учените, проведохме още две изследвания на нивото на работоспособност на нашите деца за през целия учебен ден и цялата учебна седмица. Едното изследване бе направено през ноември 1976 година, другото през февруари 1977 година. Резултатите показаха, че най-високо ниво на работоспособност учащите достигат, през всички дни на седмицата, преди четвъртия час, след шестия час нивото се понижава, но остава по-високо от изходното, наблюдавано след първия час. Интересно е да се отбележи, че през ноември и през февруари, учащите показваха по-висока работоспособност в събота, отколкото в понеделник. Най-високото ниво през седмицата, бе различно в различните класове, но се забелязваше тенденция за повишаване до средата на седмицата (сряда, четвъртък) и към края (петък). По този начин се натрапваше извода: а) учебната структура, построена на принципа за смяна на видовете дейност, състояща се от 30 – 35-минутни часове, не само предотвратява понижаването на нивото на работоспособност на учащите се в течение на целия учебен ден, но дори способства за повишаването й от първия час към последния; б) ако при 45-минутните часове се наблюдава рязко намаляване нивото на работоспособност вече при четвъртия час, то при новия режим четвърти-шести часове се оказват по-ефективни, отколкото първи-трети.
Обаче, ние обърнахме внимание и на това, че нивото на работоспособност през различните дни, не е еднакъв. Какво е това? Седмични биоритми? Но кривата скачеше ту нагоре, ту надолу, съвършено произволно. Можеше, например, в един клас от понеделник до сряда, да върви нагоре, а в друг, обратно, да върви надолу. Кривата можеше да си “позволи”, в един клас, да бъде значително по-високо в събота, отколкото във вторник, а в други да бъде по-високо във вторник, отколкото в събота. Още преди да направим коректурните изследвания, учителите обърнали внимание на това, че учащите се могат да бъдат на най-високо ниво на активност и съсредоточеност след един час, а след друг, напротив, показват забележимо понижаване в продуктивността на учебния труд. При това, това можеше да се случи след всеки час. Предположения, догадки ние, разбира се, имахме, но всичките те искаха експериментална проверка. Така, преподавателката по музика Татяна Георгиевна Шенгереева, отдавна забелязала, че втори експериментален клас, най-често е по-малко активен в петък. Но другите педагози работещи с тези деца, напротив, отчитаха в петък, в своите часове, висока работоспособност. Да е виновна методиката на преподаване? Но във всички други дни при Татяна Георгиевна било, както тя казва, “всичко нормално”. Тогава ние решихме да търсим причината не в самия час, а в предшестващия. А предшествали са го в петък междучасие и час по четене… И тук възниква мисълта: не е ли причината в това, че на уроците по четене се напряга много повече слуха, отколкото на уроците по писане, математика? Ако е така, то музиката не може да бъде контрастен вид дейност за четенето. Припомних си опита от работата в Кизлярското музикално училище. Тогава ние използвахме, като един от методите за развитие ма музикалния слух, изразителното четене на стихотворения, откъси от произведения на художествената литература, стараехме се по-дълбоко да разкрием интонационното богатство на текста. Нормално възприемаме, например, такива думи:
“Заслушайте се, как звучат стиховете:

Бурята небето с мъгла покрива.


Въртейки снежни вихри.
Ту като звяр завие,
Ту като дете заплаче…”

Но какво да гадаем? Помолих К.П.Никиташева, учителката на втори клас, вместо четене преди музиката да постави в програмата за петък математика или писане. На Татяна Георгиевна не казахме нищо.


- Е, как мина днес часа? – я попитах в петък след урока по музика във втори клас.
- Днес като че ли всичко беше в ред, - отговори тя.
До следващия петък беше далеко, а до следващия час по музика, имаше два дни. И ние с Клавдия Петровна решихме още един път да проверим нашата догадка. Само че сега вместо математика, която обикновено стоеше преди музиката в понеделник, ние поставихме в програмата четене. При това помолих учителката да почете с децата повече стихове.
- Как са работите днес при вас? – попитах Татяна Георгиевна след часа по музика във втори клас в понеделник.
- Знаете ли, днес са някак разсеяни. Вероятно понеделника е причината.
В сряда ние с Клавдия Петровна направихме същата размяна, както в понеделник, но решихме и да усложним експеримента – поставихме часове по четене не само преди музиката, но и след нея. В сряда Татяна Георгиевна отново беше недоволна от часа: “Нещо са се разстроили моите деца”, - отговори тя на моето: “Е, как е?”
Със същия урок се канех да отида и при Клавдия Петровна, но тя сама дойде при мен в кабинета ми.
- Знаете ли, това е невъзможно! Не съм ги виждала никога такива. Въртят се, разсейват се. Все едно, че са други деца. Не изкарах часа до края, пуснах ги да се разходят.
Така ние се убедихме, че не трябва да усъвършенстваме учебния процес единствено по хоризонтала, т.е. да се занимаваме единствено с повишаване ефективността на самия урок. Трябва да се усъвършенства учебния процес и по вертикала, т.е. да се търси най-изгодното за познавателната дейност на децата съседство на предметите. Педагозите все повече се учеха да разглеждат своя урок като звено от взаимосвързана и непрекъсваема верига.
Ще приведа запис на разговора между учителите на едно от съвещанията, посветено на експерименталната работа.
- Михаил Петрович! Дайте да сложим физкултурата последен час в програмата. Понякога съм принудена да се занимавам с нещо, от което вече отвикнах: дисциплината, - развълнувано каза В.Г.Ринзина.
- Не бива да се поставя физкултурата като последен час, Валентина Григориева, - опитвах се да я убедя аз. – Обратно, трябва да слагаме този предмет в началото или в средата, не в края. Иначе ще е вредно за физическото и умственото здраве.
- Но разберете, на мен ми е трудно да работя след час по физкултура, - не отстъпваше учителката.
- Това е друга работа. Трябва да разберем какви са причините за това “трудно”. Как при вас, Клавдия Петровна, вървят заниманията след час по физкултура? – попитах Никиташева.
- При мен е обратно, много добре вървят заниманията след час по физкултура. Дори ми е странно да чуя, че физкултурата пречи.
- Досещам се в какво е причината, - неочаквано стана А.Т.Алипова, която водеше часовете по физкултура в класа на В.Г.Ринзина. – Това е моя грешка. Знаете, все пак 30 минути са непривични. За физкултура това време е малко. Налага се да се прекъсва урока близко до неговата кулминация. Затова децата отиват в следващия час възбудени.
- Може ли да кажа две думи? – попита директора на спортната школа М.Г.Иванов.
- Да-да, разбира се, кажете, Михаил Григориевич. Вашето мнение, не само като директор на спортната школа, но и като преподавател по физкултура в класа на Клавдия Петровна, е много важно за нас.
- Александра Тихоновна е права, - започна Михаил Григориевич. Ние не се побираме в тридесетминутките, ако водим урока, както правехме това по-рано, при 45-минутния режим. Аз също, когато започнах да работя с експерименталния клас на Клавдия Петровна, мислех, че за физкултура 30 минути са недостатъчно. Но реших да пренебрегна своето мнение до тогава, докато не се уверя в това окончателно. И все повече се убеждавах в слабостта на моята позиция. Ако 45 минути са уморителни за умствена дейност в часовете по математика, то защо това време да не е уморително за умствена дейност в часовете по физкултура? Нима мускулно-двигателната активност не е работа на мозъка? Това означава, че и за физкултурата продължителността на урока не трябва да е по-голяма от 30 минути. Помня как се чувствах, когато се връщах от тренировки. Прибирах се в къщи и лягах да спя. След тренировки въобще не ми беше до занимания с книги. Мозъкът ми се намираше във вяло, полусънно състояние. Изобщо, стана така, че не започнах да мисля над това, как да докажа, че е невъзможно да се проведе добър час по физкултура за 30 минути, а над това как да се проведе добър час за 30 минути. При мен и сега не се получава всичко, както ми се иска, но все пак се побирам в краткия час. Вчера бях в часа на Валентина Григориевна. Видях оборудването на кабинета, видях, как това оборудване и позволява да не губи нито минута напразно. При нея всички работят през целия час. А какво се получава в часа по физическо? Реших да проверя, колко се занимава един ученик с “чисто” движение. Бях в часовете не само в нашето училище. Зная, че много време при нас се изразходва нерационално, но да се получи такъв резултат, какъвто аз получих! На всеки ученик от горните класове излезе средно едва по 12 – 18 минути. И това е от 45! Останалото време минава в чакане на своя ред при този или онзи уред. Представяте ли си, какъв обем от време не се използва? Физкултурата е час на движението. А ние го превърнахме в час по гледане: два три ученика изпълняват, а останалите седят или стоят и гледат. Запалянковци отглеждаме! Затова трябва така да оборудваме своите зали, че през целия час всеки ученик да се движи, а не да “преживява” на пейката. И с това ще се заемем през лятото. Накратко, 30 минути стигат, ако ги използваме рационално, ако преустроим по нов начин цялата организация на часа и методиката му на провеждане.
Михаил Георгиевич каза повече от “две думи”, но никой не го прекъсна, защото каза важни за всички неща, за това колко още възможности за усъвършенстване имаме. Ние започнахме да разбираме, че първите години на експеримента – не е това училище, за което мечтаем, това е само предварителна репетиция.
Скоро М.Г.Иванов започна активно да пропагандира използването на музика в часовете по физкултура, като едно от отличните средства за “настройка” на организма на мускулно-двигателна активност и не по-малко ефективно средство за “изваждане” на учениците от емоционално възбуждане. Музиката – това е треньор, който още в съблекалнята започва да работи с децата, подготвяйки ги за първите минути на часа. Движението – това е живот, това е радост! Това “казва” и музиката. Часа децата започват с “включена” в двигателната активност нервна система. След часа те продължават още известно време да са в състояние на нервна възбуда. И отново музиката е незаменима – спокойна и тиха.
Така непрекъснато вървеше колективното търсене на пътища за усъвършенстване на учителския труд, а значи и на труда на учениците. Много отдавна известни истини, като че ли за първи път се откриваха и ставаха лични убеждения. Нима не знаехме, например, че ефективността на умствения труд зависи от бодрото и оптимистическо настроение? Знаехме. Но това известното истински открихме едва тогава, когато се убедихме, как нервозността, хъса на учителя в своя час, пречеше на работата на другите учители. Взаимоотношенията между учител и учител, между учител и ученик, ученик и ученик станаха за нас предмет на особено внимание. Директорът на спортната школа говори за това, че часа по физкултура започва преди часа. Това е вярно не само за физкултурата. По пътя към училището приятелки се скарали, някой казал обидна дума, всичко на всичко една дума, а в часа неточност в отговора, липса на внимание, грешки. В междучасието блъсканица, суматоха, вопли – в часа приказливост, “празни” очи, неразбираеми обяснения, а значи утре е възможна беда от незнание…
Усъвършенстването на учебния процес в експерименталните класове не само по хоризонталите, но и по вертикалите ни даваше възможност с ум и сърце да разберем: в изключително сложния организъм на училището няма дребни неща, хармоничната работа на колектива зависи от всеки от нас.
КОЙ СТЕ ВИЕ, ЧЕТВЪРТИ “Б”?

Стоя в просторната спортна зала. Вълнувам се. Болезнено бие сърцето ми: ще загубят, ще загубят. Дублиране с топката, неспокоен тропот на бързи крака, забързано дишане, кратки пронизителни свирвания на съдията: играе се мач по баскетбол. Играят момичетата от четвърти “Б” от нашето училище. Съперникт е сериозен: връстничките им от областната ДЮСШ на олимпийския резерв.


Първото полувреме наближава към края. Четвърти “Б” губят с 8:0. Отбора на съперниците – високи, специално подбрани за баскетбол момичета от всички училища на Белгород. А при нас, дори не е сборен от училището, а само желаещите от четвърти “Б”.
- Не се вълнувайте! Ние дойдохме тук да се поучим, и не е беда, ако загубим. Да се загуби от такъв съперник е почетно, - нарочно бодро казва нашият треньор Михаил Григориевич Иванов, неизвестно кого успокоява повече: дали командата или себе си.
Да, поне да си тръгнем с по-почетен резултат, а не с разгром. Но какво е това? Нашите момичета явно увеличиха скоростта. Техните стремителни промъквания между високите съперници, неочакваните, изглеждащи нелогични подавания на топката, обезкуражиха стопанките на залата. Все по-често хвърляния по коша на белгородченките. И, най-накрая, топка в коша на противника!
- Ура-а! – не осъзнавайки себе си от радост, крещя заедно със всички запалянковци от Ясни Зори.
Резултата става 8:2. Разликата, разбира се, е голяма. Разбира се нашите вече не могат да догонят съперниците. Но това сега не е най-главното. Важното е, че вече не сме на нула! Нашите също могат да вкарват кошове! Топката почти през цялото време е в ръцете на яснозоренския отбор. Белгородчанките сега само се защитават, стараейки се на всяка цена да не допускат нашите до своя кош. Но това не помага. Резултата става 8:4, след това 8:6… 8:8. Мачът завърши. С резултат 10:12 победи четвърти “Б”.
А след две седмици – нова среща със същия отбор (сериозно подготвил се, с обновен състав: обидно е да загубиш от някакво селско училище). И отново - победа. 12:9 в наша полза! Каква радост беше! Какви щастливи лица имаха победителите! Приближава треньора на отбора от областното спортно училище, поздравява ни с победата. Виждам очите му и ми се струват много познати. Къде съм ги виждал? Спомних си! Тези очи не са ми познати – познато ми е недоумението: “Не може да бъде…” Същото “не може да бъде”, като у завеждащия отдел на Кизлярското музикално училище, с което посрещна победата на “бездарните” на конкурса “Бяла акация”.
- Така се получи, - разпери ръце нашия треньор, като че ли се оправдаваше за победата в този мач. И изведнъж се хванах, че моето състояние е точно такова, като на Иванов: радост и… недоумение. Да-да, ние също бяхме в недоумение. И в нашите очи навярно се е притаило някъде на дъното: “Не може да бъде…”
И двата мача гледах на момичетата от четвърти “Б” с повече недоумение, отколкото с възторг.
“Откъде е това във вас?” – мислех аз.
…Преди четири години тръгнахте в първи клас. За първи път прекрачи в новото училище и вашата Клавдия Петровна. За вас не биеше звънец, защото вашите часове не съвпадаха по време с часовете на другите класове. Шест тридесет-тридесетипетминутки: математика, четене, спортни игри, писане, трудово – или математика, хореография, четене, изобразително изкуство, писане, трудово. Всеки час – почивка от предишния и “зареждане” за следващия, всяка минута, на всеки час, активна работа. Всеки ден на среща с хармонията на духа и тялото, на чувствата и мислите. Всеки ден на среща с природата, на среща със себе си, на среща с детството…
Кои сте вие четвърти “Б”?
Не-не, не се каня да правя изводи за вас. Аз само размишлявам… Та и какви изводи може да се направят за тези, които всичко е все още напред?
В трети клас, в последния ден на учебната година, преди лятото, аз ви попитах: “Кога искате да започне новата учебна година: скоро или по-късно?” Вие в хор, като че ли сте се наговаряли, без всякакво замисляне извикахте силно “Скоро!”, а някой веднага доуточни: “Утре!”
В това нямаше нищо неочаквано, защото рядко имаше неделя да не ви видя в училището. Вие идвахте “просто така”.
- Може ли да поиграем малко? – питахте, знаейки, че ще е “може”.
На вас ви беше хубаво в училището. В него всичко е ваше: и големите бели маргаритки на светло-зеления под и оранжевата калина на синия, старателно изрисувани от вашите по-големи другари, от вас, и цеха за меки играчки, художествената керамика, медните релефи, дърворезбата, и клуба на младите натуралисти и техници, и спортната, хореографска и музикални школи…
А уроците? Колко пъти съм ви питал: “Кой беше днес най-интересния час?” Вие отговаряхте: ”Математика… физическо, а също литература… а също хореографията…” Обикновено изброявахте почти всички предмети…
А знанията? Този въпрос ни вълнуваше на протежение всички години от вашето учене. От това зависеше вашата съдба и нашата съдба. Защо казах “и” – просто нашата съдба. Може ли да се разкъса неразривното?.. А знанията ви са добри. За това говорят вашите учители, за това говорят многочислените наши “местни” контролни, за това говорят контролните на областния инспекторат, контролните на педагогическия институт и на института за усъвършенстване на учителите. Особено забележими бяха вашите успехи по математика. Така проведените през февруари 1978 година контролни проверки от учените на Белгородския педагогически институт, 95% от вас изпълниха на “5” и “6”…
Кои сте вие четвърти “Б”?
- това е клас от математици, - казваше вашата учителка по математика В.Г.Казанкова.
“По скорост на изчислителните операции и качеството на изпълнение, експерименталната група от учащи се на Яснозоринското училище, значително превъзхожда учащите се от същия клас на други две контролни училища…” – до такова заключение достигнаха учените от катедрата по педагогика и психология на Белгородския педагогически институт, наблюдавали ви в продължение на година и половина.
Значи, вие сте математици?
- Това е най-спортния клас. Децата от четвърти “Б” по-бързо от другите усвояват движенията, имат много бързо игрово мислене, - твърди треньорът и директор на спортната школа М.Г.Иванов.
“Анализът на антропологическите показатели убедително показва превъзходството на яснозоринските учащи се, както при момчетата, така и при момичетата, почти по всички показатели на физическото развитие”, - потвърждават учените от Белгородския педагогически институт, но сега от катедрата по физическо възпитание.
Вие сте спортисти?
- Четвърти “Б” – е музикален клас. Не еднократния лауреат на районни прегледи на художествената самодейност, хор “Капчици” е съставен в по-голямата си част от деца на четвърти “Б” – доказва директора на музикалната школа В.В.Милешин.
- Почти всички от четвърти “Б” – са артисти на танцовия ансамбъл. Това са деца с добри хореографски данни, - казва балетмайстора Г.В.Зинченко
- Трудолюбиви, старателни. Повечето имат добри, сръчни ръце, - това вече е преподавателя по ръчен труд А.С.Болотов.
И който от учителите да попитам за вас, всички подчертаваха вашите успехи именно по своя предмет. И вашият класен ръководител, преподавателката по литература В.И.Твернтинова не направи изключение. Подчертавайки вашата “явна склонност към литературата”, тя донесе и веществени доказателства – съчинения.
“В тихия неделен ден валеше изящен прозрачен дъждец. Свирех на пианото. Музиката беше весела, ярка… На улицата се появиха локви. Локвите бяха тъмни, надуваха се важно и си говореха една с друга… След дъжда се появи дъга… Локвите блестяха на слънцето, тревичката се изпъна и много се зарадва на слънцето…”
“…При мен дотича кучето Палма, ние го взехме неугледно още, като топка, мъничко, а сега е голямо, пухесто. На двора валеше дребен дъждец, падаше като парашутисти от самолет. На клонките на ябълката разговаряха врабците, като че ли биеше барабан, добре се получаваше. Поседях на пейката и тръгнах да се прибирам, но изведнъж изскочи Палма, разпръсквайки всички кокошки. Като снаряди летяха кокошките на всички страни!”
“…Отидох да погледам дъжда. Малките капчици танцуваха на дланта ми. Нахраних врабчетата. Те с радост кълвяха трохите хляб. Така отчетливо чукаха с човчици по хранилките, че дори ритъм се получаваше. Скоро започна да притъмнява. Започнах да чета книгата “Тримата шишковци” на Юрий Олеша. Тя ме пренесе в приказен свят. Как красиво беше там! Неизвестно защо нямаше тъмни цветове. Но изведнъж при мен дойде малката ми сестра Наташа и попита:
- Какво правиш?
- Бях в приказния свят! – отговорих аз.
Тя не разбра нищо и излезе”.
Авторите на съчиненията Галя, Ира, Ала, - същите момичета, които така бляскаво победиха отбора на спортното училище. Едва три съчинения от камарата с тетрадки на четвърти “Б”. Прелиствам страниците и виждам, чувам, как в обикновения разказ на децата за неделния ден вплитат уроците по музика, живопис, хореография, раждайки неочаквани, но такива съдържателни и точни асоциации и образи.
Танц на дребните капки на дланта… Отчетлив барабанен дроб на човките врабчетата по хранилката (и мимоходом – похвала, като в час: “Дори ритъм се получаваше при тях”). Музиката е весела, ярка. И палавата, гъвкаво-динамична фраза: “Като снаряди се разлетяха кокошките на всички страни.”
Три разказа – удивление от живота на три философа, три поета.
Във всеки съсредоточено внимание към света, стремеж да вникнат в неговите явления, да ги преценят. Съчиненията дишат с радостно светоусещане: “… тревицата се протегна и много се зарадва на слънцето…”, “Нахраних врабчетата. Те с радост кълвяха трохите хляб”.
Четейки тези малки и кратки щрихи, чувстваш, колко е тясно на авторите в думите, колко са им недостатъчни само едни думи, за да изразят многомерността и многоплановостта на светоусещането, за да се реализира способността да се обхване тази многомерност изведнъж и изцяло.
Нима не е от това забързаността на разказа-щрих, като че ли разказвача не успява да следва своето неудържимо въображение:
“… валеше изящен прозрачен дъждец… появиха локви. Локвите бяха тъмни, надуваха се важно и си говореха една с друга… След дъжда се появи дъга… Локвите блестяха на слънцето, тревичката се изпъна и много се зарадва на слънцето…”
Същата динамика, същия задъхан разказ се усеща и в другите съчинения.
Не е ли в това да схващат изведнъж, изцяло десетки действия, бързината на математическото мислене на четвърти “Б”? Не е ли в тази многоплановост, многомерност да се вижда света секрета въобще на всички успехи на децата?
Няма да бързаме с изводите. Напред е продължаването на търсенето.
Кои сте вие четвърти “Б”?
На този въпрос още предстои да се отговори. Сега, моля, може да се каже само това, че вие, четвърти “Б”, сте просто по-обикновени деца, отколкото много от вашите връстници.
В това е вашата сила.
Ако ме бяха попитали: “Има ли основната тухличка, причината на причините, енергоизточника на развитието на личността?”, аз бих отговорил: “Има! Това е чувството за собствено достойнство, за своята значимост сред хората. То не позволява на човека да мисли: “Аз съм слаб”, а го заставя да търси себе си, тези отличителни качества в себе си, реализирането на които ще му даде правото да каже: “Аз съм силен!”. Това търсене става или източника за разцвет на личността или причината за неговата деградация. От първия ден на появяването му в света човек иска да го разбират, ценят, да се радват на успехите му и да се огорчават от неуспехите му. Той се стреми към самоутвърждаване. Това е негово естествено свойство.
Чувството за собствено достойнство е енергоизточника на развитие на личността, а двигателя на развитието може да се нарече успеха в тази или онази дейност. Човека го оценяват по делата. Успеха, дори и най-малкия, в конкретното дело е стъпката за самоутвърждаване. Ако успеха е дошъл в работа, необходима на хората, в извършването на добро за тях, началото на утвърждаването на “аза” е начало на разцвета на личността! Но ако по някакви причини човек не е постигнал успехи в социално полезно дело, той, протестирайки вътрешно против своята слабост, а заедно и против тези, които се явяват свидетели на неговите неуспехи, не рядко търси способ да се утвърди в антисоциални постъпки. С други думи, характера, волята, таланта – всички физически и духовни сили на човека се пораждат, укрепват и растат в процес на дейността. Определящо значение при това има любимото занимание, в което е “вложена душата”, в което “аза” се разкрива и утвърждава най-успешно. Затова първостепенна задача на училището наред с обучението в основните науки – да предостави на всеки един ученик възможност да има любимо занимание. От нейното решаване зависи способността на училището да възпитава. Именно за това става въпрос в документите за реформата в училището.
Следователно, усъвършенстването на училището е пътя за значително разширение на условията за самоутвърждаване на всеки учащ се, за реализацията на неговите възможности. Ние започнахме своята работа в не леки условия. През първата година ми се наложи да си купя обемиста черна тетрадка с мрачно, като нейния цвят, заглавие: “Нашите проблемни…” В нея вписвах фамилиите на тези, които са успели да се “отличат” с кражба, с хулиганство, със склонност за употреба на спиртни напитки. Осемнадесет от “най-изявените” се водеха на отчет в детската педагогическа стая на милицията… Това беше през 1975 година. А през 1977 необходимостта от черната тетрадка отпадна, пооредя а скоро съвсем изчезна като излишен и списъка в педагогическата стая на милицията. Преминаха в миналото и “петльовите” битки, игрите на “джунгли”. Забележимо се затоплиха отношенията в училището. Не случайно възникна предложение, одобрено от всички, - вместо обичайното “здравейте” да се казва “Добро утро! Добър ден! Добър вечер!”
- Кажеш един път при среща “здравейте” и край, - обясни Света Григорова, ученичка от десети клас, - а след това минаваш покрай човека мълчейки. Някак неловко се получава. А така може и по три пъти на ден да му пожелаваш добро.
Доброжелателството все повече се утвърждаваше като стил в отношенията в колектива. Училището-комплекс откри за децата множество пътища за самоутвърждаване в добри дела, насочвайки енергията им за търсене в себе си на руслото на истинско разцъфтяване на личността. Дори там, където идеята е намерила само своята частична реализация и думата “комплекс” засега означава само съюз на общообразователното училище с други учебно-възпитателни заведения, се забелязва повишаване на ефективността на възпитателния процес като цяло. Така директорката на Безсоновското училище е написала: “Училището-комплекс се явява школа, способна да формира по-развит човек… човек, живеещ богат, съдържателен духовен живот…!”
Питат ме понякога: “Няма ли да доведе стремежа на училището да създаде условия за укрепване на “аза” във всеки учащ се, в отглеждане на индивидуалисти и себелюбци? А как стои въпроса за възпитаването на колективизъм?” Такава опасност по-скоро е възможна там, където е стеснено полето за разцвет на талантите и способностите. Това води до това, че някой е насочил усилията си в тясното поле на успеха, а други не е. Нечий “аз”, следователно, укрепва, а нечий, напротив, отслабва, увяхва… При някого сумата от достижения в училището се получава от събираемите: неуспех + неуспех + неуспех… А при други: успех + успех + успех…
Какъв контраст! Ще бъдете ли учудени, ако при първия се отпуснат ръцете, напусне го вярата “аз мога”, възникне отчуждение? Не е трудно да си представим неговото отношение към света и хората.
А втория? Ще бъдете ли учудени, ако от постоянни успехи, още повече на фона на нещастието на другите, няма ли да се оформи чувството за негова изключителност?
Между другото, себелюбието и индивидуализма може да израсте и на тази и на другата почва. При първия като инстинкт за самосъхранение, като самозащита от постоянното разобличаване на слабостта му. При втория като усещане за елитарност: “Аз съм уникален! Аз съм центъра! Всичко е за мен!” Не води ли това до разстройване на колектива, до нагнетяване на противоречия в него?
Истинския колектив дава възможност на детето да се случи, да се почувства силно, неуязвимо, не принизено. Ако ученика не е постигнал успех в математиката, той ще го постигне на заниманията за техническо творчество или в часа по хореография, или в цеха за меки играчки, или на тепиха на борците, или в клуба на младите натуралисти и т.н. Някъде задължително ще го срещне победата и ще си каже: “Аз мога. Аз не съм по-лош. Аз не съм длъжен и няма да бъда изоставащ”. Успеха в едно дава сили за победа във всяко дело.
Ученикът включен в разностранната дейност, преминава през верига поражения и постижения, а не само през победи или поражения. Неговия живот в училището е сума от победи и поражения. Той възпитава в детето характер на боец, воля, оптимизъм, стремеж за преодоляване на трудностите. Познавайки успехите и пораженията, той става чувствителен към неуспехите и успехите на другарите си. В него укрепва основата на доброто, най-ценно качество на колективиста – съпреживяването, способността да се притече на помощ.
Училищната възраст е решаващия период за изграждане на личността, самоосъзнаването. Винаги ли училището може да помогне на своя ученик да намери себе си, да отговори на мъчещия го въпрос: “Кой съм аз, какво съм аз?”. Не рядко “възпитавайки” ученика десет години, то има за него оскъдна, повърхностна представа. Оттук са и печално известните шаблонни училищни характеристики. В тях се отбелязва нивото на успеха, дисциплината в часовете и междучасията, участието в обществения живот… А в какво са силните и слабите страни в характера на випускника, какви са неговите интереси, отношението му към хората, нравственото му кредо – всичко това, което влиза в понятието “човек” се изпуска.
В многостранното училище неизразимо по-пълно ще се разкрие “аза” на всеки ученик, с цялата сума от специфични, присъщи само за него, особености. Нашият опит показа, че дори първите крачки към такова училище, разширяват и задълбочават педагогическото виждане. Имаме много повече възможности да опознаем децата и, следователно, да влияем на тяхното възпитание и развитие.
Учението не трябва да бъде насилие над природата, не трябва да бъде горчив корена на учението. Учението – това е развитие, разкриване, усъвършенстване на природата.
- Искаш ли да бъдеш силен?
- Да…
- Искаш ли да си красив?
- Да. Искам да бъда човек…
- Имаш ли всички възможности да се реализираш? Ти и аз – ние сме съавтори в работата над теб и над мен, над нашето усъвършенстване.
Такъв ми се иска да бъде диалога между училището и неговия ученик…
ОЧИТЕ НА МОЯТА СЪВЕСТ

Колата, изпищявайки със спирачки, се спря пред прелеза. Бариера прегради пътя ни. След няколко минути, тъпо отбивайки “та-та-та”, се проточи влака. Мяркаха се лицата на пасажерите, прозорците на вагоните, размазани от движението на носещата ги сила.


Усмихнах се.
- Ти какво се сети? – попита баща ми, седящ зад кормилото, който явно ме е наблюдавал в огледалото.
- За влака.
- Какво за влака? Не разбрах.
- Мислех за пътниците. На крайната спирка ще кажат: “Пристигнахме”. Макар по-точно е да кажат: “Докараха ни”. Във влака, в релсите има някаква авторитарност. А в пасажерите…
- Ти по-добре мисли за книгата, - въздъхна баща ми. В неговия възглед са непостижимо сложни: от мъката - надежда, от тревогата – нежност.
Неволно помислих, че той и мама са главните съавтори на тази книга. Зад всяка моя мисъл – са техните мисли, тяхната вяра, техните посивели коси и хилядите безсънни нощи. Не винаги съгласни с мен, по своему разбирайки “какво е истина”, те имаха мъжеството да отстъпят…
Бариерата се вдигна. Колата, леко набирайки скорост, ни понесе по-нататък. Зад стъклата, стремително обгръщащи от двете страни асфалтовата лента, се надвесваха редиците на дърветата. Някъде из върховете им и из гъсталака на клоните, се мяркаха оранжевите отблясъци на есента, като че ли слънчевия бог с небрежна ръка е напръскал с любимия си цвят сочната зеленина на лятото.
Скоро ще избухне с разноцветието си прощалния огън на есента. И не един път, поразено от щедростта на красотата, сърцето ще се свие от мъка за отминаващия живот. И наново ще осмислиш завета на древните: живота е река, в нея не можеш да влезеш два пъти. Ще се гмурнеш в една част от нейното течение, ще излезеш в друга. Удивително красива по своя лаконизъм и дълбочина мисъл. С особена сила я осъзнаваш в училището…
Днес отпътувам за Москва. За първи път напускам училището за дълго. Напускам го заради работата над книгата. Дойде време да остана насаме с листа хартия, да му доверя съмненията си, преодолени и непреодолени, за да не повтаряме същите грешки и ние самите и тези, които идат след нас…
Вчера и онзи ден проведох последните срещи, беседи, давах необходимите, по мое мнение, съвети, изслушвах напътствия. Чувствайки моята тревога, и учителите, и децата ме гледаха ободряващо в очите и казваха: “Не се безпокойте. Да не сме в пелени. Ще се справим!” А аз подтисках в себе си тъгата от осъзнаването на това, че отпътувайки от едно училище, ще пристигна в друго. Не, не по-лошо от това, но друго. Потока от събития на училищния живот ще мине покрай мен. Няма да го почувствам и ще изостана. Човека, както и всичко живо е неуморно в промяната. Ще кажеш “довиждане” на един, а “здравейте” – вече на друг. Нищо не стои на едно място. А срещата ще стане след година! Какво ще се измени за това време в училището? Какви ще станат учителите, а главното – децата? Ще се разберем ли един друг?
Утрото беше тържествено и чисто, като че ли някой голям и акуратен старателно е умил небето и земята преди началото на деня. Тревата на стадиона, където ние правехме физзарядка, беше гъсто напръскана с прозрачни капки роса, стрелящи по нас с тънки лъчи от светлина. Прохладата обгаряше босите крака. Тялото се радваше на тези ободряващи опарвания, на движението, жадно попиваше лъчистата заря.
Преди всички бягаха най-големите: Федя Карабльов, Саша Беляев, Олег Сапелняк, Вася Дубенко, Ира и Наташа Гончарови, Таня Семернина, Света Шептун, Оксана Матченко, Олег Малов, Света Никиташева, Валя Кучеренко, Галя Шчетинина – нашата педагогическа смяна. След нас, в една верига, която се подчиняваше на волята на сменящия се през цялото време водещ, правеше загадъчни зигзаги, бягаха учителите. Когато се обърнахме срещу зората и стройните тела на бягащите отпред се потопиха в кълбящото се злато на изгрева, аз помислих: “Ето така да бъдем заедно винаги, ние и учениците, учениците и ние, да срещаме зората. Ето това е за завършек на книгата!” И веднага друга мисъл: “Това не е края, а началото. Края трябва да е фраза прекъсната на половината на думата. Многозначителни точки, самоуверена възклицателна. След това винаги има продължение…”
Сутринта, докато баща ми подготвяше колата, за да ме откара на гарата, аз отидох в училището. Стараех се да запомня и най-малките подробности, жадно вглеждайки се в лицата, вслушвайки се в интонацията, в думите. Душата ми крещи: “Не заминавай!” А аз я убеждавам: “Трябва. Заради това, в веселия и щастлив калейдоскоп от усмивки, в доброто, в светлината на очите да диша училищното детство. Трябва заради това, за да живее дълго нашето Зибковско училище…”
Ето минава високия, леко прегърбен десетокласник Олег Акулов. Вчера с него имахме труден ден. Объркал се младежът, здраво се объркал. Какво ще чуя в неговото кратко “здравейте”- началото на възход, преодоляване или…?
- Здравейте! – В хриптящия глас има доброжелателност, като че ли е начало. Гледа открито. “Да, искам да започна. Но на кого е нужно това?” – спомних си изпуснатата от него горчива фраза…
- Здравей! – и мислено му отговарям: “Много сте ни нужен Олег!”
И веднага получавам острото: “Възпитавате ли?”
- Не, навярно. А защо точно така?
- Не се обиждайте. Нали разбирате, трудно е изведнъж.
- Разбирам…
Тези мигове на общуване са нужни не по-малко на него, колкото и на мен. Тона прави музиката, първата среща – деня. А ето още едно “Здравейте…” това е шестокласничката Валя Бойко. В нейната интонация ясно звучи: “Радвам се да ви видя, готова съм за събитията от новия ден, няма да ви подведа, не се вълнувайте”.
В отговора “Здравейте” влагам същото чувство на доверие и оптимизъм: “Всичко ще бъде добре. Успех и на вас, Валя!”
Отиват на училище децата, а аз се вглеждам в очите им, очите на нашата съвест. Ето отново мой ученик ме гледа изискващо и строго…
“Ти ме питаш, какво съм разбрал за теб? Малко повече, отколкото знаех по-рано. Прости ми, че така бавно и трудно те познавам. Прости. Когато казвам: “Ти си Вселена”, това не е игра на думи и не е залитане към оригинални сравнения. Разбирането на вселената е и разбирането ти. Изречението на древните: “Познай себе си и ще познаеш всичко” е истина, както е истина и обратното: “Познай всичко и ще познаеш себе си”. Да те опозная, значи да обгърна необятното. Ние с теб сме част от природата, и в нас като в капката – морето, се отразява цялата й сложност. В космическата ера ние не можем да строим педагогиката само на изучаването отношенията: човек – човек. В средата на съществуване решително е влязла Вселената. Педагогиката стои в началото на грандиозни изменения и осмислянето на същността й, нейната роля при предвижването на човечеството по пътя на Великия прогрес, в осигуряването на възможността да бъдем… Още несигурни са нашите стъпки към теб, но не ни гледай с укор, гледай ни с надежда. Ти си Човек и звученето ти във Вселената ще бъде все по-мощно, по-тържествено и по-радостно. Ти си Човек…”
ЕДИНОДУШИЕ





Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   15




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница