След няколко мига светва зеленото. Задачата е решена вярно

КОЛЕКТИВНО ТЪРСЕНЕ

Завърши година от нашата експериментална работа. Започна втора. Резултатите от многократните проверки, наблюденията на уроците, ни убеждаваха в това, че учениците получават надеждни знания, усвояването на учебния материал върви успешно на всички уроци. Но напред бе трета година на обучение. Все по-сложна ставаше от клас в клас програмата, все по-обширен учебния материал. Ето защо помолихме учените от Института за хигиена на учениците и подрастващите на Министерството на здравеопазването на СССР, прецизно да провери нашия режим, макар и когато го разработвахме, да се съобразявахме с препоръките на хигиенистите и лекарите. Ние с вълнение чакахме, какво ще кажат учените, независимо от това, че със собствените си очи виждахме високата работоспособност на децата, тяхната, без преувеличение, 100% активност през целия учебен ден. В края на септември 1976 година учените пристигнаха.

Бурята небето с мъгла покрива.

Но какво да гадаем? Помолих К.П.Никиташева, учителката на втори клас, вместо четене преди музиката да постави в програмата за петък математика или писане. На Татяна Георгиевна не казахме нищо.

КОЙ СТЕ ВИЕ, ЧЕТВЪРТИ “Б”?

Стоя в просторната спортна зала. Вълнувам се. Болезнено бие сърцето ми: ще загубят, ще загубят. Дублиране с топката, неспокоен тропот на бързи крака, забързано дишане, кратки пронизителни свирвания на съдията: играе се мач по баскетбол. Играят момичетата от четвърти “Б” от нашето училище. Съперникт е сериозен: връстничките им от областната ДЮСШ на олимпийския резерв.

Първото полувреме наближава към края. Четвърти “Б” губят с 8:0. Отбора на съперниците – високи, специално подбрани за баскетбол момичета от всички училища на Белгород. А при нас, дори не е сборен от училището, а само желаещите от четвърти “Б”.
- Не се вълнувайте! Ние дойдохме тук да се поучим, и не е беда, ако загубим. Да се загуби от такъв съперник е почетно, - нарочно бодро казва нашият треньор Михаил Григориевич Иванов, неизвестно кого успокоява повече: дали командата или себе си.
Да, поне да си тръгнем с по-почетен резултат, а не с разгром. Но какво е това? Нашите момичета явно увеличиха скоростта. Техните стремителни промъквания между високите съперници, неочакваните, изглеждащи нелогични подавания на топката, обезкуражиха стопанките на залата. Все по-често хвърляния по коша на белгородченките. И, най-накрая, топка в коша на противника!
- Ура-а! – не осъзнавайки себе си от радост, крещя заедно със всички запалянковци от Ясни Зори.
Резултата става 8:2. Разликата, разбира се, е голяма. Разбира се нашите вече не могат да догонят съперниците. Но това сега не е най-главното. Важното е, че вече не сме на нула! Нашите също могат да вкарват кошове! Топката почти през цялото време е в ръцете на яснозоренския отбор. Белгородчанките сега само се защитават, стараейки се на всяка цена да не допускат нашите до своя кош. Но това не помага. Резултата става 8:4, след това 8:6… 8:8. Мачът завърши. С резултат 10:12 победи четвърти “Б”.
А след две седмици – нова среща със същия отбор (сериозно подготвил се, с обновен състав: обидно е да загубиш от някакво селско училище). И отново - победа. 12:9 в наша полза! Каква радост беше! Какви щастливи лица имаха победителите! Приближава треньора на отбора от областното спортно училище, поздравява ни с победата. Виждам очите му и ми се струват много познати. Къде съм ги виждал? Спомних си! Тези очи не са ми познати – познато ми е недоумението: “Не може да бъде…” Същото “не може да бъде”, като у завеждащия отдел на Кизлярското музикално училище, с което посрещна победата на “бездарните” на конкурса “Бяла акация”.
- Така се получи, - разпери ръце нашия треньор, като че ли се оправдаваше за победата в този мач. И изведнъж се хванах, че моето състояние е точно такова, като на Иванов: радост и… недоумение. Да-да, ние също бяхме в недоумение. И в нашите очи навярно се е притаило някъде на дъното: “Не може да бъде…”
И двата мача гледах на момичетата от четвърти “Б” с повече недоумение, отколкото с възторг.
“Откъде е това във вас?” – мислех аз.
…Преди четири години тръгнахте в първи клас. За първи път прекрачи в новото училище и вашата Клавдия Петровна. За вас не биеше звънец, защото вашите часове не съвпадаха по време с часовете на другите класове. Шест тридесет-тридесетипетминутки: математика, четене, спортни игри, писане, трудово – или математика, хореография, четене, изобразително изкуство, писане, трудово. Всеки час – почивка от предишния и “зареждане” за следващия, всяка минута, на всеки час, активна работа. Всеки ден на среща с хармонията на духа и тялото, на чувствата и мислите. Всеки ден на среща с природата, на среща със себе си, на среща с детството…
Кои сте вие четвърти “Б”?
Не-не, не се каня да правя изводи за вас. Аз само размишлявам… Та и какви изводи може да се направят за тези, които всичко е все още напред?
В трети клас, в последния ден на учебната година, преди лятото, аз ви попитах: “Кога искате да започне новата учебна година: скоро или по-късно?” Вие в хор, като че ли сте се наговаряли, без всякакво замисляне извикахте силно “Скоро!”, а някой веднага доуточни: “Утре!”
В това нямаше нищо неочаквано, защото рядко имаше неделя да не ви видя в училището. Вие идвахте “просто така”.
- Може ли да поиграем малко? – питахте, знаейки, че ще е “може”.
На вас ви беше хубаво в училището. В него всичко е ваше: и големите бели маргаритки на светло-зеления под и оранжевата калина на синия, старателно изрисувани от вашите по-големи другари, от вас, и цеха за меки играчки, художествената керамика, медните релефи, дърворезбата, и клуба на младите натуралисти и техници, и спортната, хореографска и музикални школи…
А уроците? Колко пъти съм ви питал: “Кой беше днес най-интересния час?” Вие отговаряхте: ”Математика… физическо, а също литература… а също хореографията…” Обикновено изброявахте почти всички предмети…
А знанията? Този въпрос ни вълнуваше на протежение всички години от вашето учене. От това зависеше вашата съдба и нашата съдба. Защо казах “и” – просто нашата съдба. Може ли да се разкъса неразривното?.. А знанията ви са добри. За това говорят вашите учители, за това говорят многочислените наши “местни” контролни, за това говорят контролните на областния инспекторат, контролните на педагогическия институт и на института за усъвършенстване на учителите. Особено забележими бяха вашите успехи по математика. Така проведените през февруари 1978 година контролни проверки от учените на Белгородския педагогически институт, 95% от вас изпълниха на “5” и “6”…
Кои сте вие четвърти “Б”?
- това е клас от математици, - казваше вашата учителка по математика В.Г.Казанкова.
“По скорост на изчислителните операции и качеството на изпълнение, експерименталната група от учащи се на Яснозоринското училище, значително превъзхожда учащите се от същия клас на други две контролни училища…” – до такова заключение достигнаха учените от катедрата по педагогика и психология на Белгородския педагогически институт, наблюдавали ви в продължение на година и половина.
Значи, вие сте математици?
- Това е най-спортния клас. Децата от четвърти “Б” по-бързо от другите усвояват движенията, имат много бързо игрово мислене, - твърди треньорът и директор на спортната школа М.Г.Иванов.
“Анализът на антропологическите показатели убедително показва превъзходството на яснозоринските учащи се, както при момчетата, така и при момичетата, почти по всички показатели на физическото развитие”, - потвърждават учените от Белгородския педагогически институт, но сега от катедрата по физическо възпитание.
Вие сте спортисти?
- Четвърти “Б” – е музикален клас. Не еднократния лауреат на районни прегледи на художествената самодейност, хор “Капчици” е съставен в по-голямата си част от деца на четвърти “Б” – доказва директора на музикалната школа В.В.Милешин.
- Почти всички от четвърти “Б” – са артисти на танцовия ансамбъл. Това са деца с добри хореографски данни, - казва балетмайстора Г.В.Зинченко
- Трудолюбиви, старателни. Повечето имат добри, сръчни ръце, - това вече е преподавателя по ръчен труд А.С.Болотов.
И който от учителите да попитам за вас, всички подчертаваха вашите успехи именно по своя предмет. И вашият класен ръководител, преподавателката по литература В.И.Твернтинова не направи изключение. Подчертавайки вашата “явна склонност към литературата”, тя донесе и веществени доказателства – съчинения.
“В тихия неделен ден валеше изящен прозрачен дъждец. Свирех на пианото. Музиката беше весела, ярка… На улицата се появиха локви. Локвите бяха тъмни, надуваха се важно и си говореха една с друга… След дъжда се появи дъга… Локвите блестяха на слънцето, тревичката се изпъна и много се зарадва на слънцето…”
“…При мен дотича кучето Палма, ние го взехме неугледно още, като топка, мъничко, а сега е голямо, пухесто. На двора валеше дребен дъждец, падаше като парашутисти от самолет. На клонките на ябълката разговаряха врабците, като че ли биеше барабан, добре се получаваше. Поседях на пейката и тръгнах да се прибирам, но изведнъж изскочи Палма, разпръсквайки всички кокошки. Като снаряди летяха кокошките на всички страни!”
“…Отидох да погледам дъжда. Малките капчици танцуваха на дланта ми. Нахраних врабчетата. Те с радост кълвяха трохите хляб. Така отчетливо чукаха с човчици по хранилките, че дори ритъм се получаваше. Скоро започна да притъмнява. Започнах да чета книгата “Тримата шишковци” на Юрий Олеша. Тя ме пренесе в приказен свят. Как красиво беше там! Неизвестно защо нямаше тъмни цветове. Но изведнъж при мен дойде малката ми сестра Наташа и попита:
- Какво правиш?
- Бях в приказния свят! – отговорих аз.
Тя не разбра нищо и излезе”.
Авторите на съчиненията Галя, Ира, Ала, - същите момичета, които така бляскаво победиха отбора на спортното училище. Едва три съчинения от камарата с тетрадки на четвърти “Б”. Прелиствам страниците и виждам, чувам, как в обикновения разказ на децата за неделния ден вплитат уроците по музика, живопис, хореография, раждайки неочаквани, но такива съдържателни и точни асоциации и образи.
Танц на дребните капки на дланта… Отчетлив барабанен дроб на човките врабчетата по хранилката (и мимоходом – похвала, като в час: “Дори ритъм се получаваше при тях”). Музиката е весела, ярка. И палавата, гъвкаво-динамична фраза: “Като снаряди се разлетяха кокошките на всички страни.”
Три разказа – удивление от живота на три философа, три поета.
Във всеки съсредоточено внимание към света, стремеж да вникнат в неговите явления, да ги преценят. Съчиненията дишат с радостно светоусещане: “… тревицата се протегна и много се зарадва на слънцето…”, “Нахраних врабчетата. Те с радост кълвяха трохите хляб”.
Четейки тези малки и кратки щрихи, чувстваш, колко е тясно на авторите в думите, колко са им недостатъчни само едни думи, за да изразят многомерността и многоплановостта на светоусещането, за да се реализира способността да се обхване тази многомерност изведнъж и изцяло.
Нима не е от това забързаността на разказа-щрих, като че ли разказвача не успява да следва своето неудържимо въображение:
“… валеше изящен прозрачен дъждец… появиха локви. Локвите бяха тъмни, надуваха се важно и си говореха една с друга… След дъжда се появи дъга… Локвите блестяха на слънцето, тревичката се изпъна и много се зарадва на слънцето…”
Същата динамика, същия задъхан разказ се усеща и в другите съчинения.
Не е ли в това да схващат изведнъж, изцяло десетки действия, бързината на математическото мислене на четвърти “Б”? Не е ли в тази многоплановост, многомерност да се вижда света секрета въобще на всички успехи на децата?
Няма да бързаме с изводите. Напред е продължаването на търсенето.
Кои сте вие четвърти “Б”?
На този въпрос още предстои да се отговори. Сега, моля, може да се каже само това, че вие, четвърти “Б”, сте просто по-обикновени деца, отколкото много от вашите връстници.
В това е вашата сила.
Ако ме бяха попитали: “Има ли основната тухличка, причината на причините, енергоизточника на развитието на личността?”, аз бих отговорил: “Има! Това е чувството за собствено достойнство, за своята значимост сред хората. То не позволява на човека да мисли: “Аз съм слаб”, а го заставя да търси себе си, тези отличителни качества в себе си, реализирането на които ще му даде правото да каже: “Аз съм силен!”. Това търсене става или източника за разцвет на личността или причината за неговата деградация. От първия ден на появяването му в света човек иска да го разбират, ценят, да се радват на успехите му и да се огорчават от неуспехите му. Той се стреми към самоутвърждаване. Това е негово естествено свойство.
Чувството за собствено достойнство е енергоизточника на развитие на личността, а двигателя на развитието може да се нарече успеха в тази или онази дейност. Човека го оценяват по делата. Успеха, дори и най-малкия, в конкретното дело е стъпката за самоутвърждаване. Ако успеха е дошъл в работа, необходима на хората, в извършването на добро за тях, началото на утвърждаването на “аза” е начало на разцвета на личността! Но ако по някакви причини човек не е постигнал успехи в социално полезно дело, той, протестирайки вътрешно против своята слабост, а заедно и против тези, които се явяват свидетели на неговите неуспехи, не рядко търси способ да се утвърди в антисоциални постъпки. С други думи, характера, волята, таланта – всички физически и духовни сили на човека се пораждат, укрепват и растат в процес на дейността. Определящо значение при това има любимото занимание, в което е “вложена душата”, в което “аза” се разкрива и утвърждава най-успешно. Затова първостепенна задача на училището наред с обучението в основните науки – да предостави на всеки един ученик възможност да има любимо занимание. От нейното решаване зависи способността на училището да възпитава. Именно за това става въпрос в документите за реформата в училището.
Следователно, усъвършенстването на училището е пътя за значително разширение на условията за самоутвърждаване на всеки учащ се, за реализацията на неговите възможности. Ние започнахме своята работа в не леки условия. През първата година ми се наложи да си купя обемиста черна тетрадка с мрачно, като нейния цвят, заглавие: “Нашите проблемни…” В нея вписвах фамилиите на тези, които са успели да се “отличат” с кражба, с хулиганство, със склонност за употреба на спиртни напитки. Осемнадесет от “най-изявените” се водеха на отчет в детската педагогическа стая на милицията… Това беше през 1975 година. А през 1977 необходимостта от черната тетрадка отпадна, пооредя а скоро съвсем изчезна като излишен и списъка в педагогическата стая на милицията. Преминаха в миналото и “петльовите” битки, игрите на “джунгли”. Забележимо се затоплиха отношенията в училището. Не случайно възникна предложение, одобрено от всички, - вместо обичайното “здравейте” да се казва “Добро утро! Добър ден! Добър вечер!”
- Кажеш един път при среща “здравейте” и край, - обясни Света Григорова, ученичка от десети клас, - а след това минаваш покрай човека мълчейки. Някак неловко се получава. А така може и по три пъти на ден да му пожелаваш добро.
Доброжелателството все повече се утвърждаваше като стил в отношенията в колектива. Училището-комплекс откри за децата множество пътища за самоутвърждаване в добри дела, насочвайки енергията им за търсене в себе си на руслото на истинско разцъфтяване на личността. Дори там, където идеята е намерила само своята частична реализация и думата “комплекс” засега означава само съюз на общообразователното училище с други учебно-възпитателни заведения, се забелязва повишаване на ефективността на възпитателния процес като цяло. Така директорката на Безсоновското училище е написала: “Училището-комплекс се явява школа, способна да формира по-развит човек… човек, живеещ богат, съдържателен духовен живот…!”
Питат ме понякога: “Няма ли да доведе стремежа на училището да създаде условия за укрепване на “аза” във всеки учащ се, в отглеждане на индивидуалисти и себелюбци? А как стои въпроса за възпитаването на колективизъм?” Такава опасност по-скоро е възможна там, където е стеснено полето за разцвет на талантите и способностите. Това води до това, че някой е насочил усилията си в тясното поле на успеха, а други не е. Нечий “аз”, следователно, укрепва, а нечий, напротив, отслабва, увяхва… При някого сумата от достижения в училището се получава от събираемите: неуспех + неуспех + неуспех… А при други: успех + успех + успех…
Какъв контраст! Ще бъдете ли учудени, ако при първия се отпуснат ръцете, напусне го вярата “аз мога”, възникне отчуждение? Не е трудно да си представим неговото отношение към света и хората.
А втория? Ще бъдете ли учудени, ако от постоянни успехи, още повече на фона на нещастието на другите, няма ли да се оформи чувството за негова изключителност?
Между другото, себелюбието и индивидуализма може да израсте и на тази и на другата почва. При първия като инстинкт за самосъхранение, като самозащита от постоянното разобличаване на слабостта му. При втория като усещане за елитарност: “Аз съм уникален! Аз съм центъра! Всичко е за мен!” Не води ли това до разстройване на колектива, до нагнетяване на противоречия в него?
Истинския колектив дава възможност на детето да се случи, да се почувства силно, неуязвимо, не принизено. Ако ученика не е постигнал успех в математиката, той ще го постигне на заниманията за техническо творчество или в часа по хореография, или в цеха за меки играчки, или на тепиха на борците, или в клуба на младите натуралисти и т.н. Някъде задължително ще го срещне победата и ще си каже: “Аз мога. Аз не съм по-лош. Аз не съм длъжен и няма да бъда изоставащ”. Успеха в едно дава сили за победа във всяко дело.
Ученикът включен в разностранната дейност, преминава през верига поражения и постижения, а не само през победи или поражения. Неговия живот в училището е сума от победи и поражения. Той възпитава в детето характер на боец, воля, оптимизъм, стремеж за преодоляване на трудностите. Познавайки успехите и пораженията, той става чувствителен към неуспехите и успехите на другарите си. В него укрепва основата на доброто, най-ценно качество на колективиста – съпреживяването, способността да се притече на помощ.
Училищната възраст е решаващия период за изграждане на личността, самоосъзнаването. Винаги ли училището може да помогне на своя ученик да намери себе си, да отговори на мъчещия го въпрос: “Кой съм аз, какво съм аз?”. Не рядко “възпитавайки” ученика десет години, то има за него оскъдна, повърхностна представа. Оттук са и печално известните шаблонни училищни характеристики. В тях се отбелязва нивото на успеха, дисциплината в часовете и междучасията, участието в обществения живот… А в какво са силните и слабите страни в характера на випускника, какви са неговите интереси, отношението му към хората, нравственото му кредо – всичко това, което влиза в понятието “човек” се изпуска.
В многостранното училище неизразимо по-пълно ще се разкрие “аза” на всеки ученик, с цялата сума от специфични, присъщи само за него, особености. Нашият опит показа, че дори първите крачки към такова училище, разширяват и задълбочават педагогическото виждане. Имаме много повече възможности да опознаем децата и, следователно, да влияем на тяхното възпитание и развитие.
Учението не трябва да бъде насилие над природата, не трябва да бъде горчив корена на учението. Учението – това е развитие, разкриване, усъвършенстване на природата.
- Искаш ли да бъдеш силен?
- Да…
- Искаш ли да си красив?
- Да. Искам да бъда човек…
- Имаш ли всички възможности да се реализираш? Ти и аз – ние сме съавтори в работата над теб и над мен, над нашето усъвършенстване.
Такъв ми се иска да бъде диалога между училището и неговия ученик…

ОЧИТЕ НА МОЯТА СЪВЕСТ

Колата, изпищявайки със спирачки, се спря пред прелеза. Бариера прегради пътя ни. След няколко минути, тъпо отбивайки “та-та-та”, се проточи влака. Мяркаха се лицата на пасажерите, прозорците на вагоните, размазани от движението на носещата ги сила.

Усмихнах се.
- Ти какво се сети? – попита баща ми, седящ зад кормилото, който явно ме е наблюдавал в огледалото.
- За влака.
- Какво за влака? Не разбрах.
- Мислех за пътниците. На крайната спирка ще кажат: “Пристигнахме”. Макар по-точно е да кажат: “Докараха ни”. Във влака, в релсите има някаква авторитарност. А в пасажерите…
- Ти по-добре мисли за книгата, - въздъхна баща ми. В неговия възглед са непостижимо сложни: от мъката - надежда, от тревогата – нежност.
Неволно помислих, че той и мама са главните съавтори на тази книга. Зад всяка моя мисъл – са техните мисли, тяхната вяра, техните посивели коси и хилядите безсънни нощи. Не винаги съгласни с мен, по своему разбирайки “какво е истина”, те имаха мъжеството да отстъпят…
Бариерата се вдигна. Колата, леко набирайки скорост, ни понесе по-нататък. Зад стъклата, стремително обгръщащи от двете страни асфалтовата лента, се надвесваха редиците на дърветата. Някъде из върховете им и из гъсталака на клоните, се мяркаха оранжевите отблясъци на есента, като че ли слънчевия бог с небрежна ръка е напръскал с любимия си цвят сочната зеленина на лятото.
Скоро ще избухне с разноцветието си прощалния огън на есента. И не един път, поразено от щедростта на красотата, сърцето ще се свие от мъка за отминаващия живот. И наново ще осмислиш завета на древните: живота е река, в нея не можеш да влезеш два пъти. Ще се гмурнеш в една част от нейното течение, ще излезеш в друга. Удивително красива по своя лаконизъм и дълбочина мисъл. С особена сила я осъзнаваш в училището…
Днес отпътувам за Москва. За първи път напускам училището за дълго. Напускам го заради работата над книгата. Дойде време да остана насаме с листа хартия, да му доверя съмненията си, преодолени и непреодолени, за да не повтаряме същите грешки и ние самите и тези, които идат след нас…
Вчера и онзи ден проведох последните срещи, беседи, давах необходимите, по мое мнение, съвети, изслушвах напътствия. Чувствайки моята тревога, и учителите, и децата ме гледаха ободряващо в очите и казваха: “Не се безпокойте. Да не сме в пелени. Ще се справим!” А аз подтисках в себе си тъгата от осъзнаването на това, че отпътувайки от едно училище, ще пристигна в друго. Не, не по-лошо от това, но друго. Потока от събития на училищния живот ще мине покрай мен. Няма да го почувствам и ще изостана. Човека, както и всичко живо е неуморно в промяната. Ще кажеш “довиждане” на един, а “здравейте” – вече на друг. Нищо не стои на едно място. А срещата ще стане след година! Какво ще се измени за това време в училището? Какви ще станат учителите, а главното – децата? Ще се разберем ли един друг?
Утрото беше тържествено и чисто, като че ли някой голям и акуратен старателно е умил небето и земята преди началото на деня. Тревата на стадиона, където ние правехме физзарядка, беше гъсто напръскана с прозрачни капки роса, стрелящи по нас с тънки лъчи от светлина. Прохладата обгаряше босите крака. Тялото се радваше на тези ободряващи опарвания, на движението, жадно попиваше лъчистата заря.
Преди всички бягаха най-големите: Федя Карабльов, Саша Беляев, Олег Сапелняк, Вася Дубенко, Ира и Наташа Гончарови, Таня Семернина, Света Шептун, Оксана Матченко, Олег Малов, Света Никиташева, Валя Кучеренко, Галя Шчетинина – нашата педагогическа смяна. След нас, в една верига, която се подчиняваше на волята на сменящия се през цялото време водещ, правеше загадъчни зигзаги, бягаха учителите. Когато се обърнахме срещу зората и стройните тела на бягащите отпред се потопиха в кълбящото се злато на изгрева, аз помислих: “Ето така да бъдем заедно винаги, ние и учениците, учениците и ние, да срещаме зората. Ето това е за завършек на книгата!” И веднага друга мисъл: “Това не е края, а началото. Края трябва да е фраза прекъсната на половината на думата. Многозначителни точки, самоуверена възклицателна. След това винаги има продължение…”
Сутринта, докато баща ми подготвяше колата, за да ме откара на гарата, аз отидох в училището. Стараех се да запомня и най-малките подробности, жадно вглеждайки се в лицата, вслушвайки се в интонацията, в думите. Душата ми крещи: “Не заминавай!” А аз я убеждавам: “Трябва. Заради това, в веселия и щастлив калейдоскоп от усмивки, в доброто, в светлината на очите да диша училищното детство. Трябва заради това, за да живее дълго нашето Зибковско училище…”
Ето минава високия, леко прегърбен десетокласник Олег Акулов. Вчера с него имахме труден ден. Объркал се младежът, здраво се объркал. Какво ще чуя в неговото кратко “здравейте”- началото на възход, преодоляване или…?
- Здравейте! – В хриптящия глас има доброжелателност, като че ли е начало. Гледа открито. “Да, искам да започна. Но на кого е нужно това?” – спомних си изпуснатата от него горчива фраза…
- Здравей! – и мислено му отговарям: “Много сте ни нужен Олег!”
И веднага получавам острото: “Възпитавате ли?”
- Не, навярно. А защо точно така?
- Не се обиждайте. Нали разбирате, трудно е изведнъж.
- Разбирам…
Тези мигове на общуване са нужни не по-малко на него, колкото и на мен. Тона прави музиката, първата среща – деня. А ето още едно “Здравейте…” това е шестокласничката Валя Бойко. В нейната интонация ясно звучи: “Радвам се да ви видя, готова съм за събитията от новия ден, няма да ви подведа, не се вълнувайте”.
В отговора “Здравейте” влагам същото чувство на доверие и оптимизъм: “Всичко ще бъде добре. Успех и на вас, Валя!”
Отиват на училище децата, а аз се вглеждам в очите им, очите на нашата съвест. Ето отново мой ученик ме гледа изискващо и строго…
“Ти ме питаш, какво съм разбрал за теб? Малко повече, отколкото знаех по-рано. Прости ми, че така бавно и трудно те познавам. Прости. Когато казвам: “Ти си Вселена”, това не е игра на думи и не е залитане към оригинални сравнения. Разбирането на вселената е и разбирането ти. Изречението на древните: “Познай себе си и ще познаеш всичко” е истина, както е истина и обратното: “Познай всичко и ще познаеш себе си”. Да те опозная, значи да обгърна необятното. Ние с теб сме част от природата, и в нас като в капката – морето, се отразява цялата й сложност. В космическата ера ние не можем да строим педагогиката само на изучаването отношенията: човек – човек. В средата на съществуване решително е влязла Вселената. Педагогиката стои в началото на грандиозни изменения и осмислянето на същността й, нейната роля при предвижването на човечеството по пътя на Великия прогрес, в осигуряването на възможността да бъдем… Още несигурни са нашите стъпки към теб, но не ни гледай с укор, гледай ни с надежда. Ти си Човек и звученето ти във Вселената ще бъде все по-мощно, по-тържествено и по-радостно. Ти си Човек…”

ЕДИНОДУШИЕ

Изтегляне 1.06 Mb.

Сподели с приятели: