Това е велика книга
И отново забръмча в училището…
Изтегляне 1.06 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ДВЕ ПОЛЯРНОСТИ
- ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ХИПОТЕЗАТА
И отново забръмча в училището…- А за какво ми е вашата многостранност? Добрия учител учи на това, което сам знае. Нима това е недостатъчно на децата? Такива фрази, например, звучаха често между стените на училището. Не приемането на висините, нежеланието или страха да изпробват себе си, при някои се прикриваше с прословутата “златна” среда, признавайки я за норма в живота. Всичко, което беше висше, се наричаше “завихряне”, “извън нормата”, “не от този свят”, и се обявяваше за противоречащо на здравия смисъл. И най-трудното бе да се бориш с тази скрита позиция. Но животът рано или късно ще изиска пренастройка от всеки, защото реформата в училището започва преди всичко с преобразуването на учителската психология. ДВЕ ПОЛЯРНОСТИПроблема на отношенията, на общуването, на взаимното разбиране е един от най-главните в педагогиката. Марксисткото разбиране на личността подразбира човешко отношение към другия, към всички хора, към делата им, мислите, чувствата, потребностите. Истинското общуване е невъзможно от позицията на силата, волунтаризма, авторитарността. Училището трябва да възпитава в своите ученици внимателно, хуманно отношение към хората и създаденото от техния труд, към майката на всичко живо – природата. Училището – това са неговите порядки, режим, система на обучение, и преди всичко, учителите. Всеки от тях, създавайки своята мелодия, трябва да умее да чува, доколко тя е съзвучна с другите, за да може целия оркестър да изпълнява една симфония. Успеха на експеримента е невъзможен без сплотеността на колектива, без обединените усилия на педагозите и учениците. Това добре го разбирах. Поддържаше ме и актив от учители, които, повярвали в жизнеността на идеята на експеримента, помагаха да се увлече с нея и другите. За лятото на 1980 година, ние успяхме да сплотим най-активните от децата от горните класове, те станаха най-горещите участници в борбата за ново училище. Някои от педагозите, с особено развити авторитарни наклонности, възприеха самостоятелността на тези деца, тяхната излизаща извън рамката инициатива, като заплаха за обичайния за тях статус на командващи. Те видяха в демократичния стил на отношенията с децата посегателство на установения порядък, крах на дисциплината и се опитаха да настроят против експеримента родителите на учениците, което, разбира се, отслабваше нашите позиции. Социално-психологическия климат в село Зибково бе сложен. В течение на почти два века, то е било разделено на “свои” и “чужди”. “Своите” – са представителите на староверческата община, последователите на “старата вяра”, и “чуждите” – всичко останало. Това е наложило отпечатък на характера на жителите, на техния начин на живот, на отношението им към всички видове иновации изобщо. Запознавайки се със стари хора, аз бях поразен от тяхната затвореност, от нежеланието им за контакт. Ще отбележа още, че до този момент в Зибково, както в никое друго село на областта, остро стоеше проблема с алкохолизма. Да се противодейства на негативното въздействие на средата върху личността на децата, беше съвсем не леко. Ще устоим ли? Ще победим ли? Тези въпроси тук бяха много по-остри, отколкото някога в Ясни Зори. Там имаше подредено, здраво стопанство, ново, с етикета, селище. И ми се струваше, че дори мястото му на разположение на оживената магистрала Белгород – Харков, подчертаваше устремеността напред. Тук, напротив, дълбока провинция, едва кретащо, задлъжняло на държавата колхозно стопанство. Тези обстоятелства усложняваха провеждането на експеримента. Но ако при тези условия успеем да постигнем успех, то да представим по-неопровержимо доказателство в полза на принципно новата организация на училището, не можем и да си представим. Ние разбирахме, че без помощта на родителите, училището няма да се справи. Трябваше на всяка цена, каквото и да стане, да ги привлечем на своя страна, да разрушим стената от недоверие и отчуждение. Главен аргумент можеха да бъдат не словесните призиви към новото, по-чувствително, по-дълбоко отношение към света на детето, към света на човека въобще, а нагледно да се покаже преимуществото на такива отношения, практическите резултати. В ученическата среда вече действаше, грешеше, криволичеше, но действаше актив от деца, който бавно, но все пак се увеличаваше. А педагозите, основно, изчакваха. Защо? Нали без всеобщо обсъждане и съгласие не може да се осъществи нито едно изменение в живота на училището. През юни, два и повече месеца преди началото на учебната година, педагогическия колектив сам прие решение за началото на експеримента. Но месеците минаваха, а повечето учители оставаха пасивни, не променяха нищо в своята работа, изчаквайки указания и разпореждания. Гласуваха за някаква работа, а след това мърмореха: “Наизмислиха ги на нашата глава…” Не “ние решихме”, не “ние измислихме”, а “някой”. Понякога дори се чуваше: “А през миналите години…”, “ние по-рано”, “при нас беше…”. Нима мечтаехме за миналото? Проведохме допитване. Не, оказва се, всички искат да продължат експеримента, подържат неговите основни идеи. В какво все пак е работата? С времето разбрах. Има такова изражение: бързай бавно. Ние бързахме прекалено много. Учителите не успяваха да се преустроят. На педагогическите съвети учителите ме подкрепяха, но минаваха дни и те изстиваха, не желаейки или не умеейки да проявяват инициатива, за да реализират приетото съвместно решение. - Ние не сме против, но как да се направи това практически? – питаха с безпокойство. Аз или показвах сам или канех специалисти. Как да се работи с ученически колектив? – гледайте. Как по-ефективно да се проведе урока? – гледайте. Все по-често се сипеха обръщения: “Как да го направя в този случай, посъветвайте ме…” Струваше ми се, какво повече може да иска ръководителя? Но колкото повече “горях”, хвърляйки се във всички точки, толкова повече… помръкваха очите на учителите. Струваше ми се, че доводите са малко, практическите примери също, аз ги издирвах, демонстрирах, обяснявах. Отивах в училището в седем сутринта, връщах се в къщи в единадесет през нощта и падах от умора. А моите колеги, виждайки, че при мен се получава по-добре, отколкото при тях, ми прехвърляха все повече и повече от своята работа, предпочитайки да останат встрани. Така се парализира колективната мисъл, и незабележимо вместо атмосфера на сътрудничество в училището фактически се възцари авторитарен стил на ръководство. Освен това, съсредоточавайки усилия на разясняването преимуществото на новото, аз допуснах още една грешка: получи се така, че натрупаният с годините опит стана като че ли безполезен. “Забравете старото!” – звучеше в подтекстта на моите изказвания. Кой от уважаващите себе си хора, с чувство на собствено достойнство, може да се откаже от хубавото само затова, че е “старо”? А много от това “старо” беше в синхрон с идеите на експеримента. Стила на ръководство бе демократичен само по форма, за сътрудничеството не достигаше вниманието към дребното положително в багажа на всеки педагог. Трябваше да се пресажда новото към реалния опит, към плодоносните му клонки. Дистанцирането, а по-точно, недостатъчната активност и това “наизмислили” бяха неосъзнат протест не против новото, а против изкуственото му насаждане, отричане на всичко създадено и придобито преди. В човека живеят съвместно две полярности. Първата е отворена за съмнението, готова да се откаже от натрупаното, жадува за нови впечатления. Нея можем да наречем търсеща активност. Втората, напротив, внимателно подбира и съхранява от безкрайното количество варианти за действия, способите да се живее изобщо и да се живее сред хората най-пригодни, най-ценни. И двете полярности са взаимно зависими и допълващи се една друга. Първата, развивайки веригата на втората, ни тласка към изследвания, към новаторство. И ние рискуваме, опитваме, отхвърляме, намираме. Втората, загрижена за съхранението на най-същественото от опита, ни учи на строгост и придирчивост, заставя ни да действаме по принципа: “Сто пъти мери - един път режи”, заставя ни да не бързаме с изоставянето на провереното и добите натрупвания. Този, който е видял новото, трябва да бъде готов, че от другите то може да се възприема като несъстоятелно. Стремейки се незабавно да предаде новостта на всички, ние не подозираме, че такава прибързаност само вреди на делото. Ние често приличаме на пътешественик, който когато види прекрасен пейзаж, нетърпеливо изтръгва кормилото от ръцете на шофьора на колата, носеща се с голяма скорост по път водещ в съвсем друга страна. “Този който прибързва, закъснява също толкова, колкото този, който не бърза.”, - е предупреждавал още Шекспир. Да действа незабавно, но без да бърза – ето на какво трябва да се учи този, който внедрява новото. И в това “без да бърза” се заключава внимателното отношение към другия. “Без да бърза” – това е знанието и уважението на опита на тези, с които мислиш да твориш, на когото искаш да покажеш “невиждания прекрасен пейзаж”. На колектива, внедряващ нова идея, е нужен лишен от какъвто и да е натиск стил на отношения. Колкото и обмислена, обоснована и доказана практически да бъде предлаганата технология, в никакъв случай оценката на дейността на учителя не трябва да изхожда от това, “по старому” или “по новому” работи той. Важен е резултата от неговия труд и вложените усилия. Необходимо е също съвместно търсене на слабите места в “старата” система на работа; постепенното заменяне на слабото звено със силно; подготовката на разочарованите от предишната методика педагози за по-ефективна експериментална; сравнителен анализ на успехите и неудачите; и накрая, съвместно планиране на следващия етап от търсенето с отчитане на резултатите от предишния. Само след постепенното намаляване на отработеното движение по “стария” път, може да се готвите за завой, и след това да се търси оптимално ускорение. В Зибково аз разбрах, защо така сложно вървят педагогическите експерименти, защо е толкова типична съдбата на търсещия учител. Педагозите, както никои други, с години трупат опита, своите представи за живота, неволно ги идеализират и крайно болезнено реагират на всяка промяна. Не случайно професионалното заболяване на много от учителите е неумението, бих казал дори, неспособността да слушат другите. Това абсолютизиране на себе си е една от причините за противоречията с учениците и един с друг. Естествените отношенията с децата и колегите, виждането на живота като единствено възможен, кара педагогът да се мисли за съвършен. Не може да бъдем само командващи, само управляващи, ако искаме да спрем в духовното си израстване. Трябва периодически да слизаме от капитанския мостик и да ставаме матроси, отново да ставаме ученици. До тогава, докато в училищния колектив има само капитани и само матроси, и децата, и учителите, и ръководителите на училището от всякакъв ранг, ще са глухи към най-скъпото – човешката мисъл. ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ХИПОТЕЗАТАОт това време, когато за първи път, ме развълнува проблема с таланта, изминаха повече от двадесет години. И мога, без да се опасявам от преувеличаване, да кажа: нямаше ден да не мисля за него. С какво да обясниш неочакваното извисяване на таланта при едни и неуспешните усилия при други? Къде са пределите на човешките възможности? Имали катализатори на талантливостта? Тези въпроси ставаха сутрин с мен и ме преследваха навсякъде, където и да бъдех. А понякога се втурваха и в сънищата ми. Струваше ми се, че отговорът е някъде съвсем наблизо, ето сега, ще се хвана за спасителната сламка и ще го изтегля, но минаваха дни, след това години. “Намереното” разкриваше своята недействителност. Възникна мисълта: а какво ще е ако погледнем на нашата същност по друг начин? По друг начин да погледнем на нашето тяло, на мозъка ни? Да си ги представим като едно единно цяло? Много красива дума: разум. В него се чуват две съставки: раз и ум. Единен ум. Множество сведения, “сборната действителност” съединена в съвкупност и взаимовръзки и противоположност на съставляващите. Написах “тяло” и си спомних, как веднъж, след съвет на учените, където се разглеждаше въпроса за нашата работа, се приближи до мен солиден учен и каза: “Какво се занимавате с това “тяло”? Чиста биология! Старо е всичко това, старо. И непроходими дебри – не можете се измъкна. По-добре се занимавайте с чиста педагогика”. Но може ли да се води обучение, възпитание без да се отчита, как се възприема всичко от детето? Нали приема или отхвърля това, което даваме, не “нещо” с название “дете”, а жив човек, който диша, движи се, чувства, анализира, обобщава, т.е. мисли. Той е цялостна биосистема и не натоварването на едни или други от нейните структури води до снижаване на активността на мислещото “аз”. Философията, психологията, социологията и другите науки дават все нови и нови данни за човека. А ние понякога ограничаваме кръга на търсенето. Днес успехите на педагогиката са невъзможни без осмислянето на изворите на развитие на самия живот, без синтезиране на всички знания за човека. Нашият експеримент продължава, в него много още предстои да се провери. Обаче изминатия път, победите и пораженията ни дават основанията да твърдим: в създадените условия за своевременното развитие на всички вътрешни сили на детето, всички негови заложби, се състоят в разгадаването на таланта. Търсенето на пътища за интензификация на учебния процес, в частност краткия час и ежедневното трениране на органите на чувствата в разнообразни видове дейност, са насочени към това, да изявят потенциалните възможности и способности на всяко дете и осигуряването на необходимото време за тяхното закрепване и максимална реализация. Не случайно В.Г.Афанасиев, обсъждайки реформите на днешното народно образование, отбелязал: “Ако кажем накратко, то става дума за интензификацията, за коренно качествено подобрение на образованието и обучението Думата е за “пресоване на времето” на обучението, за това, че за същото или за по-малко време да се даде на момчетата и момичетата не просто повече знания, а действително полезни и нужни за тях и обществото знания, навици и умения.” “Пресоване на времето” – като че ли разбираема, достъпна цел, и така трудно постижима. Колко пъти ни се е струвала близка. Като уморени пътешественици, виждайки в далечината светлина, ускоряваме крачка: “Ето там зад завоя е спирката, огнището”. Но след завоя, следва още един и още… Ето, струва ни се, че ключът за решаване на проблема с времето е намерен. Идеята възниква не в училищния клас, не зад работната маса, а на селската улица, в образа, с който сме привикнали от детството… Кладенец. Барабанът се върти, веригата се навива и издига пълната кофа с чиста, изворна вода. Съседът без да бърза я излива в своето корито. Празното ведро с гръмко ехо пада в бездната. Плисък – и то потъва във водата. И изведнъж дума-ключ, дума-образ – потъване! А след този образ, друг: веригата, звената, на която здраво съединени между себе си, изтеглят пълното ведро. Включва се мисълта. Училищните предмети са също звена. Но свързване в главата на ученика не става. Ние се опитваме да ги свържем изкуствено на финала, а трябва още от самото начало да свързваме здраво параграфите, темите, съществуващи между кориците на учебника, в стройна, обединена от обща идея конструкция на Знанието. За да се постигне е необходимо, да се потопиш в самата му същност, т.е. в усвояването на тази идея. Потапяне. Думата се превърна в идея. Частичната й обосновка ни подсказа психологията. Откритието става или случайно (така изглежда отстрани), или благодарение на напрегнат труд за достигане на целта, на замисленото. На нивото на обикновеното съзнание ние казваме: “Натисна ме, захвърлих всичко, не спах по цели нощи, преодолях умората”. Всъщност, какво е мисленето като процес? Изясняването на вътрешната структура на обекта (явлението), фиксиране на вътрешните и външни връзки, прогнозиране на възможните изменения по време на развитието. На учителя му се налага вече на нивото на структуриране на курса да се потопи в анализа на съдържанието му, да отделя знанията, подлежащи от една страна на запомняне, а от друга – на творческо осмисляне, да определя сам за себе си доминантата на творческата задача. Без това ние не можем да се захванем за главното – да учим детето да мисли, да го подтикваме да търси закономерностите, да включи ново усвоената информация в вече приетата, с цел все по-ясно и конкретно да си представи цялостната картина в цялото здание, което се оформя, и в което всеки учебен предмет заема своето място и изпълнява своята функция. Потапянето – това е способ на познанието. Логично е да се използва преди всичко в началото на запознаване с учебния предмет, за да се предизвика интерес към него, стремеж да се опознае колкото се може по-дълбоко. След това, когато интереса към предмета премине, “ах-реакцията” угасва, е важно да се сформира в ученика мотив за учене, с постановката: “това явно ми е нужно”. Иначе ще вземе връх противоположния на притеглянето процес на отблъскване от предмета: “ Не се получава при мен, а необходимо ли ми е изобщо?!” След това следва извода: “Не мие нужно, дори за мен лично е опасно – нарушава състоянието ми на вътрешен комфорт”, - и ученикът се подчинява на чувството си за самосъхранение. А.А.Ухтомский е изразил това така: поведението се управлява от закона на доминантата, т.е. на първо място се усвоява жизнено значимата дейност. При традиционната урочна система всеки следващ урок (новата доминанта) като че ли изтрива предишния, обезценява неговата значимост. Неустойчивостта на доминантата, е възможно да се явява една от причините за нервозността, бързата уморяемост, раздразнителността на учащите се, низката продуктивност на учебния труд. Преминаването от кабинет в кабинет, невъзможността да се съсредоточиш над едно нещо (да си припомним, че умението да се съсредоточаваме продължително време върху едно нещо е основното условие за умствена дейност), смяната на педагозите, различните маниери на преподаване, също разсейват вниманието. Може ли при такива обстоятелства да се увлечеш от предмета? За да направиш избор, да намериш “своя” предмет, трябва дълбоко да се потопиш в него, а не да цапаш на неговата повърхност, да се плъзгаш по допирателната. Видимо е необходимо време, за да се ориентираш в пъстрия хоровод на предметите, да се види същността на всеки, да се разбере главното в него, преди да се вземе решение за самия себе си… “мое” или не е “мое” това дело. Разбира се, това е само идея. Необходимо е нейното всестранно научно обосноваване, дълговременен експеримент и най-главното – методическото обезпечаване на учебния процес. Но в началото трябва да се убедим в продуктивността на самата хипотеза. Първото потапяне по математика в девети клас мина за шест дни, от 24 до 29 септември. След всяка двойка часове по математика – разтоварване: музика, хореография или физкултура. За 32 учебни часа е бил преминат материала за годината, (първоначалното запознаване с предмета като цяло). За обясняването на децата същността на експеримента, в който те самите ставаха изследователи, трябваше повече време. Второто се състоя във втората половина на първия срок, месец и половина след първото, третото – след три месеца след второто, в началото на март, четвъртото в средата на април. Всяко продължаваше от 4 до 7 дена, но същността на предмета, областта на знанията в които се потапяше класа бяха познати. Основните понятия, идеята на курса, разбрана още при първото потапяне, получиха по-нататъшно развитие, конкретизация, теоретическите въпроси се изучаваха дълбоко, всестранно. През ноември извеждаха вече познатите формули, доказваха теореми, разкриваха система от понятия. През март възпроизвеждаха теорията на ново ниво – писмено, устно, с наблягане на нагледността, на моделите… В средата на април – най-висшия етап на усвояването: измисляне на задачи, опити, творчество. Искам да обърна внимание: в рамките на един ден през всички периоди на потапяне, учебната работа се организираше така, че в различните видове дейност да са ангажирани всички видове анализатори (зрението, слуха, моториката), индивидуалните занимания се редуваха с групови и колективни, репродуктивните задачи с творчески. Затова познавателната активност на децата не само не намаляваше, но и постоянно растеше. След математиката по аналогичен начин влязохме във физиката, след физиката – в химията, отново се връщахме. Още Ф. Енгелс е отбелязал, че развитието е отблъскване. И ние обяснявахме на учениците необходимостта да се отблъснат от предишното, да опитат своите сили в едно, друго, трето. Търси себе си докато не се срещнеш… Новата организация на занятията изискваше усилия, психологическа пренастройка не само от учениците, но преди всичко от учителя, т.е. създаването на творческа атмосфера, търсене, изследване. На нас постоянно ни се налагаше (и продължава да се налага) да си задаваме въпроси: каква е гаранцията, че съдържанието на предмета, подготовката за потапяне, включва главното и адекватното възприятие на ученика? Не е ли сгъстено то така, че се натоварва само паметта? Какви методи и техни системи трябва да се използват, за да се усвои дълбоки избрания материал, да се обезпечат връзки между отделните предмети, максимален възпитателен и развиващ ефект непосредствено в процеса на обучението? Търсенето на отговори на тези и други въпроси ни подтикнаха да изучаваме постиженията на науката, преди всичко на педагогиката и психологията, на учителите-новатори и най-добрия опит на колегите. В това търсене голяма помощ ни оказаха учените, особено преподавателите на Полтавския и Кировградския педагогически институти. Как проектираме потапянето? Да предположим учебния материал за годината се състои от темите A, B, C, D, E. Времето за неговото усвояване, е примерно, 120 часа. За първото запознаване се отделя една четвърт от това време. Препоръчваме изучаването да става така: постигаме ABCDE, сравнявайки при това А с BCDE, след това В с ACDE и т.н. Важното е да открием колкото се може повече връзки и разлики, да се открие общото и специфичното, да се проанализира, сравни, обобщи. Мисълта на учителя при това е в постоянно напрежение: как да активизира класа; как да обясни нагледно и достъпно; как да каже така, че нито една дума да не разсейва, да не дразни, - нали целия ден предстои да работят заедно… Ученикът при потапянето е принуден да бъде съсредоточен, внимателен, активен всяка една минута от часа. При това трябва да мисли не само за себе си, но и за другарите си, на всеки, от които, може да потрябва помощ, тъй като учебно-познавателната дейност се организира като колективен труд. Обичайния ред на ученическите маси е променен. Децата са обединени в групи по 4 – 5 човека. Учителя може да не бъде пред черната дъска. Неговите функции се изпълняват от учениците-консултанти, актив готвещ се за часа предварително. Като правило това са най-добрите по успех за този предмет. Тяхното доброволно натоварване (наблягам на доброволно) далеч превишава натоварването на средния ученик, но те са заинтересовани от това. По този начин се създават условия за индивидуално ефективно развитие на най-способните, със сериозни интереси в една или друга област на науката ученици. При това при различните предмети активистите ще бъдат различни. Като правило, почти всеки се изявява в ролята и на учител и на ученик, и на водещ и на воден, на организатор на колективен труд и нейния редови участник, но заинтересован от успеха на общото дело – изпълнението на задачите на учителя. Не е трудно да се забележи, че тук, са използвани много находки от опита на учителите, разработващи формите за организация на колективната учебно-познавателна дейност, методиката на Ш.А. Амонашвили, С.Н. Лисенко, В.Ф. Шаталов, И.П. Иванов, П.М. Ердниев и др. учени и педагози-практици. Постоянна помощ ни оказваха и преподавателите от Полтавския педагогически институт. След всяко потапяне – съвместен анализ. Как преминаха занятията и цикъла като цяло? Какви са резултатите? Кой как е работил? В какво и защо бяха затрудненията? Обсъжданията вътре в групата напомня на събрание в производствена бригада: делово се обсъжда плана, ресурсите, производителността. Изказва се всеки, след това се изказват бригадирите, обобщавайки мнението на своите колективи, заключителната дума – на педагога. Потапяне – това е съвместна активна работа на учителя и учениците (на всички заедно и по отделно), напълнена с конкретно и реално съдържание и смисъл. В него не само по-добре и по-дълбоко се усвояват знанията, но се формира способност за саморегулираща се дейност, нейната самооценка, сътрудничество, делово обобщаване. Като резултат се изработват единни позиции, укрепва колективния разум, развива се чувството за дълг, за отговорност, оформят се най-добрите черти на характера, социално значимата насоченост на личността. Децата се опознават едни други, опознават учителя, а той – своите ученици, техните интереси, способности, работоспособността на всеки, причините за затрудненията, конфликтите. Всичко това помага на педагога да внася обосновани корекции в своята методика, проектирайки по-нататъшното развитие на всеки ученик. В класовете, където се провеждаше потапяне имаше по-здрав психологически климат. Това е напълно естествено: и учениците, и педагога са настроени на продължителна връзка един с друг. Потапянето се вписва органично в системата експеримента, помага да се решат много от възпитателните и развиващи задачи непосредствено в процеса на главния труд на учениците – ученето. Експериментът едва сега е започнал, много подлежи все още на проверка, на уточнение, не са разработени всички елементи от методиката. А и не всеки учител е готов да работи по новому, а за успеха е важна съгласуваността в действията на всички педагози… Възможно е, да не е целесъобразно изучаването на всички предмети по този метод. Нужно е колективно търсене в това направление на педагозите, на психолозите, на методистите. Какво е отношението на самите ученици към новия начин на обучение? Ще цитирам характерни изказвания. Осми клас (първа година на потапяне): “На мен потапянето ми харесва, защото за четири дена минаваме материала за цялата година”; “Когато часа се води от учителя, ние правим това, което е намислил той. А по време на потапянето ние мислим сами…”; “Неразбираемо е нещо – ние можем да се върнем назад и да повторим всичко отново…” (Обърнете внимание на думата “ние”!) Девети клас (втора година на потапяне): “…ако на ден имаш четири предмета, то за всеки трябва ново настройване и дори можеш да се объркаш. Например, имаш математика, а в главата ти са още мисли по история и т.н. А по време на потапянето ние постоянно се отдаваме на този предмет. Появява се интерес”; “В известен смисъл се усещаш учител, и това е добре…” Десети клас (както и при осми, за първа година): “Стремиш се да помогнеш на другите…”; “Аз”-а минава на заден план”; “При потапянето е невъзможно да бъдеш двойкаджия. Всички се трудят”; “По рано, когато имаш двойка, на съседа му беше все едно, а сега не е така…”; “При потапянето сама повтарям по няколко пъти, а още и обяснявам на другите…”; “Децата в групата се стараят много. Опитват да догонят лидерите…”; “Седим всички заедно и си поделяме: и доброто и лошото. И ставаме толкова близки...!” Обаче сред преобладаващите “за” един беше “против”: “Започнах да се занимавам лошо, по-рано самостоятелно пишехме 10 минути, сега 2, не успявам…” Какво пък, ще мислим, ще търсим. Търсенето на оптималния вариант е в разгара си… През 1984/85 учебна година особен успех постигна девети клас. Курса по математика по метода на потапянето децата усвояваха заедно с Олга Андреевна Удод. Страници от дневника й пресъздават атмосферата на заниманията. Потапяне първо. Завърши поредния ден. Добър ден. Неизвестно защо се опитвам да прикрия празничното си настроение. До днешния ден сравнявах сегашния девети клас с миналогодишния, и нямах усещането за удовлетворение. Струваше ми се, че става все по-лошо. И ето днес – положителен резултат. Като че ли се проявяваше фотография. Изображението се появяваше бавно-бавно. Чаках го с нетърпение. А да го извадиш по-рано от реактива не бива, както впрочем, не бива да го извадиш и по-късно – ще се развали качеството на изображението. Днес, най-накрая, то се появи в девети! Моите помощници Наташа Г., Федя К., Саша Б., Ира М., Наташа Л., се разотидоха по домовете уморени, но радостни, с чувството на изпълнен дълг. Невиждано до сега! При Виктор К., Олег В., се появи такъв стремеж за работа, че полученото по математика за деня им се стори малко. Искаше им се още и още, за да се издигнат над вчерашното си “аз”. Олег В. неволно престана да поддържа самоотбраната си, той внезапно се самоутвърди в колектива. И всички възприеха това като разбиращо се от само себе си… Гледах Валя С. и си спомних разговора с майка й. Валя много е изостанала с материала. Майката смята, че тя се притеснява да се обърне за помощ и към учителите и към децата, а помощ й е нужна обезателно. Валя действително е винаги мълчалива. А днес видях съвсем различна Валя. Кога стана промяната? Не мога да се отнасям към момичето както по-рано. Липсват две страници. …обединиха се като един. Като пред изпит, надничаха си в тетрадките един на друг, нещо сверяваха и като преди изпит ми задаваха нелепи въпроси. Започнах да се нервирам. Звънеца. Поставих задачата на всички за деня: да разберат и да си припомнят всичко минато за годината. Но задължително всички заедно. И разбира се обявих новата форма на съревнование. Моите помощници бяха с изражения на заговорници. Излезе Федя. Преди часа се вълнуваше: “Ами ако започнат с насмешките, с репликите?” Не. Всичко мина добре. Федя, както винаги, бе на висота. Шума в класа ту се увеличаваше, ту намаляваше. Можех да не следя за участието на всеки – моите консултанти работеха отлично. Първите лидери. В децата се разпали хазарта. В междучасието класа кипеше от впечатления. Струпаха се пред екрана на съревнованието, никой не излезе от стаята. Командирите се радваха повече от всички: има си хас – толкова звездички. Запомних анализа на деня. Ето го – колективното вълнение, съвместното изживяване на ставащото! Спомнихме си Вася – неговия искрен възторг, когато получи първата си шестица. И възторга на командира (Ира). Отбелязахме, кои от индивидуалните прояви са се получили по-зле, къде загубихме повече време, отколкото планирахме. Беше решено от следващия ден да се направят редица изменения, за да се повиши ролята на колективния труд противопоставен на едноличното преследване на звездички. Не се съмнявам, че сега ще се готвят много старателно, много по-взискателни един към друг. С достойнство приеха моето сравнение на извършената от тях работа с работата на студентите-практиканти в педагогическия институт… Децата са барометър. През цялото време се ориентирам по тях. Понякога залитам по оригиналното. А те подсказват: “Стоп!” Колко трудно ми се отдадоха първите три потапяния и какво чисто, светло и радостно чувство остана от последното. В мен и в децата.” Искам да подчертая: нашата цел – да дадем възможност на всеки да се намери и да се реализира, а го подтикнем към самообразование, да го научим да се учи. Към това се стремим. Новата форма на организация на учебния процес позволи по-интересно и обмислено да организираме втората половина на деня, заниманията по интереси. “Аз искам да бъда физик… тракторист… художник… инженер… полевъд… ветеринар…” – мечтаят нашите ученици. Мечтаейки, те строят своето “аз”. Колко не го дооценяваме този изключителен архитект – мечтата! Припомняйки си надеждите на младостта, ние тъгуваме по несбъднатото, не извършеното, не достигнатото. А нали е възможно, в това, към което сме се стремили неосъзнато, е трябвало да се прояви нашия талант. Колко е важно да се подкрепят първите крачки към себе си – неповторимия, уникалния. Тук също е нужно навиване и проби, непременно изпробване на силите! Но ние, трябва да си признаем греха, се отдръпваме от протегнатите към нас ръце: “Аз искам…” – “Като пораснеш, после… Ти първо направи, а след това…” Ах, тази стандартна “мъдрост” на отказа. После! А често ли настъпва това “после”? С годините списъка на това, което трябва да се направи “първо” расте, не оставяйки време за “искам”. И гледат на света равнодушно недоволните очи. Два трактора, две ниви. Двама работника до тях. При единия работата пее, при другия – плаче. Единия човек е намерил себе си, другия се е оставил на течението, и се появили мъка-работник и мъка-зърнопроизводител. Нима са ни малко бедите от такава мъка? В Ясни Зори за по-пълното задоволяване интересите на децата, ние съединихме в един учебно-възпитателен комплекс общообразователното, музикалното, художественото, спортното, хореографското училища, клубовете на младите техници и натуралисти, учебно-производствения комбинат. Колко се оживи живота на децата! По-богати и по-фини станаха отношенията на учителите с учениците. Нашият общ живот стана ярък, действен, пълен с открития. Децата като че ли захвърлиха ограничаващия ги обръч, енергията на тяхната мисъл бе насочена към добри, умни и полезни дела. Измени се отношението към училището, към учението, към самите себе си, към обкръжаващите. Роди се чувството на стопани на своя училищен живот, на своето време, учебно и свободно, на родното село, на земята, на която растат и ще работят. От това време обичам да бродя по училищните коридори след часовете. Особено вечерта. От всякъде звучат детски гласове, смях, музика. Часовете на отдих, времето за любими занимания, фантазии, творчество. Няма да полети. Аз казвам: ще полети. Няма да полети защото е допусната грешка при сглобяването… Минават спорещите. Носят модел на самолет, направен от собствените им ръце. Пред огледалата на хореографския клас малките артисти от ансамбъла “Зори”. Репетиция. С какво ще зарадват утре децата своите съселяни? А тук тихи гласове, съсредоточени лица. Скрибуца тебешира по черната дъска. Клуба на любителите на математиката. А тук от парчета пъстър плат, памук, копчета и конци се раждат кукли. “Елате на нашия спектакъл!” – ме канят пионерите. Пред статива и зад шахматната дъска, зад металообработващия или дърводелски струг, пред баскетболния кош или зад пианото – навсякъде вдъхновени лица, добри усмивки, съсредоточено заети с работата, към която ги тегли душата, гордостта на сръчните и майсторите. Детето, пробващо своите сили, едва започващо да се досеща за тяхното съществуване, се нуждае от искрено съучастие и добра, ободряваща дума. Ето къде е незаменима ролята на по-възрастния. Да не се пропуснат първите кълнове на успеха, първите проблясъци на таланта, да се подкрепи, да се помогне да осъзнае своите възможности, да се насочи енергията в съответното русло, и да се направи това тактично, умно, не натрапчиво. Но колко често не ни достига време (а може би и душа), за да забележим доброто, хубавото в ученика, да му помогнем да се види с очите на другите, такъв, какъвто може и трябва да стане. Лошото забелязваме, подчертаваме, а доброто, често дори не се опитваме да го видим. А по нашия пример и учениците не умеят да се радват на успеха на другаря си, на доброто дело, на силните страни на характера му. Веднъж попитах секретаря на комсомола при училището: “Кога за последен път са канили комсомолец, извършил добра постъпка?” Секретаря ме погледна неразбиращо: “Нима се вика за доброто пред комитета?!” Парадоксално явление. Изглеждаше, че всички ние, които е призовало училището, трябва да съсредоточим своето внимание на отглеждането на най-доброто в човека. Но по някаква причина масово забравяме за това. Цялата си страст стоварваме на хиляди “не така”, вълнуваме се само по повод лошото. Виждаш ли, това при теб не е добре, а това е още по-лошо! Трудно е да не загуби вяра в себе си младия човек в атмосферата на нравоучения, забележки и забрани. Училището на радостта съвсем не е сантиментална мечта на сърцето. Мажор – е необходимото условие за здравото, оптимистично възпитание, вълнуващо се за растежа на детето като човек. И затова често казвам на себе си и на другите: “Учителю, бързай да видиш победата на своя ученик, неговата сила. Само на основата на вярата в човека, уважението към неговото бъдеще е възможно взаимното разбиране. Това ще ти даде сили и търпение да помогнеш на ученика да намери себе си”. В началото на експеримента в Зибково, най-трудното беше да се преодолее равнодушието, инертността на много от децата, да се пробие през тяхното “не искам” и “за какво ми е всичко това”. - Да се занимавам с хореография? Няма да отида под пистолет! – заявяваше един. - Нямам интереси аз, нямам! – предизвикателно казваше други. - А да работите, да учите, къде ще отидете? - Не съм мислил още за това. Като му дойде времето, ще видим. И отнася своята безотговорност на същите като него, приятелите му. Носители на “не искам” бяха учениците от горните класове и това тревожеше още повече. По-младите се стремяха към всички предлагани като избор катедри по интереси. И нека това да беше стихията на моментните стремежи, но тях ги имаше, имаше желание за растеж. Мъчеше ме въпроса: какво да правим с големите – да махнем ли с ръка и да се занимаваме само с малките? Вглеждах се в живота на по-малките и по-големите ученици, сравнявах. Избори на органи за самоуправление в трети клас. Гора от ръце! В очите, желание да изпитат себе си. “Аз ще бъда командир”, - протяга се всеки. В осми – тишина и раздразнения глас на класния ръководител: “Е, какво, така ли ще мълчим? Аз ли трябва да избирам вместо вас? Няма да си тръгнем докато не изберем!” В девети избора минава бойко: “А защо аз? Ето Люлин отдавна не е бил”. Да, при малките огорчение, ако не го изберат, тук огорчение, ако го изберат. Влизам веднъж в първи клас. И едва започнал: “Деца, има работа! Кой от вас…” – “Аз” – без да ми даде да довърша, скочи Коля Улянов. Защо точно ти? Вземете мен, тръгвам… Не, мен! Мен! Мен! Гледах ги и си мислех: “Каква сила! Каква енергия! Не искат да знаят, каква работа ги чака, важно е да участват в нея. Ако човек търси помощ, значи е важно”. Веднага ми се прииска да отида в десети клас За колко време? – попита някой. Вървете в седми, те сега имат физкултура, - предложи други… Излязох, не ми се искаше да убеждавам, да доказвам. Очаквах нещо подобно, но в душата ми горчивина. Струваше ми се, че стремежа към обществена дейност с годините трябва да укрепва. Колко събрания, митинги, сборове, оперативки, беседи! Колко думи! Ако думите, призоваващи да към активност, да бъдем добри, умни, готови да тръгнем при първия зов, да превърнем… в маса с тегло дори един милиграм всяко, щеше да пропадне земята под училището. Да, думи много… Завършваше втората година в Зибково. Случи се така, че се наложи да заменя учителя във втори клас. В края на последния час приближава към мен Серьожа Гавраилов: Разкажете ни нещо. Да! Разкажете. За партизаните! За космоса! По-добре за разузнавачи! И когато намислях какво да разкажа, в притихналия клас се чу неуверено: - По-добре приказка ху-ба-ва… - Приказка? Не, по-добре за партизаните! За космоса! - По-добре за това, и за другото, и за третото!.. Дълго седяхме в клас. Разказвах за космоса, и за партизаните, и за разузнавачите. Вече завърши и “приказката хубава”, а аз не можех да кажа: “Стига толкова, деца, време е…” И едва когато през прозореца надникна вечерта, ние се разотидохме по домовете. На следващото утро, още не стигнали до прага на училището, след звънкото “Здравейте!”, чух: “А днес ще дойдете ли при нас?” След уроците отидохме в градината. Топлото слънце се разнежваше в ослепително белите и розови цветове на ябълките и крушите. Силно бръмчаха пчелите. Децата мигновено се разбягаха. И се започна една: Гледайте! Ах каква е-е! Тук! Елате тук! Това вредител ли е? Листенцето се е свило. Какво му е? Гледайте! А как дървото получава цветовете? А защо са бели? В сложната симфония от аромати, бръмчене, цвърчене, звънки подсвирквания, опияняващото движение на соковете изскубна се и заигра мелодията на мисълта. На мен ми се искаше да бягам към всички, които зовяха. Задъхвах се в този световъртежен поток от въпроси и разсъждения. Тук беше нужен не един възрастен на тридесет, а тридесет възрастни на един малчуган, за да успеят да отговорят на всички въпроси. Сражавайки се с лавината въпроси, изведнъж открих за себе си известното: развитието на индивида е в богатството на отношенията му. То не търпи спирките, напротив, жадува непрекъснато напрежение. С напъни и порции от уроци не може да се възпитава. Много ли е нужно на човека? Много. Трябва, някой да го чуе, да го погледне с добро. А той ще разцъфне, ще му израснат крила и няма да съществуват прегради за него. Внимание, добротата е необходима на човека най-много от всичко. Личността започва тогава, когато тя влезе в отношение с всички други хора. Качеството, богатството на тези отношения определя нивото на развитие, в това число и на способностите. Формирането на личността като съвкупност от всички обществени отношения предполага, от една страна, култивирането на способността да създава, т.е. да бъде включен още в училището в широкомащабно и многопланово производство на материални и духовни ценности, а от друга, изграждането на такъв колектив, където всеки намира разбиране и поддръжка. Ние се стараехме да създадем условия за развитие на способностите на децата, действеното им самоизразяване, намирането на своята уникалност. Но при това отбелязвахме резултатите от усилията на всеки, неговото израстване като личност, положителното движение, измененията. Попадналите в полето на нашето зрение растяха бързо, удивявайки с успехите си педагозите, родителите. Те създаваха лицето на училището, изпъквайки сред връстниците си, за тях казваха: “Какви удивително красиви деца имате!” Тези, които не можеха веднага да се изявят, които вървяха по-бавно, “едва-едва”, се оказваха “изоставащи”, попълваха редовете на безсмислените и със задръжки: “А за какво ми е това… Не искам…” В това “не искам” – е предизвикателство, самозащита, неувереност в собствените сили. Препъвайки се, подрастващия не рядко бърза да увери, че той е искал така, така го е замислил. Ако нещо не се получава при него, той се защитава с това, убеждавайки другите: “А аз и не исках…” Нашата педагогика беше педагогиката на ефективния и ефектен старт, когато, поддалите се на призива “Към върха!”, са направили напън, но не са ни повярвали. Предвижването беше толкова по-силно и ярко, колкото по-близо беше до старта, до първия опит. Понякога се удивляваш на нашата наивност. С какво въодушевление, с каква вяра в чудото изпращаме децата в училище, искрено, от цялото си сърце вселявайки вярата в успеха: “Дерзай! Ще постигнеш!” Но повяхваха празничните букети, вървеше училищното ежедневие, а с него като че ли угасваше и стремежа към развитие. Стартът е направен пред зрители, с музика, с цветя, а на трасето ни зрители, ни съдии, ни цветя… - Валентина Петровна, вижте, сам съм го написал! И аз! Вижте и моето! Правилно ли съм го направил тук? – това са призивите на още живата надежда на първокласниците, тези, които са най-близо до старта. А след това… Открихме тази пробойна и много сили хвърлихме за да я запушим. В началото неумело. Ние се опитвахме да вземем на себе си и функциите на съдии и на ценители. Но физически не можехме “да стигнем” до всеки. Тези, които забелязвахме, сочехме за пример на другите, фактически ги отделяхме от болшинството, противопоставяхме децата едно на друго. Това спираше нашето движение и разделяше колектива на групи. Мащаба на личността, нивото и на развитие се определят именно от богатството на нейните отношения с всички други. Нашата тактика практически доведе до съсредоточаването вниманието върху няколко ученика. Ние не разбрахме веднага, че стремежът на педагога да помогне на едного в неговото израстване, нека да е най-сърдечния и добър, е в ущърб на другите и не е нищо друго освен авторитарен стил на възпитание. Необходимо е било да се създава действителна колективност в името на пълното разцъфтяване на дарбите на личността. Чрез тънко и добро внимание на всички към растежа на всеки един и същото внимание на всеки към растежа на всички. И краткия час и въвеждането в учебния процес на потапянето, стимулиращи познавателната активност, самия режим на учене, широката мрежа от занимания по интереси – всичко това бяха стъпки към създаването на колективност, на бодра, мажорна мелодия на училището, към преодоляването на бариерите на отчуждение между учителите и учениците. Но беше необходима още и възпитателна среда, гарантираща пълноценно възпитание и развитие на всеки ученик. Ние разбрахме, че е необходима, но още не знаехме как да я постигнем. Не може да събереш всички в една зала и да им кажеш: “Вече ще бъдем истински колектив, ще се възпитаваме един друг”. Между другото, колкото и да е смешно, в началото точно така и правехме – призовавахме нашите ученици с думите на героя от известния мултфилм: “Деца! Дайте да живеем задружно!” Учениците ни изслушваха, съгласяваха се и дори опитваха, но самоуправлението пукаше по шевовете. На събранията децата се упрекваха едни други в несъзнателност, вписваха в протокола решения с фамилиите на отговорниците. След това отговорниците си деряха гърлата, а работата не помръдваше. Нашите отношения с децата дори се влошиха. Едни се озлобяваха: “Прекалено много командири станаха…”, на други им беше неловко, че не се справят. На събранията в общата зала се събираха противопоставени едни на други хора. За каква колективна мъдрост може да става дума? МАРТЕНСКО ИЗВИСЯВАНЕ Разсъждавайки над усъвършенстването на ученическото самоуправление, ние все по-ясно виждахме необходимостта от създаване на друга структура на самия колектив. В края на краищата стигнахме до разновъзрастовото обединение, блестящо представило се в опита на А.С.Макаренко. Разновъзрастови обединения сме се опитвали да създаваме и по-рано, но те бяха временни. Едни от най-удачните бяха производствените бригади на лагера за труд и отдих “Смели” в Ясни Зори и “Ясни Зори” в Зибково. Преминалите трудовата школа в тези колективи забележимо се отличаваха от своите връстници с борбеност и доброжелателност, с готовността да се заемат с трудна задача, с ясно изразен устрем към самовъзпитание и участие във възпитанието на другите. Тези деца съставляваха нашия комсомолски и пионерски актив, по-големите водеха след себе си по-малките. Положението на старши, в което попадаха нашите ученици, правеше чудеса. Те проявяваха взискателност към себе си и към другите, стягаха се, стараеха се да станат и ставаха все по-добри, за да бъдат пример на подопечните. От своя страна, младшите със старанието на влюбени бягаха да изпълняват заръките на старшите, следейки “и с двете очи и уши” всяка тяхна дума и жест. “Всеки, който е с ума си, - е казал още Платон, - винаги се е стремил да бъде около този, който е по-добър от самия него”. Вниманието на младшите стимулира старшите. Виждайки в тях признание за своите достойнства, те самите ги откриват в себе си, и привикват да се самоуважават. Възпитавайки по-младите си другари, те се преустрояват сами себе си, стремейки се да станат по-добри. Създава се прекрасна основа за възпитанието и на едните и на другите, възниква като от само себе си духа на колективизма, формира се потребност от самоусъвършенстване, саморазвитие, затвърждаването на хуманни отношения. Съюзът на младия ученик с по-големия, утолява жаждата на човек от признание, да бъде стойностен в очите на околните. “А когато порасна, аз…” – мечтае малкия. А как му се иска да приближи това “когато”! Много им се иска на децата да отидат напред, в своето утре, в големите и важни дела на възрастните да изпиташ себе си, да бъдеш там, където е истинския живот. Неволно ми идва на ум израза: “не е лъжица за неговите уста”, когато гледам ръчичките на първокласника да стискат инструменти за възрастни. С каква любов гледат неговите очи на този, който му е подарил радостта да изпита себе си! С какво достойнство работи редом с по-големите! Затова трябва да му се даде възможност да действа така, както моли сърцето му. А ние му заделяме участъче с три краставички и едно морковче и с красиво етикетче: “Тук работи Петя К.” Огорчен е Петя край своето “поле”, което може да бъде покрито с риза. И етикета и “полето” – са доказателства за присъдата: “Ти си малък още… На теб ти е рано… А когато…”. Живота на децата в училище не е живот, а очакването му. Ако отчетем, че деня за малкият е много “по-дълъг”, отколкото за възрастния, не е трудно да разберем, колко безнадеждно невъзможно е неговото утре за малкия човек. И как в следствие на нашата недалновидност се снижава социалната активност на нашите деца, появява се “изведнъж” нихилизма на подрастващия, расте неговата отчужденост от света на възрастните. Ние не го пускаме в своя свят, където с молба и надежда го е призовавало сърцето му. Струва ли си да се учудваме на отчуждението на млади и стари, тяхното оглушаване един към друг, ако всеки е зает със своето, само на него интересно дело. Попитайте малките, често ли се срещат с по-големите. Може ли в училището да се наблюдава общуване между тези деца? А нали ние искаме общност, колективизъм, в които постепенно, стъпка след стъпка, всеки ден “едва-едва” израства ученика като човек. За да е полезна тази удивително благотворна за възпитанието потребност от признание и уважение от обкръжаващите, децата трябва да се поставят в условията на реално обществено значимо дело. Такова дело се явява производството на материални ценности. Производителния труд е тази примамлива врата в тайнствения свят на възрастните, към който се стреми детското сърце. Да я отвори е по силите и на малкия, ако покрай него има по-големи ученици. Зад тази врата и за педагога се разкриват невиждани преди хоризонти за възпитание на учащите се. Философа Е.В. Илиенков подчертаваше, че личността на човека се формира, когато произвежда продукт, вълнуващ всички други и разбираем за всички. И в действителност, за да можеш да оцениш някого, трябва най-малкото да разбираш неговото дело, неговия продукт, Не разбирайки делата му, е невъзможно да се разбере човека. Производителният труд е колосално средство за възпитание и само за това, че създаденото от него обладава нагледност, материалност, акумулира в себе си качествата на личността на своя създател, прави “стоп-кадър” на неговите силни и слаби страни. В разновъзрастовия трудов колектив участието на всички в общото дело, дава възможност да се обединят усилията на малки и големи, да се разпредели между тях натоварването в зависимост от силите, възможностите и интересите на всеки. Остротата, свежестта на емоционалните реакции, непосредствеността на разсъжденията и впечатленията на малките, помага на тези, които са по-големи, по-добре да виждат не само работата, и себе си, и другите. На свой ред по-големите помагат на по-малките да разберат същността на работата, нейното значение, да организират труда на основата на взаимопомощ и колективизъм. В непосредственото общуване, в постъпките и поведението на всички и на всеки се конкретизира “какво е лошо и какво добро”, формира се най-важното човешко умение “мигновено да се види вечността, огромния свят в зрънце пясък”. Да учиш децата да различават човека в направеното от тях и другите, неговото отношение към хората, обществото, живота, да възпитаваш в тях потребност от творчески труд за обща полза, да формирате стремеж да се мисли преди всичко за Родината, а след това за себе си, на граждански мотиви на която и да е дейност – означава да ги учиш на комунизъм. Веднъж присъствах на заседание на бюрото на районния комитет на комсомола. Първия въпрос към всеки постъпващ в комсомола беше: “Как се учиш?” И ако следва: “Добре!”, секретаря, усмихвайки се, казва: “По стара традиция (!) отличниците в училище ние приемаме веднага”. В името на какво се учи човек, каква жизнена цел си е поставил пред себе си, секретаря не го интересуваше. Така става стесняване на целите и ценностите. Трябва да се умее да се поставя въпроса по ленински, защо се учиш и как се учиш и по ленински да му отговориш – уча се на комунизъм. Това означава да се съчетае образованието и възпитанието, да се развива обществената активност на учениците. Тогава ще престанем да се отчайваме от слабата връзка на училището с живота, инфантилността на много от нашите випускници, и на никого няма да му мине през ума да мери успехите на нашия труд по показателите в дневника, по красивия план-отчет за “мероприятията”. Идейно-политическото възпитание няма да се свежда до формални разкази за живота, до беседи и лекции. Точната насоченост на реформата на училището към свързване на производствения труд с обучението, на възпитанието на комунистическа нравственост произтича от ленинската мисъл: “Без работа, без борба, книжното знание на комунизма… не струва нищо, тъй като би продължило старото противоречие между теорията и практиката…” Да се учи на комунизъм, трябва да стане най-важния труд на ученика и учителя, за да не се получават “отчетници или самохвалци”. Тръгвайки от тази задача, смисъла на дейността на училищния комсомол и пионерската организация е активното участие заедно с народа в борбата за комунистическо преобразуване на живота и възпитанието на новия човек, умелия, умния, творческия деятел-колективист. Такъв човек може да се възпита само в истински, производителен, умствен и физически труд на обща полза. Този труд е водещо средство в производството на всестранно развити хора. Колективът умеещ да използва грамотно това средство, е възпитателен. Над какво се блъска учителя в училището? Над това, ученика да има желание да се учи, да разбере важността и необходимостта на образованието. “Защо не си научил? Защо не работиш? Защо не слушаш обяснението?” – често пита учителя, а получава отговора: “А за какво ми е всичко това? Не искам и няма да бъда…” Известния режисьор Ролан Биков е изказал интересна мисъл: “На мен ми се струва, че главният ни пропуск е в това, че ние неточно разкриваме смисъла на думата “да се уча”. Да учи себе си – ето какво е длъжен ученикът в училището”. За сега цялата отговорност за това, ученика да се учи, пада на учителя. И той, с малки изключения, се старае. Но неговите усилия не винаги се увенчават с успех, защото отсъства ответния стремеж на ученика да знае, да бъде възпитан. А няма стремеж, защото някой много отдавна е измислил: отначало ученикът трябва да се научи, а след това, когато завърши училище, ще види за какво му е нужно това. А нали днес на всеки трябва да му бъде ясно: училището не е само място на обучение в потребление (как по-добре, по-бързо да вземеш, усвоиш, да запомниш знанията), но и преди всичко място за обучение в производство (как по-добре, по-пълно да се отдаде на другите усвоеното, натрупаното), т.е. място за колективно изграждане на личността с всички необходими на нашия обществен строй качества. За това е нужно да се създаде такава среда, където ученикът не само да разбере необходимостта от своето учение и възпитание, но и да се стреми да живее деятелно и активно, да се усъвършенства постоянно. Колективния, педагогически правилно организирания производителен труд, включва своите участници в такива взаимоотношения, когато проблеми в едно звено отслабва цялата верига, когато некачествената работа на един човек, унищожава усилията на всички, когато недобросъвестността, мързела, неразвитостта, незнанието, неумението се отразява отрицателно на цялото производство. Трудовия колектив заинтересован от резултата на своя труд, предявява високи изисквания към личността на всеки, затова възпитанието на човека, развитието на неговите способности излизат като производствена необходимост. Осъзнавайки се като част от колектива, човек ще се стреми да стане такъв, какъвто искат да го видят. Встъпвайки в отношения с други производствени колективи, той достига до разбирането на истината, че човекът е труженик, деятел, а не зрител, той е творец на своята съдба и съдбата на своя народ. Затова няма право да бъде слаб, несъвършен. Със слабостта и несъвършенството си ние отслабваме своя народ. Ние не смеем да минем равнодушни покрай страдащия, не смеем да бъдем равнодушни към злото и доброто. Ние всички сме за отговорността. Такова разбиране на своето място сред хората е главния фундамент на личността. Не напразно А.С. Макаренко със своя опит, с целия си живот страстно и убедително доказваше, че възпитанието трябва да бъде “основано на развитието на икономически ефективен, производителен и колективен труд и творчество”, че ръста на личността и на самия колектив “става паралелно с развитието на стопанството и внедряването на този колектив в управлението на това стопанство”. Вярно е, ще каже моя опонент, но при Макаренко постоянен първичен колектив е бил разновъзрастовия отряд по местожителство. Но ако ние възлагаме на разновъзрастовия първичен колектив функцията на главения и непосредствен възпитател, то ние нямаме право да го лишаваме от водещото средство, основата на възпитанието, какъвто се явява производителния труд. И ето ние пристъпихме към създаването на такъв колектив, всеки член, на който ще бъде поставен в позицията на стопанин на производството, самостоятелен и активен творец на общото дело. Преминаха комсомолските, пионерски и общи събрания. Утвърдени са списъците на бригадите. Избрано е ръководството. Взето е решение за организирането на училищния аграрно-промишлен комплекс с името “Надежда”. Остана “малкото”: да се създаде самия комплекс. Оптималния път виждахме в организирането на собствено предприятие, действащо на договорен принцип с местния колхоз “Пътя на Октомври” и техните поръчки за близките градове. През първия етап, ние бяхме в ролята на колективен изпълнител на техните поръчки, използвайки на нашите площадки техните стругове и оборудване, едновременно готвейки се да пуснем собствено производство. Нашите бригади се включваха в колективния производителен труд на добре работещо предприятие, придобивахме необходимия опит на стопани, овладявахме работнически умения и навици. С времето образувалият се трудов колектив оставаше да се прехвърли на собственото стопанство. Защо собствено? Много години работих заедно с децата в състава на производствена бригада в най-различни стопанства. И не веднъж сме се сблъсквали с това, че влизайки в ролята на колективен изпълнител, ние винаги попадахме на производствения конвейер, към който трябва да се приспособяваме, независимо от това удобна ли ни е на нас тази организация на труда или не. Помня, веднъж, вземайки цеха за угояване на телета на животновъдния комплекс, ние решихме да преустроим режима на хранене по такъв начин, че да не пречи на занятията. И не можахме да постигнем замисленото. Накрая - съображения от материален характер. Работейки дори по метода на бригадната организация, ние можехме да обезпечим добра заплата на децата. Но от къде да вземем пари за училищните нужди, за разходите, които произлизат от детската мечта: да имат свой автобус, да пътешестват, да купим инструменти за оркестър, да се ушият униформи, костюми за танцовия ансамбъл, екипи за самбо, да създадем своя фонотека, киностудия и т. н. и т.н. Да се моли помощ от доброто началство? Да се изразходват средствата за работна заплата на децата? Ние не постъпваме така с заплатите на възрастните! Не, училището трябва да бъде самостоятелно, икономически ефективно предприятие, а децата – неговите истински стопани на производството, отговорни за неговата организация. Само тогава, когато започнат сами да решават, как да изпълнят тая или оная задача, икономическите калкулации и да мислят за перспективите за разширяване на производството, ние ще можем да подготвим широко, държавнически мислещ, знаещ, творчески работник, а не просто изпълнител на задачата. Предприятието, в което работят децата, трябва да има за цел не плана, не печалбата, а възпитанието, развитието на хармонична личност, с многостранна подготовка за труд. В това е главната му специфика. Затова не трябва да бъде тясно специализирано, а многоотраслово. Да си припомним, процесът на развитие става там, където има нужда от преодоляване, преодоляване на собственото несъвършенство, където не се допуска привикването към средата. Веднъж, в състава на делегация аз посетих Вологодската фабрика за везмо. Гледах, затаил дъх, как бягат пръстите на работничките по движещия се барабан, нанизвайки на металическите пръчки нишките. Струваше ми се, една моя непредпазлива дума – нишката ще се скъса и изделието ще трябва да се бракува. Но момичетата помълчаха няколко минути от приличие във връзка с нашето посещение, и отново гръмко се разприказваха, без да ни обръщат повече внимание. Процесът на производство беше усвоен от тях до такъв автоматизъм, главата им беше “откъсната” от ръцете. Ние не можем да постъпваме така с децата. За да не се “откъсва”, за всеки случай, за дълго, главата от ръцете, е необходим преход от един вид производство в друго. В нашия комплекс има шест производствени участъка: оранжерия, зайцеферма, микрокалкулаторен, мебелен, керамичен, шивачен, които освен първите два, работят от октомври до април включително. През останалото време бригадите изпълняват необходимите селскостопански работи в колхоза “Пътя на Октомври”. Занимават се с полевъдство, овощарство и градинарство. От октомври до април, на всеки месец и половина, бригадите сменят вида на производство. Последните две седмици на всеки два месеца, комплекса работи по-слабо от нормалното. Това е преходния период, когато бригадите се обединяват и си разменят специалисти: едните учат, другите се учат. Подготвяйки замяната, отряда се присъединява към вече обучения авангард от своя състав в качеството си на колективен ученик. Нашият опит е малък, ние сме в стадия на установяването, но нямаме съмнения в правилността на тази организация на производството. Периодът на адаптация минава бързо, без затруднения. С всеки нов кръг, с всеки нов преход, времето за подготовка на смяната се съкращава. Пика на най-голямата производителност на труда, като правило, се получава през втората половина на първия месец, след това започва бавно спадане. Ние разчитаме чрез опита да намерим най-целесъобразното време от гледна точка на развитие на децата и производителността на труда им. Ще кажа откровено: когато започнахме работа без домашни занимания, когато преминахме в цялото училище на кратки 35-минутни часове, не се вълнувах толкова, както се вълнувах за съдбата на разновъзрастовите трудови обединения. Не защото “ние няма да бъдем пощадени…”, - вълнуваше ме друго: съдбата на експерименталната работа, цялата съвкупност от идеи. Структурата на учебно-възпитателния процес се преустройваше йерархически, отстъпвайки място на своя основен фундамент на производителния труд, на разновъзрастовия трудов колектив, на неговите комсомолска и пионерска организация. Едно е, когато производителният труд е добавка към общия процес на възпитание, съвсем друго е, когато на него се възлага ролята на първия тласък, началото на всички начела. В слабата материална база, в не ангажираността на нашите поръчители на производствените поръчки, в недоверчивото им отношение, откровеното неразбиране на ролята на труда във възпитанието на децата, и като прибавка на всичко това нашата икономическа неорганизираност, ние имахме и досега имаме една от главните причини за нестабилността на нашия аграрно-промишлен комплекс. И това рязко забавя развитието на колектива, а следователно, цялата експериментална работа. Но както казват, няма лошо без добро. Тежкият преломен момент в нашия живот показа силата на разновъзрастовите обединения. В критическите минути на провалите, на горчивите уроци на безстопанствеността на някои от възрастните, ние не губехме присъствие на духа само защото, имахме поддръжката на възпитаниците си. Пред очите ни укрепваше колективното самоуправление. Вече на общите събрания се повдигаха все по-сложни въпроси, те се обсъждаха, разглеждаха се детайлно, и ако се вземеше решение, то в изпълнението му можете да не се съмнявате. Все по-често чуваме “трябва” вместо “не искам”. Оживи се работата на комсомолската и пионерска организация, тя прие по-точна идейна насоченост, издигна се авторитета на комсомолците не само сред децата, но и пред възрастните. Родителите все по-често се обръщат вече за помощ и към учителите, и към комсомолския секретар, и към отрядния ръководител на пионерската организация, и към председателя на съвета на отрядите. “Трябва да се посъветваме с нашите комисари”, - все по-често може да се чуе в учителската стая. Радва ни и укрепването на контактите между комсомолците и пионерите. Те често решават заедно не само стопанските въпроси, но и въпросите на учението, почивката, вътрешно колективните отношения, помагат си едни на други при изпълнението на общосъюзните операции. По този начин, връзката между тях стана много по-здрава и разностранна. А съревнованието! Оказва се, че това е мощно възпитателно средство! Прегледи, конкурси, олимпиади, от най-различни форми, създават драгоценна заинтересованост от общото дело, стремежа да се изпълни колкото се може по-добре, да се приеме ценното от опита на другите. Разновъзрастовия състав на равни по сила колективи позволи на комсомолската и пионерска организация да организират широко и интересно съревнование по цялата педагогика на възпитателите–наставници на по-младите (комсомолец – пионер, пионер - чавдарче), взаимоотношенията, на които с подопечните започна да придобива индивидуален характер. Практически занимания с педагогика започнаха дълго преди откриването на специалната катедра – от самия жизнен процес на децата, от самата нагласа на новите им отношения, от новото им мислене. Децата отидоха при учителя като при професионалист, за да намерят отговори на многочислените въпроси, родени от практиката. Привличане към педагогиката подържаха и всички останали наши катедри, обединяващи децата, увлечени от тая или оная област на науката, техниката, изкуството и спорта. Учителите поощряваха по всякакви начини стремежа да се привлече към света на своите увлечения и другите ученици. Но членовете на катедрата започнаха истински да влизат в ролята на обучаващи след създаването на разновъзрастовите колективи. Ние свързваме това, че са малко като количество (12 – 15 човека в отряд от пет класа и, следователно, 24 – 30 в двата отряда на бригадата), построена на доброволни начела (който с когото иска, но не повече от 3 човека от един клас), а това позволява да се намери подход към всеки, да се разберат неговите наклонности, желания, да му се помогне “да намери себе си”. В такива колективи се създава атмосферата на психологически комфорт, липсва всякаква скованост, в която е лесно да видиш достойнствата на своите другари по обединение. Влизайки в час в ролята на учител, децата престанаха да се чувстват “не в свои води”, да се страхуват от насмешките, упреците в подмазвачество – любимия прийом на недоброжелателните връстници. Те се учеха на организираност, на спокойна взискателност, на умението бързо да разпределят деловите роли, точно и лаконично да изразяват своите мисли и другите си делови качества. На педагозите се появиха не просто помощници, а млади колеги, разясняващи от позицията на ученика ставащото в класа, което е важно за сближаването на интересите на учителя и ученика на делова, творческа основа. Това забележимо заздрави обстановката, изби почвата изпод краката на тези, които са привикнали да лъжат учителите и другарите си, да бягат от отговорност, да мързелуват, да нарушават дисциплината. Разбира се, сближаването на децата с педагозите става сложно, нe винаги по възходяща, имаше, има и ще има конфликти, кризисни ситуации. Но вече няма конфронтация. И едните и другите все повече започват да се осъзнават единомишленици, работещи по едно общо дело. Ще повторя мисълта прочетена при Хегел: “Само чрез осъществяването на велики цели, човек открива в себе си велик характер…” Децата не трябва да се възпитават по детски. Детето играе тази роля, която му предоставят обстоятелствата. Малката роля способства израстването на малък човек, мащабната, великата роля способства израстването на мащабна, велика личност Зрелостта, отговорността, таланта не се получават заедно със зрелостното свидетелство, те идват в резултат на изпитанията на човека от обстоятелствата на живота, изискващи от него гражданска зрелост, отговорност и талант. На моята маса са току що получените данни от сравнителното изследване на учениците от Зибковското и други контролни училища, проведени в продължение на последните три години, под ръководството на кандидата на педагогическите науки В.Ф. Моргун. В Зибково с годините учение пораства взаимното разбиране с учителите, едни с други, нашите деца са по-комуникиращи. Света на техните интереси е по-широк, а открилите любимо занимание са повече. И най-важното е, че сред определилите себе си и своите интереси са много от горните класове. Значи, помръднали сме го от мъртвата му точка това проклето “не искам”, което така ни измъчваше през тези години. Ще цитирам някои най-типични отговори на нашите ученици от горните класове на въпросите на анкетата, разработена от психолози. Попълваха ги всички учащи се, фамилиите не се посочваха. С какво настроение отиваш най-често в училище? - С радостно. В училище сме постоянно заедно, заедно работим… - Вървиш из училище, с един ще поговориш, с други – най-често настроението ми е приповдигнато. - Има, разбира се, преходи от много радостно към нормално и обратно. Лошо настроение в училище за последните години не помня… - Настроението ми се разваля когато в училище е мръсно. Имаме дежурство: сами чистим, мием. Обидно е, когато някой те подведе… - Ако имам лошо настроение се старая да не ходя в училището, за да не развалям настроението и на другите. Но това се случва рядко. - Настроението ти се разваля, когато се сблъскаш с безразличие, с равнодушие от страна на децата и учителите. Това се случва понякога. - Лошото настроение най-често е свързано с учителите. Когато се развикат. Или на думи са за експеримента, а на практика… - В училище ме радват приятелите, нашите отношения с учителите, самата обстановка… - Хубавото настроение, когато успееш да направиш нещо, интересна работа е имало, готвили сме се в училище за вечеринка, преглед… - Сутринта отивам в училище с приповдигнато настроение, ако предния ден, в час съм поработил добре сам и съм помогнал на някого. Получил съм заслужена оценка. Отиваш и предварително знаеш: днес също имаш настроение да поработиш… - Настроението се разваля, когато не ни разберат. Ние искахме да го направим сами, а не ни дадоха… Какво ви радва най-много в училище? - Отношенията между хората. - Общуването с другите хора, ако не го приемат като убиване на времето. При това работиш над себе си. Чувстваш, трябва да израснеш… - Все пак общуването с хората. От него произлиза като следствие и лошото и доброто. Но доброто при нас е повече. - Общуването в труда. Тук всеки веднага издава истинското си лице. - В училище с децата и с учителите можеш да разговаряш за много неща… - От нашето училище човек излиза много по-сериозен, по-добър, в него има много по-малко мръсотия… Грешки, разбира се, имаме, не винаги ни се удава да постигнем това, което ни се иска. Но когато успееш – на душата ти е радостно. Какво ви харесва да правите? Какво се стараете да правите със своите ръце? - Харесва ми, след зимния сън, всички заедно да чистим училищния двор… - Активно да общувам с хората. Преди всичко е интересно да мислиш, да разсъждаваш над взаимоотношенията между хората. Няма нищо по-интересно. По-рано: минават хора. И какво ми пука за тях? А сега знаеш, виждаш, опитваш се да разбереш всеки човек… - Заедно с учителите съм съгласна да се занимавам с всичко, а под тяхно ръководство – с нищо. - Харесва ми да довършвам всичко до край. Често се налага за това да насилиш себе си… Да отгледаш в себе си такова отношение е трудно. Не можеш да го отгледаш само. То е свързано с всичко останало: отношението към доброто, към злото, отношението към хората… - Да довършиш до края започнатото, макар и да е трудно, когато се получи, е много приятно. - Да общуваш с този, който по моите понятия е истински. Истински можеш да станеш. Само че за това е необходимо отговорно дело, в което да бъдеш привлечен. - Харесва ми физическата работа. Труда и спорта. Обичам да работя в къщи със своите ръце. - Да работя над себе си. Опитвах се и продължавам да опитвам да бъда по-спокоен, по-добър. Да не нервнича. Да се преборя с мързела си. - Активно да общувам с хората. В къщи обичам преди всичко да въвеждам ред… - Да работя над себе си. Понякога съм невъздържана. Мога да кажа нещо криво. Понякога съм скована… - Обичам да дежуря в класа. Вечерта след катедрите почистваме или рано сутринта. Всички влизат в чист клас. Приятно е. - Да правя нещо заедно с хората. - Да работя на катедрата. - Обичам да слушам гората. С часове мога да наблюдавам звездите. Увличам се от гледката на изгрева, на залеза… - Да наблюдавам природата. Гледаш през прозореца, когато вали дъжд и размишляваш… - Обичам да чета. Харесват ми Толстой, Пушкин, Лермонтов, Блок. Чета бавно. Разтягам удоволствието. - Да работя над себе си. Прекалено съм подвижна. Трябват много усилия за да се съсредоточа. Понякога избухвам. Стремя се към сдържаност. - Иска ми се не само да зная, това се разбира от само себе си. А да виждам по-широко. А за това трябва да знаеш повече, и повече да общуваш, и повече да четеш. - Моето най-любимо занимание е да слушам птиците, макар и не винаги да мога да ги различа по гласовете. Обичам музиката, особено Моцарт. В училище слушаме музика почти всеки ден. - Занимавам се със самовъзпитание. Понякога ми пречи не мързелът, а неподготвеността ми ли, какво ли? Искам да работя над себе си. Да бъда внимателен над хората. - Обичам заниманията на катедрите. Там учителите хем са същите, хем не са. Друга е настройката. Особено е интересно, когато вървиш с изпреварване от година. Така беше по математика, химия, физика… започваш да се самоуважаваш повече… Могат ли родителите ви да споделят всички ваши увлечения? - Не. Те имат друго образование. Друг живот. Но те се радват, когато при нас се получава нещо… Съобразяват ли се с вас педагозите в училището? - По-често се съобразяват, отколкото не… - Ние водим разговор като равни и с директора, и с завеждащия учебната част. Съветваме се, спорим. - Имаше случаи когато не се получава, както ни се иска. Но все пак се вслушват в нашето мнение. - На мен през цялото време ми се струва, че учителите са по-обидчиви, отколкото ние. С тях трябва да си по-предпазлив, отколкото с децата. - Колкото повече ни доверяват, толкова повече сме самите себе си: вярваме и повече правим… - Съветват се с нас, учителите се съобразяват с нашето мнение. Това е голяма работа… - Всичко, което правим в лагера, минава само през съвета, през бригадирите… - При нас формални събрания няма. Съобразяват се с нас… - Ние решаваме много сами, например, в бригадите. Не директорът на училището, а ние сами, бригадата решаваме кого да наградим за добра работа… Отговорите на децата не могат да не радват. И все пак, както и преди, на душата ми е тревожно. Мислено вървя по училището и виждам не само радостни, не само замислени или тъжни, но и празни очи. Не доработваме. Нещо не е взето предвид. Има някакъв пропуск в системата от нашите представи за бъдещото училище. И един ли е той?.. Минава марта на нашето израстване. Още вее хлад от неразбиране, ту тук, ту там лежат сивите петна на незнанието, неумението, и нашите достижения за сега са нестабилни, появяват се по цялото поле предстоящи битки за нови и светли начала на живота. Но всеки ден ние все по-ясно виждаме гъстите и буйни израстъци на нашата мечта. И това въображаемо утре, ставащо възможно след дълги години труд, става все по-видимо, дава ни сили да се надяваме, да вярваме и да градим. Изтегляне 1.06 Mb. Сподели с приятели:
|