Това е велика книга
“Върви, синко, върви. Всичко ще е наред…”
Изтегляне 1.06 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ОБРАЗА НА БЪДЕЩЕТО
“Върви, синко, върви. Всичко ще е наред…”Минаха години, но периодично сънувам мигащото око на комуникатора. Включвам го, и чувам гласа на Славик, само не мога да разбера какво ме пита той. Чуват се смущения, пращене. Искам да се надигна, искам да ида при него, но краката ми са срасли с пода и не мърдат… Откъсвайки се от спомените, обхождам с очи зибковските деца. “Как ще се развие нашата съдба? Нима и тук…” – ме бодна мисъл. А може би да се откажа от всички експерименти, да работя в установените рамки. Детство и рамки? Не! Детството е необходимо за щастието от мащаба на задачата, за вдъхновяващата висота на целта. Вкарвайки децата в рамките на привичното, “даденото завинаги”, предпазвайки ги от борбата, ние ги лишаваме от тяхното усещане за значимост в света. Ръката ми трепна. Не искам ли да измоля прошка от Славик? Колко е трудно с теб, съвест! Мъдри сме всички, когато гледаме назад или от страни. Ох, тази мъдрост след боя! Всичко й е ясно, всичко може да обясни. Не! Не можех тогава, поставен пред необходимостта на избора: или идеята, или децата; или експеримента или възможността да бъда директор, - не мога да избирам това или онова. За мен всичко е едно цяло, както небето и земята, като хляба и водата. Не можех, защото бях принуден да си отида от училището. На децата съм им нужен заедно с мечтата, няма личност без нея, само присъствие… - Гледайте да не се провалите! Помнете за децата. Раните в детската душа не заздравяват, - по бащински ме предупреждаваше, изпращайки ме в Зибково за подготовка на експеримента В.Н.Столетов. – Помнете, на какъв риск подлагате носената под сърцето идея, и не само под вашето сърце… Сурово лице, резки, като изсечени с длето, бръчки на бузите и челото, под сивите вежди – доброта и ум. - Ще работите при нас. Това беше на 3 април 1979 година. Виделият много в своето време, суровият посивял човек ме спаси, протегна ми ръка, застави ме отново да си повярвам. И там, където виждах непрогледна нощ, започна да просветва зазоряване… Още една среща, през майски ден на 1980 година. Столетов с характерната за него придирчивост, прочете програмата за предстоящия експеримент, която написах по негов съвет “направо от мечтата”, погледна ме някак си много внимателно. - Е, какво пък, поработили сте сериозно. За предприетия опит да съберете на едно място знанията от много дисциплини за човека за това, да се реформира учебно-възпитателния процес в училището, да се създаде в него условия за хармонично развитие и да осъществим идеята на В.И.Ленин “за подготовката на всестранно развити и всестранно подготвени хора, които могат да правят всичко”, - благодаря. Програмата е интересна, - бавно, като че ли изрязваше всяка дума, замислено продължи той. – Но в нея има толкова много компоненти, които е трудно да свържеш, много трудно. Всеволод Александрович въздъхна, погледна ме в очите, и като че ли спорейки с някого, завърши: - Но това, - той още един път посочи програмата, - е далечен прицел. Вашата работа, може би няма да е необходима на масовото училище скоро. Но тя непременно ще потрябва. “А сега, момче, сега трябва да се държиш, - казах сам на себе си. – Сега само напред”. След многолетни митарства, недоверие, след обвинения в лъженоваторство и насмешки, думите на президента: “Аз вярвам…” бяха за мен като светлина за спелеолога, отчаял се да излезе от дълбоките лабиринти на пещерата… И ето отново съм в Москва. Отново вървя по Погодинка. Високото здание номер осем. До стъкления вход блестят големите букви “Президиум на Академията на педагогическите науки на СССР”. - Всеволод Николаевич замина в Берлин на симпозиум, - приветливо ми каза секретарката Лидия Ивановна. И съчувствено добави: “Защо не позвънихте? Нещо случило ли се е? Нещо срочно?” – с тревога се вгледа в очите ми. - Срочно е, срочно, Лидия Ивановна, - отговарям с въздишка аз и излизам от приемната… В сърцето ми обида и злоба. На кого? На себе си, на обстоятелствата, на моето началство, на нашата “любов” към хартийките? Най-вероятно това бе обида и злоба без определен адрес. “Какво да правя? При кого да отида?” Тези въпроси усилваха и без това тревожното чувство. “При кого да отида? Какво има тук за гадаене? – ще кажете вие. – Иди при този, който изпълнява съответните задължения… Работата е държавна. Трябва в министерството? – Иди. В Госплан? – Иди…” Неприятно ми е да си призная, но, вижда се, трябва: страх ме беше да отида и да прося. Панически се страхувах от отказ. Нали се е случвало и това. Колко пъти сме слагали мечтата на везните на сметките на председатели на колхози, директори на совхози и всевъзможни “зав” и “зам”, когато пътувах да търся съмишленици, когато зад гърба ми не беше държавна програма, нямаше академия, не стояха известни учени, когато трябваше да се агитира, да се намира “общ” език и т.н. и т.н. Да, страх ме беше. Искаше ми се да забравят за мен, но само да ми дадат възможност да работя… Съвсем не беше елементарен отговора на въпроса: “Къде да отида?” Където и да е не може да отидеш, както и майката няма да отиде с детето си, което е износила под сърцето си, кърмила с мляко, научила го да говори първата дума, при кой да е лекар. Реших, да направя експеримента свършен факт. И се върнах Зибково… Нощ. Езеро. Огън. И песен – нашата песен: …И пшенично поле – златен отблясък, В синевата на небето разцъфнало слънце-маргаритка, И песен за любовта пее човек, Станала песен-Родина. Гледам на децата с надежда. На лицата им – отблясъци на огъня. Отблясъци?.. А може би, това е техния собствен огън, огъня на сърцата им? - Другари! – започвам, с неочаквано дори за мен, глух глас. – Не зная, не мога да съобразя, какво да правим в тази ситуация. Сами виждате, колко сме останали. С работата няма да можем да се справим, физически няма да успеем. Трудно ми е да си призная, но нищо обнадеждаващо не можах да донеса от Москва… “Не това трябва да кажа, не това… Но какво мога да кажа още?” - Защо да не се справим? – чух гласа на Лена Брежатова. – Защо да не се справим? Вие… не сте прав… - гласа на момичето потрепери. Паметта за кратък миг отново изкара на повърхността на съзнанието последния, кратък разговор с Славик Саблин. Неволно видях очите на момичетата от Ясни Зори и се натъкнах на очите на Лена Ковальова, на нейното недоумение: “Какво става с вас?” Устоявайки на погледа ми, тя тихо, но уверено: - Напразно така мислите, Михаил Петрович. Ние, разбира се, сме малко. Но това въобще не означава, че няма да можем да се справим. Трябва от сутринта рано да започнем работа. Не разбрах, защо я спряхме. Според мен, беше много по-лошо. И сега ще издържим. Някой хвърли в огъня сухи клонки, той избухна с ярка бяло-синя светлина. И надвесената тъмнина трепна, заклати се, удари се в храсталака, и падна зад стръмния рид. - А вие не се съмнявайте в нас, Михаил Петрович! Ние, разбира се, сме малко… - Корабльов направи пауза. На скулите на ярко осветеното му лице отчетливо се открояваха изпъкналостта на мускулите, между веждите му се бе очертала упорита гънка. – Но затова пък тук, - Вася сложи ръка на гърдите, - във всички има много. - Момчетата, ние ще ги съберем, - подкрепи го Сергей Люлин. – Не само на едни деветокласници се крепи света, ето Вовка Стрелцов, е в седми, с какво е по-лош, а Беляев е в пети, и не по-лошо от другите се справя. - И не само ученици, може и учители, и родители да повикаме… - Какво все повтаряте: ще съберем, ще съберем. А ако не съберем? Колко престои имаше, спомнете си. – това вече е седмокласника Стрелцов. – Ако пресметнем всичко – ще се справим! “Поразително, - мислех аз, - кога успяхте да станете такива? Или аз не съм ви забелязал? Вие сте били, а аз не съм видял? А може би новата ситуация ви е преустроила, групирала ви е в един възел от ценности, които сте трупали с годините? И когато е настъпил часа – те са заявили за себе си с пълен глас? Как, аз, опитен човек, не за първи път сблъскващ се с трудности, припасувах, а вие…” - В “Смели”, - продължи Стрелцов, - нима по-леко е било? Когато разказвахте, аз си помислих: “И за нас да имаше такова изпитание!” Може би не е хубаво така, но ми се искаше да се случи при нас нещо такова… - И се случи… - неочаквано светло се усмихна по-малкия брат на Стрелцов, палавия Вовка. – Вие мислите, че сме по-слаби? – попита той. - На дело ще видим… - ме изпревари Корабльов. Отново замълчахме. Всеки мислеше за това, ще му стигне ли характера, волята да устои. - Казахте, че сме малко, - почти пеейки, с леко “акане”, заговори Ира Милетина. А знаете ли, какво беше тук, когато заминахте? Някой пусна слуха, че никакво училище няма да имаме. Пари нямало или нещо друго. Като че ли някакво началство е против… А вие… изобщо, сте заминали завинаги… Отначало ние не повярвахме, естествено. Но след това минава ден, втори, трети, четвърти… а вас ви няма. Стана някак си несигурно. Все пак ние не ви познаваме все още. Ами ако е истина? Съжалили сте децата, не сте могъл да им кажете направо в очите. Селото се задъхва от клюки… В управлението видели, как някакъв лис чичко с “Волга” пристигнал и заявил авторитетно, че за училището никой още не е решавал и да решава не се кани. Родителите започнаха да пристигат тук, кого с добро, кого със сила, откараха в къщи. – Ира се усмихна тъжно и продължи: - Моите родители, например, също идваха… “Седите тук като диваци в гората, храните комарите, смеят се над вас и над нас”. Аз, както и другите, които останаха, успях да убедя своите, че всичко това са слухове, че вие ще дойдете и ще има училище за нас – експериментално. А много повярваха на слуховете… Тук последните две нощи беше студено. И тръгнаха. Започнаха да напускат лагера. Отначало по един, след това цели палатки избягаха. – Ира внезапно изхлипа. Ирина, винаги открита, радостна, сега изтриваше със здравата си длан, неочакваните и за самата нея сълзи. Тя се опитваше да се усмихва, но вместо усмивка на лицето й се появи жалка гримаса. Някой от момичетата също подозрително подсмъркна с нос. Кръгът като че ли настръхна. Изглежда децата си представиха преживяните неотдавна дни, когато си заминаваха тези, с които заедно мечтали и работили. Загубите на младото сърце – това не са драми и дори не са трагедии – това са крушения, катастрофи. Припомних си чувството на безизходност, с което аз самия си отивах от входа на училището през този последен март в Ясни Зори. И отново се сви сърцето ми от тъгата по завинаги загубеното. Изглежда, ще ходя с нея цял живот, и докато дишам ще чувам гласа на Славик: “Ще дойдете ли днес?” - Представяте ли си, заминават, заминават… - въздъхна Саша Беляев, плътно скроен момчурляк, един от най-младите ни другари. Той заедно със своите приятели Вася Дубенко и Олег Сапелняк премина в пети клас. – Да бяха тръгнали наведнъж, а то се влачат един по един. Заминава един и чакаш, кой ще бъде следващия. А аз стоя и мисля: “А ако всички си заминат!” Гледам Васко. А той е мрачен. Виждам: “Не, Вася няма да замине, значи, поне двама ще има”. - Да, разбира се! Ти и Корабльов – двама герои от целия лагер! – през сълзи се засмя Малетина. - А Кондратенко ни агитираше и ние да заминем: “Да вървим момчета, докато не са ни изяли комарите. Нека тук ентусиастите да се оправят”. - Ех, как ми се искаше да му фрасна един! – стисна юмруци Люлин. – Но Ратушная ми попречи. - Само боеве ни липсваха! – го упрекнала чернооката Галя Ратушная. – Ще има храна за нови клюки. - А след това се събрахме всички вечерта. Седим край огъня, на душата ти тежко, и така ти се иска да поплачеш, - замислено ровейки в пепелта с пръчка, за първи път се обади Люда Байдикова. - А вчера, когато всички влязоха в нашата палатка, - почти с шепот проговори Галя Шчетинина, - аз преброих всички. Наброих петнадесет. И ми стана страшно. - Да, да чакаш не беше много… Поне работа да имаше. - А аз колко пъти ви виках: “Давайте да работим!” – неочаквано почти закрещя Стрелцов. Всички, като че ли зарадвани на разтоварването, се разсмяха. В огъня подхвърлиха клони. Пламъка избухна с нова сила. - Михаил Петрович! А ако не бяхте намерили пари, щяхте ли да си отидете от нас? На мен ми се стори, че огъня прекрати своето пърпорене: такава тишина настъпи. Децата с напрегнато очакване се вглеждаха в мен. - А аз и без пари дойдох! Колко странно преобръща понякога живота нашите чувства. Неприятната новост като че ли махна бентове в душата. Стана леко да се диша, да се гледа, да се слуша. И когато на въпроса на не за пример на всички нас съхранилия благоразумие Корабльов: “Какво ще правим?” – аз отговорих: “Ще работим!”, ние с цялата мощ на белите си дробове закрещяхме: “Ура-а-а!” Това беше отчаяно лекомислие, детинство. Но в тия минути не се съмнявахме: всичко ще има сега, и пари, и материали, и официално разрешение. Ние вярвахме в справедливостта. И затова се чувствахме леко и радостно. Ние знаехме, че не само зданието ще бъде подготвено за първи септември, но и нашият живот ще тръгне по други начин. Радвахме се, че не си заминахме, че не се предадохме, че останахме верни един на друг и на мечтата. Радвахме се на откритието в себе си на доброто, на истинското. Радвахме се на огъня и звездите, на гората и езерото. Радвахме се, както се радва човек открил пред себе си безкрайността на живота, непобедимостта на стремежа за красота. И се радвахме не напразно. Когато решението за експеримента беше прието, ние спечелихме не просто време, а първата битка за колектив, залагайки в неговия фундамент безценно качество: вярата във възможностите на човека, в красотата на неговия дух. На 4 юли 1980 година е рождения ден на лагера за труд и отдих “Ясни Зори”. Името му дадоха в чест на Яснозоринското училище, в чест на всички, който правеха първите крачки към зората на нашата мечта. На 1 септември 1980 година обновеното училищно здание приемаше зибковските деца. През това лято аз още един път се убедих: най-доброто в нас се изгражда с труда на сърцето, ума, ръцете, ражда се в борбата за човешкото в себе си и в другите. Личността се формира в мъчителното преодоляване на себе си, в преживяване на мъка, отчаяние, радост, подарена на другите, в съпричастност към общото, голямо, истинско дело. Потвърди се истината, открита в Ясни Зори, - ограждането на децата от трудностите обеднява живота им, изкуствено спира развитието им. Детето се стреми към сериозен диалог с живота, имайки на това право и възможности. И колко е важно да му предоставим поле за дейност, където ще може да расте като човек и гражданин. ОБРАЗА НА БЪДЕЩЕТОНие често казваме: образа на неговия живот, образа на неговото поведение. Казвайки това, разбираме, че всеки живее по образ, система от представи за себе си, на своето поведение в средата на другите. А кой е изградил този образ? Самия му носител и обкръжаващите. По-точно, не просто обкръжаващите, а тези, на които е повярвал. Да, ние виждаме себе си с очите на тези, които вярваме, така или иначе синтезираме тяхното мнение в себе си. Ние попиваме в себе си това, което ни се струва необходимо, сравнявайки себе си с другите, поправяме, потягаме, почистваме. Настройваме се основно по изискванията на този, когото смятаме за авторитет. Изработваме с времето определено мнение за своето “аз”, за това, как трябва да се действа в този или в онзи случай, ние забравяме, кога и при какви обстоятелства сме творили своя образ, създавали сме вътрешното си усещане, което е определило съдбата. В най-добрия случай помним само преломните моменти, рязко променили нашето самосъзнание. А “мъничкия плюс” и “мъничкия минус” забравяме. Но ако помнехме този процес на “лепене” на своя образ, щяхме да осъзнаем, как удар след удар, парче след парче, великият скулптор – живота, ни сътворява. Възможно е, ние бихме изменили съществено нещо в себе си. Нашия живот е съавторство, взаимодействие на нашия “аз” с другите, със средата, която ни обкръжава. Нашето “аз” не е нищо друго, освен синтез на приети в себе си критически или некритически определени качества на другите. Много нещастия, точно така както и успехите, достиженията, израстват от този образ. През ученическите години водещ архитект или скулптор е призван да бъде учителят. А главните му съавтори са децата, целия училищен колектив плюс цялата обкръжаваща училището човешка и природна среда. Както и на всеки творец, на учителя му е необходимо да си представи творението си. Колкото то се вижда по-ясно в главното и в детайлите, толкова по-целенасочено върви творчеството. С времето картината се уточнява, внасят се корекции, тя трябва постоянно да присъства във въображението на автора. Добрия учител вижда своя ученик в нещо като три проекции: минало, сегашно и бъдеще. Бъдещето – съвършения образ, където набелязаните от учителя заложби, тези или други психологически свойства на личността са доведени до най-високо ниво на развитие. Сегашното – това, което имаме сега реално. Миналото – това, което е било да сегашното. Вглеждайки се заедно с ученика в неговото настояще, педагогът помага на детето да види измененията, тенденцията на растеж, да ги съпостави с това, какво е било и какво ще бъде, планира по-нататъшните действия. Да се предвиди бъдещето, да се мечтае за него, да се действа съобразно с мечтата – това е незаменимото гориво и възпитание, и самовъзпитание. Педагогът може да постигне най-висш възпитателен ефект, когато заедно с ученика мечтае и се приближава към мечтата. По-точно, насочва процеса на растеж на ученика, пробужда към действено, активно самостроителство, самоусъвършенстване, в съответствие с неговата представа за идеалната човешка личност. Мечтата отваря перспективата, нейната висота мобилизира силите, закалява волята, характера. Но става дума не за празна, безпочвена мечта за построяването на въображаемия “аз” от наличните дадености, от своеобразността на личността. Учителя забелязва и най-дребните първи израстъци, първите микроелементи на бъдещия, на прекрасния човек. Трябва да го гради от доброкачествена “суровина”, да премахва всичко негодно, слабо, пречещо на здравия растеж. Без съзнателна активност на самия човек в изграждането на собствената си личност не може да има възпитателен процес. И не трябва да се маркират нашите намерения. Педагогът е дошъл в училището, за да помогне на ученика да стане човек. Но в това не може да се постигне нищо с принуда, а само с пример на съвместна борба за по-доброто във всеки. Ето каква, според моето мнение, трябва да бъде нашата педагогическа позиция: “Ние заедно ще се борим, заедно ще живеем, заедно ще работим над себе си, ще се борим сега и ще се готвим за утрешната, още по-напрегната борба за най-святата мечта на човечеството: комунизма. И заради щастливото бъдеще на нашия народ, на народите по земята, ние ще започнем да работим над усъвършенстването и укрепването на своите сили”. Акцентът трябва да бъде много точен: не “усъвършенствай се, израствай, а аз ще погледам, как ще го направиш и ще те подкрепя”, а “ние ще бъдем заедно, задължени сме да растем заедно, защото сме отговорни за своята земя”. Такава позиция премахва отчуждението и прави ученика борец още на старта на живота. Той не се готви за борба, а се бори още сега. Не вярвам в педагогическите проповеди. Аз вярвам в педагогиката на борбата, в борбата не редом с ученика, а заедно с него, рамо до рамо. Великият и вечен въпрос “защо?” ни поставя пред нас цел. За да не се объркаме в сложните, драматически проблеми на живота, учителят и ученикът трябва да се вглеждат в бъдещето, всеки път уточнявайки, усъвършенствайки неговия образ. Това е голяма, напрегната, изискваща систематически и целенасочени усилия работа. Опора на мечтата е марксистко-ленинското световъзприемане. Мечтата трябва да бъде радостна и светла. Помните ли: Чернишевски: “Бъдещето е светло и прекрасно”. Мечтата е незаменим стимулатор на търсещата активност на човека, ако тя не е схематична скица, не е само контур, а ярка физически усещаща се картина, с която човека се е сраснал, като с реалност отложена във времето. При вас не се получи? Мечтали сте слабо или по един. Изтегляне 1.06 Mb. Сподели с приятели:
|