Това е велика книга
Изтегляне 1.06 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Тази земя е обилно полята с човешка кръв. Могили, обелиски, монументи…
- ОТ КЪДЕ ЗАПОЧВА УЧИТЕЛЯ
- ИЗПИТАНИЕ
- Съчувствено ми се усмихна и се запъти към чакащата го “Волга”…
Минаха пет години…Пет години не писах… Не съм писал нито статии, ни очерци, а мислите за книгата отложих настрана, както ми се струваше задълго. Отчети в академията, сухи справки, доклади на колегията в министерството, кратки бележки-наблюдения – това е кръга на моите писмени грижи през тези години. Книга не написах, защото ми се струваше, че още е рано. По същата причина отложих дисертацията “за после”. Сутрин бързах за училище. Пришпорвах към мислене и себе си, и всички, които учеха и се учеха. Ние търсехме и пробвахме. А проблемите растяха и растяха. Върна се мисълта и за книгата. За книга, в която ще разкажа за нашето участие в общонародното търсене на оптимална система на възпитание и обучение на човека-труженик, човека талант, красив духовно и физически, верен на своя дълг пред родината. Всичко, което е написано, скъпите преживявания, а и всеки ред е като малко парченце от сърцето… Мисля, че за читателя ще бъде интересно да проследи процеса на развитие на идеите, да премине с автора трудния път на реализиране на мечтата за училище, където леко и свободно да разцъфтява Великото Детство, където ученикът и учителят са другари, единомишленици и във всяко дете, от клас в клас, да расте здрава, ярка, самобитна и непременно талантлива личност… - Вие ли сте Шчетинин? - Да… - Михаил Петрович? - Да. - Моята фамилия е Лебедин, казвам се Николай Петрович. Аз съм от Кировоград. Имам с вас много важна работа… Кога сте свободни? – с този телефонен разговор, делови и малко загадъчен, влезе в моя живот Кировоградска област. Пристигнах там през май 1980 година. Първия район, с който ме запознаха хазяите, се оказа Онуфриевски, където дълги години в село Павлиш работил Василий Александрович Сухомлинский. Районът е малък, селски, едва ли е знаел за него някой, ако не беше световната слава на Павлиш. За да почувстваш незабележимата красота на тукашните места, трябва да се махнеш от шумните ленти на асфалта. И тогава ще се открият един след други бисерите на този край: ту ливада с прелестно разсипани цветя, ту тайнствено горско езеро, където така ти се иска да чуеш тайнствена история, ту изведнъж простряла се до синевата, пъчейки се със златото си пшеница. Тази земя е обилно полята с човешка кръв. Могили, обелиски, монументи…Селото, в което отидохме за пореден път, бе Зибково. Училището бе обкръжено от стройни зелени тополи, двуетажен оранжев правоъгълник, отпечатан в права като линия улица с нейното име, отпред, на която като своеобразен залив излизаше малък площад. Влязохме в преддверието. Повя ни прохладата на току що измит под. Тишина. Но ето, звънкият пунктир на токчета я начупи на парчета. Срещу нас идваше невисока на ръст, чернокоса жена. - Тюрина Надежда Суреновна, директор на училището, - представи се тя. – Чакаме ви. Можете да побеседвате с учителите. - А децата в училището ли са? – попитах аз. - Да, - отговори директорката и добави: - Осмокласниците… - Не можете ли да ги съберете? - А колко време ще продължи беседата? - Мисля, четиридесет минути… - Значи, четиридесет минути – час, - повтори тя, като че ли се колебаеше, - е какво пък, добре. Ще почакате ли в кабинета, докато събера децата? - Не-не, не се безпокойте, ще огледаме училището. - Михаил Петрович! Децата чакат, - скоро ни повика Надежда Суреновна. - Вие знаете ли за какво ще говоря? – попитах я аз. - Да. Четохме вашите статии “Камбани на детството” в “Комсомолска правда”… “Училището на бъдещето се ражда днес” в “Нов свят”. Дори ги обсъждахме на педагогически съвет. Но това което пишете не е за масовото училище. В живота е по-сложно. С деца, при които в семейството е нормално, при които има определени дадености, защо да не се експериментира… - А ако проведем експеримент тук?.. - При нас?! Тук?! Това е невъзможно! – изпусна Тюрина. - И затова вие сте пас… - Аз?! – Надежда Суреновна повдигна своите тежки черни вежди. – Рискувате вие. Аз имам приятелка която работи в експериментално училище. Тя разказваше какви учители подбирали. Тук не е град, не можеш да преместиш учител в съседното училище. - А с всички, които са тук? - За да дискредитирате идеята си? - Имате ли такова желание? - Но защо така, - въздъхна Надежда Суреновна: Силичка си нямаме. А и контингента от деца… Не, не, децата са си деца, дори са по-послушни отколкото в града. Но общото развитие е значително по-слабо. Ето поговорете с тях и ще се убедите. Предупредих ви. Да вляза ли с вас или вие сам? - Сам, - и аз отворих вратата с надпис “8-ми клас”. Ето го, тревожното мигновение, предшестващо първите думи. Мълчалива престрелка с въпроси-мисли, продължаваща част от секундата. “Кой сте вие? За какво дойдохте? Какво има там в душата ви?” “А вие за какво мислехте току що? Как да говоря с вас? Ще се разберем ли един с друг?” Накрая казвам: - Здравейте! Моля, всички да седнат. Простете ми, че ще отнема от времето ви. Можем ли да побеседваме четиридесет минути? Настъпи неловко мълчание. Някъде изскърца стол и отново тишина. Всички гледат чиновете. От време на време ще ме стрелне нечий поглед и отново ще се скрие под ресниците. А на мен така ми е нужен откровен разговор. Настроен съм за работа, вярвам в успеха. Но какво е моята вяра?! Аз не мога нищо да направя, ако не станем единомишленици. Просто да предложа своя вариант за бъдещо училище, колкото и да е добър, е безполезно. В този случай, ще ви се падне ролята на статисти. Но тя няма да предизвика в никого ентусиазъм. А без ентусиазъм няма инициатива. Трябва да се направи така, че заедно да станем борци за ново училище, да си представите какво може да бъде, и да повярвате, че е възможно осъществяването на мечтата. Тогава… О, какво ще стане тогава, аз много добре знаех от Ясни Зори. И същите Ясни Зори ми подсказваха, че отначало трябва да отида при децата. Трескаво търсех изход. “Мисли де, мисли! – подклаждах се аз. – Ти си непознат за тях човек. Непознат. Опита с общуването с връстниците им, на които бях учител, не влизаше в сметката. Там влизаше в клас не за начало, а за продължение на разговора, отдавна преминал брега на урока, във всяка твоя дума бяха светове от заедно преживяното, разбираемо за тях. А тук на скалата на отношенията нула. Единственото спасение, да се подчертае, че те са стопаните, а ти си гост. Те трябва да решат, да ме приемат или не. Може би, ще се наложи да се извиня и да си изляза”. - А вие говорете! Ние слушаме! – дойде ми на помощ седящата на първата маса до прозореца светлокоса девойка. – Просто ние… се стесняваме, - усмихна се тя. Погледнах с благодарност към нея и попитах: - Как се казвате? - Лена… Лена Брежатова. - А вас? - Ех, деца, извинявайте! Аз дори не се представих. Михаил Петрович Шчетинин, старши научен сътрудник на НИИ по общи проблеми на образованието към Академията на педагогическите науки на СССР, - казах излишно дълго и някак прекалено официално. - От Москва ли сте? – попита слаб младеж и не дочаквайки отговора се представи: - Аз съм Корабльов… Васка, - добави той, след това бързо стана и някак по птиче се поклони. Класа дружно се засмя. - Да, Вася, от Москва, - радвайки се от затоплянето на обстановката, отговорих аз и вече за целия клас казах: - Сега много учени разработват модел на бъдещето училище. Какво трябва да бъде то? Иска ми се да узная вашето мнение. Много е важно, деца, да се посъветвам с вас. - Направо с нас?! – възкликна някой недоверчиво. - А с кого другиго? - Ние ще ви насъветваме… ще се уморите да си записвате, - проточи с рязък бас късо подстригано момче от последния чин. - Знаете ли, деца, имам предложение! – като че ли без да съм чул тази реплика, продължих аз. – Дайте да си се представим в две роли. Нека всеки оставайки ученик, да си се представи в ролята на вълшебник. Какъв живот в училището би си направил за себе си – ученика? - По-добре вие ни разкажете, а ние ще послушаме, - каза съседката на Брежатова, чернокоса, черновежда, с големи тъмнокафяви очи миловидна девойка. - Как се казвате? - А трябва ли да ви затрудняваме? Все едно утре ще ни забравите, надявам се, не сме ние единствените с които се съветвате. - Галка! Какво се правиш на княгиня Мери? – викна Корабльов. - Не Галка, а Галя… - засегна се момичето. И виждайки, че искам да й кажа нещо, добави: Странно е някак. Да пропътуваш хиляди километри за да се посъветваш с нас. – И надигайки се малко, меко произнесе: - Галя Ратушная. - А кво! Квото ми скимне, това и да предложа? – отново избоботи късо стригания. - Разбира се, каквото искате. - Тогава да се закрие училището съвсем, - категорично махна с ръка той. - А как се казвате? - Аз ли? Ами Сашко… - Сашо, вие сами разбирате, че вашето предложение е неприемливо за настоящето, а още повече за бъдещето. Вижда се, не вие много сладко в училището? - А какво хубаво има в него?! – убедено произнесе младежът. - Може би, най-добре е да махнем от него това, което ви причинява болка? - Мен не ме боли… От какво да ме боли? – вече почти със злоба, като че ли не желае да говори повече с мен, се обърна настрана. - Добре, няма да нарушаваме нашите условия. И така, отчитайки предложението на Сашо, закриваме училището. Но като вълшебници ще построим на мястото на старото ново, от нулата. - Защо от нулата? Не всичко в него е лошо. И изобщо,. – решително стана Брежатова, - питат ни като хората, искат ни мнението, а ние… - И обръщайки се към мен, с вълнение започна: - Вие знаете, трудно е така, без подготовка, да кажеш нещо смислено. Но най-главното, което ни измъчва, това са крясъците. Учителите не трябва да виждат в нас мумии. Трябва да имаме желание да идваме тук. Лена говореше, спираше от време на време, често се обръщаше ту към един, ту към друг: “А помниш ли?..” Нейното изказване стана това камъче, което предизвиква лавината: децата се разговориха. Обърканата, неспокойно смутената мисъл постепенно укрепна, набираше сила. Колко пъти съм се удивлявал на нестандартността й, на смелите й завои, питайки се отново и отново: “Откъде е това?” Като че ли току що, за първи път в живота ми се яви това чудо: мисълта на детето. И тя винаги се ражда, ако сърцето на нейния творец е отворено за среща с теб. Жалко, че такива минути са рядкост! Да разкрепостиш ученика, да му дадеш свобода за самоизразяване, да премахнеш преградите на страха, страха да не бъдеш осмят, - значи, да пробудиш гения в него. В стаята с табелка на вратата “8-ми клас” тържествуваше мисълта. Ние се прекъсвахме един друг, крещяхме, спорехме… Директорката на два пъти надникваше и разбиращо затваряше вратата. Но накрая не издържа и влезе. - Михаил Петрович! Педагогическия съвет завърши, чакаме ви. - Да-да, сега… - търкам се по челото, като че ли се опитвам да си спомня нещо много важно, и спомняйки си това важното, казвам: - Надежда Суреновна! Още малко… - Още малко! Надежда Суреновна! Поне пет минути! – подкрепейки ме дружно, моли осми клас. - А вие знаете ли, - не се предава директорката, - колко време седите тук? Два часа! Учителите ви чакат, Михаил Петрович. Колко време ви е нужно още? - Поне още… осем минути. - Добре, още петнадесет минути, - усмихна се директорката, - а ние ще обявим почивка. Тя излезе. Обърнах се към класа и потреперих. Класа е притихнал. Но очите! Какви очи ме гледаха. Не, не на мен, а направо в душата. Господи! Колко обичам тази смела откровеност и доверчивостта на детските очи! Очи… Очи… Съмнение – въпрос. Пред вашата вечна повест. Искам да отговоря със съвест. Ще излязат от душата и ще легнат на хартия думите на песен, а аз ще виждам очите на Света Шептун и Федя Корабльов, Оксана Матченко и Вася Дубенко, Лена Брежатова и Вася Корабльов… - учениците от Зибково през 1980 година. И заедно с тях в моята памет ще останат очите на децата от Ясни Зори. Ще минат години и когато ме попитат защо избрах именно Зибково, аз ще изброя причини, логически ще ги обвържа една с друга, но главната няма да мога да обясня с думи… В класа цареше тишина, само че не такава, като в началото. Това беше тишината на взаиморазбирането. Аз вече ги знаех всички по имена. Ето този редом до Корабльов е Сергей, динамичен, взривен, сега гледа някак настръхнало. Малко по-напред: две приятелки Люда и Таня – меки и спокойни… - Михаил Петрович, всичко това, което си пофантазирахме тук, наистина ли ще се сбъдне? Какво е необходимо за да започне експеримента? - На първо място желанието на учители и учащи се. - А учащите какво общо имат? Какво зависи от нас? - Какво зависи от вас? Почти всичко! Може би 90% от успеха. Вие, като най-заинтересовани от подобно училище хора, трябва да станете борци за него. И на учителите ще е нужна вашата помощ, разбиране. Училището на бъдещето е училище на взаимното доверие, на взаимното уважение един към друг и на учителите и на учениците. Не подбирах думите с оглед възрастта на събеседниците ми. Говорих им от името на моето детство. И не се знае, кой беше в мен в тази минута повече: Михаил Петрович или Мишка, луничавия хлапак, току що надигнал се от задния чин. Ние някак се сраснахме един с други. Задълго ли, това зависи от много случайности, закономерности, от нашата способност да си повярваме един на друг. Аз вече разбирах, че с тези деца ще работим заедно. - Кажете, моля ви, - стана Лена Брежатова, - дълго ли ще продължи този експеримент? - Дълго… Да-Да, безкрайно дълго, той няма и не може да има край. Не го започваме ние, и не ние ще го завършим. Търсенето на съвършенството е вечно. Това, което докаже своята жизненост, ще стане достояние на всички. Кога? Когато докаже… - Нещо не ви разбирам. Ето това, което ние предложихме, кога ще започне да живее? – попита Галя Ратушная. - Да, кога? Не като експеримент, а във всяко училище, кога? – я подкрепиха всички. - Кога? Може би, много скоро. А може би след 15 – 20 години… - А невъзможно ли е някак по-бързо? “Жалко е само да се живее в това време прекрасно…” – извиси глас Глинкин. - Трудни въпроси задавате, деца. Желанието само не е достатъчно, трябва да се намери пътя. Понякога между този, който е започнал да търси и този, който извикал: “Намерих!”, лежат столетия. - Михаил Петрович! А невъзможно ли е в нашето училище, което тук нарисувахме, да поучим поне година? Или да отидем поне с едно оченце да погледнем, как е това в живота? Разбирате ли, - гласа на Лена Брежатова трепереше от вълнение, - вие само не ми се смейте, аз сънувах такова училище. Когато говорех тук, когато предлагах… това всичко е от този сън. Това училище бе в цветя, стените му прозрачни, а зад него рекичка, гора, брезички. Ливадите с цветя започват направо от класа и стигат до езеро… Аз вече не помня, кой какво говори, помня само, как всички се струпаха на масата. В класа се вдигна познатата на учителя врява, когато на всеки е нужно непременно да каже нещо, да попита, просто да ахка и охка, да сподели радостта си, да излее енергията на мислите и чувствата си. Разумът подсказваше, че нашето единство не един път ще рухне и ще се роди отново, а пред нас не са само едни победи. Но не ми се искаше тогава да мисля за това. Искаше ми се да задържа този миг на щастие, когато ние сами разтворихме вратите в бъдещето, в прекрасния свят роден от сънищата и приказките. ОТ КЪДЕ ЗАПОЧВА УЧИТЕЛЯ?Не един път съм се замислял над това, защо грамотен, знаещ предмета си учител, понякога не може да учи добре децата. Влизат в час колеги, намират недоглеждания, поправят, помагат. А на другия ден все същия проблем. Учителя нервничи, изпуска се, крещи. Отново съвети, помощ, и… същата картинка. Да ходи в училището такъв педагог е мъчение и другите измъчва. В един от броевете на “Комсомолска правда” начинаещ учител, защитавайки своето право да бъде естествен, написал: “Възможно е понякога да преминавам през границата и в моя речник да се промъкват явно неучителски думички, но в детската аудитория понякога наистина се налага да бъдеш клоун… В час, както и в живота трябва да бъдеш искрен, жив…” Вярно е! Но преди всичко трябва да се погрижиш за това, да има какво да изразиш искрено, естествено и живо. Ако в моя колега духовния гръбнак е по-здрав, той по-рядко ще “преминава отвъд границата” и няма да допуска в своя речник “неучителски” думички. Киното през последните десетилетия, видимо изхождайки от необходимостта от сближаване на учителя и ученика, справедливо критикува амбициозните учители, стреми се да противопостави на педагогиката на “маските и щампите” педагогиката на сътрудничество между възрастния и младия. Това направление, безспорно, заслужава похвали. Но, за съжаление, на екраните на киното и телевизията, понякога може да се види някакъв “демократичен” глупчо, който в своята “невинна естественост” губи педагогическата позиция. Стремейки се да покажат такъв герой, авторите разкриват пред нас неговия сложен и противоречив свят, където “всякакво добро е в изобилие и ругатни присъстват”, но това не е главното, твърдя те, главното е – любовта към децата. Не! Хиляди пъти – не! Учителя започва не с любовта към децата, а с любовта към Родината. Учителя е политическия ръководител на своя народ, отговорен пред бъдещето, безкомпромисен и верен боец за комунистическите идеали. Когато любовта към децата израства на основата на гражданска отговорност, когато същността на любовта към детето е грижа за бъдещето на Родината, за духовното възвисяване на човешката същност на ученика, само тогава можем да кажем: пред нас е педагог. Това не са красиви думи. Това е ключа към нашата работа, извора на таланта на учителя. Ние казваме: живота е борба. Педагогът въвежда детето в живота, т.е. в борбата. В борбата, с какво и с кого? Ако той няма ясна представа за това, няма да го спасят ни активността, нито естествеността. Антон Симионович Макаренко не се е уморявал да повтаря: учител извън политиката няма. Днес, както никога, е важно да се разбере, че главната задача на учителя е да се учи и да учи на комунизъм. Да се направи интересен урок, когато всичко ти е под ръка, е само минимума. Дълбоко, дори блестящо да знаеш своя предмет, все още не означава, че си добър педагог. Това също е минимум. Без знания и майсторство не трябва да стъпваш в училището. Недоучилия учител (а това се случва) въобще е извън всяко разглеждане. Но да водиш добре часовете си и да си встрани от живота, от борбата за преустройство на света и човека, означава, да вършиш лошо главното си учителско дело – извайването на личността на ученика. Ти си мой ученик. Аз съм твой учител. Дай да помислим, защо ние с теб сме се родили, защо живеем на тази земя. Защо сме се срещнали: ти и аз? Не просто убедително и ярко да отговорим сами на себе си и на децата на това “защо?” Не общи приказки са нужни за отговора. А изстрадани, идващи от сърцето, за да се проясни картината на живота и нашето място в него. Ние ги търсим тези думи. Търсим отговора, осмисляйки обкръжаващото, тревожим паметта, вглеждайки се в съдбите на тези, които ги няма вече. В дърветата и цветята, в морето, в звездите, в птиците търсим отговора. В поезията. Да! В поезията на живота. Постигайки неговата основа, неговата истина, ние започваме да разбираме себе си, другите, отваряме дълбочината на редовете: “Нищо на земята не преминава безследно…” И идва изгарящото усещане от своята неразривна връзка с всичко съществуващо на земята. Да настъпиш цвете, да счупиш клонче и нещо ще загубиш в душата. Да причиниш болка на другия – ще удариш по самия себе си. В живота всичко е свързано: ще докоснеш едно – отразява се на друго. Да бъдем чувствителни към природата и един към друг като частица от вечността. Учителю, помни напътствието на Гьоте: “Вие сте длъжни при изучаване на природата, винаги да възприемате единичното като всеобщо. Няма нищо вътре, няма нищо вън, защото това, което е вътре, това е и вън. Така че схващайте незабавно Светата открита тайна…” Как да съчетаем своето “аз” с другите, с общото на природата? Как да направим това “аз” боеспособно, жизнено, органично? Къде е той, най-правилния път към хармонията? На търсенето, откриването и утвърждаването на истината се посвещава цялата предшестваща история на човечеството. Колко живота са прекъснати на този път! Колко пролети сълзи и кръв, докато главните думи на земята не станали: свобода, равенство, труд, братство, комунизъм. И колко още неизброими изпитания ще мине човечеството в борбата за тяхното тържество. Имаме ли право, и учител и ученик да стоим в канавката на живота? Отговаряйки на главния въпрос “защо аз?”, ние ще намерим отговори на хиляди други, ще разберем, че човекът е звено от веригата на поколенията, съединяваща миналото, настоящето и бъдещето. С осъзнаването смисъла на живота започва възпитанието на личността, чувството на съпричастност с делата и мечтата на своя народ, убедеността, че “мое” и ”наше” са неотделими. Постигането на същността на битието, рано или късно, води до размисли за същността на човека. Откритието на К.Маркс: “Същността на човека е в съвкупността на всички обществени взаимоотношения” – е компас на педагогиката за цялостно формиране на личността. През младостта се усеща остро стремежа към самоутвърждаване. Осъзнаването на своята същност отваря пътя за реализация на своето “аз”. Марксисткият мироглед трябва да стане основа на духовното извисяване на човека. Трябва всяко дете да усвои със сърцето и ума си, да види в конкретните дела и с цялото си същество да почувства, че неговото израстване, признание, разцъфтяване на силите, на ума, на таланта е в мащабите на неговия труд за обща полза, в преобразуването на обществения живот. Да бъдеш човек означава не да употребяваш, а да твориш живота, да изграждаш за другите. Марксистката формула, че човешката същност не можеш да разкриеш с една беседа или лекция. Двадесетгодишния ми опит в педагогическата работа ме убеждава, че за нейното разкриване допринася целия училищен живот, учението и труда, основани на принципа на комунистическата нравственост, на колективизма, справедливостта, общността на духовните интереси и на учителите и на учениците. Който се замисля над смисъла на живота, който не се уморява да си задава въпросите “какво съм аз?”, “за какво съм аз?”, той рано или късно започва да разбира: егоиста живеещ за себе си, убива своето “аз”. Неговата психика я поразява страха, озлобеността, което необратимо погубва физическото, умствено, духовното здраве. Само този, който живее за хората, който им отдава най-доброто от себе си, който се стреми да утвърждава в живота доброто и красотата, познава истинското човешко щастие. В това е мъдрата диалектика на отношенията наше и мое. Случи ми се един път да участвам в дискусия на тема: “Какъв трябва да бъде днес учителя?”. Мен ме развълнува позицията на един известен критик, който, възможно е от жарта на полемиката, страстно доказваше, че в училището трябва да има определен процент педагози-новатори и определен процент просто “стабилни специалисти”, способни да дадат “необходимия минимум”. “Спуснете се от небето на земята – призоваваше той, - назначете като учители в училищата три милиона гениални новатори и те така ще преобърнат цялото училище, че няма да можете да му съберете краищата… Не, вие отначало помислете, какъв процент от учениците според природата им е нужен в класа учител-новатор, а какъв – просто здрав специалист…” Тази дискусия бе изнесена на страниците на пресата и стана достояние на широк кръг читатели. Особено остро отреагираха на нея педагозите. И което беше най-удивителното, много от тях бяха искрено убедени, че в училището напълно са достатъчни здравите специалисти, обезпечаващи минимума от знания, и че талантливия учител “в повечето случаи работи напразно” и затова, разбира се, “за него трябва да се подбира и съответния контингент”. А работилата четиридесет години учителка от едно московско училище, където бях поканен, каза: “Ако ние изискваме талант от учителя, училището ще остане без кадри, педагогическите ВУЗ-ве ще останат без студенти. Би било реално да поставим въпроса така: за всяко училище само добри учители!” полемиката стана толкова остра, позициите бяха толкова непримирими, че на мен ми се прииска отново да се върна на тази тема. Мнозина имат общото мнение: в училището трябва да работи “просто добрият учител”. Добър учител. Какво подразбираме в това понятие? Преди всичко, изглежда, да изпълнява професионално своите задължения. Показател на качеството на педагогическия труд трябва да бъде нивото на оформеност, развитие и възпитание на личността, достигнато в резултат на педагогическото въздействие върху учениците. Ориентир в работата на учителя се явява главната цел на училището – възпитаването на идейно убедена, всестранно развита личност, способна на самоотвержен труд в името на процъфтяване на Родината, утвърждаващ в ежедневието нормите на комунистическия морал и нравственост. Времето каза “не” на тесния, нека дори да е “здрав” специалист. Нашият идеал е многостранно развитата личност. Не трябва, няма право випускника на училището да мънка: “Не мога”. Ето защо днес сме в правото си да предявяваме най-високи изисквания към нивото на възпитание, да се борим за поставянето на пределно висока цел и за създаването на съответните условия за нейното постигане. За да може човек не само да се прояви в определеното време, в своя “звезден час”, но и да бъде готов за постоянно, дейно самоусъвършенстване и самообновяване, за да прерасне “звездния час” в “звезден век”. Вслушваме се в непрекъснатия диалог на човека и обществото: - Кой си ти? - Аз съм човек! - Докажи го. Потвърди го с дела, достойни за теб и времето. - Потвърдих го. - Потвърди го отново и достигни до нови граници, още по-трудни, още по-високи… Да се работи и живее на високи обороти е естествено за многостранната природа на човека. Вместо думите “не мога!” той трябва да се ръководи от други, напълно противоположни: “Аз мога, защото съм човек! Нямам право да живея по друг начин, защото аз съм част от своя народ и тази част трябва да бъде здрава и надеждна”. Това е оптимистичната формула на човешкия живот. Може ли да бъде при такива изисквания към училището, да бъде добър педагог този, който “не лови звезди по небето” и прави само “от - до”. Не може. Защото не е в състояние да води след себе си тъпчещия на едно място и не виждащия пътя. В самия тезис “някакъв процент необходим педагог-новатор” се крие признанието, че талантливия педагог е необходим само на избраните, надарени деца. Но всички здрави деца са по начало талантливи, следователно, мислещият, творческият учител е необходим на всеки. И няма за какво да се спори. Но ние спорим. Значи, причината за спора не е в опасението, че “талантите ще развалят училището”, а в отношението към природата на детето. Вместо това, ако изходим от вярата в неговите потенциални сили, ще се наложи вместо да хабим времето си на дискусии, да търсим система за възпитание, адекватна на възможностите на децата, а това видимо не се харесва на всички. Отдавна забелязах, че обичат да делят децата на “силни” и “слаби” хората, които като правило са случайни в училището. Техният идеал е училището без деца с тяхната живост, неуморимост, не приличащи едно на друго. Веднъж слушах, как учителка след нападки по адрес на нямащите слух, хвалеше един ученик. - Той е добро момче, много рядко ще каже дума против, седи мирно в час и си мълчи… Тази учителка е добър специалист, знаеща своя предмет. В час при нея е тишина… гробна. Повечето деца знаят учебника “от - до”. Обича, както сама си призна, да “вселява страх”. Тя има отработен с годините арсенал за психологически натиск, по-вярно подтискане. Тя слуша само себе си, наслаждава се на властта си, не понася възражения, няма да се потруди да се настрои на друга вълна. “Най-важното е да ме разбират. Това е главното.” Проверяващите я сочат за пример: “Работяга… Звезди от небето не сваля, но работата си разбира, затова и децата й са с добър успех”. А предметът се удаваше трудно на учениците, защото не обичаха тази, която го преподаваше. Чувството на антипатия към наставника неминуемо се отразява на отношението към неговия предмет. А ако този предмет го учат не един ден, а години? А ако симпатия не предизвиква нито един учител? Не е трудно да си представим последствията от такова обучение. Познанието – това е преди всичко общуване на учителя и ученика и на учениците един с друг. “Стремежа за общуване… заема значително и понякога водещо място сред мотивите, подтикващи хората за съвместна практическа дейност… Удовлетворяването на тази потребност е свързано с чувството на радост.” За какво продуктивно общуване може да става въпрос, ако за учителя добър ученик е този, който не “гъква”? Насилствено вкараните знания са мъртъв товар, те никога няма да станат живителния извор на мъдростта. “За външен порядък, за външно добри маниери, за показна дресировка е необходима единствено твърда ръка и многочислени забрани, - е написал Януш Корчак. – Колкото по-оскъдно е духовното ниво, колкото по-безцветен е нравствения облик, толкова по-голяма е грижата за собствените покой и удобства, толкова повече са забраните и заповедите, продиктувани от мнимата грижа за детето”. Едва ли ще поискаме да натрапим такъв “специалист” на нашите деца. А той все още не е рядкост в нашето училище. Не е рядкост, защото неговата дейност се оценява само по нивото на знания на учениците. В учителската среда, по мое убеждение, понякога невярно се разбира самата същност на учението. Признавайки, че главния труд на ученика е ученето, ние не ги учим на този труд, а се грижим само за това да им дадем определена сума знания по основата на науките. Придобиването на знания не е самоцел, а средство, по-точно, едно от важните средства на образованието и развитието на личността наред с трудовото, физическото и естетическото възпитание. Партията ни учи на комплексен подход към решаването на педагогическите задачи, призовавайки да не губим от вниманието си водещата цел на училището: възпитаването на всестранно и хармонично развита личност, активни строители на комунистическото общество. В “Основни направления на реформата на общообразователните и професионални училища” като червена нишка преминава завета на В.И.Ленин: “Трябва работата по възпитанието, образованието и учението на съвременната младеж да бъде възпитаване в нея на комунистически морал”. Този партиен документ определя смисъла на дейността на училището: в часовете, в производителния, общественополезен труд, в залите за физкултура, хореография и рисуване да подготвяме, изразявайки се с езика на К.Маркс, “най-добрите граждани”. Най-добрите. Специалистът ориентиран на единствен предмет, не можещ или още по-зле, не желаещ да бъде организатор на активността на ученика, не помагащ на ученика да гради своя живот на основата на ученическото самоуправление, е негоден за съвременния етап на развитие на народното образование. Учителя, каквото и да преподава, е длъжен да преподава по главния предмет – постигането на смисъла на живота и истинското човешко щастие. Педагогиката не може да бъде назубрена, да бъде сътворена един път завинаги също. Същността на дейността на педагога е творчеството, изследването. Успешната работа днес не дава никакви гаранции, че утре тя ще бъде същата. Защото утре е ново изпитание. Какви качества трябва да притежава учителят? Едно от основните може да бъде посочено – честността. “Да живееш честно, - казвал Л.Н.Толстой, - това е да се дърпаш, да се луташ, да грешиш, да започваш и да зарязваш, и отново да започваш, и отново да зарежеш, и вечно да се бориш и да се луташ”. Да, “вечно да се бориш и да се луташ” – е нашата учителска съдба. Противопоказни са ни благодушието и самодоволството. Ако в основата на пирамидата от всички наши педагогически постройки, ние положим грижата за детето, развитието на неговите духовни и физически дадености; ако вярваме на ученика, при всякакви, дори и при “най-безнадеждните” обстоятелства, ще го водим към успеха; ако бъдем честни пред своя народ, ако всяка стъпка, дума, действие, възглед, усмивка ще съобразяваме с целта на възпитанието и да се ръководим от нея в нашата съвместна с ученика дейност, - нашия педагогически талант няма да пресъхне, а ще укрепва и ще се усъвършенства. И веднъж ще ни осени удивително простата, но много важна мисъл: че за да водиш след себе си, трябва себе си да водиш, не спирайки това движение към най-доброто за себе си, ни един ден. В Зибково пристигнах с разбирането за моята главна позиция: децата са нашите главни съратници в работата над всяко човешко “аз”, включително и на самия педагог. Те не са възпитаници, те са сподвижници. От тогава решително се изказвам за диалог с децата като с равни, за авторитета на доброто и честта, независимо от длъжността и формалното образование. Целият моя педагогически живот ме е убеждавал много пъти, че само при демократичен стил на отношения е възможен бърз и стремителен растеж на колектива. А трудностите, ако съществува съвместно търсене на пътищата за тяхното преодоляване, е благотворен стимулатор на растежа. Колективът започва с мечтата, със значима за всички цел, където всеки вижда своят личен интерес, необходимото за него. Заедно с това към “моето” можем да стигнем по най-краткия път единствено през осъзнаването на “ние” и уважението на “аза” на другите. Зибковските учители, както ми се струваше, приеха моята гледна точка, и ние пристъпихме към създаването на ядро на бъдещия колектив, отряда от доброволци-ученици, готови със своите ръце да преобразуват училището. Пътя го подсказваше яснозоринския опит: трябва да се създаде разновъзрастов трудов отряд. Обаче, да се приеме идеята, означава целеустремено и последователно да се бориш за нейното претворяване в живота, променяйки и самия себе си. А това не на всеки е по силите. ИЗПИТАНИЕНощ е. Мрак се разлива по земята, нахлуващата тежка чернилка поглъща всяка подробност на цветовете, на линиите, на формите. По време на светлината криеща се по дупки, прилепчивата сянка към всичко, което е стояло или се е движело по слънцето, сега властно подтискаше малко и голямо… О, колко ненавижда мрака светлината! Колко го дразни прямотата на лъчите! С какво наслаждение би покривал с чернилка през цялото денонощие всичко, което поне мъничко е способно да свети! - Михаил Петрович! Най-после! А аз половината гора обходих! И защо сте се заврели тук? – неочаквано прекъсна моите мисли Вася Корабльов. – Ние вече вечеряхме. Скоро ще палим огъня, а вас все ви няма и няма. - В неговия глас, накъсван от задъханото от бързото вървене дишане, се чувстваха нотки на укор и радост. - Иска ви се да останете сам? - Да. Тук може добре да помислиш. А вие седнете, - се усещам аз, - сега тръгваме. Вася слага на рамото ми грапава от сухите мазоли длан, привикнала от най-ранно детство към работа и ободряващо повтаря, като заучен урок: - А аз ви търся, половината гора обходих… Включихме фенерчето, сноп светлина рязна черното пространство, полюшна се наляво, на дясно, решително изравяйки плътното обкръжение на дърветата, наобиколили ни наоколо. - А тук е уютно. – Вася въздъхна, легна по гръб редом, и отново плисна свежестта на лятната трева. Ние лежахме, сложили глави върху горещите длани и гледахме на разсипаните ярки звезди в безкрайността на космоса. Очите на Вселената, като че ли също ни разглеждаха. Струваше ни се, че питаха за нещо голямо и важно. Когато се освободиш от суетата на ежедневието и гледаш на звездите, смутената душа се успокоява, напълва се с вяра в доброто, чистото и без да бърза расте жаждата за действия. - Е, какво пък, Вася, да вървим? - Аз съм готов, - по войнишки стремително скочи Василий. Тясната пътечка безтегловно и леко ляга между дърветата, а след това като бърз ручей бяга под краката ни надолу, вливайки се в тъмен и гъст храсталак. Включихме фенерчето. Тъкмо навреме. Да се провираш през бодливите трънаци съвсем не е безопасно. Храсталака свърши. През тъмните силуети на дърветата се промъкваше срещу нас неспокойна светлина. Минавайки строгите пирамидите на палатките осветени от отблясъците на огъня, излязохме на малко площадче. На самия му край, на това място където с едната си страна пропадаше в езерото, гореше огън. Около него седяха нашите другари. - Михаил Петрович, елате тук! Тук е по-удобно. Вася, ела при нас! Седнах на най-близкото място. Всички отново замълчаха, като че ли само огъня ангажираше вниманието им. Но това бе само на пръв поглед. Предстоеше много сериозен разговор. И този разговор можеше да стане за нашия малък колектив последен… “Последен? Не! В никакъв случай последен, - отчаяно се втурна в главата ми мисълта. – Но какво да се прави?.. Какво да се прави?” Въпроса, мъчил ме в Москва, от където се върнах току що, тук в лагера, където узнах, че… от 47 човека са останали…15, звучеше като вик на давещ се. Кой сега ще подготви училището? Съдбата, без да се затруднява с изобретателност, почти копирайки предишните прийоми, отново изпитваше за надеждност. Може би повтарям предишните си грешки? Паметта ми представяше пред мен един след друг драматичните епизоди на изминалите деветнадесет дни, сравнявайки ги с по-далечното минало. Преди седмица в училището беше спряна работата на нашия доброволен строителен отряд, състоящ се предимно от ученици от горните класове. За причина послужи визитата на представител на Областния изпълнителен комитет, както изглежда, по нечий сигнал за ставащото в Зибково “безобразие”. - Вие какво, за своя сметка ли смятате да възстановявате всичко това? – показваше той на махнатите тухлени преградни стени, на измитите от постната боя стени. – да се прекрати незабавно! – представителя буквално дупчеше с остър поглед. - Но, “драги другарю”, ако не започнем сега, няма да започнем никога… Уча децата да свързват думите с делата… - Казвам се, между другото, Владимир Антонович. - А аз съм Михаил Петрович. - Вие, Михаил Петрович, разберете, - Владимир Антонович заговори по-спокойно, - през тази година, докато вървят преговорите “по върховете”, докато се приготвя документацията, вие няма да започнете своя експеримент. Повярвайте, разбирам това-онова. А нима работата е само в зданието? А хората? Къде са те при вас – готовите за работа, при новите условия, хора? Решение на колегията на министерството за експеримента още няма. “Логиката му е безупречна, - мислех тъжно аз. – Той ме кастри, като майка глупаво дете”. А Владимир Антонович “извади” скрития за финала най-тежък аргумент и го заби като гвоздей: - Дайте да помислим без емоции. Кой сте вие тук? Технически ръководител на несъществуващ строеж? Директор? На какво основание ние ще ви даваме народните рубли? - Да, вие сте прав, - опитвах се аз да се съпротивлявам, - съществува само устна уговорка. Но тя съществува! А ако книжата пристигнат на 31 август? Какво ще правим цяла година? А на децата? Какво ще им кажем? Нека да чакат? Да, юридически основания да се подготвя сега училището за реконструкция няма. Но имайки твърда договореност с ръководството на областта за провеждане на експеримента, ние не можем да седим със скръстени ръце. Всички горят от желание да действат незабавно, сега. Погледнете как работят децата. Каква сила се е пробудила в тях! Те вече виждат своето обновено училище. И вие искате да ги спрете?! Долових съмнение в очите на представителя на Областния изпълнителен комитет, вътрешно той беше на моя страна. Появи се надежда. Но Владимир Антонович твърдо каза: - Ние не можем да постъпим иначе: трябва да се прекрати работата. Необходимо е официално разрешение. Заминете в Москва, при своите началници. – Владимир Антонович почти със съжаление погледна на моите покрити с боя дрехи, от които капеше вода, на моите съвсем не интелигенски ръце и някак виновно добави: - Не може без документи. Ето, вие сте съборили четири стени, изстъргали сте четвърт училище, а къде е проекта? Каква е стойността на тези работи? Вие сте педагог… Нима това е ваша работа? И вече с добро ме хвана под ръка: - Не се огорчавайте. Разберете, ще го има или няма да го има експерименталното училище, това обикновено училище от първи септември трябва да работи непременно. Съчувствено ми се усмихна и се запъти към чакащата го “Волга”…- Защо мълчите, Михаил Петрович? – чувам нечий шепот. - Сега, сега… - кимам с глава. Огъня както преди вдъхновено се пънеше нагоре, с бучене излитаха езиците на пламъците в тъмното пространство. - Седим като на погребение. Дайте да изпеем нещо такова, наше… - предложи комисаря на отряда Лена Брежатова. Ние много не знаем за земния прах, И много бели петна има за нас… Стотици загадки в дъжда летен И хиляди в ябълките зрели В борбата познахме, в “Смели”-я роден Великата сила на отряда. От хиляди думи свети със щастие една: Самоотвержената дума – “Трябва!” “Смели”… Сърцето ми се сви от болка… Мили мои хора, другари мои, къде сте сега? Погледнах натам, където, притиснали се един към друг, като птици, почиващи след поредния труден прелет, седяха Лена Ковальова, Вера и Лена Гончарови, Люда Байдикова… - девойките от Яснозоринското училище. След няколко седмици ще тръгнат в десети клас. В кое училище ще отидат те от първи септември? Какво ще им кажа?.. Изплува друго, пълно с драматизъм, лятото на 1975 година. Събранието в “Смели”. Спомням си, сякаш беше вчера. Смелчаци! Аз нищо не съм забравил. Вашето мъжество, вашата вяра никога няма да ми позволят да се предам, да изменя на нашата обща мечта… Аз срочно отпътувах за Москва, при тогавашния президент на АПН на СССР, Всеволод Николаевич Столетов. Столетов… С този удивителен човек ме срещна съдбата в един от най-трудните периоди на моя живот… Не ми е лесно да си спомням за прекрасните и трудни дни в Ясни Зори. Не е лесно да прехвърляш в паметта си това време… За красивото училище, за селските деца възторжено писаха много вестници. Но след статиите в Ясни Зори се появиха много проверяващи комисии, уви, не винаги обективни. И след една от тях ме поставиха пред избор: или оставам директор, но се връщам към общоприетото учебно разписание, или ще бъдат принудени да ме отстранят от работа. И аз се махнах. Не принадлежа към числото на лишените от късмет, и когато чуя съчувственото, колко тежко е бремето на този, който се опитва да прокара нова мисъл, в мен отнякъде отвътре се надига вълна на протест. Съгласен съм: трудно е. Нетърпимо трудно. Но, моля ви, няма по-голямо щастие, да изпреварваш времето, приближавайки училището на бъдещето. Да, има не рядко спорове, в които не се ражда истината. За съжаление, някои повече са загрижени не за делото, а за това формално да спазват инструкциите, усъвършенствайки се в съставянето на отчети и справки. Когато се опитвах да говоря с един от тези чиновници за нашия дълг пред детството. Той гледаше към мен с недоумение и каза: “Това е лирика… Премини към същността”. Заради такива в нашите среди се е родила горчивата шега: “Ако не можеш да бъдеш учител – не се огорчавай: ще отидеш да учиш учители, ако и това не умееш – радвай се, ще отидеш да се учиш, как се учат учители…” Хладен е ума на тези сметкаджии в педагогиката, пресметлив, на тях им е известно, кога и на кого да звъннат, за какво да премълчат, към какво да се присъединят… В това е тяхната сила. Но неизтощимо е човешкия устрем към истината. При днешното всенародно внимание към училището ще им бъде все по-трудно. Ако стъпващия на трудната педагогическа пътека ме попита за съвет, аз бих отговорил така: “Не се ласкайте от успехите! Не се надявайте много на тези, които ви подкрепят. Изработете своя педагогическа позиция и създавайки колектив от единомишленици се борете за нейното осъществяване. Слушайте опонентите си, без озлобление анализирайте техните възражения. Опонента заточва вашата мисъл. Вие сте нужни един на друг, ако и двамата сте искрени и честни. По често анализирайте своето поведение. Доброжелателни ли сте в спора? Много добре! Вие сте подразнени? Това е лошо, във вас се е събудил себелюбеца. За такъв главното е не идеите, а той самия. Умейте да се предавате пред истината. Да те победят в спора, не е страшно, страшно е да измениш на себе си”. Така мисля сега, защото, както казва великият Пушкин, опита е син на трудните грешки. А тогава… С всеки изминал ден гаснеше вярата в себе си, в справедливостта. На моите противници по поведение не можеш да им пишеш “отличен”. Но и аз рядко бях по-добър, изтървах се, държах се дръзко, усложнявайки и без това тежкото положение. Колко бързах тогава за децата! Да успея още съвсем малко. И ето, на 23 март 1979 година дойдох в училището за последен път. Още никой не знаеше, че това е моето последно утро в Яснозоринското училище. В този ден в слепоочията ми чукаше едно: никога… Ето минава, усмихвайки се меко и светло Надя Неронова, комисаря на “Смели”… А там по стъпалата се качва деветокласника Саша Милетин, опари ме с поглед, каза вежливо-сухото “Здравейте”. “Не успях да поговоря с него… - мярна се тревожната мисъл. – Кога ще мога? Така и ще остане неяснота. Нашата неяснота…” Децата влизат в училището, весело смъркайки с носове, почервенели от свежия мартенски вятър, усмихват се… Усмихвам се и аз. Вглеждам се по навик в лицата: “С какво дойдохте?” В едни очи – слънчево, в други – лунно, в трети – облачета. Облачета… В главата ми върви обичайния анализ: “Какво става с него? Скарал се е с … Като че ли не прилича… Може би, в къщи?” Ето просветва ми догадката: “А, разбрах!” И веднага мисълта: “Днес всичко това ще свърши…” Вглеждайки се в лицата, се опасявам, че времето ще изтрие нещо важно. С ужас разбирам, че лъжа тези, на които се усмихвам, на които стискам ръка. В моето въображение, от събитията през дните, от минутите на общуване е изваян бъдещия образ на всеки един. След няколко минути ще предам печата, книгата със заповеди, а ето… това, което е у мен… вътре, това най-най, как и на кого… ще предам?! Ще го отнеса със себе си. Ще го отнеса завинаги. А този, който ще дойде на моето място, ще трябва да започва всичко отначало?... Влязох в кабинета. Комуникаторат мига. Включвам, говоря, а гласа ми като че ли не е мой. - Михаил Петрович, вие ли сте? – чувам тънкия глас на второкласника Славик Саблин. - Да, Слава, аз съм… Ти какво? - А, нищо… Аз просто… - Славик подсмърча в комуникатора известно време, след това сякаш си е спомнил най-важното, зарадвано пита: - Ще дойдете ли в нашата стая довечера? Славик обича приказките. Само че, трябва да легне в постелята, да се завие до гърлото с одеалото и да слуша, прекъсвайки ме на особено страшните места със своето неизменно: “Уха-а!” Какво да му кажа?.. Славик чака обичайното: “Ще дойда”. Какво да му отговоря?.. - Славик… - казвам началото на фраза, на която не зная края, - Славик… ти… бъди умен. - Славка, - изпъшках аз и изключих връзката. – Сбогом, Славик, - шепна в изключения комуникатор. В очите ми се разлива нещо горещо, гърлото ми се стяга. Бавно излизам от кабинета. След миг този кабинет ще стане чужд. Колко е нелепо и просто: затваряш вратата и вече си… чужд. И там зад стената, която все още пази следите и топлината на твоите ръце, вече принадлежи на друг. А ти от този миг си вече “бившия”. Училището, твоето училище, родните, верни лица, ръце, очи ще заминат завинаги в миналото… Към всеки жест, поглед, звук ще застане безпощадната и неименно-твърдата дума “беше”. Беше… Излизам навън. Блъсва ме в гърдите мартенския вятър. Снега се топи. Стремително и тревожно се носят по небето оловно-сиви, накъсани на парчета облаци. И устните, като от само себе си, хвърлят в тази разпокъсаност клетвата: “Слава, аз не съм те изоставил. Аз си тръгнах, за да не те изоставя, Славик”. - Какво ви е, Михаил Петрович? – докосва ме за ръката нашата техничка Марина Григориевна. – Лицето ви е такова… Да не сте болен? Добрите старчески очи ме гледат с тревога. И като че ли са прочели болката ми, ласкаво, по майчински добави: Изтегляне 1.06 Mb. Сподели с приятели:
|