“Душата моя, помня, от детските години прекрасното търси…”

“Душата моя, помня, от детските години прекрасното търси…”

Страстно търсила душата и се родил гений. Всеки намира в живота това, което иска да намери. Ако нашите деца търсят светлината, то те ще я намерят непременно. Важното в това търсене да има верен компас – мечтата. Учи другите и се учи сам да мечтаеш, да пренасяш себе си във въображаемото бъдеще, да виждаш своето бъдеще и на своя народ – това е един от най-надеждните и действени педагогически похвати. ”Нашите наблюдения, беседите с децата и техните родители потвърждават, че тези, които се учат добре в училище, активни са в обществения живот, се отличават с по-развита способност да се видят в бъдещето. Аз имах много пъти възможността да се убедя в това, колко живителна е за младия ум мечтата, как се пробуждат способности в “неспособните”, ако с тях се води систематическа работа по развитието на въображението и по създаването на оптимистичен образ на бъдещето.” Търсете двигателя на развитието във вътрешната представа на човека за себе си и своето място сред хората, в програмата за живота му. Искате ли деца ви да живеят щастливо и интересно? Тогава мечтайте с тях. Искате ли да отгледате безстрашни борци за светлото, високото и доброто? Учете ги да мечтаят за светлото, високото и доброто. Искате ли да убиете личността? Убийте мечтата й. На мен ми импонира мисълта на Рьорих: “В вашия живот оставайте верни на Прекрасното, пазете ентусиазма си. Отглеждайте в себе си творчески мисли, не забравяйки, че по мощност нищо не може да се сравни със силата на мисълта. Действието е само израз на мисълта и затова сме отговорни не само за своите действия, а още повече за своите мисли. Давам ви жизнено важен съвет: имайте мисли чисти, изпълвайте живота си с несломим ентусиазъм и с това я превръщайте в постоянен празник. С усмивката на истинското познание внушавайте на децата вашето непобедимо желание да градите. Това е безкрайната верига на труда, усъвършенствания и благо ще ви доведе при Прекрасното.”

В ОБЩУВАНЕ БЕЗ ДА БЪРЗАШ

- А вие преувеличавате всичко! – раздразнено казваше Людмила Григориевна Уривкина, опитна, със солиден стаж в работата учителка. – Училищната проза упражнява натиск върху училищната поезия. Леко е да се пише за възгледите и въздишките. А в живота училището се крепи на режима, на строгостта. Трябва да се държат учениците изкъсо, както са ни държали и нас! Какво разбират те, за да им надничаме в очите? Нека те надничат в моите. Аз съм една, а те са десетки, стотици. С нас не се церемоняха и затова станахме хора. Та ние се страхувахме да се срещнем с учителя на улицата! И ако учителят е казал: трябва да се прави така, и мисъл не минаваше да не се изпълни. А сега? Ти на него дума – той на теб десет! Да се работи е непоносимо и без вашите тънкости. А ако започнем и в очите им да надничаме, то по-добре вън от училището… Ние и така имаме проблеми със здравето… Людмила Григориевна замълча, след това като че ли се реши на нещо и заговори още по-разгорещено:

- Вие, Михаил Петрович, измисляте децата. Дубенко, според вас, личност ли е? Вчера ми провали урока! А как да разговарям с него – ласкаво ли? Да се натирят такива трябва. Може би, те там, - кимна тя в неопределеното пространство, - ще станат хора. Децата играят с вас на възрастни. Може би не трябваше да ви го казвам това, но щом съм започнала – ще кажа.
Лицето и шията на говорещата се покриха с червени петна. Виждаше се, че не й се удава лесно всяка дума.
- Всички се възмущават, защото при вас е непоносимо да се работи. В института не глупави, между другото, хора съветваха да се подържа дистанция между хората. А вие се здрависвате с тях! – Уривкина произнесе “здрависвате”, а очите и се разтвориха така, като че ли каза: “Удариха по лицето!”
- Добре, може наистина света да се е преобърнал – здрависвайте се както искате, говорете с тях на “вие”, но не агитирайте и нас за това! Сега за вашето самоуправление. Аз съм съгласна: трябва да се развива. Развивайте, няма да ви кажем и дума, но не до такава степен! Децата са си деца. Помами ги, и те, разбира се, ще тръгнат. И още как – “командири”, “вие”! Но има особености на възрастта, определено ниво на разбиране. – Уривкина махна с ръка, моля ви, разговора е напълно безполезен и седна.
Настъпи тишина. Чуваше се, как зад стената, капе вода от лошо затегнат кран.
- Ето, - постарах се да придам на гласа си спокоен тон, - сега, най-после, се появи двустранна връзка. Защото нашите беседи повече приличаха на монолози на водещия. Аз говоря – вие мълчите. Ние трябва заедно да мислим, да беседваме, да спорим, да достигаме до общ знаменател и отново да мислим, да търсим… Людмила Григориевна изказа ли общо мнение?
Никой не пророни ни “да”, ни “не”. Мълчаха.
“Защо? – разсъждавах аз. – Нали виждам, че мнозина са несъгласни”. А как ми се искаше да се взриви тишината, да каже някой, дори с шепот, да кимне с глава: “Не!”
Бавно огледах лицата на събралите се, и изведнъж ярко си припомних тишината на първите минути на “беседата ми” с осмокласниците в деня на моето пристигане. Същото изчакване с отпуснати надолу очи. Деца! Ние сме същите деца. Защо да не седне редом и да заговори свои мисли, за това, което ни мъчи, което изисква решение, за това, как трябва да се построи живота, за да се диша и мисли в него по-лесно, естествено, свободно?
Ние или мълчим, или спорим така, като че ли отиваме на ешафода. Трябва да се снеме тази напрегнатост. Хубаво е, че тя изказа своето мнение. Започна диалог. Това е хубаво.
Срещнах очите на Людмила Григориевна, кимнах й ободряващо и казах заради нея, заради себе си, заради всички:
- Нищо. Ще вникнем. Ще продължим разговора, него трябва да го водим цял живот. Важното е, че той започна днес.
Аз се усмихнах, и на мен ми се стори, че в очите на учителите има разбиране, добро съучастие.
- Ама и вие сте артист! Като че ли от празник идвате, ми каза художникът Николай Николаевич Чернов. – Представям си, какво ви е на душата!
- Леко ми е на душата! Леко, Николай Николаевич! – усмихнах се аз. – Леда се пропука.
Чернов се опитваше да долови в думите ми ирония. Но на мен действително ми беше леко. Леко от това, че взех, както казват музикантите, вярната нота. От това, че опитът зад гърба ми, ме ободряваше: успехът е там, където изказват своите гледни точки, където спорят, преди да вземат решение, и веднъж приели го, не отстъпват от него.
- Ще играете на демокрация? – усмихна се Чернов. – А не ви ли се струва, че вашата позиция ще погуби делото?
- Не, Николай Николаевич, не ми се струва. А ако действително си играем на демокрация, ще погубим всичко, защото ще убием интереса. В нашата работа без разум, при това забележете, без творчески разум, е невъзможно да се живее.
- А не ви ли се струва, че “съвещанието”, където “заедно с всички” анализирате и планирате е спектакъл на един актьор пред очите на публиката? Нали в крайна сметка, мислите вие, останалите възприемат според силите си. Дайте честно. Нима не ви се иска да постигнете идеите си? Работата от това само би спечелила. И ние бихме закрачили със седем километрови крачки.
- Кои са тези “ние”? – чувствайки как помръква настроението ми, попитах аз.
- Как кои? Ние – целия колектив.
- Искате да ме направите локомотив? Училище - вагон, а учителите – пътници, които всеки един момент могат да слязат на следващата станция. Това ли е според вас колектив.
Николай Николаевич се намръщи.
- Аз съм за реда, когато всеки точно знае своето място, своя таван и не налита да решава световните проблеми. С кого да се съветваш тук? Давате указание и контролирате безпрекословното му изпълнение!
- Вие сте страшен човек…
- Защо, защото съм за реда?
- Не, защото вашия порядък е синоним на насилието. Откъде такава нелюбов към хората?
- А защо вие веднага “нелюбов”. Вие, Михаил Петрович, предпочитате лирическите отклонения. Честна дума, нищо не пречи, да се обогатите с известен прагматизъм. Да бъдем честни един към друг: вашия оптимизъм по отношение на талантите и гениите – нима не е тактика на ръководителя? “Могъществото на човешкия разум”, “възможност за развитие на способностите до ниво талант” – приятно гъделичкат честолюбието. Но сам нима не виждате, че това е някакъв “град на слънцето”? Ето, например аз, съм умен по рождение. А “глупакът ще си остане глупак, дори и с звезди да го обсипеш”.
Събеседникът ми говореше язвително, с забележима част цинизъм, които майсторски владеят хората с компютърно мислене.
- Не ви харесва, когато смъкват от вашите идеи лирическите дрънкулки?! Не ви го казват в очите, но зад гърба ви така говорят мнозина. – Николай Николаевич се усмихна. Ъглите на устните му се свиха, като че ли се канеше след малко да ме освирка. – Впрочем, ние се отвлякохме…
- Не, това не е отвличане от темата. Вие не вярвате в човека, не вярвате в неговия талант. В това е източника на вашия стремеж към жестокост, към дисциплината чрез насилие.
Не можех да говоря спокойно, колкото и да се стараех. Не можех, защото той не беше първия, който се застъпваше за това да се “натисне”, да се действа по принципа “не искаш ли – ще те заставим?” И преди него са ме упреквали, че чрез либерализма си погубвам идеята. Но възможно ли е, мислейки за всестранно развита личност, да се решава тази задача с камшик: “Ах, ти! Не искаш да бъдеш всестранно развита личност, да бъдеш умен, творец?! – Ще те заставим! Ще ти го втълпим!” Развитие и насилие. Може ли да бъде свързано едното с другото? Таланта винаги е любов към живота, към хората, към родината, остро чувство за собствено достойнство.
- Обидихте ли се? – Николай Николаевич изучаващо се вглеждаше в моите очи.
- Да се обидя? Не! По-скоро се огорчих. Стана ми страшно за вас. Вие сте се удавили в прагматизъм! Ами ако това при вас е завинаги?! С какво отивате при децата?
- Какво децата! – махна с ръка той. – Аз говоря с тях на езика на боите. В часовете рисуваме. Намеквате, че не съм подходящ за вашето училище? Ще си тръгна дори утре! А вие оставайте със своите “мислители”, - художникът презрително кимна към учителската стая и си тръгна.
- Михаил Петрович! – повика някой. Обърнах се. Срещу мен Дубенко. За него Людмила Григориевна: “…да се гонят такива”.
- Какво, Вася?
- Вие… заради мен ли?
- Н-не…
- Вече навярно са ви казали, че аз… - Василий ме гледа в очите. Гледа напрегнато. “Какво става сега в душата му! И защо мълча аз?”
- Разбирате ли… - Вася безпомощно подбираше думите, - разбирате ли…
- Зная, Вася. Зная, защо се изтървахте. Не ви се иска да бъдете изоставащ, силите се, мятате се, искате с един скок да свършите с объркването, когато нещо е неясно, неизучено. А със скок няма да стане! Но трябва да издържите. И вие ще издържите. Това аз точно го зная.
Очите ни се срещнаха. Той иска да знае, вярвам ли му или го “възпитавам”?
- Признанието ще дойде, - продължавам аз. – Не гледай така – вярвам ти! – Някога и аз бях зарязал ученето в пети – шести клас, а след това, ох, колко трудно е да се надигнеш!
Преминах на спомени, дадох му възможност да разбере, че действително му вярвам. Когато човешката душа е объркана, упреците ще донесат само допълнителни страдания. Тук е важното да “влезеш” в неговото състояние и внимателно да излизаш заедно с него от вцепенението на духа, от неверието в своите възможности. Само искреност, предпазливост и вярата ще помогнат.
Виждах, как просветляваше лицето на Вася, виждах, как той упорито се съпротивлява на това с усилие на волята. Искаше му се да продължи всяка минута с добра оценка на неговите достойнства. Рядко му се случваше на момчето да чуе, в какво е неговата сила, къде при него, Василий Дубенко, се получава добре.
Разговарям с Вася и виждам, че недалеко от нас към мен нетърпеливо хвърля погледи осмокласницата Света Шептун. Какво е при нея? Иска да пита за нещо, да предупреди или да се посъветва?
Вася хвърли бегъл поглед в нейна посока и каза: “Е, аз да тръгвам?”
- Вървете, Вася…
С какво чувство си тръгва той? Вася разбиращо произнася: “Нормално”. Гледам след него. Все пак преживява. И още как: какъв товар легна на неговите рамене! Това тринадесетгодишно момче, правещо плахи крачки за среща със себе си, са му нужни сили за да устои. От първите класове неудачи в учението, пропуските, етикета на изоставащ са го направили “труден”.
Приближава Света.
- Поговорете с Малов, - без всякакви предисловия казва тя. – Той е някак раздразнителен. Аз се опитах сама, но вие го знаете…
- Известна ли ви е причината?
Отрицателно клати глава. След това, като че ли размишлява на глас, казва:
- Може би… Нещо с Ира?
- А как е Ирина?
- Ира, като че ли е нормално външно. Но също, според мен, е настръхнала.
Гледам на умното, съсредоточено лице на момичето и се радвам: “Добре, Света, добре, че сте такава”.
- А вие сте мрачен. Неприятности?
- Да, поспорихме с Николай Николаевич. Но вече ми е по-леко.
- Реших да постъпя в педагогическия, - тръсна упорито тя глава. – Или не ме бива?
- Вие?! Разбира се, че ви бива. – без забавяне отговарям аз и виждам как засиява лицето й от радост. Звънеца. Света подхвърля тръгвайки: “Не забравяйте за Малов” и побягна в клас.
Безпорядъчен тропот на крака, разногласни викове. По коридора минават деца. След минута училището ще притихне, но тази тишина е лъжлива. Там, зад вратите на класовете, се задават миговете на изпитание за млади и стари. На някого ще стане радостно, на някого ще се свият раменете… Гледам на вървящите и сърцето ми се свива от необяснима тъга. От какво е тя? От това, което не съм видял? Или не съм успял? От осъзнаването на невъзможността да съм навсякъде?
Припомних си неприятния разговор. Как го каза той? “Нека всеки да знае своя “таван”. Не, не съм съгласен. Животът на човека не се побира в инструкции и заповеди. “Ами ако си тръгне? – изстина ми отвътре. – Кой ще води часовете?” И веднага още по-тревожна мисъл: “Ами ако остане? Представих си лицето му изкривено от презрение. Представих си, как му “заповядвам” да помогне на Дубенко да разбере себе си или действайки според моите “указания”, той “беседва” с Малов. Може би, това е нанос, не е неговата същност? Иначе няма за какво да се съжалява, нека да заминава, - помислих аз решително. – На рисуване, той може би, ще научи, но на духовност – никога. А на нас ни трябва Леонардо да е… на всеки в сърцето”.
Покрай мен мина Дубенко, кимна ми, погледа му открит, доверчив.
“Вие ги измисляте”, - спомних си думите на Людмила Григориевна. А Света Шептун? Нали не случайно дойде тя при мен. Тя ме настройваше за работа? И фразата и за института. Неочакваната веселост в края на разговора. Тя ме преведе от кръга на неприятностите в руслото на нови занимания. Спомних си, че тя не веднага запита за неприятностите, а едва тогава, когато видя, че говоря с нея с ново настроение. Ах, Шептун, Шептун.
Не, Людмила Григориевна, ние през щорите на “възрастта” не виждаме богатствата на младата душа и със своята пренебрежителна снизходителност програмираме, насаждаме в нея жалкото кривене на детинщината, отглеждаме малък ум. Нека да греша, да измислям, да преувеличавам, но моите “преувеличения” – са зов към висотата, предвъзхищението на тяхното “аз” в утрешния ден. А вашето “правдиво” разобличаване на децата – подчертаването в тях на незрялостта, на пътя на духовността. В това е трагизма на тяхното общуване с вас.
Веднъж след изказване в Дома на отрядните в Всеруския пионерски лагер “Орле”, към мен се обърнаха с въпроса: “Кое от свойствата на личността или каква способност, без която учителя не може успешно да работи с децата, е най-трудно постижима?” В главата ми мигновено се понесоха цяла редица от безусловно необходимо и “трудно достижимо”, но изплува нагоре способността, която бях нарекъл “чувствително световъзприемане”. Ще поясня, как го разбирам това.
Мислено да минем по училищния коридор. Междучасие… Виждате ли онова високото момче до прозореца. На него му е криво… В него плаче… гърба му. Да го приближиш ли или да го оставиш сам? Да го подкрепиш ли в тази минута или е по-добре да се направиш, че не си видял състоянието му?

Изтегляне 1.06 Mb.

Сподели с приятели: