Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Минаха две седмици. Изгарянията по тялото ми бяха почти оздравели. Кракът ми ме измъчваше още, но се опра­вяше. Пожелах да се занимавам като другите, защото имах нужда да се движа. Разрешиха ми това и също така ми разре­шиха да сядам както мога, даже и да лягам по корем. Тибетците сядат с кръстосани крака. Това е положението на Лото­са. Бях неспособен да го правя заради крака ми.

През първия ден, когато се върнах при другарите си, трябваше да се работи в кухнята следобед. Дадоха ми една табличка и бях натоварен да държа сметка за торбите изпе­чен ечемик. Ечемикът се разстилаше върху пушещите пло­чи. Казанът, на който се бях изгорил, се намираше отдолу. След като ечемикът беше равномерно разстлан по пода, оти­дохме в стаята, където той се смачкваше, когато биваше из­печен. За целта използвахме каменен конус метър и шейсет в най-широката част. По стената бяха издълбани бразди и гнез­да така, че да задържат зърната. Огромен камък също с фор­мата на конус беше поставен вътре по такъв начин, че да се запази луфтът. Камъкът се държеше от една излъскана от годините греда, като на двата й края бяха завързани по-мал­ки греди като лъчите на джанта. Изпеченият ечемик се из­сипваше в басейна, а монаси и деца хващаха лъчите, за да завъртят камъка, който тежеше много тонове. След като камъкът се задвижеше, работата ни не беше толкова мъчи­телна и ние пеехме песни в хора. Там поне можех да пея, без да ме хванат! Но да се помръдне този дяволски камък беше трудно. Всички трябваше да помогнат, а след това трябваше много да се внимава да не спре. В басейна се добавяха нови количества ечемик, а смачканият се изгребваше от дъното. Смачканото зърно отново се разстилаше върху пушещите плочи и отново изпечено, образуваше основата на цампата. Всеки от нас носеше със себе си торба за цампа за една сед­мица или по.точно - необходимото количество от смачкан и изпечен ечемик. Когато се хранехме, изваждахме от кожените си торбички малко количество и го сипвахме в гаванките. След като добавяхме чай и масло, разбърквахме сместа с пръсти, докато стане нещо като войнишка каша, и я изяж­дахме.

На другия ден приготвяхме чая. Отидохме в другата част на кухнята, където се намираше казан с шестотин седемде­сет и пет литра вместимост. Казанът беше почистен с пясък и блестеше като нов. Рано сутринта го бяха напълнили до половината и сега вреше. Ние трябваше да донесем кубчета чай и да ги смачкаме. Всяко кубче тежеше между седем и осем килограма и го пренасяха от Китай или Индия през планин­ските проходи до Ласа. Смачканите парчета се хвърляха във врящата вода. Един монах добавяше голямо парче сол, а друг - определено количество сода бикарбонат. Когато течност­та завираше, се добавяха няколко лопати разредено масло и сместа се оставяше да ври на огъня с часове. Този чай имаше отлични хранителни качества и смесен с цампата, ни беше достатъчен, за да живеем. Казанът трябваше да бъде винаги топъл и когато се изпразнеше, веднага го напълваха. Най-тежката част от подготовката беше поддържането на огъня. За гориво вместо дърва използвахме сухи изпражнения от як и на практика винаги имахме неизчерпаеми резерви. Го­веждият тор, след като се запали, отделяше горчив и вонящ пушек.

Всичко, което беше изложено на пушека, постепенно почерняваше, а порите по лицата се запушваха и изражени­ята ставаха мрачни.

Бяхме задължени да вземаме участие в домашните рабо­ти не поради липса на работна ръка, а за да премахнем всяка разлика в класите между нас. Ние мислим, че има само един враг: човекът, когото не познаваме. Работете до един човек, говорете му, опознайте го и той ще престане да бъде ваш враг.

В Тибет един път в годината хората, които упражняват някаква власт, стават обикновени хора и който и да е от тех­ните подчинени може да им каже точно какво мисли за тях. Ако някой абат се е показал като груб човек, това му се каз­ва и ако упрекът е основателен, не се вземат никакви мерки срещу оплакващия се. Тази система действа добре и помага рядко да стават злоупотреби. Тя осигурява един вид справедливост спрямо големите и дава на подчинените им чув­ството, че и те могат да кажат думата си.

Колко неща имахме да учим в клас! Седяхме в редове направо на земята. Когато преподаваше урока си, учителят стоеше пред нас и пишеше на таблото. Но когато си учехме уроците, той се разхождаше зад гърбовете ни и трябваше да учим сериозно, защото не знаехме кого от нас дебне! Никога не се разделяше със сопата си, истински боздуган, и не се колебаеше да ни налага върху независимо коя част от анато­мията ни, която му беше под ръка. Раменете, гърба, ръцете, да не говорим за "класическото място" - за учителя нямаше значение къде удря, важното беше да ни боли!

Учехме много математика - дисциплина, която е основ­на за астрологията. И наистина, нашата астрология няма нищо общо със случайността. Тя се прилага въз основа на научни принципи. Щяха да ми натъпчат главата с нея, за­щото е от първа необходимост за упражняване на медици­ната. За предпочитане е да се лекува дадена личност в зави­симост от астрологичния й знак, вместо да се предпише ле­карство, от което се очаква добър ефект под предлог, че вече е излекувало някого. По стените до големите астрологически карти имаше и карти с растения. Те се сменяха всяка сед­мица, защото трябваше да научим всички видове. По-нататък щяха да бъдат организирани екскурзии за събиране и при­готвяне на растенията, но ние щяхме да участваме само след като придобием дълбоки познания. Трябваше да ни имат доверие, а не да ни оставят да събираме лоши видове. Тези разходки - "операция билки" - бяха добра почивка за нас, особено след монотонния живот в манастира. Някои траеха по три месеца. Отивахме до Високите земи, една област, ко­ято се намира от шест до осем хиляди метра над морското равнище и е заобиколена от ледници. Там обширни облас­ти, покрити с ледове, се редуваха със зелени долини с умерен климат, поради топлите извори. В тази област можеше да се направи единствен по рода си в целия свят опит. На разсто­яние от петдесет метра можеше да се премине от температу­ра четирийсет градуса под нулата по Фаренхайт към темпе­ратура от сто и повече градуса над нулата. Тази част на Ти­бет беше непозната за всички с изключение на неголям брой монаси.

Религиозното ни учение беше много развито. Всяка сут­рин трябваше да рецитираме Законите и Етапите на Сред­ния път. Ето тези закони:

1. Имай вяра в шефовете на ламазри и на страната.

2. Изпълнявай религиозните си задължения и учи с всич­ки сили.

3. Почитай родителите си.

4. Уважавай добродетелните хора.

5. Почитай по-големите от тебе и хората със знатен про­изход.

6. Служи на родината си.

7. Бъди честен и верен във всяко нещо.

8. Грижи се за приятелите си и за родителите си.

9. Служи си правилно с храната и с богатството.

10. Следвай примера на почтените хора.

11. Бъди признателен и се отплащай за добрината.

12. Бъди умерен във всяко нещо.

13. Пази се от всякаква завист и ревност.

14. Пази се от всякакъв скандал.

15. Бъди мил с думите и с действията си и не прави зло на никого.

16. Търпи страданието и мъката с търпение и примире­ние.

Непрекъснато ни повтаряха, че ако всички се подчиня­ват на тези закони, няма да има нито различия, нито несъгла­сие.

Нашият ламазри беше известен със своята строгост и със суровата система на възпитание. Голям брой монаси, дошли от другите манастири, си отиваха, за да имат по-удобно съще­ствуване. Ние, които бяхме част от елита, ги смятахме за не-успели в сравнение с нас. Много ламазри нямаха нощна служ­ба; монасите им лягаха по здрач и ставаха призори. Ние пре­зирахме тези мекушави монаси и макар че мърморехме сре­щу нашия правилник, щяхме да сме още по-недоволни, ако беше променен и от това последваше да се принизим до по­средственото равнище на другите.

Трябваше и да се елиминират слабите. Само най-силни­те мъже се връщаха от експедициите във Високите земи, къде­то климатът беше леденостуден и където отиваха само мо­наси от Шакпори. Нашите учители оставяха сами тези, които можеха да се приспособят, без да излагат на опасност живота на другите. През първата година нямахме никаква почивка, никакви развлечения и възможност да играем. Вся­ка наша минута беше посветена на ученето и на работата.

За едно нещо и сега съм признателен на нашите учители и то е начинът, по който ни научиха да ползваме паметта си. По-голямата част от тибетците имаха добра памет, но ние, които се учехме, за да станем монаси лекари, трябваше да знаем имената и характеристиките на всички билки, а така също и на смесите, и на начина им на употреба. Трябваше да познаваме основно астрологията и да можем да рецитираме текстовете на светите ни книги.

Методът за трениране на паметта беше изработен в продължение на векове. Приемаше се, че се намираме в стая с хиляди и хиляди чекмеджета. Всяко чекмедже си имаше ети­кет, който лесно можеше да се прочете. Всяко нещо, на кое­то ни учеха, трябваше да бъде класифицирано и сложено в съответното чекмедже. Ние трябваше да можем много лесно да си представим тази операция: "да видим точно"² "нещо­то" и точното място, където се намираше "чекмеджето".

С малко тренировка беше необикновено лесно мислов­но да се навлезе в стаята, да се отвори съответното чекмедже и да се извади от него търсеното понятие и всичко, което се отнасяше до него.

Учителите ни полагаха много усилия, за да ни накарат да разберем необходимостта от тренираната памет. Прово­кираха ни с въпроси с цел да ни изпитат. Във въпросите ня­маше никаква логика, за да не може да се установи връзката помежду им. Често пъти те бяха свързани с неясни текстове от светите ни книги, като между тях вмъкваха относителни въпроси за билките. Всеки пропуск беше наказван сурово: да не ни услужи паметта беше непростим грях, срещу който се вземаха строги мерки. Разполагахме с много време, за да си освежим паметта. Например учителят ни казваше:

- Ти, момчето ми, искам да ми кажеш петия ред от осем­найсетата страница на седми том от Кангиур. Отвори чек­меджето. Да видим какъв е този ред.

Ако не можеш да отговориш за десет секунди, по-добре беше да си мълчиш, защото наказанието беше още по-страш­но, ако допуснеш грешка, колкото и малка да е тя. Не мо­жехме винаги да имаме под ръка светите ни книги. Книгите ни от хвърчащи листове, стегнати от две дървени подвързии, бяха широки един метър и дълги четирийсет сантиметра. По-късно констатирах, че е чудесно човек да има добра памет.

През първите дванайсет месеца ни беше забранено да напускаме манастира. Тези, които излизаха, намираха зат­ворена вратата, когато се връщаха. Това правило беше в сила само за "Шакпори", където дисциплината беше толкова строга, че се страхувахме да излезем, защото нямаше повече да се видим. Признавам си, че бих избягал само ако имаше къде да отида. След една година все пак се бях приспособил.

През първата година не ни разрешаваха да играем. Не­прекъснато работехме и това помогна лесно да бъдат ели­минирани слабите деца, които бяха неспособни да издържат на нервното напрежение. След тези трудни месеци открих­ме, че почти бяхме забравили как се играе. Спортът и уп­ражненията имаха за цел да ни направят по-твърди и ние имахме голяма практическа полза. В ранното си детство оби­чах кокилите и ми разрешиха и тук да им посветя малко вре­ме. Отначало си правехме кокили, които ни издигаха от зе­мята, колкото ръста ни. Като понатрупахме опит, ги пра­вехме по три метра. Покачени на тях, ние се пъчехме из дво­ра, завирахме носове в прозорците и сигурно бяхме отвра­тителни.

За да стоим на едно място, пренасяхме последователно тежестта на тялото от единия на другия крак, все едно че ходим, и това ни позволяваше да пазим равновесие. Трябва­ше малко да не невнимание, и падахме. Борехме се помежду си. Всеки екип се състоеше от десетина момчета, заставахме в една линия на разстояние едни от други на около трийсет метра. По даден сигнал двата екипа се втурваха един срещу друг, като викаха диво, което трябваше да изплаши и да на­кара демоните да избягат на небето. Вече казах, че момчета­та от моя клас бяха много по-големи от мене. В борбата от този вид ръстът ми помагаше. Другите се местеха тежко, докато аз можех да се промъквам между тях, като дърпах кокилите на едни или бутах и изпращах на земята голям брой противници. Върху кон не бях толкова блестящ, но щом тряб­ваше да се оправям сам, оправях се.

Кокилите ни помагаха да пресичаме реките. Покачени на тях при условие, че внимаваме, можехме да стигнем на другия бряг, без да обикаляме и търсим брод. Спомням си, че един път бях на кокили от два метра и трябваше да пресе­ка река, която беше на пътя ми. Бреговете бяха стръмни и нямаше брод. Седнах на брега и влязох с кокилите във вода­та. Тя стигаше до коленете ми, а по средата достигна до кръста ми. Точно в този момент чух шум от стъпки. Някакъв мъж вървеше по брега и хвърли само бегъл поглед към мал­кото момче, което преминаваше реката. Сигурно, след като забеляза, че водата ми стига до кръста, си е помислил: "Ето брод!"

Чух шум от скачане във водата и човекът изчезна. Раздвижи се, главата му се показа на повърхността, ръцете му се заловиха за брега и успя да се измъкне. Последваха ужасни думи и след като разбрах какви намерения е имал по отно­шение на мене, кръвта ми замръзна. Побързах към брега и щом излязох от водата, хукнах със скорост, каквато по-рано никога не бях развивал.

Вятърът, който като че ли постоянно духа в Тибет, мо­жеше да бъде опасен, когато бяхме на кокилите. Случваше се, когато играехме на двора, да забравим за него и от възбудата на играта да излезем от заслона, който ни предлагаха стените. Тогава силният вятър влизаше в расата ни и ни съба­ряше в безпорядък от крака, ръце и кокили. Нямаше ранени. Благодарение на джудото се бяхме научили да падаме, без да ни боли. Понякога се отървавахме със синини и обелени колена, но това бяха дреболии. Разбира се, имаше и такива, които биха се спънали и в сянката си и понякога си чупеха крак или ръка.

Един от нас можеше да направи "слънце", както си върве­ше с кокилите. Като се опираше на горната им част, той из­важдаше краката си от стремената и се завърташе около себе си. Краката му се издигаха вертикално и падаха точно на местата си. Той можеше да направи няколко пъти последо­вателно това упражнение, без да нарушава ритъма. Аз мо­жех да скачам на кокилите си, но при първия опит паднах много тежко. Стремената се изместиха и се строполих. След това приключение внимателно оглеждах ремъка.

Щях да бъда на осем години, когато лама Минжиар Дон­дуп ми каза, че според астролозите веднага на другия ден ще бъде благоприятно да ми бъде "отворено Третото око". Това никак не ме безпокоеше, защото знаех, че той ще бъде там, и му имах пълно доверие.

С Третото око щях да стана способен, както той ми беше повтарял много пъти, да видя човечеството такова, каквото е в действителност. За нас тялото е само една черупка, дви­жена от големия "Аз", "Над мене", който поема командва­нето по време на съня ни и след смъртта. Ние вярваме, че човекът е въплътен в недъгаво тяло, за да се учи и да прогре­сира. Когато спи, човек се среща с един друг план на съще­ствуване. Той си ляга, за да си почине, и когато дойде сънят, духът му се освобождава от материята, започва леко да пла­ва, като в същото време остава свързан с тялото със "сребъ­рна връв", която се прекъсва при смъртта. Сънищата са пре­живени опити върху духовния план на съня. Когато духът се връща в тялото, шокът от събуждането деформира паметта на сънищата. "Сънищата" могат да изглеждат абсолютно не­правдоподобни за човек, който е в будно състояние. Но този въпрос ще бъде разгледан обширно по-нататък, когато ще разкажа за моя личен опит в тази област.

Аурата, която обкръжава тялото, независимо от това кой може да я види при определени условия, е само отблясъкът на Жизнената сила, която гори вътре в съществото. Ние мис­лим, че тази сила е електрическа като на светкавиците. За­падните учени могат да измерят и запишат "електрическите вълни на мозъка". Онези, които се смеят на неща от този род, би трябвало да помислят върху този факт, а така също за короната на слънцето и за пламъците й, които горят на милиони километри от самия диск. Обикновеният човек не може да види тази корона, но тя е видима по време на слънче­во затъмнение за тези, които искат да я видят. А това, дали хората вярват или не - не променя нищо. Това, че не се вяр­ва, няма да попречи на короната да съществува. Тя си е все там. Същото е и с човешката аура. Ето тази аура, както и други неща, ще ми позволи да видя отварянето на Третото око.

7. ОТВАРЯНЕ НА ТРЕТОТО ОКО

Рожденият ми ден дойде. Беше ден на свобода, без уро­ци и служби. Рано сутринта лама Минжиар Дондуп ми беше казал:

- Забавлявай се хубаво днес, Лобсанг, ще дойдем довече­ра.

Колко хубаво беше да мързелувам, легнал по гръб под слънчевата светлина...Покривите на Потала блестяха под очите ми. Зад мене синееха водите на Норбу Линга —Парка "Скъпоценен камък" - и ми се искаше да се разхождам на борда на кораб от кожа. На юг можех да видя група търгов­ци, които преминаваха Кий Шу с помощта на плоскодънна лодка. Как бързо мина денят!

Денят умря и се роди вечерта. Влязох в малка стая, от която не биваше да излизам. Чух, че кечени ботуши се плъзгат леко по плочите на коридора и три лами от висок ранг вля­зоха в стаята. Те поставиха на челото ми компрес от билки и здраво го стегнаха. Лама Минжиар Дондуп беше един от тях. Махнаха компреса, почистиха и избърсаха челото ми. Един лама като Херкулес седна зад мене и взе главата ми между коленете си. Вторият взе кутия, от която извади инструмент от лъскава стомана. Този инструмент приличаше на шило, но не беше кръгъл, а завършваше във формата на U и върхът му беше фино назъбен. След като го огледа, ламата -о стери­лизира върху пламъка на лампа.

- Операцията ще бъде болезнена - каза моят Водач, като ми взе ръцете - и е много важно да запазиш цялото си съзна­ние. Няма да трае дълго. Постарай се да бъдеш колкото се може по-спокоен.

Пред очите ми имаше цял куп инструменти и различни видове течности от билки. "Добре, Лобсанг, момчето ми -мислех си, - ще ти светят маслото по един или друг начин...-Нищо не можеш да направиш, затова стой мирно."

Ламата, който държеше шилото, погледна към другите:

- Готови ли сте? Хайде, слънцето точно залезе.

Той натисна назъбения връх по средата на челото ми и завъртя дръжката. За минута имах усещането, че ме бодат тръни. Времето като че ли спря. Върхът проби кожата и проникна в плътта ми, като разбира се ме болеше, но кога­то стигна костта, последва леко разтърсване. Монахът уси­ли натиска, като леко въртеше инструмента, за да могат зъбците да захванат челната кост. Страданието не беше остро: просто един натиск, придружен от тъпа болка. Не мърдах, защото лама Минжиар Дондуп ме гледаше: по-скоро бих предпочел да предам Богу дух, отколкото да мръдна или викам. Имах му доверие и той ми имаше доверие и зна­ех, че той може само да има право във всичко, което върше­ше. Той наблюдаваше операцията много отблизо и леки движения на устните му издаваха напрежението на духа му. Чу се леко пропукване: върхът беше проникнал в костта. Веднага ламата, който беше нащрек, се опита да натисне. Той държеше здраво дръжката, докато моят Водач му по­даде парченце от дърво, много твърдо, съвършено чисто, обработено на огън и с билки, което го правеше твърдо като стомана. Той вкара това парченце в U на шилото и го хлъзна, докато стигне до дупката на челото ми. Сетне той леко се отдръпна, за да може моят Водач да застане срещу мене. При знак на съгласие той вкарваше все по-дълбоко и по-дълбоко парченцето дърво в главата ми. В един миг имах любопитното усещане, че ме дупчат, че ми гъделичкат кос­тта на носа. Това усещане не изчезна и долавях различни леки миризми, които не можех да определя. Миризмите изчезнаха и добих впечатлението, че натискам еластично було или че ме бутат върху него. Изведнъж бях ослепей от светкавица.

- Спрете! - заповяда Ламата Минжиар Дондуп.

За момент болката беше много силна, изгаряше ме като бял пламък. Пламъкът намали силата си и угасна. Беше заместен от пъстри спирали и от нежен дим. Металният инструмент беше внимателно изваден. Парченцето дърво трябваше да остане на мястото си две или три седмици -1 време, през което щях да бъда в тази стая почти в пълна] тъмнина. Никой нямаше да може да дойде да ме види с изключение на тримата лами, които всеки ден щяха да; продължават да ме учат. Докато не бъде извадено парченцето дърво, щяха да ми дават да ям и да пия само толкова, колкото да мога да живея.

- Сега ти си от нашите, Лобсанг - ми каза моят Водач, като завиваше около главата ми парче платно, за да държи парчето дърво. - До края на живота си ти ще виждаш хората такива, каквито са, а не такива, каквито искат да изглеждат.

Беше любопитно да се види как тримата лами се къпеха в златист пламък. По-късно разбрах, че те дължаха тази зла­тиста аура на чистотата на живота си и трябваше да очак­вам да видя как аурата на по-голямата част от хората има съвсем друг вид.

Когато това ново сетиво беше развито под умелото ръководство на ламите, открих светлинните излъчвания, чийто извор беше в центъра на аурата. Впоследствие, спо­ред силата и цветовете на аурата, бях способен да опреде­лям състоянието на здравето на някого. Също така в зави­симост от начина, по който цветовете се променяха, можех да разбера дали ме лъже, или ми казва истината. Но не само човешкото тяло беше предмет на моето ясновидство. Да­доха ми един кристал, който и сега притежавам и с който редовно се упражнявах. Няма нищо магическо в тези крис­тални топки. Те са само инструменти. Един микроскоп или един телескоп по силата на някои естествени закони могат да направят видими предмети, които нормално са невиди­ми. Същото е и с кристалните топки. Те служат за фокус на Третото око, с което е възможно да се проникне в подсъзна­нието на съществата и да си припомним фактите, които се събират там. Всички типове кристали не са удобни за всич­ки. Някои получават по-хубави резултати със скален крис­тал, а други предпочитат стъклена топка. Има и такива, които използват чаша с вода или обикновен черен диск. Но каквато и техника да се използва, принципът си остава същият.

През първата седмица след операцията бях в почти пълна тъмнина. На осмия ден влезе една много слаба светлинка, която постепенно се усилваше. На седемнайсетия ден светлината беше нормална и тримата лами дойдоха, за да извадят парченцето дърво. Беше много просто. Пред­ната вечер бяха измили челото ми с течност от билки. Как­то по време на операцията, един лама постави главата ми между краката си. Ламата, който ме беше оперирал, с ин­струмент хвана края на дървеното парченце. Усетих сил­но разтърсване и всичко се свърши - дървото беше изваде­но от главата ми. Ламата Минжиар Дондуп направи ком­прес на малката дупка, която оставаше на челото ми, и ми показа парченцето, което беше станало черно като аба­нос. Ламата хирург се насочи към един малък мангал, на който го изгори с различни видове тамян. Димът от дърво­то, смесен с дима от тамяна, потегли към тавана: първият етап на моето посвещение беше свършил. През нощта, когато заспивах, в главата ми се блъскаше вихрушка от мисли: сега как щях да видя Цу, когато виждането ми не беше същото? Какъв щеше да бъде външният вид на май­ка ми и на баща ми сега? Толкова въпроси, които засега щяха да останат без отговори.

На другия ден ламите се върнаха и направиха подробен преглед на челото ми. Решиха, че трябва да се върна при дру­гарите си, но половината от времето си щях да прекарвам с ламата Минжиар Дондуп, който щеше да засили обучение­то ми със специални методи.

Другата половина щеше да бъде посветена на класната работа и на службите не поради възпитателната им стойност, а за да ми се даде уравновесено схващане за нещата. Малко по-късно щеше да бъде използвана и хипнозата за моето обу­чение. Но в момента мислех само за ядене! През седемнай­сетте дни бях на точно определени порции и трябваше да наваксам. Оставих ламите само с една мисъл в главата. Но в коридора срещнах силует, обвит в син дим, напръскан с ярко; червени петна. Извиках силно уплашен и се върнах в стаята. Ламите ме гледаха изненадано: бях по-скоро мъртъв, отколкото жив.

- Един човек гори в коридора - извиках.

Ламата Минжиар Дондуп излезе бързо. Когато се върна, той се усмихваше:

- Лобсанг, това е само един метач, който се е ядосал. Аурата му е като дим, защото не е еволюирал. Червените петна са холеричните му мисли. Ти можеш да идеш да търсиш храната, която така силно желаеш, без да се страхуваш.

Хипнотизиращо беше да видя отново момчетата, които смятах, че добре познавам, а всъщност въобще не съм позна­вал. Достатъчно ми беше да ги погледна, за да прочета ис­тинските им мисли, автентичната обич, ревността или без­различието, което им вдъхвах.

Не стигаше само да видя цветовете, за да зная всичко: трябваше да се науча да ги интерпретирам.

За целта с моя Водач се настанявахме на спокойно мяс­то, от което можехме да наблюдаваме хората, които влизаха през главните порти.

- Лобсанг - ми казваше Лама Минжиар Дондуп, - гледай човека, който идва...Виждаш ли цветната нишка, която треп­ти над сърцето му? Този цвят и това трептене са признаци на белодробно възпаление.

Или за един търговец:

- Гледай чертите, които се движат, или мигащите петна.-..Нашият брат Бизнесмен си мисли как ще изиграе тия глу­паци монасите и си спомня, че вече го е правил. За пари хо­рата не се спират пред никаква низост!

Или друго:

- Погледни внимателно този стар монах, Лобсанг. Един светец в пълния смисъл на думата, но той приема в буквал­ния смисъл всичко, което казват нашите Писания. Забеляза ли как е обезцветено жълтото на аурата му? Той не е дос­татъчно еволюирал, за да разсъждава сам.

И така нататък - ден след ден. Но най-полезна беше спо­собността на Третото око при болните в тялото и при ду­шевноболните.

- По-нататък - ми каза една вечер ламата - ще те науча да затваряш Третото око, когато поискаш, защото ще бъде нетърпимо да имаш винаги пред очите си тъжния спектакъл на човешките несъвършенства. Но засега си служи с него постоянно, както си служиш с физическите си очи. Ще ти покажа и как да го отваряш и затваряш лесно, както го пра­виш с другите.

Много, много отдавна, твърдят легендите ни, мъжете и жените можели да използват Третото око. Това било в епо­хата, когато боговете идвали и се смесвали с хората. Хората се смятали за техни последователи, опитвали се да ги убият, без да мислят, че човекът можел да вижда добре, но богове­те виждали още по-добре. За наказание Третото око било затворено. Оттогава в продължение на векове малцина са получавали при раждането си дара на ясновидството. Тези, които го имали по естествен път, можели хиляда пъти да умножат способността си благодарение на съответен способ. Този способ бяха приложили и върху мене. От това следва, че един толкова специфичен талант трябва да бъде третиран с голямо внимание и предпазливост.

Един ден ме повика отецът Абат.

- Синко - ми каза той, - сега ти притежаваш една способ­ност, която е дадена на малцина. Служи с нея за доброто и никога с егоистични цели. Когато отидеш в чужди страни, хората ще поискат да се държиш като илюзионист в цирк и ще ти казват: "Докажи ни това, докажи ни онова." Казвам ти го, синко, не бива да се подчиняваш. Този талант ти е даден, за да помагаш на ближния си, а не да се обогатяваш с него. Много неща ще ти бъдат разкрити чрез ясновидство­то, но каквото и да научиш, не бива да го споделяш с нико­го, ако думите ти могат да провокират страданието на ближ­ния ти или да променят Пътя на живота му. Защото човек, синко, трябва сам да избере личния си Път. Ти можеш да му кажеш каквото си искаш, но той все пак ще продължи пътя си. Помагай на болните и на нещастните, но не прави нищо, което може да промени Пътя на човека.

Отецът Абат беше висококултурен човек. Той беше лич­ният лекар на Далай Лама. Преди да прекъсне разговора ни, той ми съобщи, че скоро ще бъда повикан при Далай Лама, който желаел да ме види. Така лама Минжиар До-дуп и аз щяхме да бъдем гости на Потала след няколко сед­мици.