Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

- Ей, Юлжи, много силно ми дърпаш косата! Спри или ще ме направиш плешив като монах.

- Спокойно, Вторник Лобсанг. Плитката ти трябва да бъде права и хубаво намазана с масло, иначе почитаемата ти майка ще ми смъкне кожата.

- Не бъди така груб, Юлжи, ще ми счупиш врата!

- Няма значение, бързам.

Бях седнал на пода и бруталният слуга ме "навиваше", като си служеше с плитката ми като с манивела! В крайна сметка ужасното нещо стана твърдо като замръзнал як и лъскаво като езеро по пълнолуние.

Майка ми беше като вихрушка. Тя така ходеше из дома, че имах впечатлението, че имам няколко майки. Язо, сестра ми - по-голяма от мене с две години, се разхождаше вкъщи с такъв угрижен вид, като че беше жена на четирийсет проле­ти. Баща ми се беше предпазил от шумотевицата, затваряй­ки се в кабинета си. Така бих искал да съм с него...

Майка ми беше решила да ни заведе до Йо-Канг, ка­тедралата на Ласа. Тя държеше приемът да има и религи­озна атмосфера. Към десет часа сутринта (времето в Тибет е много разтегливо) един гонг в три тона удари часа на съби­рането. Качихме се на понитата. Баща ми, майка ми, Язо и петима други, между които и вашият малко ентусиазиран слуга. Групата ни пресече пътя за Лангкор, зави наляво в полите на Потала, истинска планина, покрита със сгради. Тя е висока сто и трийсет и широка четиристотин метра. След като минахме край селото Шо и бяхме яздили вече половин час в долината Кий Шу, стигнахме до катедрала­та. Около нея имаше малки къщички, дюкянчета и конюш­ни, които чакаха поклонниците. От построяването й преди хиляда и триста години досега Йо-Канг не беше престава­ла да посреща богомолци. Вътре каменните плочи бяха из­трити с няколко сантиметра от преминаването на хиляди богомолци. Поклонниците следваха Вътрешния кръг с благочестивост. Всички въртяха мелничките за молитви, от които имаше стотици, и повтаряха непрекъснато мантрата¹: "Ом! Мани Падме Хум!"

Огромни греди, почернели от времето, поддържаха по­крива. Тежката миризма на тамян, който гореше непрекъс­нато, се възвисяваше в катедралата като летни облаци по връх на планина. По протежение на стените бяха разполо­жени позлатените статуи на нашите божества. Те бяха защи­тени с тежки телени мрежи от халки, без да ги скриват от вярващите, за да няма изкушения, по-големи от обожание­то. Най-известните божества бяха наполовина скрити от скъпоценните камъни, които поклонниците и благочестиви­те души бяха оставили, молейки се за божието благоволе­ние. Върху тежки златни свещници горяха непрекъснато све­щи, чиято светлина не беше угасвала от хиляда и триста го­дини. От тъмните ъгли до нас достигаше звънът на гонгове­те и бученето на раковините. Ние преминахме по Вътреш­ния кръг, както го изискваше традицията, и след като свършихме молитвите си, се качихме върху плоския покрив на катедралата. Само малък брой от привилегировани лица имаха право да се качат на покрива. Баща ми, в качеството си на пазач, винаги се качваше.

Нашата система на управления (нарочно използвам мно­жественото число) може да заинтересува читателя.

Начело на държавата и на църквата стоеше Далай Лама, нашият Върховен съд за обжалване. Всеки можеше да се обърне към него. Ако беше сторена някаква несправедли­вост, Далай Лама бдеше молбата да бъде разгледана и греш­ката поправена. Няма да е пресилено, ако кажа, че всеки, без изключение, го обичаше и уважаваше. Беше автократ. Из­ползваше властта и авторитета си само за доброто на стра­ната и никога за лични цели. Той беше предвидил нахлува­нето на комунистите много години по-рано. Знаеше също, че свободата временно ще изчезне. По тези причини един малък брой от нас получаваха специално образование, за да може знанието, което свещениците бяха натрупали, да не потъне в забрава.

След Далай Лама имаше два Съвета - ето защо говорих за правителства в множествено число. Първият беше Духов­ният съвет и се състоеше от четирима монаси, като всеки един от тях имаше ранг на лама. Те отговаряха пред Най-дълбокия за манастирите (ламазрите) и метосите. Всички духовни и църковни въпроси се разглеждаха от тях.

След това идваше Съветът на министрите, съставен от трима светски и един религиозен членове. Те управляваха цялата страна. Отговаряха и за църквата, и за държавата.

Две официални лица, които можеха да се нарекат първи министри, каквито и бяха в действителност, служеха за свръзка между двата съвета и информираха Далай Лама за техните решения. Те играеха важна роля и по време на сеси­ите на Националното събрание, съставено от петдесет мъже, представители на най-знатните семейства и на ламазрите в Ласа. Тази Асамблея се свикваше само в критични моменти, като например в 1904 година, когато Далай Лама замина за Монголия при нахлуването на англичаните.

По този повод много хора на Запад са си внушили, че Най-дълбокият подло се беше измъкнал. Войните в Тибет могат да бъдат сравнени с играта на шах: когато царят за­мине, и партията е загубена. Далай Лама беше нашият цар. Без него борбата би била ненужна: той трябваше да се под­слони другаде, за да запази целостта на страната. Тези, кои­то го обвиняват в страхливост, чисто и просто не знаят как­во говорят.

Броят на членовете на Асамблеята можеше да достигне до четиристотин, когато влиятелните и знатните жители на провинциите вземаха участие в сесиите. Провинциите са пет: Ласа - или столицата, както понякога й казват, се намира в провинция У-Цанг, както и Шигатце. Ето имената и географ­ското разположение на другите: Гарток е на запад; Шанг -на север; Кам - на изток; Ло-дзонг - на юг.

С течение на времето Далай Лама увеличи властта си и все по-често минаваше и без помощта на Съветите и на Асамблеята. Никога страната не е била по-добре управля­вана.

От покрива на храма изгледът беше превъзходен. На из­ток се простираше долината на Ласа, разкошно зелена, осе­яна с малки горички. Водата проблясваше между дърветата.

Реките със сребърно шумолене пътуваха към Цанг-По, коя­то се намираше на около шейсет километра оттук. На север и на юг се извиваха високите планински вериги, които об­кръжаваха долината ни, и така живеехме като в уединение по отношение на останалия свят. По първите склонове бяха построени многобройни ламазри. По-нагоре малки построй­ки за отшелници бяха опасно накацали по главозамайващите наклони. На запад бяха планините близначки Потала и Шакпори, като Шакпори беше позната повече като Храма на медиците. Те се виждаха като изрисувани в далечината. Между двете вратата на Запада се отразяваше в студения поток на утрото. Тъмният небесен пурпур беше подчертан от^белотата на снега по далечните планини. Над главите ни леки облачета пътуваха в пространството. По-близо, в са­мия град, пред очите ни се изправяше кметството на града, което загърбваше северната част на катедралата. Съкрови­щето беше съвсем наблизо, както и сергиите на търговците по пазара, където човек можеше да си купи всичко, от което имаше и най-малка нужда. Недалече, малко по на изток, в един женски манастир, се намираше имението на Разпределителите на смъртта.

Пред вратите на катедралата, едно от светите места на будизма, се суетяха посетители, чуваха се разговорите и бърборенето на поклонниците, дошли от много далече с на­деждата да получат свещена благословия срещу приношенията си. Някои бяха довели със себе си спасените от клани­ците животни, които бяха закупили с дребните си спестява­ния. Много добро дело е да се спаси един живот - на живот­но или на човек. Така те щяха да уголемят духовната почит към себе си.

Докато гледахме тези, като че ли дошли от античността сцени, чувахме псалмите, които старите монаси пееха с дълбо­ките си басове, примесени с мутиращите гласове на младите послушници. До нас достигаше и тътенът на барабаните, и златните гласове на тромпетите. Чувахме викове и сподаве­ни ридания. Имах чувството, че сме хипнотизирани, че сме хванати в мрежата на вълненията.

Монасите се суетяха, заети със заниманията си. Някои бяха облечени в жълто, други - във виолетово, но по-голя­мата част носеха червеникавите раса на "обикновените монаси". Златистото жълто и черешовото червено бяха запазе­ни за монасите от Потала. Между тях сновяха послушници­те облечени в бяло, а монасите полицаи - в тъмнокафяво. Почти всички имаха нещо общо: расата им, нови или стари, бяха закърпени като расото на Буда. Чужденците, които ги бяха видели и фотографирали, се чудеха на "закърпената страна". В действителност тези кръпки са част от расото. В ламазри Не-Сар, който съществува от дванайсет века, мона­сите правят още по-добре: изрязват кръпките от по-светъл плат!

Червеното е цветът на монашеския орден. То варира поради начина за оцветяване на вълната, но от кафявото до керемиденото червено е все "червено". Монасите в Потала слагат върху расата си позлатени сака без ръкави. В Тибет златото е метал със свещен цвят. То не потъмнява никога и значи цветът му остава винаги чист. Затова е цветът на Да-лай лама. Монасите или ламите с висок ранг, а така също и личната прислуга на Далай Лама, имат право да носят по­златен елек върху обикновеното си расо.

От покрива на Йо-Канг се виждаха много позлатени еле­ци и малко чиновници от Върха. Вдигнахме очи: молитве­ните хоругви плаваха във въздуха и цялата катедрала блес­теше от слънчевата светлина в красивите й куполи. Пурпур­ното небе беше прекрасно от леките панделки на малките облаци, като че ли нарисувани с перо на художник.

Майка ми прекъсна очарованието:

- Хайде, да не губим време. Тръпки ме побиват, като помисля какво ли прави сега прислугата! Да си тръгваме!

Потеглихме с понитата си, които ни чакаха търпеливо и чиито копита потракваха по пътя на Лингкор, като всяка стъпка ме приближаваше до това, което ще нарека "изпита­нието". А майка ми го смяташе за нейния Голям ден.

Като се върнахме вкъщи, майка ми прегледа още веднъж всичко. Дадоха ни хубав обед, като се имаше предвид какво ни очаква. Знаехме, че щастливите гости можеха да си напълнят стомасите, а домакините да си останат с празни кореми. По-късно нямаше да има време за ядене.

Един главозамайващ тромпет извести пристигането на монасите музиканти. Те бяха натоварени с тромпети, клар­нети, гонгове, барабани, а цимбалите носеха на вратовете си. Те влязоха в градините, бърборейки непрекъснато като свраки, и веднага поискаха бира, за да влязат в ритъм. Ужас­ни звуци изпълниха следващия половин час: монасите на­стройваха инструментите си.

Появяването на първия гост начело на цяла конница от мъже, които носеха малки знаменца, предизвика истинска бъркотия в двора. Портите бяха отворени широко и прислуж­ниците ни се наредиха от двете страни, за да пожелаят добре дошли на гостите. Домоуправителят също беше там, съпро­воден от двама помощници, които държаха в ръцете си коп­ринени шалчета, за да ги предложат за поздрав на хората. Съществуват осем вида шалчета и на всеки трябва да му се предложи онова, което той заслужава - с риск, разбира се, да се направи грешка. Далай Лама дава и получава шалчета само от първа категория. Тези шалчета се наричат ката. Ето каква е церемонията на даряването: ако този, който дава, е от същия ранг на получаващия, той стои много назад с про­тегнати ръце. Другият прави същото. След това дарителят поздравява и слага шалчето около китките на този, на кого­то иска да отдаде почитта си. Той от своя страна също по­здравява, освобождава китките си, върти шалчето върху пръстите си, за да покаже своето одобрение, и го подава на слугата.

Ако дарителят е от много по-нисш ранг, той (или тя) коленичи с изплезен език (поздрав, който у нас отговаря на сваляне на шапка) и слага шалчето в краката на получава­щия го. Тогава той му слага своето на врата.

В Тибет всеки подарък е придружен от ката и от поздра­вително писмо. Правителствените писма бяха жълти, а на другите - бели. Ако Далай Лама искаше да окаже голяма чест на някого, той завързваше на врата му една ката, на която вече беше завързан червен конец с три възела. И ако в също­то време показваше ръцете си с длани, обърнати към небето, тогава честта беше наистина много голяма! Ние сме дълбо­ко и твърдо убедени, че миналото и бъдещето са написани в линиите на ръката. Показвайки своите линии, Далай Лама представяше благосклонното си разположение. По-късно бях почетен така два пъти.

Но да се върнем при домоуправителя ни, който стоеше при входа между двамата си помощници. Той поздравяваше пристигащите, приемаше техните кати и ги подаваше на този, който беше от лявата му страна. В същото време този, който беше отдясно, му подаваше съответстващото шалче, което той слагаше около китките или врата на гос­та в зависимост от ранга му. Всички шалчета бяха използ­вани много пъти.

Домоуправителят и помощниците му бяха все повече и повече заети, защото поканените пристигаха на групи. Дали идваха от близките имения, от града Ласа или от предгради­ята - шумните им групи минаваха по пътя на Лингкор, след това - по нашия частен път в сянката на Потала.

Дамите, които трябваше дълго да яздят, си служеха с кожена маска, която предпазваше кожата на лицето им от пълния с пясък вятър. Често пъти върху маската беше нари­суван потретът на дамата. Щом пристигнеше, тя сваляше маската и мантото, направено от кожа на як. Портретите винаги ме очароваха: колкото повече дамите бяха стари и грозни, толкова повече портретите представяха млади и кра­сиви създания!

Вкъщи цареше трескава дейност. Слугите непрекъснато носеха възглавници. В Тибет не си служим със столове. Сядаме върху възглавница, с размер около квадратен метър и дебела двайсет сантиметра. За спане използвахме по ня­колко възглавници и ни се струваше, че те са много по-удоб­ни от креслата или леглата.

Още щом пристигнеха, гостите получаваха чай с мас­ло, след което ги отвеждаха в голяма стая, която служеше за столова. Там имаше бюфет, който им позволяваше да не умрат от глад, докато чакат истинското начало на приема. Вече около четирийсет дами от най-високопоставените се­мейства, заедно с придружаващите ги жени, бяха пристиг­нали. Докато майка ми се занимаваше с едните, другите се разхождаха из къщата ни, като изчисляваха разходите за мебелировката.

Беше истинско нашествие: навсякъде имаше жени с раз­лични форми, ръст и възраст. Те се появяваха на най-нео­чакваните места и без да се колебаят, питаха слугите колко струва това и онова. С една дума, държаха се така, както се държат всички жени по света. Сестра ми Язо кокетираше с чисто новите си дрехи. Беше си направила косите по последна мода или поне така си мислеше. Аз намирах, че причес­ката й е ужасна, но винаги съм злонамерен по отношение на жените. Сигурно е обаче, че в този ден те силно ме привли­чаха.

За да усложнят още повече нещата, между поканените се намираха и шунг-момичетата. В Тибет жената от висшето общество трябва да притежава безброй тоалети и още тол­кова бижута. Такъв гардероб естествено трябва да се пока­же и поради това, че то не може да стане без често сменяне на роклите, специално тренирани за това шунг-момичета слу­жат за манекени. Те например дефилираха с тоалетите на майка ми, сядаха и пиеха безброй чаши с маслен чай, преди да идат да сменят роклите и да се накичат с други бижута. Движейки се сред гостите, те помагаха на майка ми да из­пълнява ролята си на домакиня. За един ден шунг-момиче­тата сменяха по пет или шест пъти тоалетите си.

Мъжете се интересуваха повече от атракциите в гради­ните. Една акробатична група предизвикваше малко весе­лие. Трима държаха прът, висок пет метра, а на върха му четвъртият заставаше с главата надолу и пак пазеше равно­весие. Внезапно дръпваха пръта и еквилибристът падаше на краката си като котка. Момчета, които бяха видели сцена­та, намериха спокойно място, за да ги имитират. Намериха дву-триметрова пръчка и я изправиха. Най-смелият се пока­тери и - бум, пататра! Докато се опитваше да прави това, което правеше акробатът, загуби равновесие и падна като торба върху другарчетата си. Но те имаха -твърди глави и освен няколко цицини, колкото яйца, никой не беше полу­чил нещо сериозно.

Майка ми се появи в градините. Тя водеше след себе си група от дами, които желаеха да видят атракциите и да по­слушат музикантите. Не им беше трудно, защото се бяха заг­рели вече с бира.

Тя беше особено хубаво нагласила тоалета си. Тъмно­червената й пола от вълна на як достигаше почти до глезе­ните й. Високите й ботуши от кече бяха съвършено бели с червени подметки и връзки, избрани с много вкус.

Мораво-жълтият цвят на жакета болеро наподобяваше слабо цвета на монашеската роба на баща ми. Цветът беше като на "йодова тинктура върху превръзка", бих казал, ако по това време бях студент по медицина!

Под елека си носеше копринена пурпурночервена блуза. Така всички нюанси на монашеските дрехи бяха представе­ни в тоалета й.

Копринена везана кърпа покриваше раменете й и дости­гаше до кръста, където имаше халка от масивно злато. Шалът й се спускаше до ръба на полата. Беше кървавочервен над кръста, а след това постепенно преминаваше от лимоненожълто до минзухарено тъмножълто.

Около врата си носеше златна връв, на която бяха нанизани трите й талисмана, с които никога не се разделяше. Те й бяха дадени в деня на сватбата: първият - от семейството й, вторият - от семейството на съпруга, а третият - една изклю­чителна чест - от самия Далай Лама. Тя беше много богато накичена, защото в Тибет бижутата на една жена отговарят на общественото положение на съпруга й. Съпругът е задъл­жен да подарява на жена си по нещо при всяко повишаване. Трябваха много дни, за да се направи прическата на майка ми, в която имаше не по-малко от сто и осем плитки, всяка дебела колкото ремък на камшик. Сто и осем е свещено чис­ло и на жените, които можеха да се украсят с толкова плитки поради това, че имат хубави жоси, много им завиждаха. Ко­сите бяха разделени в средата от един път, както при Мадо­на. Поддържаше ги дървена форма, поставена на върха на главата като шапка. Тя беше лакирана с червен лак и беше украсена с инкрустирани диаманти, нефрити и златни плоч­ки. Косите са спускаха по нея, както се спускат розови храс­ти по дървена беседка.

На ухото си майка ми носеше коралова лента. Тя беше толкова тежка, че за да не й откъсне ухото, беше принудена да я поддържа с помощта на червен конец, навит около ухо­то. Краят на лентата достигаше почти до кръста й. Наблю­давах я очарован. Питах се: как ли щеше да го направи, ако поиска да си обърне главата?

Гостите се разхождаха и се възхищаваха от градините. Някои сядаха на групички и споделяха последните новини. Жените не губеха нито минута.

- Да, драга моя, госпожа Дора щяла да прави пода на къща­та си от ситно надробен чакъл, лакиран отгоре. А младият лама, който живееше у госпожа Ракаша, казаха ли ви, че...

В действителност всички очакваха голямата атракция в програмата. Другото само служеше да ги подготви за обста­новката, когато свещениците астролози щяха да предскажат бъдещето ми и да поставят жалоните на житейския ми път. От решенията им зависеше бъдещата ми кариера.

Денят преваляше. Когато уголемяващите се сенки за­почнаха по-бързо да се плъзгат по пода, гостите вече съвсем слабо се интересуваха от атракциите. Ситостта им ги кара­ше да се поотпуснат. Изтощените слуги пълнеха изпразнените подноси. Но и това престана с изтичането на часове­те. Акробатите също почувстваха умора. Един по един се измъкваха и отиваха в кухните, за да си починат и поискат още бира.

Музикантите бяха все още във форма, надуваха тромпе­тите, удряха барабаните с удоволствие. Птиците, изплаше­ни от шума, бяха избягали от дърветата, по които обикнове­но кацаха. Не само те се страхуваха. Котките се бяха скрили някъде още с шумното пристигане на първите гости. Куче­тата пазачи, големи черни булдози, бяха утихнали. Сънят им беше сложил намордници. Натъпкали се здравата, те ня-' маха повече сили да ядат.

Ставаше все по-тъмно в оградените градини. Малки мо­миченца се мяркаха тук-там между овошките като джудже­та. В ръцете си носеха запалени маслени лампи или кадил­ници. Сядаха по ниските клони и безгрижно лудуваха.

На няколко места от мангалите, пълни със златист та­мян, се издигаха стълбове от гъст парфюмиран пушек. Ста­ри жени непрекъснато ги допълваха и продължаваха да въртят колелата на молитвите, които звънтяха. С всеки кръг изпращаха хиляди молитви към небето.

Баща ми се измъчваше. Градините му бяха известни в цял Тибет със скъпите експонати и с различните видове дървета. Тази вечер той си мислеше, че къщата му прили­ча на лошо поддържан зоопарк. Ходеше безцелно, чупе­ше ръце и издаваше леки жални звуци всеки път, когато гостенин се спираше и опипваше някоя пъпка. Най-много бяха заплашени кайсиите, сливите и малките ябълкови дървета. По-високите и силни дървета като тополите, върбите, хвойните, брезите и кипарисите бяха обкичени с молитвени знамена, които леко се полюшваха от нежния вечерен полъх на вятъра.

Слънцето изчезна зад далечните върхове на Хималаите: денят беше мъртъв. От ламазрите до нас достигна гласът на тромпетите, които отбелязваха минаването на времето. За­палени бяха стотици маслени лампи. Някои бяха закачени по клоните на дърветата, други се люлееха под сводовете на къщите или се плъзгаха по тихите води на басейна. Тук-там се спираха до листата на водните лилии, както кораби, кои­то засядат в пясък, или достигаха до островчето, където ле­бедите си почиваха.

При един тежък удар върху гонг всички обърнаха глави. Процесията се приближаваше. В градините беше издигната голяма палатка, като едната й страна беше отворена. В нея беше направена естрада с четири тибетски стола.

Процесията достигна до естрадата, водена от четири­ма слуги, като всеки от тях носеше дълга пръчка, на края на която имаше голям факел. Следваха ги четирима музи­канти, които надуваха фанфари. След тях вървяха майка ми и баща ми, които заеха местата си на естрадата, заедно с двама старци от ламазри Оракула на държавата. Те бяха родени в Нешунг и бяха двамата най-добри астролози в Тибет. Точността на предсказанията им беше проверява­на вече много пъти. През миналата седмица Далай Лама ги беше повикал, за да огледат неговото бъдеще. Сега беше редът на едно малко седемгодишно момченце. По цели дни бяха изучавали графиките си, бяха се отдавали на изчис­ления и на безкрайни разговори над трините, еклиптиките, сесквадратите и противоречивите влияния на тази или онази планета. Но към астрологията ще се върна в друга глава.

Двама лами носеха бележките и картити на астроло­зите. Други двама се приближиха и помогнаха на двамата ясновидци да се изкачат по стълбите на естрадата, където двамата застанаха един до друг като статуи от слонова кост. Разкошните им раса от китайски брокат подчерта­ваха годините им. На главите си носеха големи свещени­чески шапки, които изглеждаха тежки за набръчканите им вратове.

Присъстващите се събраха около естрадата и насядаха върху възглавниците, донесени от слугите. Бърборенията спряха, всички гости напрегнаха слух, за да чуят какво каз­ваше Големият астролог с треперещия си глас:

- Лха дре ми шо-нанг-шинг - каза той... Боговете, дяво­лите и хората се държат по един и същи начин. Това обясня­ваше, че е възможно да се предскаже бъдещето.)

С монотонен глас той предсказваше в продължение на цял час, след което си даде десет минути почивка. После продължи да рисува в общи черти бъдещето.

- Хале! Хале! (Необикновено! Чудесно!) - възкликваха очаровано гостите.

И така - моето бъдеще беше предсказано. След трудно изпитание на издръжливостта, момченцето на седем го­дини трябваше да влезе в един ламазри, където щеше да получи образование на монах хирург. Щеше да познае много превратности, след което щеше да напусне родната страна, за да иде да живее сред странни хора. Щеше да загуби всичко, да започне от нищо и накрая може би щеше да успее.

Малко по малко присъстващите се разпръснаха. Гости­те, които живееха далече, щяха да прекарат нощта у дома и да си тръгнат на другия ден. Останалите тръгнаха със свити­те си, като си светеха с факлите. Те се събраха в двора сред чаткането на копитата и прегракналите викове на мъжете. Още веднъж тежката врата беше отворена широко, за да мине вълната от гости. Постепенно шумът от копитата и от при­казките на конниците потъна в далечината и остана само тишината на нощта.
3. ПОСЛЕДНИ ДНИ ВКЪЩИ

Голяма дейност кипеше още вкъщи. Чаят се лееше, хра­ната издигаше тънка пара пред очите ни, защото веселите гости държаха да се подкрепят малко в очакване на нощта. Всички стаи бяха заети, не остана нито една за мене. Разхож­дах се натъжен и за да ми мине времето, ритах всичко, което намирах пред себе си. Но даже и това занимание не можеше да ме задоволи. Никой не ми обръщаше внимание: гостите бяха уморени и доволни, а слугите - изтощени и раздразне­ни.

- Конете са по-милостиви - измърморих на себе си. - Ще ида да спя с тях.

В конюшните беше топло, фуражът - мек, но сънят ми не идваше. Всеки пък, когато се унасях, някой кон ме побутваше или се стрясках от шума, който идеше от вкъщи. Посте­пенно всичко утихна. Облегнат на лакътя си, гледах навън. Една след друга светлините угасваха. Остана само светлина­та на пълнолунието и отражението й по заснежените пла­нински склонове. Едни от конете спяха прави, а други - на хълбока си. Аз също заспах.

На другия ден грубо ме събудиха. Чух някой да ми вика:

- Махни се оттук, Вторник Лобсанг. Трябва да впрегна конете, а ти ми пречиш.

Станах и тръгнах към вкъщи да намеря някаква храна. Там имаше голямо раздвижване. Хората се приготвяха да си тръгнат и майка ми хвърчеше от група на група, за да си побъбри още малко. Баща ми разговаряше за бъдещото раз­хубавяване на къщата и на градините ни. На един стар при­ятел разказваше, че има намерение да внесе стъкло от Индия и да направи прозорци. В Тибет няма стъкло, не се изработ­ва и е много скъпо да се внесе от Индия. По тибетските рам­ки за прозорци беше опъната полупрозрачна восъчна хар­тия. Отвън поставяха тежки дървени кепенци не поради крад­ците, а за да предпазват от пясъчните бури. Пясъкът (поня­кога това бяха малки парчета от камък) можеше да разкъса всеки незащитен прозорец. Той можеше да нарани ръцете и лицето, ето защо беше опасно да се пътува в сезона на голе­мите ветрове. Жителите на Ласа винаги следяха Върха. Щом внезапно изчезнеше в черна мъгла, всеки тичаше да се под­слони и предпази от жестокия шибащ вятър.

Не само хората се тревожеха: животните също бяха ви­наги нащрек и често можеше да се види как конете и кучета­та тичат пред хората в стремежа си да се подслонят. Бурята никога не можеше да изненада котките, а яковете нямаше от какво да се страхуват.

След като замина и последният гост, баща ми ме пови­ка:

- Иди на пазара и купи това, от което се нуждаеш. Цу знае какво ти трябва.

Мислех си за нещата, които ми бяха необходими: дърве­на гаванка, купичка и голяма броеница. Трите части на ку­пата - кракът, стените и капакът й ще бъдат сребърни. Брое­ницата щеше да бъде дървена и щеше да има чудно хубаво излъскани сто и осем зърна. Това свещено число показваше също така броя на нещата, които един монах трябва да пази в главата си.

Тръгнах с Цу, той - на коня си, а аз - на моето пони. Щом излязохме от двора, най-напред поехме надясно, след Потала - пак надясно и оставихме пътя на Пръстена, за да влезем в търговския квартал. Оглеждах се, като че ли ми беше първо­то идване. В действителност се страхувах, че е последното! Търговците, които идваха в Ласа, се трупаха в магазините и спореха за цените, които предлагаха. Някои носеха чай от Китай, а други - платове от Индия. Проправихме си път до магазина, който ни интересуваше. От време на време Цу раз­меняше поздрави с някой приятел от младини.

Трябваше ми тъмночервено расо, което щяхме да ку­пим "един ръст по-голямо". Не само защото щях да порас­на, но и от практична гледна точка. У нас мъжете носят широкополи дрехи, стегнати в кръста. Така горната част образува джоб, в който се носят всички предмети, с които един тибетец никога не се разделя. "Средният" монах на­пример носи в този джоб гаванка за цампа, нож, купа, раз­лични талисмани, чувалче с печен ечемик и често пъти -порция цампа. Не забравяйте, че монахът винаги носи със себе си всичко, което притежава тук, долу.

Цу огледа моите жалки покупки. Той ми разреши да купя само минимума, и то от лошо качество, както приляга на "беден послушник": сандали, чиито подметки бяха от кожа на як, малка кожена пунгия за печения ечемик, дървена гаванка, купа също от дърво (къде беше сребърната купа на мечтите ми!) и нож. Прибавете и една съвсем обикновена броеница, чиито сто и осем зърна трябваше сам да излъскам, и ето че имате целия списък от предмети, на които имах пра­во. Баща ми беше мултимилионер, притежаваше огромни имения навсякъде из страната, както и много бижута и голя­мо количество злато. Но аз, докато траеше обучението ми и докато баща ми беше жив, трябваше да си остана беден мо­нах.

Гледах улицата, къщите й с големи, издадени напред по­криви. Гледах магазинчетата с крила на акула, покривала­та, прострени върху палатките пред вратите. Слушах весе­лите шеги на търговците, пълните с добродушие пазарлъци на клиентите. По-рано тази улица никога не ми е изглежда­ла така симпатична и завиждах на тези, които я виждаха все­ки ден и щяха да продължават всеки ден да я виждат.

Безпризорни кучета се мотаеха, като подушваха това-онова, разменяйки си по едно ръмжене. Конете чакаха воля­та на господарите си и се поздравяваха с леко цвилене. Яко­вете прегракнало мучаха, като си проправяха път между тълпата пешеходци. Колко ли тайни имаше зад прозорците, покрити с хартия! Колко ли чудесни стоки бяха преминали през здравите дървени порти, донесени от четирите краища на света, и колко ли неща можеха да разкажат отворените кепенци, ако можеха да говорят!

Гледах всичките тези неща, като че ли бяха стари при­ятели. Даже и на ум не ми идваше, че един ден отново ще мога да виждам тези улици, поне от време на време. Мислех за това, което бих искал да правя, което бих искал да купя. Мечтането ми беше грубо прекъснато. Една груба ръка се стовари върху мене, хвана ухото ми и го завъртя силно.

- Хайде, Вторник Лобсанг - изкрещя Цу, като че ли иска­ше целият свят да го чуе, - в статуя ли се превърна! Какво ли имат днес момчетата в главите си, се питам. По мое време не беше така.

Цу хич не искаше да знае дали ще загубя ухото си, като стоя на едно място, или ще го запазя, ако го последвам. Как­во ли можех друго да направя, освен да "се подчиня". На връщане през цялото време Цу яздеше отпред, като мърмо­реше, че не одобрява "днешното поколение, тази банда неспособници, мързеливци, негодници, постоянно с глави в об­лаците." Но когато стигнахме до пътя на Лингкор, ни връхле­тя шибащ вятър, който ми донесе, ако мога така да се изра­зя, един слънчев лъч. Можех да се скрия от него зад могъщи­те форми на Цу.

Вкъщи майка ми хвърли поглед върху покупките ми. За мое най-голямо съжаление тя сметна, че са много хубави. Хранех надеждата, че няма да се съгласи с Цу и ще ми разре­ши да си купя нещо с по-добро качество. Още един път на­деждите ми, че ще имам сребърна купа, се стопиха и трябва­ше да се задоволя с дървената, направена в работилниците на Ласа.

През последната седмица не ме оставиха сам. Майка ми ме влачеше по всички къщи на големци в Ласа, където под­насях моите почитания, без да усетя и за миг, че ме уважа­ват! Майка ми обожаваше излизанията, светските контакти и учтивите бърборения, които съставяха нашата всекиднев­на програма. Отегчавах се до смърт. За мене тези визити бяха истински мъчения, защото не бях надарен със способността да понасям весело лудите. Бих искал да се забавлявам на от­крито и на воля през малкото дни, които ми оставаха: да пускам хвърчила, да правя овчарски скокове или да се уп­ражнявам да стрелям с лък. Но вместо това ме влачеха на­всякъде като як, който е получил награда, за да предизвиква възхищението на стари жени с лоши прически, които нямат какво друго да правят, освен да седят през целия ден върху копринените възглавници и да викат слугите, щом им хрум­не някой каприз.

Не само майка ми ме огорчаваше. Трябваше да придру­жа баща си до ламазри "Дребунг". Със своите десет хиляди монаси, с храмовете си, с малките каменни къщи и големи сгради, чиито балкони са разположени на стълби, този ла­мазри е най-големият в света. Тази общност беше един град, обграден със стени, и като всеки град си живееше самостоя­телно. Дребунг означава "оризова планина", на каквато приличаше отдалече с бляскавите си кули и куполи. Но аз не бях в настроение да се възторгвам от архитектурните красоти: мъчно ми беше, че пилеех останалото ми така ценно време.

Баща ми имаше работа с игумена и с помощниците му и аз се мотаех из манастира като изоставена отломка след буря. Като гледах как бяха тренирани някои от малките послуш­ници, ме побиваха тръпки на ужас.

"Оризовата планина" беше обединила седем ламазри, седем ордена и седем различни колегии. Четиринайсет игу­мена, всички привърженици на желязната дисциплина, оси­гуряваха управлението.

"Когато приятната екскурзия в слънчевата долина" -цитирам дума по дума баща ми - свърши, бях очарован и си отдъхнах с облекчение, като научих, че няма да бъда изпра­тен нито в "Дребунг", нито в "Сера", който се намира на пет километра северно от Ласа.

Седмицата изтичаше. Взеха ми хвърчилата, за да ги по­даряват. Моят арбалет (някогашен лък) и стрели с чудно ху­бави пера бяха счупени, за да ми дадат да разбера, че вече не съм дете и следователно нямам нужда от играчки. Имах чув­ството, че и сърцето ми е счупено, но никой не обръщаше внимание на тази подробност.

В края на деня баща ми ме повика в кабинета си - една прекрасно украсена стая, пълна със стари книги с голяма стойност. Беше застанал до олтара и ми заповяда да коле­нича пред него. Церемонията по Отваряне на книгата щеше да започне. В огромен том - метър и петдесет на трийсет сантиметра - беше разказана цялата история на семейство­то ни от векове насам. В него бяха вписани имената на ос­нователите на фамилията ни, подробно описани подвизите им, които им бяха дали право да получат благороднически титли. Беше разказано също така за заслугите, които наше­то семейство имаше към страната ни и към върховния ни държавен глава. В тези стари пожълтели страници открих цялата ни история. Книгата се отваряше за мене за втори път, защото вече бяха вписани датите на моето зачеване и раждане. Видях данните, които бяха помогнали на астро­лозите да направят предвижданията си, както и картите, които бяха подготвили. Трябваше да се подпиша в Книга­та, защото от следващия ден за мене щеше да започне нов живот с влизането ми в манастира.

Тежката украсена с дърво подвързия беше грижливо поставена върху ръчно набраните листа от хвойна и стегна­та от позлатени закопчалки. Книгата беше тежка. Баща ми даже се залюля малко, когато се надигна, за да я сложи в позлатения шкаф, който я пазеше. С почитание той сложи шкафа под олтара в една каменна ниша. След това стопи малко восък в сребърно менче, изля го върху капака на ни­шата, сложи печата си така, че никой да не може да пипне Книгата.

Настани се удобно върху възглавниците си. Удари леко гонга и един слуга веднага му донесе чай с масло. След като помълча малко, започна да ми разказва тайната история на Тибет, история от хиляди и хиляди години, която по време на потопа е била вече стара. Разказа ми, че в един определен период Тибет е бил покрит от водата на морето - нещо, кое­то било доказано от разкопките.

- Даже и сега, ако някой копае около Ласа, може да на­мери риби вкаменелости, странни черупки и любопитни ме­тални длета, без да се знае за какво са служели.

Монаси, когато изучаваха околните пещери, намираха често такива сечива и ги донасяха на баща ми. Той ми пока­за няколко. След това настроението му се промени.

- Както е писано в Закона, знатното дете ще бъде възпи­тавано със суровост, а към бедния - ще се отнасяш милости­во. Преди да бъдеш приет в манастира, ще трябва да из­държиш едно трудно изпитание.

Много необходимо беше напълно да се подчинявам и да изпълнявам сляпо заповедите, които получавах. Последни­те му думи подсказаха, че няма да прекарам една спокойна нощ.

- Сине мой - каза той, - ти сигурно си мислиш, че съм твърд и равнодушен. Само името на семейството ни е важно. Казвам ти: ако не успееш да влезеш в манастира, не се връщай тук. За тази къща ще си чужденец.

След тези думи ми направи знак да се оттегля, без да добави нищо. Преди това си бях взел сбогом със сестра ми Язо. Тя беше силно развълнувана: често бяхме играли заед­но, а тя беше само едно момиченце на девет години, докато аз щях да навърша седем на другия ден. Беше невъзможно да видя майка ми. Тя си беше легнала и не можах да й кажа довиждане. Отидох сам в стаята си и подредих възглавници­те, които щяха да ми послужат за легло. Легнах, без да ми се спи. Дълго главата ми беше заета от това, което баща ми беше казал. Мислех си за дълбоката му омраза към децата, за идващия ден, в който за пръв път щях да бъда далеч от вкъщи. В небето луната бавно следваше пътя си. Нощна птич­ка подскачаше, като удряше с крила прозореца. Чувах плющенето на хоругвите върху покрива, които се удряха в дърве­ните подпори. Накрая съм заспал, но когато първите слънче­ви лъчи смениха пълнолунието, слуга ме събуди с купичка цампа и чай с масло. Цу се вмъкна в стаята ми, когато дояж­дах постното ядене.

- И така, момчето ми, дойде време да се разделим - каза той. - Слава богу! Ще мога да се завърна при моите коне. Изпълни дълга си и не забравяй нищо от това, на което съм те научил.

Обърна се и си отиде.

Този начин на реагиране беше най-човешкият, макар че по онова време не беше по моя вкус. Сбогуване'с вълнения би направило заминаването ми много по-мъчително. Това първо заминаване, което мислех за последно.

Ако майка ми беше станала, за да си вземе сбогом, си­гурно щях да се опитам да я убедя да ме остави у дома. Мно­го тибетци имат радостно съществуване, а моето беше мно­го трудно. И ако не си бяха взели сбогом с мене, то е защото (открих го по-късно) баща ми беше наредил да стане така, за 1 да се науча още от първите години на дисциплина и суро­вост.

Свърших си закуската, скрих гаванката в мантията, взех още една мантия за сменяне и направих с нея вързопче, в което сложих чифт кетени ботуши. Когато излязох от стая­та си, един слуга ми направи забележка да не вървя шумно, за да не събудя останалите. Вървях по коридора. За времето, през което слязох по стълбите и стигнах до пътя, фалшивият изгрев беше направил място на тъмнината, която предхож­да истинското идване на деня.

Така напуснах дома ни. Сам, изплашен, със свито сърце.