Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

На другия ден се приготвихме за връщане в Шакпори. Не бързахме много, защото се чувствахме като на ваканция в Потала. Преди да тръгнем, бързо се изкачих, за да видя още веднъж пейзажа от покрива. Един малък монах лежеше върху покрива на Шакпори, като от време на време прекъсва­ше четенето си, за да хвърли малки камъчета върху плеши­вите глави на минаващите монаси. С далекогледа виждах палавата му усмивка, когато бързаше да се скрие от учуде­ните погледи на жертвите си, които оглеждаха небето. При мисълта, че несъмнено Далай Лама беше виждал подобни шеги, се почувствах зле. И взех решение да огранича усили­ята си в невидимата за Потала част на Шакпори.

Часът на тръгването дойде. Трябваше да благодарим на ламите, които бяха направили престоя ни толкова при­ятен, и да засвидетелстваме специалната си вежливост на личния интендант на Далай Лама. Наистина той царуваше над "индийските продукти". Трябва да съм му бил симпати­чен, защото на сбогуване ми даде подарък, който за нула време беше погълнат. Набрали сили, започнахме да слизаме по голямото стълбище, за да се върнем в Желязната плани­на. Бяхме стигнали до средата, когато чухме викове и мона­си, които минаваха край нас, ни направиха знак да поглед­нем назад. Спряхме. Един монах, задъхан от бягането, на пресекулки предаде съобщение на лама Минжиар Дондуп.

- Чакай ме тук, Лобсанг - ми каза моят Водач, - няма да се бавя.

Обърна се и се изкачи по стълбището.

Останах да зяпам, да се възхищавам на изгледа и да гледам старата ни къща. Главата ми беше пълна със спомени. Обърнах се, защото щях да падна назад, когато видях, че баща ми се приближаваше на кон към мене. В момента, ко­гато го гледах, той ме видя. Лицето му леко се удължи, кога­то ме позна. Но той мина пред мене, без да ме погледне. Бол­ката ми беше неописуема. Гледах го как се отдалечава.

- Татко! - извиках аз.

Той продължи спокойно да язди, като че ли не ме беше чул. Очите ми изгаряха и започнах да треперя. Щях ли да стана за срам пред всички, и то върху стълбите на Потала? Овладях нервите си, което ме изненада, изпъчих се и оставих очите ми да блуждаят над Ласа.

След половин час лама Минжиар Дондуп се върна с два коня.

- Бързо на коня, Лобсанг - ми каза той, - трябва да идем в Сера. Един от игумените е претърпял сериозна злополука.

По един пакет беше вързан за всяко седло и отгатнах, че в тях бяха инструментите на моя Водач. По пътя за Лингкнор минахме на галоп покрай старата ми къща. Поклонни­ци и просяци се отдръпваха пред конете ни. Не след дълго стигнахме пред манастира на Сера, където ни чакаше група монаси. Скочихме от конете, всеки с по един вързоп в ръце­те, и един игумен ни заведе в стаята, където лежеше старецът.

Имаше оловен тен на лицето и жизнената му сила изглеж­да угасваше. Лама Минжиар Дондуп поиска вряла вода. Тя беше вече готова и той пусна в нея разни треви. Докато бърках билковия чай, той прегледа стареца, който си беше спукал черепа след падане. Една плоска кост му притискаше мозъка. Когато течността изстина достатъчно, измихме с нея челото на болния и моят Водач използва една част от нея, за да си измие ръцете. След това взе остър нож и бързо направи раз­рез във формата на U). Благодарение на билките, кръвоизливът поспря. Отново използвахме течността и парчето плат беше бързо обърнато, за да покрие черепа. Извънредно внимател­но ламата огледа черепа на пациента и намери онази черепна кост, която от удара се намираше под нормалното равнище. Извади от купата, в която беше сложил инструментите да се дезинфекцират, две сребърни пръчици, чиито краища бяха плоски и назъбени. Той вмъкна едната в средата на раната и я задържа здраво на мястото. С другата хвана костта, повдигна я бавно и я доведе до нормалното й равнище.

- Лобсанг, подай ми купата - каза той и прихвана костта с друга пръчица.

Подадох му я, за да може да вземе това, от което имаше нужда, и той извади един клин, един миниатюрен триъгъл­ник, който му послужи да блокира отвора между черепната купия и счупената кост. Натисна малко костта. Тя леко мръдна. Още един слаб натиск и костта зае мястото си.

- Спойката ще стане сама, среброто е неутрално веще­ство и няма да причини усложнения.

Той почисти раната с течността и постави на мястото му парчето плат, което се държеше от едната страна. Раз­резът беше зашит с конски косъм, който беше преминал през вряла вода и покрит с помада.

След като мозъкът му беше освободен от натиска, който го смазваше, старият игумен започна за възвръща силите си. Настанихме го върху възглавници, за да може да стои сед­нал. Аз почистих инструментите, изтрих ги с преварено плат­но и внимателно ги подредих в двата вързопа. В момента, когато си миех ръцете, старецът отвори очи и се усмихна леко на лама Минжиар Дондуп, който беше наведен над него.

- Знаех, че само ти можеш да ме спасиш - каза той, - зато­ва изпратих умствено съобщение в Потала. Задачата ми още не е изпълнена и не съм още готов да напусна тялото.

Моят Водач го гледаше внимателно и му отговори:

- Ти ще оздравееш. Няколко мъчителни дни, една или две мигрени и ще можеш да продължиш заниманията си. Когато спиш обаче някой трябва да стои до тебе, за да не лягаш. След три-четири дни няма от какво да се боиш повече.

Бях се приближил до прозореца. Беше ми много инте­ресно да гледам как живеят монасите в друг манастир. Ла­мата дойде до мене.

- Имаш добро поведение - каза той - и заедно ще напра­вим екип. Сега ще посетим тази общност, която е много раз­лична от нашата.

След като поверихме стария игумен на един лама, изля­зохме в коридора. Манастирът далече не беше така чист, както Шакпори. Изглежда, че и дисциплината не беше мно­го строга: монасите се разхождаха както им харесваше. В сравнение с нашите храмовете им бяха лошо поддържани. Даже миризмата на тамян беше по-кисела. Група деца игра­еха из дворовете: в Шакпори щяха здраво да работят. Пове­чето мелнички за молитви бяха неподвижни. Понякога един стар монах сядаше пред колелетата, за да ги върти, но никъ­де не видях ред и дисциплина.

- Е, Лобсанг - ме попита моят Водач, - ще поискаш ли да останеш тук и да водиш един лесен живот като тях?

- Разбира се, че не. Според мене те са група диваци. Той започна да се смее.

- Това ще рече - седем хиляди диваци. Доста е! Стига едно малцинство, за да дискредитира една общност. Нали

го знаеш?

- Възможно е - отвърнах аз, - но те не би трябвало да наричат манастира "Бариерата на розата". Аз бих му дал друго име...

Той ме гледаше, като се усмихваше.

- Мисля, че ти си готов сам да въведеш ред...

Факт беше, че дисциплината в нашия манастир беше най-строга. Почти навсякъде другаде царуваше.разпуснатост. Ако един монах искаше да мързелува, той си мързелуваше, без някой да каже нещо. Сера - или Бариерата на дивата роза '- това беше точното му име, се намираше на пет километра от Потала. Той беше част от групата ламазри, наречени "Три­те седалища". Дребунг, който наброяваше десет хиляди мо­наси, беше най-големият. След него идваше Сера с около седем хиляди и петстотин монаси. Трети беше Гандин, кой­то имаше едва шест хиляди. И трите са истински градове с улици, с колежи, с храмове и всички необходими админист­ративни сгради. Мъжете на Кам патрулират по улиците. Сега сигурно комунистите войници са им заели местата! Общнос­тта на Шакпори беше малка, но много влиятелна. В каче­ството си на Храм на медицината тя беше тогава седалище на медицинската наука и имаше важно представителство в Съвета на правителството.

В Шакпори ни учеха на "джудо" - ще го наречем така, защото няма друга дума. Тибетската дефиниция е сунгтхру Кион - па - тю - де - по ле - ле - по и не може да бъде преведе­на, както и техническата ни дума амарее. Джудото е много елементарна форма на нашата система. То не се изучава във: всички ламазри. В нашия то служеше да се тренираме, да бъдем господари на рефлексите си, с медицинска цел да накараме човек да заспи или да сме способни да пътуваме и в най-опасните области. Като лами лекари наистина бяхме, постоянно по пътищата.

Старият Цу беше учител по джудо и ме беше научил на всичко заради самото удоволствие от изпълнения дълг. По-голямата част от младежите и от мъжете познаваха елемен­тарните мятания и хватки, но аз ги бях упражнявал от чети­ригодишна възраст. Ние вярваме, че това изкуство помага да се браним и да се контролираме, а не да се държим като професионални борци. В Тибет често казваме, че мъж, кой­то е силен, може да си разреши да бъде благ, докато само-валството е характерно за слабите.

С джудото можехме да приспим човек по време на наме­стване на счупена кост или при вадене на зъб, без да страда или да го подлагаме на опасност. Можехме да накараме чо­век да загуби съзнание, без той да разбере това, и след ня­колко часа или няколко секунди да му върнем яснотата на ума без лоши последствия. Ако човекът е приспан, когато говори, той ще довърши изречението си, след като се събу­ди. Поради очевидните опасности, които крие техниката на тази упойка на джудо, на "моментен" хипнотизъм бяха обу­чавани само тези, които бяха издържали много строги тес­тове. Подлагаха ги и на магнетични сеанси, които им прече­ха да злоупотребяват със способностите си.

Един тибетски ламазри е не само място, където живеят хора с религиозно призвание. Той също така е един град, самостоятелен с услугите и с развлеченията. Имахме театри, в които се играеха традиционни и религиозни пиеси. Музи­кантите бяха винаги готови да ни развличат и да докажат, че нито една друга общност не притежава инструменти като техните. Монасите, които имаха пари, можеха да си купуват храна, дрехи, луксозни предмети и книги в магазинчетата. Тези, които правеха икономии, влагаха парите си в това, ко­ето ни служеше за банка. Всички общности по света си имат своите престъпници. Нашите биваха арестувани от монаси­те полицаи и минаваха през съда, който справедливо ги съде­ше. Ако ги признаеха за виновни, излежаваха присъдата си в затвора на манастира.

Имаше достатъчно училища, за да може всяко дете да получи образование според възможностите си. Блестящите ученици бяха подпомагани да направят кариера, но навсякъ­де другаде, освен в Шакпори, мързеливият беше свободен Да прекара съществуването си в сън и мечти. Ние мислехме, че след като е невъзможно да се повлияе на живота на ближ­ния, по-добре е да го оставим да се застигне сам по време на следващото си превъплъщение! В Шакпори не беше така и ако някой не напредваше достатъчно, помолваха го да иде другаде, където дисциплината беше по-малко строга.

Болните ни бяха добре гледани, защото всеки ламазри си имаше болница, в която болните се лекуваха от монаси, учили медицина и хирургия. Специалистите като лама Минжиар Дондуп се занимаваха с най-тежките случаи.

Откакто напуснах страната си, чувам на Запад да се говори, че тибетците си въобразяват, че сърцето на мъжа е от ля­вата страна, а на жената - от дясната. Това ме кара да се смея, защото сме нарязали много трупове, за да знаем как стоят нещата. Намирам за много забавна и репутацията ни, че сме "мръсен народ, разяждан от венерически болести". Тези, кои­то са писали тези редове, вероятно никога не са влизали в удоб­ните места в Англия и в Съединените щати, където на граж­даните се предлагат "безплатни и лични обноски"... Мръсни сме: някои от нашите жени например си слагат един продукт на лицето и са принудени да "подчертаят" устните си, за да ги виждат по-добре. Много често използват мазила, за да направят косите си по-лъскави или да ги боядисат. Те си скубят веждите или си боядисват ноктите, нещо, което доказва, че тибетските жени са "мръсни и без нравственост".

Но да се върнем към нашия ламазри. Често имахме по­сетители търговци или монаси, които нощуваха в хотела ни. За своя сметка, разбира се! Не всички монаси бяха нежене­ни. Тези, които мислеха, че "милостта на ергенския живот" не предразполага духа към съзерцание, бяха свободни да вля­зат в сектата "Червените барети" и можеха да се женят. Те бяха малцинство. В религиозния живот водещата класа беше набирана от сектата, която беше дала монашески обет, "Жълтите барети". В "смесените" манастири монаси и монахини работеха рамо до рамо и образуваха прекрасно организирана общност, чиято атмосфера беше много по-блага от атмосферата в общностите само от мъже.

В някои ламазри сами си печатаха книгите на собствени преси. Сами си произвеждаха и хартията. Това беше тежка работа поради голямото количество отрова от типа chinchona, която беше употребявана. Кората, която се получаваше, пред­пазваше много ефикасно хартията от насекомите, но монаси­те, които боравеха с нея, се оплакваха от силни мигрени и по-сериозни болести. Буквите ни не бяха метални. Всичките стра­ници бяха нарисувани върху форми от специално дърво, след което контурите на рисунките бяха отрязвани, за да могат частите, които ще бъдат отпечатани, да бъдат релефни по от­ношение на останалата форма. Тези форми понякога биваха с размери метър на половин метър и рисунките им бяха много сложни. Тези, които имаха даже и минимална грешка, биваха изхвърляни. Нашите страници не са във формата на книгите, които са по-високи, отколкото широки. Книгите ни никога не са подвързани: хвърчащите листове са стегнати от дъсчи­ци и гравирано дърво. По време на отпечатването формата се слага легнала и един монах прекарва рулото с мастило, като следи навсякъде да мине еднакво. След това втори монах раз­гъва бързо страницата върху формата, трети монах я притис­ка с тежко руло. Четвърти монах взема отпечатаната страни­ца и я дава на чирак, за да я подреди. Зацапаните страници не се слагат в книгата, но се запазват, за да могат чираците да се упражняват.

В Шакпори разполагахме с гравирани дъски, високи два метра и широки метър и трийсет, които възпроизвеждат чо­вешкото тяло с основните му органи. Те служеха да се отпе­чатват стенни книги, които след това ни даваха да оцветява­ме. Имахме и астрологически карти. Тези, които се използ­ваха, за да се правят хороскопи, бяха шейсет квадратни сан­тиметра. Те сочеха разположението на планетите в момента на зачеването и раждането на лицето. Оставаше само да се впишат в съответните линии данните от математическите таблици, които ние публикувахме.

След като бяхме инспектирали манастира "Бариерата на розата" и аз го бях сравнил неблагоприятно за него с нашия, отидохме да видим стария абат.

За два часа състоянието му се беше сериозно подобрило и имаше достатъчно сили, за да се интересува от нещата, които го заобикаляха. Беше в състояние да слуша внимателно лама Минжиар Дондуп, към когото беше особено привързан.

- Ние трябва да тръгваме - му каза моят Водач, - но ще ти оставя няколко билки на прах. На тръгване ще дам точни инструкции на монаха, който ще се грижи за тебе.

Той му даде три малки торбички от кожа, които извади от вързопа си. Три малки торбички, които за един старец означаваха живота вместо смъртта.

В двора при входа намерихме монах, който държеше за юздите две понита, твърде нетърпеливи. Те се бяха нахрани­ли, бяха отпочинали и само чакаха момента да галопират. С мене не беше така. За щастие лама Минжиар Дондуп се за­доволи да ги води ту на двата леви, ту на двата десни крака -на раван. Бариерата на розата се намира на около шест ки­лометра от пътя за Линкхор. Никак не ми се искаше да мина покрай старото ни жилище. Моят Водач сигурно ми беше отгатнал мислите:

- Ще пресечем пътя, за да хванем Улицата на магазинче­тата. Не бързаме. Утре ще бъде друг ден, който ни остава да изживеем.

Очарователен спектакъл беше човек да види магазинче­тата на китайските търговци и да ги чуе как се карат на висок глас, как се пазарят. От другата страна на улицата се намира­ше хортен, който символизираше безсмъртието на Същество­то. Зад него се издигаше прекрасен храм, към който се насоч­ваше тълпа от монаси от Шада Гомпа. След няколко минути стигнахме алеите, от двете страни на които се притискаха една в друга къщите в сянката на Жо-Канг, като че търсеха закри­лата й. "Когато бях тук последния път, бях свободен човек -си помислих. - Не учех, за да стана монах. Как бих искал всич­ко това да е само един лош сън и да мога да се събудя!"

След като върху гърбовете на понитата слязохме на пътя, свихме в посока към оста на Тюркоаза. Лама Минжиар Дон­дуп се обърна към мене:

- Ти все така не искаш да ставаш монах? Това е един ху­бав живот, знаеш ли? В края на седмицата монасите ще на­правят годишната си екскурзия по хълмовете, за да събират билки. Няма да те пусна да идеш с тях тази година. Ще оста­неш с мене и ще учиш, за да можеш да вземеш изпита на Тра­па на дванайсет години. Мисля по-късно да те включа в една необикновена експедиция във Високите земи, където растат много интересни видове.

Бяхме стигнали края на селото Шо и се приближавахме към Парго Калинг, западната поща долината Ласа, когато един просяк се притисна до стената.

- О, Ваше Преосвещенство лама Доктор, не ме лекувай от болестите ми...Милост! Иначе няма с какво да си печеля хляба.

Моят Водач стана тъжен, като минаваше под хортен, който образуваше вратата.

- Колко просяци! - ми каза той. - Можехме да минем и без тях. Те правят лошата ни репутация в чужбина. В Индия, в Китай, където съм бил с "Безценния", хората говорят за просяците в Тибет, без да си дават сметка, че някои от тях са много богати. Може би след като се осъществи пророчество­то в годината на Железния тигър (1950, нахлуването на ко­мунистите в Тибет), просяците ще бъдат принудени да рабо­тят. Нито аз, нито ти ще бъдем тук, за да го видим, Лобсанг... Ти ще бъдеш по чужди земи, а аз ще съм се върнал в Небесните полета.

Бях обхванат от тъга, от неописуема тъга, че ще дойде ден, когато моят обичан гуру ще ме напусне и ще престане да живее на земята. Тогава не разбирах, че този живот е само една илюзия, серия от изпитания, едно училище. Как щях да разбирам поведението на Човека към тези, които бяха спо-летяни от зла съдба? Оттогава насам насъбрах моя опит!

След като бяхме преминали през Кунди Линг, отляво намерихме пътя, който водеше към нашата Желязна пла­нина. Никога не се уморявах да гледам скалните скулпту­ри, които украсяваха един от склоновете й. Тази част на хълма беше покрита със скулптури и фрески, представящи нашите божества. Но денят беше напреднал и нямахме вре­ме за губене. Върху понито си мислех за търсачите на бил­ки. Всяка година група монаси от Шакпори отиваше по хълмовете, за да събира билки. След като ги изсушаха, сла­гаха ги в плътни торби. Природата ни беше дала голям ре­зерв от лекарства. И въпреки това малко хора бяха ходили във Високите земи, където се намираха неща много стран­ни, за да говоря за тях. "Да - си помислих, - ще се откажа от експедицията през тази година. Ще се подготвя много се­риозно, за да ида във Високите земи, когато лама Минжи­ар Дондуп сметне за добре." Астролозите бяха предсказа­ли, че ще взема изпита от първия път, но аз знаех, че ще трябва много да уча. Успехът ми беше обещан при изклю­чителното условие да го заслужа с труда си. В умствено отношение бях развит поне колкото момче на осемнайсет години, защото винаги бях в контакт с хора, много по-възрастни от мене, и трябваше сам да се оправям.

Ето няколко детайла от нашата цивилизация, които може би ще бъдат интересни за читателя. Религията ни е една фор­ма на будизъм, но тя няма точно название. За нас тя е "рели­гията". Наричаме "посветени" всички, които споделят вяра­та ни, и "чужденци" - другите. По-точната дума е ламизъм, която Западът познава вече. Вярата ни се различава от бу­дизма, защото се базира на надеждата, докато религията ни изглежда като истинска религия на отчаянието, изцяло не­гативна. Във всеки случай не вярваме в един всемогъщ отец, надарен с вездесъщност, който наблюдава и закриля всич­ки.

Много начетени личности са коментирали религията ни, като са показвали висока ерудиция. Голям брой от тях я осъдиха, защото личната им вяра ги правеше слепи са всич­ко, което не отговаря на гледната им точка. Някои даже ни окачествиха като "сатанични", защото принципите ни им бяха чужди. По-голямата част от тези писатели си бяха съста­вили мнение от това, което бяха чули или прочели. Възмож­но е някои от тях да са изучавали религията ни за няколко дни, след което са се почувствали способни всичко да разбе­рат, да пишат книги, да интерпретират и обясняват това, което нашите мъдреци, даже и най-интелигентните от тях, откриват след цял живот на медитация.

Опитайте се да си представите какво би могъл да научи един индиец или един будист, след като е разлиствал за ча два Библията и след това се опитва да обяснява най-фините; гледни точки на християнството! Нито един от тези автори, които пишат върху ламизма, не е прекарал живота си в ла-мазри, нито е учил свещените книги. Тези книги се пазят в тайна, защото не се дават на онези, които търсят лесно из­бавление за душата си по бърз и вулгарен начин. Верующи­те, които търсят утешение в една литургия или в някаква друга форма на самовнушение, могат да го постигнат, ако то може да им помогне. Но далече от Висшата действителност, те са жертви на детска илюзия. Някои се утешават, като мислят, че могат да правят грях след грях, след това, когато съвестта им започне да им пречи, да идат до най-близкия храм, да отнесат някакъв дар за боговете и да им отправят такава благодарност, че опрощението да бъде изпратено вед­нага, пълно и сигурно. Защо в такъв случай да не се продължи да се греши? Но съществува един'Бог, едно Върховно съще­ство. От значение ли е какво име Му се дава? Бог е една дей­ствителност.

Тибетците, които са изучавали истинското учение на Буда, никога не се молят да получат опрощение или милос­ти, те желаят от Човека само да проявява справедливост към тях. Едно Върховно същество, което е самата квинтесенция на справедливостта, не може да дарява с милосърдието си едни, а на друг да го отказва, защото това означава, че отри­ча принципа си. Когато се молят за прошка и благоволение, като се обещава злато или тамян, в случай че молитвата е изпълнена, това ще рече, че избавлението на душата ще бъде за този, който най-много е наддавал. Накратко, Бог е беден и може да бъде "купен".

Човек може да проявява съчувствие и състрадание към ближния си, но рядко го прави: само Върховното същество е справедливост. Ние сме безсмъртни души. Молитвата ни "Ом мани падме Хум!" обикновено се превежда буквално: "По­здрав от Скъпоценното украшение на Лотоса!" Ние, които сме отишли малко по-далече, знаем дълбокото значение: "Поздрав на Свръхмене!" Смъртта не съществува. Така, как­то човек си сваля дрехите, когато дойде вечерта, по същия начин душата се съблича от тялото си по време на съня. Ко­гато нещата остареят, те се изхвърлят. Когато тялото е изха­бено или повредено, душата прави същото. Смъртта е едно раждане. Да се умре, значи просто да се родиш за друг жи­вот. Човекът, или духът на човека, е вечен. Тялото е само една дреха, която духът временно облича; задачата, която има да изпълнява на земята, определя избора. Външният вид не е от значение. Само душата, която живее вътре, е от зна­чение. Голям пророк може да се роди в тялото на мизерник -как по-добре може да се познае милосърдието, което човек вдъхва на себеподобния си! Мизерник, който е живял в грях, в един нов живот може да бъде отрупан с богатства; ще сто­ри ли същите грешки, когато бедността не го тласка повече към това?

"Колелото на живота" е името, което даваме на цикъла раждане-живот-смърт-завръщане на духовното условие и след известно време - прераждане в различни обстоятелства и условия. Човек може да е смазан от изпитания, без това да значи, че е правил лошо по време на едно предходно съще­ствуване. Това страдание може би е най-сигурният, най-бързият начин да го накара да разбере някои неща. Опитът не е ли най-добрият учител? Един самоубил се може да бъде изпратен на земята, за да изживее загубените по негова вина години, но от това не следва, че бебетата и тези, които са умрели млади, са се самоубили. Колелото на живота е едно и също за всички: просяци и царе, мъже и жени, цветнокожи и бледолики. То е, разбира се, един символ, но символ, кой­то е достатъчен да освети тези, които нямат време да изуча­ват сериозно тези въпроси. Не е възможно да се разгледат нашите вярвания в една или в две глави. Канжиюр, нашата Библия, е съставена от стотина творби и те съвсем не изчер­пват сюжета. Освен това голям брой книги са достъпни само за посветените и са скрити в изолираните от света манасти­ри.

От векове източните народи знаят, че съществуват окул­тни сили и закони, които са на природата. Вместо да отри­чат съществуването им под предлог, че не могат да бъдат претеглени и подложени на проверки, нашите учени са се ста­рали да увеличат контрола си над тях. Например, внимани­ето им е било привлечено от резултатите на ясновидството, а не от механизма му. Мнозина не вярват, че то е възможно. Те са като слепите по рождение, които биха казали, че зре­нието не съществува, защото не го познават, нямат опит! Как биха могли да повярват, че един предмет може да бъде видян на определено разстояние, след като няма никакъв кон­такт между предмета и очите?

Тялото се къпе в аура. Хората, които имат опит, могат от силата на цветовете й да направят заключение за здра­вословното състояние на индивида, за неговата цялостност, за градуса на еволюцията му. Аурата се получава от вътреш­ния жизнен поток, азат или душата.Главата е заобиколена от един вид ореол, също излъчен от този поток. При смъртта светлината угасва: душата е напуснала тялото и е на път към нова фаза на съществуването си. Тя става "сянка" и може би плава, защото е замаяна от шока на освобождава­нето си. Възможно е да няма пълно съзнание за това, което става с нея. Ето защо ламите помагат на умиращите и им дават наставления за стадиите, през които ще преминат. В противен случай духът ще остане обвързан със земята от плътски желания. Ролята на свещениците е да скъсат тези връзки.

Ние често имахме служби за водене на сенките. Ако смъртта никак не плаши тибетците, то е, защото мислят, че някои предпазни мерки могат до голяма степен да улеснят преминаването от този живот към другия. Необходимо е да се следват определени маршрути и мислите да са насочени правилно. В храма имаше служби в присъствието на около триста монаси. Една група от четирима или петима монаси телепати сядаха в кръг в центъра, един срещу друг. Докато монасите пееха под ръководството на игумена, те се стремя­ха да поддържат телепатична връзка с душите, които са в бедствие. Не е възможно тибетските молитви да се преведат в целия им блясък, но все пак ето един опит:

- Слушайте гласовете на душите ни, вие, които блуждаете без водач до пределите на отвъдния свят. Живите и мрелите живеят в два отделни свята. Къде могат да бъдат видени ли­цата на умрелите? Къде могат да бъдат чути гласовете им?

Първата пръчица тамян е запалена, за да извика една блуждаеща сянка и да й посочи пътя.

- Слушайте гласовете на душите ни, всички вие, които блуждаете без водач. Планините се изправят до небето, но никакъв звук не нарушава тишината. Водите потръпват от лекия ветрец и цветята са все още цъфнали. Птиците не от­литат, когато се приближавате. Как могат да ви видят? Как биха почувствали присъствието ви?

Втората пръчица тамян е запалена, за да извика една блуждаеща сянка и да й посочи пътя.

- Слушайте гласовете на душите ни, всички вие, които блуждаете. Този свят е само една илюзия. Животът е само сън. Всичко, което е родено, трябва да умре. Само пътят на Буда води към вечния живот.

Третата пръчица тамян е запалена, за да извика една блуждаеща сянка и да й посочи пътя.

- Слушайте гласовете на душите ни, всички вие, които сте могъщи в този свят; вие, които властвахте над планини­те и налагахте закона си над реките. Властването ви траеше само миг и плачовете на народите нямаха край. По земята преминава вълна от кръв и въздишките на потиснатите кара листата на дърветата да потръпват.

. Четвъртата пръчица тамян е запалена, за да извика сен­ките на царете и на диктаторите и да им посочи пътя.

- Слушайте гласовете на душите ни, вие, воините, които нахлухте, ранихте и убихте. Къде са войските ви? Земята сте­не и луди треви покриват бойните полета.

Петата пръчица тамян е запалена, за да извика самотни­те сенки на генералите и господарите на войната и да им посочи пътя.

- Слушайте гласовете на душите ни, всички вие артисти и начетени, които сте посветили живота си на рисуването и на писането. Очите ви напразно се умориха. Напразно пера­та ви се изхабиха. Потънахте в забрава, а душите ви трябва да продължат търсенето.

Шестата пръчици тамян е запалена, за да извика сенки­те на артистите и на начетените и да им посочи пътя.

- Слушайте гласовете на душите ни, вие, хубави девстве­ници, и вие, жени от знатен род, чиято младост прилича на свежо пролетно утро. След прегръдката на любимия идва голямата мъка. След есента идва зимата. Дърветата изсъхват, цветята повяхват и хубостта става на скелет.

Седмата пръчица тамян е запалена, за да извика блуж­даещите сенки на девствениците и на жените от знатен род, за-да ги освободи от веригите им.

- Слушайте гласовете на душите ни, всички вие прося­ци и крадци; вие, които сте правили престъпления против ближния си и на които сега им е отказан покоят. Сега ду­шите ви блуждаят без помощта на приятел и справедливостта не е в сърцата ви.

Осмата пръчица тамян е запалена, за да извика сенките на всички, които са грешили и сега блуждаят в самота.

- Слушайте гласовете на душите ни, вие, проститутки и жени на нощта; вие, които сте опетнени от греха на мъжете и сега блуждаете в царството на сенките.

Деветата пръчица тамян е запалена, за да извика сенки­те им и те да бъдат водени и освободени от връзките си тук долу.

В тежкия мрак от тамяна потрепването на лампите ка­раше живите сенки да танцуват зад позлатените статуи. Напрежението растеше: съсредоточени, монасите телепати се стараеха да останат в контакт с тези, които бяха на­пуснали този свят, без обаче да се освободят от земните си връзки.

Монасите в червени раса, седнали в редици един срещу друг, пееха молебствие за мъртвите и невидими барабани биеха в ритъма на човешкото сърце. Храмът беше едно ги­гантско тяло. От различни точки до нас достигаше бучене­то на вътрешни органи, бълбукането на течности и свирукането на въздух в белите дробове. Церемонията продължа­ваше, като се даваха наставления на сенките и ритъмът на шумовете се променяше, ставаше все по-бавен и по-бавен, докато накрая духът напускаше тялото: едно леко шумоле­не, приглушено хъркане и после - тишина. Тишината, коя­то идва след смъртта. Тогава най-слабо чувствителните монаси имаха усещането, че са заобиколени от същества, които са чакали и сега ги чуват. Телепатичните наставле­ния продължаваха и постепенно напрежението намалява­ше: неспокойните духове преминаваха към следващия етап на своето пътуване.

Ние твърдо вярваме, че животът се дава много и много пъти. Но не само на земята. Съществуват милиони светове и ние знаем, че по-голямата част от тях са населени. Та­мошните жители може да са много по-различни от съще­ствата, които познаваме, и е възможно да са по-високо раз­вити от нас. Това, че човекът представлява най-напредна­лата и най-благородната точка на еволюцията, е мнение, което ние никога не сме споделяли. Ние мислим, че другаде има форми на човечества, които са по-висши от нас и които не хвърлят атомни бомби. В Тибет видях текстове, в ко­ито се говореше за необикновени летящи машини, обик­новено наричани "Колесниците на Боговете". Лама Минжиар Дондуп ми разказа, че група лами била влязла в теле­патична връзка с "богове" и те казали, че наблюдават зе­мята, тъй както хората наблюдават дивите и опасни жи­вотни в зоологическа градина.

Много неща се писаха за левитацията. Тя е възможна -често сам се уверявах в това, - но изисква голяма практика. А понякога и не е необходимо човек да се упражнява, защо­то има една много по-проста техника - тази на астралните пътувания, които са много по-лесни и сигурни. По-голяма­та част от ламите познават тази техника и всеки, който е го­тов да прояви малко търпение, може да се отдаде на това изкуство, толкова лесно и приятно.

В часовете, когато сме будни на земята, нашето "аз" е затворено във физическото ни тяло и, освен ако е тренира-но, не му е възможно да се освободи от него. Когато спим, само тялото има нужда от почивка. Духът се освобождава и обикновено се връща в царството на духовете, както едно дете се връща у дома вечер след училище. Азът и тялото са свързани със "сребърна връв", която може безкрайно да се разтегля. Докато тази връв е непокътната, тялото е живо. При смърт тя е прекъсната, за да може духът да се роди за друг духовен живот, точно както пъпната връв се отрязва, за да се отдели бебето от майката. За бебето раждането оз­начава края на подслонения живот, който е имало в корема на майка си. За духа смъртта е едно ново раждане в духов­ния свят, който е по-свободен.

Щом сребърната връв не е отрязана, азът е свободен да обикаля света по време на съня, а даже и в часовете на бдение, ако индивидът е преминал специална тренировка. Оби­колките на духа пораждат сънищата, които се предават по­средством тази връв. Когато те достигнат до мозъка, той ги "рационализира", за да ги пригоди към своя разум. В света на духа "времето" не съществува. Впрочем това е физическо понятие, така че понякога дълги и сложни сънища като че ли стават за частица от секундата.

Срещата насън с личност, която се намира много дале­че, може даже отвъд океаните, е опит, който всеки е имал. При събуждане може да е предадено нещо важно и човек да е под въздействието на силно впечатление: трябва да си спомни нещо. Понякога човек си спомня, че се е срещал с приятел или роднина, който живее много далече, и не се изненадва, като види, че малко след това е получил новини от него. Паметта на тези, които не са тренирани, често е деформирана и от това следват нелогични сънища и кош­мари.

В Тибет ние пътуваме много, не чрез левитацията, а чрез астралната проекция - една техника, която изцяло контро­лираме. Азат е принуден да напусне тялото, като остава свързан с него чрез сребърната връв. Тогава човек е свобо­ден да иде където си иска със скоростта на мисълта. Способ­ността за такива пътувания е нещо често срещано. Шок усе­щат тези, които са опитали, а им липсва тренировка. Възмож­но е всеки да е имал усещането, че в съня си се плъзга, и след това без ясна причина изведнъж да се събуди от силно раз­търсване. Това се дължи на много бързото излизане на аза, едно внезапно разделяне на физическото тяло с астралното тяло: сребърната връв се свива и астралното тяло бързо е върнато в собствената му обвивка. При завръщането от по­добно пътуване усещането е още по-мъчително. Азът плава много високо над тялото като балон, привързан за въже. Изведнъж нещо, може би шум, го кара да се върне в тялото с изключително голяма скорост. Спящият се събужда разтърсен и има ужасното усещане, че е паднал от висока скала и че се е събудил точно навреме.

Такова астрално пътуване, изцяло контролирано и из­пълнено в пълно съзнание, е достъпно за всекиго. Необхо­димо е определено упражнение, но в първите стадии най-важ­ното е човек да бъде сам, за да не се страхува, че нещо ще го смути. След като тази книга не е трактат по метафизика, ако тук дам практически съвети, те няма да послужат за нищо, но ще подчертая, че ако имате компетентен учител, опитът от пътуването е силно вълнуващ. На практика то не крие опасности, но крие рискове от емоционални смущения, ако астралното тяло напусне или влезе във физическото тяло в лош момент. Поради което категорично не се препоръчва на хора със слаби сърца. Защото ако някой неочаквано влезе в стая, където има такива хора, телата им или тяхната връв могат да бъдат смутени и по този начин да рискуват много, докато в астралната проекция няма никаква опасност. Шокът може да бъде фатален или да има много неприятни последици: азът е принуден да се роди отново, за да си свърши "времето" на земята и да премине в следващия стадий от сво­ята еволюция.

Тибетците вярват, че преди Падението на човека чове­чеството е можело да пътува астрално, да практикува ясновидството, телепатията и левитацията. Според нас упадъкът е бил провокиран от злоупотребата с окултните способнос­ти. Човекът ги е използвал за егоистични цели, вместо да ги впрегне за общото развитие на човешкия род. Телепатични­ят език върху основата на мисълта бил естествено разбира­ем от всекиго, какъвто и да е бил майчиният му език. Когато след злоупотребите този дар бил загубен, за човечеството дошъл.. .Вавилон!

Ние не спазваме съботната почивка "сабата", а "свети­те дни", които се падат на осмо и петнайсето число на все­ки месец. Тези дни се празнуват със специални литургии, които се смятат за свети и празнични. Изглежда, че годиш­ните ни празници съвпадат с християнските празници, но не ги познавам достатъчно, за да се произнеса по този въпрос.

Ето нашите: през първия месец, което ще рече прибли­зително месец февруари, ние празнуваме от първи до трети Логсара, това, което на Запад хората наричат Нова годи­на. По време на празника има много игри и религиозни служби. За нас най-важният празник през годината е от четвъртия до петнайсетия ден, "Дните на умоляване", на тибетски Мон-лам. Това е най-високата точка на религи­озната и на светската година. Празнуване на годишнината от Зачеването на Буда се пада на петнайсетия ден и тогава потегля тържествена церемония на милостите. В нея няма място за игри. На двайсет и седмия ден полурелигиозна и полумитична процесия, Света Дага, завършва празниците на месеца.

Вторият месец, който почти отговаря на март, е факти­чески без празници. На двайсет и деветия обаче празнуваме Лова и изгонването на Демона на Лошата съдба. Малко праз­ници има и през третия месец (април). Най-важният е годишнината на Разкритието, който се празнува на петнайсетия ден.

Годишнината на Отказването на Буда от света се праз­нува в осмия ден на четвъртия месец (по западния календар -месец май). Тогава започва периодът, който - доколкото зная - отговаря на Поста на християните. Съществуването ни по време на Отказването е още по-сурово. Годишнината от Смъртта на Буда се пада на петнайсетия ден. Това е годиш­нината на всички, които са напуснали този живот. Този праз­ник е познат и под името "Ден на всички души". На този ден горим пръчици от тамян, за да повикаме духовете на всич­ки, които блуждаят, пленени от земята.

Разбира се, това са главните празници. Има също така и голям брой по-маловажни дни, които не бива да забравяме. Има и церемонии, които са задължителни, но значението им не е такова, че да ги изброявам тук.

На петия ден от месец юни ламите лекари, между които бях и аз, трябваше да присъстваме на специални церемонии в други ламазри. Тогава се празнуваха Милостите на мона­сите лекари - един празник, създаден от самия Буда. На този ден всичко ни беше разрешено, но на другия шефовете ни не пропускаха да ни потърсят сметка. Това, което не знаеха, лесно можеха да си го представят.

През четвъртия ден на шестия месец (юли) празнувахме годишнината от Раждането на Буда и годишнината на Първата проповед на Закона.

Празникът на жътвата се чества през осмия ден на осмия месец (октомври). Тибет е безплодна и суха земя и съществу­ването й зависи от реките много повече, отколкото в други земи. Валежите са слаби и затова Празникът на жътвата е свързан с Празника на водата. Наистина без водата на реки­те няма и реколта по земята.

Чудотворното Слизане на Буда от Небето се празнува на двайсет и деветия ден на деветия месец (ноември), а Праз­никът на лампите - на двайсет и петия ден от следващия ме­сец.

Последните религиозни празници са на двайсет и деве­тия и на трийсетия ден от дванайсетия месец, което ще рече -края на януари и началото на февруари по западния кален­дар. След Изхвърлянето на Старата година се приготвяме за следващата.

Нашият календар е много по-различен от този, който се използва на Запад. Служим си с цикъл от шейсет години месеците ги определяме с едно животно и с един елемент! Използваме дванайсет животни и пет елемента. Новата ни година започва през февруари месец. Ето какъв е Календарът на сегашния цикъл, който започва от 1927 г.:

1927. Година на Заека от Огън.

1928. Година на Дракона от Земя.

1929. Година на Змията от Земя.

1930. Година на Коня от Желязо.

1931. Година на Овена от Желязо.

1932. Година на Маймуната от Вода.

1933. Година на Птицата от Вода.

1934. Година на Кучето от Дърво.

1935. Година на Прасето от Дърво.

1936. Година на Мишката от Огън.

1937. Година на Бивола от Земя.

1938. Година на Тигъра от Земя.

1939. Година на Заека от Земя.

1940. Година на Дракона от Желязо.

1941. Година на Змията от Желязо.

1942. Година на Коня от Вода.

1943. Година на Овена от Вода.

1944. Година на Маймуната от Дърво.

1945. Година на Птицата от Дърво.

1946. Година на Кучето от Огън.

1947. Година на Прасето от Огън.

1948. Година на Мишката от Земя.

1949. Година на Бивола от Земя.

1950. Година на Тигъра от Желязо.

1951. Година на Заека от Желязо.

1952. Година на Дракона от Вода.

1953. Година на Змията от Вода.

1954. Година на Коня от Дърво.

1955. Година на Овена от Дърво

1956. Година на Маймуната от Огън.

1957. Година на Птицата от Огън.

1958. Година на Кучето от Земя.

1959. Година на Прасето от Земя.

1960. Година на Мишката от Желязо.

1961. Година на Бивола от Желязо, и т.н.

Ние твърдо вярваме, че възможностите на бъдещето мо­гат да бъдат предсказани. Изкуството да се гадае бъдещето, каквито и средства да се използват, е наука, и то точна на­ука. Ние вярваме в астрологията. "Астрологическите влия­ния" са само космически лъчи, "оцветени" или променени от тялото, което ги отразява към Земята. Всички ще се съгла­сят, че с камера и с бяла светлина е възможно да се правят снимки. Филтри, които са пред лещата, т.е. пред светлината, позволяват да се получат специални ефекти - ортохроматични, панхроматични или инфрачервени, които са три между стотиците. Космическите радиации засягат по същия начин хората, като действат по химически или електрически начин върху тяхната личност.

"Астрономията и астрологията, изкуството да се чете в знаците за щастието и нещастието, да се предсказва доброто или злото - всички тези неща са забранени" - казва Буда. Но в една от нашите свещени книги има един по-късен декрет: "Тази способност, която е дадена на много малък брой хора, които са понесли много мъка и страдания, тази способност може да бъде използвана. Нито една психическа способност не бива да бъде използвана за егоистична лакомия и за ам­биция в материалната област. Нито една способност не бива да бъде използвана, за да докаже своето съществуване. Само така могат да бъдат закриляни тези, които са получили този Дар."

Отварянето на Третото око беше болезнено и то беше увеличило силата на този дар, който бях получил при раж­дането си. Но към този въпрос ще се върнем в друга глава. Струва ми се, че сега е моментът да продължа да говоря за астрологията и да посоча имената на трима англичани, кои­то можеха да проверят точността на предсказанието.

От 1027 година всички важни решения в Тибет бяха взе­мани с помощта на астрологията, Английското нахлуване през 1904 година беше точно предсказано. Тук ще намерите една репродукция на тибетски.

Ето превода: "В годината на Дракона от Дърво. Първа­та половина закриля Далай Лама, след което крадците, бор­ците и кавгаджиите напредват. Враговете са многобройни, оръжията ще сторят злини и народът ще влезе във война. В края на годината един помирител ще сложи край на боя." Това предсказание беше направено преди 1850 година и се отнасяше за 1904 година на Дървения Дракон, а и полков­ник Йонгсбънд, шефът на Британските сили, видя текста в Ласа. През 1902 година някой си М.Л.А.Уадел³, който също беше от британската армия, можа да види написаното пред­сказание, както и М.Шарл Бел, който трябваше да дойде в Ласа по-късно. Ето някои събития от многото, които бяха предсказани с голяма точност: 1910 - китайското нахлува­не; 1911 - китайската революция и образуването на нацио­налистическото правителство; краят на 1911 година - ки­тайците са изгонени от Тибет; 1914 - войната против Анг­лия и Германия; 1933 - Далай Лама напуска този живот; 1935 - завръщането на Далай Лама в ново превъплъщение; 1950 - силите на злото нахлуват в Тибет. (Комунистите на­хлуха в Тибет през октомври 1950.) Г.Бел, по-късно сър Шарл Бел, видя всички тези предсказания в Ласа. В моя случай всичко, което беше предсказано, се сбъдна. Най-вече терзанията.

Науката за хороскопите, защото наистина става дума за наука, не може да бъде разгледана в няколко страници на книга от този род. Накратко може да се каже, че да се изготви един хороскоп, означава да се направи карта на небето в момента на зачеването и в момента на раждането. От голяма важност е да се знае точният час на раждането, като да бъде приведен към "звездния час", който няма нищо общо с часовите зони на света. След като скоростта, с коя­то Земята се върти в орбитата си, е тридесет километра в секунда, лесно е да се разбере, че и най-малката неточност може да доведе до огромни различия. На екватора скорос­тта на въртене е приблизително хиляда и седемстотин ки­лометра в час. При въртенето си Земята е леко наклонена и през есента северният полюс изпреварва южния с пет хиля­ди километра. Напролет е обратно. Географската дължи­на на мястото на раждането в такъв случай е от изключи­телно голяма важност.