Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

Върнахме се навреме за празниците на Логсар, нашата Нова година. На петнайсетия ден Далай Лама отиде в Ка­тедралата. Когато службите свършиха, той започна обикол­ката си по Баркхор (пътят,който обикаля Йо-Канг и Дома на съвета), мина през пазара и стигна до квартала с големи­те търговски къщи, където процесията свърши. От този мо­мент тържествеността отстъпи място на веселието. Боговете бяха успокоени: беше дошъл часът на удоволствията и на развлеченията. Върху огромни скелета, високи от десет до петнайсет метра, бяха поставени модели, направени от боя­дисано по-рано масло, като "барелефи" - също от масло, които представяха сцени от свещените ни книги. Далай Лама се спираше пред всеки модел. Годишната награда за модел щеше да замине за манастира, който беше изготвил най-спо­лучливото произведение. Този тип празненства в Шакпори никак не ни харесваха. Намирахме ги по-скоро за наивни и отегчителни като конните надбягвания без конници, които се организираха в долината на Ласа. Гигантските статуи на легендарните герои ни харесваха повече. Върху лека дърве­на конструкция, представляваща човешкото тяло, беше по­ставена огромна глава, изработена в реалистичен стил. Вътре, точно на мястото на очите, бяха поставени маслени лампи. Когато пламъкът потрепваше, очите като че ли ожи­вяваха. Здрави монаси на кокили отвътре придвижваха тези скелети. Те ставаха жертва на различни необикновени зло­полуки. Понякога единия от двата кокила попадаше в дупка и горките монаси трябваше да се люлеят на един крак. По­някога се плъзгаха по пътя. Когато лампите бяха много сил­но разклащани, те подпалваха статуята - и ето ти катастро­фата!

Няколко години по-късно ме убедиха да нося статуята на Буда, Бога на медицината, който беше висок повече от осем метра. Блъсканото от вятъра расо удряше краката ми (бях се покачил на кокили) и молците летяха на облаци около мене, защото бяха изнесли дрехите на бога от мага­зина. Когато тръгнах да вървя както мога, от плата изско­чи облак от прах и ме принуди да кихам, което сериозно заплаши равновесието ми. Всяко кихане, което ме раз­търсваше, влошаваше положението ми, защото предизвик­ваше върху обръснатия ми, и значи чувствителен череп, да падат капки от горящото масло. Горещината беше ужасна. Повдигаше ми се от стария мухлясъл плат, измъчваха ме полуделите облачета от молци и маслените лампи ме изга­ряха: можете да си представите положението ми. Обикно­вено маслото на лампата е твърдо, с изключение на малка локвичка, в която гори фитила, но горещината беше тол­кова голяма, че всичко се беше стопило. Малкият отвор, който се намираше в средата на тялото, не беше пред очите ми. Беше невъзможно да оправя това, без да изтърва коки­лите! Всичко, което можех да видя, беше гърба на този, кой­то вървеше пред мене и по начина, по който подскачаше, можех да съдя, че и той горкия не се чувстваше по-празнич­но от мене! Но Далай Лама ни гледаше и трябваше да продължим да вървим, наполовина задушени и наполови­на изпечени. Сигурен съм, че през този ден загубих много килограми!

Вечерта една високопоставена личност ми направи ком­плимент:

- Отлично се представи, Лобсанг - ми каза той. - Ти би могъл да бъдеш отличен актьор!

Внимавах да не му разкажа за жестовете, които толкова го бяха забавлявали, защото те бяха вън от волята ми. По-късно никога повече не носих статуи!

Пет-шест месеца след това "представление" внезапно се вдигна буреносен вятър и понесе облаци от прах и малки камъчета. Тогава се намирах върху покрива на една резерва и се учех да слагам златни плочки, които изолират от дъжда. Вятърът ме прекатури и аз паднах шест-седем метра по-долу. Там друга вихрушка ме понесе над къщата и сетне над скло­на на Желязната планина и накрая паднах на пътя на Линкор, няколкостотин метра по-долу. Почвата беше блатиста и се усетих с главата във водата. Чух, че нещо изпука: "Един клон се счупи" - си помислих. От удара изгубих съзнание. Когато се опитах да изляза от калта, почувствах силна болка в ръката и в лявото рамо. Успях да се изправя на крака, сетне се влачих по пътя, изгорял от слънцето. Убит от стра­данието, неспособен да разсъждавам имах само една мисъл: час по-скоро да се изкача до манастира. Придвижвах се мъчи­телно и като слепец се спъвах на всяка крачка, когато по сре­дата на височината на Желязната планина срещнах монаси­те, пристигащи тичешком, за да видят какво беше станало с мене и с още едно момче. То горкото се беше убило, падайки върху скалите.

Отнесоха ме в стаята на моя Водач, който без да губи време, ме прегледа.

- О, горкичките! - каза той. - Не биваше да ги изкарват навън в такова време!

После ме погледна в очите.

- Едната ти ръка и едната ключица са счупени, Лобсанг-...Трябва да ги сложим на място. Ще те боли, но ще гледам да страдаш, колкото се може по-малко.

Както си говореше, преди още да съм разбрал какво пра­ви, той намести счупената ключица и сложи шина. Когато се зае с ръката ми, болката стана по-силна, но той бързо оп­рави и нея и сложи още една шина. През деня останах така, без да правя нищо. На другия ден Водачът ми дойде да ме види.

- Не бива да изоставаш в ученето - ми каза той. - Ще работим заедно в тази стая. Както всички нас и ти изпитваш известна неприязън, когато трябва да научиш нови неща. Ще те отърва от нея като те хипнотизирам.

Той затвори кепенците на стаята и тя потъна в тъмнина. Само олтарните лампи светеха слабо. Той взе малка лампа и я постави срещу мен върху малка етажерка. Стори ми се, че виждам блестящи светлини, цветове, пъстри ивици и пръчки...И всичко това като че ли завърши с една тиха свет­линна експлозия.

Вероятно съм спал часове. Когато се събудих, през отво­рения прозорец видях пурпурните сенки на нощта да се плъзгат в долината. Малки светлинки блещукаха по прозор­ците на Потала и около стените - нощната стража обикаля­ше. Виждах как градът се събужда за нощния живот. В този момент моят Водач влезе:

- А, ето че се върна! - каза той. - Мислехме, че в астралния свят ти е много приятно, затова удължаваш престоя си Предполагам, че сега си гладен. Нали няма да си смениш хубавите навици?

При тези думи си дадох сметка ,че наистина умирам от глад. Донесоха ми ядене и докато възстановявах силите си, той ми говореше:

- Нормалното би било да се убиеш при такова падане, но звездите предвещаха, че животът ти ще привърши след много години в страната на Червените индийци (Америка). Монасите сега са на литургия за този, който не остана меж­ду нас. Той умря на място.

Струваше ми се, че съдбата на тия, които преминаваха от другата страна е за завиждане. От собствен опит знаех, че астралните пътувания са много приятни. Не забравях обаче и това, че така, както никой не обичаше училището, човек все пак трябва да бъде жив за да учи. Какво е жи­вотът на земята, ако не едно училище? И то какво! "Ето ме сега със счупени кости - си мислех - и трябва да продължа да уча!"

През следващите две седмици обучението ми беше още по-сериозно от обикновено. Казаха ми, че така искали да ми попречат да мисля за счупените си кости. След петнайсетина дни счупванията бяха позаздравели, но аз още се чувствах схванат и страдах много. Една сутрин когато влязох в стая­та на лама Минжиар Дондуп, видях, че пише писмо. Той вдигна очи към мене.

- Лобсанг - каза той, трябва да изпратим пакет с билки на твоята уважаема майка. Ти можеш да го занесеш утре сут­ринта и да прекараш деня с нея.

- Сигурен съм, че баща ми няма да иска да ме види - ка­зах аз. - Той не ме погледна даже в деня, в който мина по­край мене, когато аз бях на стълбите на Потала.

- Това е съвсем нормално. Той знаеше, че тъкмо си имал неописуемата чест да бъдеш приет от Безценния. В този слу­чай той не може да ти говори в мое отсъствие, след като ти ми беше поверен лично от Безценния.

Той ме гледаше с очи пълни с ирония и започна да се смее.

- Във всеки случай баща ти утре няма да е вкъщи. Той замина за доста време за Гаянгце.

На другия ден моят Водач ме огледа от главата до петите.

- Малко си блед, но си чист и спретнат, а това е най-важното за една майка! - каза той. - Ето ти шалче и не забра­вяй, че си лама и че трябва да спазваш всичките правила. Ти дойде тук пеш. Днес ще яздиш един от най-хубавите ни бели коне. Вземи моя, той има нужда да се упражнява.

Дадоха ми кожена чанта с билките, завита в знак на ува­жение в копринена кърпа, която огледах с недоверие. Не би­ваше да изцапам тази пуста кърпа! Накрая реших да я скрия в расото си и да я извадя само пред майка ми.

По хълма слязохме заедно, конят и аз. По средата той се спря, обърна глава и ме огледа внимателно. По всичко личе­ше, че съвсем не му харесвам, защото след като изцвили ог­лушително, се втурна напред като че ли ми се беше нагле­дал! Лесно разбрах реакцията му, аз също му се бях нагле­дал! В Тибет силно правоверните лами яздят женски мулета, защото минаваха за животни без пол. Тези, които са по-мал­ко взискателни, използват коне или понита. Лично аз пред­почитах да ходя пеша. Когато стигнахме долния край на хълма и двамата завихме надясно с въздишка на облекчение от моя страна - конят беше приел да потегли в моята посока! Вероятно защото по религиозни причини пътят за Лингхор се взема винаги в посока движението на часовниковата стрел­ка. Както и да е, след като завихме надясно пресякохме пътя на Дрепунг и продължихме да напредваме по пътя на Линкхор. Пред Потала си помислих, че той не може да се сравни по хубост с нашия Шакпори. Пресякохме и пътя за Индия, като оставихме Калинг-Шю наляво и Храма на змията на­дясно. Малко по-далече се намираше входа на старото ми жилище. Щом ме забелязаха, слугите бързо отвориха пор­тите. Влязох в двора с най-представителния си вид, като тай­но се надявах да не падна от седлото. За мое щастие един от слугите за коне държеше юздите на коня и се оставих да се хлъзна на земята.

Интендантът и аз си разменихме си церемониалните шалчета с важен вид.

- Благослови този дом и хората, които живеят в него, ува­жаеми лама лекар и господарю - каза той.

- Нека Буда, Чистия, Този, който вижда всичко да ти даде своята благословия и да ти даде добро здраве - отговорих аз.

- Уважаеми господарю, господарката на дома ми запо­вяда да те отведа при нея.

Като влизахме един след друг (като че ли не знаех пътя), предадох кожената чанта и кърпата. Качихме се по етажите в най-хубавия салон на майка ми. "Когато бях само нейния син, не ме пускаха да влизам тук" - си помислих. Но тази мисъл веднага изчезна, когато видях, че стаята беше пълна с жени. Завладя ме силно желание да избягам.

Преди да мога да си тръгна, майка ми се приближи до мене и ме поздрави:

- Уважаеми господарю и сине, Безценният ви удостои с високата чест и моите приятелки, и аз сме тук да чуем от устата ви разказа за това събитие.

- Уважаема майко - отговорих аз. - Правилата на моя орден не ми разрешават да говоря какво ми каза Той. Лама Минжиар Дондуп ми заповяда да ви донеса чантата с бил­ките и да ви дам Шалчето на поздрава.

- Уважаеми лама и сине, тези госпожи дойдоха от много далече, за да научат какво е станало в дома на Най-дълбо­кия и да чуят нещо за Него. Вярно ли е, че чете индийски списания? Вярно ли е, че Той притежава стъкло, с което може да вижда през стените на къща?

- Госпожо - отвърнах аз, - аз съм само един беден лама лекар, току-що слязъл от планините и съм недостоен да го­воря за Шефа на нашия орден. Аз съм пратеник.

Млада жена се приближи до мене:

- Не ме ли позна! - ме попита. - Аз съм Ясо!

Право да си кажа, едва я познах - така се беше разхуба­вила, беше станала "декоративна". Бях изпълнен със стра­хове. Осем, не девет жени бяха там. Това беше прекалено мно­го за мене. Бях се научил да се справям с мъжете, но жените Те ме гледаха като вълчици, изправени пред хубав екземп­ляр. Само едно можеше да ми помогне да избягам.

- Уважаема майко - казах аз, - предадох ви съобщението си и сега трябва да се върна към моите задължения. Бях бо­лен и имам още много работа.

Поздравих компанията, обърнах се и се измъкнах с бързи­на, каквато ми разрешаваше приличието. Интендантът се беше върнал при бюрото си и един гледач на коне ми доведе коня.

- Внимавай, когато ми помагаш да се кача на седлото -му казах, - защото неотдавна си счупих ръката и рамото и няма да мога сам.

Той отвори портите и аз излязох в момента, в който майка ми се появи на балкона и нещо викаше. Белият кон зави наляво, за да можем отново да поемем по пътя на Лин-гхор в посока на часовниковата стрелка. Движехме се бав­но, защото не исках да се върна много бързо. Минахме пред Жю-по, Линга, Муру Гомпа - направихме пълна обиколка на града.

Когато се върнах у дома, което ще рече на Желязната планина, отидох да видя лама Минжиар Дондуп.

- Хубава работа, Лобсанг, да не би блуждаещите духове да са решили да те преследват! - ме попита той, като ме гле­даше в очите. - Имаш убит вид!

- Убит ли - отговорих аз, - убит? При майка ми имаше една банда от жени, които искаха да научат нещо за Най-дълбокия и за това, което ми каза Той. Отговорих им, че правилата на нашия орден ми забраняват да им разкрия каквото и да било. И се измъкнах, докато бях жив и здрав-...Помислете си само - всичките тези женски ме изяждаха с очи!

Моят водач се раздруса от силен смях. Колкото повече се чудех на неговата веселост, той толкова повече се смееше.

- Безценният желаеше да разбере дали все още мислиш за къщата на родителите си.

Монашеският живот беше объркал понятията ми за жи­вота в обществото. За мене жените бяха станали странни творения (и сега са такива) и...

- Но моят дом е тук - възкликнах аз. - Не искам да се върна при баща ми. Всичките тези женски с мазни и бояди­сани коси направо ме разболяват. И как ме гледат само! Може да се каже, че бяха като касапите на Шо пред овен, получил първа награда на събрание на земеделците! Те издават мал­ки остри викове. Там моят глас се беше превърнал в шепот. А астралните им цветове са ужасни! Уважаеми лама и водач, не ми говорете повече за това и не ме изпращайте там!

Но не ме оставяха да забравя толкова лесно моето при­ключение.

- О, Лобсанг, и само като си помисли човек, че банда от жени те е накарала да избягаш.

Или:

През следващата седмица ми казаха, че Далай Лама от­ново се интересува от мене и че бил решил да ме изпрати при родителите ми, когато майка ми щяла да даден един от мно­гобройните си приеми.

Никой не се противопоставяше на решенията на Без­ценния. Обичахме го не само като бог на земята, но и като истински човек. Характерът му беше малко жив, но и моят не беше по-малко. В изпълнение на задълженията си, той никога не оставяше да се влияе от личните си пристрас­тия. Ядовете му никога не траеха повече от няколко мину­ти. Той беше върховният ръководител на държавата и на църквата.
14. ИЗПОЛЗВАМ ТРЕТОТО СИ ОКО

Една сутрин бях в мир със света и като се чудех как да, уплътня половиния час, който трябваше да загубя преди службата, Лама Минжиар Дондуп дойде при мене.

- Ела с мене - каза той. - Имам една малка работа за тебе.

Подскочих от радост при мисълта, че ще изляза с него. Не ни трябваше много време, за да се подготвим. Когато из­лизахме от храма една котка ни раздаде щедро свидетелства­та на обичта си и докато мъркаше с неподвижна опашка, не беше възможно да я оставим. Това беше гигантско животно, което наричахме "котка" - схими по тибетски. Щастлива, че напълно отвърнахме на нежността й, тя ни придружи до средата на планината. Там тя сигурно си спомни, че беше оставила украшенията на храма без пазач и бързо се насочи към храма.

Котките ни не се избират само, защото са декоративни. Ще осъществяват свирепа охрана на купчината скъпоценни камъни, разпилени пред свещените статуи. Огромни кучета-булдози, способни да съборят и разкъсат човек на парчета, пазеха къщите. Но кучетата можеха да бъдат излъгани или изгонени. Но не и котките. Когато нападнеха, само смъртта можеше да ги спре. Те бяха от "сиамски" тип. Тибет е студе­на страна и цветът на козината им клонеше към черен. Каза­ха ми, че в топлите страни цветът им бил бял, температурата има голямо влияние върху цвета. Очите им са сини и задните им лапи са толкова дълги, че походката им изглежда стран­на. Дългата опашка прилича на камшик. А гласа им!...Нито една друга котка няма такъв глас. Обемът на регистъра им не е за вярване.

Когато са на "служба" котките патрулират в храма като се движат безшумно като черни сенки в нощта. Щом някой посягаше с ръка към някое от украшенията, чиито единстве­ни пазачи бяха те, котка изскачаше от тъмнината и го хва­щаше за ръката. Ако човекът не пусне веднага това, което беше откраднал, друга котка, настанена върху свята картина, скачаше и забиваше нокти в гърлото му. Тези котки имат два пъти по-дълги нокти от обикновените котки и никога не изпускат хванатото. На кучетата можеш да се скараш, да ги докараш до безсилие, или да ги отровиш. За котките и дума не можеше да стават те биха могли да изгонят и най-дивите булдози. Когато са на служба само най-близките им могат да ги доближат.

Продължихме разходката си. В подножието на плани­ната завихме надясно по Парго Калинг към село Схо. След моста от Тюркоаз завихме още веднъж надясно към Къщата на Доринг и така минахме пред Китайската къща. Както си вървяхме, лама Минжиар Дондуп каза:

- Пристигнала е китайска делегация, вече ти говорих за това. Ще хвърлим поглед върху членовете й, за да видим как изглеждат.

Първото ми впечатление беше направо неблагоприят­но. Китайците крачеха из стаите с арогантен вид или разо­паковаха кутии и каси. Видях, че имат достатъчно оръжие, за да въоръжат цяла армия. Ръстът ми позволи да направя "анкетата" си много по-лесно, отколкото голям човек. Като пълзях, успях да се доближа безшумно до отворен прозорец, където дебнех, докато един повдигна главата си. Като ме забеляза, той изпусна китайска ругатня..., която, ако поста­вяше под съмнение честността на прадедите ми, не се коле­баеше за близкото ми бъдеще. Той потърси нещо, което да хвърли по мене, но успях да се измъкна, преди да е успял да осъществи заплахите си.

Като се връщахме по пътя на Лингхор, казах на моя во­дач:

- Ако само бяхте видели как аурите им станаха червени! По един особен начин размахват ножовете си!

Лама Минжиар Дондуп беше замислен по пътя.

- Много мислих за китайците - ми каза той след вечеря -и ще предложа на Безценния да използва твоите изключи­телни възможности. Чувстваш ли се способен да ги наблю­даваш зад параван, при нужда?

Отговорих му:

- Ако мислите, че мога да го направя, значи съм спосо­бен.

На другия ден не видях моя водач, но на по-следващия ден той ме накара да работя цяла сутрин, за да бъда през целия следобед с него.

- Днес ще идем да се разходим, Лобсанг - ми каза той. -Ето ти шалче първа класа. Няма нужда да си ясновидец, за да разбереш къде отиваме. Имаш десет минути, за да се при­готвиш. След това ела тук, трябва първо да говоря с абата.

Още веднъж преминахме по стръмния път, слизащ от планината. По-къс път, който се спускаше по югозападния склон, ни даде възможност да стигнем по-бързо до Норбу Линга, в Парка на съкровището. Далай Лама много обича­ше този парк, където прекарваше повечето от свободното си време. Погледната отвън, Потала беше едно превъзходно място, но вътре, поради недостатъчната вентилация и от пре­калено големия брой маслени лампи, запалени от вечност-та,беше страшно задушно. През годините много масло се беше пръснало по пода. И не беше нещо ново да се види как някой лама, пълен с достойнство и слизащ достолепно по перилата, да загуби равновесие върху парче масло, покрито с прах, да се плъзвне по-долу, където се чува едно "ох" в мо­мента, когато част от анатомията му влиза в контакт с ка­менния под. Далай Лама не рискуваше да изиграе подобен спектакъл, затова по-често прекарваше времето си в Норбу Линга.

Норбу Линга нямаше повече от сто години и беше зао­биколен от стена, висока четири метра. Потала с позлатени­те си куполи се състоеше от три сгради, запазени за админи­страцията. В един от вътрешните дворове, ограден с втора стена, имаше градина специално за Далай Лама. Разказва­ше се, че чиновниците нямали право да влизат там. Но това не беше вярно. Беше само забранено там да се разглеждат административни дела. Лично аз съм влизал там повече от трийсетина пъти и добре познавам градината. В нея беше направено изключително хубаво изкуствено езеро, както и два острова, като на всеки от тях имаше лятна резиденция. До тях се стигаше по голямо каменно шосе от северозапад­ната страна. Далай Лама често ходеше ту в едната, ту в дру­гата и всекидневно посвещаваше дълги часове на медитация. В Парка бяха настанени мъжете от личната му охрана - око­ло петстотин души. През този ден отивах на това място за пръв път на посещение заедно с моя водач.

След като пресякохме чудесните градини през една пре­красна врата влязохме във вътрешния двор. Различни ви­дове птици кълвяха по земята. Те не ни удостоиха даже и с един поглед, така че и ние внимавахме да не ги притесним. Водите на спокойното езеро бяха като огледало. Каменно­то шосе беше варосано и ние поехме по него, за да идем до по-отдалечения остров, където Безценния беше потънал в най-дълбока медитация. Когато се приближихме, той вдиг­на очи и ни се усмихна. На колене, ние поставихме шалче­тата в краката му и той ни покани да седнем пред него. След това позвъни, за да ни поръча чай, без който един тибетец не би могъл да има разговор. Докато чакаше, той ни гово­реше за животните, които бяха в парка и обеща да ни ги покаже по-късно.

Чаят беше сервиран. Когато Ламата му разказа всичко, Далай Лама ме погледна.

- Нашият добър приятел Минжиар казва, че ти не си ха­ресал цветовете на аурата на китайската делегация. Казва, че всичките са въоръжени до зъби. На всички изпитания до­сега били те тайни или не, на които си бил подлаган, ясно-видството никога не те излъга. Какво мислиш ти за тези мъже?

Въпросът му много ме затрудни.

Никак не обичах да разказвам на други, освен на лама Минжиар Дондуп, това, което виждах в "цветове" и това, което те означаваха за мене. Мислех, че ако някой не е спо­собен да ги интерпретира сам, значи не е предназначен да знае това, което аз знаех. Но как да го кажа на ръководителя на държавата? И най-вече на един ръководител на държава­та, който не беше ясновидец?

- Уважаеми милостиви покровителю - отговорих аз, - не съм достатъчно умел да чета аурите на чужденците и следо­вателно - недостоен да изразя мнението си.

Нищо не постигнах с това, защото Най-дълбокият от­върна:

- Ти си един от тези, които са получили специален дар при раждането си. Талантите ти бяха развити с помощта на изкуството на старите. Твой дълг е да говориш. Възпитан си с такава цел. Слушам те.

- Уважаеми, милостиви покровителю, намеренията на

тези хора са дяволски. Цветовете на аурите им сочат преда­телство.

Не добавих нищо повече. Далай Лама беше удовлетво­рен.

- Добре - каза той, - повтори това, което си казал на Минжиар. Утре ще се скриеш зад един екран и ще наблюда­ваш китайците, когато дойдат тук. Трябва да знаем какви са намеренията им. Сега се скрий да видим дали някой може да те види.

Слугите трябваше леко да преместят китайските лъвове, за да съм напълно невидим. Направихме репетиция на посе­щението. Ламите изпълняваха ролята на китайската делега­ция. Те се стараеха да открият на кое място се бях скрил. Изненадах се от мисълта на един от тях:

- Ако го намеря, ще бъда повишен!

Но не получи повишение, защото гледаше в лошата стра­на. Накрая Най-дълбокият изрази удовлетворението си и ме повика. След няколкоминутен разговор, той ни каза да дой­дем през другия ден, защото китайската делегация щеше да се опита да му наложи един договор. Разделихме се с него и се върнахме в Шакпори.

На следващия ден към единайсет часа влязохме във вътрешната част, след като още един път слязохме по каме­нистия път на Желязната планина. Далай Лама ме посрещ­на с усмивка и заяви, че трябва да се подкрепя - винаги бях готов за това! - преди да се скрия. По негова заповед ни сер­вираха чудесна храна - консерви от Индия. Не зная наиме­нованията на тези храни. За мене те бяха приятна изненада след цампата, ряпата и чая. Сега вече с повече ентусиазъм посрещнах перспективата от един дълъг сеанс от неподвиж­ност. Абсолютната неподвижност беше от първа необходи­мост за един лама, който трябва да медитира. Още от най-ранното ми детство, по-точно от седемгодишна възраст, ме бяха научили с часове да стоя неподвижно, без да мърдам. Слагаха ми запалена маслена лампа на главата и трябваше да седя в положението на лотос, без да мръдна в продълже­ние на дванайсет часа. Един сеанс от три-четири часа не пред­ставляваше никаква трудност.

Далай Лама беше седнал срещу мене в положението на лотос върху трон на два метра от пода. Той беше неподвижен, аз също. До нас достигнаха дрезгави викове и много­бройни възклицания на китайците. По-късно научих, че по расата си китайците имали подозрителни подутини, които били претърсени и в тях открили оръжия. След това ги пус­нали да преминат през вътрешната стена и ги видяхме, при­дружени от охраната, да пристигат по каменното шосе до портите на вилата. Един голям лама запя: Ом! Ма-ни пад-ме Хум, но вместо китаецът да повтори същата мантра, както го изисква учтивостта, отвърна на своя език:

- О-ми-т о о-фо. (Слушай ни, о, Амида Буда).

- Работата ти не е трудна, Лобсанг - си казах, - те показ­ват истинските си цветове.

От мястото където се бях скрил, виждах как аурите им блестят. Наблюдавах опаловите отблясъци, надупчени от мръсно червено и буйните им мисли, които от омраза, пре­дизвикваха раздвижвания. Видях, че аурите им бяха на рай­ета от ужасни цветни ленти. Аурите им не притежаваха свет­лите и чисти оттенъци, които се пораждат от извисените мисли. Грозни и объркани, те разкриваха души, напълно по­светени на материализма и престъплението. Китайците бяха от онези, за които ние казваме: "Думите им са хубави, но душата им е нечестна".

Гледах Далай Лама, чиито цветове изразяваха тъга, за­щото той си спомняше за далечното време, когато беше хо­дил в Китай. Всичко в него ми харесваше. Никога Тибет не беше имал по-добър владетел. Той имаше буен темперамент, даже много буен. Червени светкавици пресичаха аурата му, но историята ще си спомни, че той-беше най-големият от всички Далай Лами и че той се беше отдал напълно на стра­ната си. Към него изпитвах истинска обич, която идваше от сърцето ми веднага след тази към лама Минжиар Дондуп, който ми вдъхваше още по-голяма обич.

Срещата се проточи часове, без да може да приключи с нещо полезно, защото тези мъже бяха дошли не като при­ятели, а като врагове. Те имаха напълно установени мисли в главите си, без да се колебаят за методите. Искаха терито­рии, искаха да ръководят политиката на Тибет, но най-много искаха злато! Златото, което е предмет на вековната им алчност, съществува с тонове в Тибет, където е считано за свят метал. Според вярванията ни да се копаят мини, за да се търси злато, означава да се осквернява земята. Ето защо ни­кой не го прави. Съществуват реки, които слизат от високи­те планини и носят в течението си бучки от самородно зла­то. То може да се събира.- В областта Шанг Танг съм виж­дал злато по бреговете на някои потоци, докато на други места нямаше и пясък. Разтопените бучки самородно злато служеха да се украсяват храмовете. Свещеният метал, раз­бира се, беше резервиран за свещена употреба. Маслените лампи също бяха от злато. За съжаление този метал е много мек и орнаментите лесно се деформират.

Повърхността на Тибет е почти осем пъти по-голяма от тази на Британските острови. Огромни области са напълно неизследвани и от многото пътувания с лама Минжиар Дон­дуп зная, че имат в изобилие злато, сребро, уран. Не разре­шавахме на западните хора да ги проучват, въпреки че те настояваха, защото има една стара поговорка, която казва: "Там, където отиват мъжете от Запад, идва войната!" Кога­то в тази книга се говори за "позлатени тромпети", за "злат­ни плата" и за "прибори, покрити със злато", моля читателя да не забравя че в Тибет златото не е рядък метал, а свещен. Страната ни може да бъде резервоар за огромни богатства, отворен към целия свят, ако човечеството се съгласи да се обедини и да работи за мира вместо да се изтощава в лъжов­ни войни за спечелване на власт.

Една сутрин, когато бях зает с преписване на стар ръко­пис, за да го дам на гравьорите, лама Минжиар Дондуп дой­де при мене.

- Лобсанг - ми каза той, - остави работата си. Безценни­ят ни вика. Трябва заедно да идем в Норбу Линга, за да ана­лизираме без да бъдем видяни, цветовете на чужденец, дошъл от западния свят. Бързай, защото Той иска да ни говори, пре­ди да го е приел. Няма шалче, няма церемонии, бързай и тол­кова!

Какво можех да му отговоря? Изненадан го погледнах и станах.

- Веднага, щом си сменя расото с чисто, уважаеми лама и учителю, съм готов.

Не ми трябваше много време, за да бъда прилично обле­чен. Слязохме от манастира пеш, защото трябваше да изми­нем само осемстотин метра. В долния край на планината, където си бях счупил костите, минахме по малък мост и това ни позволи да излезем на пътя на Лингкор. След като го пре­сякохме, стигнахме пред вратата на Норбу Линга или на Пар­ка на съкровището, както още се казва. Охраната беше гото­ва да ни върне, но познаха лама Минжиар Дондуп. Веднага след това поведението им коренно се промени.Бързо ни от­ведоха във вътрешната градина, където намерихме Далай Лама седнал в една беседка. Понеже нямах в ръцете си шал да му подаря, се чувствах по-скоро смешен. Не знаех къде да сложа ръцете си. Най-дълбокият ни гледаше с усмивка.

- Седни, Минжиар, и ти, Лобсанг. Не сте си загубили времето.

Седнахме и го почакахме да вземе думата. Той медитира известно време, като че ли искаше да сложи мислите си в ред.

- Преди доста време - каза той - армията на Червените варвари (англичаните) атакуваше страната ни. Тогава тряб­ваше да замина за Индия - първия етап от едно дълго пъту­ване. В годината на Желязното куче (1910 г.) китайците ни завладяха. Нахлуването им беше пряко следствие от атаките на британците. Поех по пътя за Индия и там срещнах чове­ка, който ще видим днес. Разказвам всичко това за тебе, Лоб­санг, защото Минжиар ме придружаваше. Британците ни дадоха обещания, които не изпълниха. Днес искам да видя дали този човек е искрен. Ти, Лобсанг, няма да разбереш как­во говори. Речта му няма да ти повлияе. Ще се настаниш зад този плетен параван и ще можеш всичко да наблюдаваш, без да могат да те видят. Гледай хубаво аурата му и си вземай бележки, както те е учил твоят водач, който говори толкова сърдечно за тебе. Сега, Минжиар, покажи му къде трябва да се скрие. Той е свикнал с тебе и, мисля, че те смята за по-! важен от самия Далай Лама.

Зад плетения параван се уморих да наблюдавам птички­те и полюшването на клоните. Отвреме-навреме незабеле­жимо посдъвквах трохи от цампата, която бях донесъл със себе си. По небето пълзяха облаци. "Колко щеше да ми е хубаво - си помислих - сега да усещам потръпването на хвърчило под краката си...Вятърът да духа в коприната и аз да подръпвам въжето, все едно че е струна." Изведнъж под­скочих, като че ли беше станала злополука. За минута си помислих, че съм заспал на хвърчило и съм започнал да па­дам! Но това беше само шумът от портите на вътрешната градина. Ламите от дома на Далай Лама с позлатени раса влязоха заедно с един мъж, облечен екстравагантно. Такъв смях ме напуши, че ми беше трудно да не вдигам шум. Мъжът беше висок и слаб. Имаше бели коси, бяло лице ,много ред­ки вежди и дълбоки очи. И много твърда уста. Но костюма му! Беше скроен от обикновено синьо платно и отпред има­ше голям ред от лъскави копчета. По всичко личеше, че кос­тюмът е ушит от лош шивач, защото яката беше толкова го­ляма, че трябваше да се прегъне. Имаше и разни кръпки, за­шити отстрани. "Западните хора сигурно носят символични неща, както и ние носим върху расата, за да имитираме Буца" - си помислих. Трябва да кажа, че по това време нямах ни­каква представа какво представлява един джоб или една яка! В Тибет хората, които не работят с ръцете си, носят много дълги ръкави, които напълно скриват ръцете им. Ръкавите на този човек бяха много къси и свършваха до китките.

"Все пак това не е работник - си помислих, - защото ръце-то му имат много мек вид. Може би просто не знае да се об­лича."

"Расото" му стигаше до горната част на бедрата.

"Трябва да е много беден" - си казах.

Панталоните му бяха много тесни и явно много дълги, защото в долната част бяха подгънати.

Облечен така сигурно се чувства зле пред Най-дълбокия. Дали някой с неговия ръст няма да му даде прилични дрехи.

Погледнах краката му. Странен спектакъл наистина, много странен. Те бяха затворени и в любопитни черни неща, които блестяха, като че ли бяха покрити с огледало. Нямаха нищо общо с нашите ботуши от кече. Явно никога не бях виждал и нямаше повече да видя толкова необикновени пред­мети! Машинално си взех бележки за цветовете на аурата му и за моите заключения. Мъжът понякога се изразяваше на тибетски по един забележителен за чужденец начин, сетне поднасяше странна колекция от звуци, каквито никога не бях чувал по-рано. По-късно ми казаха, че това бил английски език.

Бях силно изненадан, когато той пъхна ръката си в една от кръпките, които имаше отстрани и извади парче бял плат.

Пред смаяните ми очи той поднесе тази тъкана кърпа към носа и устата си и си послужи с нея, за да издаде един звук, който може да се сравни със звука на малък тромпет.

- Това сигурно е начин да поздрави Безценния - си помислих.

Като свърши с поздрава, мъжът внимателно постави парчето плат на същото място. Той порови из другите кръпки и извади няколко парчета хартия от качество, което ми беше напълно непознато. Нашата хартия е жълта и грапава, а тази беше бяла, тънка и гладка.

- Как може човек да пише на такава хартия! - се питах. -Няма нищо, в което моливът да се търка и сигурно се плъзга!

Мъжът взе тънка боядисана пръчица, която в средата имаше нещо като сажди. С този инструмент той започна да прави разни драсканици, които надминават въображение­то. Според мене той не знаеше да пише и само се преструва­ше!

- Сажди ли? Чувал ли е някой някъде да се пише със сая ди? Стига отгоре им да духне вятър и те ще отлетят!

Той сигурно беше сакат, за да седне върху дървена форма на четири крака, а неговите висяха. Сигурно гръбначни­ят му стълб беше повреден, защото се подпираше на две дървени парчета. Започнах да изпитвам живо чувство към него: не само дрехите не му стояха добре, ами и не можеше да пише и искаше да стане интересен като духа в джобен тромпет. Сигурно за да се направи на още по-странен, той не можеше да седне прилично и беше принуден да подпира гърба си, а краката му висят в празното! Той много се върте­ше на стола и непрекъснато кръстосваше краката си. За мой най-голям ужас го видях как повдига левия си крак с под­метката, насочена към Далай Лама, страшно обиден жест за тибетец. Той сигурно се сети за това и веднага смени поло­жението си. Най-дълбокият му направи голяма чест като сед­на на същата дървена платформа с висящи крака. Този посе­тител носеше много любопитно име: "Женски музикален инструмент"⁴ като отпред имаше две декорации. Английс­кото му име беше К.А.Бел. От цветовете на аурата можех да направя заключение, че здравословното му състояние беше посредствено. По всичко личеше, че климатът не му подхож­даше. Според цветовете, той искаше искрено да служи, но и не желаеше да се компрометира пред своето правителство, за да си вземе пенсията. Той искаше да следва една полити­ка, но правителството му не беше съгласно с него. Оставаше му да се надява, че бъдещето ще му даде право.

От наша страна бяхме добре запознати с този господин Бел. Притежавахме датата на раждането му, високите точки на кариерата му - с други думи всичко, което ни разрешава­ше да предскажем бъдещето му. Астролозите бяха открили, че той беше живял в Тибет в един минал живот и че тогава беше пожелал да се въплъти на Запад с надеждата, че ще може да допринесе нещо за сближаване на Изтока и Запада.

Бях чул, че напоследък той бил писал за това в една от книгите си. Ние бяхме убедени, че ако той би могъл да по­влияе на правителството си, както искаше, нямаше да има китайско нахлуване в Тибет. Но това нахлуване беше пред­сказано, а предсказанията винаги се сбъдват.

Изглежда английското правителство ни нямаше никак­во доверие: страхуваше се, че Тибет ще се съюзи с Русия, ко­ето не отговаряше на интересите му. Англия не искаше да подписва договори с нас и в същото време не желаеше да установяваме приятелски отношения с други страни. Сикин, Бутан - целият свят можеше да сключва договори, но не и Тибет. Ето защо англичаните започнаха да се потят на голе­ми капки под големите си странни яки. Толкова много им се искаше да ни завладеят или да ни удушат, без да имат пред­почитания към едното или другото решение! Този господин Бел, който беше дошъл на място, виждаше, че не скаме за вземем страната на никого. Ние просто искахме да си живе­ем живота и да отстраним всички чужденци, които в мина­лото ни бяха донесли само разруха, нещастия и страдания. Безценният беше много доволен, когато след тръгване­то на господин Бел, му представих бележките си. Но той мислеше само как да ми дава повече работа

- Да, да - възкликна той. - Ние трябва още да развием способностите ти. Много ще ти бъдат полезни в далечните страни, ще видиш. Ще следваш едно хипнотично обучение. В главата ти трябва да влязат максимално познания.

Той позвъни на един от асистентите си.

След малко забелязах моят водач да идва спокойно към нас. Чудя се какво ли би могло да го накара да се забърза! Но Далай Лама го смяташе за свой приятел и не се опита да го накара да побърза.

Моят водач седна до мене срещу Най-дълбокия. Един от прислугата побърза да донесе чай с масло и "неща от Ин­дия". Когато се настанихме, Далай Лама взе думата:

- Минжиар, ти не се лъжеш. Лобсанг е изключително надарен. Той може още да прогресира и трябва да прогреси­ра. Вземи всички решения, които ти изглеждат необходими, за да може да получи колкото се може по-бързо и по-пълно образование. Използвай всички средства, които са ни на раз­положение, защото, както знаем, лоши дни ще сполетят стра­ната ни и ни трябва някой, който да е способен да компили­ра книгите на старите изкуства.

И така ритъмът на дните ми още повече се ускори. Впос­ледствие често бях повикван спешно, за да "интерпретирам" аурите на гостите на Далай Лама.

Станах титулярен посетител на Потала и на Норбу Лин-га. В Потала можех да си служа с телескопите, които толко­ва обичах. Много ми харесваше един голям астрономически модел върху тежка трикракова поставка и прекарвах при него часове, за да наблюдавам луната и звездите до късно през нощта.

Заедно с лама Минжиар Дондуп често отивах в Ласа, за да наблюдавам хората. Значителните му способности в ясновидството и богатият опит във връзка със съществата, му разрешаваха да контролира съжденията ми и да ги задълбо­чава. Забавно ни беше да идем пред някое магазинче и да слушаме как търговецът на висок глас хвали качеството на стоката си. Ние виждахме истинската стойност на стоката му като четяхме мислите му, които не бяха тайна за нас. Па­метта ми също беше развита още по-добре: часове наред ми четяха сложни откъси, които след това трябваше да повта­рям. Потъвах в един вид хипноза за неопределено време и в същото време ми четяха откъси от нашите най-стари Писа­ния.