ТАЙНИТЕ НА СЕВЕРА И НА ИЕТИТЕ

По това време отивахме във Високите земи на Шанг Танг. Ще се задоволя с кратко описание на тази област, защото едно подробно описание на експедицията ни, ще заеме няколко тома. Далай Лама беше благословил поот­делно всеки от петнайсетте члена на групата ни и ние тръгнахме в най-добро разположение на духа върху гърба на мулета, защото те можеха да стигнат там, където конете не можеха. Без да бързаме, следвахме Тенгри Цо до голе­мите езера на Зилинг Нор като вървяхме на север. След като прекосихме бавно веригата Тангла, намерихме се в още не-проучена област. Колко време траеше пътуването ни? Не ми е възможно да кажа с точност, защото времето вече нищо не значеше и нямаше защо да бързаме. Напредвахме, без да се уморяваме и пестяхме силите и енергията си за следва­щите изпитания.

Продължавахме да потъваме във Високите земи като все повече и повече се изкачвахме. Пейзажът ме караше да си мисля за огромните планински вериги и дълбоките ка­ньони на луната, които бях видял с телескопа в Потала. Пред нас се простираха същите вечни планини и същите пукнатини, които ни изглеждаха бездънни. Напредването ни в този "лунен пейзаж" ставаше все по-трудно. Не след дълго мулетата спряха. Бяха изтощени от липсата на кис­лород и не можеха да прекосят скалистите проходи, над които висяхме главозамайващо на едно въже от косъм на як. Оставихме ги на колкото се може по-закътано място, заедно с петима от мъжете, които бяха най-уморени. Една скала, приличаща на обърнат нагоре кучешки зъб, ги зак­риляше със силата на вятъра, който помиташе голия пей­заж. В основата ерозията беше издълбала нещо като пеще­ра. Страшно стръмна пътека слизаше до долчинка, в която имаше малко тревичка и щеше да разреши на мулетата да се хранят. Поточе със сребърни звуци пресичаше бързешката платото. Когато стигаше до края на пропастта, то скачаше в празното пространство и падаше хиляди метри -толкова, че не се чуваше ехото на падането му.

На това място починахме два дни, преди да продължим мъчителното изкачване. Товарите смазваха гърбовете ни и имахме чувството, че от липсата на въздух белите ни дро­бове ще експлодират. Продължавахме да напредваме над пукнатините и трапищата. Много често, за да преминем някоя теснина, хвърляхме железни куки, завързани за въже­та, като се надявахме, че те здраво ще се зацепят. Хвърлях­ме ги всеки на свой ред и след като се закачат, минавахме един по един над пропастта. След това си служехме с друго въже, за да приберем първото. Понякога не успявахме да закачим куките. Тогава един от нас се завързваше през кръста с въже и се люлееше като махало,колкото се може по-отвисоко, като при всяко завръщане скоростта му се усилваше. Когато стигнеше на другата страна, той се покатерваше както можеше, докато въжето застане почти хори­зонтално. Редувахме се да правим "махалата", защото ма­неврата беше трудна и опасна. Даже един от монасите се уби. Беше се засилил много отвисоко и безспорно лошо беше пресметнал разстоянията, защото се блъсна в отсрещ­ната страна: ударът беше толкова силен, че остави лицето и мозъка си върху живите върхове на скалите. Върнахме тялото му при нас, за да направим служба. Не беше възмож­но да му изкопаем гроб в скалите и оставихме тялото му на вятъра, дъждовете и птиците.

След случката монахът, който беше наред, изглежда­ше тъжен и аз заех мястото му. Знаех, че благодарение на предсказанията ще се измъкна жив и здрав и вярата ми беше възнаградена. Предсказанията не ми попречиха да взема хиляди предпазни мерки. След като се засилих, ръце­те ми трепереха, когато ги протегнах към най-близката скала. Едва успях да се хвана и да се издигна. Дишах на пресекулки и сърцето ми биеше до спукване. Бях изтощен. Починах си малко и с мъка успях да се покатеря на скала­та. Другарите ми - не бих могъл да имам по-добри от тях -ми хвърлиха сръчно другото въже. Осигурявах ги с двете въжета в ръце и им извиках да ги дръпнат силно, за да ги проверят. Един по един те преминаха на моята страна с главата надолу, като стискаха въжето между ръцете и краката си. А бризът караше расата им да хвърчат - този бриз, който ни пречеше при изкачването и затрудняваше диша­нето ни.

Когато се качвахме на върха малко си почивахме, пра­вехме си чай, но на такава височина точката на завиране беше много ниска и той не можеше да ни стопли. Все пак малко се подкрепяхме, вземахме товарите и продължавах­ме да напредваме в сърцето на тази ужасна област. Срещ­нахме една ледена покривка, може би ледник, който напра­ви изкачването ни още по-трудно. Нямахме нито алпийски обувки, нито алпийски бастуни, нито екипировка за пла­нина, а само обикновените ни кетени ботуши, подметките на които бяха зашити с косъм, за да могат да "захапват" снега и въжетата.

Между другото адът в тибетската митология е студен ад. Топлината е благословена за нас. И противоположното на нея е студът и оттам този леден ад, за който тази експедиция във Високите земи ми даде представа!

След като три дни влачехме краката си по ледената по­кривка и треперехме от вятъра, стигнахме до място, където ледникът потъваше между скалите. С опипвания като слеп­ци и с пързаляния, слязохме по склона на непозната дълбо­чина. След като заобиколихме планинския склон, на някол­ко километра по-нататък забелязахме пред себе си бяла и гъста мъгла. Може би беше сняг? Или облак? Отдалече не беше възможно да разберем. Когато се приближихме, видях­ме, че е мъгла, защото хвърчеше от вятъра.

Лама Минжиар Дондуп, само той от нас беше вече пра­вил такова пътуване, се усмихна от удоволствие.

- Ние сме банда от весели другари. За щастие скоро ще познаете някои удоволствия.

В това, което се откриваше пред очите ни, нямаше нищо приятно. Мъгла. Студ. Под краката ни лед. А над главите ни - замръзнало небе. Острите планински върхове бяха като вълчи зъби, а скалите ни нараняваха. Къде ли бяха удовол­ствията, които ни обеща моят водач!

Влязохме в студената и влажна мъгла, като бавно на­предвахме към непознатото. Притискахме расата към те­лата си, за да повярваме на илюзията, че се топлим, задъха­ни и треперещи от студа. По-нататък, все по-нататък. Внезапно спряхме, вкаменени от страх пред силната изненада. Мъглата стана топла, земята стана топла! Монасите, кои­то бяха по-назад и не бяха забелязали нищо, още се блъска­ха в нас. Лама Минжиар Дондуп избухна в смях. След като благодарение на него се посъвзехме от изненадата, продълихме вървежа си слепешката. Всеки докосваше с ръка рамото на този, който вървеше пред него, а този, който водеше - опипваше терена с пръчка. Малки камъчета се търкаляха под ботушите ни и при всяка стъпка внимавахме да не се проснем на земята. Камъни? Дребни камъчета? Но къде беше ледникът. Изведнъж мъглата се разреди и бързо излязохме от нея. Един след друг бяхме влезли в нещо ка­то...Най-напред си помислих, че бях умрял от студа и се намирах в Небесните полета. Щипех се и се удрях с юмрук, за да видя дали съм плът или дух. Огледах се и открих, че осемте ми другари бяха около мене. Възможно ли беше всич­ки да сме се пренесли на същото място по този внезапен начин? И ако беше така какво беше станало с десетия член на експедицията, който се беше премазал на една скала? Всички ли заслужавахме рая, който се откриваше пред очи­те ни?

По-рано така треперехме от мъглата от другата страна на завесата, а сега горещината ни задавяше до припадане. Въздухът беше светъл и земята димеше. Точно в краката ни избликваше река в облаци от пара. Наоколо никнеше трева така зелена, каквато не бях виждал никъде. Големите й лис­та ни достигаха почти до коленете. Бяхме силно изненадани и изплашени. Всичко това приличаше на магия и надмина­ваше целия ни опит. Лама Минжиар Дондуп започна да се смее.

- Ако при първото ми пътуване съм реагирал като вас, питам се - как ли съм изглеждал? Струва ми се, момчета, че си мислите, че Боговете на ледовете ви погаждат номера?

Ние се огледахме страшно изплашени и не смеехме да мръднем, а той добави:

- Ще прескочим реката. Казвам - прескочим, защото во­дата е вряла. Още няколко километра и ще стигнем до пре­красно място, където ще можем да си починем.

Той, както винаги, имаше право. Три километра по-на-татък налягахме върху килим от мъх, като преди това си свалихме расата. Имахме чувството, че се намираме в потилия. Дърветата бяха такива, каквито никога не бях виждал и как­вито никога повече нямаше да видя. Наоколо цъфтяха дърве­тата и се спускаха по клоните им. Малко надясно от нас има­ше езерце. Кръговете по повърхността му издаваха присъствието на живот. Все още имахме впечатлението, че сме омагьосани. Топлината ни беше сломила, нямаше съмне­ние, че бяхме преминали в един друг начин на съществуване. Къде беше студът, който щеше да ни умори? Не бяхме спо­собни да си отговорим.

Растителността беше буйна, сега, след като пътувах мно­го, бих казал тропическа. Някои от птиците бяха от такива видове, че даже и сега ми изглеждат странни. Мястото беше вулканично. От земята бликаха топли извори и ние усещах­ме миризмата на сяра. Моят водач ни каза, че той знаел за съществуването на две такива места във Високите земи. Под­земната топлина, горещите извори - ни обясни той - стопя­ват леда и топлият въздух е затворен във високи скали. Гъста­та мъгла беше точката, където се срещаха топлите и горе­щите извори. Каза ни също, че бил виждал скелети на жи­вотни, които живи достигали от шест до десет метра височи­на. По-късно аз също видях някои от тях.

В тази област видях един йети⁵ за първи път. Бях зает със събиране на треви, когато нещо ме накара да вдигна гла­ва. На по-малко от десет метра стоеше едно от ония създа­ния ,за които толкова често бях чувал да се говори. В Тибет родители често заплашват непослушните си деца с йети:

- Стой мирен - казват те, - иначе йети ще дойде да те вземе.

- Дошъл е да ме вземе - си помислих аз. И това никак не ми хареса. За известно време, което ми се стори цяла веч­ност, ние се гледахме, замръзнали от страх. Той мяучеше като малко коте и в същото време протягаше ръката, си към мене. Главата му, която беше без чело, започваше почти от равни­щето на много гъстите вежди. Брадата му беше изтеглена навътре. Имаше големи изпъкнали зъби. Освен липсата на чело, черепната му кутия ми се стори, че отговаря на тази на съвременния човек. Ръцете и краката му бяха големи и из­вити навън. Краката му бяха криви, а ръцете му - много по-дълги от нормалните. Забелязах, че това създание вървеше на външната страна на стъпалата си като хората (а с майму­ните и с животните от същия род не е така).

Продължавах да го гледам. Може би страхът ме накара да подскоча защото след един прегракнал вик йети се обърна и избяга като подскачаше. Той като че ли вървеше на куц крак, но с крачките на гигант. Първата ми реакция беше да се измъкна, само че в обратната посока. По-късно, когато си мислех за случая, стигнах до извода, че през този ден бях счупил тибетския рекорд по бягане на пет хиляди метра гео­графска височина!

По-късно отдалече видяхме няколко такива същества. Щом ни забелязаха, те побързаха да изчезнат и ние много внимавахме да не ги провокираме. Лама Минжиар Дондуп ни каза, че йетите са един регистриран тип на човешката раса,чиято еволюция беше различна и бяха принудени да живеят настрани. Разказаха ни много истории за йети, кои­то бяха напуснали Високите земи, за да се доближат до об­ласти, които са населени. Там ги бяха видели да скачат и подскачат. Има и истории, според които жени са били от­вличани от мъжки йети. Може би за тях това е един начин да продължат расата си? Монахини по-късно потвърдиха, че една от тях е била отвлечена от йети посред нощ. Но моята некомпетентност ми забранява да говоря по тия въпроси. Всичко, което мога да каже е, че видях големи и малки йети, както и скелети.

Някои хора поставиха под съмнение изказвания за йети­те. Изглежда, че на тях им са били посветени томове книги с разни хипотези, но според признанията на авторите на тези произведения, никй не ги е виждал. Аз ги видях. Преди ня­колко години Маркони предизвика всеобщ смях, когато съобщи, че смята да изпрати съобщение по радиото в друга­та страна на Атлантика. Намериха се западни учени да твърдят, че човек не може, без да умре, да надмине скорост­та от петдесет километра в час, заради налягането на възду­ха. Говори се също и за една риба, описана като "живата вкаменелост". Впрочем учените видяха такива риби и под­робно ги изследваха. И ако западният човек имаше свобода на действие, нашите бедни йети щяха да бъдат хванати, на­рязани и съхранени в спирт. Ние мислим, че те са били из­тласкани да живеят във Високите земи и с изключение на няколко редки скитника, не се намират никъде другаде. В първия момент човек наистина го обхваща страх. Но малко след това изпитва съчувствие към тези създания от едно дру­го време, които модерните условия на живот обричат на пълно изчезване.

Готов съм, когато комунистите бъдат изгонени от Тибет, да поведа експедиция от скептици във Високите земи и да им покажа йетите. Изражението на лицата на тези биз­несмени, изправени пред нещо, което надминава търговс­кия им опит, ще бъде спектакъл, който заслужава да се види. Те ще трябва да имат носачи и кислород, а аз ще взема само старото си монашеско расо. Камерите ще помогнат да се установи истината. Навремето ние нямахме такава техни­ка.

Стари наши легенди разказват, че преди векове вода по­кривала някои части на Тибет. Там в земята се намират вкаменелости на риби и други морски животни, стига да се потърсят. Китайците споделят това вярване. Табелката на Ию, която някога беше на върха Ку-лу на планината Хенг в провинция Ху-пей, разказва, че Големият Ию си е почивал там (в 2278 г.преди Христа), след като е изтласкал "водите от потопа", покриващи целия Китай с изключение на най-високите земи. Мисля, че оригиналният камък е взет, но съще­ствуват копия във Ву-шанг Фю, близо до Ханков. Едно ко­пие се намира в храма Йю-лин близо до Шаошинг в Шеки-анг. Ние вярваме, че някога Тибет е бил равна страна, раз­положена на брега на морето и по причини, в които не сме сигурни, по-късно е имало ужасни земетресения и много об­ласти са потънали, а други са се издигнали.

Високите земи в Шанг Танг бяха богати на вкаменелости, които показваха, че някога море е къпало бреговете на тази област. Там се намират много миди с различни живи цветове, любопитни вкаменени гъби и корали. Има и много злато, което може да се събира с лапата като камъчета. Тем­пературата на водите, които извират от дълбините на земя­та, е много различна. Има извори, от които извират облаци от вряща пара и други, които направо са замръзнали. Това е една стана на фантастични контрасти.

Понякога атмосферата беше топла и влажна по невъоб­разим начин. А само на няколко метра зад мъглата, влизаше страшен студ, който беше смъртоносен и можеше да напра­ви тялото чупливо като кристал. Ето, по тези места никнеха различни редки билки и бяхме дошли да ги берем. Намерих­ме и плодове, каквито никога не бяхме виждали. Опитахме ги и толкова ни харесаха, че ядохме до насита. Но бяхме стро­го наказани. Стомасите ни не бяха свикнали с такива подове и един ден и една нощ бяхме много заети, за да можем да идем да берем билки.Повече не опитахме!

Натоварени с билките, влязохме в мъглата. Студът беше ужасен. Сигурен съм, че всички имахме желание да се върнем да живеем в разкошната долина. Един лама не можа да издържи на студа. Само няколко часа, след като бяхме преминали завесата на мъглата, той се свлече. Спрях­ме и се опитахме да го спасим, но той се прибра в Небесни­те полета през нощта. Стараехме се да го стоплим, лягахме до него. За жалост леденият вятър, който духаше в тази област, беше по-силен от нас. Другарят ни заспа, без да се събуди повече. Трябваше да си поделим и неговия товар, а бяхме максимално натоварени. Видяхме отново лъскавата покривка на хилядолетния лед, по който трудно напред­вахме. Топлината на невидимата долина като че ли беше минирала силите ни, а и нямахме достатъчно храна. През последните два дни, в които бяхме без нашите мулета, не приемахме никаква храна. Нищо не ни беше останало, ня­махме даже и чай.

Само на няколко километра от целта ни един от мъжете, който вървеше отпред, се срути и не се вдигна повече. Студът, лишенията, изтощението отнеха още един от другарите ни. Тогава не знаехме, че още един ни беше напуснал. Четирима монаси ни чакаха в основния ни лагер. Те побързаха да ни помогнат на изминем последните метри. Само четирима -петият беше рискувал да излезе при силен вятър и бил хвърлен в пропастта. Легнал по корем, като ми държаха здраво кра­ката, за да не се плъзна, го видях да лежи на стотици метри по-долу, покрит с расото си, което не беше кървавочервено, а буквално червено от кръвта.

През следващите три дни си почивахме, за да можем поне малко да възстановим силите си. Не само умората и изтощението ни принуждаваха да останем на това място, но и вятърът, който духаше между скалите, гонеше камъни и ни шибаше с прах чак в пещерата. Под ударите му водата в реката се беше превърнала във фина пяна. През нощта бурята не спря да бучи. Като че ли демони, лакоми за на­шата плът, се разхождаха наоколо. Чухме едно далечно срутване, последвано от удар, който накара почвата да по­трепери. Ерозията, заедно с вятъра и водата, беше подгот­вила падането на огромен блок. Много рано сутринта на другия ден, когато все още бяхме огряни от слабата светлинка, която предхожда зората, огромен каменен блок се откъсна от един връх точно над главите ни. Притиснахме се един "в друг, като се стараехме да се направим колкото е възможно по-малки. Той се търкаляше към нас като танк, който боговете бяха пуснали от небето. Той падна с оглу­шителен шум, придружен от дъжд от камъни. Скалистото плато срещу нас потрепера от удара. Краят му се разклати и едно парче от три-четри метра падна в празното. След доста време чухме ехото от падащите парчета в пропастта. Така нашият другар беше погребан.

Времето като че ли ставаше все по-лошо и по-лошо. Ре­шихме да тръгнем много рано на другия ден, преди да е ста­нало прекалено късно. Екипировката ни или това, което наричахме така, беше внимателно прегледана. Огледахме и въжетата дали са в добро състояние и се погрижихме за ра­ните и драскотините на мулетата. В ранната утрин времето изглеждаше по-спокойно. Поехме по пътя щастливи, че се прибираме. Групата ни наброяваше единайсет души, а бях­ме петнайсет, когато напуснахме Потала, изпълнени с енту­сиазъм. Напредвахме ден след ден, измъчени от хиляди труд­ности, изтощени и с болки в краката, следвани от мулетата, които носеха товара с билките. Напредвахме бавно. Време­то беше загубило всякакво значение. От умората ни се вие­ше свят. Порциите храна ни бяха намалени наполовина и непрекъснато ни измъчваше глад.

Накрая стигнахме до езерата, където, за наша най-голя­ма радост намерихме керван, който се беше установил там на лагер. Търговците ни посрещнаха добре. Натъпкаха ни с храна и с чай и ни помогнаха да се справим някак си с нашите изпитания. Целите бяхме натъртени и расата ни бяха на парчета. Кракта ни бяха покрити с големи мехури, които се бяха спукали и кървяха, но...бяхме ходили във Високите земи на Шанг Танг и се бяхме върнали, поне ня­кои от нас! Моят Водач сега вече имаше две експедиции в актива си и вероятно беше единственият мъж с такова по­стижение.

Търговците бяха много грижовни към нас. Наклякали около огъня, запалени от фъшкиите на яковете, който гореше през нощта, те ни слушаха да им разказваме за патилата си и клатеха глави от изненада. Ние пък изпитвахме истинско удоволствие от разказите им за пътуванията в Индия и за срещите им с търговците от Хинду Куш. Бяхме тъжни, кога­то ни напуснахме. Щеше ни се и те да тръгнат в нашата по­сока. Но ние се връщахме в Ласа, която те бяха напуснали. Една сутрин се разделихме, като взаимно си пожелахме ця­лото щастие на света.

Много от монасите отказват да разговарят с търговци, но Лама Минжиар Дондуп ни беше научил, че всички хора са равни: расата, цвета или религията нямат значение. Само намеренията и действията са важни.

Бяхме възстановили силите си и се връщахме у дома! Пейзажът ставаше все по-зелен и по-плодороден. Накрая видяхме блестящите куполи на Потала и нашия Шакпори, който леко се извисяваше над върха. Мулетата са мъдри жи­вотни. Нашите усещаха конюшнята и така забързаха да се приберат в Шо, че ние трудно вървяхме заедно с тях. Като ги погледне човек, оставаше с чувството, че и те като че ли имаха съзнанието, че са ходили във Високите земи!

Весело се покатерихме по каменистия път на Желязната планина. Бяхме безкрайно щастливи, че се бяхме върнали от Шамбала - името, което ние даваме на Страната на ледения север.

Преди да започнем серията от посещения, отидохме да поздравим Най-дълбокия. Той реагира ентусиазирано.

- Вие направихте това, което аз бих искал да направя, видяхте това, което аз толко силно желая да видя - каза той. - в това отношение силата ми е ограничена и все пак съм пленник на народа си. Колкото мощта е по-голяма, толкова повече човек трябва да служи. Бих дал "всичко", за да видя това, което вие сте видели.

В качеството си на шеф на експедицията, лама Минжи­ар Дондуп получи почетното шалче с три възела. Аз също имах право на тази чест в качеството си на най-млад. Това беше начин да се наградят всички, които бяха между моя водач и мене. Не беше трудно да го разбера!

През следващите седмици ходихме от един манастир в друг, правехме конференции, раздавахме билки. Така имах възможност да се запозная с други квартали. Най-напред трябваше да посетим Трите седалища: Дрепунг, Сера и Ган-ден. После отидохме в Дорже-Танг и Самие. И двата са по­строени на брега на голямата плавателна река Цангро на шейсет километра от Трите седалища. Посетихме и манас­тира "Самден", който се намира между езерата Дюме и Ямдок. Този манастир се намира на четири хиляди и шесто-тин метра над морското равнище. Но след това с голямо удо­волствие следвахме течението на нашата Кий Шу. Тя заслу­жаваше името си "Реката на щастието"!

По пътя, когато си почивахме, лама Минжиар Дондуп продължаваше да ме кара да работя. Изпитът за титлата "лама" се приближаваше. И така - още един път поехме пътя към Шакпори, защото не трябваше повече да се разсейвам, а да уча.

По това време правех една много напреднала трениров­ка в изкуството на астралното пътуване, през което духът (или азът) напуска тялото и е свързан с живота на земята само със Сребърната връв. Много хора трудно могат да по­вярват, че такива пътувания са възможни. Но всеки се дви­жи по този начин, когато спи. Докато в западните страни това става с хората, без те да искат, нашите лами могат да напуснат телата си, когато те решат. И това им позволява да си спомнят точно какво са видели и къде са били, на кои места. Това изкуство на Запад се е загубило, и то така, че щом хората се събудят, те са убедени, че са "сънували".

Във всички страни са познавали астралното пътуване. В Англия вещиците имат репутацията, че могат да "летят". Но големите метли, ако служат да "рационализират" това, кое­то хората не искат да видят, не са абсолютно необходими. В Съединените щати изглежда, че летят "Духовете на Черве­ните хора". Тези неща се знаят по цял свят, даже ако позна­нието им е погребано в сърцата на хората. Научиха ме да пътувам астрално. Значи тези пътувания са достъпни за все­киго.

Една друга техника, която е лесна за овладяване, е теле­патията, но при условие, че не се практикува в мюзикхолите. За щастие започват да признават съществуването й. Хипнотизмът е една друга наша наука. Правил съм сериозни опе­рации върху хипнотизирани хора, например - ампутиране на крак. Пациентите не усещат нищо, не страдат, когато се събудят. Общото им състояние е по-добро в сравнение с това на тези, които са понесли ефекта на обикновените упойки. Изглежда, че в Англия вече започват да употребяват хипнотизма в някои случаи.

Невидимостта е една друга работа и трябва да бъдем благодарни, че е достъпна само за малък елит. Принципът е лесен. Практиката е трудна. Мислете за нещо, което привли­ча вниманието ви: шум ли? За нещо, което внезапно по-

мръдва, или за ярък цвят. Звуците и бързите движения събуж­дат вниманието на хората. Един неподвижен човек не е така лесно да бъде видян, дори той да е от ония, които сме свик­нали да виждаме. Да вземем за пример пощаджията. Често пъти хора, които са си получили пощата, казват:

- Днес никой, абсолютно никой не дойде.

Как тогава е дошла пощата? Да не би да е донесена от невидим човек? Или от някой, чието присъствие ви е толко­ва привично, че той наистина не е "видян", не е "забелязан"? (Един полицай е винаги видим, защото нечистата съвест е нещо, което е най-явно в света.) За да стане човек невидим, не бива да се действа и трябва да се спрат вълните, които мозъкът излъчва. Ако човек остави физическия мозък да дей­ства (което ще рече - да мисли), хората, които ни заобика­лят, стават телепатически съзнателни (с други думи, виждат) и състоянието на невидимост се загубва. В Тибет има хора, които могат по собствено желание да станат невидими, за­щото са способни да скрият физическите си вълни. И е радо­стно, че броят им е толкова ограничен.

Левитацията също е възможна и понякога се практику­ва като физическо упражнение. Това е лош метод за преме­стване, защото изисква много усилия. Посветеният прави астрално пътуване, което не е трудно при условие, че човек има добър учител. Такъв беше моят случай: можех (и сега мога) да пътувам по този начин. Но независимо от най-усъ­рдните ми усилия, не можех да стана невидим. Да мога да изчезна в момент, в който ме карат да правя нещо, което не ми харесва, би било голяма чест от боговете. Но те ми я отказаха! Не бях надарен и в областта музиката, както вече казах. Щом започвах да пея, предизвиквах гнева на учите­ля по музика, но това не беше нищо в сравнение с бъркоти­ята, която причиних един ден. Когато се опитвах да свиря на цимбал - инструмент, който ми се струваше достъпен за всекиго, ударих без да искам главата на един нещастен мо­нах! След което без никаква вежливост бях помолен да ог­ранича дейността си в сферата на ясновидството и медици­ната.

Ние много практикуваме това, което западният свят на­рича Йога. Това е важна наука, която може по невероятен начин да усъвършенства човешкото същество. Лично аз мисля, че Йога не е подходяща за хората от Запада, освен ако не се внесат значителни промени в нея. Ние от векове сме свикнали с тази наука. ОТ най-ранна възраст научава­ме различните положения. Крайниците ни, мускулите и ста­вите са тренирани. Хората от Запада, които се опитват да имитират тези "положения", се излагат на сериозни риско­ве, особено ако са на известна възраст. Мисля, говоря в ка­чеството си на тибетец, че упражненията на Йога не бива да им се препоръчват, докато не са пригодени специално за тях. Освен това, за да се избегнат злополуките, им е нужен добър учител по анатомия от тибетски произход, който да я познава основно. И дихателните упражнения са също така опасни.

Да се диша по определен метод - това е тайната на голям брой от тибетските явления. Но и този тип упражнения мо­гат да бъдат пагубни, да не кажа фатални, ако нямате мъдър и опитен учител. Много пътници говорят в разказите си за "лами бегачи", способни да контролират теглото на тялото си (не става дума за левитация, а за тичане много часове с голяма скорост, като едва се докосва земята). Такова упраж­нение изисква продължителна подготовка и бегачът да е в полухипнотично състояние. Вечерта е най-удобното време за такъв експеримент, защото той може да гледа звездите. Теренът трябва да е равен, за да не може нещо да го извади от хипнозата. Той тича като сомнамбул. "Вижда" мястото на пристигането, което пази постоянно пред Третото си око, и рецитира неуморно специална мантра. Той може да тича в продължение на часове, без да изпитва някаква умора. Този метод е по-добър от астралното пътуване само в едно отно­шение. При астралното пътуване само духът се мести; той не може да вземе със себе си материални неща, например лич­ни предмети. Ариопа (бегачът) може да носи нормален то­вар, но е затруднен от друга гледна точка.

Понеже знаят как да дишат, религиозните хора в Тибет са способни да седнат върху лед на пет-шест хиляди метра над морското равнище само в костюма на Адам! И им е тол­кова топло, че ледът се топи и те обилно се потят.

Опитвали ли сте да повдигнете нещо тежко, след като сте изтласкали въздуха от белите си дробове. Опитайте се и ще видите, че е почти невъзможно. След това поемете дълбоко въздух и ще видите, че ще успеете да вдигнете лесно същия предмет. Сега да предположим, че сте ядосан или че се стра­хувате. След като сте надули до максимум белите си дробо­ве, задръжте въздуха в продължение на десет секунди. След това малко по малко изпуснете въздуха. Ако направите това упражнение поне три пъти, сърцето ви ще започне да бие по-бавно и ще се успокоите. Всеки може да го направи, без да рискува нещо. Понеже можех да контролирам дишането си, издържах мъченията на японците в затворническите лагери и понесох страданията. Зная какво говоря!

Беше дошъл моментът да се представя на изпита, който щеше да ми даде титлата лама. Първо трябваше да получа благословията на Далай Лама. Всяка година Безценният бла­гославя всички монаси в Тибет поотделно, а не общо, както го прави папата в Рим. В повечето случаи той си служеше с пискюл във формата на желъд, завързан за пръчица, за да докосне главата на вярващия. Той поставя ръка върху чело­то на тези, които желае да почете, или на тези, които са с по­виеш ранг. Поставянето на двете ръце е неописуемо голяма чест: той така ме почете за първи път в моя живот и ми каза тихо:

- Ти работиш добре, момчето ми. Опитай се да се под­готвиш още по-добре за изпита. Оправдай доверието, което имаме в тебе.

Три дни преди шестнайсетия ми рожден ден се предста­вих на изпита заедно с четиринайсет други момчета. Килии­те, които ни служеха за "ложи", ми се сториха още по-мал­ки, защото бях пораснал. Ако легнех на пода с крака, опре­ни в стената, не можех напълно да си протегна ръцете. Ки­лиите бяха квадратни. С протегнати ръце успявах да достиг­на горната страна на стената, която представляваше входа, а долната стена беше дълга колкото два пъти височината ми. Нямаше покрив и поне въздух не ни липсваше. Отново ни претърсиха и ни оставиха само дървената гаванка, брое­ницата и това, с което да пишем. След като надзирателите се увериха, че не носим нищо неразрешено, отведоха ни един по един до килиите и вратите им бяха залостени с дървени пръчки. След това Абатът и Президентът на журито дойдо­ха и поставиха огромни печати, за да не може никой да ги отвори.

Всяка сутрин ни даваха въпросите за изпита през едно гише от двайсет сантиметра. На мръкване събираха съчине­нията ни. Цампа ни даваха само веднъж на ден. Чай можех­ме да получим колкото си искаме. Стигаше да извикаме: По-ша-кесхо (донеси ми чай). След като ни беше забранено да излизаме от килиите, не прекалявахме с чая!

Десет дена трябваше да остана в моята ложа. Изпитът започна с билките, продължи с анатомията, по която имах вече солидни познания и сетне беше теологията. Първите пет дена ми се сториха безкрайни, но не спрях да работя нито за минута. На шестия ден един от кандидатите получи нервна криза, която силно ни впечатли. От една близка до моята ложа излизаха остри викове и вой. Чуха се забързани стъпки, гласове, шум от отваряне на тежката врата. Някой говореше тихо и успокоително, след което тихи ридания последваха виковете. За един от кандидатите изпитът беше свършил. А за мене щеше да започне втората част. Въпросите за деня ми ги донесоха с един час закъснение. Метафизика. Йога. Де­ветте клона на Йогата. И аз трябваше да имам знания по всички тези предмети!

Западът познава само пет клона на Йогата: Хатха йога, която изучава овладяването на физическото тяло - това, ко­ето още наричахме "превозно средство"; Кундалини йога, която дава психическата сила, ясновидството и други подоб­ни способности; Лайя йога, която учи как духът да домини­ра и човек никога да не забравя това, което е чул или чел, макар и само един път; Райя йога, която подготвя човека за възвишените понятия и за мъдростта; Самаджи йога, която води до Върховното озарение и позволява на човек да раз­бере смисъла на действителността, която го очаква отвъд живота. Практикуването на Самадхи йога позволява в мо­мента на напускането на земното съществуване човек да раз­бере Висшата действителност. Благодарение на нея е възмож­но да се напусне Цикълът на раждане, разбира се, ако човек не е решил да дойде на земята пак с определена цел - да по­могне на другите например. Другите форми на йога не мо­гат да бъдат разглеждани в книга като тази, още повече че моите познания по английски език са ограничени и не мога да говоря за тях, както го заслужават.

През следващите пет дена бях много зает като кокошка,

която снася в "кутия". Но даже и изпитите, които продължа­ват десет дена, свършват и когато вечерта на десетия ден де­журният лама събра написаното, го посрещнахме с усмив­ки. Същата вечер заспах лесно. Не се безпокоях за резултата от изпита, а за класирането бях получил заповед да бъда меж­ду първите. На другия ден счупиха печатите. Махнаха пръчките и ние най-сетне можехме да излезем от нашите ложи, след като ги бяхме почистили хубаво. Дадоха ни една седмица за почивка. След това дойде ред и на джудото. Тряб­ваше да приложим всички хватки, в това число и "анестезичните", които ни правеха безчувствени.

През следващите два дена полагахме устни изпити по слабите места в съчиненията ни. Ще подчертая, че всеки кан­дидат беше изпитван в продължение на целите два дена. След една седмица, през която всеки реагираше според темпера­мента си, резултатите бяха изнесени. За моя най-голяма ра­дост отново бях класиран на първо място. Радостта си изра­зявах по най-шумен начин. От този успех бях доволен по две ;причини: първо, защото това доказваше, че лама Минжиар Дондуп беше най-добрият учител, и второ, защото знаех, че Далай Лама отново ще бъде доволен от нас.

Няколко дни след това, когато работехме в стаята на моя Водач, вратата внезапно се отвори и влезе запъхтян прате­ник с търсещи очи и с изплезен език. В ръката си държеше сцепената пръчка на пратеник.

- За уважаемия лама лекар Вторник Лобсанг Рампа от Най-дълбокия - каза той, без да си поеме дъх.

След това извади от расото си писмото, завито в копри­нено шалче за поздравления.

- Бързах, колкото можах, уважаеми господарю - добави той.

Облекчен от товара си, той се обърна и излезе по-бързо, отколкото беше влязъл, за да иде да пие един шанг!

Това писмо пред мене!...Не, нямаше да го отворя. То беше адресирано до мене, но какво ли съдържаше? Дали ми запо­вядваше да започна да уча друго? Или да работя още пове­че?

Изглеждаше ми огромно и беше много "официално". След като не го бях отворил, не знаех какво можеше да бъде съдържанието му и следователно не можех да бъда обвинен в неподчинение. Поне така си помислих. Моят Водач се сме­еше на притеснението ми. Дадох му и писмото, и шалчето. Той отвори плика - или по-скоро хартията, която покрива­ше писмото. Вътре имаше два сгънати листа. Той ги разгърна и започна да чете. Четеше ги бавно, за да изпита търпението ми. Когато бях на върха на нервите си, той каза:

- Не се безпокой, можеш да си поемеш дъх. Трябва да идем в Потала да го видим, без да губим и минута. Което ще рече, че трябва да тръгнем веднага. Мене също ме вика.

Той удари гонга. Един слуга веднага се появи и той му заповяда веднага да оседлае нашите два бели коня. След като бързо сменихме расата си и избрахме по едно от най-хубави­те шалчета, отидохме да кажем на Абата, че сме повикани от Най-дълбокия да идем в Потала.

- На Върха ли отивате? - попита той. - Интересно, вчера Безценният още беше в Норбу Линга. Но щом сте получили писмо...Сигурно е много официална работа.

Монасите конегледачи ни чакаха в двора с конете. Ско­чихме на седлата и тръгнахме по тесния стръмен път. Много скоро бяхме в подножието на Потала. Наистина не си стру­ваше да се мъча толкова да остана на седлото! Единственото предимство, че бяхме на коне, беше, че те щяха да ни отнесат догоре по стълбите, почти на върха на Потала. След като стъпихме на земята, слугите, които ни чакаха, отведоха ко­нете и ни въведоха бързо в частните апартаменти на Най-дълбокия. Влязох сам и подарих шалчето със задължителни­те поклони.

- Седни, Лобсанг - каза той. - Много съм доволен от тебе, както и от Минжиар, на когото ти дължиш отчасти успеха си. Лично аз прочетох всичките ти писмени работи.

Докато го слушах, усетих, че тръпка на страх премина по гърба ми. Понякога чувството ми за хумор не е на равни­ще. Това е една от многобройните ми слабости, за която че­сто са ми казвали. Тази моя слабост се беше проявила по време на изпита, защото някои от въпросите направо ме бяха предизвикали. Далай Лама сигурно беше прочел мислите ми, защото започна да се смее:

- Да - каза той, - чувството ти за хумор понякога се проявява съвсем не на място...- Той направи дълга пауза, през което време се приготвих за най-лошото - ...и всичките ти отговори са много забавни.

С него прекарах два часа. В началото на втория час той повика моя Водач и му даде инструкции за учението, което трябваше да продължа. Беше нужно да изтърпя Изпитание­то на малката смърт, да посетя различни ламазри и да изу­чавам анатомия с Трошачите на телата. Те са низша каста и работата им е толкова особена, че Далай Лама ми разреши да работя с тях и да запазя статута си на лама. Той молеше трошачите на тела "да дадат на лама Вторник Лобсанг Рам­па своята помощ; да му разкрият всички тайни на тялото, за да може да узнае физическите причини за смъртта, и да му дадат да разполага с всеки труп, от който ще има нужда за своето учене." Точка и толкова!

Преди да ви разкажа по какъв начин се отърваваме от труповете, може би ще е правилно да разкажа за още някои от детайлите на тибетското схващане за смъртта. Отноше­нието ни към нея е съвсем различно от това на жителите на Запада. За нас тялото е само "черупка" - материална опа­ковка на безсмъртния дух. Един труп има по-малко стойност от стара изхабена дреха. При случай на естествена смърт, което ще рече, че тя не е станала по време на злополука, ето какво става според нас: умореното тяло не издържа и е ста­нало толкова неудобно за духа, че той не е способен повече да прогресира. Значи е дошъл моментът да се изхвърли че­рупката. Постепенно духът се оттегля от обвивката си и "се освобождава" от плътското си тяло. Формата, която тогава приема този дух, е идентична с тази на тялото и тя може да бъде видяна от всички ясновидци. Когато дойде смъртта, връвта, която свързва духа с тялото (Сребърната връв в Биб­лията), изтънява и се прекъсва, а Духът плава и си отива. Това е смърт, но и раждане за друг живот, защото тази връв е като пъпната връв, която се прекъсва, за да може новоро­деното да започне своя личен живот. В този момент Светли­ната на силата изчезва от главата. Тази слаба светлинка, която се вижда от онези, които имат способността за двойно виждане, в Библията се нарича "златен потир" (чаша за при­частие). Не съм християнин и не познавам добре Библията, но мисля, че в нея има пасаж, в който се казва: "За да не може Сребърната връв да бъде отрязана и Златният потир да се счупи..."

Ние казваме, че трябват, три дена, за да умре тялото физическата дейност напълно да спре и духът (душата или азът) да се освободи напълно от плътската си обвивка. вярваме, че по време на живота на тялото в етера се образува двойник. Този двойник може да стане призрак. Навярно всекиму се е случвало, след като гледа в една много силна светлина и си обърне главата, да продължи да я вижда. Ние считаме, че животът е електрически, че е силово поле. Двойникът, който остава да живее след смъртта в етера, може да се сравни с тази светлина. Според електрическите термини това е остатъчно магнитно поле. Когато тялото има сили да се закачи за живота, се образува силно "електрическо” поле, което дава възможност да се роди призракът, който се връща по местата, с които е свикнал. Един скъперник може така да е привързан към торбите си със злато, че само те да са му в главата. Възможно е в момента, когато умира последната му мисъл да е за тях: в какви ли ръце ще попаднат? Така в последващите моменти той засилва двойникът си, което обяснява защо щастливият наследник се усеща зле в малките часове на нощта. Ще има чувството, че "старият Еди-кой си се връща за парите си". И сигурно ще е прав] защото призракът на стария Еди-кой си е несъмнено бесен от яд, че не може с ръцете (на дух) да си вземе обратно жълтиците!

Съществуват три основни тела: тялото от плът, в което духът може да научи трудните уроци на живота; тялото от етер, или "магнитното" тяло, образувано от желанията ни от апетитите ни и като цяло от страстите ни; третото тяло духовното тяло - "безсмъртната душа". Това е най-важното в ламаистичната вяра и това не отговаря съвсем на православния будизъм. Човекът, който умира, задължително преминава през три стадия: физическото му тяло трябва да бъде унищожено, магнитното му тяло трябва да се разсее, а духът му трябва да бъде воден по пътя към Света на духа. Египтяните в древността също са вярвали в двойниците, във водачите на умрелите и в Света на духа. В Тибет ние помагаме на хората преди смъртта им. Посветеният няма нужда от никого, но обикновените хора - мъжът, жената или един траппа трябва да бъдат водени през целия път. Може би читателят ще поиска да узнае как процедираме?

Един ден уважаемият Учител на смъртта ме повика:

- Време е вече да научиш практическите методи за осво­бождаването на душата - ми каза той. - Ела с мене.

Вървяхме по безкрайни коридори, слизахме по хлъзгави стълби и стигнахме до помещението на траппите. Там в една "болнична стая" стар монах се приближаваше до пътя, кой­то всички един ден трябва да поемем. Удар го беше оставил без сили. Те го напускаха и видях, че цветовете на аурата му избледняваха. На всяка цена трябваше да остане в съзнание до момента,когато няма да има достатъчно живот в него, за да го поддържа в това състояние. Ламата, който ме придру­жаваше, взе нежно ръцете му в своите.

- Ти се приближаваш към освобождаването на плътта от мъченията, старче - каза той. - Бъди внимателен към думите ми, за да поемеш по лекия път. Студът обхваща кра­ката ти. Животът ти се приближава все повече и повече към последното излизане. Нека духът ти да бъде спокоен, стар­че. Няма от какво да се боиш. Животът напуска краката ти, погледът ти потъмнява. Студът се качва по тялото ти в браздата на живота, който си отива. Нека духът ти да бъде спокоен, старче, защото при излизането ти от живота, за да стигнеш във Висшата действителност, няма нищо, което да те плаши. Сенките на вечната нощ пълзят пред очите ти и дъхът спира в гърлото ти. Наближава моментът, когато духът ти ще бъде свободен да вкуси от радостите на Другия свят. Бъди в мир, старче. Моментът на освобождаването ти е близък.

Без да престава да говори, ламата милваше тила, раме­нете и върха на главата на умиращия по изпитан метод, за да освободи духа без болка. Бяха му посочени всички клоп­ки по пътя, както и начините да ги избегне. Начертаният му с точност път беше показан от ламите телепати, които бяха минали от "другата страна"и които благодарение на теле­патията продължаваха да ни говорят даже и от другия свят.

- Ти не виждаш повече, старче, дъхът ти спря. Студът обхваща тялото и шумовете от този свят не достигат повече до ушите ти. Бъди в мир, старче, защото смъртта сега е върху тебе. Следвай пътя, който ти сочим. Мирът и радостта са краят.

Той продължи да милва тила и раменете. Аурата на стареца ставаше все по-слаба и по-слаба. Накрая тя изчезна. Тогава, според хилядолетния обичай, ламата издаде кратък експлозивен звук, за да може духът, който се бореше, да се освободи окончателно. Над неподвижното тяло жизнената сила се концентрираше в маса, която приличаше на облак от пушек, раздвижен от хиляди вихрушки, преди да вземе точ­но същата форма на тялото, с което оставаше свързана със Сребърната връв. Връвта ставаше все по-тънка и по-тънка. Накрая както бебето влиза в живота, когато пъпната му връв е прерязана, така и старецът се роди за другия свят. Връвта, която беше станала тънка като панделка, се скъса и формата изчезна бавно като облак, който се плъзга към небето, или като облаци от тамян, които се издигат в храма. Ламата продължи телепатически да учи стареца и да води духа по време на първия му опит за пътуването.

-.Ти си мъртъв. Тук няма нищо повече от тебе. Връзките на плътта ти са отрязани. Ти си в бардо⁶. Върви по пътя си и ние ще идем по нашия . Следвай посочения път. Напусни този свят на илюзии и влез във Висшата действителност. Ти си мъртъв. Следвай пътя си напред.

Облаците от тамян се издигаха на спирали. Меките им кръгообразни форми донасяха малко спокойствие в измъче­ната атмосфера. Много нависоко върху покрива на манас­тира тромпет с нисък тон изпрати съобщението си над стра­ната. Чухме приглушеното биене на барабани. От коридо­рите до нас достигаха всички шумове на всекидневието -"суш-суш" на ботушите от кече и мученето на яковете. Но малката стаичка, в която се намирахме, беше потънала в ти­шина. Тишината на смъртта. Само телепатичните инструк­ции на ламата смущаваха покоя на стаята, както лек вятър смущава повърхността на блато.

Смъртта: още един старец следваше безкрайния Цикъл на съществуването. Може би си беше извлякъл полза от уро­ците на живота, но беше предопределен да следва пътя си, докато накрая с цената на безкрайни усилия достигне Състо­янието на Буда.

Поставихме тялото във формата на Лотос и изпратих­ме да повикат тези, които приготвяха труповете, както и други лами, които щяха да продължат да дават телепатич­ни инструкции на духа на починалия. Всичко това траеше три дни. Три дни, през които екипи от лами се сменяха ден и нощ.

Сутринта на четвъртия ден пристигна един ражиаб. Той дойде от колонията на Разпоредителите на умрелите, коя­то се намира на кръстопътя за Лингкор и за Дехен Цонг. След пристигането му ламите престанаха да дават инструк­ции и той, след като "сгъна на две" трупа на мъртвия, го обви с бял погребален плащ. Той метна бохчата на гърба си и излезе. Вън го чакаше един як. Без да се колебае, той завърза белия си товар на гърба на животното и потеглиха към Мястото на умрелите, където трошачите на тела чака­ха пристигането на носача на трупа. "Мястото" беше пус­то и заградено с огромни скали. Там имаше една огромна плоча, толкова голяма, че на нея можеше да бъде поставе­но тяло на великан. На четирите й краища в издълбани дуп­ки бяха забити подострени колове. Една друга плоча беше осеяна с дупки, които достигаха до половината от дебели­ната й.

След като тялото беше поставено върху първата плоча, махаха погребалния плащ, завързваха краката и ръцете за четирите кола и водачът на трошачите го отваряше с голе­мия си нож. Той свличаше кожата, за да може после тя да бъде нарязана на дълги, тънки каиши. Краката и ръцете на­рязваха на малки парчета. Накрая главата се отделяше от трупа и я отваряха.

Щом като забележеха носача на трупа, лешоядите заби­ваха клюнове към земята, кацаха по скалите наоколо и чака­ха като зрители в театър на открито. Те спазваха много строг ред помежду си и стигаше само някой по- претенциозен от тях да се опита да се доближи до трупа преди главатарите, за да се започне безмилостна борба.

Докато лешоядите се настаняваха наоколо, трошачът вече беше отворил трупа. Той зарови с ръце в гърдите, изва­ди сърцето и го подаде на главатаря им, който кацна тежко на земята, приближи се и се поклони, за да го вземе. Пред­стави се и следващият, за да вземе черния дроб, да иде зад една скала и да го изяде спокойно. Бъбреците и червата бяха разпределени между "водачите". Трупът беше разрязан на парчета и раздаден на групата. Ставаше така, че някой от тях се връщаше за другата половина от мозъка или за второ­то око, докато друг отново кацаше, за да вземе сочно парче. За рекордно кратко време всички органи от плътта бяха из­гълтани и върху плочата оставаха само костите. Трошачите ги начупваха на малки парченца - като вързопче от подпалки, вкарваха ги в дупките на втората плоча и ги стриваха с тежки чукове на фин прах, който беше толкова вкусен за пти­ците!

Трошачите на тела бяха високоспециализирани работ­ници. Те бяха горди със занаята си и за лично удоволствие оглеждаха всеки орган, за да определят причината са смъртта. Нищо не ги задължаваше да се интересуват от тези въпроси, освен това, че за тях беше станало традиция да от­крият болестта, която беше "разделила духа от превозното му средство". Ако някой беше отровен - престъпление или злополука - те бързо установяваха това. Мога със сигурност да кажа, че тяхната сръчност ми беше от голяма полза, дока­то се учех при тях. Бързо станах много сръчен в изкуството да се режат труповете на парчета. Водачът им стоеше до мене и ми сочеше интересните точки.

- Този човек, уважаеми лама, е умрял от болно сърце -казваше той. - Вижте, разрязахме тази артерия...Тук...Виж­дате ли тази бучка от кръв, която е блокирала кръвта?

Или:

След пауза, в която беше зает да отреже парче плът, той каза:

- Ето жлезата. Да я отворим. Да, центърът е твърд.

И така нататък. Тези мъже се гордееха, че могат да ми покажат всичко, което знаеха да правят, защото им беше казано, че работя лично по заповед на Най-дълбокия. Ако в мое отсъствие донасяха интересен труп, отделяха го настра­на за мене. Имах възможност да разглеждам стотици тела, което по-късно ми помогна да стана отличен хирург! Обра­зованието ми беше далече по-добро от онова, което получа­ват студентите по медицина, защото те си поделят трупове­те в залите за дисекция в болниците. Убеден съм, че по анатомия научих повече от трошачите, отколкото в медицинс­кото училище, в което отидох по-късно.

В Тибет умрелите не могат да бъдат погребани. Скалис­тата почва и тънкият слой земя правят погребението много трудно. Изгарянето е невъзможно по икономически причи­ни: дървото е много рядко и за да се изгори един труп, би трябвало да се внасят дърва от Индия и да се пренасят на гърбовете на якове по планинските пътища. Цената на дърва­та би била фантастична. Не могат и да се отърват от трупо­вете, като ги хвърлят в реките, защото умрелите ще замър­сят водата на живите. Остава начинът, който описах по-горе - да се дадат на лешоядите плътта и костите на починалите. Този начин на погребване се различава по две точки от из­ползвания на Запад. Първата разлика е, че западните хора оставят червеите да играят ролята на лешоядите. Втората разлика е, че със заравянето на трупа погребват всички възможности да се установи истинската причина за смъртта, като по този начин никой не може да узнае дали посочената причина в смъртния акт отговаря на действителността. На­шите трошачи на тела проверяват, за да не им убегне истин­ската причина за смъртта!

Погребенията са еднакви за всички тибетци с изключе­ние на Големите Лами, които са Превъплъщения. Те се балсамират и се поставят в стъклени ковчези в храмовете или се балсамират и се покриват със злато. Тази операция е много интересна и аз участвах в нея много пъти. Някои американ­ци, които са чели бележките ми по този въпрос, не могат да повярват, че е възможна.

- Даже и ние не бихме могли да успеем - казват те, - въпре­ки че техниката ни е по-добра.

Факт е, че ние не произвеждаме нищо на серии и сме само занаятчии. Не сме способни да изфабрикуваме рамка, която струва един долар парчето. Но сме способни да използваме златото, за да покрием телата.

Една вечер един абат ме повика.

- Едно превъплъщение скоро ще напусне тялото си - ми каза той. - То е на Бариерата на дивата роза. Искам да идеш да видиш как се прави Свещеното балсамиране.

- Още един път бях принуден да понеса мъките на пъту­ването на кон до Сера. След като пристигнах в манастира, ме отведоха в стаята на стария абат. Цветовете на аурата му вече угасваха и само един час по-късно щеше да премине от материалния свят в света на духа. Като абат и човек на на­уката не беше необходимо да му се помага, за да прекоси Бардо, нито да се чакат три дни, както беше обикновено. Тялото остана само една нощ в състоянието на Лотос и ла­мите останаха през нощта да бдят над него.

На разсъмване на другия ден тържествена процесия пре­сече централната част на манастира, влезе в храма и слезе по тайни входове през врата, която не се използваше често. Пред мене двама лами носеха трупа върху носилка. Той беше все така в положението на Лотос. Зад мене монасите пееха с басовите си гласове. В миговете на тишина се чува­ше звукът на сребърното звънче. Носехме жълти звезди на червените си раса. Сенките ни се поклащаха и танцуваха по стените, преувеличени и деформирани от светлината на маслените лампи и пламъка на факлите. Слизането беше дълго. На около двайсет метра под храма пристигнахме пред врата, която беше запечатана. Счупихме печата и вля­зохме в ледена стая. Монасите много внимателно постави­ха трупа на пода и си отидоха, като ме оставиха с тримата лами. Те запалиха стотици маслени лампи, които излъчва­ха лоша жълтеникава светлина. Мъртвият беше съблечен и грижливо измит. През отворите на тялото извадихме вътрешните органи, които поставихме в делви и ги запеча­тахме. Вътрешността на тялото беше почистена основно, подсушена и напълнена със специален лак. Лакът щеше да образува здрава кора, благодарение на която тялото щеше да запази външния вид, който е имало. След като лакът се втвърди, вътрешността на тялото беше натъпкана с копри­на. За да наситим пълнежа и по този начин да го затвър­дим, добавихме още лак. След това отвън го покрихме с тънък слой от същия лак и го оставихме да изсъхне. Преди да го облепим с фини копринени панделки, намазахме втвърдената външна част със специален лосион, който по-късно щеше да ни даде възможност лесно да го премахнем. Сметнахме, че пълнежът е достатъчен. Сложихме още мал­ко лак, този път от друг тип, и тялото беше готово за вто­рата част на операцията. То беше оставено така един ден и една нощ, за да изсъхне напълно. Когато се върнахме в стаята, тялото беше напълно втвърдено. Пренесохме го търже­ствено в друга стая, която беше под първата и която в дей­ствителност беше фурна, построена така, че пламъците и топлината да могат да се движат около стените и да запаз­ват висока температура.

Подът беше покрит с дебел слой от особен прах. Тялото беше поставено в средата. Отдолу монаси се приготвяха да запалят огъня. Ние натъпкахме фурната със смес от сол, бил­ки и минерали. Солта беше специално приготвена в една про­винция на Тибет. Когато стаята беше напълнена от пода до тавана, излязохме в коридора. Вратата беше затворена и за­печатана с печата на манастира. Монасите получиха запо­вед да запалят огъня. Веднага се чу как дървото пука, пламъ­ците се заиздигаха и маслото започна да цвърчи. Котлите горяха с изпражнения на якове и с негодно масло. Огънят горя силно цяла седмица и облаци от топъл въздух пълнеха стените на стаята за балсамиране. В края на седмия ден огъ­нят не беше повече подхранен. Полека-лека той угасна. Спа­дането на температурата накара старите каменни стени да изстинат. Трябваше да чакаме още три дена, за да стане тем­пературата в стаята нормална. Единайсет дни след като пе­чатът беше поставен, беше счупен и вратата отворена. Мо­насите един по един стържеха с ръка праха, който се беше втвърдил. Те не си служеха с инструменти от страх да не по­вредят тялото.

В продължение на два дена те трошаха с ръце парчетата ронлива сол. Когато изпразниха стаята, в центъра й се видя тялото, седнало във формата на Лотос. С голямо внимание го изнесохме в първата стая, където беше по-лесно да го ог­ледаме в светлината на маслените лампи.

Една по една бяха премахнати копринените ленти, до­като тялото остана съвсем голо. Балсамирането беше пре­минало напълно успешно. Ако не беше много по-тъмният цвят, тялото като че ли беше на човек, който всяка секунда може да се събуди. Още един път го покрихме с лак и злата­рите започнаха работата си. Каква техника! Какви майсто­ри бяха те, способни да поставят златна облицовка върху една мъртва плът! Те работеха бавно, като добавяха слой след слой мекото и фино злато. Навсякъде другаде това зла­то би струвало цяло състояние. За нас то беше важно само като свещен метал, чиято безценност толкова добре симво­лизира духовното предназначение на човека. Монасите зла­тари работеха с много голям вкус и се грижеха и за най-мал­кия детайл. Когато изпълниха дълга си, те ни оставиха по­златена човешка форма, която точно представляваше живо­та. Не липсваше нито една черта, нито една бръчка, което доказваше голямото им майсторство.

Станалото тежко от златото тяло беше пренесено в За­лата на превъплъщенията и беше настанено върху трон като всички други преди него. Някои датираха от началото на историята ни. Те седяха като строги съдии, които наблюда­ват през полузатворените си клепачи грешките и слабостите на днешните времена. Говорехме тихо и вървяхме на пръсти, като че ли за да не смутим живите умрели. Почувствах се силно привлечен от един от тях, който странно ме очарова­ше. Имах усещането, че ме гледа, усмихва се и знае всичко. Някой леко докосна ръката ми и за малко щях да припадна от страх. Беше моят Водач.

- Това си ти, Лобсанг, последното ти превъплъщение. Знаехме, че ще се познаеш!

Той ме заведе пред превъплъщението, седнало до моето.

- А ето ме и мене - каза той.

Развълнувани и двамата, излязохме от залата и вратата след това беше запечатана.

По-късно често имах възможност да идвам и да изуча­вам телата, покрити със злато. Понякога медитирах сам меж­ду тях. Всеки имаше своя написана история, с която се бях запознал. Там прочетох историята на моя Водач, лама Минжиар Дондуп, научих какво беше правил в миналото, харак­тера и качествата му, достойнствата и почестите, които беше получил, и как беше умрял.

Там се намираше и моята история, която прочетох с най-голямо внимание. Имаше деветдесет и осем позлатени фор­ми, седнали в тази тайнствена зала, издълбана в скалата, чи­ято врата беше добре скрита. Има пред себе си историята на Тибет. Поне така мислех, защото не знаех, че началният пе­риод на нашата история ще ми бъде казано по-късно.