Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

След като бях присъствал вече на половин дузина балса­мирания в различни ламазри, един ден бях повикан от абата на Шакпори.

- Приятелю - ми каза той, - ще получиш посвещението на абатите по личната заповед на Най-дълбокия. От твоето желание зависи дали ще продължиш да носиш, както Минжиар Дондуп, само титлата "лама". Предавам ти думите на Безценния.

Ето как в качеството си на Признато превъплъщение получавах статута, който съм имал, когато съм напуснал зе­мята преди шест века. Колелото на живота беше направило едно пълно завъртане.

Малко след това един стар лама дойде да ме види в ста­ята ми и ми съобщи, че трябва да премине през церемонията на Малката смърт.

- Защото, сине - ми каза той, - докато не си минал през Вратата на смъртта и не си се завърнал, не би могъл да зна­еш, че наистина няма смърт. Астралното ти обучение те за­веде много далече. Тази церемония ще те отведе още по-далече: ще идеш отвъд царствата на живота и на смъртта и ще стигнеш до миналото на нашата страна.

Подготвителната тренировка беше дълга и мъчителна. В продължение на три месеца трябваше да спазвам много строг режим. За нещастие към всекидневното ми меню бяха добавени ужасни ястия от билки. Заклинаха ме да съсредо­точа духа си само върху това, което е "чисто и свято". Като че ли човек имаше голям избор в един ламазри! Цампата и чаят също бяха в намалени количества. Накратко - една бе­зупречна суровост, една строга дисциплина и дълги, много дълги часове на медитация.

След три месеца астролозите заявиха, че поличбите са благоприятни и че моментът е дошъл. Гладувах двайсет и четири часа, докато се почувствам празен като барабан от храма. След това ме поведоха по тайни стъпала, които се намираха под Потала. Слизахме дълго. Другарите ми носе­ха факли, аз нямах. Минахме по коридори, които вече по­знавах. Стигнахме до дъното пред една скала. Един блок от нея се завъртя и се намерихме в тъмен и тесен коридор, в който цареше миризма на затворено, на подправки и на та­мян. На няколко метра по-навътре се спряхме пред тежка, позлатена врата. Тя се отвори много бавно със скърцания, като че ли протестираше, и ехото й потъна в далечината. Факлите бяха заменени с маслени лампи. Вървяхме в един подземен храм, преди векове издълбан в скалната маса от вулканични явления. Някога течащата лава беше минала по тези коридори, за да стигне до изригващата муцуна на вул­кана. "Сега жалки хора минават по този път и се мислят за богове. Но трябва да се съсредоточа върху церемонията, още повече, че сме пред Храма на тайната мъдрост" - си помис­лих.

Трима Абати ми посочиха пътя. Останалата част от гру­пата се беше стопила в тъмнината като спомен от сън. Оста­нах сам с тримата мъдреци, изсъхнали от годините и очаква­щи спокойно да ги повикат в Небесните полета; трима стар­ци, може би най-големите метафизици на света, които щяха да ми наложат последното изпитание на посвещението ми. Всеки от тях носеше в дясната ръка маслена лампа, а в лява­та - запалена пръчица от тамян. Беше студено, много студе­но, необикновено студено, като че ли студът не беше от тази земя. Тишината беше дълбока и редките шумове, които дос­тигаха до нас, бяха особено впечатляващи. Кечените боту­ши не издаваха шум, можехме да бъдем и сенки. Само кади­фените раса на монасите с цвят на шафран леко пошумоляваха. За мой голям ужас усетих, че по мене преминават тръпки като че ли от електричество. Ръцете ми блестяха, изглежда нова аура ги осветяваше. Видях, че същото е и с абатите. Су­хият въздух и триенето на расата ни бяха произвели статич­но електричество. Един от моите другари ми подаде златна пръчица и ми каза тихо:

- Вземи тази пръчица в лявата ръка и я опирай по стена­та, когато вървиш. Мъчителните ти усещания ще изчезнат.

Подчиних се. След първия електрически товар, който за малко не ме накара изскоча от ботушите си, всичко се оп­рави.

Една след друга просветваха маслени лампи, запалени от невидими ръце. Когато виждах по-ясно, забелязвах в по­трепващата светлина гигантски статуи, покрити със злато. Някои бяха наполовина заровени в скъпоценни камъни. Един Буда се появи в тъмнината. Беше толкова висок, че светли­ната не надминаваше кръста му. Едва се виждаха и други форми: статуи на демони или представи на страстите и изпи­танията, които човек трябваше да преодолее, преди да реа­лизира своето Същество.

Приближихме до стена, на която беше нарисувано Ко­лелото на живота, високо пет метра. Под потрепващата свет­лина то като че ли се въртеше. Продължавахме да вървим. Бях сигурен, че ще се блъснем в стената. Но абатът, който вървеше пред мене, изчезна. Това, което бях взел за сянка, беше една скрита врата.

Зад вратата тръгнахме по безкраен наклонен коридор. Беше тесен, много наклонен и криволичеше. На места сла­бата светлина на лампите правеше тъмнината още по-дълбо­ка. Слизахме колебливо, хлъзгахме се и се спъвахме. Въздухът беше тежък и потискащ. Като че ли цялата тежест на Земята лежеше върху раменете ни. Имах чувството, че прониквам в сърцето на света. След една чупка на коридора пред очите ни се отвори пещера, блещукаща от злато. Между скалните слоеве се виждаха цели златни слоеве. Високо, много високо над главите ни, когато отразяваха светлината на лампите ни, те блещукаха като звезди на тъмно небе.

В центъра на пещерата имаше къща, черна и така лъска­ва, че ми се стори построена от абанос. Странни символи и диаграми, приличащи на тези, които бях видял по стените на подземното езеро, покриваха стените. През една широка и висока врата влязохме в къщата. Вътре видях три ковчега от черен камък, украсени с гравюри и необикновени надпи­си. Бяха затворени. Когато погледнах вътре, дъхът ми спря. Почувствах се много слаб.

- Гледай, сине - ми каза доайенът на абатите. - Те живее­ха като богове в нашата страна по времето, когато още ня­маше планини. Те крачеха по земите ни, когато морета къпеха бреговете ни и когато други звезди блестяха по нашите не­беса. Гледай добре, защото само Посветените са ги видели.

Подчиних се. Бях едновременно и очарован, и ужасен.

Три голи тела, покрити със злато, лежаха пред очите ми. Двама мъже и една жена. Чертите на всеки човек бяха точ­но предадени от златото. Но те бяха огромни! Жената беше над три метра и по-високият от мъжете - не по-малко от пет метра. Имаха големи глави, леко изострени на върха, тясна челюст, малка уста и тънки устни. Носовете им бяха дълги и фини, очите - дълбоки и тесни. Не можеше да са умрели, изглеждаха като заспали. Ние вървяхме на пръсти и гово­рехме тихо, като че ли се страхувахме да не ги събудим. Огледах капака на един от ковчезите. На него със странни звезди беше гравирана карта на небесата. Обучението ми по астрология ми позволяваше да познавам положението на звездните тела, но това, което беше пред очите ми, наи­стина беше различно.

Доайенът на абатите се обърна към мене и каза:

- Ти ще станеш Посветен. Ще видиш миналото и ще по­знаеш бъдещето. Мнозина не оцеляват и мнозина се прова­лят, но никой не излиза от това място жив, без да е минал през това тежко изпитание. Подготвен ли си и съгласен ли си да го понесеш?

Отговорих, че съм готов, и ме заведоха до каменна пло­ча, поставена между два ковчега. Според инструкцията им, седнах на нея в позата на Лотос, със свити крака и с длани на ръцете, обърнати нагоре.

Запалени пръчици от тамян бяха поставени върху всеки от ковчезите и върху плочата, на която аз бях седнал. Един след друг абатите изчезнаха, след като се снабдиха с по една маслена лампа.

Затвориха тежката врата. Бях сам с тези същества от друга ера. Времето минаваше. Медитирах. Лампата, която бях донесъл, потече и угасна. За няколко секунди все още виждах червеникавия край на фитила и усещах миризмата на изгорял плат, но сетне даже и това изчезна и нямаше нищо повече.

Легнах на плочата и започнах да дишам по специален начин, както ме бяха научили. Тишината на мрака ме потис­каше. Бях наистина в гробна тишина.

Изведнъж тялото ми се вдърви, стана "каталептично". Леден студ обхвана вцепенените ми крайници. Имах чувство­то, че на повече от сто метра под слънчевата светлина умирам в този стар гроб. Усетих вътре в тялото си силно раз­търсване, което ме остави целия задъхан. Усетих също така шумолене и странен пукот, които излизаха от втвърдената ми кожа, която се развиваше.

Малко по малко бледа синя светлинка освети гроба как­то при пълнолуние, когато луната се показва зад върха на планината. Едно полюшване, изкачване, падане...За секун­да помислих, че отново танцувам в края на едно хвърчило. Истината просветна в духа ми: плавах над тялото си от плът. Нямаше вятър и се носех като струя от дим. Над главата си видях светлина - излъчване, което приличаше на позлатен ореол. От средата на тялото ми тръгна синьо-сребърна връв, която потрепваше от живот и чийто блясък свидетелства­ше за жизненост. Наблюдавах неподвижното си тяло - труп между труповете. Започнах да различавам малките разли­ки между него и гигантите. Беше страшно интересно. Мис­лех за днешните претенции на днешното човечество: как материалистите могат да обяснят присъствието на гигант­ските трупове? Размишлявах...Изведнъж осъзнах нещо, ко­ето смущаваше реда на мислите ми. Като че ли не бях сам. До мене достигаха откъслеци от разговори, фрагменти от изразени мисли. Пръснати картини преминаха през полето на умственото ми виждане. Имах впечатлението, че в дале­чината се чува камбана с дълбок звук. Звукът бързо се при­ближи и силата му като че ли искаше главата ми да експлодира: капчици от цветна светлина и светкавици от непоз­нати цветове преминаха пред очите ми. Астралното ми тяло се полюшваше и се носеше като лист в буря. Вихрушка с огнени точки разкъса болезнено съзнанието ми. Усетих се сам, изоставена отломка сред поклащащата се вселена. Чер­на мъгла слезе над мене и ми донесе спокойствие, което не беше от този свят..

Дълбокият мрак, който ме обгръщаше, се разсея бав­но. Чувах бучене на море и звука, който издават морските камъни, когато вълните ги търкалят. Дишах въздух, из­пълнен със сол, и усещах силна миризма на водорасли. Пей­зажът ми беше много близък: небрежно лежах върху топ­лия от слънцето пясък и гледах палмите. Но една част от мене протестираше: никога не бях виждал море и не знаех, че съществуват палми! Глъч от гласове и смях излезе от храсталака. Гласовете се приближиха и се появи весела група от хора, почернели от слънцето. Гледах ги: аз също бях един "великан" В "астралния ми мозък" впечатленията след­ваха: преди хилядолетия земята беше по-близо до слънце­то, но се въртеше в обратна посока. Дните бяха по-къси и по-топли. Създаваха се грандиозни цивилизации и хората бяха по-учени от днешните. От вътрешното пространство изникна блуждаеща планета и удари напречно земята. Тя се завъртя назад, вън от орбитата си, и започнала се върти в обратна посока. Ветровете повдигнаха моретата, които от силата на различните гравитации се изсипаха върху зе­мята. Водата покри земята, която се разтърсваше от земет­ресения. Едни области потънаха, други се издигнаха. Тибет беше изхвърлен на около четири хиляди метра над мор­ското равнище и престана да бъде топла и приятна страна, една почивна станция.

Могъщите планини, които бълваха пушеци и лава, го заградиха. Много надалече, в сърцето на Високите земи, зе­мята беше разкъсана от пукнатини, в които флората и фау­ната от миналите времена продължиха да съществуват. Има много неща още да се кажат по този въпрос, но една част от моето "астрално посвещение" е много лична и свята, за да бъде публикувана.

След известно време картините потъмняха и изчезнаха. Малко по малко загубих съзнание и астрално, и физически. По-късно усетих страшен студ, защото лежах върху каменната плоча в ледената тъмнина на този гроб. Мислите ми "звъняха" в мозъка ми като струни.

- Да, той се върна между нас. Пристигаме! Минутите изминаха. Слаба светлинка се приближаваше към мене. Забелязах маслени лампи, тримата стари абати...

- Ти триумфира над изпитанието, сине. Три дена стоя над тази плоча. Сега видя. Умря. Живя.

Когато се изправих с вцепенени крака, слабостта от по­свещението ме разклати. След като излязох от тази стая, ко­ято никога нямаше да забравя, отново се намерих в ледения

- Битие (VI, 4). "В онези времена великани бяха на земята, след като синовете на Бога отидоха при момичетата на хората и те им дадоха деца: ето тези герои бяха прославени в античността."

въздух на коридорите. Гладът ме беше изтощил и бях сма­зан от всичко, което бях видял, от всичко, което тукашният опит ми беше поднесъл. Ядох й пих до насита. През нощта, след като си легнах, разбрах, че предсказанията щяха да се сбъднат и че скоро щях да напусна Тибет, за да ида в чужди страни. Истината е, че сега ги познавам. Мога да кажа, че те ми изглеждаха - и още ми изглеждат - по-странни от това, което можех да си въобразя за тях.

Няколко дена по-късно бях седнал с моя Водач на брега на Реката на щастието, когато конник спря галопиращия си кон.

Той хвърли разсеян поглед към нас, позна лама Минжиар Дондуп. Спря така внезапно животното, че копитата му вдигнаха вихрушка от прах.

- Нося съобщение от Най-дълбокия за лама Лобсанг Рам­па - каза той.

Извади от расото си традиционния пакет, завит в коп­ринено шалче за поздравления. Подаде ми го, придружавай­ки го с тройния поздрав, отстъпи, качи се на коня и препус­на.

Вече имах вяра в себе си. Това, което бях преживял под Потала ми беше вдъхнало увереност. Отворих пакета и про­четох съобщението, след което го подадох на моя Водач и приятел лама Минжиар Дондуп.

- Утре трябва да ида в Парка на бижуто, за да видя Най-дълбокия - му казах. - Вие също сте повикан.

- Нямаме навика да се опитваме да проникнем в намере­нията на нашия Ценен закрилник, Лобсанг, но чувствам, че скоро ще заминеш за Китай. Аз, както вече ти казах, не след дълго ще се прибера в Небесните полета. Да се порадваме на този ден и да използваме времето, което ни остава.

На другия ден още веднъж поех пътя, с който вече бях свикнал - към Парка на бижуто. След като слязох по хълма, пресякох Лингкор и пристигнах пред вратата на парка. Лама Минжиар Дондуп ме придружаваше. Една и съща мисъл се роди и у двама ни, че може би правим последното си посе­щение на Най-дълбокия. Чувствата ми сигурно са били из­писани на лицето ми, защото, когато се явих пред Далай Лама, той ми каза:

- Моментът на раздяла и на поемане по различни пъти­ща е мъчителен и изпълнен с тъга. Тук, в този дом, медити­рах с часове: трябва ли да останем тук или да заминем, кога-

то страната ни е нападната? Каквото и да е моето решение, ще има хора, които да страдат от това. Твоят път е начертан, Лобсанг, и всички пътища са трудни. По пътя си ще срещнеш мъчения, неразбиране, недоверие и всичко, което е мъчително. Чужденците са странни и необясними. Както ти казах вече, те вярват само на това, което те могат да напра­вят, и на това, което мога! да експериментират в Стаите си на науката. А с най-важната от науките, тази за Свръхсъщественото, те не се занимават. Това е пътят ти, който си из­брал, преди да се родиш в този живот. Реших да заминеш за Китай след пет дена.

Пет дена! Само пет дена? А аз се надявах да имам на раз­положение пет седмици:

Моят Водач и аз се изкачихме към Шакпори, без да раз­меним и дума. Едва когато стигнахме в нашия ламазри, той ми каза:

- Трябва да идеш да видиш родителите си, Лобсанг. Ще им изпратя съобщение.

Родителите ми ли? За мене той беше повече от майка и баща. И скоро щеше да напусне този живот. Той щеше да си замине, преди да съм се завърнал в Тибет след няколко годи­ни. Всичко, което щеше да ми остане от него, щеше да бъде тялото му, поставено в Залата на Превъплъщенията, покри­то със злато, изоставено като старо ненужно расо.

Пет дена! Пет много натоварени дена. Започнах с изпроб­ването на западните дрехи, които бяха извадени за мене от музея в Потала. Не защото трябваше да ги нося в Китай, където расата ми на лама щяха да бъдат по на място, а за да видят другите как ги нося. Ох, този костюм! С тези стегнати тръби около краката ми. Страх ме беше да се наведа. Тогава разбрах защо западните хора не можеха да сядат в позата на Лотос: дрехите им бяха прекалено тесни. Имах усещането, че тези тръби ще ми развалят съществуването. След това ми покриха раменете с бяло платно и завързаха около врата ми дебела панделка, така стегната, че щяха да ме удушат с нея. За да довършат всичко, послужиха си с малко парче плат с дупки на гърба. Казаха ми, че западните хора слагат в тези дупки нещата, вместо да ги носят в расата си, както ние. Но това не беше най-лошото. Те затвориха краката ми в тежки и дебели "ръкавици", които стегнаха с черни връзки и които имаха метални краища. Просяците, Които се разхождат на четири крака, понякога използват същите ръкавици за ръц_е те си по пътя на Лингкор, но са достатъчно разумни, за д_а се обуят в хубави тибетски ботуши от кече. Имах чувството _Че тези ръкавици ще ме осакатят и няма да мога да замина за Китай. Когато на главата ми сложиха черна гаванка обкръжена с ивица, ми съобщиха, че съм облечен като "джентълмен", който живее от рентите си. Бях убеден, че наистина този тип джентълмен трябваше да има ренти, защото, под­реден по този начин, той сигурно не беше способен да работи!

На третия ден се върнах в старата си къща. Бях сам и вървях пеша, както в деня, когато я бях напуснал. Но през това време бях станал лама и абат. Родителите ми ме чакаха и ме посрещнаха като почетен гост. Вечерта отидох в стаята на баща ми, за да се подпиша в Книгата на семейството с всичките си титли. След това отново пеша се върнах в моя ламазри, който толкова дълго време беше моят дом.

Двата последни дена минаха много бързо. В навечерие­то на отпътуването ми видях за последен път Далай Лама. Сбогувах се с него и той ме благослови. Тежко ми беше, ко­гато се разделях с него. И двамата знаехме, че ще се видим едва след неговата смърт, на другия свят.

На другия ден с първата светлинка на зората тръгнахме бавно и без ентусиазъм. Отново нямах дом и се насочвах към чужди места. Трябваше да започна всичко отначало. Кога­то по дефилето стигнахме върха на планината, обърнахме се, за да хвърлим дълъг поглед, който трябваше да бъде пос­ледният, към светия град на Ласа.

Самотно хвърчило летеше над Потала.