Убийството на моцарт георги Данаилов

        Страхът от болката или целта на плесницата, на пръчката, на издърпаните уши, извитите ръце и всички останали средства на семейната инквизиция имат едно главно последствие: светът се разделя на бити и биещи. Когато биещият е татко, той понякога казва: "Да знаеш, че мене ме боли повече от тебе!" Иска ти се да му повярваш, защото той общо взето е добър човек и започваш да разбираш, че да биеш е твърде драматична и естествена необходимост. Същественото е по някакъв начин и ти да попаднеш в категория на биещите, значи трябва да се намери някой подходящ за целта. Братчето, това гадно същество, него все още не удрят, него все още глезят и като си разсипе яденето, и като счупи паницата. Пляс на братчето един шамар, пляс още един. То се разплаква него също като мен го боли, ето сега отива при мама и започва да се вайка.

- Ти ли го удари?

- Аз?

Чистосърдечният отговор е: защото вие удряте мене. Но майка ми не пита себе си и понеже аз мълча и гледам, тя ми зашлевява една плесница с мократа си от чиниите ръка. Мама не ме обича, никой не ме обича. Но следващия път аз ще набия братчето, когато никой няма вкъщи, то е още малко и ще забрави да се оплаче.

Да, но точно това братчето не забравя, аз не съм бил достатъчно добър психолог, то само чака нашите да се върнат и започва да вика от вратата: "Митко ме наби!" Вика, защото очаква с нетърпение аз да получа в негово присъствие полагаемите ми се шамари.

След година, след две, ето ме и на улицата. Ех, какъв благодатен материал за бой има тука. Разбира се, и аз ям юмруци, дори ме ритат, дори веднъж ми разкървавиха носа, но животът е борба.

Познавам едно нервно момченце, което живееше в нервно семейство и доста често отнасяше следи от пръсти по бузите си. Когато го заведоха на училище, майка му предвидливо го помоли:

Слушай, моето момче, ако някой те ядоса, не бързай, най-напред преброй до десет!

Няколко дни по-късно нашето момче се връща от училище и поглежда майка си под вежди:

Днес в междучасието едно момче така ме ритна в корема, че аз паднах на чина.

И какво?

Аз преброих до десет и... като му заших един шамар.

Правилно, разбира се! Детето попада в среда, където всички са били бити, насъбрали са енергия и започват яростно да се налагат един друг. Тогава родителите се виждат в безизходица и решават, че трябва да възпитават мъжество в сина. "Щом някой те удари, и ти ще го удариш!"

Ами ако някое момиче ме удари?

Покашляне. Бащата се сеща за кавалерството.

Виж сега, момичетата са по-слаби, затова не бива да ги удряш.

Глупости! Тази, дето ме бие, е два пъти по-голяма от мене!

        Първите улични побои! Първите победи и поражения! Те затаяват омраза и завист в разплаканите детски очи. Ненавист към по-силния, тържество над по-беззащитния. Неравенството във физическите сили, различието в психологичните черти - добрият побойник притежава наглост, самообладание и не се бои от това, че причинява болка - започва да поражда амбиции. Най-уважаваните са тези, които могат всички да набият, най-жалките - могат да бъдат бити от всички. Разслоението е налице, има унижени, има и оскърбени, има и патриции.

И ето че някакъв достопочтен побелял човек се спира на тротоара и казва назидателно:

- Как не ви е срам да се биете така. Ученици!

Децата няма да се обърнат и да му кажат:

А вас как не ви е било срам да ни биете така. Учители!

Естествено, наивно е да се вярва, че ако побоищата в къщи престанат, изведнъж на улицата и в училището ще настъпи мир. Не може да се пренебрегва природата, праисторията, цялата летопис на войните, на човешките стълкновения. Това означава да забравим киното, телевизията, книгите, в които баталните сцени жадно се следят и поглъщат от децата. Истина е, че те ще им подражават, че ще се разделят на враждуващи групи, че пак ще се разменят юмручета, но елементът на играта ще присъствува значително повече, ще отслабне злобата и задоволството от доставяне на страдание.

Насилието съпътствува цялата човешка история. За гърците Василий Българоубиец е национален герой, за нас отвратителен садист. Децата учат история и се вдъхновяват от примера на героите. Това, че Крум е пил вино от черепа на Никифор, е стимул за гордост, но не пречи да си остава проява на варварство и безвкусица.

Ахил бързоноги, този тъй любим и на богове, и на деца герой, след като убива Хектор, един достоен мъж, след като го убива по не особено доблестен начин, Атина Палада насочила копието му, обикаля Троя тържествено изправен на колесницата си, зад която се влачи трупът на мъртвия троянец. Изисканост на нравите! После за възмездие и за ново разочарование Ахил, синът Пелеев, е убит от най-страхливия, женкаря Парис. Изглежда, Омир е разбирал, че тук има някаква нелепост, и затова бърза да подскаже, че не Парис, а в действителност Аполон е този, който улучва Ахил по петата.
        Всичко онова, което се нарича епос, е разказ за насилието. Той е пълен с по-грубо или по-деликатно отрязани глави, прободени гърди, изтърбушени вътрешности. Не може да не направи впечатление с какви анатомични подробности описва Омир смъртта на героите си. Къде го проболо копието, как му потекла кръвта и се смесила с прахта. Точно тези страдания от Илиадата се четат от юношите с интерес, напразни са усилията на учителите да насочат вниманието към прощаването на Хектор с Андромаха, твърде дълго се прощават двамата съпрузи и обикновено тези страници се прелистват. Любопитството на децата към всички сцени на насилие, маскирани с ловкост, мъжество, храброст, хитрост, е подчертано голямо. Този интерес има свои теоретици, които обичат да напомнят, че във всяко момче се криел воинът, че тази склонност е наследствена, че идела от тъмните дебри на праисторията. Човекът по своята природа е агресивно същество и трябва да намери начини да изчерпва пряко или косвено своята нападателност. Спрете пред кината и ще се уверите, че най-много се посещават уестърните в техните западни и източни варианти, след това гангстерските истории, криминалните филми, после военните и така нататък. А ако към всичко това се прибави и малко реалистична любов, интересът нараства. Според една холивудска рецепта гаранцията за успех на всеки филм са поне един пистолет и поне един женски бюст. Наивно е да се отрича всичко това в името на миролюбието. Въпросът за вродената агресивност предизвика много спорове. Създателят на етологията Конрад Лоренц тъжно установи, че тя съществува, но неговият най-известен ученик Айбесфелд побърза да го поправи, като добави, че заедно с нападателността у човека съществува и вродено чувство за приятелство и симпатия, вродено чувство за миролюбие. Заслужава внимание наблюдението на Айбесфелд, че ръкуването за всички хора по всички откъснати краища на света означава едно и също нещо: уверение за благоразположеност.

Вродена или не, агресивността не може да бъде фатална човешка същност. Никой не е доказал, че тя е непреодолима, че прогресът, одухотворяването на човечеството няма да я подтиснат или насочат в ново хуманно русло. В края на краищата в нашата праистория е имало и канибализъм, но в цивилизованите народи той е изчезнал, поне в буквалното си значение. Човекоядството не е преодоляно само защото хората са намерили достатъчно други видове храна. Бенгт Даниелсон, който е разговарял обширно с бивши канибали, споделя, че те все още изпитват нескрита "носталгия" към вкуса на човешкото месо.

Така че, дори във всяко момче да се крие воинът, възпитанието трябва да съдействува той да не напомня често за себе си. Бойните полета в областта на духа не са по-малко славни. Това може да стане, ако елементът на насилие се изкоренява както в отношението ни към децата, тъй и в културата, която ги заобикаля. Това, че момчетата с удоволствие играят на войници и на индианци, не е страшно. Те създават правилата на играта, а те допускат убития да възкръсне незабавно след като е застрелян и не разрешават болката и изтезанието. До голяма степен и класическият уестърн е изграден по правилата на честната детска игра. Пистолетът на добрия каубой стреля, без да се зарежда, досущ като детския, а лошите пък умират автоматично. Предсмъртните мъки отсъствуват, дори зрителят не протестира, ако някой току-що застрелян с десет куршума отново се появи на екрана, яхнал клепоухата си кобила. Купчината трупове не се превръща в символ на заплаха, а в насмешливо, пренебрежително отношение към смъртта. Мисля, че такъв род филми и четива са много по-безобидни в сравнение с някои истории и приказки, които имат възпитателни претенции, събуждат страх и поуката им е във вид на заплаха. Такива ние охотно купуваме, четем и препрочитаме на децата.

Всички знаят "Макс и Мориц"... "Макс й Мориц изведнъж, като буря, гръм и дъжд"... Ето една наистина вредна и глупава история. Много опасна, защото е написана добре.

Двама симпатични малчугани, пакостници, които вършат малки жестокости, крадат пържени кокошки от тигана с въдица, окъпват в реката бай Падежко "шивач стар, на иглата роб и цар", издевателствуват със стария учител, "на разума носител", пускат буболечки в леглото на съседа Рад. Изобщо, с малки изключения, където Вилхелм Буш се е опитал да ги направи отблъскващи, но не е успял, Макс и Мориц вършат неща, които всички деца са в състояние да извършат. Затова те са и привлекателни, но точно когато са успели да спечелят симпатиите ни, неочаквано се обажда назидателният бюргерски дух. Има неща, които са "щренг ферботен". Нужна е дисциплина за тази нация! Всички немски деца трябва да научат какво се е случило на тези момчета с вирнати нослета. Макс и Мориц се навират в два брашнени чувала и се появява възмездието за всичките им престъпления. Идва мелничарят, който методично ги смила на трици! Буш се е постарал и да онагледи идеята си. Нарисувал е Макс и Мориц във вид на трици и до тях една гъска, която се кани да ги похапне. Такъв е поучителният край. Всяко непослушание се наказва.

Да си призная, не мога да открия особена разлика между някои читатели на Вилхелм Буш, които свариха доста хора на сапун, и начинът, по който авторът на "Макс и Мориц" решава съдбата им. Да оставим настрана, че смъртта на Макс и Мориц е несъответно за постъпките им наказание. Заплахата трябва да бъде голяма и недвусмислена. Само който е добър и послушен, той няма да бъде смлян на трици!

Всичко това е толкова абсурдно, че сигурно ще ми се възрази, че не схващам алогизма на приказките. Децата знаят, че това е приказка, и отцеждат от нея всичко несъответно, жестоко и така нататък. Да, но пак не съм съгласен. Защото в Макс и Мориц няма конвенцията на уестърна, където лошият каубой е толкова лош, че не е действителен. Той е грозен, той е зъл, отблъскващ с всяка своя постъпка, при първа възможност той ще убие добрия, така че трябва да бъде застрелян на всяка цена. А Макс и Мориц са твърде реални, твърде земни, те привличат симпатията ни, ако не с друго, то с остроумната си находчивост. Детето лесно може да се отъждестви с тях и тогава участта им става възможна негова участ. Децата обичат да четат приказката заради лудориите на Макс и Мориц, ако зависи от тях, те втори път не биха прочели нейния край. Не завиждам на тези родители, които настояват за това.

Фолклорът, приказките, преданията изобилствуват със символи на доброто и злото: добри и зли феи, добри и лоши магьосници, орисници, змейове, вили, самовили. Народната фантазия е неизчерпаема, а децата обичат фантастичното, обичат го, защото то отговаря на техния свят, където въображението играе първостепенна роля, където причинно-следствените връзки още не са изсушили действителността, където всеки предмет може да се преобразява, всяка клечица се превръща в кораб, после в автомобил, после в шейна, после в човек, но никога не в треска за горене. Конкретните играчки, които им подаряваме - локомотивчета, корабчета и така нататък, - не са особено нужни, те привличат детското въображение само с миниатюрността си, само този елемент на невероятното ги забавлява. Практицизмът идва с възрастта. Точно по тези причини децата обичат приказките, в тях винаги трябва да става нещо невероятно, нещо невъзможно, децата не изживяват драмата на Калигула на Камю, който искал невъзможното. Те го имат. Това, че в приказките справедливостта и доброто винаги побеждават, също означава да разполагаш с невъзможното. Ние просто не обръщаме внимание по какви пътища се постига понякога това добро. Затова и много от приказките, които четем на децата, се оказват преди всичко насилнически истории, в които победата на доброто е мижава, едва ли не служебно присъдена. Повечето от най-популярните приказки на братя Грим са именно такива. Аз ще посоча само най-известната, тази за Хензел и Гретел. Тя е получила такава разгласа, че е преразказана почти на всички европейски езици, по нея са написани пиеси, Хумпердинк написа опера, тя дори се танцува в трогателни балетчета, а всъщност е една жестока история, която впечатлява с яркостта си, заслепява ни и пречи да се видят доста съмнителните стойности, заложени в нея.

Детето си отдъхва, справедливостта е възстановена, но ни очакват още добри изненади. Не щеш ли, децата открили, че вещицата притежава цял куп диаманти. Те не се поколебали и отнесли със себе си всичките й спестявания. После вървели, вървели и не щеш ли, намерили бащината си къща, където ги чакал добрият татко. Междувременно и с него се случило нещо, което става само в приказките - лошата му жена била предвидливо починала. Като видял загубените си деца да се връщат, бащата се разплакал, прегърнал ги, а като видял диамантите, още по-силно се разплакал и оттогава тримата заживели щастливо и прещастливо.

Това е приказката. Поуките са много. Ако не искаш да бъдеш опечен - печи ти! Искаш ли да забогатееш, прати децата си да ги изядат вълците. Не вярвай на захарни къщички, там винаги живеят вещици!
        Нека ми бъде простена цялата крайност и пристрастност, но колкото и да се мъча да намеря някаква нравствена дълбочина в тази история за родители, които водят децата си на заколение и плачат, за социални трагедии, които се разрешават с чужди диаманти, и за този символ на злото в захарната къщичка, който е победен едва ли не със собствените му средства, не успявам.

Приказката на братя Грим може да послужи като сценарий за един великолепен филм на ужасите. Достатъчно е режисурата да подбере две невинни детски лица и да подсили с всякакви натуралистични подробности сцената с подготовката на канибализма. Разбира се, бабата ще претърпи известна метаморфоза, тя може да бъде и млада, с подчертана женственост и стръвна неудовлетвореност поради самотата й в гората. От време на време тя ще се опитва да прелъсти Хензел, дори самата Гретел и чак когато не успее, обзета от див садизъм, ще започне да пече. Успехът на филма ще разчита още на почти документалното заснимане на самото изгаряне в пеща, крясъци, пламъци, цвъртяща плът. Покойният Хичкок би се справил блестящо с подобна задача.

Разбира се, че приказката ще надживее моето отрицание и ще продължи да се чете. Тя преди всичко е великолепно разказана. Пъстроцветна и вълнуваща, тя те хваща за гърлото и не те оставя. И все пак за мен тя е само забележително доказателство, колко дълбоки корени е пуснало насилието в мисленето на хората, колко естествено се приема то, та дори не го забелязваме, когато е добре подправено, и бързаме да го поднесем на нашите деца.

Ханс Кристиян Андерсен е нещо съвсем друго. Той беше първият, който успя да направи човечността основна тема на своята приказка. Той показа, че тъжният край не винаги е лош край, защото сълзите на съчувствието и състраданието струват далеч повече от измисления щастлив завършек. Тъгата, с която детето ще приеме участта на малката кибритопродавачка, има по-голяма стойност, отколкото радостта, която би грейнала, ако великият разказвач беше превърнал нейното коледно видение в реалност. Малкото блестящо сърце на храбрия оловен войник в пепелта на огнището съдържа повече любов и героизъм от меча, който храбро е отрязал главите на няколкостотин змея.

Както никой друг Оскар Уайлд успя да свърже представата за доброто и красивото в едно приказно единство. И децата най-добре разбират защо е щастлив безокият щастлив принц. Защо себелюбивият великан е отишъл в рая и смъртта му не е трагична. "И като дотичаха същия следобед, децата намериха великана да лежи мъртъв под дървото, целият покрит с бели цветове."

Между другото тази приказка беше любима на две момченца и въпреки че я знаеха наизуст, караха баща си непрекъснато да им я разказва. Веднъж по време на разказа си бащата реши да си направи експеримент. Точно когато доброто надделява у великана и той решава да пусне децата да играят в градината и да събори завинаги оградата, разказвачът неочаквано млъква.

И после...

Докъде бях стигнал?

Докъдето децата влизат в градината му...

А, да, и като ги видял, великанът им казал: "Хванах ли ви, мръсни маймуни такива!"

Не! - изкрещяват едновременно и двете момченца. Толкова силно, че бащата се стреснал. И този вик не е протест срещу нарушаването на достоверността на разказа. Той е нещо повече, той отговаря на истинското дълбоко желание на всяко дете да не се прекъсва превръщането на злото в добро. Децата вярват, че този процес е необратим, на нас, възрастните, са присъщи съмненията.

Някои сигурно мислят, че ако в приказките не се отразява насилието, няма битки, няма герои, ранени и убити, интересът на детето ще спадне. Те имат основания да мислят така, но книги като "Мечо Пух", много от приказките на Андерсен не говорят в полза на подобни съображения. Да не прибавям и най-хубавата приказка, разказана в нашия век, тази за Малкия принц. Това, че тази пречиста книга с цялата си носталгия към доброто и богатството на човешкото общуване докосна сърцето на хората по всички краища на планетата, е все пак добра надежда.

Преди много години едно петгодишно момченце се събуди с плач в леглото си. То се задавяше от необясним ужас. Нито прегръдките на родителите, нито успокоителните думи можеха да помогнат. Случайно таткото зърна до леглото едно детско списание със здравна насоченост, неговият син не можеше да чете и бащата щеше да захвърли списанието, ако не забеляза един комикс със следното съдържание: първо изображение - едно дете, което хранят с лъжица. Второ изображение - същото дете с издута от залъка буза. Трето изображение - същото дете пред непобутнатата пълна чиния. Четвърто изображение - едно малко гробче със същата пълна чиния, поставена върху пръстта.

Художникът на този комикс и редакторите на списанието, които са преследвали добрите намерения да накарат децата да ядат, като ги заплашат със смърт, не са били дадени под съд. В наказателния закон няма текст, според който подлежат на съд всички, които насаждат страх в детската душа, а би трябвало да има.

Петгодишното момченце по зло съвпадение също било злоядо и разглеждайки това чудо на педагогиката, преди да заспи, е проумяло какво го очаква. Бащата скъсал списанието и го изхвърлил, детето постепенно дошло на себе си, но през цялата нощ спало неспокойно и завинаги у него си останала заплахата. Разбира се, то не започнало да се храни по-добре. При децата това не е въпрос на воля и единственият ефект от случката е, че то ненужно и без време се сблъсква с мисълта за собствената си смърт и още по-лошо - с мисълта за възможната преждевременна смърт. Тогава въпросите към родителите стават остри и твърде неудобни и те изпадат в истинско, най-дълбоко затруднение.

Нали всички хора умират?

Да.

А ти ще умреш ли?

А аз?

Опитваме се да се измъкнем, но не можем. Детето настоява за отговор, а след него ще попита: "Кога?", "Когато остарееш!" "Като дядо ли?" "Като дядо". Това все пак е успокоение, защото ; то изобщо не може да си представи, че някога ще стане като дядо си, тази възможност си остава абстракция. Но понякога въпросът е конкретен:

А Дарчо защо умря, като е дете?

Какъв отговор може да се предложи за подобен въпрос. Не знам. Детето не е в състояние да разсъждава философски. Какво от това, ако му кажеш, че смъртта на децата е вечната несправедливост на този свят. И какво друго да му кажеш? Може би единственият спасителен, но не винаги сигурен начин е да обясниш, че по-късно ще разбере и това. Иначе децата приемат смъртта на другите естествено, философски и в стила на Джером Джером, който определяше философията като наука как по-лесно да понасяме чуждите страдания.

След погребението на своя дядо едно момченце, ученик в първи клас, попитало баба си:

Бабо, нали и ти скоро ще умреш?

Бабата запазила хладнокръвие:

Защо питаш, моето момче?

Защото тогава аз ще да взема твоята стая.

Ех - въздъхнала бабата, - не мога да ти кажа кога точно ще умра.

Нищо - успокоило се момчето, - сигурно като стана втори клас, тогава ще умреш.

За собствените му представи то давало твърде дълъг срок на баба си. Тя с удоволствие разказваше този техен диалог.

Страхът от смъртта е в основата на всичко човешко! Известно твърдение. А разликата между животните и човека била между другото в това, че животното не знае, че ще умре, а човекът знае, но не го вярва. Въпреки че е съмнително в каква степен е неведението на животните, все пак привлекателността на мисълта се запазва. Винаги се боя от изрази като "основата на всичко". В математиката има една теорема и тя доказва, че не е възможно да се създаде такава система от аксиоми, от която да следват всички нови положения. Доказа я Гьодел някъде през първата половина на този век. С други думи, нищо не може да бъде основа на всичко. Този извод носи дълбоко удовлетворение, защото оставя простори за свободата на мисълта. Човекът никога няма да бъде сведен до една система от уравнения, светът също!

Страхът от смъртта не може да бъде основа на всичко човешко, но той си остава основа на всички страхове. Смъртта е програмирана във всеки жив организъм и винаги идва часът, когато детето осъзнава нейната неотменимост.

Както си лежи в леглото, четиригодишният Ники неочаквано се хвърля на пода и започва да блъска земята с малките си юмручета. Блъска с всички сили, на които е способен, в пристъп на някаква неясна детска истерия той непрекъснато повтаря:

Не искам да умирам! Не искам да умирам!     

Поведението му е спонтанно, никакъв видим повод, никакъв предишен разговор, никакъв символ, който да предизвика подобна реакция. Просто малкото момче в един миг е направило откритие, неосъзнатото, което е присъствувало в душата му, се е превърнало в съждение, непоносимо за крехката му психика. Родителят е безпомощен, само ласката, прегръдката, чувството за топлина и контакт с друг живот, слънцето и синьото небе са в състояние да потиснат безпокойството.
        Един мой приятел, който в съвсем ранна възраст беше получил религиозно възпитание и всяка вечер преди лягане си казвал молитвата, си спомняше как той сам я бил перифразирал и завършвал с думите: "И нека никога да не умирам, и мама никога да не умира, и татко никога да не умира...", опитвал се да изброи останалите си близки, но в опасенията си да не пропусне някого стигнал до обобщението: "И нека всички никога да не умират!"

Децата имат чувство за справедливост.

Наплашването е днес твърде разпространен метод на възпитание. Няма значение с какво ще се предизвиква уплахата, може да се използува цялото разнообразие на "животинското и растителното царство", на фантастични и полуфантастични същества, на конкретни административни личности. Лошият вълк и чичо милиционер символизират едно и също нещо - страха. В това отношение моята баба беше извънредно изобретателна, за всеки новопоявил се внук в рода тя измисляше нов условен знак на страха. Аз бях предупреждаван с някакъв си "Клинчо" и от време на време с "чичо Пенчо", по-малките й внуци се запознаха с друга особа, наречена "Тръндьо". Колкото и комично да ми звучи сега триото чичо Пенчо, Клинчо и Тръндьо, това показва само, че баба ми е имала чувство за хумор, но ние го нямахме. Аз си представях чичо Пенчо като някакъв особен, необикновен чичо, който решително се различава от всички чичовци, и представата за него винаги се съпровождаше от опасни звуци като ,.бу-у-у" или само "у-у-у". Изобщо бях убеден в неговата неповторимост и затова, когато за пръв път видях коминочистач на съседния покрив, вече нищо не можеше да ме разубеди, че това не е чичо Пенчо или в краен случай Клинчо.

Сигурно ние възрастните не си даваме точна сметка колко вредно е използуването на плашила не само за децата, но и за самите нас. Моята баба беше добър човек и затова не се опитваше да придаде на нейните герои страшни черти. Но ефектът беше същият, защото детското въображение е това, което създава образа. Най-малкото последствие от всичко това е, че едно наплашено дете никога не смее да остане само вкъщи и така създава затруднения и неудобства на самите си родители.

Уверен, че символите на страха могат да бъдат най-невинни, аз направих един малък и глупав опит със сина си. Той беше тригодишен, когато го заплаших не с нещо друго, а с Косе Босе. Край! Косе Босе се превърна в най-страшното създание, тригодишното дете разтваряше широко очи, клатеше главата си и шепнеше: Косе Босе, Косе Босе!

За щастие навреме разбрах идиотщината си. Веднъж повиках момченцето в градината:

Ела да ти покажа Косе Босе. 

То не се решаваше да приближи.

Ела бе, глупчо! - родителите често употребяват епитети, които са по-подходящи за самите тях.

Хванах го за ръката и му посочих една малка птичка:

Ето това е Косе Босе!     

Той не повярва изведнъж, беше извънредно озадачен. Тръгна боязливо към птичето. Разбира се, то веднага отлетя. Косе Босе се бе изплашило от детето. Това подействува добре. Нашето момченце бе четиригодишно, когато започнахме да го оставяме съвсем само, и поне в това отношение не ни е създавал никакви проблеми.

Няма да кажа нещо ново - страхът трябва да бъде прогонван от детския свят. Това е първа възпитателна грижа. Надявам се, че никой не иска детето му утре да бъде увредена личност, склонно към рабско подчинение, лишено от вяра в себе си. Чиновник, който търпи тъпия си началник, човек, който не смее да говори истината в очите. Гражданин, чийто патриотизъм се изчерпва в разговори на маса при чаша вино. Никой не иска това, но за да бъдат нашите деца наистина свободни хора, проумели великата мисъл за свободата като осъзната необходимост, те трябва да бъдат освободени най-напред от страховете, които носят в себе си.

От ластригоните и от циклопите
от Посейдон сърдития не бой се
такива в пътя нивга не ще срещнеш,
ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство и душата,
и тялото ти винаги докосва.
Ни ластригоните, нито циклопите,
ни Посейдон разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб,
не ги възправя
        (Константинос Кавафис, "Итика". Превод Стефан Гечев.)