Убийството на моцарт георги Данаилов

        Ливанецът Халил Гибран е успял в няколко стиха да изрази съдържанието на цял педагогически труд, но уви, нашата цивилизация не е поетична, мъдрите слова си остават мъдри, но нямат доказателствен характер. Поезията е скъпо украшение за духа, което се изважда само в празник. В делниците ние сме неверници и настояваме за експериментални проверки. Възможно ли е в действителност училище, което не разчита на принудата, отказва се от оценките, от домашните упражнения и така нататък. Възможно е, разбира се. Опит за такова училище вече е направен у нас. Друг е въпросът, доколко то е ползотворно. За това може да се съди единствено по резултатите, а ние сме още в началото. Но за онези, които се интересуват живо от бъдещето на образователната ни система, сигурно ще бъде интересно да спомена за едно подобно "особено" училище, което вече има шестдесетгодишен опит. Това е Съмърхилското училище, основано от шотландеца Нийл. Като запазвам правото си да споделя и собственото си мнение, иска ми се читателят да получи една обща представа за идеите на А. С. Нийл, един от най-нашумелите и най-оспорваните педагози на нашето време.

"Съмърхил -пише самият Нийл - е основано през 1921 година. Учениците, които постъпват тук, са обикновено около петгодишни и остават в училището до шестнайсет години. През повечето време са се обучавали средно около 25 момчета и 28 момичета.

Училището започна малко или много като експеримент, но вече се намира в стадий на демонстрация, тъй като доказа, че обучението на свобода преуспява.

В продължение на много години аз преподавах в традиционните училища, познавах тяхната философия и се убедих, че тя не е добра. Тя не беше добра, защото се основаваше върху схващанията на възрастните какво трябва да учат децата и датираше от времето, когато психологията е била непозната наука.

"Жена ми и аз решихме да основем училище, което ще позволи на децата свободата да се изявят и поради това ние трябваше да се откажем от досегашните разбирания за дисциплина, ръководство, внушение и религиозно възпитание от всякакъв вид... Ние притежавахме това, от което се нуждаехме: абсолютната увереност, че децата не са лоши, а добри. За четиридесет години тази увереност не се промени, а се превърна в кредо."

Трябва, разбира се, да допълня, че много от схващанията на Нийл не са новост в педагогиката. Те имат свои предтечи. Жан Жак Русо и Лев Николаевич Толстой са две достатъчно забележителни личности, които са били привърженици на свободното възпитание. Тяхната идея се отхвърля от много педагози като утопична и идеализираща възможността за саморазвитие на детето. Но както и да е, Съмърхил е едно от местата, където идеята е била прилагана достатъчно дълго. За училището съществуват обективни наблюдения и данни и за нас те представляват ако не нещо друго, то поне източник на информация и повод за размишления.

"Какво представлява Съмърхил - пише Нийл. - Преди всичко всяко обучение там е факултативно. Учениците могат да изучават един предмет съобразно тяхната добра воля, и то толкова дълго, колкото пожелаят. Учебното разписание е задължително само за преподавателите.

Курсовете са съобразени с възрастта на децата и техните интереси. Ние не използуваме нови методики... Според нас, когато едно дете иска да се научи да дели, то ще научи това действие независимо от начина, който му се предлага."

"Въпреки всичко - настоява Нийл - в Съмърхил се учи много. Възможно е нашите дванадесетгодишни да отстъпват на своите връстници от традиционните училища в правописа и смятането с дроби, но в един изпит, който изисква оригиналност, те ще бъдат далеч по-напред."

По-нататък авторът прави една необичайна констатация: "Винаги, когато се наложи някой преподавател да отсъствува, това предизвиква истинско неудоволствие всред децата. Веднъж деветгодишният Дейвид трябваше да бъде изолиран заради коклюш. Той горчиво се разплака, защото щял да изпусне часовете на Роджър по география." Днес същият този Дейвид е доцент в Лондонския университет.

Нийл наистина е дълбоко убеден, че обучението без принуда преуспява. Той познава опасенията на загрижените родители: "Хиляди пъти съм чувал един и същи безпокоен въпрос: ако синът ми по цял ден играе, кога ще се научи да върши нещо друго, как ще издържи изпитите? Малцина приемат отговора ми: ако вашето дете играе толкова, колкото иска, то ще издържи своите изпити само с две години подготовка, вместо за пет, шест или седем години, прекарани в едно училище, където играта се подценява като жизнен фактор."

И все пак какво значи възпитание на свобода? Нийл прави строга разлика между анархия и свобода. В семействата със строга дисциплина - казва той -децата нямат никакви права. В безредните семейства те имат всякакви права. И едното, и другото не задоволява шотландския педагог. "В Съмърхил всички имат равни права. Никой няма право да се катери върху моето пиано, но и аз нямам право да карам велосипеда на някой ученик без негово позволение. Когато петгодишният Били ме помоли да изляза от стаята му, понеже не съм бил поканен на неговия рожден ден, аз незабавно излязох, както той трябва да излезе, когато не желая неговото присъствие в моя кабинет."

"Хората често не разбират, че свободата не позволява на едно дете да върши глупости. Ние не разрешаваме на нашите най-малки питомци сами да определят часа на лягане, ние ги предпазваме от всякакви опасности, които се крият в машината, автомобилите, счупените стъкла, дълбоките води и така нататък. Никога на едно дете не трябва да се възлага отговорност, за която то не е добре подготвено.

Естествено, читателят очаква да научи какви са резултатите от цялата система на А. С. Нийл. По една проста сметка: за четиридесет години през Съмърхил са преминали около хиляда деца. Да се правят категорични изводи от тази цифра, би било най-малко прибързано. Нийл признава, че Съмърхил не е произвел нито един гений, но това нищо не значи, защото, ако на хиляда души се падаше един гений, в света би трябвало да има не по-малко от четири милиона гениални персони. От Съмърхил обаче са излезли писатели, учени, музиканти, артисти, лекари, инженери, модисти и танцьори. Всеобщо е мнението, че неговите възпитаници са трудолюбиви хора, нещо на пръв поглед странно, защото самият Нийл е противник на задължителното трудово възпитание.

"Десетгодишните ни деца - заяви пред мен един възпитаник от Израел - плачат, когато за наказание им забраняваме да копаят в градината."

Ако аз имах едно дете на десет години, което плаче, защото не му давам да копае картофите ни, сигурно щях да се попитам дали то е нормално...

Може би най-важното от съмърхилския експеримент е заключението, че децата обичат училището си. В един рапорт на инспектори от Министерството на просветата е отбелязано следното:

"Децата тук са пълни с живот и стремежи. Никакви белези на скука или апатия. В училището цари атмосфера на задоволство и толерантност. А обичта, с която то се ползва сред бившите си ученици, е доказателство за успеха му."

Заключението е искрено, защото самото Министерство на просветата в Англия не признава официално съмърхилското училище. И въпреки всичко основателят на Съмърхил е сдържан:

"Широката общественост почти не ме познава. ВВС дори не е помислило да ме покани за едно предаване върху възпитанието. Когато чета лекции в Оксфорд и Кембридж, професорите демонстративно не присъствуват. Аз по-скоро се гордея с това, защото да бъдеш официално приет, означава, че си вече демодиран. Някога се гневях на Таймс, че не публикува статиите ми, но днес посрещам неговите откази като комплимент.

Познат ли е Съмърхил в чужбина? Знаят го може би няколко преподаватели. Училището е най-известно в Скандинавия, а книгите ми са преведени на много езици, включително и на японски, еврейски, индустански и гужарати...

Изброявам тези факти без илюзии. Спрете хиляда души на Оксфорд стрийт и ги попитайте казва ли им нещо думата Съмърхил. Едва ли един от тях ще знае. Човек трябва да има чувство за хумор, когато преценява собственото си значение.

Аз не мисля, че светът ще използува възпитателната система на Съмърхил. Само суетните горделивци могат да вярват, че трудът им в една област е окончателен. Но светът трябва да намери нов метод!

Бъдещето на Съмърхил има малко значение, но бъдещето на неговата идея е важно за хората. Новите поколения трябва да растат на свобода. Защото, когато даряваш свобода, даряваш обич, а само обичта може да спаси света."

 Преди пет години, когато случайно попаднах на една от книгите на Нийл, популярността на Съмърхилското училище беше станала значително по-голяма, отколкото е предполагал старият шотландец. Вече в много страни са основани подобни училища. Педагогическите му принципи се изучават основно в Харвардския университет. Вече от осем години А. С. Нийл не е между живите, но Съмърхил продължава да съществува. Идеята му не е останала безплодна. Всяко дете, възпитано на свобода, стига да иска, може да постигне такава подготовка, която ще му осигури успех в избраната от него област.

И все пак това, което смущава, са думите "стига да иска". Аз лично не съм сигурен какво точно означават. Самият Нийл признава, че детството е еклектично в своите интереси. Дълбокият и траен интерес към определено знание може да се появи и по-късно, но тогава липсващата основа в подготовката ще се окаже фатална. Ако осемнадесетгодишният неочаквано открие физиката, а математическите му познания са слаби, съмнявам се, че празнотата може да бъде запълнена въпреки всичката му добра воля. "Нищо не може да попречи на един млад Айнщайн да стане Айнщайн" - настоява упорито Нийл и в негова подкрепа е известното тъжно заключение на Гибонс: "Обучението е полезно само за онези, които предварително са предразположени към него, но на тях пък то почти не им е нужно." Но нали често пъти интересът възниква от случайни, външни обстоятелства. Пристига в Съмърхил един пилот, среща се с децата, разказва, удивлява ги, те зарязват "корабостроенето" и започват да правят самолети. Ами ако пилотът не беше се появил?

Струва ми се, че системата на Нийл наистина надценява възможностите на детето да организира своя интерес и се саморазвива. Вероятността едно дете да пропусне своя шанс съществува и в училища като Съмърхил. Но за да бъда справедлив, мисля, че традиционното училище убива много повече айнщайновци, отколкото онова, в което интересите на детето са в основата на системата.

Детството и юношеството са кратки, трябва винаги да се съобразяваме с този печален факт, защото пропуснатото е загубено почти безвъзвратно.

Нийл е забелязал, че децата предпочитат естрадната музика пред Бетховен и Бах. Верен на своите възгледи, той смята, че е по-добре тогава в училище те да не слушат класика, а джаз. И ето тука според мене се проявява неговата крайност. Възприемането на музиката изисква подготовка, възпитание на вкуса. Нито едно селско дете, израсло само с народните песни и за жалост с Лили и Мими Иванови, няма да се очарова, ако го заставиш да слуша Матеос Пасион. Когато неговият транзистор попадне на сериозна музика, копчето се превърта. "Потърси музика", каза един родопчанин на своя приятел - радиото им свиреше Моцарт. Значи имаме основания да се попитаме: ако у децата, които "растат на свобода", отсъствува интерес към определен вид по-сложни естетически възприятия, не бива ли да ги срещаме с тях?

Великолепни певци на народни песни, родени музиканти, отрасли с фолклора, които с неподражаема лекота възпроизвеждат най-трудни мелодии от рода на Руфинкината, остават безчувствени към песните на един Шуберт. Те нищо не им казват, защото никой не е настроил музикалния им талант и на други ладове. Баба Ангелина, която пееше великолепно песните от нейния край, казваше "махни тази кучка", щом чуеше Мария Калас.

Добре! Но какво от това? Обичта към музиката има по-голямо значение от самата музика. Така е, но все пак аз не мога да се съглася, че дълбочината на преживяването е едно и също, когато слушаш "Зелената трева на моя дом" и "Реквием" от Моцарт. Нещо повече, мнозинството от хората, които обичат симфоничната музика, обичат и естрадната, но обратното не може да се каже.

Детето трябва да има свободата да избира, но за това е нужно да съществува избор. Ако в един дом звучи разнообразна добра музика, много вероятно е, че един ден детските предпочитания ще бъдат също така разнообразни.

Интересът на децата е бурен, очарователен, но лесно се насища, пресища и спада. Това е неизбежно и насилието е излишно. Само че нещата не са толкова прости, защото безброй човешки дейности, които предизвикват детското удивление и възторг, се отличават с мъчно, скучно и безинтересно начало. Всички деца обичат да дрънкат на пиано, стига да им попадне под ръцете, но да започнеш да свириш, е друга работа.

Сядаш, нагласяш пръстите, китките и започваш мъчително да чукаш по клавишите. След пет минути ръката ти отмалява, боли, пианото издава сухи звуци. При цигулката нещата са още по-отчайващи - тя отблъскващо скрибуца. Къде отиде музиката? Загуби се. Няма я. Аз затварям нотите и се запътвам да играя. Това е най-доброто разрешение - моят интерес към музиката е бил преувеличен, привлякла ме е позата, а не същността. Край! Нийл е прав, по всичко личи, че от мене няма да излезе никакъв музикант. Но той греши, когато подценява методиката, като настоява, че начинът на обучение няма значение. Има и точно той може да се съобрази с интереса на детето и да го поддържа буден. Малките, които се борят с пианото, копнеят да изсвирят поне една песничка. Учителите обаче са на друго мнение и налагат гамите и сухите етюди. За напредъка в техниката това навярно е от значение, но за поддържане на интереса и обичта към инструмента то е пагубно.

Не мога да приема без възражения и твърдението, че детето винаги само трябва да определя своя интерес, защото мисля, че често пъти този интерес не се осъзнава ясно, а още по-малко може да бъде назован.

Няколко години след като се бях разделил с нашия обичан учител Методи Христов, ние се срещнахме на улицата.

Какво те интересува сега? - попита той.

Отговорих му - историята и географията.

А литературата? Ти имаше склонност към нея.

Смутих се, защото самият аз не знаех такова нещо. Смънках "да, разбира се", но това беше само да не го разочаровам. Наистина, на деветгодишна възраст аз се заех да пиша роман, но той приключи на втората страница, защото бях съумял да избия всичките действуващи лица. Никаква друга проява в тази насока не можех да си припомня. А когато много по-късно започнах да правя първите си наивни литературни опити, разговорът с моя учител придоби неочакван смисъл. Какво беше усетил той и защо аз не подозирах нищо. Литературата стана моя съдба, за щастие или проклятие, все едно, но аз осъзнах своя интерес едва след двадесет и пет годишната си възраст, след като вече имах друго образование и други мечти.

Много човешки дейности не страдат, че са захванати по-късно, но има и такива, които са съдбоносно свързани с възрастта. Повечето забележителни открития във физико-математическите науки са направени от млади хора, тогава когато мисълта им е била дръзка и необременена от прекален жизнен опит. Средната възраст на нобеловите лауреати по физика е под тридесет години. А това ни казва, че ранното откриване на таланта и бързото му развитие са задължителни. Не вярвам, че един учител ще извърши насилие върху своя ученик. ако му каже: "Ти, моето момче, можеш да станеш учен, но ако искаш това, трябва да бързаш."

Сигурно най-бурни спорове ще предизвикат схващанията на А. С. Нийл за трудовото възпитание. Ние сме свикнали да мислим, че децата от малки трябва да се приучават към труд. Леността е майка на всички пороци! А Нийл твърди - няма мързеливи деца. Тия, които не искат да копаят градината, с часове могат да си поправят велосипеда, могат да построят гараж за колелата си съвършено сами. Трябва ли да наречем едно дете мързеливо, защото не си учи уроците, но същевременно играе по пет часа на ден футбол!

Макаренко писа: "Цялата история на отделния човек... може да бъде представена в развитието на играта и нейния постепенен преход в труда. Този преход се извършва извънредно бавно!"

Нийл всъщност само добавя, че този преход не бива да се ускорява насилствено. Съмърхил съвсем не е противник на труда, а против принудителната трудова повинност...

Като петнадесетгодишно момче аз помагах на баща си в неговия труд, помагах му, както се казва, от добро сърце, но винаги, когато той се отказваше от услугите ми, му бях благодарен и доволен. Чувството, че с труда си и аз подкрепям нашето семейство, съществуваше, но то беше все пак по-слабо от радостта да бъда свободен.

Днес понякога и моят син се хваща за брадвата и започва усилено да цепи дърва, цял следобед той буха упорито. Дори молбите ми да престане, защото ми пречи, не помагат. Но ако някой мисли, че той се е загрижил за отоплението ни, жестоко се лъже. Той е прочел, че шампионите по бокс изсичат декари гора преди мачовете си, него го въодушевява не трудът на дърваря, а жилестите му ръце. Утре, когато той не мисли да става Касиус Клей, а Норберт Винер, няма да се докосне до брадвата. Това е положението.

В книгата си "Писма от Ламбарене" Алберт Швайцер обстойно обсъжда въпроса - мързеливи ли са негрите? И понеже той е човекът, който най-малко от всички на света може да бъде упрекнат в расизъм, трябва да му вярваме. Швайцер се отказва от бляскавата си кариера, за да посвети петдесет години от живота си на негрите. Лекува ги, страда заедно с тях, беше обичан повече от всеки бял човек и днес почива в тяхната земя. "Не - пише той, - негрите не са мързеливи, аз съм ги виждал как работят денонощно, когато трябва да изсекат площ от джунглата за ново бананово насаждение, как гребат тридесет и шест часа почти без прекъсване, за да ме отведат при някой болен. Те обаче работят само когато имат някакъв ясен, конкретен интерес, те са свободни деца на природата и всяка принуда им е чужда. Те трябва да припечелят, за да си купят жена, но в деня, когато сумата е покрита, нищо не е в състояние да ги задържи повече, нито допълнителни възнаграждения, нито увещания." Швайцер описва десетки случаи, когато черните му работници го довеждали до отчаяние. В негово присъствие те се трудели усърдно, но щом ги оставял да посети болните си, заварвал нещата такива, каквито са били. Веднъж един от неговите стари работници сърдито го предупредил да стои при тях, защото, когато той е тук, те работели, а когато го няма, не можели. Отбележете, не не искат, а не могат.

Очевидно нашите представи за трудолюбие просто не се покриват с това на черните свободни деца на природата, те не се покриват и с детските. И ако все пак се опитаме да ги наложим на всяка цена, рискуваме само едно, децата да остареят преждевременно.

Когато привършвах работата си над тази книга, щастливият случай ме срещна с Майкъл Холман, чудесният преводач на българската литература в Англия. Оказа се, че той познава отлично Съмърхилското училище, защото неговият зет работел там! Това беше великолепно съвпадение, аз му обясних защо се интересувам от Съмърхил и той ми обеща, че ще помоли зет си да ми напише няколко реда за състоянието на училището след смъртта на Нийл. Холман изпълни обещанието си и ми предостави подробна статия, подписана за съжаление само с инициалите на зет му - "Съмърхил през 1981 година". Нищо в системата не се е изменило. Днес училището се ръководи от втората жена на Нийл - Ена. И пак е пълно с ентусиазирани преподаватели и "свободни" деца. Техният брой се е увеличил почти двойно, но доколкото разбрах, недоверието към училището в стара Англия е останало почти същото. Това е естествено, разбира се, ако има нещо странно, то е, че Съмърхил се е появил точно в страната на железните традиции. И все пак, разбрах още нещо - отсъствието на Нийл се е чувствувало доста осезателно. Свободните деца имат нужда от своя водач, значи тяхното "саморазвитие" все пак се нуждае от мъдро ръководство. По общо мнение Нийл е бил изключителна личност и сякаш точно това се превръща в слабост на неговата система. Едно всеобщо образование не може да разчита на изключения.

Въпреки всичките тези бележки според мен Съмърхил е постигнал нещо много важно. Той е доказал, че е възможно обучение, което се съобразява и приспособява към детството, той е училище, което се обича от децата, и това е неоспоримо негово достойнство. Тук те са щастливи и доволни, а когато го напуснат, постигат успехи.

Разказах за него не като модел за подражание, а като предизвикателство, като подтик за смел и дълбок размисъл. Ние се нуждаем от ново, всеобщо, а не самотно българско училище, което ще изучава детската природа и ще се съобразява с нея, ще бъде в съзвучие с интересите на децата, ще разчита повече на богатството на техните заложби, ще ограничава принудата, ще вярва в детството и ще се съмнява в поучаващата и морализаторска зрелост.

"Децата ще спасят света!" - казваше Селинджър.

Да, но само ако не ги превърнем в същите възрастни, каквито сме ние.

        Улицата и днес си остава най-анархистичният и може би най-влиятелният възпитател на нашите деца. Тя е информатор, който няма система, не се съобразява с възраст и пол, с чувствителност и наранимост на душевността. Тя казва повече истина от дома и училището, но крие повече грубост, наглост и цинизъм. Улицата е обичана от децата, защото там те се чувствуват свободни от зоркото око на родители и учители, има къде да се укрият, има какво да ги погълне, има какво да ги впечатли. Тя задоволява детското любопитство с хиляди неща, невидени или неподозирани у дома.

Там е катастрофирал автомобил, сплескал се е и по стъклото има капчици кръв. По-надолу се разтоварват бутове от заклан добитък, студени, вдървени, огромни късове месо със сини печати. На десет крачки пък убиват жива риба в магазина. При това убийцата е жена с навити ръкави. Рибата си плува в мътната вода, нищо не подозира, но жената потапя кепчето, измъква я, удря я силно по главата и готово, увива я в хартия и я подава на хората, които чакат чинно да свърши един живот, за да поддържат своя. Още по-надолу деца се налагат с чанти по главите, започват на шега и се смеят, после настръхват, замахват все по-силно, накрая смехът се примесва със сълзи. Още по-надолу една майка дърпа детето си за ръка, то се опъва и реве с всички сили, майката е ядосана, спира се и го зашлевява, то ревва още по-силно, тя го бие и докато си почива, му говори: "Престани, ти казвам! Престани, ти казвам!" Там пък двама вървят под ръка и се клатушкат и залитат ту пред трамвая, ту пред някой автомобил. Това са пияниците и те са забавна работа, миришат на вино, сумтят си нещо, говорят си нещо високо и неразбрано. Всеки ден застават в пет часа пред малката кръчма и чакат на опашка, за да се напият. А тези? Тези пък какво правят? Вървят прегърнати момче и момиче, спират се, сякаш нещо са забравили, мислят, мислят, гледат се и започват да се целуват, после пак си тръгват, но понеже са се хванали много здраво, едва ходят... А един старец ги гледа много лошо и си говори под мустак: "Мръсниците му с мръсници!" Обръща се подире им, не гледа пред себе си, спъва се в тротоара, пада. Всичко го боли. Вдигат го добри хора, чистят му палтото от прахта, а той с мъка тръгва и пак си повтаря: "Мръсниците му с мръсници!"

Още по-надолу е спряла кола, покрита камионетка, въртят се около нея някакви хора, плачат. Работници носят ковчег, облепен със сребърна книга, вътре лежи слаб, слаб, жълт мъж, само носът му и обущата му стърчат нагоре.

А какви са тези свирки? По улицата един след друг минават няколко автомобила и надуват клаксоните. На първия има кукла и цветя и два пръстена, облепени с варак също като ковчега. В него е булката, цяла в бяло, отзад са колите на тези, които още не са женени, и на тези, на които вече не им се жени... А на ъгъла двама мъже си говорят:

- Аз на него, мамка му...

- Прав си!

- Не, ти ще видиш, ако аз на него, мамка му...

- Добре де, защо?

- Защото той на мене, мамка ми...

Автобусът идва претъпкан и не спира на спирката. Спира по-надолу по улицата, всички хора от спирката се втурват отчаяно презглава да го гонят, но когато стигат до него, шофьорът затваря вратите, тръгва. Хората се връщат и викат:

Тяхната мама!

Такава е улицата, велико неповторимо приключение.

Нека да отида да купя хляб - предлага детето и ние сме дълбоко трогнати от отзивчивостта му - не били социални децата! То отива за хляб на сто метра от къщи и се връща след един час. Един час му струва повече от месец у дома.

Улицата предлага и първите кумири. О, те са забележителни! Те са хлапаци вън от закона, те, представете си, пушат, смукват дълбоко дима и го изкарват през носа си, могат да плюят на тънка струйка, казват, че са тренирали бокс или даже карате, те карат мотопед, те свирят на китара. Все едно, те могат нещо недостъпно и невъобразимо дори. Те обичат да властвуват и колкото и да е странно, децата им се подчиняват с видимо удоволствие. Въпрос на чест е да им се купят цигари, да им се услужи с някое левче, всяка жертва може да се направи заради вожда, дори да се престъпят правилата. Та той с това е привлекателен, защото престъпва правилата. Това, че децата им се подчиняват и ги отрупват с почести, е всъщност доказателство за свободолюбие, а не обратното. Кумирът съчетава всичко, което на детето е било отказвано, забранявано, той скита колкото си иска и където си иска, прибира се, когато си иска, дори понякога не се прибира. Ужас! Говори каквото си иска и казва думи, които са строго забранени. Той има пренебрежително отношение към училището, даже се заканва, че ще смени паспорта на учителя по математика. Кумири си създават само потисканите. Детето му се подчинява, защото иска да спечели неговото благоразположение, макар и малко, макар и жалко да се приобщи към него.

Улицата и уличните кумири са обикновено първите сексуални информатори и инструктори.

- Ти не знаеш какво прави той бе! - "Той" е кумирът.

- Какво прави?

- Абе той ходи с момичета, ама истински.

- Как истински бе?

- Той направо, нали разбираш, направо ги...

- Какво ги прави бе! - отчаяно пита детето.

- Ти като че ли не знаеш.

- Абе знам аз, ама все пак какво им прави?

- Какво прави баща ти с майка ти?

Аз знам, че баща ми прави нещо с майка ми, но то е тайнствено и неясно и за да избегна подигравателния присмех, казвам: - "Аха. Сетих се."

И все пак ме съветват да се направя на заспал някоя нощ и да чакам, и това очакване има криминален характер, сякаш в глъбините на нощта баща ми и майка ми вършат скрито от мен и света някакво ужасяващо престъпление. Но най-често осведомяването става съвсем направо, конкретно, грубо, поднесено с подхилкване и грозни порнографски снимки, скришом, оглеждайки се, ослушвайки се, сякаш се участвува в таен заговор срещу природата. Осветлен от улицата, половият акт завинаги се свързва с насилието, така изглежда той на снимките, така звучат обясненията. Представата е извратена, красотата е прогонена и това става веднъж завинаги, веднъж завинаги аз ще говоря и ще мисля за тези неща с притеснение, полугузно, полуухилено. Когато един ден най-сетне баща ми се накани да ме посвети, аз ще доловя същата гузност, същите недомлъвки. За да бъде добър възпитател, той няма да се подсмихва, но когато споменава думите сперматозоид и яйцеклетка и детеродните органи, ще се почувствува, че те мъничко се задържат в устата му, докато се изхлъзнат и звучат по-необикновено от думите храна и вода. Той плахо ще се надява, че аз вече знам всичко и ще си спестим мъчителните обяснения, в най-добрия случай ще завърши, че всичко трябва да бъде красиво. А аз няма да разбера и да повярвам, къде е тази красота, защо е скрита на тъмно, ако е наистина красива, защо за нея не се говори като за Мона Лиза, защо не се описва в книгите, които искат да четем през ваканцията, защо остава след многоточието.

По време на една дискусия за секса и киното един виден критик се обяви против сцените с плътска любов, като се мотивира приблизително така: "Фактът, че половият живот е реална действителност, още не означава, че аз трябва да гледам тази действителност на екрана. Посещенията в тоалетната също са реална действителност, но никой не смята за нужно да я заснеме." Находчиво възражение наистина. Но обстоятелството, че критикът сравнява посещението в тоалетната с една неотменима страна на любовта, показва единствено, че за него тези две дейности са от един и същи порядък. Най-вероятно е, че този критик е получил сексуалното си образование на улицата. Между другото, като реакция на подобни повици за свян и нравствена цензура в изкуството се намериха кинооператори, които успяха да заврат камерата си дори в клозетните чинии. А порнографията осъществява приходите си точно защото съществуват хора, които мислят като въпросния критик.

Когато Федерико Фелини в "Амаркорд" ни показва сцената с тресящата се лека кола от колективно онаниращи пубертетчета, той е разчитал на гузната съвест на зрителите. Една кола се тресе и премигва с фаровете, нищо повече, но всички си обясняват какво става вътре. Смехът се появява от веселото подозрение и подскачането на автомобила дава простор на срамежливото въображение. Ние се смеем на собствената си порочност и същевременно отбелязваме, че сцената не е италианска екзотика, че мнозина от нас са участвували в подобни колективни начинания с нашите събратя от улицата. Груповото практикуване на "греха" намалява чувството на виновност.

Улицата има свой език, той впечатлява и се попива от децата, те го изучават по-старателно и по-непринудено, от който и да е чужд език и за изненада на родителите напредъкът е особено бърз. Някога го наричаха тарикатски, мисля, че днес той няма определено название, той е просто жаргон, който обединява хлапетата и ги кара да се чувствуват по-самостоятелни. Но защо в този жаргон се преназовават точно тези понятия, които трябва да бъдат скъпи на децата! Мама и татко са подложени на постоянно променящи се наименования - те бяха морука и моручката, станаха старите, вехтите, дъртите, училището се нарича снизходително даскал или даскалото, милиционерите - мицове, мильовци, куки, ченгета. Всичко, което символизира някаква власт над детето, получава, сполучливо или не, присмешливо наименование. А виж, глаголът, който изразява съвокуплението, търпи най-много промени: от универсалния заместител "таковам" през шибането, тъпченето, клатенето към връткането, боцкането, чукането и пак всички тези думи са свързани с насилието, още едно свидетелство за превратната и извратена представа, която се създава у младите за сексуалните отношения.

- Татко - казва едно тригодишно момченце, - ако някой ти каже нещо, ти му кажи, я стига бе, педераст!

Бащата изнемогва от изненада, но съобразително си замълчава. Детето си заиграва и започва да се катери по масата, таткото започва да го увещава да слезе. Веднъж, втори път, трети път, докато детето се възмущава, обръща се и спокойно казва:

- Я стига бе, педераст!

За щастие, бащата не е подскочил от негодувание, не е заявил, че на баща такива работи не се говорят (а на кого всъщност трябва да се говорят!), и детето скоро престанало да употребява определението.

Бях много малък, пет или шестгодишен, когато получих подарък малка дървена каручка с два дървени коня. Обичах да си играя с нея, возих я по пода, реших, че конете са в действителност кобили и че едната ще се казва Кичка, а на другата за леснота промених само първата буква. Аз ги подканях да карат по-бързо каручката, ободрявайки ги с викове: "Дий Кичке, дий..."

Майка ми, която бе влязла неусетно в стаята и умилено наблюдаваше заниманията ми, изведнъж изтръпна.

- Не може да се казва този кон така!

- Защо да не може?

- Защото - тя се обърка и аз разбрах това, - защото не може.

- Ама те се казват така - упорствувах аз. - Ето това е Кичка, а това...

- Защото това е неприлично име! - поясни мама.

Аз не можах да разбера защо е неприлично, защо една-единствена буква прави нещо неприлично, но трябваше да приема, че майка ми знае повече от мен и че кобилата следва да бъде преименувана. Направих това плахо, защото не знаех на какво звукосъчетание ще попадна. Но важното е, че тази толкова незначителна случка е останала завинаги в паметта ми. Забраната ми е направила дълбоко впечатление. Има думи, забранени за добрите деца. Аз дори промених отношението си към каручката с двата коня, твърде неохотно и боязливо се захващах с нея, кой знае какво друго неприличие можеше да се случи.

Съвсем основателно един от възпитаниците на Нийл питал защо лайно е мръсна дума, а изпражнение - не. Неяснотата е пълна и ако например някой писател употреби в диалог израза "Лайно такова!", ще кажат, че езикът му е вулгарен, а ако рече пък "Изпражнение такова!", че е маниерен.

Нашите представи за обидно и мръсно са толкова объркани, че и литературата е безпомощна да се справи с изискванията за благоприличие. Реалистичното възпроизвеждане на речта на маса герои от всякакви народности се смята недопустимо. Наистина, тя не бива да бъде копие на действителността, но по този начин се лишава от привлекателната възможност да даде живот на мнозина достойни за описване типове, които в живота говорят само непристойности. Писателите се опитват да използуват заместители, но всичко това винаги е за сметка на героя, който губи и яркост и находчивост. Как например да опиша изказването на бай Тома на общоселското събрание по повод реставрацията на едно от най-красивите и най-запуснати български села. Може би трябва така:

"Бай Тома вдигна ръка и се изправи, след това изпсува безадресно и ритмично на майка с повторение в стъпката. Няма вар - започна той и отново изпсува въобще. У дома - същата псувня. Паяжини! - сега адресът е майката на паяжините. Висят! - пак майката на паяжините. Няма вар - майката въобще.

- А ти защо не вземеш една метла и ги пометеш? - пита партийният секретар.

- Защото няма вар - поясни бай Тома и допълни, че сега става дума за майка им."

Тук горе-долу се оправих, но невъзможно ми е да опиша защо Мустафа се обиди на Йошката в кръчмата и се опита най-напред да го удуши, а после да го заколи. Двамата си говореха най-приятелски, шегуваха се, като си пожелаваха всеки поотделно да извърши кръвосмешение, това пожелание беше толкова често, че дори Фройд би се усъмнил дали става дума за едиповия комплекс, докато най-неочаквано и неволно Йошката сбърка възвратната частица и вместо си рече ти. Тогава Мустафа скочи, изрева: "Ти ли ще ми ставаш бубайко на мене бе! Майка ми е активен борец против фашизма!" - след което започна да го души.

Да, всъщност най-универсалната ругатня почти във всички случаи се е отдалечила от смисъла си, тя приема различни наклонения, означава възхищение и ужас, трагедия и оптимизъм, изненада и възторг, така че, ако представител на извънземна цивилизация чуе подобен разговор и с помощта на пълен речник иска да разбере за какво всъщност разговарят човеците, ще бъде силно разколебан в заключенията си, защото с недоумение ще установи, че жителите на земята са склонни да се съвокупят с всички материални и идеални обекти на вселената.

И все пак, ако човек се запита за произхода на това неоспоримо ругателство, той е длъжен да си отговори, че то е поругаване на най-святото - майката - чрез най-скверното - плътската любов! Абсурдно, но съществуващо. Не знам друга област в нравите и морала, където религията, и то главно еврейската и християнската, да е постигнала по-вредно и по-голямо въздействие върху схващанията за любовта между мъжа и жената. Има ли по-парадоксално уверение от това, че цялото човечество се е появило порочно на тази земя, че всяко новородено е заченато в грях, истина ли е, че на абсурдите най-лесно се вярва? Греховете на църквата са много, но омерзеното отношение към любовта, идеята за първородния грях и непорочното зачатие са причинили истинска болест на духа, която не е излекувана и до ден днешен. Странно е, че хората много по-лесно се прощават с бога, който в безкрая има неизбродими пространства за отстъпление, отколкото с очевидните предразсъдъци, свързани с любовта.

Улицата, мястото, където детето задоволява своя "рефлекс за свобода" противопоставя на семейния и училищен пуританизъм едно не по-малко вредно, разкривено, объркано, почти перверзно отношение към пола. Надписите по училищните и обществени клозети, драсканиците по стените са почти фашистка реакция срещу ограниченията в сексуалната област. Колко често по стените на сградите се срещат две букви, надраскани с тебешир или керемида, свързани помежду си със знак плюс. Катя и Жоро, Мария и Пепи, Стефка и Ангел. Това са особен вид сведения, някакъв сексуален донос за онези, които плахо са направили първите стъпки срещу ограниченията. По-късно, когато драскачът по стените порасне, той с удоволствие ще се занимава с интимния живот на всички около него, почти сладострастно ще открива и разкрива, че някоя позната видна или незначителна личност си има любовник, че еди-кой си е перманентен рогоносец. Клюката в края на краищата е задоволяване на естествената човешка нужда от нова информация на достъпно и ниско равнище.

Напоследък надничането в интимния живот на разни знаменитости благодарение на могъщото развитие на средствата за информация се превърна в истинска напаст. Понякога то се нарича с измамна правдолюбивост - демитологизация. За двестагодишнината от рождението на Бетовен в Западна Германия се появиха множество трудове и писмена, които искаха да покажат на света каква долна личност е бил в действителност великият композитор - садист, мазохист, хомосексуалист, скъперник, пияница и естествено наследствено обременен. Защо не, човечеството достатъчно се е издигнало, за да разграничава нещата, то има право да знае истината, цялата истина за неговите забележителни представители. Но аз се страхувам, че демитологизацията се интересува по-малко от истината, отколкото от задоволяването на порочното любопитство на хората, тя се надява да утеши болното самочувствие на посредствеността, като припише на гения отблъскващи морални дефекти. Иначе кой ли не е бил сифилистик и кой ли не хомосексуалист, за Леонардо, Микеланджело и Шекспир е вече сигурно, Бах, е, той пък биел децата си и ги произвеждал в такова количество, че ги бъркал едно с друго. За древните да не говорим: това Платон, Аристотел - ясна работа; Бодлер - наркоман и перверзен тип; Мопасан - луд на полова почва; Мусоргски - делириум тременс; Едгар По - същата песен. Ван Гог си реже ушите и ги подарява на проститутки; Моцарт - женкар и половина; Вагнер - бисексуализъм, изпълнен с шум и ярост; Ницше - онанист със свръхчовешки претенции; Шуман - наследствен сифилис; Рембрандт - разврат с домашни прислужници; Лист - сексуален маниак с религиозни разстройства; Росини - чревоугодник; Гьоте - влечения към малки момиченца; Достоевски - епилептик и комарджия. Останалите са евреи.

Шегата настрана, важното не е съдържа ли се истина в тези шокиращи буржоата сведения, важното е защо в повечето случаи нашите познания се изчерпват с тях. Сигурен съм, че онези, които познават добре драмата Яворов - Лора, са много повече от хората, които познават добре творчеството на поета. За последното се изисква дълбок интерес и интелектуално усилие, за другото - лошо възпитание.