Убийството на моцарт георги Данаилов

Едно от последните усилия на модерния човек да бъде по-близо до природата и първичното е спортът. Той е естествено продължение на детската игра през младежката и зряла възраст, любимо занимание и за децата, защото съчетава играта с възможността да бъдеш победител, задоволява желанието да се изявиш, да те видят и да се очароват. Децата предпочитат винаги състезанието пред упражненията, най-очакваният момент в часа по физическа култура е разделянето на два отбора. Започва играта и тя би могла да продължава с часове, ако не се прекъсваше от училищния звънец, единствен случай, когато той се посреща с неудоволствие.

Плуването е най-чудесният спорт, но и то не понася човешката глупост!

И все пак за отмъщение ще кажа, че някои видове спорт не са далече от тази глупост. На първо място поставям борбата с бикове. Тя даже не е чист спорт, а масова идиотия, имаща за цел убийство и то е събитието, което се посреща с див възторг. Забележително елегантни са движенията на тореадора, ловкостта и смелостта му са невероятни, но изящното и самоотвержено убийство е пак убийство. На второ място, макар и страхливо, поставям бокса. Страхливо по понятни съображения. Просто се надявам, че неговите почитатели няма да прочетат тази книга. Но не мога да приема, че умелото нанасяне на удари по лицето на друго човешко същество, макар и омекотени от ръкавиците, е дейност благородна. Тези удари разцепват вежди, раздуват и разплескват носове, пукат устни, чупят челюсти, зашеметяват понякога за дълго, а понякога завинаги. Десетки са починалите на ринга или в болницата. Ако боксьорите се уединяваха в някоя тапицирана и изолирана камера и се налагаха помежду си, това може да се нарече тяхна работа, а психиатрите навярно ще окачествят действията им като садо-мазохистични, но когато това става пред милиони зрители, които също се вълнуват до пределите на озверяването, замахват по трибуните или пред телевизионните екрани, понасят едва ли не върху себе си ударите, които си разменят двама потни и окървавени мъже, реват от възхита, когато единият от тях най-сетне се облещи и се просне на пода - цялата тази грубо-първобитна мъжественост дори не може да се сравни с борбата между два овена или рогача, защото тя поне се води, за да се признае правото на по-силния да сьздава поколения. А аз не намирам особено бляскава перспективата човечеството да се състои от поколения, създадени от шампиони по бокс.

Любителите на бокса ще ме обсипят с възражения - този спорт развива бързина, точност, ловкост, сила, мьжествсност и храброст. Съгласен съм, но това не са достатъчни основания, за да съществува като цивилизовано занимание, защото много други спортове развиват не по-малко същите качества.

Да, но ако човек тренира бокс, един ден ще може да се самоотбранява и ще бъде винаги с добро самочувствие! И това е вярно, въпреки че се е случвало добри боксьори да ядат порядъчен бой от дилетанти. Но може да се каже още и следното: ако тренираш бокс, шансовете да набиеш когото си поискаш нарастват. Това също е привлекателно. Само че то означава, че ние ще си представяме винаги света пълен с побойници, от които ще трябва да се браним, и пьлен с нападателно настроени люде, които ще разрешават проблемите си с юмруци. Ако това е бъдещето, а противното е утопия, тогава не само бокс не само карате, тогава най-сигурно е раздаването на пистолети в очакване на утрешния ден. Общо взето пистолетът е по-сигурна отбрана и срещу боксьорите.

Естествено. че това е мое субективно мнение. Обективното е. че според проучванията боксьорите се отличават с повишена агресивност, че ударите. които търпят. не остават безследни за мозъчните клетки. Обективното е че има спортове които са свързани с физически страдания и победата обикновено се пада на този. който причини повече болки. При цялата тази обективност аз субективно мисля, че тези спортове не се полезни.

За да бъда справедлив, ще кажа, че това съвсем не е лошо. Спортът стана професия, и го уважавана. Ще отида още по-далече: разликата между един артист, който вълнува театралния салон, и един футболист, който вълнува милиони зрители, не е чак толкова съществена. Спомням си колко сърдит беше един от нашите прочути борци: защо Стефан Гецов да получава повече пари от мене? Вярно, той е добър артист, човекът, но в чужбина кой го познава? Кой го знае? Карал ли е той Мексико и Токио да се изправят на крака, когато се свири българският национален химн? Не. Тогава?

Тогава щом спортът и спортната слава са се превърнали в достойни за посвещаване цели, ще има такива, които да направят от него своя пожизнена съдба. Лошото е, че всички деца искат да станат шампиони, но славата се усмихва на нищожно малцинство. Някои губят напразно време и пропускат други шансове, а повечето започват да се чувствуват изоставени от онези. чийто стремеж е да създават само шампиони. Може би това е по-добре. Нека бъдат свободни да обикнат спорта, без да се стремят към световната слава, без да бъдат подложени на психическа. физическа. а понякога и на лекарствена дресировка. Нека плуват, нека ходят на ски, нека си спомнят, че планината е повече от ски-пистата, морето повече от басейна. Нека играят всички игри. Когато липсва желанието на всяка цена да бъдеш пръв, спортът е благородство. Гонитбата на победа е в края на краищата суета. Всички световни рекорди отпреди пет години са подобрени, а ще бъдат подобрявани и тези, поставени днес. Славата е преходна, животът също, но пълноценният живот струва повече от нея.

Спортът не може да бъде разглеждан отделно от трибуната, от зрелището, от зрителите. Запалянковщината не щади нито възрастните, нито децата. И все пак какво толкова става на терена и пистата, че поведението на хората по трибуните може да изненада всеки, който ги познава от друго място?

Години наред бях пламенен спортен зрител, познавам дъха на трибуната, възторзите и огорченията й. Футболният мач в края на седмицата едва ли не изпълваше със съдържание останалите ни дни. Напрежението достигаше върха си, идваше уреченият час и ние тръгвахме към стадиона възбудени, настроени като спартанско войнство, поело на поход. Ето ни най-сетне по местата ни. Появяваха се любимците и аз като останалите реввах приветствено. Предчувствието за славната битка стягаше стомасите ни, пулсът зачестяваше, дишането се ускоряваше, кръвното налягане се повишаваше. После се появяваха противниците. Ненавист, ненавист и нищо повече.

- Счупете им краката - провикваше се моят приятел. Хирургът, и веднага след това предлагаше услугите си. - Аз после ще ги гипсирам!

Съдийската свирка е първата пушка. И битката започва. Сега мога да кажа съвършено откровено "Ние воювахме", това наистина беше "война във всеки един от нас"! Спортното зрелище никога не може да бъде следено безпристрастно само от естетическата му страна. То почти губи смисъл, ако не се отъждествиш с една от воюващите страни. Колко нервни кризи, колко сърдечни разриви, колко мъки и драми! Едно семейство в нашия квартал обявяваше домашен траур, когато любимият отбор претърпи поражение. Вечерта след загубения мач дори лампите не се палеха. А победата означаваше винаги пир и песен.

Имах един колега. който след загубата на неговия отбор страдаше от силно главоболие и настроението му за цяла седмица се определяше от резултата на неделния мач. Той не упражняваше никакъв спорт, беше отпуснат, пълен, скаран с каквато и да е физическа култура. За наша изненада около четиридесетата си годишнина колегата реши системно да се занимава с кросове и туризъм, отслабна с тридесет килограма и постепенно започна да постига невероятни постижения в дългите туристически преходи. За един ден той изминаваше тридесет, после четиридесет, после петдесет и накрая над седемдесет километра във високата планина. И ето че неговата пристрастност към футболните мачове намаля, дори с времето се превърна в апатия. Той беше преодолял комплекса си за физическа малоценност.

Погледнати трезво, злобният възторг на трибуната над унизения, падналия противник е емоция примитивна. Всяка извънмерна запалянковщина е израз на инфантилност. Някои психолози виждат в спортното зрелище начин да се задоволява човешката агресивност. По-добре напред към стадионите, отколкото към бойното поле. Значи спортът е игра на война, а военолюбието си съществува притаено в човека. Тогава ще повторя, че е важно как то да се надживее и облагороди, а не как да бъде задоволявано по изкуствен начин. Винаги, когато ексцесията достигне своята крайност, аз започвам да се съмнявам, че това, което става по трибуните, е радостно. Не могат толкова силно да се мразят, ненавиждат и поругават единадесет човека. облечени в сини, червени или бели фланелки, когато повечето от тях са дори непознати. Тогава кой е истинският източник на омразата и тържеството?

Децата се привързват към някой отбор обикновено случайно, водени от чисто външни обстоятелства. Детето е сякаш по-мъдро от възрастните, защото то не знае поради какви дълбоки съображения трябва да се радва, когато топката се търкулне в противниковата врага. То предпочита да се засмее, когато някой състезател се преметне на земята. и не проумява, че това може да бъде трагедия за татко. Принадлежността към отбора е солидаризиране с някаква група, това е социален акт и той може да се прояви едва след определена възраст. Всичко друго е подражание на възрастните.

От времето на гладиаторството са изминали две хилядолетия, зрителят на трибуната се е облагородил, надявам се, че е така, защото все по-рядко желае да вижда смъртта на победения, а палецът на цивилизацията сочи винаги нагоре - пощада. Не може да се каже, че това е забележителен напредък, но все пак е утешителен. Възпитанието тук има още много работа, струва ми се, че тя тепърва започва.

* * *

        В началото на тази книга самоуверено обещавах да обясня защо не съм успял във възпитателните си начинания, защото дори да притежавах педагогическа дарба, пак не бих успял. Сега разбирам, че за подобно обяснение се налага не само да бъдеш искрен докрай. Читателят лесно може да бъде потресен от няколко болезнено честни признания, това е било похват на много страдалци и на много измамници в литературата. Всъщност на мен не ми достига не толкова смелост, а познания. Истината е, че все още малко разбираме детската природа и да говорим категорично за нея е безразсъдно.

Някога Джавахарлал Нeру писа, че завижда на онези, които имат окончателни становища, завижда на тяхната увереност и решителност, но същевременно не може да не съжалява такива хора, защото те очевидно са престанали да мислят.

Аз мога да бъда уверен в малко неща. Едното от тях е, че възпитание без ясно определена цел, съобразена със същността на детето, е осъдено да търпи провал. Моята цел винаги е била някак интуитивна, вървял съм към нея в мъглива добронамереност, лутал съм се и съм губел пътя. Сега разбирам, че да се възпитат еничари е по-лесно. Омраза и ненавист се насаждат без особено затруднение. На историята е известно как се възпитават роби, а нашата задача е да възпитаваме свободни хора.

Уверен съм също така, че всички деца могат да станат добри и свободни хора, че доброто служи на живота, и не вярвам вече в тържествуващата от релативизъм поговорка: "Това, което е добро за птиците, е зло за градинаря." Трябваше да дойде втората половина на двадесетия век, да се избият и прогонят птиците, да се навъдят гъсеници. та да разбере ненаситният градинар, че онова, което птиците са му отнемали, е било нужно за самия него.

Мисля, че вече не е забранено да попитаме дали много от нашите нравствени принципи, онези, които Имануил Кант смяташе трансцедентни и абсолютни, нямат свое зачатие в организацията на живота. Грижата за рожбите, покровителството на невръстното, защитата на рода, общността, взаимопомощта. дори саможертвата. всичко това съществува и в по-нисшите от човека видове. Когато една маймуна се отделя от стадото, за да възпре преследващото го хищно животно и се оставя да бъде разкъсана от него, аз не мога да нарека тази нейна постъпка другояче освен саможертва. Дори да ме упрекнат във вулгарен биологизъм, пак няма да знам как да я нарека. Когато пуснат газ в обиталището на плъхове, някои от тях запушват с телата си отворите, от където нахлува отровата, умират и така спасяват другите. Това как да го определим? Хайде да го назовем инстинк за съхранение на вида, за да не се дразнят философите на морала.

Какво да се прави, всичко не може да бъде откритие и достояние само на човека - ако ни е необходимо самочувствие, можем да признаем, че атомната бомба е чисто наше създание и най-старателните сравнителни проучвания няма да открият неин примитивен аналог в света на живата природа.

Като се вглежда по-старателно и по-ненадминато в естеството, като проследява връзките си с всичко живо, човекът не се унижава, той само по-малко се заблуждава. Тъй като всяко живо същество се ражда готово да се включи в една видова организация, с вродени способности да участвува в нея, да живее чрез нея и да загине всред нея, така и човекът идва на света годен да се включи в човешката общност. Но той се отличава от всички животни, защото осъзнава порядъка на тази общност и се опитва да го промени. Човешката авантюра сигурно е започнала с първата промяна на установения ред. И сега не на шега ще кажа, че животните нямат проблеми с възпитанието, а хората имат точно защото променят света. Възпитанието изостава от общественото развитие, защото залага на сигурността и миналия опит. То подготвя бъдещето, разчитайки повече на миналото.

Аз се помъчих да посоча какво според мен продължава да ни пречи във възпитанието на нови хора, истински социални личности, които ще живеят нов живот. Видях тези пречки и в отношенията в съвременното семейство, и в недостатъците на училището, в обществото, в отчуждаването от природата, в нечистото отношение към половия живот, дори в спорта. Казал съм общоизвестни истини, искам да повторя това: общоизвестни, но съм се надявал, че ако ги съберем заедно, те могат да предизвикат нови мисли. Навярно съм пропуснал много съществено, може да не съм забелязал и съдбоносни неща, но нека все пак читателят знае, че и аз самият съм създание на семейство с всичките му грехове и предразсъдъци, в рентгеновата ми снимка има много сенки, и аз съм учил в училище, което ме е отблъсквало и привличало, приобщавало към едни знания, отстранявало от други; и аз съм живял в общество, в което много пъти реалното е било в противоречие с идеалното и мечтаното. С други думи и аз съм продукт на естествения възпитателен компромис между това, което трябва да бъде, и това, което е. Вършил съм малки подлости в живота си, с желанието да избегна големите. Искал съм да казвам истината в очите, но съм отлагал изказването си за друг път. Обичам безстрашието у другите, но често пъти съм смятал, че то е достатъчно. Говоря за любов към природата, но съм засадил дръвчета само в нашия двор. Обичам кучетата, но съм удрял моето. Обичам ги, но все пак ме е страх от тях, защото са ме хапали. Говоря за чистота в любовта, но съм разказвал доста "неприлични" анекдоти. Това е. От такава личност не може да се очакват особени педагогически прозрения, сигурно е, че и тя е между виновниците за убийството на Моцарт.

Когато завършвам тези страници, заплахата светът да се изтреби и да няма повече бъдеще отново е надвиснала над всички краища на планетата. Тя присъствува във въздуха, в напрежението на ефира, кара ни да се взираме с безпокойство и мъка към децата, които играят вън. Какво ли ги очаква? Кой от тях ще назове честта и кой позора, и кой смъртта? Може би, ако човечеството се самоунищожи, това ще бъде участта, която заслужава, то е било като жалкия Шекспиров актьор, който се пъчи на сцената и за когото няма да се чуе никога нищо повече.

Не! Почакайте! Има едно нещо, което винаги ще противоречи на тази мъдрост на финала. Това са децата. Кой ще дръзне да каже, че те с нещо са заслужили апокалипсиса. Кой?

Ако ние възрастните съумеем да проявим малко мъдра воля и запазим света читав за децата, това ще бъде най-добрият педагогичен акт, на който сме способни.