Убийството на моцарт георги Данаилов

        Винаги когато се спори за ролята на възпитанието и наследствеността, тези, които обичат да дават предпочитание на генетичното, имат един съкрушителен аргумент - децата чудо! Възпитание, възпитание, но достатъчно е да се спомене за четиригодишния Моцарт или седемгодишния Менухим и всичко отначало!

Без съмнение въпросът е крайно интересен. Талантът е факт, децата чудо - също, но има още един важен факт, че "възрастните чудо" са по-малък брой от децата чудо. Другояче казано, тези, които са проявявали забележителни дарби в детството си, са повече от онези, които са успели да съхранят и развият таланта си.

По време на моето детство по екраните шествуваше един малък диригент и актьор, който смайваше всичко живо. Неговото име е Роберто Бенци. Много години по-късно го чухме да дирижира нашата филхармония. Спомням си трепета, с който отидох на концерта, и неясното неудовлетворение, с което си излизах. Всичко беше много добре, само че на подиума вече не стоеше чудо, а един вещ диригент, който с нищо не превъзхождаше повечето от известните си колеги. Той не успя да стане нито Фуртвенглер, нито Тосканини, нито Караян.

С малки изключения трогателно милите седемгодишни цигулари и пианисти, които ни вълнуваха с белите си ризки, жаба и къси панталонки, не станаха дори посредствени цигулари, не издържаха и не можаха да потвърдят Руджиеро Ричи и Васко Абаджиев.

Шърли Темпъл, Джеки Куган и Мики Руни не запазиха славата си от детските години.

Един от създателите на кибернетиката, Уилям Рос Ешби, посвети цяла статия на таланта от гледището на новата наука и понеже според нейните представи мисловната дейност е процес на обработване на придобита информация, Ешби стига до извода, че талантът не може да бъде нещо друго освен богата информация. Спомням си, че когато прочетох неговата статия, бях малко изненадан или не я разбрах добре, или има нещо объркано, защото, мислех си, че все пак богатата информация трябва да се преработи от мозъка, за да се стигне до новата идея и че от тази способност на мозъка зависи и талантът на човека. Но Рос Ешби е голям учен и може би не иска да изпада в тавтология, като обяснява таланта, едно неясно нещо, чрез способност, друго неопределено нещо. Добре, но също толкова неудобно е да се обясни талантът без информация. За да смяташ, трябва да знаеш цифрите - как ще събереш седем и пет, ако можеш да броиш само до десет. Онези туземци от Южна Америка, които броят едно, две и оттам нататък всичко е "много", сигурно не притежават никакъв талант за умножение.

Това, което се нарича наблюдателност и е характерно качество за таланта на учения, писателя, художника и криминалния инспектор, сигурно има много общо с количеството информация, приета за единица време от окръжаващия ни свят. Разказват, че по време на някакво пътешествие с приятели Оноре дьо Балзак непрекъснато дремал, а по-късно, когато решили всеки един да опише гледката от каретата, Балзак естествено сторил това най-добре от всички, и то с удивителни подробности. Значи той е получил повече битове информация от приятелите си. Възможно е, но все пак, защо е получил повече, като е гледал по-малко? Учените, които се занимават с тайнствата на човешката памет, смятат, че всичко веднъж видяно е запаметено, а непосредствено след това следва забравянето, което не означава загубване, а по-скоро потъване на информацията нейде в дебрите на мозъка. Така в будната памет на човека остава само малка част от получената информация. Ако това е вярно, може да предположим, че тази "малка част" у великия писател е значително по-голяма, отколкото при останалите хора. Има и друго възможно обяснение. Поначало в главата на Балзак има достатъчно много информация за всички гледки, тя е просто енциклопедия на гледките и един или два погледа са достатъчни, за да се "класира" и новото възприятие. Така опитен ботаник би определил класа и вида на едно цвете, което вижда за първи път в живота си.

Връзката между таланта и количеството информация не може да се отрече, но тогава какво са децата чудо? Как Моцарт е получил за две-три години от раждането си такава музикална информация, че да изумява света? Дали не я е получил по наследство? Всички в неговия род са се занимавали с музика и ето, накрая на бял свят се появява изключителната комбинация от наследствени качества и условия - ражда се Волфганг Амадеус, готов музикант. Той носи музиката в себе си и живее всред нея. И тук има нещо забележително, което не мога да си обясня. Аз не знам случай потомците на музикален гений да са надминали баща си или дядо си. Нито синът на Моцарт, нито синовете и внуците на Йохан Себастиан Бах, нито децата на Вагнер. Дали природата се грижи светът да не се насели с гении, или пък генетичната комбинация, която води до появата на изключителна личност, е толкова рядка, че вероятността да се прояви отново в поколенията е нищожна? Не знам. Но, достатъчно теория.

Истинските деца чудо са винаги по-малко от обявените деца чудо. Произвежда ги в подобен ранг умиленото ни въображение, недовиждащата родителска обич и амбиции, а заедно с тях невнимателните и лишени от психологичен усет учители. Вредата от подобни грешки в "прогнозирането" е повече от жестока, тъй като, щом едно дете е изключение, то изисква изключителни грижи, а те най-често означават лишаване от детство. Знае се как Станиславски определя "формулата" на успеха в изкуството. Два процента талант и деветдесет и осем труд. И започва недоразумението. Двата процента са малка величина, но никой не знае как точно да я измери, а без тях трудът се превръща в каторга. Понякога пък мисля, че истинският талант съдържа в себе си трудолюбието, той няма нужда да бъде принуждаван да се труди, той просто не може да прави нищо друго.

За един филм трябваше да се намери четири-петгодишно момченце, което да изпълнява главната роля. Дадохме обявление във вестника и на него се отзоваха не по-малко от двеста майки, които обсадиха с дечицата си киноцентъра. Един бегъл поглед беше достатъчен, за да се убедим, че от всички двеста деца, нямаше повече от десетина, които отговаряха на изискванията. Но не можеше да обидим родителите и решихме да се проведе нещо като конкурс. Помолихме децата да разкажат някоя приказка или стихче, или просто да побеседват с нас и се започна сърцераздирателна история. Пет-шестгодишните се заеха да рецитират стихове едва ли не с философско съдържание, стихове за революционните борби, стихове за социалистическото строителство. Кръв се лееше в тези стихове, загиваха герои, издигаха се язовирни стени. В залата цареше трагична атмосфера, изпълнена с фалшив патос. Повечето декламатори не разбираха дума от това, което се редеше от устата им, но те рецитираха ли, рецитираха с опънати вратлета, стиснати юмручета, изнемогващи от напрежение личица. Забелязали ли сте как в детските хорове някой "детски психолог" е внушил на изпълнителите да клатят глави ту наляво, ту надясно и по този начин да създават впечатление за миловидност? Тук беше точно обратното - драматичност, брате. А навън майките хапеха устни и стискаха палци. Като си помисля колко катастрофален бе резултатът за сто деветдесет и девет семейства, никога не бих желал да се повтаря подобен избор на дете актьор. Тягостна картина, наистина. Но никой ли от нас не е чувал първокласник да рецитира в края на учебната година "Опълченците на Шипка"? И не сме ли му ръкопляскали? На какво ръкопляскаме? На паметта на едно дете или на глупостта на родители и учители, които карат това дете да заучава, без да проумява, да папагалствува, да се преструва, че изпитва вълнение, че преживява епоса, за да получи едно браво.

"Кажи на гостите едно стихотворение и си иди оттатък!" И детето изпълнява. Гостите казват браво! Но понеже то не иска да си отиде оттатък, започва веднага второ стихотворение. Гостите казват по-омърлушено браво. Детето обаче не иска да спре, то е суетно като всички нас, обича да прави впечатление и започва да ни отегчава със стихоизлиянията си. Най-накрая детето получудо е изгонено в другата стая. То е мрачно от тази първа среща с публиката, не е оценено по достойнства и започва да замерва вратата с кубчета и книжки със стихове. Сега вече рискува да получи един шамар като отплата за цялото му изкуство.

Разбира се, тези случаи не са чак толкова страшни. Трагедията се получава, когато детето наистина проявява качества, които лесно могат да минат за дарби в очите на тези, които го обичат. Нито ранното писане на стихове, нито пристрастяването към някой музикален инструмент, нито серията рисунки, които то майстори с часове, без да захвърли блокчето, са сигурен залог за бъдещото развитие. Често те са само плод на усърдно подражание, а в тази област детето е ненадминат майстор. В подобни случаи недоверието е по-мъдро от преклонението.

Ами ако се пропуснат златни възможности? Ако от много съмнения се убие една дарба? И започват поучителните примери: бащата на Лист го е биел, но го е направил Лист. Бах също налагал децата си, за да свирят: "Вижте, колко пръсти имам на ръцете си? - питал той. - Десет! А вие? И вие десет. Как тогава аз мога да го изсвиря, а вие - не!" Бой!.. Бончо Бочев беше диктатор, но създаде "Бодра смяна"!

Всичко това е вярно, но има и други примери. Не съм чул човек да изсвири по-майсторски първия концерт на Паганини от Васко Абаджиев. Двойните му флажолети звучаха поразяващо чисто, сякаш не цигулка, а две вълшебни флейти си пригласяха. Но детето чудо Васко Абаджиев, когато стана възрастен, си играеше на детски игри, създаваше хиляди неприятности на диригентите, предлагаше да се надбягва с тях, за да се качи на подиума, капризничеше по детски, с една дума, беше инфантилен с доста болестни нарушения на личността. Неизживяното детство си отмъщаваше, то и погуби забележителния виртуоз. Той се пресити от цигулката и я изостави, без да има с какво да я замести. Ако човек внимателно надникне в живота на много от бившите деца чудо, ще открие там и незадоволство, и неврози, и нещастие. Тогава без да искаш си припомнящ анекдота за концерт-майстора, който свирел чудесно, но непрекъснато гримасничел и въртял главата си на една страна. Веднъж някакъв гост-диригент, обезпокоен, го попитал: какво става, да не би да му е лошо? Отначало цигуларят упорито отричал, докато накрая под секрет му признал, че въобще не може да понася музиката.

Изключителният талант се манифестира тъй ярко, покъртително, че при едни естествени, спокойни условия за неговата изява трудно може да бъде потиснат. Когато наблюдавам как носачите мъкнат пиано на четвъртия етаж, как край тях разтревожено и възбудено се върти амбициозната майка и как после по четвърт час на ден от техния апартамент долитат унили тонове, месец, два и заглъхнат, си спомням, че Франц Шуберт никога не е притежавал собствено пиано, че дванадесетгодишният Бетовен е свирел с дълбоко наранена ръка на органа и по клавиатурите е текло кръв и гной. Нито мизерията, нито непрекъснатите неуспехи, нито убийствените критики са успели да изтръгнат четката от ръката на Ван Гог.

Ранното проявяване на дарбата съвсем не е задължително. Повечето гении са били обикновени деца, понякога буйни, понякога странни, но често пъти с нищо не са подсказвали изключителните си заложби. Такъв е бил Айнщайн - в училище нищо особено. Такъв е бил Оствалд - напускането му на университета поради слаб успех висяло на косъм. В семейството на Нилс и Харалд Бор, семейство, в което бащата е известен учен физиолог, всички са смятали, че Харалд показва повече обещаващи качества от Нилс. Наистина той става забележителен математик, но геният е все пак братът. Дори мога да кажа, че биографите на забележителните личности предубедено търсят в тяхното детство изключителни прояви, изхождайки винаги от онова, което възрастният е постигнал.

Гениалните деца са толкова малко, че едва ли си струва да се занимава човек по-обстойно с тяхното развитие. Но децата чудо могат да ни поучат. Тъжната съдба на много от тях е неоспоримо доказателство, че неизживяното детство е пагубно за личността. Някъде в щатите все още съществува "детето чудо" Роберт Фишер. Докато беше дете, той играеше само шах, сега вече не знае какво да играе.

Жаждата децата ни да се реализират по-пълно от нас самите е естествена. Честно казано, едва ли има родители, които макар и плахо, макар и тайно от самите себе си, не мечтаят за чудото, не го дебнат във всяка по-самобитна проява на рожбата си. Ако следите по-внимателно радиопредаванията, ще видите колко много родители обсипват редакцията с писма, изпълнени с находчиви, оригинални и духовити изказвания на техните дечица.

Какво значи същество - попита Филип.

Всяко нещо, което съществува, се нарича същество - отговори баща му, който имаше склонност към абстрактните отговори.

Какво значи същество? - попита Филип.

Бащата разбра, че първоначалният му отговор не е бил достатъчно точен, и се обърка. Но Филип му обясни:

Съществата - съществуват, а веществата - веществуват!

Добре, че баща му има чувство за хумор и няма много време да се занимава с децата си, защото не е изключено той да насочи сина си към гносеологията.

Всеки творчески акт на детето заслужава насърчение, но преувеличаването на неговата стойност води до плачевни резултати. Да се създава излишно самочувствие е точно толкова вредно, колкото да се отнема всякакво самочувствие. Всички интервюта с деца актьори, деца музиканти, деца поети, колкото и да са привлекателни и приятни за зрители и слушатели, ми изглеждат противопоказни. Вслушайте се в тях и ще се убедите, че те изобилствуват със заучени фрази, нелепо подражание на забележителни възрастни събеседници. Малкият интервюиран сериозно очаква да му се зададе въпроса "Какви са вашите бъдещи творчески планове?" и е готов да отговори, че има намерение да продължи да се снима в киното, ако, разбира се, му попадне подходящ сценарий.

По своята същност детството е наситено с творчество. То е свързано с откриване и опознаване на света, с опити да се преодолее нещо от него или да се пригодиш към него. Всяка детска игра е творчество и откривателство, да се внасят в нея елементи, които ние, възрастните, намираме за по-ценни, е опасна и тънка работа. Детето чудо не може да бъде цел на възпитанието, защото самото дете винаги е чудо.

        Природата избяга далече от децата, ние я прогонихме и сега жалко се опитваме да я върнем обратно. Сега сме изпълнени с носталгия и създаваме комитети. Но тя няма скоро да дойде пак. Обикаляме планините ни, горите ни, реките ни и разбираме, че няма такива намерения. Свила се е, ошутена, омърлушена, окастрена. Реките ни текат мътни, потоците едва пъплят. Дунава е по-мръсен от всякога, Места е боядисана в оловно-кафяво, Искъра е безжизнен и зловонен. Пресъхват извори, оредяха горите. В Родопите може да срещнете много плешиви хълмове с безброй стърчащи пънове. Как през последните столетия хората успяха толкова да се заслепят, че да обявят война на горите и тревите, на животните и птиците! Стореното е сторено, вайкането е безсмислено. Трябва да се спасява каквото може. Но друга угроза, не по-малко опасна, е надвиснала над децата ни. Те се раждат в бетон, растат в бетонно обкръжение, играят по каменни и циментови стълбища, входове и тротоари. Не смеят да стъпят върху тревата, тя и без това е оскъдна, шугава, опасана с тел. Нямат едно дърво, където да се покатерят, един храсталак, където да скрият скъпоценностите си. Повечето училищни дворове са асфалтирани, гладки, равни, студени. Градското дете, панелното дете е жестоко ощетено, то е загубило връзката с първичното, то не познава песните на славея, не е виждало живо агънце, коза, теленце. Спомням си едно момченце, което за пръв път през живота си видя пуяк на шест години, и му каза: "Ей, петел такъв!" Какво от това, че интелектуалните способности на съвременните деца са станали по-големи, когато те не могат да ги използуват, за да учат от природата, а трябва да учат правилници за движение по улиците и пътищата!

Градското дете живее в стерилна обстановка. Психолози и педагози се събират на конгреси "Детето и града", уточняват и подреждат в таблици вредните въздействия на големия град. Но колкото по-очевидни са бедите, толкова повече израстват пред очите ни панелите. А заместителите не помагат, никакви паркчета с хилава растителност, никакви езерца, фонтанчета и шадраванчета. Ерзацът си е ерзац. Само на двадесет метра от него летят автомобилите и се стелят отровни облаци. Небето е мътно, пазач с бастун и червена лента подвиква, той пази имитацията от децата, помагат му и предупредителните надписи, които надничат от всеки ъгъл. Дори Витоша, красивата Витоша, вече заприлича на картонен театрален декор, който трябва да не докосваш, за да не се разпадне. Пък и нея детето може да посети по рядко благоволение на родителите и по запланувано природолюбие у учителите.

А ако нашето дете има веднъж щастието да се озове в неподправената, първобитна, чиста по чудо природа, наблюдавайте каква магия се извършва пред очите ни. Как пощръклява от възторг малкото човече, как се понася по ливадите като отвързано куче, как клечи при всяко цвете и как накрая от много вълнения и възторзи вдига температура!

Какво предлагаме на нашите деца? Двадесет дни в годината на море. С карти в почивната станция или в частните квартири на Созопол, Несебър и крайбрежните села. Градското море на Варна и Бургас, поевропейченото, красиво подредено и акуратно асфалтирано крайморие на Златните пясъци и Слънчев бряг, цивилизовано с електрокарни влакчета, стотици автомобили, автобуси, паркинги. Чадъри, под които лежат изнервени родители и винаги за нещо бързат. Или закъсняват за стола, или тичат предварително да се наредят на опашка. Всички тук са дошли да отдъхнат на свобода, а са по-ограничени отвсякога. Това не е морето за децата.

От години насам морското пребиваване на стотици хиляди хора се е превърнало в източник на неврози, в масово печене, масово настъпване, масово засипване на устата и очите с пясък. "Излез от водата! Излез от водата! Чуваш ли, Стефане! Петко-о-о!" Свирка на спасителите. Черно знаме - смъртна опасност! Крясък на гларуси, слънчеви изгаряния, локакортени, благи мехлеми, сламени шапки, летни детски диарии. Това е морето. Ако някой си представя, че там общува с природата, той е фантаст. Там човек общува с всички довлечени от него остатъци от цивилизацията, морето е единственото излишно нещо.

А детето иска да остане само, водата да плиска краката му, то да пристъпва и отстъпва пред приближаващата се вълна, да я изчака да се разбие с бяла пяна и да хукне във весела уплаха към брега. То иска да се заглежда във водораслите, да изучава раковините, да си говори с раците и рибите, да си въобразява, че е Робинзон Крузо, да строи пясъчни крепости и да ги брани от вълните. Какъв ти Робинзон Крузо! Публиката е навсякъде, на всеки квадратен метър проснати крака, хавлии, мокри гащи, сухи гащи. Дебелачка подтичва и прегазва пясъчната крепост, рибите и раците никакви не се виждат, нито едно кътче от този бряг не е твое и морето вече не е голям и страшен приятел, то е само много вода и нищо друго.

Когато не си на плажа, трябва да се оправяш в стаята с четири легла, поставени така, че между тях не може да се минава. Къщата, която обитаваш, почти довършена или недовършена, се е надула по шевовете, защото е побрала тридесет души и от тези тридесет души има поне едно дете, което плаче в невъобразим регистър, поне едно, което бият, поне едно, което има разстройство, поне едно, което играе на топка под прозореца ти, поне един от съжителите има касетофон и го пуска издевателски високо, за да се чуе по-добре Мама Леоне. С разни военни хитрости, дебнене и подслушване можеш да се добереш до тоалетната. Хазаинът те гледа мрачно, когато му поискаш ключа от банята, и още по-мрачно си ляга да спи в мазето.

Всичко това се нарича курорт и думата произлиза от кура, което означава лечение. Лечебното в цялата тази история е, че човек неочаквано започва да изпитва носталгия към милата София, заобиква отново работата си, копнее да си отдъхне, като застане на работното си място, и си спомня с умиление за началника си. А децата - децата изкарват едно повръщане, два-три дни с температура, две-три плесници на плажа, но все пак са щастливи, защото са сменили обстановката и са изживели нови неподозирани емоции.

Разривът на съвременния човек с природата е толкова дълбок, че тя започва да му действува алергично. Това не е метафора! Никога не е имало толкова сенна хрема, толкова алергични изриви по бялата полусинтетична човешка кожа, толкова астми, бронхити, гастрити, толкова много алергозани, хистамини и сандостени!

Ако все още ни е мило душевното и физическо здраве на децата ни, трябва да кажем стига! Трябва да си възвърнем природата. Стига с нейното технологизиране, стига сме я обработвали с химикали, стига сме я опушвали. опрашвали и превръщали в отходно място. Сент-Джорджи, биологът и химикът, предупреждаваше - или ще се самоунищожим от постиженията на разума, или ще се самоотровим от отпадъците на самата цивилизация. Ние си правим оглушки. Нали Сиятъл, индианският вожд, още преди сто и петдесет години предупреди американците. Един ден Земята ще ни унищожи, един ден, когато се мислим на върха на могъществото си, ще загинем неочаквано и безвъзвратно, защото не знаем как да се отнасяме с тревата, върху която стъпваме, с водата, която пием, с дивеча, който изтребваме, с въздуха, който дишаме. Американците кръстиха един град на неговото име и сто и петдесет години не му повярваха. А той завършваше своето послание с думите: "Ще видим!"

Не бива да чакаме, за да видим. Вече никакви технократски и псевдоикономически мъдрувания не трябва да ни подлъгват да продължаваме това цивилизовано варварство. Впрочем, защо да обиждаме варварите? Казват, че в праисторически времена всред някои от тях съществувал неписан закон: който посегне без нужда на едно дърво и го нарани, разпаря му се корема, измъкват му се червата и с тях се опасва раненото място.

Да се откъснеш от природата, това значи да загубиш сетивата си. Прогресивно да ослепяваш и оглушаваш, все по-малко да знаеш за живота и още по-малко за смъртта. Човекът е част от природата, той не може да проникне в тайните на собственото си съществуване без нея, не може да приеме отсъствието на висш смисъл във вселената, не може да разбере, че по своята същност природата е безбожна, че стремежът към безсмъртие е нейна велика измама, с която тя поддържа живота. Природата е направила човека атеист, тя го е научила да се откаже от висши сили и да разчита на своите. Идеята, че еволюцията е откъсване и надмогване на природата, че човекът ще въведе неин заместител и ще се понесе с него навред във вселената, ще замени несъвършените си органи с вечни от синтетична материя, е един от митовете на научния прогрес. Да вървят по дяволите онези писатели фантасти, които се опитват да ни представят бъдещето като електронен живот в транзисторно обкръжение. Те не заслужават нищо друго, освен да бъдат затворени в света, създаден според собственото им въображение. Дори и някога да се създаде техническо безсмъртие, това ще бъде най-скучното изобретение на човека. Аз се надявам, че все пак времето и природата няма да позволят такава щуротия. Радвам се, че съм смъртен, защото безсмъртните киборги няма да има на какво да се радват. Всяка радост съществува, защото съществува смъртта. Когато мигът спре, той престава да бъде прекрасен. А смъртта съществува, защото съществува природата. Тя я иска за всяка мушица, за всеки кълн, тя я иска и за хората, и за себе си. Само нашата мания за величие може да допусне, че човекът ще надживее природата. Защо да си правим илюзии, най-вероятно един ден животът ще изчезне от лицето на земята, той би трябвало да изчезне и от вселената. Панвселенският оптимизъм е разновидност на вярата в задгробния живот. Съвременната наука засега поне ни дава основания да твърдим това. Галактиките се разбягват и отдалечават една от друга. Слънцата бавно гаснат, за да се разпръснат. Ще дойде време, когато материята отново ще се събере в своето първично неутронно яйце, може би то отново ще се взриви, отново ще се създадат слънца, отново нейде ще се появи живот. Но памет за нашия няма да има. Човечеството ще загине и никой няма да присъствува на неговото погребение, никой няма да произнесе "но жизнь бесконечная". Няма да има некролози и читатели също. Това не е трагедия. Трагичното винаги почива на недоразумение, на неразбирателство, на заблуда. "Величието на човека - беше казал Блез Паскал - е в това, че той знае, че природата го смазва, докато тя не знаеше нищо!"

Разбира се, краят изглежда толкова отдалечен във времето, че размишленията на подобна тема са почти неразрешен скок на мисълта. Един реквием за естествената смърт на нашата планета е претенциозна нелепост, но опасенията за нейната преждевременна гибел не са черногледство.

Трогателна е гледката, когато ги видим на някой баир да копаят дупки за малки настръхнали борчета, и пълна подигравка с техния труд е, че долу по шосето минават един след друг камиони, натоварени с трупи, по-точно трупове на великолепни дървета, които отиват, за да правим амбалажна хартия!

Няма нужда да се възпитава обич към природата, просто на децата трябва да се създаде възможността да общуват с нея. Те обичат цветята и дърветата, птиците и животните. Здравото, възпитано без страх дете не се плаши и от най-опасните и от най-внушителните зверове, то изпитва дълбока симпатия към всяко малко животно, няма значение дали то е куче, или коте, жабче или дори змийче. Тази симпатия е вродена, тя не е само добро любопитство към всичко живо, което вече е заложба за нравствена добродетел. Защо като деца толкова много обичаме зоологическата градина, защо с часове седяхме пред клетките на маймуните, сърните и елените, слона и бизоните и защо като възрастни интересът ни се загубва? Наистина ли развитието на модерния човек е постепенно късане на връзките с първичното и естеството.Отчуждаването не съществува само между хората, то настъпва и между човека и природата. Закърняват и изсъхват жилите, които са ни свързали със земята, корените гният, дървото е смукало алчно от нейните сокове, пораснало е високо, но става все по-хилаво и неустойчиво, то очаква смерча, който ще го изтръгне от изтощената земя и ще го запокити в нищото.

Но нали същите тези деца, за които настояваме, че обичат всичко живо, понякога измъчват животните, убиват ги, бесят котки, режат им дори главите. Така е, трябва да го признаем, но това означава, че те са притаили у себе си омраза и тя не е към животните, а към хората. Животните са по-беззащитни и могат да я изпитат по-безнаказано. Във всички случаи освен при уродствата детският садизъм е вследствие на садизма на възрастните към децата.

А прастарият ловен инстинкт, а ловецът прародител, нали и той съществува у човека? Да, естествено, но този инстинкт не е задоволявал комплекси, а нужди. И днес ловецът ескимос или бушмен не изпитва удоволствие от факта на убийството, а се радва, че ще задоволи глада си. Трябва да се направи разлика между тези деца, които с точен удар на прашката повалят птиче от клоните на дървото и онези, които малтретират и убиват едно още сляпо кученце. Едните преследват плячка, която не се оставя в ръцете им. Ловкостта и точният прицел определят успеха, а другите посягат, хващат и задоволяват болестни състояния на духа. И все пак, ако едно дете не се засити бързо на ловджийските си страсти и продължава системно да преследва и убива птички, трябва да бъде под око, в повечето случаи ще се окаже, че нещо в неговия живот не е в ред.

Ловът за забавление ми е противен, ловът заради самото убийство е в най-добрия случай атавистично преживяване, някой го нарича варварство, а фактът, че той винаги е бил привилегия на крале и господари, не придава към неговото благородство. Защитниците на лова за удоволствие ни обвиняват, че лицемерим, че любовта към животните е фалшива. Те са мили същества нали, но вие не се отказвате да ядете агнешко месо? Няма по-миловидно животинче от агънцето и сърничката. Щом искате да сте последователни, или пълно вегетарианство, или никакви сълзливи апели за защита на животните! Тези възражения са справедливи при пълно приближение, но недоразумението все пак се открива. Най-напред не може да се прокарва никаква разлика между живите същества и въпросът кое е "по-морално" - да се ядат растения или животни - няма точен смисъл. В природата съществува основен закон и той поддържа нейното равновесие. Същност на самия живот е да се унищожи живот, за да се поддържа друг. Вълкът не е престъпник, защото убива, за да се нахрани, ловецът не е престъпник, когато убива със същата цел. Понятието хищничество е пълно недоразумение, защото, ако вълците не се хранеха с елените, те щяха да унищожат тревата на тундрата и да загинат изцяло. Ескимосите не могат да бъдат вегетарианци, тъй като природата не им го позволява, те са принудени да бъдат риболовци и ловци на тюлени. Ако се проследява докрай подобна логика, трябва да започнем да обсъждаме дали да се борим с болестите? И микробите, горките, и те са живи същества. Тези разсъждения обаче не помагат да оправдаят убийството за удоволствие. Ето защо касапинът е невинен, а ловецът, който застрелва някой кос, за да изпробва прицела си - не.

Аз съм съвършено убеден, че дълбоко в детската природа съществува искрена симпатия и закрилничество към живите същества. Общуването на децата с животните е благотворно, дори за предпочитане от общуването с определени хора. Желанието да нахраниш зиме птиците, да оставиш трохи за гълъбите на прозореца, да имаш животно за другар в детската възраст е нещо прекрасно. В това отношение има написани превъзходни книги и те се по-добри четива за децата от много морализаторски съчинения.

Конрад Лоренц описва забавен случай с един черен нюфаундлендски пес, който се държал като настойник на едно малко момченце. То взимало уроци по чужд език и кучето присъствувало на неговите занимания, но щом учителят започнел да прекалява с наставленията си, щом урокът се проточвал повече, отколкото нюфаундлендът смятал за необходимо, той започнал тихо да ръмжи, което означавало "Хайде, стига педагогика!" Преподавателят благоразумно се оттеглял.

Няма да забравя как едно тригодишно момиченце, високо три педи, щом зърнеше на улицата грамадния санбернар Бари, се втурваше неудържимо към него. Вайканията и уплашените възгласи на възрастните не го спираха. Прегръщаше кучето през врата, увисваше на него и повтаряше:

Ох, на кака милото, ох, на кака сладкото!

Кучето се разтапяше от любезност и тихичко скимтеше. Никога преди момиченцето не беше виждало Бари, не беше виждало изобщо такова голямо куче и въпреки това непогрешимият му детски инстинкт му казваше, че среща приятел, а не звяр. Бари пък безпогрешно открива децата, които изпитват страх и ужас от него. Той се спира на няколко крачки от тях и почва възмутено да ги лае. Как можеш да се страхуваш от мене!

Сигурна проверка за психическото състояние на едно дете е отношението му към кучетата. Щом то тръгне без страх към тях, можем да бъдем спокойни за душевното му здраве. Бои ли се, дърпа ли се, крие ли се зад баща си, работата е ясна, страхът е бил възпитател в неговия живот.

Много неща ме карат да мисля, че някъде на определено стъпало на жизнената еволюция се е появило благоразположението и закрилата към децата животни и че тя се намира в основата на още един от човешките нравствени принципи - покровителството на невръстното.