Убийството на моцарт георги Данаилов

Семейството, мама и татко, баба и дядо, братчетата, сестричетата, оттук започва всичко и сметките, че това начало може да бъде преотстъпено на обществото, са криви. Детето има нужда не само от храна, сухи пелени, нови дрешки, къпане и изпиране, то иска нежност и любов, майчина ласка и гласа на татко.

Поговорката, че едно дете трябва да се гали само докато спи, важи само ако приемем, че възпитанието трябва да превърне детето в същество, което преди всичко не създава затруднения на родителите. И доколкото всеки един от нас трудно може да се раздели с подобно схващане, ние прилагаме идеята частично. В това се крие и първият източник на недоразумения, първият провал във възпитателната ни система.

Нощ. Татко и мама са уморени. Татко е изпил няколко чаши вино, мама е работила целия ден и цялата вечер, мила е чиниите, прала е пелените ми. Сега и двамата спят. Но ето че аз реввам в кошчето. Причините не са ми ясни, просто искам да ми се обърне внимание, да вземат и ме поносят. Мама се събужда, сяда на леглото и започва да ме люшка: "Нани, нани, нани-на, нани, нани, нани-на!" Чудесно! Обърнато ми е внимание. Макар и не напълно, аз съм доволен. Но мама си въобразява, че съм заспал. Тя ме оставя, завива се и затваря очи. Тогава аз отново се ококорвам. Тихо е. Никакво полюшване. Изоставен съм. И отново рев!

Казах ти да не му обръщаш внимание! - това е баща ми.

Щом чувам неговия обичан глас, аз удвоявам усилията си. Не знам какво значи време и пространство, не съм разбрал, че през нощта трябва да се спи, не проумявам какво значи "другите са уморени". Щом съм чул татковия глас, започвам да го викам, да се вайкам, да се оплаквам. Той е толкова близо, а не идва. Защо друг път идва, а сега - не? Значи не го викам достатъчно настойчиво. И аз ставам толкова настойчив, че татко не издържа, казва, че съм ужасно дете, нахлузва си в тъмното чехлите наопаки и идва при кошчето. Той ме вдига на ръце и започва да ме носи. Млъквам. Усещам ръцете му, хубаво ми е. Но на него ужасно му се спи и той дебне дали съм се унесъл. Бавно, внимателно, съвсем тихо ме поставя в кошчето. Изведнъж усещам промяната. Няма го баща ми, няма я топлината на прегръдката и отново напомням за себе си. Сега идва ред на мама. После пак на татко. Но този път той променя тактиката, започва да ме люлее все по-силно. Гледай ти! Той изведнъж започва да се върти в кръг. Помислил си е, че ако ми се завие свят, аз по-бързо ще заспя. Така ли? Хоп... аз повръщам и му изцапвам пижамата. Веднъж завинаги той решава, че аз съм отвратително дете, дете-наказание. Оставя ме в люлката. "Реви колкото си щеш!" И аз рева, рева, докато имам сили и дъх. Мама не издържа, кани се да стане, но баща ми е изведнъж строг и принципен:

Най-накрая аз заспивам. Утре вечер ще ви повторя номера. Но от цялото нощно приключение не разбирам едно нещо. Кога тези хора, баща ми и майка ми, ме милват и люлеят, и се радват на това, и кога не. Има нещо абсурдно в този свят. Аз съм бъдещ екзистенциалист.

Първото несъответствие в моето възпитание се появява, когато баща ми и майка ми не са последователни в отношенията си с мен. Веднъж те се отзовават на моите призиви за общуване, веднъж - не. Ако те имат силата и нервите да не ми обръщат внимание няколко нощи поред, навярно ще свикна, ще се примиря. Ще разбера, че просто ги няма, и толкова. Но те трябва да решат или винаги ще ми обръщат внимание, или само когато според тях, а не според мене, трябва да правят това.
        Трагедията ни е взаимна. Ако те идват при мене, когато аз искам, ще бъда щастливо бебе, а те изтерзани родители, ако идват само в определени часове, тогава те ще разполагат с времето си, но върху моята личност ще бъде извършен първият акт на насилие. Все пак аз ще свикна с някакъв порядък на щастие. Лошото е, че те правят ту едното, ту другото, аз не разбирам тази анархия в нежността им и изведнъж се оказвам нервозно бебе.

Мненията не са единни. Тези, които виждат като цел на възпитанието преди всичко спокойствието на родителите и като негов идеал кроткото, "дисциплинираното" бебе, бебето спазващо режима, бебето-удоволствие да бъде отглеждано, предлагат своя схема: хранене в точно определен час, точно определено количество храна, къпане в точно определен час, забавления точно в определен час. С други думи, създава се едно разписание, което, ако се съблюдава строго, ще доведе до добри резултати.

Други пък защитават "свободата на бебето". Това като че ли звучи комично, но не е лишено от психологични и физиологични предпоставки. Детето трябва да яде тогава, когато е гладно, да яде толкова, колкото поиска, то трябва да получава нежност винаги, когато я желае, или откровено казано, почти непрестанно. Безпорядъкът, който може да се очаква при такова отношение към детето, не бива да ни безпокои. Бебето само и скоро регулира своя режим на хранене и сън и живее в атмосфера на емоционална задоволеност, условие извънредно важно за развитието на неговото физическо и душевно здраве.

За съжаление възпитанието винаги е изтъкано от противоречия между възгледи и възможности. "Свободата" на бебето означава заробване на родителите и най-много, разбира се, на майката. Тя трябва непрекъснато да бъде на негово разположение. Това пълно посвещаване има свои преимущества, защото дълбоко задоволявало майчинските чувства. Възможно е, но, струва ми се, че тук се промъква една "педагогическа идеализация". Задълженията на майката не свършват с бебето. Остава още толкова много - домакинството, другите деца, старите... Нали след съответния отпуск жената майка трябва да се заеме и със своята професия. Тогава? Тогава неизбежно ще се появат компромисите и те винаги ще се отразят зле на детето.

Въпросът е важен, дори съдбоносен. Невежество и безотговорност е да се мисли, че през първата година детето може да се отглежда между другото. Науката доказа, че първата година от живота на детето е решаваща за неговото развитие. Уви, тя доказа, че и втората, и третата са също така решаващи, по същество цялото ранно детство е решаващо. Тогава кога майчиното присъствие и грижи могат да бъдат заменени без ущърб за децата. Никога. Но това "никога" е само романтика и дори изглежда назадничаво. Истината е, че обществото има нужда от жената не само като майка на децата си. Истината е, че и жената има нужда от своя професия и осъществяване като личност вън от семейството. А за онези жени, които твърдят, че биха били напълно задоволени, ако се занимават единствено с отглеждане на децата си, мисля, че не са искрени или просто настояват за една възможност, защото не им е напълно предоставена.

Така или иначе минава година, в някои случаи и две и мама трябва да тръгне на работа, това е действителността, останалото е риторика. Няма друга алтернатива - или баба, или ясли! Еднакво опасни в повечето случаи.

Колкото и добре обзаведени, колкото и населени със съвестни, предани, културни гледачки на децата, не вярвам, че яслите могат да заменят дома. Никой не е в състояние да ме убеди, че емоционалният контакт между детето и назначената майка, дори при идеалния случай, е равносилен на връзката с онази, която е дала живот.

Яслите съществуват. Условията в тях ще се подобряват. Без тях няма да минем. Но все пак те си остават неизбежен компромис. С изключение на онези случаи, когато домът изобщо не съществува. Защото има домове, и те съвсем не са малко, където детето се чувствува по-зле, отколкото всякъде другаде. Домове студени, домове без обич, с изнервена, мрачна обстановка, където плесниците и грубостите решават всичко и в отношенията между деца и възрастни, и в отношенията между съпрузите. Те са много по-зла участ за малкото човече от всяка ясла, където поне атмосферата е по-спокойна и дружелюбна.

Друга перспектива са дядо и баба...

Казват, че внуците са обичани повече от собствените деца. Навярно в това има истина. Животът, който си отива, е по-отзивчив към онзи, който току-що се е появил в рода. Любовта, която не сме смогнали да дадем достатъчно на нашите деца, предлагаме на внуците, готови сме дори на излишъци. Когато децата ни са се появили на света, ние все още сме били пълни с амбиции и надежди, все още сме вярвали, че има какво да очакваме за самите себе си, и затова не сме се раздали изцяло на тях. Но сега времето е към своя край, за амбиции не остава сила. Младите имат свой живот и все по-малко нужда от нас. Остават ни внуците.

Драмата е там, че съществуват вече разлики във възгледите и навиците: дядо мисли, че аз ще настина, ако държи отворен прозореца или ако не съм навлечен с два пуловера, а мама говори за чист въздух. Дядо ми купува шоколад, когато получи пенсията си, а мама казва, че съм алергичен и ми излизат пъпки от него. Дядо иска да живее с мене в мир и затова ми угажда, той се страхува да не се оплача от него, а татко се ядосва, че не е строг. Нали чух веднъж, когато мама каза: "Горкият ми баща, вече е започнал да изкуфява!" А после ме попита: "Слуша ли днес дядо си?" Никой не може да ми обясни защо трябва да слушам един изкуфял старец. Те го карат да пази диета, те не му дават да се събира със своите приятели, пенсионерите от кръчмата, те се държат с него почти като с мене, той им вика: "Абе я си гледайте работата!" И аз понякога му викам така. Но дядо е доволен, защото мисли, че аз обичам него повече от мама и татко, те пък понякога подозират, че това е така, и се сърдят. Объркана работа. А всъщност аз трябва да разбера, че дядо ми е просто назначен да ме надзирава осем часа на ден, след това се връща мама и се опитва да поправи неговите възпитателни грешки, после баща ми казва и двамата не сте прави или и двамата сте прави, което пък съвсем не разбирам. Горките ми родители, горкият дядо, те като че ли не знаят какво да ме правят и само чакат някой да се върне в къщи, за да му кажат:

Ти ще видиш, като те дадем в детския дом. Тогава ще слушаш, защото няма да го има дядо ти да му се качваш на главата!

Понякога те наистина изпълняват заплахата. Детският дом за мене се превръща в наказателно заведение, аз не ща и да чуя за него. Не го обичам и какво ли да му обичам.

Ставай! Ставай! Закъсняваме!

А навън е студено и мокро, мръсно. Баща ми се бръсне и едновременно пие кафе. Всички чакат пред тоалетната. Питат: скоро ли ще излезеш? Скоро ли ще излезеш?

- Абе ти не разбираш ли, че закъсняваме.

 И тръгваме. Асансьорът пак не работи. Горе над нас бият лошото дете, то крещи, та се кине. Когато не го бият, баща му и майка му се карат и всичко се чува в нашата баня.
        Ние нямаме кола, а някои водят децата си с кола на детския дом. а пък едно дете го чака всяка вечер шофьор и му отваря вратата. Джапаме през локвите. Стигнахме. Баща ми ме предава, казва ми довиждане, някога дори ме целува по бузата и хуква.

А тук започва една закуска, не ти е работа. Искаш не искаш, ядеш. При дядо аз си закусвах по час и половина, а тука бързат, не могат да чакат. Леличките идват и прибират масите и ти казват: яж бързо, яж бързо! Който яде бързо, е добро дете. Има едно момче, дето всичко си изяжда най-бързо, а после бие другите по главите.

След това ще пеем песнички, ще правим разни полезни гимнастики и ще си играем, но винаги когато другарката каже. Аз искам да си играя, когато аз си искам...

Да, децата не обичат особено много да посещават детските домове. Най-напред, защото те им са предложени едва ли не като наказание, защото там те са оставени значително по-малко на самите себе си, отколкото на дядо, после, защото там те се срещат с множество деца и не могат да бъдат център на вниманието, както са свикнали от къщи, и най-после, защото отлично интуитивно разбират, че детският дом е начин да се разреши семейният проблем, че той е уязвимото място на техните родители, те самите не са радостни, когато са принудени да вземат подобно решение. Децата винаги усещат, че татко и мама са малко гузни, когато сутрин ги повеждат за ръка към приветливата сграда. Колкото и да са внимателни родителите, те не могат да скрият, че се съмняват във възпитанието, което ще получат техните деца заедно с няколко десетки други, съмняват се дали няма да се разболеят, дали ще ги завият, дали... Те дори подпитват детето, очакват някакъв заговор срещу него, очакват, че някой ще прояви немарливост или безгрижие. Тяхната тревога не остава скрита за детската душа. Нищо не може да остане скрито от нея.

И ето че една сутрин аз заявявам, че ме боли глава, много ме боли глава, ужасна работа...
        Дори майка ми да се съмнява, че всичко това е ход против детския дом, пак е обезпокоена. Ами ако не лъжа? Тя просто няма сили да не ми повярва и решава да си остана вкъщи. Аз съм доволен. Дядо отново поема функциите си, той също е доволен, все още струва за нещо. Мама тича на работа, притеснена е, разсеяна е и върти телефона:

- Мина ли му главата?

 - Мина му!

И тя е щастлива. Отдъхва си. Дори й иде да ме разцелува. А после, после ще види какво наказание ще ми друсне.

Като си помислиш колко объркано постъпват родителите с децата си, в каква непонятна последователност се редят нежност и грубост, обич и нерви, откровеност и неискреност, справедливост и несправедливост, можеш да разбереш тъжното признание:

Аз обичам да се разболявам, защото тогава мама и татко са добри с мене!

Защо искаме от едно дете да схваща, че счупената ваза е негова вина? То е карало мотоциклет, възседнало пръчка, пръчката е закачила вазата и тя се е бухнала на земята. Първо, виновен е мотоциклетът или конят, който е много глупав и не е завил както трябва, и, второ... Второ, изразът: ,,Ти знаеш ли колко струва тази ваза" - нищо не означава. Нито мога да знам, нито искам да знам. Наказанието в подобен случай обикновено има само една последица - втората счупена ваза ще бъде укрита. И ако тогава не избухне скандал, ако номерът мине, той ще се превърне в система за сигурност. Естествено, хитростта ми се открива с известно закъснение, и то точно в най-неподходящ момент, точно когато аз съм нарисувал нещо за мама, когато очаквам одобрение и нежност. Тогава ме посреща залп в гърдите:

Ти какво си направил!

Вазата се появява от мрака на миналото. И целият ми алтруистичен опит да дам и аз нещо на мама среща огромно разочарование.

Давността в детството е далече, далече по-кратка. Аз не съм извършил никакво престъпление, защото то е било вчера, а вчера няма нищо общо с мене днес. Но това не влиза в сметката, аз съм изобличен в разсипничество, лъжа, лицемерие... Следващия път, като си помисля за разочарованието, огорчението и несправедливостта, с удоволствие ще счупя нещо, пък нека ме набият пак.

Няма никакъв смисъл - казва Конрад Лоренц - да се накаже едно малко кученце, ако преди половин час е направило петно на килима. То не помни нищо. Може да се действува само в "момента на престъплението".

Малките деца нямат отношение към собствеността, защото смятат, че всичко е тяхно. Но не на шега Бранислав Нушич твърди, че първата дума, която е научил, е "дай". Детето посяга да вземе всичко, което е пред очите му. Представата за чуждо още не съществува. Най-често тя се създава болезнено - взимат му играчката, която не е негова, льжичката, която си е харесало в чужда къща. Но това, че едно нещо му се отнема при едни обстоятелства, а друго му се дава, остава за дълго неясна загадка. Неясен и смътен е изводът, че ако лъжичката бъде мушната в джоба, без никой да види, няма да му я вземат. Обвинението в кражба би било несправедливо. Детето просто взима и най-лошото, което може да му се случи, е да се накара да изпита срам от постъпката си.

Понякога ние принуждаваме децата да дават своите неща, като си въобразяваме, че по този начин се възпитава чувството за другарство и колективизъм. В ранната детска възраст това е безнадеждно начинание. Детето иска да притежава, а не да дава, то не познава радостта от това, да направиш подарък. Още по-трудно то може да разбере защо го заставят да си даде играчката, когато например татко не дава лъскавата си запалка и винаги си я взима обратно. То не прави разлика между стойностите, не схваща, че това е спомен на татко, че е много скъпо, по-скъпо от биберона.

Когато видим, че нашето обичано момченце дава бисквитата си на друго дете, да не се трогваме чак толкова. Повече от вероятно е, че то не иска да я изяде и намира начин да се отърве от нея.

Казват, че само дете вкъщи израства егоист. Аз не вярвам в общовалидността на това твърдение. Едно дете вкъщи е просто по-самотно и по-нещастно! Но сигурно е, че там, където децата са две и родителите отреждат повече внимание на по-малкото и по-беззащитното, настъпва конфликт. По-голямото започва да се чувствува изоставено и ако бащата и майката са несъобразителни, то много скоро ще намрази виновника за неговата ограбена любов. Тази ненавист може да продължи и тогава, когато равенството е възстановено, когато мама и татко се стремят да докажат, че обичат и двамата еднакво. Все едно, ревността е попаднала в дъното на детската душа, тя може да не се осъзнава, но ще се прояви най-неочаквано, по съвсем непредвидим повод. Много усилия ще ни струва да я премахнем.

Макаренко писа: "Детето е рентгенова снимка на семейството." Към това находчиво определение искам само да добавя, че в семейството и никъде другаде най-напред се подготвят и кълнят почти всички асоциални качества на бъдещия член на обществото.

- Кажи, че ме няма вкъщи! - това е татко или мама, няма никакво значение. Този банален пример е типичен и достатъчен да се разбере, че не винаги се казва истината. Кога и защо? Това аз все още не мога да проумея. После постепенно ми става ясно, че лъжата предпазва от известни неудобства, от неприятни усещания.

Аз си играя в леглото с босия си крак, разглеждам пръстите си, те са любопитно зрелище. В това време чувам, че мама идва. Светкавично се завивам и се правя на заспал. Тя обикновено познава, че не спя, но аз за всеки случай си стискам очите. Знам, че тя се ядосва, когато не спя. Защо? Все едно, ядосва се. Ядосва се, когато не си изпивам млекото и го изливам в мивката. Пускам водата отгоре да тече, за да не остане бяло и някой каймак да не се закачи на решетката на канала и да развали цялата работа. След това вече много трудно може да се разбере изпил ли съм го, или не.

Най-лошото е, че понякога мама и татко ужасно се възмущават от моите лъжи, а друг път се очароват от изобретателността ми. Не можеш да ги разбереш. Когато се ядосат, ме наказват: няма да гледам телевизия (те не знаят, че това наказание може да бъде и услуга за мен). Няма да ходя в зоологическата градина. Или най-неочаквано започват да се смеят на моя "номер". "Ела да видиш какво е направил, ела!" И после, ако решат, че съм проявил оригиналност, разказват възторжено хитрините ми на близки и далечни.

Едно дете не може да си наложи волята да заспи, когато по някакъв повод е възбудено. Това не се удава и на възрастните. Нелепо е толкова естествено обстоятелство да предизвиква гнева ни. Подобно е положението и с обеда, и със закуската, и с много други неща. В такива случаи наказанията карат детето да се превърне от спонтанен лъжец в съзнателен. Лъжата става предумишлена, тя се усъвършенствува.

Ние настояваме нашите деца да ни се подчиняват за неща, които отлично знаем, че са полезни и необходими. Работата е, че те не знаят това и нехаят. Да се сърдиш на детето си, че не иска да изпие лъжица рибено масло с отвратителен вкус, е абсурдно. То не преценява доброто като бъдеща перспектива, а като усещане в момента.

Когато нашият син се разболя от шарка, лекарят предложи да му направи инжекция с гамаглобулин. Детето ужасно се разтревожи. Ние, разбира се, бяхме съгласни. За наша изненада, не някой друг, а лекарят, добрият стар лекар, който някъде се изгуби в нашата съвременност, отказа да направи инжекцията. "Всички сме прекарали шарка и без инжекции - каза той. - Не бива да се травматизира едно дете, ако не съществува крайна необходимост." От този миг нататък за нашия син в света нямаше по-добър доктор. Той откри в него единомишленик. Двамата не обичаха инжекциите и това беше достатъчно да се появи истинското доверие и думата на стария лекар да стане закон.
        Да се познава психиката на едно дете, е трудна и объркана работа, но си заслужава всичките ни усилия...
        Петгодишната Маргарита се завърнала важна от първия си урок по чужд език и побързала да сподели впечатленията си:

Учителката има две близначета и ги къпе в една вносна ваничка.

Каква ваничка?

Автоматична, от кореком. Най-напред се пълни с вода от един маркуч като пералня, после водата сама се стопля, после се слагат близнаците един срещу друг, за да могат да се гледат, и се покриват с един капак с две дупки, само главите им остават отвън, а всичко друго им е във водата. После се пуска една машинка и водата започва сама да ги къпе.

А сапун? - пита майката, която е човек реалист.

Сапунът се налива през една дупчица и става на пяна - и Маргарита описва с подробности цялата технология на къпането.

А не се ли плашат близнаците от тези машинки?

Плашат се - казва детето, - но затова са поставени един срещу друг, като се гледат, се успокояват и престават да плачат.

"Какво ли не измайсторяват хората за свое удобство - мисли си майката." И естествената учтивост я кара, щом види учителката, да попита как са близнаците. Учителката е слисана. Какви близнаци. Тя изобщо нямала деца.

Никакви въпроси не са в състояние да накарат малката Маргарита да обясни защо е измислила цялата тази история. Тя мълчи, поглежда дяволито и загадъчно се усмихва.

Ваничката за близнаци е неудържим взрив на детската фантазия. Наистина тя е създадена по закона на фантастичния образ, сиреч от реални елементи, но има нещо великолепно импровизирано, това, че близнаците са разположени един срещу друг, за да се забавляват и успокояват взаимно. Лъжата на Маргарита е лишена от всякаква корист. И все пак, откъде се появява тази необходимост от небивалицата? Дали това не е първи творчески изблик? В края на краищата творчеството е свързано с желанието да споделяш.

Ще видим. Маргарита е още дете, може би някой ден тя ще се занимава с изкуство.

Не.

Ей така. Нито ходя на училище, нито знам да чета, нито да пиша.      

Лъжеше ме нещо, но тогава детската психология не ме занимаваше: Казах му, че не му вярвам, защото училището е задължително за такива като него.

Знам - каза то, - но аз се крия.

После сменихме темата. Появиха се първите звезди и неочаквано момчето попита:

Ти знаеш ли от какво са звездите?     

Опитах се да споделя знанията си с това неграмотно същество. То ме изслуша внимателно, после ме изгледа, изгледа и най-сериозно каза:

- А знаеш ли колко месо има в тях?

Това не знаех. Замълчах възмутен, че целият ми просветителски опит е отишъл залудо.

- Някой ден - продължи моят спътник - ще взема една прашка и ще сваля една.

Тази глупост вече не можах да изтърпя и казах, че най-близката звезда е толкова далече от нас, толкова далече, че никаква прашка не може да я уцели. То ме погледна хитро:

- Да, но аз ще чакам, когато тя се подаде два пръста над баира, и тогава с прашката - прас!

Желанието за самоизтъкване е много пъти в основата на детската лъжа, а самото то произхожда от усещането за нарушена социална справедливост. "Моят татко си купи нова лада!" Ето ти нов удар по самочувствието ми, защото татко нищо не си е купил, но колко му е да изтърся на този хлапак: "А пък моят ще си има мерцедес!" Пауза. После следва въпросът: "Че той да не е министър бе?" Продължението на разговора зависи от чувството ми за реализъм.

Децата идеализират родителите си, те винаги ги обкръжават с ореол на всемогъщие и весдесъщност. Едно дете не може да разбере как така някой баща е бил в Африка, че дори в Америка, а неговият е бил само в Русе; не иска да се примири с това, че друг баща бил преплувал Дунава, а неговият влиза във водата само до колене.

"Татко - питаше едно малко момченце, виждайки огромното санбернарско куче Бари, - това куче може ли да се бори с един лъв?" "Може" - доста непредпазливо отговори бащата. "А с тебе?" - чистосърдечно попита детето. Сега вече скромността на таткото беше подложена на истинско изпитание.

Децата болезнено изживяват неуспехите ни. Когато неуспехът е на една реална личност, те са склонни да го приемат по-леко, но ако домашният бог претърпи падение, нищо не ще попречи на злобата да изпълни детската душа и да се насочи към ония, които са причинили върлата неправда. Това е още една крачка към асоциалното. Детето започва да дели обществото на Те и Ние и е убедено, че Те са склонни да вършат винаги зло.

Малко неща могат да останат тайна за децата ни, понякога дори мисля, че нищо не може да остане скрито от тях.

Не можем да измамим малкото човече, че в дома ни царува разбирателство и обич! То не се подвежда. Каквото и поведение да пазят родителите, прекъснатата духовна връзка се усеща. Не знаем съществува ли телепатия от вида, за който толкова много се говори, но че между хората се създава духовно общуване, което не се нуждае от думи и жестове, и че детето има способността да улавя неговото присъствие и да усеща кога то е прекъснато, в това съм сигурен. Ето защо въпросът дали едно семейство трябва да се запази в името на децата, след като връзката между родителите е погубена, си остава спорен.

Когато в педагогическите произведения чета полезни и разумни препоръки към родителите, винаги се притеснявам, че ние несъзнателно идеализираме семейството. Искам да кажа, че малко се съобразяваме с неговите реални възможности. Ако се съберат на едно място всички напътствия и внушения как да се възпитава детето, как да се играе с него, как да го подготвяме за труд, как да разговаряме и да отговаряме на безбройните му въпроси и така нататък, ще видим, че те просто не отговарят на времето, с което съвременният човек разполага за възпитание на децата си. Когато бащата и майката работят, те нямат повече от два часа на ден, които да посветят на малките. Какво по-напред? Кои изисквания да се подберат и кои да се пренебрегнат? Ако към всичката тази оскъдица на време прибавим и обстоятелството, че в един дом рядко съществува единство на възгледите за отглеждане на децата, нещата се усложняват до крайност. Ако бащата смята несъществено това, което изглежда извънредно важно на майката, ако тя има една представа за прилично ядене, а той друга, ако разбирането за ред и чистота не съвпада, детето започва да се лута между двамата и най-често използува несъгласието на родителите си, за да си кара както то си знае.

В редките случаи, когато само бащата работи, майката почти изцяло се нагърбва с възпитателните функции, осъществява ги според силите си и трябва да понася всички отрицателни последици от това, че е изисквала, че е наказвала, че е надзиравала. Бащата се завръща и на него като че ли се пада правото да се радва на чадата си. Той няма време за друго, пък и не му се иска да се захваща с черната работа. Тогава неизбежно татко става по-добър, той не се кара, той просто се забавлява с нас.

В съчиненията на Макаренко неколкократно се повтаря едно важно наблюдение: "Децата на щастливите семейства са добре възпитани." Да, наистина, няма никакво съмнение, щастието е най-добрият възпитател, но за жалост неговите "научни основи" още не са установени. Знае се само, че "всички щастливи семейства си приличат", както твърди Лев Николаевич Толстой, докато нещастните са пълни с "разнообразие". Може би трябва да се добави, че възпитанието пък от своя страна до голяма степен е отговорно за щастието, и така кръгът ще се затвори.

В съвременното семейство няма единство и по въпроса за наказанията, дори и за най-примитивното - физическото. Много родители са категорично убедени, че едно дете не бива да се бие. И аз съм убеден в това, жена ми - също. И въпреки това всеки един от нас е нарушавал убежденията си. Така че разликата между нас и онези, които вярват в терапевтичната стойност на боя, е в това, че ние се намираме в по-жалко положение, страдаме от угризения, защото сме престъпвали възгледите си. Ние имаме едно оправдание - нервите. Въпросът е само кой е виновен, че собственото ни дете е било в състояние да ни извади от равновесие.

Да се обсъжда физическото наказание, е неприлично старомодно. И ако трябва да размишляваме върху нещо, то е защо продължаваме да го прилагаме. Мисля, че да се откажеш от физическото наказание, не означава само да престанеш да раздаваш плесници. Когато едно дете за пръв път през живота си почувствува болката, то не е в състояние да проумее смисъла на събитието. Това, което постигаме с първата плесница, е събуждането на чувството за страх, ние се надяваме, че споменът от болката ще предпази от повторна постъпка. Така че физическото наказание е само разновидност на възпитанието чрез страх, а трябва да признаем, че в продължение на хилядолетия страхът е възпитател номер едно и в семейството, и в обществото. Какво означават чистосърдечните думи на старите хора: "Децата трябва да имат страх", освен синоним на добро възпитание.

Страхът от физическата болка е най-примитивният и най-ясно изразеният. Когато стопанинът вдигне ръка, битото куче се свива само. Важното е да си отговорим честно дали възпитанието чрез страх в каквато и да е форма е също така остаряло, както побоят. Тук обаче почвата става хлъзгава - има ли наказания, ще има и страх от тях. В края на краищата обществото се предпазва чрез наказателната институция.

Аз не пия, когато карам колата си, най-вече защото ме е страх, че ще ми отнемат свидетелството. Но подобен страх не може да бъде цел на възпитанието. Тъй като, щом той отпадне (началникът на КАТ е мой приятел), няма да има какво да ме възпре. Възпитанието има смисъл, ако доведе моя разум и воля до забраната да карам пиян, защото съм проумял и оценил опасността, на която излагам себе си и другите. И тука отново кръгът се затваря. Възпитаният чрез страх няма да нарушава нормите, но никога няма да осъзнае тяхната истинска необходимост.

Да се отрече наказанието по начало, впрочем такива гласове неведнъж са се чували, известна е формулата "Наказанието възпитава роби", ми се струва безнадеждно начинание, поне за близкото бъдеще на човечеството. Като си спомня само какви блестящи редове са написани за или против смъртната присъда, изпадам в дълбок смут. И въпреки това знам, че едно възпитание, разчитащо на страха и насилието, може да постигне определени прагматични цели, но в своята същност то си остава фалшиво. По времето на Хитлер криминалната престъпност в райха е достигнала най-нисък процент. Страхът е тържествувал и сякаш осъществил целта си. Но по времето на същия този Хитлер престъпленията срещу човека в Германия са достигнали върха си. Никой не е смеел да прибере забравен портфейл, но ужасяващо много, нека това не се забравя, ужасяващо много са били хората, които са посягали върху забравената човешка свобода.

Както много други хора, и аз си представям задачата на истинското възпитание не в насаждане на подчинение към нормите на обществото, а в създаване на личности, които нямат нужда да ги нарушават дори тогава, когато срещу тях не може да се приложи никаква санкция.
        Насилието върху детето е последното, а не първото средство и убеден съм, че то ще си остава отчаяно средство. Детето е невинно, дори древните правници, които са били достатъчно безцеремонни, са го освобождавали от отговорност. Детето е невинно и благородната цел на възпитанието е да запази тази невинност в най-голяма степен и у възрастния човек. Нашата тъжна история поне е доказала, че еничари лесно се създават.