Убийството на моцарт георги Данаилов

        Децата не обичат да ходят на училище. Разбирам отговорността на това твърдение и пак повтарям - не обичат. Анкетите в това отношение ще ни заблудят, защото отговорите едва ли ще бъдат откровени. Дечицата знаят, че трябва да обичат училището, че то е нещо много хубаво и че са длъжни да кажат - да. Но едно съобщение, че учителката е болна, и възторгът е толкова бурен, че опровергава всичко. Той е същият при неочакваните грипни или дървени ваканции. Да не си правим излишни илюзии, нека си спомним една тъй стара ученическа песничка:

        Училището е хубаво нещо, но защо е това ура, и то трикратно! А ако някое дете искрено каже, че обича училището, това по всяка вероятност означава, че то или има непоносимо домашно съществуване, или че неговото светоусещане не е наред.

Всичките ми ученически и учителски спомени потвърждават тази мисъл. Тя е една обществена тайна, която не се разисква, защото възрастните са тези, които уреждат училището и са напълно убедени в неговата необходимост. Но щом детето не обича нещо, трябва да се доверим на неговия усет и да си отговорим честно защо.

Защото нашето училище от времето на Хаджи Генчо, който си шиел пред учениците и с дългата пръчка диктувал процеса на обучението, поощрявайки го със славното провикване "Четете бре!", се е изменило несъществено. То се е осъвременило, без да обнови принципите си, то се е разширило, разкрасило, пръчката е изчезнала, но викът на Хаджи Генчо "Четете бре!" продължава да се носи из класните стаи. Ако това не беше така, защо всички са убедени в нуждата от реформи на образователното дело, защо са тезисите, защо са педагогическите симпозиуми на тема "Затруднения при адаптацията на съвременните деца в училището", защо е новият буквар?

Аз нямам ясна представа как ще изглежда бъдещото училище, когато се съобрази с новите идеи, и ще обсъждам училището такова, каквото е било досега и каквото е за повечето деца и юноши днес. Малките, които не са посещавали детски градини и занимални, приемат училището като първо и голямо свое задължение. Дълбоко обаче в детската психика каквото и да било ограничение на свободата не се посреща с удоволствие. Иван Петрович Павлов доказа, че във всяко живо същество има така нареченият "рефлекс за свобода", надявам се, че у човека този рефлекс е и най-силен. И ако отначало училището предизвиква детското любопитство - чанта, тетрадчици, блокчета, якички, синя връзчица, престилчица, много нови деца наоколо, - ако идеята "аз съм вече ученик" пробужда ново самочувствие, срещата с учителя или учителката - нови усещания, скоро всичко това додява на детето, защото се повтаря, защото не носи повече нова информация и се превръща в еднообразие.

Любопитството на децата е безгранично, но бързо се насища и изисква нови обекти. Седенето на едно място, забраната да говориш с другарчето си, забраната да бодеш колегата си пред себе си с молив, необходимостта да правиш точно това, което искат от тебе, когато на тебе точно това не ти се прави, започва да дотяга, да отблъсква и по-бързо отколкото предполагаме идва обезсърчението и спадането на интереса. Децата, които са отишли за първи път на училище с недоверие и сълзи, а те не са малко, се уверяват, че са били прави. Тези пък, които са тръгнали с желание да имитират по-големите ученици, започват да съжаляват за ентусиазма си. Детето не може да си даде сметка за всичко това, но то смътно започва да чувствува, че училището все по-малко го привлича, и точно в този миг се появява заплашително вдигнатият родителски показалец:

Виж какво, моето момче, училището е сериозно нещо и не може така и така... Я да видя какво си написал? Ау! Каква грозотия. Седни, седни! Сега гледай! Чер-тич-ка, чер-тич-ка, хоп, сега кукичката, виждаш ли колко е лесно. Хайде сега ти!... Така, така... Браво... Ама не бе! Каква е тази кривулица! Хайде още веднъж... Не, не! Ти не внимаваш, ти можеш, но не искаш.. Това тука ти ли си го писал?

Аз.

Вдигат се раменцата.

Хайде пак!... Така... Така... Знаеш ли какво, опитай се сам, защото аз имам да излизам! Няма цял ден да вися над главата ти!     

Подобна история се повтаря и в училище:

А сега деца, внимавайте! Седнете хубаво, не се навеждайте нито напред, нито много назад, така е най-добре. Иванчо, защо сега се въртиш, моето момче?... Навън няма нищо!

Как да няма, навън е спрял автомобил, който Иванчо никога не е виждал. Страшен автомобил със сто фара! А учителката още не знае, че Иванчо има страшна слабост към страшните автомобили. Той се прави, че внимава. Но ето, сега тя не го гледа и момчето пак надзърта през прозореца. Ужас! Автомобилът е още там. Повече Иванчо не може да издържи.

Моля другарко, имам пиш!      

Другарката е справедливо учудена, а другите деца се смеят.

Нали междучасието беше преди пет минути, какво си правил тогава? Тогава трябваше да отидеш.

Ама аз имам пиш сега, а не тогава!

Добре, добре, върви! И ще казваш мога ли да изляза. Аз се сещам за какво!
        Не, тя не се досеща за какво излиза Иванчо. След минутка той е на улицата и се върти около възхитителния автомобил. Разбира се, другарката има тънък усет и Иванчо е разобличен в лъжа. Следват укори, по-сдържани или по-остри в зависимост от характера и манталитета на учителката.

Училището не може да съществува без дисциплината и много бързо то изрежда пред детето сума малки заповеди, които трябва да се спазват:

Не говорете! Не си хапете моливите! Не се въртете!... Задължително внимание! Задължителна почивка! Всички трябва да нарисуват къщичка! Всички трябва да сметнат колко прави две и три без едно. Всички трябва да пеят песничка. Все полезни и хубави неща, но те се правят по програма, по разписание, което не зависи от желанието и волята на детето. А как другояче? Другояче наистина не може да бъде. Този отговор ни се струва съвсем естествен, но кой знае дали е верен?

Да твърдиш "Децата не обичат да ходят на училище" не означава "Децата не обичат да учат". Нищо подобно! Това са съвсем различни неща. Колкото едно дете е по-жизнено, по-здраво, по-весело, толкова повече то обича да учи. Стремежът към нова информация е един от синонимите на жизнеността.

Нормалното дете се научава да говори, без никой да го кара. Почти всички деца проговарят до края на втората си година. Знам само едно изключение - Сашко беше навършил третата си година и не говореше. Това силно обезпокои родителите му, които изпаднаха дори в отчаяние. Веднъж в негово присъствие те започнали да изразяват опасенията си: "Какво става с това дете, болно ли е, нямо ли е! Какво да го правим! Една дума поне да беше произнесло!" Момченцето невъзмутимо си играело на пода, извърнало се към баща си и майка си и съвършено отчетливо казало: "Мога да говоря, но не искам!"

Шест думи, съчетани по всички правила на синтаксиса. Толкова!

Сега остава да се направи една по-смела крачка и да попитаме: възможно ли е детето да се научи да чете и пише само, без принуда, без разписания, без похвали, насърчения и порицания? Отговорът пак е положителен. И мнозина го знаят. Това е напълно възможно, стига по някакъв начин към тази дейност да се пробуди детският интерес. На мене са известни такива случаи, но ми се иска да спомена един по-забавен, описан от шотландския психолог А. С. Нийл. "Том дойде в Съмърхил (експериментално училище, основано от автора, б. м.) на петгодишна възраст. Напусна го на седемнадесет години, без да е посещавал никакъв курс (обучението в това училище е факултативно). Повечето от времето си той прекарваше в механичната работилница, където се занимаваше с маса неща. Никога той не изяви желание да се научи да чете, но една вечер, когато Том беше деветгодишен, аз го заварих да чете в леглото си "Дейвид Копърфийлд".

Добър вечер! - казах му. - Кой те научи да четеш?

Сам се научих - отговори той.

Година по-късно той дойде при мен и ме попита "как се събират една половина и две пети?" Обясних му и го попитах иска ли да знае още нещо. "Не, благодаря" - каза той.

По-късно в живота Том получи работа в едно студио за игрални филми като втори оператор. Попитах шефа му как върви.     

Това е най-доброто момче, което съм имал досега! - беше отговорът."     

Нийл описва и друг случай на дете, страдащо от тежка дислекция (невъзможност да се разпознаят буквите), което е преодоляло този недъг без ничия чужда помощ. Впоследствие неговият ученик е станал инженер металург, отличаващ се с чудесна подготовка.

Така че няма никакви основания да бъдем категорични, когато настояваме, че обучението чрез принудата е единственият педагогически похват, с който съвременното училище може да си служи.

Като си помисля колко усърдие, колко нерви и сълзи понякога струва обучението в четмо и писмо и като същевременно знам, че в края на краищата няма нормално дете, което да не се е научило да чете и пише, сигурен съм, че много нерви на деца, родители и учители могат да бъдат спестени. Когато бях осемгодишен, в една диктовка от страница правех средно между десет и двадесет правописни грешки, сега правя значително по-малко и съм горе-долу спокоен. В четвърти клас показаха моята тетрадка и тази на едно момиченце като пример на безобразен почерк и правопис. Към края на гимназията почеркът ми стана неприятно гиздав, а същото момиче пишеше във всяко отношение чудесно.

Почеркът е свързан дълбоко с нервната система на детето, с неговия емоционален живот. Има деца, юноши и дори младежи, които четат превъзходно, проявяват висока интелигентност, но пишат безобразно. Това никого не бива да безпокои, защото промяната, ако тя е чак толкова нужна, винаги ще настъпи. Достатъчно е човек да погледне почерка на един Бетховен, за да се увери, че краснописът не е най-важното човешко качество.

Подобно е положението и с така нареченото абстрактно мислене у децата, което най-напред се проявява в математиката. В едно русенско училище преди много години имало пак един Иванчо, оставач едва ли не по призвание. Иванчо изобщо не можел да се научи да смята и в това била неговата драма. Напразни били всички опити на учителите, напразно те си служили с класическия пример:
        - Иванчо, ти имаш една ябълка и аз ще ти дам една, кажи, моето момче, колко ще станат ябълките ти?

Иванчо се замислял известно време, после казвал:

Да... ама и леля Сийка ще ми даде една ябълка.

Толкова. Клиничен случай. Само че тези, които запомнили съученика си Иванчо, десетина години по-късно имали възможност да го видят като сервитьор в един ресторант. Иванчо пак не бил добре със смятането, правел сметката много бързо, но винаги в негова полза.

Математиката открай време е причинявала най-много мъки на децата. Според мен за това има едно обяснение. Тя започва да се изучава не когато децата проявяват интерес към нея и притежават достатъчно способност за абстрактно мислене, а когато обучението го налага. От тридесет деца в един и същи клас всяко едно е достигнало различно равнище на абстрактното разсъждение, но всички са принудени да започнат от една и съща изходна позиция. Естествено е тогава, че едни ще схващат по-бързо, други по-бавно, а трети въобще няма да могат да разберат числовите символи и действията с тях. Обучението обаче не може да спре и да чака изоставащите, то върви напред, много по-бързо от това по писане и четене и разликата между напредващи и изоставащи почти се запазва.

Математиката е мислене, тя е логична, всеки неин дял е свързан и следва задължително от предидущия. Не е възможно да се научиш да делиш, ако не знаеш да умножаваш. Всички деца, които в първите години на математическото си обучение не са могли да овладеят нейните основи, а те са мнозинство в класа, впоследствие с много труд, мъки и напрежение успяват да се задържат на повърхността на математическия поток. Те не обичат математиката, защото не изпитват радост от общуването с нея. Тя става все по-недостъпна и по-ненавиждана, все по-неясна и поради това по-безсмислена. Без да преувеличавам, ще кажа само, че в един селскостопански техникум в провинцията разпитвах повече от десет ученици от един и същи курс, преди да разбера какво точно учат по математика. Те просто не знаеха това. Красотата, хармонията, симетрията, които се съдържат в тази велика дисциплина, не може да бъде почувствувана. Разривът между нея и ученика става окончателен.

Заедно с всичко това аз мисля, че целият материал, който се изучава в курса по математика, е по силите на всяко средно интелигентно дете. Очевидно конфликтът е психологичен и методологичен, аз самият съм го изживял. В първите няколко години математиката не ме затрудняваше, след това настъпи охлаждане на отношенията ни и признавам, бях стигнал до пълна безпомощност. Уравненията с едно неизвестно, по-сложните действия с дробите бяха непосилни за мен. Учителите ми пишеха пресилени тройки, трябваше да се явя на матура за завършено основно образование. Взимах частни уроци, без какъвто и да е резултат. На изпита едва получих тройка. После настъпи обрат, попаднах на двама изключително добри преподаватели и мракът, който цареше в главата ми, се разпръсна. В края на гимназията аз обичах математиката и участвувах успешно в така наречените олимпиади, после в университета нямах никакви затруднения, но не й отделях достатъчно време, нещо, за което и до днес съжалявам. И все пак съм уверен, че математиката, или по-точно - начинът на обучение по математика, е една от причините училището да бъде обичано от децата.

Добрият учител, това е истинско щастие за всички деца в общото нещастие, което представлява съвременното училище. Той се помни цял живот, образът му остава ясен дори тогава, когато лицата на толкова много хора от миналото ни започват да губят чертите си и всичко да потъва в мъглата, която все повече и повече изпълва спомени и мисли. Неговото име е сякаш врязано в паметта. А другите, стотиците имена на хора, с които сме общували и по-дълго, престават нещо да ни казват, бъркат се и се смесват. Едва ли някога ще имам повод да спомена добрите си учители.

Ние сме неблагодарни хора, особено неблагодарни към учителите си. Иска ни се да ги спрем, да им кажем две-три топли думи, да им стиснем крепко ръката, студът на старостта вече ги е полъхнал, те имат нужда от това, може би най-много от това, но ние бързаме, ние все още вярваме, че е много важно да се бърза, и ги отминаваме...

В живота си аз съм бил щастливец, защото успях да срещна няколко добри учители и мога да разбера колко са ощетени онези, които нямат тази възможност.

Първият се казваше Методи Христов, преподаваше ми само две години, в трети и четвърти клас, но ще си остане в моята памет, докато мозъкът ми е способен да възстановява образи. Той беше едър човек, носеше тъмносиня риза, тъмни дрехи. Имаше някакъв недъг в крака си и се подпираше на бастун. Дали е съществувало поне едно дете, което да не го е обичало? Не вярвам. Не помня да е повишил тон, да е изрекъл груба дума, да е посегнал на някого. Странно, защото ние бяхме военно поколение деца, необуздани, скитащи из разрушенията на София, изпитали лишенията на войната, с дървени обувки, които тропаха по коридорите, с прекроени дрешки.

Близо година не бяхме ходили на училище, това никак не ни се отрази фатално, но да се възстановят навиците и задълженията ни не беше лека работа. За Методи Христов обаче това не струваше никакви усилия. Той влезе в класа ни и ние веднага разбрахме, че влиза Учител, още от първия миг усетихме, че този човек ще ни стане много близък, още от първия миг бяхме готови да го обикнем. Децата трудно могат да бъдат излъгани. Този човек знаеше да преподава и да изпитва така, че да пробужда нашия интерес, а не приковано и празно внимание. И досега за мен той е образец на учител, защото беше образец като човек. Той беше духовен първенец, възрожденец по дух и усет. Не знам дали в живота си е бил щастлив, или несретен. Имаше нещо тъжно в очите му и дано нашата обич му е била малка утеха. Когато се разделяхме с него, всички до един плачехме. Плачехме от мъка, че вече няма да ни учи, чувствувахме се жестоко изоставени, плачехме, защото знаехме, че няма да срещнем друг като него.

Останалите добри учители дойдоха чак в девети клас. Това бяха математиците Трифон и Иванка Мисови и химикът Христо Ненов. На първите двама аз дължа сприятеляването ми с математиката, на Ненов - професията си.

Мисови преди всичко имаха едно рядко качество - разбираха това, което преподават, разбираха го из основи, обичаха това, което преподават, владееха виртуозно математическата техника, мислеха точно и ясно и го обясняваха по същия начин. Съвсем не е шега анекдотът за учителя по математика, който се оплаквал: "Обясних им го веднъж, не го разбраха. Обясних им го втори път, пак не го разбраха. Обясних им го трети път - аз го разбрах, те пак не можаха да го разберат." Не случайно Трифон Мисов впоследствие стана професор по математика. Той беше много едър човек, тежеше навярно повече от сто килограма, а авторитетът му беше правопропорционален на теглото му. Безупречното познаване на науката, която преподаваше, винаги се усеща от децата, дори и от най-слабите ученици. То не може да бъде заменено от красноречиви фокуси, нито с надутост и важничене, нито с надменна горделивост. Щом се изправи на катедрата, учителят е подложен на безпощадна оценка, а присъдата на учениците е справедлива и не подлежи на обжалване.

Мисова беше висока и суха жена. Двамата представляваха мила двойка и чудно наистина, въпреки че хлапаците умират от удоволствие да измислят прякори на учителите си, те нямаха прякори. Те бяха Мисов и Мисова - математиците с възможно най-главна буква. Нито един учителски съвет не се е занимавал с дисциплината в техните часове. Ние, които вбесявахме други учители и те изпълваха дневника със забележки, крещяха, за да въдворят ред, в часовете по математика се преобразявахме. Мисови не го изискваха от нас, те го налагаха само с присъствието си. Как ставаше това чудо, не знам. Но когато си го спомням, просто си повтарям - няма недисциплинирани класове, има добри и слаби учители.

Когато освен добър учител преподавателят е колоритна личност, симпатиите на учениците са още по-бурни и чистосърдечни. Такава личност беше Христо Ненов, най-яркият от всичките ми учители. Виж, той имаше прякор, и то какъв, той беше "Графа". Графа със своите дванадесет диоптъра, Графа който почти не виждаше и носеше вместо учителски бележник цяла тетрадка, на чиито страници с грамадни цифри бяха изписани номерата на учениците. Той сядаше на катедрата, изваждаше тетрадката, доближаваше я почти до очилата си и казваше с плътен и могъщ клас: "Да излезе номер... двадесет и-и-и..." Погледът му се спускаше от горе на долу по листа. Всичко живо от двадесет и едно до тридесет залягаше по чиновете: "Седми!" - изгърмяваше най-сетне учителят. Улученият се измъкваше от чина си и тръгваше с усмивка към лобното си място. Защото изпитът при Графа беше събитие, радостно, макар и понякога с плачевни резултати. Той се надвесваше от катедрата и проточваше врат, за да види кой е въпросният номер. Познаваше го.

Петко, ти ли си бе, калпазанино!

Аз, другарю Ненов.

Я сега, Петко, да видим какво си научил за основите?

Петко, както трябва да се очаква, нищо не беше научил нито за основите, нито за киселините. Той започваше да тъпче пред черната дъска и ушите му сърцераздирателно се въртяха към класа.

Петко допираше плахо тебешира до дъската. Със сетни усилия той изписваше натриевата основа. Графа приближаваше до дъската.

Тъй... Само тази ли знаеш? Я напиши калиева основа!

Петко не можеше да напише нищо повече. Графа изчакваше и накрая не издържаше:

Пиши "Кон" бе, магаре такова!

За цял живот Петко запомняше формулата, сигурно тя е една от малкото, които още знае.

Ненов преподаваше химията по-особено. Извънредно слабото му зрение го караше да търси помощта на учениците винаги, когато захващаше новия урок. Ние пишехме на дъската новите съединения, реакциите, ние сами изпитвахме и определяхме свойствата им. Всички опити се извършваха от нас. Графа само се взираше в епруветките и колбите, намесваше се остроумно и гръмогласно, предупреждаваше ни да не му залеем панталона със сярна киселина, защото му бил едничък. Смееше се от все сърце заедно с целия клас на експерименталните изненади и несполуки, радваше се, когато опитът мине успешно. Преподаваше ли теория, той говореше увлечено, разгорещено, без да бърза. Той не преподаваше, а проповядваше. Обичта му към науката му беше дълбока, искрена и трагична. Нещастието, сполетяло го в младостта му, бе попречило да стигне по-далеч в попрището, но не знам дали щеше да се издигне до по-голяма висота на духа. Ненов винаги беше на нивото на съвременната наука, уроците му изобилствуваха от нови сведения. Всяка вечер до късно неговата жена му четеше на глас специална литература, тя беше учителка по физическа култура и ръчен труд и нямаше понятие от науката, но близостта им бе по-силна от скуката. Без тази жена Графа би бил загубен. Той не можеше да се движи по тъмно, тя го чакаше и го повеждаше първо на разходка, после към дома. Случваше се да е заета. Тогава Христо Ненов молеше някой от учениците си да го придружи. Това беше най-голяма чест за нас, да държиш учителя под ръка и да го водиш по улицата.

Графа имаше свои възпитателни похвати, напълно несъвместими с педагогическите схващания. Той никога не се оплакваше от лудите глави, не пишеше забележки, не настояваше за дисциплинарни наказания. Той се справяше сам. Веднъж едно момче от първия чин подсказа на приятеля си, който се давеше пред дъската. Графа го чу, извъртя се и цапардоса с опакото на дланта си... съседа му.

Олеле, не бях аз, другарю Ненов - драматично се завайка удареният.

Ами кой бе, калпазанино?

Гошо!

Така ли... Е, нищо, другият път ти ще подскажеш, аз пък ще ударя него.

Графа разговаряше и действуваше с нас като с равни. Когато се спъна в неволно протегнатия крак на един от питомците си и едва не падна, той се обърна и простичко каза:

Емиле, ако още веднъж ме спънеш, ще ти хакна един такъв, че ще се смаеш!   

Кабинетът по химия бе в отделна сграда, звънецът не се чуваше добре и веднъж решихме да си направим глупава шега. В една чанта скрихме будилник и той започна да звъни петнадесет минути преди края на часа. Графа ни освободи и се запъти към учителската стая. Там разбрал измамата. Не последваха никакви мерки. Ние се окуражихме и следващия път повторихме номера. Графа взе дневника и тръгна към вратата, където неочаквано спря и измъкна отнякъде предварително приготвен линеал. Застана до входа, отвори вратата. вдигна линеала и каза:

Хайде, излизайте!

Разбрахме всичко. Настъпи смут.

По-бързо! По-бързо, калпазани такива. Смеете да ме лъжете, а сега не смеете да излезете. Давай!... Един по един!

Най-смелите тръгнаха, последва ги целият клас, въодушевено и весело. И ако някой училищен инспектор бе надникнал в сградата, щеше да види как учителят стоварва методично линеала по вратовете на своите ученици, а те понасят това с усмивка, вървят един по един, доброволно, като на причастие. Инспекторът сигурно би написал възмутена докладна записка за този масов бой, но ние щяхме да защитим учителя си. И аз, който се гневя срещу физическото наказание, също като тях си казвам: "Това неговото не е бой!" Не е и навярно на инспектора дълго трябва да се обяснява, че учениците имат чувство за хумор и приемат всяко наказание, когато открият в него ответна доза хумор. Във физическата разправа на Графа с нас нямаше нито капчица садизъм, нямаше несъразмерен гняв. Той понасяше нашите хитрини и заговори и ни подготвяше съответно отмъщение. Между нас съществуваше негласен "договор": играта беше чиста и винаги по правилата.

Правилата се нарушават, когато в едно основно училище учителят, любимият учител, хваща за двете уши един второкласник и го отделя от пода, когато го кара да търпи унизяваща болка и изпитва задоволство от това. Знам такива учители, но за тях съвсем не ми се мисли сега.

Когато Христо Ненов се пенсионира, на един 24 май цялата гимназия се стече да го поздрави. Аз бях заел неговото място като учител по химия и влязох у тях, за да го изведа пред учениците. Навън тълпата скандираше името му. Това беше манифестация без покана за присъствие, изблик на детска обич. Заварих стария, вече почти сляп учител да плаче в стаята си. Вълнението му бе тъй силно, че той не можа да излезе на двора. Неговите бивши ученици оставиха цветята пред вратите му.

Нека ми бъде простено това отклонение, то ми бе нужно, за да си дам още веднъж сметка колко изумително важна роля играе учителят в живота на човека. Ако го нямаше Христо Ненов, аз нямаше да следвам химия и вече сам разбирам, че понякога влиянието на големия учител, дори само с факта на своята изключителност, може да има и отрицателни страни. Той тъй омайва, тъй привлича всред общата невзрачност, че предметът му започва да се обича заради него самия, а не защото най-много ни допада. В съвременното училище, където интересите на учащите не се достатъчно проучват, е възможно бъдещият избор да бъде измамен. Така например много от момичетата, които учеха при прочутата химичка Младенова, избраха химията за свое бъдеще. Те бяха омагьосани от нея, а сигурно помежду им е имало такива, които щяха да преуспеят в други области.

Но като си помисля колко несравнима е бедата, нанесена от посредствения, сбъркания, лошо подготвения учител, опасенията ми изглеждат жалки. Лошият учител е по-страшен и от бедствие, по-опасен от увреждаща мозъка епидемия. Това, което той най-много умее, е да предизвика отвращение или безразличие там, където са могли да никнат цветове. И аз дълго време не можех да си обясня парадокса, който доскоро съществуваше у нас - вратите на учителското поприще се отваряха за онези, които никъде не успяваха да намерят място. Те влизаха в него като в приют за безпризорни. За да постъпиш в педагогическите профили на висшите учебни заведения се изискваше по-нисък успех, отколкото за тъй наречените "научно-производствени". Що за безразсъдство беше това - способното да твори наука, а по-неспособното да обучава в наука.

Най-абсурдни бяха изискванията към детските учители. Те нямаха нужда от висше образование! Обясненията, че всичко това се е наложило от широкото и бързо развитие на образованието в нашата страна, е наистина оправдание, но системата остана твърде дълго същата и съображенията се превърнаха в недоразумение.

Ще издам още една обществена тайна. Въпреки всички хвалебствия и апотеози, предназначени за учителите, обикновено около Кирил и Методий, въпреки песничките, стихотворенията и сентенциите за любимия учител, общото настроение към учителската професия, особено към детските учители, бе твърде снизходително. (Говоря в минало време от чувство за неудобство.) Подценявахме ги, измисляхме глупави анекдоти за тях. Убедени, че мястото на учителя в обществото трябва да бъде първенствуващо, ги смятахме за неуспели в живота хора. Даскал, това прозвище, което във възраждането е имало най-достоен смисъл, постепенно деградира. Бай Ганьовото виждане за благополучие много бързо го превърна в насмешлив синоним на ограниченост, вкостенялост и доказана посредственост. И трагичното е, че във всичко това се съдържа и истина. Първата причина сме ние - изискванията, които предявявахме към учителската професия, подборът и подготовката, която осигуряваме, не съответствуваше на висшия смисъл на учителствуването. А втората причина е нашето училище, което със своите остарели, консервативни норми, със своите правилници, разпоредби, наредби, ограничени представи за успех и трудолюбие довършва започнатото дело. Учителят бе длъжен да се приспособи към системата на преподаване и възпитание без възражения, без собствени възгледи. А това, освен при ярките индивидуалности, означава, че той е принуден да стане конформист и че рано или късно ще почне да мисли в рамките на тези ограничения, които училището му налага.

"Защо се смееше класът?" - попита ме мрачно един инспектор, който няколко минути беше подслушвал на вратата на кабинета по химия. Отговорих му, че не помня точно повода, нещо весело се беше случило. "Смехът трябва да бъде творчески" - отговори инспекторът и ме остави в недоумение, за да отиде и сподели с директора възмущението си.

Според една анкета само петнадесет процента от 1227 ученици са отговорили, че биха желали да приличат на учителите си! Коментарите са излишни. Но и учудванията, че добрите учители са рядкост, са също излишни. Те наистина са като цветя, поникнали в изоставена градина.

Между учители и родители съществува недоверие. Инженерът, лекарят, икономистът, изобщо висшистът от всякакъв тип, явно или тайно изпитва чувство за интелектуално и обществено превъзходство над учителя. Оправдано или не, все едно, същественото е, че такъв родител не е искрен, когато поучава сина си: "Ти трябва винаги да слушаш учителя си!" Чувството за превъзходство трудно се прикрива и една изпусната надменна или унизяваща дума се запечатва завинаги у детето. Така авторитетът на учителя, който не е толкова учен като татко и не може да прави машини като него, е погубен. Монтьорът, автомобилният техник, телевизионният майстор пък изразяват своето превъзходство по друг начин: "Тоз ли, дето няма пари да се усмихне, ще ми дава акъл!", "Ако струваше нещо, нямаше да стои толкова години даскал."

В края на краищата защо тези, които доразвалят телевизорите, получават повече пари от хората, които развалят децата ни?

Няма смисъл да споменаваме далеч по-грубите и крайни "квалификации", които детето чува у дома си за училище и учители. Много скоро то се убеждава, че и родителите възприемат училището като необходимо зло, че то не се е излъгало в преценката си за цялото това предприятие, в което го карат да участвува. Но ако бащата е прав, ако между дома и училището е пропълзяла дълбока пукнатина, ученикът, който трябва да я прескача насам и натам, започва да има и фалшиво поведение. Ако баща ми заяви, че стихотворението, което трябва да науча, е глупаво, а често пъти той е прав, и на другия ден пламенно го декламирам от чина си, аз се уча не на поезия, а на лицемерие.

В сравнение със семейните отношения, където детето се подготвя за първите си подлизурства, училището е по-висша школа в тази насока. Много скоро малкият ученик разбира, че е по-важно да се правиш на послушен и знаещ, отколкото да знаеш и слушаш. Важното е да гледаш учителя в очите и да кимаш периодично, не е лошо да вдигаш ръка, дори и когато не си сигурен, че разбираш какво точно питат. А нима учителят не настоява всички да вдигат ръка, когато има открит урок, но избира само тези, в които предварително е сигурен. Вижте ме колко искам да бъда добър ученик, това е тактиката на бъдещия отличник и бъдещия двуличник в социалния ни живот.

Едно от най-вредните неща в училището според мен е оценката на знанията. Радостно е, че тя се отмени за първите три класа. Аз се надявам, че няма да бъде далеч времето, когато тя ще се отмени за цялото основно образование. Съображенията против не са чак толкова тънки и скрити, че да искат кой знае какъв анализ. Те са почти видими и най-напред са във връзка със справедливостта. Да се пише отличен на едно дете, което в първи клас пише сръчно, и слаб на друго, което едва държи молива, това значи да се постави оценка на нервната система на децата. Да се пише отличен на едно дете, което пее вярно, и слаб на друго, което изобщо няма слух, е безсмислица. Да се оценява паметта е също несправедливо не само защото паметта е различна и по вид, и по обем, а защото образованието, което разчита главно на нея, отдавна е доказало своята несъстоятелност. Достатъчно е да си представим за миг, че новата научна информация расте всяка минута по експонента много по-бързо от възможностите на човека да запаметява, и ще видим, че сме пред безизходица. Съвременното образование може да разчита главно на мисленето. Но ето пък какво признава един от прочутите съветски педагози - В. А.Сухомлински. "Чувам измъчени, тромави, заучени фрази, словосъчетания, чийто смисъл е неясен за самото дете. Вслушвам се, замислям се върху речта на децата и у мене постепенно укрепва убеждението, че ние учителите не учим детето да мисли." Убеждението е всеобщо, но колцина съдействуват, за да мине и то в историята. Тогава какво всъщност се оценява в училището. Трудолюбието? Това е съмнителен критерий, защото децата, които постигат резултати с по-малки усилия, би трябвало да бъдат укорявани!

Тези, които защищават оценките в педагогиката, имат, разбира се, един солиден аргумент: "поощряващото им въздействие". Според мен оценките могат да поощрят само завистта и комплекса за малоценност. Да се разделят децата на групи от шесторкаджии до двойкаджии е вредно по начало, само защото това вече е делене и причисляване към категории. Веднъж, когато се горещях на тази тема, един възрастен и умен човек ми възрази: "Не само че трябва да се пишат бележки в училище, ами трябва да се премине към двадесетобална система. Децата трябва да свикнат да бъдат оценявани, за да може един ден в живота всеки да си знае мястото, а не както е у нас, всеки да си мисли, че може всичко!" Не вярвам, че училищните бележки са причината "у нас всеки да си мисли, че може всичко". Страните, където съществува такова детайлно оценяване, съвсем не са разрешили социалните си проблеми, така че подобно възражение все пак е за отхвърляне.

Аз си представям задачата на училището по-другояче. Тя не се изчерпва, нито се свежда до ограмотяването. Задачата на училището е да създава личности, образовани, но най-важното личности, които ще живеят и изграждат ново общество. Училището е длъжно да продължи да прави детството щастливо, толкова дълго, колкото може. В края на краищата всички ще се научат да четат и да пишат, дори и да смятат. С оценки, без оценки, все едно, едни ще правят всичко по-добре от другите. Тогава защо за тази разлика е нужен предварителен сертификат? Какво като един чете по-добре от друг - от всички видове четци, които познавам, най-лошо четат стихове тези, които ги пишат!

Бележникът е една от главните причини, че децата не обичат училището. Преждевременно и безпочвено у тях се пробужда безпокойство за бъдещето. "Много добре внимавай! Да не кажеш, че не съм те предупреждавал! Много добре внимавай! Защото какво искаш да станеш един ден? Ваксаджия, хамалин? Ако не искаш това, трябва да си поправиш бележките!"Така започва опорочаването на детството, така се създават нови страхове, така взаимно се невротизират деца и родители.

Как Тончо може, а ти не можеш! Кажи бе! Как това дете може, а ти не!

Тончо е намразен по условие, а това, което моите мили родители не знаят или не искат да знаят, е, че Тончо никак не е щастлив. Той малко играе, той ходи на "алианса", той свири на пиано, той е свикнал да бъде ограничаван и не може да очаква нищо друго от света освен шестици и неясна тъга. Дори забавленията му са измислени предварително, дори и те са по назначение. В сряда и петък ходи да плува, в четвъртък от два до четири ходи на кино. Той е дете, което не си губи времето, и това е най-голямото му нещастие. В неговия живот няма импровизация, няма възможност за неочаквани хрумвания, за невероятното, небивалото. Тончо ще завърши с отличен математическата или английската гимназия, в това може да сме сигурни. Той ще стане добър и дисциплиниран специалист в областта, която му е избрана, но няма да надхвърли никога горната граница на посредствеността, защото никой не го е научил на това, на това може да го научи само детската свобода!

След училището детето трябва да има само две задачи: да се нахрани и да играе. Никакви домашни работи, извънкласни задължения, никакво напомняне за училището, защото то трябва да се консумира само веднъж на ден и в тази сутрин трябва да се изчерпи всичко - и нови уроци, и упражнения. Чантата трябва да се премахне. Децата у нас все по-малко играят, улиците им бяха отнети от автомобилите, градините и дворовете са недостатъчни, а задълженията, наложени от родители и учители, стават прекомерни. Това е опасно почти колкото детски паралич.

Треската за високи бележки всъщност втриса най-много родителите. Майчиното и бащиното чувство преля в образователния казан и започна да кипи. Родителите се видяха задължени да станат надзиратели на учебния процес и трябва да ги оправдаем, защото бележките се оказаха решаващи и още в ранна детска възраст сякаш предопределят бъдещето на детето. Така домът се превърна в придатък на класната стая, при това еднакво неприятен.

Дай си бележника! Каква ти е програмата утре! Така, алгебра. Изпитван ли си? Не. Тогава сядай!

И сядат баща и син, майка и дъщеря, сядат и започват... Телефонът!

- Не, днес не мога да изляза, защото дъщеря ми има да учи!

Каква ти шега, това е повсеместна действителност. Родителите повтарят всички стадии на своето някогашно обучение, за да се уверят колко много са забравили и колко по-тежко е сега на децата. Майка ми не може да реши тази задача. Ще се чака татко. Той също не може, ще се вика вуйчо, той вече може. Може, но я решава с две неизвестни, а трябвало с едно неизвестно. Драма на целия род!

Митът за всемогъществото на родителите е съсипан веднъж за винаги. Те се превръщат в пъшкащи, еднакво неспособни същества и въз основа на това новоустановено равенство деца и родители се обединяват в обща борба. Вече влизат в сила всички средства, понеже целта е велика, тя ги оправдава. Утре е класното по алгебра, утре е провалът. Тогава майка ми се обажда по телефона на леля Мария и докладва:

Марийче, имаме класно утре, а не сме готови... Никак... Да... Да... Ще ми дадеш, нали? Много ти благодаря и да знаеш, че съм ти намерила капачки за буркани!

Леля Мария е лекарка, тя ще даде една бележка, от която се вижда, че ученичката многоточие е боледувала от ангина лакунарис акута и се налага режим домашен! Това е спасението, то е временно, но все пак.

Леля Мария, майка ми и аз участвуваме в престъпление от общ характер: "Който внесе неверни данни в официален документ, се наказава от... до." Какво ни интересува законът, когато има опасност да получа двойка по алгебра. Докато отсъствувам от училище, вкъщи се събират познавачите на уравненията с едно неизвестно от целия ни род... "Дай! Чакай! Не бе, хикс минус единица. Защо минус единица? Защото така!"

Накрая аз правя класното сама, седнала на първия чин, който е изместен напред, изолирана съм като болна от проказа. Учителката няма доверие нито в мене, нито в останалия клас, обаче ура! Три! Математическите познания на рода получават своята оценка.

Цялата тази противонравствена операция е отговор на сериозната заплаха, че ако детето не получи висока диплома, в осми клас го чака техникум! Техникум по какво? Ще видим... и при този избор последната дума ще си кажат връзките.

Не се изискват много доказателства, за да се съгласим, че ранното специализиране на децата, защото петнайсетгодишните са все още деца, е рисковано и противоестествено. По-важно е дали са верни опасенията ми, че оценяването на знанията в основното училище крие опасности за социализацията на личността. Всеки преподавател знае, че най-трудно се установява разликата между петицата и шестицата, между много добрия и отличния. Тя е най-субективният от всички нюанси в шестобалната система. Пет или шест, това до голяма степен зависи от учителя. И учителят е подложен на атака. Той трябва да разбере някои неща, трябва да знае, че аз съм едно много интелигентно дете с неограничени интереси. "Представете си, той вече чете "Братя Карамазови", по цял ден чете, караме го насила да излезе да си поиграе с децата. Той - не! Чудно дете. Ние навремето не бяхме такива!"

Учителят е обект на обследване. Родителското разузнаване се интересува от качествата му и най-вече от слабостите му.

"Отишъл класният на посещение у Щереви, а те, разбира се, веднага го поканили на вечеря. А той, представи си, останал!"

"Абе, аз чувам, че този човек..." "Охо! И още как, но в края на краищата и ние ще го поканим..."

Мили родители и драги учители, вашият син и вашият ученик, който усърдно се включва в стратегията да се спечели благоразположението на учителската институция, един ден ще стане раболепник. Имаме ли някакви възражения?

Оценяването на знанията влияе не само на децата, то е вредно и за самите учители. Много често учителският бележник се превръща в единствено оръжие за отбрана и нападение, единствен източник на самочувствие. Бележките поставят учителя в крайно неблагоприятно положение. Все още за неговата работа се съди по успеха на учениците и той просто не знае на кого да угоди - дали на собственото си чувство за справедливост, или на критерия за неговите качества. Нали той е човек като всички други, защо тогава да са му чужди онези отстъпки, компромиси и съображения, които засягат нас, останалите членове на обществото? Трябва да се отстоява щурмът на родителите, ходатайствата на приятели, на више- и низшестоящи. От другаря директор до байчото всички имат по едно свое момче в неговите класове. Всички молят за едно малко изключение. Но едно-единствено изключение от справедливостта прави всичко несправедливо. И все пак те се вършат. Децата знаят това и идеята за принципността претърпява крах още в първите години на колективния ни живот. Но ако в детството се породи недоверие към справедливостта при решаването на най-важните въпроси на съществуването, защото ние непременно внушаваме, че успехът в училище е висша цел на нашите деца, тогава нямаме право да очакваме, че един ден те ще преодолеят това недоверие и ще станат хора на справедливите принципи. Кръгът е омагьосан, днес родители и учители правят компромиси, престъпват нравствени норми и тровят вроденото чувство за справедливост у децата. Утре, когато те станат възрастни, ще вършат същото.

 Да се премахнат оценките в основното училище изглежда рискована стъпка, а за някои може би тя е изобщо непредставима. Но аз съм сигурен в едно, че ако такава стъпка се направи, неприязънта, която имат децата към училището, значително ще намалее, а това вече е толкова много, че заслужава и по-големи рискове.

Общо взето училището се старае да уеднакви своите питомци или да наложи определен модел за поведение, който е изработило и намира полезен. Тук се крие още една причина то да не бъде обичано, само че противоречията са по-тънки, доводите за и против са еднакво сериозни и като че ли трудно може да се намери радикално разрешение. Естествено, социализация на личността не означава уеднаквяване, еднаквост и колективност не са синоними. Социалистическото общество не е група от еднояйчни близнаци. Маоистката униформеност е опасна, дори само защото напомня друг вид униформеност, която довлече безброй беди на човечеството.

Когато си мисля за външния вид на децата, за облеклото им, прическите, с панделки или без панделки, с плитки или без плитки, с престилчици или без престилчици, "рефлексът ми за свобода" подсказва, че нищо не бива да бъде задължително, нищо освен може би едно - децата трябва да бъдат облечени така, че всеки родител, независимо от материалното си положение, да може да купи от нашите магазини дрехите на детето си. Роклите могат да бъдат различни, панталоните също, но те трябва да не бъдат скъпи. И това задължение трябва да се вмени на родителите, защото то е справедливо. Спомням си колко дълбоко беше огорчен един баща, когато синът му отказа да носи българските джинси, които той му бе купил. Съображенията бяха, че момчетата от неговия клас му се подигравали. Това действително е страшно! Няма две мнения, че момчетата от неговия клас са глупаци. Но какво от това. По нашите панаири има десетки сергии, отрупани с етикети "Леви Щраус", явно те се купуват. И това не е почит към Леви Щраус, създателят на структурализма, а към Леви Щраус - търговецът на гащи.

От друга страна си казвам: а нима не е хубаво във външността на детето да има нещо, което го свързва символично с една общност, знакът на моето училище, знакът на моите приятели. Глупост ли е червената студентска шапка? Английски консерватизъм ли са тогите и капелите на студентите в Оксфорд и Кембридж? Така са били облечени и Исак Нютон, и Ърнест Ръдърфорд.

Сигурно отговорът на това противоречие е в наложената задължителност, в забраната на избора. Когато ученическите фуражки ни бяха наложени под страх от наказание, учениците не ги носеха - криехме ги в чантите си, изваждахме ги пред входа на училището и влизахме под строгия поглед на инспектиращия. Тези пък, които нямаха фуражки, получаваха през прозорците чужди. А на края на гимназията се устройваше истинско "ауто да фе" на шапките. Всъщност, кой би изгорил шапката си, ако е преизпълнен с обич към училището?

Някога въпросът за косите на учениците предизвикваше най-безсмислени вълнения и у децата, и у учителите. Дори днес в правилниците той се обсъжда и в ученическите бележници в извадките за задълженията на ученика пише, че той трябва да бъде прилично подстриган и сресан. Сякаш и днес това е все още най-драматичен проблем на възпитание и образование!

Спомням си времето, когато училището ни задължаваше да се стрижем до кожа. Тази тъпа мярка, която можеше да има само едно оправдание - въшките (оправдание наполовина, разбира се, защото тези животинки не благоволяват да се разхождат само по момчешките глави), беше толкова мъчително преодоляна, толкова бавно се направи сантиметър-два прогрес, че човек наистина може да изпадне в песимизъм. Тя беше причина за истинска война между деца и учители, мерките бяха на нивото на изискването: изгонване от училище, окастряне на косите с ножица, дори имаше ентусиасти учители, които се бяха научили да си служат с машинките за подстригване и прокарваха път за истинското възпитание по главите на децата. Разпуснатите коси на момичетата означаваха разпуснатост на нравите, а дългите коси на момчетата - анархизъм. Лично на мен ми се струва обидно неудобно да се обсъжда такъв въпрос през последното двадесетилетие на века. Но очевидно има хора, които мислят другояче.

"Битълс" провокира света с дългите си коси, които, да си кажа правото, придаваха доста идиотски вид на големите музиканти. Светът откликна и косите на момчетата пораснаха с педя и половина за ужас на някои, които решиха, че това е идеологически пробив, и обявиха свещена война на дългите коси. Те естествено забравиха, че с това само популяризират модата. Дойде времето, когато всички момчета тръгнаха с дълги коси и те от белег на индивидуалност и протест срещу уеднаквяването се превърнаха в проява на конформизъм. В края на краищата свикнахме, младежите също, и сега прекалено дългите коси намаляха не само защото не са особено удобни, а защото на мнозина не подхождат. Всички тези вълнения са смешни и нямат нищо общо нито с морала, нито с възпитанието. Природата е решила хората да имат коси, а някои от тях да ги загубват без особено въодушевление. Косата дори не е полов белег и да се обсъжда дали може да се излага на показ е скудоумие. Децата могат да носят косите си тъй, както им харесва, забраната в тази насока само ще отегчи и без това трудното положение на съвременното училище. В края на краищата какво значи прилично подстриган? Една детска глава винаги е прилична, стига да е чиста. Слава богу, нашият учител Методи Христов не застави нито едно дете от класа му да ходи подстригано, както той смята, че е прилично. И досега пазя една снимка от последната ни година с този човек. Разглеждам я с тъжно любопитство, това е естествено и ето на: всички деца са облечени различно, всички момчета са с различно дълги коси, всички момичета имат различни прически. Очевидно нашият учител беше разрешил този кардинален въпрос за себе си още преди тридесет години.

Отношенията на малките към реда е различно. Навярно в тази работа има нещо вродено, защото често се случва децата, отраснали в едно семейство и възпитавани по еднакъв начин, да се различават в чувството си за ред. Момченцето на един от близките ми приятели беше още тригодишно, когато вечер, преди да си легне, си подреждаше дрешките с педантична изрядност, обущенцата подравнени едно до друго, чорапчетата оправени, панталонките, ризката, всичко в трогателен порядък, а сестричката му, която беше с няколко години по-голяма, захвърляше нещата си из цялата стая.

Не искам да кажа, че възпитанието не може да приучи към ред. Може. Но ако то си служи с насилствени методи, винаги съществува опасност детето да започне да симулира редовност. Оставете го само и скоро то ще си бъде пак същото.

Имахме един учител, който заповядваше, докато обяснява новия урок, никой да не докосва молива или триъгълника си. Защо правеше това, не знам. Може би защото обясняваше лошо. Но ако случайно някой ученик пипнеше забранения предмет, той биваше наказан - прав до стената да държи молива в протегнатата си ръка. Това беше и единственият спомен, който остана в съзнанието ми за този преподавател.

Човек може да стане редовен само ако осъзнае, че безпорядъкът му пречи, или ако разбере, че пречи на другите с хаоса, който създава около себе си. За да се осъществи това, той трябва да бъде възпитан не в насилствено спазване на реда, а в уважение и търпимост към другите. Създаде ли се такова отношение, редът ще дойде от само себе си. Колкото и да ми се обяснява, че трябва да си подреждам работната маса, листовете, книгите, черновите, нищо няма да преуспее, защото в моя личен безпорядък има някаква система, с която аз съм свикнал и се справям отлично. Виж, когато нещата ми са подредени от друг, нищо не мога да си намеря. Това, що се отнася лично до мен, но ако друг човек се занимава с разтребването и подреждането на моята стая, аз съм длъжен да му създавам по-малко затруднения и затова ще се опитвам да го отменя, нескопосно, даже с неудоволствие, но от добро чувство. Тогава може би чудото все някога ще се извърши и аз сам, за свое удовлетворение и удобство, ще започна да си подреждам ръкописите.

Има една истинска мъдрост на Макаренко - дисциплината трябва да бъде цел на възпитанието, а не средство. И аз мисля, че такава дисциплина може да се създаде само като следствие на интереса на децата, на дълбокото им желание да научат нещо. Детството с безбройните си въпроси, детството с безбройните си експерименти е всъщност непрекъснато научаване, събиране и обработване на нова и нова информация. Любознателността и любопитството са естествени детски качества. Задачата на училището е да ги поддържа, насърчава и насочва, а не да ги потиска с неоправдани дисциплинарни мерки. Какво да се прави, когато две дечица разговарят в час, това значи, че те събеседват за нещо по-интересно от онова, което учителката предава. Няма защо да се внушава, че говоренето в час е забранено и се наказва! Децата трябва да разберат само едно, че когато говорят, пречат на всички. Добре, но ако не са в състояние да млъкнат? Тогава трябвало да бъдат освободени от този час. Освободени, а не изгонени. Защото сигурно е, че където и да отидат, дори да останат да играят в училищния двор, това ще бъде по-полезно за тях, отколкото да продължават насила да стоят в класа.

Веднъж второкласникът Петърчо, както си седи на чина, неочаквано се свлича на пода и остава проснат там. Настъпва паника, учителката се втурва разтревожено. Какво се е случило! Детето бавно отваря очи, гледа мътно, мокрят челото му с вода, вдигат го.

Какво ти става, Петърчо?

Не знам, другарко.

Учителката веднага съобразява, че момчето не бива повече да остане в училище, и го изпраща бързо вкъщи. Петърчо се съпротивлява, не е съгласен, вече нищо му нямало, но учителката не отстъпва и той тъжно си събира нещата.

Пет минути по-късно го забелязали на двора. Припадничевото момче играело юнашки с други деца. Учителката е стъписана. Как е възможна такава изтънчена и тежка за изпълнение симулация. Тя призовава родителите. Те провеждат дълъг и мъчителен разговор с Петърчо. Всъщност това са техни монолози, защото детето упорито мълчи. Неговото поведение и в дома е странно, той често излиза от къщи и не се прибира чак до късна вечер. Веднъж дори се наложило да го търсят с милиция, цяла нощ Петърчо прекарал в една градинка. И пак никакви обяснения. Накрая се принудили да заведат детето на психиатър и той, след като изследвал най-внимателно загадъчния Петърчо, заявил, че е напълно здрав. Цялата работа е, че Петърчо е прекалено свободолюбив. Психопатологията още не смята, че това е неин случай. Желанието за свобода у това дете е толкова силно, че то се принуждава да измисля какви ли не ходове, за да я добие. Ако човек наблюдава Петърчо, когато е сам, ще установи, че детето не върши нищо лошо: или си играе най-естествено като всички деца, или се разхожда насам-натам, или, както сам той споделя, сяда на някоя пейка и си мисли разни неща.

Петърчо не е изключение, много детски учители са споделяли, че им се е случвало някой от техните най-малки ученици изведнъж да си вземе чантата и да си тръгне.

- Къде?

- Защо си отиваш?

- Защото не ми е интересно.

Естествената реакция в такива случаи би трябвало да бъде:

- Довиждане! Утре, ако искаш, пак ела!

Но тя неизменно си остава друга:

- Ти, моето момче, не можеш да си отиваш, преди да е свършило училището.

Ако има нещо странно в такива случаи, то е, че те се приемат като куриози.

Някога Макаренко залагаше твърде много на самоуправлението в неговите комуни. Той имаше дълбоко доверие в децата и вярваше, че те могат чудесно да разрешават много въпроси, включително и такива като отстраняване на някои провинени от комуната. А. С. Нийл също така смята, че самоуправлението в неговото експериментално училище е едно от главните му достойнства. Всички въпроси, всички наказания или поощрения се решават от общо събрание, в което децата, от най-малките до най-големите, и преподавателите имат право на един-единствен глас.

Нашето училище не е посмяло да отиде толкова далече в самоуправлението и до голяма степен то има чисто формален характер, защото почти нито един въпрос, засягащ чисто детските интереси и проблеми, не се решава от самите деца. Наистина, дежурни с червени ленти се разхождат по коридора и правят строги забележки на другарчетата си, проверяват кой си е изрязал ноктите, кой не знам какво си. Командуват "Клас стани!" и така нататък. Впоследствие се избира дори ръководство, което обаче почти нищо не ръководи, а имитира ръководителството. Другарчето председател си е другарче председател и той дори ще направи доклад за успеха и дисциплината в класа, ще подражава баща си, ще критикува и обобщава и накрая ще завърши също като татко си: "На борба за по-високи успехи!" Още от съвсем малки децата започват да си служат с шаблони, шаблонни определения, шаблонни заключения. Вместо да се каже Петко нищо не знае по смятане, ще се каже, че Петко е занижил успеха си по математика, че в дисциплината "съществува известно отпускане" вместо - напоследък взехме да вдигаме много врява и така нататък. Някои вярват, че по този начин децата се подготвят за бъдеща обществена дейност, а аз се страхувам, че те се подготвят само за външната и формална страна, че много понятия от прекалено широка употреба още от детските години загубват всякакъв вътрешен смисъл. Вместо да учиш още от първи клас, започваш да се бориш за усвояване на знанията. Да се бориш всъщност с какво? На борба за по-висок успех, на борба за по-добра дисциплина, на борба за повече събрани отпадъци. Толкова много се "борят" нашите деца, че когато наистина влязат в живота, на тях вече не им се бори. В училището те са свикнали да имитират обществена дейност, продължават да я имитират и след него.

Педагози, психолози, медици продължават да си блъскат главата как да се направи така, че децата по-лесно да се приспособяват към училището. И все пак не може ли нещо да се направи, че училището да се приспособи към децата?