Учителят говори

СВОБОДА

То­ва, ко­е­то но­си сво­бо­да за чо­веш­ка­та ду­ша, е Ис­ти­на­та.

Стре­меж и коп­неж на чо­веш­ка­та ду­ша е да бъ­де сво­бод­на.То­ва е един ве­лик вът­ре­шен под­тик - не на обик­но­ве­ния чо­век, а на чо­ве­ка, у ко­го­то се е про­бу­ди­ло Бо­жес­т­ве­но­то съз­на­ние.

Чу­ва­ли сте, че е ка­за­но: "Поз­най­те Ис­ти­на­та и Ис­ти­на­та ще ви нап­ра­ви сво­бод­ни." Ис­ти­на­та - то­ва е Свет­ли­на­та на Бо­жес­т­ве­ния свят. Сво­бо­да­та е не­го­ва­та без­г­ра­нич­ност. Ето за­що, ко­га­то го­во­рим за Бо­жес­т­ве­на­та сво­бо­да, ко­я­то про­и­з­ти­ча от Ис­ти­на­та, под­раз­би­ра­ме без­г­ра­нич­ност, т.е. стре­меж на ду­ша­та да жи­вее в без­г­ра­нич­но­то.

Сво­бо­да­та, в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та, при­над­ле­жи на Бо­жес­т­ве­ния свят. Са­мо Бог е аб­со­лют­но сво­бо­ден. Ето за­що чо­веш­ка­та ду­ша, ко­я­то жи­вее в Ис­ти­на­та, поз­на­ва Бо­га ка­то сво­бо­да без ог­ра­ни­че­ния. И ко­га­то чо­век по­чув­с­т­ва та­зи сво­бо­да, ця­ла­та те­жест, всич­ки­те ог­ра­ни­че­ния, ко­и­то го гне­тят, из­чез­ват. Той из­пит­ва мир, прос­тор, раз­ши­ре­ние. За не­го­во­то съз­на­ние ня­ма пре­де­ли - той с един пог­лед про­ник­ва в не­ща­та. Всич­ки­ят лед под не­го и око­ло не­го се ста­пя. Слън­це­то въз­си­я­ва и всич­ки бла­го­род­ни за­ро­ди­ши, ко­и­то са за­ло­же­ни дъл­бо­ко в ду­ша­та му и ча­кат от хи­ля­ди го­ди­ни да по­ник­нат, за­поч­ват да се раз­ви­ват и рас­тат.

Сво­бо­да­та е не­о­б­хо­ди­ма за пос­ти­га­не на он­зи висш иде­ал, към кой­то чо­век се стре­ми. Чо­век днес не е сво­бо­ден. Той се стре­ми към сво­бо­да, ала я тър­си по вън­шен път. Сво­бо­да­та оба­че не мо­же да дой­де от­вън. Тя не се на­ла­га със за­кон. Вся­ка сво­бо­да - по­ли­ти­чес­ка или ре­ли­ги­о­з­на - ко­я­то от­вън се на­ла­га, е са­мо сян­ка на сво­бо­да­та. Иде­а­л­на­та сво­бо­да, сво­бо­да­та, ко­я­то про­и­з­ти­ча от Ис­ти­на­та, не е ос­но­ва­на на ни­как­во на­си­лие. Тя не за­ви­си ни от чо­веш­ко­то зна­ние, ни от чо­веш­кия пра­вов ред. Нея не я бра­ни вън­шен за­кон и си­ла. И на­и­с­ти­на, сво­бо­да, ко­я­то тряб­ва да се бра­ни с оръ­жие в ръ­ка, сво­бо­да ли е?

Хо­ра­та днес са ро­би и, за да се ос­во­бо­дят, те тряб­ва да се но­во­ро­дят. Но­во­раж­да­не­то е скъс­ва­не на оне­зи връз­ки, ко­и­то се­га ни спъ­ват. То оз­на­ча­ва ос­во­бож­да­ва­не от ве­ри­ги­те на съд­ба­та и не­о­б­хо­ди­мост­та. То оз­на­ча­ва въз­с­та­но­вя­ва­не на она­зи пър­вич­на връз­ка на чо­ве­ка с Бо­га, ко­я­то съ­щес­т­ву­ва от са­мо­то му явя­ва­не в све­та. То оз­на­ча­ва въз­с­та­но­вя­ва­не на не­го­ва­та сво­бо­да. За­що­то пър­во­на­чал­но всич­ки съ­щес­т­ва са съз­да­де­ни сво­бод­ни. И ако сво­бо­да­та от­пос­ле е из­чез­на­ла в све­та, при­чи­на­та е чо­ве­кът. Той сам е на­ру­шил сво­я­та пър­во­на­чал­на връз­ка с Пър­вич­на­та При­чи­на. Нап­ра­вил е мно­го дру­ги връз­ки, ко­и­то са го ог­ра­ни­чи­ли и заб­лу­ди­ли. Бо­жес­т­ве­но­то на­ча­ло пос­то­ян­но го ос­во­бож­да­ва от ог­ра­ни­че­ни­я­та на ста­ро­то, ала той не след дъл­го вре­ме, пак тръг­ва по ста­рия път.

Ето за­що, ако ис­ка чо­век да бъ­де сво­бо­ден, той тряб­ва да има са­мо ед­на-ед­нич­ка връз­ка - с Бо­га, а с всич­ки дру­ги съ­щес­т­ва той тряб­ва да има са­мо от­но­ше­ния. За­що­то един­с­т­ве­но­то съ­щес­т­во, ко­е­то е сво­бод­но - то­ва е Бог. И един­с­т­ве­но­то съ­щес­т­во, ко­е­то мо­же да ос­во­бо­ди на­пъл­но чо­ве­ка, е Бог. Бог ис­ка всич­ки съ­щес­т­ва да бъ­дат сво­бод­ни ка­то Не­го и те тряб­ва да бъ­дат сво­бод­ни, за­що­то са час­ти от Бо­жес­т­ве­ния ор­га­ни­зъм.

Ето за­що, са­мо ко­га­то жи­ви­ят Бог на Ис­ти­на­та дой­де да жи­вее в чо­ве­ка, ко­га­то в не­го за­поч­не да дейс­т­ва Бо­жес­т­ве­ни­ят Дух и си­ла, са­мо то­га­ва чо­век ще бъ­де ис­тин­с­ки сво­бо­ден; са­мо то­га­ва той ще поз­на­ва Бо­га и ще бъ­де поз­нат от Не­го; са­мо то­га­ва ще му слу­жи сво­бод­но в Дух и Ис­ти­на.

За­що­то сво­бо­да­та изис­к­ва във все­ки мо­мент, чо­век да бъ­де го­тов да из­вър­ши оно­ва, ко­е­то Бог ис­ка от не­го. А сво­бод­ни­ят чо­век мо­же да го из­вър­ши, за­що­то ни­как­ва дру­га връз­ка не го ог­ра­ни­ча­ва. В то­ва имен­но се­ди не­го­ва­та сво­бо­да.

Днес хо­ра­та спо­рят, има ли чо­век сво­бод­на во­ля. Са­мо чо­век, кой­то жи­вее в то­зи съ­щес­т­вен, не­и­з­ме­нен свят, в кой­то Бог жи­вее; са­мо чо­век, кой­то раз­би­ра Не­го­ви­те за­ко­ни и Му слу­жи в Дух и Ис­ти­на, - са­мо той е сво­бо­ден, са­мо той има сво­бод­на во­ля. И на­и­с­ти­на, сво­бо­да­та се­ди във во­ля­та на чо­ве­ка. За­то­ва сво­бо­да­та ви­на­ги под­раз­би­ра не сво­е­во­лие, а ра­зум­на во­ля. Са­мо ра­зум­ни­ят чо­век мо­же да бъ­де сво­бо­ден. И Жи­ва­та При­ро­да да­ва сво­бо­да са­мо на ра­зум­ни­те. Не­ра­зум­ни­те, ко­и­то ня­мат во­ля, а сво­е­во­лие, тя ги е ог­ра­ни­чи­ла. Хи­ля­ди и ми­ли­о­ни съ­щес­т­ва има в цар­с­т­во­то на Жи­ва­та При­ро­да, ко­и­то са зат­во­ре­ни и ча­кат сво­е­то ос­во­бож­де­ние. За­що? - За­що­то в тях има сво­е­вол­но­то же­ла­ние да се дви­жат без­раз­бор­но в как­ва да е по­со­ка. Сво­бо­да­та оба­че под­раз­би­ра дви­же­ние са­мо в ед­на по­со­ка - Ис­ти­на­та. За­що­то не заб­ра­вяй­те, че Ис­ти­на­та е по­со­ка­та, в ко­я­то се дви­жат всич­ки не­ща в Би­ти­е­то.

И та­ка, са­мо в Ис­ти­на­та чо­век мо­же да бъ­де вся­ко­га сво­бо­ден. Всич­ки­те ни ог­ра­ни­че­ния и спън­ки про­и­з­ли­зат от то­ва, че ние не сме в до­сег с Ис­ти­на­та. А на­ша­та сво­бо­да за­ви­си от то­ва - до­кол­ко сме в до­сег с Ис­ти­на­та. Ни­как­ва дру­га мяр­ка не съ­щес­т­ву­ва. Ние мо­же да си обяс­ня­ва­ме на­ши­те ог­ра­ни­че­ния по един или друг на­чин - то­ва са на­ши схва­ща­ния. Ед­но е вяр­но - ог­ра­ни­че­ни­я­та ни, спън­ки­те ни и про­ти­во­ре­чи­я­та ни го­во­рят, че в да­де­ния слу­чай ние не сме в до­сег с Ис­ти­на­та. В Ис­ти­на­та - та­ка го­во­ри опи­тът на сво­бод­ния чо­век, прес­та­ват всич­ки про­ти­во­ре­чия. Явят ли се из­вес­т­ни про­ти­во­ре­чия, кол­ко­то и мал­ки да са те, ние сме из­вън об­ласт­та на Ис­ти­на­та.

Дру­го не заб­ра­вяй­те: сво­бо­да­та от­вън не ще дой­де. Вся­ка сво­бо­да, ко­я­то от­вън се на­ла­га, е сян­ка на сво­бо­да­та. Не бя­гай­те по­дир сен­ки! Ис­тин­с­ка­та сво­бо­да е сво­бо­да­та на ду­ха. Тя ид­ва от­вът­ре. При вът­реш­на­та сво­бо­да чо­век сам се­бе си пре­це­ня­ва. При вът­реш­на­та сво­бо­да чо­век сам се­бе си съ­ди. Та­къв е за­ко­нът. При вът­реш­на­та сво­бо­да чо­век сам се ог­ра­ни­ча­ва - той са­мо­вол­но се ог­ра­ни­ча­ва. Ко­га? Са­мо ко­га­то пра­ви доб­ро. За­що­то в пъ­тя на сво­бо­да­та се из­пит­ва бла­го­род­с­т­во­то на ду­ша­та и ми­ло­сър­ди­е­то на чо­веш­ко­то сър­це. Ко­га­то чо­век пра­ви доб­ро, той ви­на­ги от­пър­вом се ог­ра­ни­ча­ва. А ог­ра­ни­ча­ва се, за­що­то да­ва. Нап­ра­ви ли оба­че доб­ро­то, той от­но­во ста­ва сво­бо­ден.

Ето за­що вся­ко не­що, ко­е­то в на­ча­ло­то ог­ра­ни­ча­ва чо­ве­ка и го ли­ша­ва от сво­бо­да, а на края му въз­в­ръ­ща сво­бо­да­та, е доб­ро. А вся­ко не­що, ко­е­то в на­ча­ло­то да­ва на чо­ве­ка сво­бо­да, а на края му от­не­ма сво­бо­да­та, е зло. Тук ле­жи дъл­бо­ка­та връз­ка меж­ду доб­ро­то и сво­бо­да­та, меж­ду зло­то и роб­с­т­во­то.

Ис­каш ли да имаш ед­на си­гур­на мяр­ка, пом­ни:

Вся­ко не­що, в ко­е­то чо­век гу­би сво­бо­да­та си, е зло.

Вся­ко не­що, в ко­е­то чо­век при­до­би­ва сво­бо­да­та си, е доб­ро.

Вло­жи Ис­ти­на­та в ду­ша­та си и Сво­бо­да­та, ко­я­то тър­сиш, ще я при­до­би­еш!