ЯДКА НА БОЖЕСТВЕНОТО УЧЕНИЕ

ЖИВАТА ПРИРОДА

Жи­ва­та При­ро­да в сво­я­та це­ло­куп­ност е про­я­ва на ра­зум­ни си­ли, на ра­зум­ни съ­щес­т­ва от раз­ни гра­да­ции, ко­и­то жи­ве­ят в пъл­на хар­мо­ния, об­ще­ние и еди­не­ние. Всич­ки те имат ед­на вис­ша цел, ко­я­то на­ри­ча­ме Бог, си­реч без­г­ра­нич­но­то, без­на­чал­но­то, в ко­е­то всич­ко съ­щес­т­ву­ва, дви­жи се и се раз­ви­ва.

Оче­вид­но под"жи­ва при­ро­да" ние не под­раз­би­ра­ме оно­ва, ко­е­то съв­ре­мен­ни­те ес­тес­т­ве­ни­ци под­раз­би­рат. За нас При­ро­да­та е не­що ве­ли­ко, не са­мо по сво­е­то ус­т­ройс­т­во, но и по она­зи ин­те­ли­ген­т­ност, по она­зи вър­хов­на ра­зум­ност, ко­я­то тя про­я­вя­ва.

Жи­ва­та При­ро­да е сбор от мис­ле­щи съ­щес­т­ва, ко­и­то пред­с­та­вят "ато­ми­те" на ве­ли­кия, го­ле­мия свят. Ця­ло­то прос­т­ран­с­т­во, в ко­е­то жи­ве­ем и се дви­жим, е пъл­но със съ­щес­т­ва от раз­ни ка­те­го­рии и кул­ту­ри. Та­ка че, ко­га­то го­во­рим за Все­ле­на, ние под­раз­би­ра­ме сбор от ра­зум­ни съ­щес­т­ва, от­но­ше­ни­я­та меж­ду ко­и­то са аб­со­лют­но хар­мо­нич­ни.Те­зи имен­но съ­щес­т­ва са, ко­и­то при­да­ват цен­ност на це­лия Кос­мос.

Ето за­що за пог­ле­да на оне­зи, ко­и­то имат кос­мич­но съз­на­ние, це­ли­ят Кос­мос с не­го­ва­та при­ро­да е ед­но жи­во съ­щес­т­во, в ко­е­то всич­ко се обе­ди­ня­ва. И то­зи Кос­мос мо­же да бъ­де и "без­г­ра­ни­чен", и "гра­ни­чен", и го­лям, и ма­лък; ед­но ве­ли­ко свойс­т­во на Веч­но­то е да при­е­ма, как­ви­то ще фор­ми. Пред ду­хов­ния взор на ве­ли­ки­те Пос­ве­те­ни от всич­ки вре­ме­на и епо­хи ця­ла­та Все­ле­на, це­ли­ят та­ка на­ре­чен в Древ­ност "мак­ро­кос­мос" се явя­ва във фор­ма­та на чо­век - ве­ли­ки­ят Не­бе­сен Чо­век. Съ­зер­ца­вай­ки об­ра­за на то­зи Кос­ми­чен Чо­век, те са от­к­ри­ли съ­о­т­вет­с­т­ви­я­та, ко­и­то съ­щес­т­ву­ват меж­ду не­го и мал­кия чо­век - "мик­ро­кос­мо­са". За­то­ва ви каз­вам, че чо­век, у ко­го­то вся­ка клет­ка от тя­ло­то е буд­на и съз­на­тел­на, мо­же да об­щу­ва с ця­ла­та Жи­ва При­ро­да.

Вие виж­да­те звез­ди­те ка­то да­леч­ни, блес­тя­щи точ­ки на Не­бе­то. Ала вся­ка звез­да от Млеч­ния Път или от коя да е га­лак­тич­на сис­те­ма, си има сво­и­те при­е­м­ни­ци в чо­веш­кия мо­зък. Чо­век мо­же да при­е­ме мо­мен­тал­но треп­те­ни­я­та, ко­и­то ид­ват от раз­лич­ни­те звез­ди. В то­зи сми­съл Аз каз­вам, че чо­век мо­же да раз­го­ва­ря с це­лия Кос­мос. Ако за хо­ра­та на Зе­мя­та звез­ди­те са са­мо свет­ли точ­ки, за един ан­гел те са це­ли све­то­ве, ко­и­то са на­се­ле­ни с ми­ли­о­ни съ­щес­т­ва. Те­зи съ­щес­т­ва имат мно­го по-ви­со­ка кул­ту­ра от чо­веш­ка­та.

И та­ка, ние на­ри­ча­ме ра­зум­на Жи­ва При­ро­да оно­ва, ко­е­то е про­я­ве­но. А оно­ва, ко­е­то още не е про­я­ве­но, ние на­ри­ча­ме идей­на ду­ша на Би­ти­е­то. Идей­но­то, веч­но­то, све­ще­но­то, неп­ро­я­ве­но­то - то­ва е Бог, то­ва е ве­ли­ко­то На­ча­ло на жи­во­та. То е свър­за­но с про­я­ве­но­то. За­то­ва ня­кои на­ри­чат При­ро­да­та - тя­ло на Бо­га. То­ва оба­че е са­мо един об­раз. Ала мно­зи­на до там се ув­ли­чат от то­зи об­раз, та под­дър­жат, че При­ро­да­та и Бог са ед­но и съ­що не­що. Но ако При­ро­да­та и Бог са ед­но и съ­що не­що, то­га­ва Бог ще бъ­де ед­но ог­ра­ни­че­но съ­щес­т­во. Ед­но зна­ем ние по­ло­жи­тел­но: че При­ро­да­та е про­я­ве­но­то, а Бог е неп­ро­я­ве­но­то, без­г­ра­нич­но­то, ко­е­то веч­но се про­я­вя­ва и все неп­ро­я­ве­но ос­та­ва.

Обик­но­ве­ни­те хо­ра, ко­и­то виж­дат ед­но мал­ко се­че­ние от све­та, мис­лят, че При­ро­да­та е не­що ме­ха­нич­но, не­ра­зум­но, в ко­е­то ца­ру­ват слу­чай­нос­ти. Оче­вид­но те про­е­к­ти­рат се­бе си в При­ро­да­та. Всъщ­ност в При­ро­да­та ня­ма ни­що слу­чай­но, ни­що про­и­з­вол­но. В нея всич­ко се гра­ди и ус­т­рой­ва по за­ко­ни­те на Бо­жес­т­ве­на­та и не­и­з­мен­на ма­те­ма­ти­ка. Ето за­що всич­ки ней­ни дейс­т­вия са стро­го и ра­зум­но оп­ре­де­ле­ни. Ра­зум­ност­та в Жи­ва­та При­ро­да яс­но се виж­да нав­ся­къ­де. Кой­то и ор­га­ни­зъм да раз­г­ле­да­ме, про­у­чим ли дъл­бо­ко и про­ник­но­ве­но не­го­во­то ус­т­ройс­т­во, не­го­ви­те фун­к­ции, с всич­ка­та им за­ко­но­мер­ност и це­ле­съ­о­б­раз­ност, ние ще се убе­дим във ве­ли­ка­та ра­зум­ност на При­ро­да­та, ко­я­то всич­ко нап­рав­ля­ва. Раз­би­ра се, изис­к­ва се ви­со­ко ин­те­ли­ген­тен и про­зор­лив ум, доб­ре раз­ви­ти спо­соб­нос­ти и дар­ба за тън­ко и про­ник­но­ве­но наб­лю­де­ние, за да се схва­нат тън­кос­ти­те на ра­зум­но­то, ко­е­то се про­я­вя­ва в При­ро­да­та.

Жи­ва­та При­ро­да си има свой език, и ако чо­век ис­ка да я раз­би­ра доб­ре, тряб­ва да се стре­ми да на­у­чи ней­ния език. При­ро­да­та вся­ко­га си слу­жи с об­ра­зи. Тя ви­на­ги го­во­ри с кар­ти­ни и сим­во­ли. Ней­ни­ят език не е ка­то ези­ка на съв­ре­мен­ни­те хо­ра - су­хи по­ня­тия, го­ли ло­ги­чес­ки фор­ми на ана­ли­тич­ния ин­те­лект. Ези­кът й е жив, кар­ти­нен, сим­во­ли­чен, език на ве­ли­ко­то и кра­си­во раз­но­о­б­ра­зие.

Изоб­що При­ро­да­та не тър­пи ед­но­о­б­ра­зи­е­то и пов­то­ре­ни­е­то. Тя оби­ча раз­но­о­б­ра­зи­е­то в прог­ре­сив­на и въз­хо­дя­ща сте­пен. И за­то­ва, ко­га­то хо­ра­та ис­кат да све­дат всич­ко в жи­во­та към ед­но ме­ха­нич­но ед­но­о­б­ра­зие, те про­и­з­веж­дат зло. Ко­га­то тво­рят по за­ко­ни­те на раз­но­о­б­ра­зи­е­то и хар­мо­ни­я­та, как­то При­ро­да­та, те вър­шат доб­ро.

Жи­ва­та При­ро­да оби­ча раз­но­о­б­ра­зи­е­то и изо­би­ли­е­то, но не тър­пи из­ли­шъ­ци­те. Не се ли из­пол­зу­ват ней­ни­те енер­гии ра­зум­но, спъ­ват ли се в тех­ния нес­пи­рен ход и прев­ръ­ща­ния, ог­ра­ни­чат ли се в зат­во­ре­ния кръг на ед­но­о­б­ра­зи­е­то, тя вед­на­га про­ти­во­дейс­т­ва. При­ро­да­та не оби­ча зас­той. В нея има веч­но дви­же­ние, веч­но твор­чес­т­во, ко­е­то се нап­рав­ля­ва от ра­зум­ни за­ко­ни. В те­зи за­ко­ни за­бе­ляз­ва­ме един ри­тъм, ед­на пе­ри­о­дич­ност, ко­я­то се таи дъл­бо­ко в са­ма­та съ­щи­на на Би­ти­е­то, в на­чи­ни­те на не­го­ва­та про­я­ва. На то­зи кос­ми­чен ри­тъм по­чи­ват оне­зи два ве­ли­ки про­це­са в Жи­ва­та При­ро­да - ин­во­лю­ция, при ко­я­то има­ме ед­но дви­же­ние от цен­тъ­ра към пе­ри­фе­ри­я­та и ево­лю­ция, ко­я­то пред­с­та­вя дви­же­ние на жи­во­та от пе­ри­фе­ри­я­та към цен­тъ­ра. В те­зи два про­це­са се съз­да­ват ус­ло­ви­я­та, при ко­и­то мо­же да се про­я­ви ми­ро­ви­ят жи­вот.

Има две ве­ли­ки те­че­ния: ед­но­то от без­г­ра­нич­но­то, ко­е­то пос­те­пен­но се сма­ля­ва и сли­за към без­к­рай­но-мал­ко­то, към клет­ка­та; дру­го­то, ко­е­то пос­то­ян­но рас­те, от без­к­рай­но-мал­ко­то, от клет­ка­та - към ве­ли­ко­то, без­г­ра­нич­но­то. И ко­га­то те­зи две кос­мич­ни те­че­ния се срещ­нат у чо­ве­ка, за­раж­дат се ве­ли­ки­те спо­соб­нос­ти и доб­ро­де­те­ли на чо­веш­ка­та ду­ша.

Жи­ва­та При­ро­да е вло­жи­ла всич­ко у чо­ве­ка и все­ки миг му съ­дейс­т­ва за раз­ра­бот­ва­не на оне­зи за­ро­ди­ши, ко­и­то са вса­де­ни в не­го­ва­та ду­ша. Ка­то гриж­ли­ва май­ка, тя пос­то­ян­но дър­жи буд­но съз­на­ни­е­то му, ка­то му об­ръ­ща вни­ма­ние по раз­ни пъ­ти­ща и на­чи­ни на всич­ко, ко­е­то ста­ва око­ло не­го.

И съв­ре­мен­ни­те хо­ра са на пог­ре­шен път, ка­то мис­лят, че мо­гат да зав­ла­де­ят При­ро­да­та. Ако те на­и­с­ти­на би­ха ус­пе­ли да нап­ра­вят то­ва, ця­ла­та Зе­мя би се раз­ру­ши­ла, и на нея ня­ма­ше да ос­та­не ни­то ед­но жи­во съ­щес­т­во. Жи­ва­та При­ро­да оба­че не ос­та­вя да я вла­де­ят. Ед­нич­ко­то, ко­е­то тя поз­во­ля­ва, то е да се впрег­нат ней­ни­те си­ли на ра­бо­та. Ала са­мо ра­зум­ни­ят чо­век, кой­то се съ­о­б­ра­зя­ва с ней­ни­те за­ко­ни, мо­же без­на­ка­за­но да впрег­не ней­ни­те си­ли на ра­бо­та. Все­ки, кой­то не се съ­о­б­ра­зя­ва с ней­ни­те за­ко­ни, би­ва раз­ру­шен. И опи­тът по­каз­ва, че всич­ки оне­зи, ко­и­то са си въ­о­б­ра­зя­ва­ли, че вла­де­ят При­ро­да­та, са би­ва­ли зат­руп­ва­ни под пра­ха на сво­и­те рух­на­ли фан­та­зии. Хо­ра, ко­и­то са си мис­ли­ли, че тряб­ва да се бо­рят с При­ро­да­та, за да я по­ко­рят, ви­на­ги, ко­га­то са дос­ти­га­ли вър­ха на сво­е­то пред­п­ри­я­тие и са се гот­ви­ли да вку­сят от не­го­вия плод, са би­ва­ли жес­то­ко из­лъг­ва­ни в сво­и­те на­деж­ди. При­ро­да­та ги е ли­ша­ва­ла в пос­лед­ния миг от пло­да на тех­ни­те уси­лия и ги е ос­та­вя­ла от­но­во да ра­бо­тят и да се тру­дят, за да из­п­ра­вят всич­ки­те си греш­ки и заб­луж­де­ния.

Чо­век не тряб­ва да се бо­ри с При­ро­да­та, за­що­то ви­на­ги ще пре­тър­пя­ва по­ра­же­ние. И зна­е­те ли как­во е не­го­во­то по­ра­же­ние? - Смърт­та. При­чи­на­та за смърт­та на чо­ве­ка е, че той се на­ми­ра в пос­то­ян­на бор­ба с жи­ва­та, ра­зум­на При­ро­да, ко­я­то всуе се мъ­чи да по­ко­ри. За­що­то, не­ка не се заб­ра­вя, че При­ро­да­та та­ка лес­но не про­ща­ва. Чо­век мо­же де­сет пъ­ти да се по­кае и пак гре­хо­ве­те му да ос­та­нат неп­рос­те­ни. При­ро­да­та про­ща­ва на чо­ве­ка, са­мо ко­га­то той се съ­о­б­ра­зи с ней­ни­те за­ко­ни и то не по един вън­шен, ме­ха­ни­чен на­чин, а съз­на­тел­но.

Всич­ки, ко­и­то се стре­мят да вла­де­ят При­ро­да­та, всич­ки ко­и­то се бо­рят с нея, ко­и­то й се про­ти­вят, дъл­бо­ко пог­лед­на­то са "вън" от нея. Го­во­рим але­го­рич­но. При­ро­да­та е зак­лю­че­на за тях, тя си ос­та­ва за тях един зат­во­рен свят. А зна­е­те ли как­ви кра­со­ти има в то­зи свят, как­ви съ­щес­т­ва жи­ве­ят в не­го?

Хо­ра­та, ко­и­то днес пъп­лят по Зе­мя­та, мо­гат да се на­ре­кат "про­пад­на­ли уче­ни­ци" на При­ро­да­та, зат­вор­ни­ци. В то­зи сми­съл на ду­ма­та, те дейс­т­ви­тел­но са "вън" от нея. За те­зи хо­ра, При­ро­да­та си има сво­и­те "из­п­ра­ви­тел­ни до­мо­ве". И тя чес­то вли­за там със сво­я­та пръ­чи­ца!

Ала за ра­зум­ни­те чо­ве­ци, Жи­ва­та При­ро­да е прек­рас­но уре­ден свят - свят на хар­мо­ния, му­зи­ка и кра­со­та. И ко­га­то един ден уши­те на хо­ра­та се от­во­рят, те ще чу­ят нав­ред по све­та ве­ли­ка­та му­зи­ка на При­ро­да­та. Има ед­на осо­бе­на му­зи­ка в При­ро­да­та. За­що­то тя не ви­на­ги пее. По­ня­ко­га и тя мъл­чи. В ней­ни­те нед­ра то­га­ва ца­ри не­и­з­ра­зи­мо мъл­ча­ние. Но в то­ва мъл­ча­ние има дъл­бок сми­съл - дъл­бо­ко в ней­ни­те нед­ра, се за­раж­да ед­на ве­ли­ка идея, и до­ка­то тя се офор­ми и ро­ди, ве­ли­ка­та При­ро­да мъл­чи. Ро­ди ли се, тя пак за­пя­ва но­ва пе­сен.

И ако вие во­ди­те съз­на­те­лен жи­вот, ако ду­ша­та ви е буд­на и е нас­т­ро­е­на Лю­бов­но към всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва, вие ще въз­п­ри­е­ме­те Бо­жес­т­ве­на­та му­зи­ка на При­ро­да­та, ко­я­то ще се раз­лее ка­то жив тре­пет по ця­ло­то ви ес­тес­т­во. Чрез та­зи му­зи­ка ще ви се пре­да­ват мис­ли­те на всич­ки ра­зум­ни съ­щес­т­ва. Жи­во­тът на всич­ки ра­зум­ни съ­щес­т­ва в Жи­ва­та При­ро­да ще ви се пре­да­ва с бър­зи­на мно­го по-го­ля­ма от та­зи на свет­ли­на­та и вие ще се чув­с­т­ва­те граж­да­нин на ней­но­то Ве­ли­ко цар­с­т­во.