Учителят говори

ЧОВЕК

То­га­ва Исус из­ле­зе с тръ­не­ния

ве­нец и с баг­ре­ни­ца­та. И ре­че им

Пи­лат: "Ето чо­ве­кът!"

Бо­гат чо­век е са­мо он­зи, кой­то има бо­га­та ду­ша, бо­гат ум, бо­га­то сър­це и сил­на во­ля.Са­мо чо­век, кой­то слу­жи на Бо­га, е в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та бо­гат.

Си­лен е са­мо чо­ве­кът на Лю­бов­та, чо­ве­кът на ис­ти­на­та. Сил­ни­ят стои над всич­ки ус­ло­вия. Аз не на­ри­чам си­лен чо­век он­зи, кой­то уби­ва дру­ги­те. Си­лен чо­век е он­зи, кой­то мо­же да об­ръ­ща сво­и­те неп­ри­я­те­ли в при­я­те­ли. Ето за­що, той не се за­щи­та­ва. Той не во­ю­ва за сво­и­те пра­ва. Са­мо сла­би­ят во­ю­ва за сво­и­те пра­ва. И ко­га­то сил­ни­ят чо­век, чо­ве­кът-ге­рой, бъ­де при­ко­ван на по­зор­ния стълб за­ра­ди Ис­ти­на­та, той с ве­ли­ко­ду­шие по­на­ся и по­зор, и ху­ли, и зло­рад­с­т­ва, и об­ви­не­ния.

"Ето чо­ве­кът!" Ето Исус! На пър­во­о­б­раз­ния език, на кой­то то­ва име е из­ре­че­но, то оз­на­ча­ва: чо­ве­кът, кой­то иде на Зе­мя­та, брат на стра­да­щи­те. Ето за­що, в ши­рок сми­съл на ду­ма­та, "Исус" е все­ки, кой­то стра­да и ка­то ге­рой но­си сво­и­те стра­да­ния. "Исус" е вся­ка стра­да­ща чо­веш­ка ду­ша, ко­я­то из­ра­бот­ва сво­е­то спа­се­ние.

"Исус" - то­ва е ед­на­та опор­на точ­ка на чо­ве­ка. "Хрис­тос" - си­реч чо­ве­кът, кой­то е по­бе­дил и въз­тър­жес­т­ву­вал над смърт­та, кой­то е въз­к­ръс­нал, кой­то слу­жи на Бо­га и е го­тов да по­ло­жи ду­ша­та си за дру­ги­те - то­ва е дру­га­та опор­на точ­ка на чо­ве­ка.

Чо­ве­кът ка­то "Исус", на­у­ча­ва дъл­бо­кия сми­съл на стра­да­ни­я­та - он­зи Бо­жес­т­вен про­цес, чрез кой­то той из­ра­бот­ва своя ха­рак­тер. За­що­то най-цен­но­то у чо­ве­ка - то­ва е не­го­ви­ят ха­рак­тер. Чо­век неп­ре­мен­но тряб­ва да ми­не през огъ­ня на из­пи­та­ни­я­та и са­мо, ко­га­то ми­не през то­зи огън и ус­тои на всич­ко, са­мо то­га­ва ще при­до­бие ха­рак­тер це­нен, ус­той­чив, не­по­ко­ле­бим. Са­мо то­га­ва ще има ве­чен дом, в кой­то мо­же да жи­вее.

Под ха­рак­тер, в дъл­бок сми­съл на ду­ма­та, се под­раз­би­ра всич­ко ра­зум­но, ко­е­то чо­веш­ки­ят дух е на­пи­сал, ко­е­то дъл­бо­ко е внед­рил в чо­веш­ка­та ду­ша. Ха­рак­те­рът е ед­но съ­че­та­ние на доб­ро­де­те­ли.

Ед­но пом­не­те: она­зи ес­тес­т­ве­на си­ла в чо­ве­ка, ко­я­то мо­же да го нап­ра­ви мо­щен, е си­ла­та на не­го­ви­те доб­ро­де­те­ли. Доб­ро­де­те­ли­те - то­ва са един ве­лик ка­пи­тал, око­ло кой­то за­поч­ват да цир­ку­ли­рат Ве­ли­ки­те си­ли на Жи­ва­та При­ро­да. Ето за­що, под ду­ма­та "чо­век" се раз­би­ра сбор от всич­ки доб­ро­де­те­ли. Кой­то не пред­с­та­вя та­къв сбор от доб­ро­де­те­ли, не мо­же да се на­ре­че ис­тин­с­ки чо­век.

Днеш­ни­ят чо­век не е до­шъл още до по­ло­же­ни­е­то на ис­тин­с­ки чо­век. В не­го има по-го­ля­мо или по-мал­ко над­мо­щие на жи­во­тин­с­ко­то ес­тес­т­во. Ис­тин­с­ки­ят чо­век от­се­га на­та­тък ще се про­я­ви. Се­гаш­ни­ят чо­век не мо­же още да се обуз­да­ва. У не­го има още мно­го жи­во­тин­с­ки про­я­ви. Всич­ки прес­тъп­ле­ния, ко­и­то чо­век днес вър­ши, се дъл­жат на жи­во­тин­с­ко­то у не­го. И той тряб­ва да пра­ви мно­го уси­лия, за да се ос­во­бо­ди от жи­во­тин­с­ко­то, да го пре­въз­мог­не. Чо­ве­кът оба­че е съ­че­та­ние на доб­ро­де­те­ли, а не на прес­тъп­ле­ния. Чо­век сам по се­бе си, по своя про­и­з­ход, по сво­е­то ес­тес­т­во, е не­що ве­ли­ко. Бог, ка­то се е ог­ра­ни­чил сам в Се­бе Си, е съз­дал чо­ве­ка. Ала със съз­да­ва­не­то на чо­ве­ка, са се яви­ли и стра­да­ни­я­та в Кос­мо­са. За­що­то там, къ­де­то има ог­ра­ни­че­ние, има и стра­да­ния.

Ве­ли­ко не­що е чо­ве­кът! Ако вие раз­би­рах­те чо­ве­ка, ако вяр­вах­те в не­го, ала не в то­ва, ко­е­то се виж­да от­вън, ко­е­то от­вън се про­я­вя­ва, щях­те да ви­ди­те, кол­ко ве­лик е той. За­що­то то­ва, ко­е­то от­вън се виж­да, е из­раз са­мо на из­вес­т­ни мис­ли, чув­с­т­ва и дейс­т­вия. Чо­ве­кът не е оно­ва, ко­е­то днес се мис­ли за не­го. Той не е са­мо ед­но ма­те­ри­а­л­но съ­щес­т­во, ко­е­то из­чез­ва със смърт­та. То­ва ко­е­то уми­ра, не е чо­ве­кът. Ако чо­век из­чез­ва­ше със смърт­та, то­га­ва ня­ма за­що тол­ко­ва да се фи­ло­соф­с­т­ва за не­го. В та­къв слу­чай, той е ед­на вещ, един пред­мет, един ав­то­мат, кой­то ут­ре ще се раз­си­пе в прах.

То­ва, че чо­ве­кът ще ум­ре и ще из­чез­не, е пър­ва­та лъ­жа, ко­я­то е вне­се­на в све­та. Има не­що у чо­ве­ка, ко­е­то не уми­ра - и в то­зи, и в он­зи свят. То­ва, ко­е­то не уми­ра, то­ва ко­е­то не се раз­ла­га, то­ва ко­е­то не из­чез­ва, то е чо­ве­кът. То ни­то ос­та­ря­ва, ни­то се под­м­ла­дя­ва.

Ко­га­то го­во­рим за чо­ве­ка, ние раз­би­ра­ме ду­ша­та. Ако има не­що Бо­жес­т­ве­но у чо­ве­ка, то е свет­ла­та ду­ша, ко­я­то мис­ли. От­де­ле­те от чо­ве­ка ра­зум­на­та, свет­ла ду­ша и той ста­ва съ­щин­с­ко жи­вот­но. Той по ни­що не се раз­ли­ча­ва от не­го - яде, спи, има с ед­на реч всич­ки нуж­ди и сла­бос­ти на жи­вот­но­то.

Чо­век е жи­ва ду­ша, ко­я­то има всич­ки въз­мож­нос­ти на веч­ния, без­с­мър­тен жи­вот. Та­зи ду­ша при­те­жа­ва всич­ки спо­соб­нос­ти, всич­ки ме­то­ди за ра­бо­та вът­ре в се­бе си и тя ги вла­га в мо­зъ­ка и въ­о­б­ще в ця­ло­то тя­ло, чрез ко­е­то се про­я­вя­ва. Ето за­що, ние каз­ва­ме: чо­век съ­дър­жа в се­бе си всич­ки въз­мож­нос­ти на един ра­зу­мен жи­вот. Чо­век съ­дър­жа в се­бе си всич­ки въз­мож­нос­ти на един жи­вот на Лю­бов­та. Чо­век съ­дър­жа в се­бе си всич­ки въз­мож­нос­ти на един жи­вот в Ис­ти­на­та.

Ко­га­то чо­век за­поч­не да осъ­щес­т­вя­ва всич­ки те­зи въз­мож­нос­ти, той пос­те­пен­но се тран­с­фор­ми­ра, пос­те­пен­но пре­ми­на­ва от ед­но със­то­я­ние в дру­го.

Той пос­те­пен­но се из­кач­ва стъ­па­ло след стъ­па­ло: От обик­но­вен чо­век той ста­ва та­лан­т­лив, пос­ле ге­ни­а­лен; след то­ва све­тия и най-пос­ле - Учи­тел.

Има сте­пе­ни на чо­ве­ка. Под "чо­век" ние не раз­би­ра­ме са­мо оно­ва съ­щес­т­во, ко­е­то жи­вее на Зе­мя­та. Чо­ве­кът съ­щес­т­ву­ва не са­мо на Зе­мя­та, не са­мо в Слън­че­ва­та сис­те­ма. Той на­се­ля­ва ця­ла­та звез­д­на Все­ле­на - всич­ки слън­ца и пла­не­ти. Пла­не­ти­те и слън­ца­та са на­се­ле­ни със съ­щес­т­ва от раз­ни сте­пе­ни на ин­те­ли­ген­т­ност. Не е важ­но как­ви те­ла имат те. Те са ра­зум­ни съ­щес­т­ва и при­над­ле­жат към ед­на и съ­ща чо­веш­ка ра­са. Та­зи ра­са пос­те­пен­но се раз­ви­ва. Мно­го от чо­веш­ки­те съ­щес­т­ва по дру­ги­те сис­те­ми са да­леч по-нап­ред­на­ли от чо­ве­ка, за­що­то са из­лез­ли по-ра­но от ве­ли­кия пър­во­и­з­вор на жи­во­та. Тях­на­та мъд­рост е тол­ко­ва ве­ли­ка, че кул­ту­ра­та на хо­ра­та, в срав­не­ние с та­зи на Си­ри­ус нап­ри­мер е още в сво­и­те пе­ле­ни. Съв­ре­мен­ни­те хо­ра пред съ­щес­т­ва­та на Си­ри­ус не са да­же и де­ца.

Но чо­ве­кът е ве­чен пъ­те­шес­т­ве­ник. Зе­мя­та не е би­ла и ня­ма да бъ­де ед­нич­ко не­го­во жи­ли­ще. Зем­ния чо­век, след ка­то за­вър­ши сво­е­то раз­ви­тие на Зе­мя­та, ня­ма да оти­де на "Не­бе­то". Той ще стран­с­т­ва от сис­те­ма в сис­те­ма на фи­зи­чес­ка­та все­ле­на, до­ка­то се раз­вие в сво­я­та пъл­но­та. След­на­та стан­ция в не­го­во­то раз­ви­тие ще бъ­де имен­но Си­ри­ус.

Чо­веш­ки­ят дух е сля­зъл на Зе­мя­та от око­ло двес­та и пет­де­сет ми­ли­а­р­да го­ди­ни. Той не е бил в то­ва със­то­я­ние, в ко­е­то днес се на­ми­ра. През те­зи двес­та и пет­де­сет ми­ли­а­р­да го­ди­ни той е ми­нал през мно­го фор­ми и мно­го фа­зи на раз­ви­тие. И це­ли­ят, поч­ти без­к­ра­ен, ред от ор­га­нич­ни фор­ми, ко­и­то При­ро­да­та е съз­да­ла, пред­с­та­вят все ста­дии, през ко­и­то чо­веш­ки­ят дух е ми­нал. Те са ед­но ве­ли­ко учи­ли­ще, в ко­е­то той се е учил. Всич­ки зна­ния на чо­ве­ка, при­до­би­ти в те­че­ние на те­зи двес­та и пет­де­сет ми­ли­а­р­да го­ди­ни, са на­пи­са­ни в не­го­ва­та мал­ка гла­ва, в не­го­вия мо­зък. От гле­ди­ще на по-нап­ред­на­ли­те съ­щес­т­ва оба­че, от гле­ди­ще на ан­ге­ли­те нап­ри­мер, чо­век все още е ед­но мал­ко де­те. Те­зи двес­та и пет­де­сет ми­ли­а­р­да го­ди­ни за тях са ка­то две и по­ло­ви­на го­ди­ни. От тях­но гле­ди­ще, чо­век е ед­но де­те на две и по­ло­ви­на го­ди­ни.

Мно­го още има да учи чо­век! За­то­ва той е ми­нал и ще ми­не през без­б­рой фор­ми и сте­пе­ни на жи­вот.

Хо­ра­та, ко­и­то имат жал­ка пред­с­та­ва за жи­во­та, мис­лят, че вед­нъж ка­то се ро­ди чо­век и всич­ко е свър­ше­но. Не, раж­да­не­то е един ве­чен, неп­ре­къс­нат про­цес. Без­б­рой пъ­ти чо­век се раж­да, ка­то ми­на­ва от ед­на фа­за на раз­ви­тие в дру­га.

Имай­те пред вид ед­но: Въп­ро­сът за раж­да­не и пре­раж­да­не е въп­рос за прос­ве­те­ния чо­веш­ки дух, за прос­ве­те­на­та чо­веш­ка ду­ша, за прос­ве­те­ния чо­веш­ки ум - то­ва не е въп­рос за обик­но­ве­ни умо­ве. Чо­век се учи ед­нов­ре­мен­но в три

учи­ли­ща. На Зе­мя­та се учи тя­ло­то. Всич­ки клет­ки в ор­га­низ­ма вър­шат из­вес­т­на служ­ба, ала ед­нов­ре­мен­но с то­ва те се учат. В Ду­хов­ния свят се учи ду­ша­та. В Бо­жес­т­ве­ния свят се учи ду­хът. Ето за­що, иде­а­лът на чо­ве­ка е да раз­бе­ре се­бе си, да раз­бе­ре ан­ге­ли­те, ко­и­то се про­я­вя­ват у не­го ка­то свет­ла и чис­та ми­съл, да раз­бе­ре най-пос­ле Бо­га, т.е. Лю­бов­та.

По­не­же чо­век е свър­зан с ан­ге­ли­те, ко­и­то са съз­да­ли ми­съл­та, за­то­ва го на­ри­чат съ­щес­т­во на ми­съл­та - "ма­нас". Ра­зу­мът е дар на чо­ве­ка от ан­ге­ли­те. И то­ва, ко­е­то го от­ли­ча­ва от жи­вот­ни­те, ко­е­то го е из­п­ра­ви­ло на два кра­ка - то е не­го­ви­ят ра­зум. Но Аз ви каз­вам, че чо­век е не­що по-ве­че от то­ва, ко­е­то мис­ли. Ве­ли­ко­то в све­та не мо­же да се оп­ре­де­ли на­пъл­но.

Ед­но пом­не­те: пър­во­то ка­чес­т­во на ис­тин­с­кия чо­век е Лю­бов­та. Лю­бов­та е бо­жес­т­ве­но­то в чо­ве­ка. Без Лю­бов чо­век се прев­ръ­ща в жи­вот­но. Без Лю­бов, той е из­ло­жен са­мо на гре­хо­ве и прес­тъп­ле­ния.

Кой­то не е въз­лю­бил Бо­га, той още не е ис­тин­с­ки чо­век. Той ня­ма още "об­раз и по­до­бие Бо­жие".

Чо­ве­кът днес ня­ма "об­раз и по­до­бие Бо­жие".И на­и­с­ти­на он­зи, кой­то мо­же да те обе­ре, да те из­на­си­ли, да те оху­ли, чо­век ли е? Чо­век ли е и он­зи, кой­то от­на­ча­ло ти е бил при­я­тел, а пос­ле те злос­ло­ви?

Впро­чем, ко­га­то се го­во­ри за чо­ве­ка ка­то об­раз и по­до­бие Бо­жие, под­раз­би­ра се чо­ве­кът в не­го­ва­та пър­вич­на про­я­ва, та­ка на­ре­че­ния Кос­ми­чен Чо­век. Все­ки чо­век, вся­ка чо­веш­ка ду­ша е един пър­ви­чен еле­мент от ве­ли­кия Кос­ми­чен Чо­век. Ка­то та­къв, той за­е­ма точ­но оп­ре­де­ле­но мяс­то в Жи­ва­та При­ро­да и иг­рае оп­ре­де­ле­на ро­ля. Без не­го Все­ле­на­та не мо­же да се про­я­ви в пъл­но­та­та на сво­я­та хар­мо­ния.

Ето за­що и все­ки чо­век тук, на Зе­мя­та, си има своя оп­ре­де­ле­на ро­ля.Без не­го жи­во­тът не мо­же. Явя­ва­не­то на тол­ко­ва ми­ли­о­ни ду­ши в све­та не е не­що слу­чай­но.

И за­то­ва дръж пос­то­ян­но в ума си ми­съл­та:

Чо­век е най-ве­ли­ко­то съз­да­ние на Зе­мя­та.

Рад­вай се, че но­сиш име­то чо­век!

Стре­ми се да от­го­ва­ряш на то­ва име!

Не заб­ра­вяй, че ка­то дух, ка­то ду­ша, ка­то ум и ка­то сър­це, ти си ва­жен еле­мент във Все­ле­на­та - без теб тя не мо­же да се про­я­ви в сво­я­та хар­мо­ния.

Ти все още не зна­еш как­во си.

В чо­ве­ка се кри­ят си­ли, ко­и­то са в спя­що със­то­я­ние и той тряб­ва да ра­бо­ти за тях­но­то про­буж­да­не и пра­вил­но из­пол­зу­ва­не. Ко­га­то чо­век се свър­же с Бо­га, у не­го се про­буж­дат всич­ки спя­щи си­ли и спо­соб­нос­ти. По как­во се поз­на­ва чо­ве­кът, кой­то е свър­зан с Бо­га? По то­ва, че той е го­тов всич­ко да жер­т­ва за Не­го.

Чо­век, кой­то ис­ка с дос­тойн­с­т­во да но­си то­ва име, тряб­ва да бъ­де аб­со­лют­но чес­тен, аб­со­лют­но до­бър, аб­со­лют­но ин­те­ли­ген­тен и ра­зу­мен, аб­со­лют­но бла­го­ро­ден.

Чес­тен, бла­го­ро­ден чо­век е са­мо он­зи, кой­то се рад­ва на чуж­до­то бла­го ка­то на свое. Ис­тин­с­ки­ят чо­век не се бо­ри от­вън да въз­с­та­но­ви чест­та си. Той знае, че спо­ред ве­ли­кия мо­рал в све­та, чест­та от­вън не се въз­с­та­но­вя­ва. Ни­ка­къв съд, ни­как­во об­щес­т­во, ни­как­ва ре­ли­гия не са в със­то­я­ние да въз­с­та­но­вят чест­та на чо­ве­ка, ос­вен той са­ми­ят.

По как­во се раз­ли­ча­ва ра­зум­ни­ят чо­век? - Той ни­ко­га не се за­ни­ма­ва с ми­на­ло­то, ни­то пък се за­ни­ма­ва с бъ­де­ще­то. Той ра­бо­ти с нас­то­я­ще­то. Под нас­то­я­ще, Аз раз­би­рам веч­но бо­жес­т­ве­но­то. Ра­зум­ни­ят чо­век не мис­ли как­во­то му хрум­не, а как­во­то е пра­во. Са­мо глу­па­ви­ят мис­ли, как­во­то му дой­де на­ум. У ра­зум­ния чо­век има ед­но осо­бе­но ду­шев­но раз­по­ло­же­ние - той не мис­ли зло ни­ко­му. Той мис­ли доб­ро на всич­ки хо­ра и ни­ко­га не си от­мъ­ща­ва. За­що­то знае, че чо­век не мо­же да бъ­де аб­со­лют­но ра­зу­мен, ако ня­ма един аб­со­лю­тен мо­рал. Той знае, че мо­ра­лът е ус­той, че той е она­зи опор­на точ­ка, от ко­я­то ра­зу­мът се про­е­к­ти­ра в све­та. Ра­зум­ни­ят чо­век ви­на­ги се упо­ва­ва на своя ра­зум. Той го це­ни ка­то ве­лик дар, кой­то му е да­ден от ан­ге­ли­те в под­к­ре­па на жи­во­та. И знае, че са­мо ис­тин­с­ки ра­зум­ни­ят мо­же да бъ­де сво­бо­ден.

Ра­зум­ност­та, в дъл­бок сми­съл на ду­ма­та, е ка­чес­т­во на све­ти­я­та, на ге­ни­а­л­ния чо­век. И за­то­ва пом­не­те: Умен чо­век, мо­же да бъ­де са­мо доб­ро­де­тел­ни­ят чо­век.

А всич­ки хо­ра на доб­ро­де­тел­та са сми­ре­ни хо­ра - в он­зи сми­съл, в кой­то Хрис­тос раз­би­ра та­зи ду­ма, и те­зи хо­ра са най-ве­ли­ки­те, най-сил­ни­те. Спо­ред мен, най-ве­ли­ко­то ка­чес­т­во, ко­е­то чо­век мо­же да при­те­жа­ва, е сми­ре­ни­е­то. То не е сла­бост. Сми­ре­ни­ят чо­век е най-елас­тич­ни­ят, най-плас­тич­ни­ят чо­век в све­та. Той мо­же всич­ко да из­дър­жа - и бо­лес­ти, и си­ро­ма­шия, до­ри и смърт. Всъщ­ност за сми­ре­ния чо­век всич­ко то­ва не съ­щес­т­ву­ва - как­во­то и да дой­де, той е тих и спо­ко­ен. Той каз­ва: "Бог, кой­то жи­вее в мен, не уми­ра. Бог, кой­то жи­вее в мен, си­ро­мах не ста­ва." Сла­би­ят, ма­ло­душ­ни­ят чо­век не е сми­рен. Са­мо доб­ро­де­тел­ни­ят чо­век е сми­рен. И той е ис­тин­с­ки сил­ни­ят чо­век. Сми­ре­ни­ят чо­век, в ис­тин­с­ки сми­съл на ду­ма­та, е чо­век с мо­щен дух.

Вие пи­та­те, за­що сте дош­ли на Зе­мя­та? Каз­вам ви:

Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Лю­бов.

Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Мъд­рост.

Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Ис­ти­на.

Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Прав­да.

Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Доб­ро­де­тел.

И пом­не­те, че ве­ли­ко е пред­наз­на­че­ни­е­то на чо­ве­ка. Чо­век е ро­ден да уп­рав­ля­ва всич­ки съ­щес­т­ва, да ре­гу­ли­ра всич­ки еле­мен­ти, да уре­ди Зе­мя­та. Той тряб­ва да ста­не един до­бър гос­по­дар. А мо­же да ста­не та­къв, са­мо ко­га­то раз­бе­ре оно­ва, ко­е­то Бог е вло­жил в не­го. Той тряб­ва да знае как­ви са не­го­ви­те те­ла, не­го­ви­те об­лек­ла.Той тряб­ва да знае как­ва е она­зи пър­вич­на ма­те­рия, в ко­я­то фун­к­ци­о­ни­ра не­го­ва­та ми­съл. Той тряб­ва да вла­дее всич­ки еле­мен­ти. Да вла­дее зе­мя­та, въз­ду­ха, во­да­та, топ­ли­на­та, свет­ли­на­та. Той тряб­ва да кон­т­ро­ли­ра всич­ки "ло­ши ду­хо­ве". А мо­же да ги кон­т­ро­ли­ра са­мо то­га­ва, ко­га­то пре­въз­мог­не тех­ни­те сла­бос­ти.

И Хрис­тос ис­ка се­га да Му по­ма­гат та­ки­ва чо­ве­ци, ко­и­то зна­ят да гра­дят по всич­ки пра­ви­ла на Бо­жес­т­ве­на­та на­у­ка. Чо­ве­ци, в умо­ве­те на ко­и­то бла­го­то на "Цар­с­т­во­то Бо­жие" се­ди на пър­ви план.

Ве­ли­ки­ят жи­вот има нуж­да от чо­ве­ци, ко­и­то са "ро­де­ни из­но­во", ко­и­то са ви­де­ли "Цар­с­т­во­то Бо­жие". А не заб­ра­вяй­те, че кой­то ис­ка да ви­ди Цар­с­т­во­то Бо­жие, очи­те му тряб­ва да бъ­дат чис­ти. Чис­ти­те очи под­раз­би­рат чис­то сър­це. Чис­то­то сър­це под­раз­би­ра све­тъл ум. Свет­ли­ят ум под­раз­би­ра бла­го­род­на ду­ша. А бла­го­род­на­та ду­ша под­раз­би­ра един лю­бящ дух, кой­то е из­ля­зъл от Бо­га на Веч­ност­та.

"Ро­де­ни­ят из­но­во" е свър­зан с всич­ки по-ви­со­ки све­то­ве, с всич­ки съ­щес­т­ва от по-ви­со­ки йе­рар­хии. Той е ис­ти­но­лю­бив ка­то са­ма­та Ис­ти­на, умен ка­то са­ма­та Мъд­рост, лю­бящ ка­то са­ма­та Лю­бов. За то­зи чо­век, за "ро­де­ни­ят от Бо­га", е ка­за­но в Пи­са­не­то, че "грях не пра­ви". И на­и­с­ти­на, ро­де­ни­ят от Бо­га има та­ка­ва Лю­бов в ду­ша­та си, в нея бли­ка та­къв ве­лик из­вор на Лю­бов­та, че ни­как­ви про­ти­во­ре­чия за не­го не съ­щес­т­ву­ват. Би­ли ли сте при та­къв чо­век, да ви­ди­те ка­къв мир, как­ва ти­ши­на, как­ва ра­дост ца­ру­ват в не­го? Сър­це­то, умът, ду­ша­та и ду­хът на та­къв чо­век са в пъл­на хар­мо­ния с Бо­га. Та­къв чо­век, дъл­бо­ко пог­лед­на­то, е съв­куп­ност от мно­го ра­зум­ни, ге­ни­а­л­ни ду­ши. Съ­що­то се от­на­ся и до ве­ли­ки­те по­е­ти, му­зи­кан­ти, ху­дож­ни­ци. За да се про­я­ви един ве­лик по­ет, за да се про­я­ви един ве­лик му­зи­кант или ху­дож­ник, тряб­ва да се обе­ди­нят хи­ля­ди ра­зум­ни, ге­ни­а­л­ни ду­ши.

Та­ка чо­век от "син на ми­съл­та" ста­ва "въз­лю­бен син на Лю­бов­та". Та­ка той ста­ва Син Бо­жи. А най-ве­ли­ко­то по­ло­же­ние, ко­е­то чо­век мо­же да има по от­но­ше­ние на Бо­га, то е да бъ­де Син Бо­жи.

Да бъ­де чо­век Син Бо­жи, да бъ­де слу­жи­тел на Ве­ли­кия, Кой­то всич­ко е съз­дал, ще ре­че да чув­с­т­ва пул­са на ця­ла­та Все­ле­на, да виж­да всич­ка­та ней­на кра­со­та, да чу­ва ней­на­та Ве­ли­чес­т­ве­на хар­мо­ния.

Ти, кой­то се до­мог­ваш да ста­неш Син Бо­жи, пос­та­ви си ка­то иде­ал да имаш:

Сър­це чис­то ка­то крис­тал.

Ум све­тъл ка­то Слън­це­то.

Ду­ша об­шир­на ка­то Все­ле­на­та.

Дух мо­щен ка­то Бо­га и ед­но с Бо­га!