Учителят говори

ДОБРО

Лю­бов­та раж­да Доб­ро­то.

Доб­ро­то е ос­но­ва на жи­во­та. Доб­ро­то е поч­ва на жи­во­та и съ­щев­ре­мен­но - не­го­ва хра­на. Са­мо Доб­ро­то мо­же да под­к­ре­пи жи­во­та, са­мо Доб­ро­то мо­же да го под­х­ра­ни.

Ко­га­то Бог се ог­ра­ни­ча­ва, раж­да се Доб­ро­то в све­та. Ко­га­то чо­век се ог­ра­ни­ча­ва, Зло­то се раж­да. А ко­га­то се ос­во­бож­да­ва от ог­ра­ни­че­ни­я­та, явя­ва се Доб­ро­то. С дру­ги ду­ми ка­за­но: ко­га­то в чо­веш­ка­та ду­ша се за­ро­ди ве­ли­ко­то же­ла­ние да слу­жи на Бо­га, то­га­ва се явя­ват ус­ло­ви­я­та за Доб­ро­то.

Чо­век ис­ка да съз­да­де Доб­ро­то в се­бе си. Доб­ро­то оба­че не се съз­да­ва, то се раж­да. То е вло­же­но от на­ча­ло у все­ки чо­век и той тряб­ва са­мо да го съз­нае и про­я­ви. Чо­век тряб­ва да бъ­де до­бър, за­що­то Доб­ро­то е ос­но­ва на жи­во­та. Без Доб­ро, жи­во­тът на чо­ве­ка е без ос­но­ва.

Не вър­ши ли чо­век доб­ро, зло­то се раж­да. Зло­то, ко­е­то се­га съ­щес­т­ву­ва в све­та, е не­и­з­пол­з­ва­но­то Доб­ро в ми­на­ло­то.

Зло­то про­и­з­ти­ча от един не­у­с­та­но­вен ред. То е един свят на про­и­з­вол. В ор­га­ни­чес­кия свят то мо­же да се оп­ре­де­ли ка­то раз­м­но­жа­ва­не без за­кон. Зло­то оба­че е ед­на не­и­з­беж­ност в све­та на от­но­ше­ни­я­та меж­ду си­ли и съ­щес­т­ва.

Зло и Доб­ро в Жи­ва­та при­ро­да са си­ли, с ко­и­то тя ед­нак­во опе­ри­ра. Зад Доб­ро­то и Зло­то се­ди ве­ли­ка­та ра­зум­ност, ко­я­то всич­ко из­пол­з­ва.

Чо­век не тряб­ва да се бо­ри със зло­то. Той тряб­ва са­мо да го из­бяг­ва. Той не тряб­ва да се бо­ри със зло­то, а на зло­то да про­ти­во­пос­та­вя доб­ро. Он­зи чо­век, кой­то най-мно­го се бо­ри със зло­то, най-мно­го гре­ши. Един­с­т­ве­но­то съ­щес­т­во, ко­е­то мо­же да впрег­не зло­то на ра­бо­та, е Бог.

Тряб­ва да зна­е­те, че съ­щес­т­ву­ва ко­лек­тив­но съз­на­ние на доб­ро­то и ко­лек­тив­но съз­на­ние на зло­то. Те об­ра­зу­ват два ве­ли­ки по­лю­са на Би­ти­е­то. Чо­веш­ки­ят жи­вот се дви­жи меж­ду те­зи два по­лю­са.

Ко­га­то Зло­то е от­вът­ре и взи­ма над­мо­щие, а Доб­ро­то е от­вън, то­га­ва Зло­то ца­ру­ва на Зе­мя­та. С дру­ги ду­ми "адът" ца­ру­ва на Зе­мя­та. Ко­га­то пък Доб­ро­то е от­вът­ре и пре­о­до­ля­ва, а Зло­то е от­вън, то­га­ва "Не­бе­то" уп­рав­ля­ва и Доб­ро­то ца­ру­ва. "Адът" е мяс­то, къ­де­то Зло­то е и от­вът­ре, и от­вън. "Не­бе­то" е мяс­то, къ­де­то Доб­ро­то е и от­вът­ре, и от­вън. А чо­веш­ки­ят жи­вот е "мяс­то", къ­де­то по­ня­ко­га от­вът­ре е Доб­ро­то, а от­вън Зло­то, а по­ня­ко­га - об­рат­но.

Все­ки чо­век, спо­ред жи­во­та, кой­то во­ди, се на­ми­ра или в по­лю­са на Доб­ро­то, или в по­лю­са на Зло­то. Чо­век, у ко­го­то Зло­то гос­по­да­ру­ва, жи­вее в неп­рес­тан­но без­по­койс­т­во. От­вън той мо­же да раз­по­ла­га с го­ле­ми бо­гат­с­т­ва, мо­же да има по­чит­та на хо­ра­та, но от­вът­ре той е нес­по­ко­ен. Не­го пос­то­ян­но го тор­мо­зят зли пред­чув­с­т­вия и стра­хо­ве. Той пос­те­пен­но за­поч­ва да гу­би здра­ве­то си и си­ла­та си. Ко­га­то пък Доб­ро­то е в сър­це­то на чо­ве­ка, той мо­же да ня­ма ни бо­гат­с­т­ва, ни власт, но пак е спо­ко­ен и ве­сел. Ус­ло­ви­я­та от­вън са ло­ши, но от­вът­ре са доб­ри. То­зи чо­век има не­що мощ­но в се­бе си, за­ра­ди ко­е­то всич­ки го оби­чат. Доб­ри­те хо­ра са ис­тин­с­ки сил­ни­те хо­ра в све­та. Ала хо­ра­та мис­лят, че Зло­то в све­та е сил­но. Зло­то е сил­но са­мо за­то­ва, за­що­то хо­ра­та го оби­чат. Обич­та към Зло­то му при­да­ва си­ла. Зло­то чер­пи си­ла от Лю­бов­та.

Въп­ре­ки то­ва оба­че, стре­ме­жът към Доб­ро­то ни­ко­га не мо­же да спре. Про­це­сът на Доб­ро­то е ве­чен. Той е твор­чес­ки про­цес на жи­во­та. За­то­ва Доб­ро­то мо­же да се на­ре­че път към жи­во­та. То е, ко­е­то ни въ­веж­да в жи­во­та. Зло­то е път към смърт­та. То е осъ­де­но на веч­но без­п­ло­дие.

При раз­ли­ча­ва­не на Доб­ро­то и Зло­то, пом­не­те след­ни­те не­ща:

Доб­ро­то и Зло­то - то­ва са Вис­ше­то и Низ­ше­то в све­та. Зло­то - то­ва са по въз­мож­ност най-сла­би­те треп­те­ния на Доб­ро­то. Ето за­що, Доб­ро­то е це­на на ра­зум­но­то, а Зло­то - це­на на не­ра­зум­но­то.

Доб­ро­то пов­ди­га цен­нос­ти­те на чо­веш­ко­то съз­на­ние. Зло­то ги по­ни­жа­ва. При доб­ро­то дар­би­те се усил­ват, при зло­то те от­с­лаб­ват и се пом­ра­ча­ват.

Доб­ро­то за­поч­ва с ни­щож­ни­те, с мал­ки­те не­ща. Но те пос­то­ян­но рас­тат, уве­ли­ча­ват се, раз­м­но­жа­ват се, ор­га­ни­зи­рат се и се съ­е­ди­ня­ват в ед­но ця­ло. В Зло­то има ви­на­ги раз­па­да­не, ра­зе­ди­не­ние.

Доб­ро­то изоб­що, мо­же да се упо­до­би на из­вор, кой­то пос­то­ян­но те­че. Зло­то пък при­ли­ча на пре­съх­нал из­вор, кой­то ед­ва съл­зи. Зло­то мно­го обе­ща­ва, ала ни­що не вър­ши. Доб­ро­то пък не обе­ща­ва, но всич­ко вър­ши. Из­во­рът има ли нуж­да да обе­ща­ва, че ще те­че? Той си бли­ка.

Та­ка е и с доб­рия чо­век. В не­го доб­ро­то е ка­то из­вор. За­то­ва той вся­ко­га, при всич­ки ус­ло­вия, си ос­та­ва до­бър. Заб­лу­да е да се мис­ли, че ус­ло­ви­я­та мо­же­ли да го про­ме­нят. Пре­ди всич­ко, доб­ро­то про­ник­ва ця­ло­то му ес­тес­т­во, то ле­жи в ос­но­ва­та на це­лия му стро­еж. Доб­ри­ят чо­век по стро­еж ко­рен­но се от­ли­ча­ва от ло­шия. Нер­в­на­та сис­те­ма на доб­рия чо­век е по-слож­но и по-фи­но ус­т­ро­е­на. Мо­зъ­кът му има по­ве­че клет­ки, по­ве­че гън­ки, той има по-дру­го ус­т­ройс­т­во. Кръ­во­нос­на­та сис­те­ма съ­що та­ка об­ра­зу­ва по-бо­га­та и по-гъс­та мре­жа. Ко­жа­та на доб­рия чо­век има по­ве­че клет­ки, тя е с по-фи­на нап­ра­ва, от­кол­ко­то ко­жа­та на ло­шия чо­век. Доб­ри­ят чо­век, изоб­що, има по-съ­вър­ше­но ус­т­ройс­т­во. Той е ви­со­ко нап­ред­на­ло съ­щес­т­во. Ето за­що, все­ки чо­век, кой­то за­къс­ня­ва в пъ­тя на сво­е­то раз­ви­тие, ста­ва лош. В то­зи сми­съл каз­ва­ме, че Зло­то е не­и­з­пол­з­ва­но Доб­ро. Зло­то не мо­же да се из­ко­ре­ни от све­та. И ко­га­то Хрис­тос го­во­ри да не се бу­тат пле­ве­ли­те, до­ка­то не нас­тъ­пи вре­ме за жът­ва - "свър­ше­ка на све­та" - той под­раз­би­ра, че ще дой­де в бъ­де­ще ед­на но­ва въл­на и то­га­ва то­ва, ко­е­то се­га е Зло в све­та, ще ми­не в ед­на но­ва фа­за на раз­ви­тие.

Ко­га­то го­во­рим за Доб­ро, за доб­ра пос­тъп­ка, ние вся­ко­га под­раз­би­ра­ме здрав чо­век. Бол­ни­ят чо­век не мо­же да пра­ви доб­ро. Оче­вид­но, тук не ста­ва въп­рос за обик­но­ве­ни­те "доб­ри­ни", та­ка как­то хо­ра­та ги раз­би­рат.

Ис­тин­с­ко­то Доб­ро, от гле­ди­ще на Бо­жес­т­ве­на­та на­у­ка, се оп­ре­де­ля с три ка­чес­т­ва: то но­си жи­вот, свет­ли­на и сво­бо­да. Ня­ма ли ги те­зи три ка­чес­т­ва, то не е Доб­ро. Жи­во­тът ид­ва чрез Лю­бов­та, свет­ли­на­та ид­ва чрез Мъд­рост­та, а сво­бо­да­та - чрез Ис­ти­на­та. Кой­то ис­ка да пра­ви доб­ро, той тряб­ва да е свър­зан с те­зи три Бо­жес­т­ве­ни свя­та.

За да бъ­де ед­на на­ша пос­тъп­ка ис­тин­с­ки доб­ра, тя тряб­ва да бъ­де жи­ва, да хо­ди след нас. Доб­ро­то тряб­ва да ни прид­ру­жа­ва. Ако Доб­ро­то не мо­же да дой­де след нас, то не е Доб­ро. Мо­е­то доб­ро тряб­ва да дой­де след ме­не. А за да дой­де след ме­не, то тряб­ва да но­си жи­вот, свет­ли­на и сво­бо­да, как­то за мен, та­ка и за он­зи, ко­му­то пра­вя доб­ро.

По­не­же Бо­жес­т­ве­ни­ят за­кон е ко­лек­ти­вен, той за­ся­га из­вед­нъж всич­ки. Ка­то нап­ра­виш доб­ро на един чо­век, то­ва доб­ро се от­на­ся и за це­лия свят. Да­ли хо­ра­та ще зна­ят то­ва или не, за Бо­жес­т­ве­ния свят е без­раз­лич­но. Факт е оба­че, че от то­ва доб­ро ще се пол­зу­ват всич­ки. За­то­ва каз­вам: да пра­виш доб­ро, то­ва е един све­щен акт, за­що­то по то­зи на­чин ти пре­диз­вик­ваш Бо­га да се про­я­ви чрез те­бе в сво­я­та доб­ро­та, в сво­я­та Лю­бов, мъд­рост и ис­ти­на.

Ня­ма по-ве­лик акт от то­зи да нап­ра­виш ед­но доб­ро. Кол­ко­то и да е мик­рос­ко­пич­но то­ва доб­ро, то е един бла­го­ро­ден акт, за кой­то всич­ки от Не­бе­то ста­ват на кра­ка, по­не­же в Доб­ро­то е скрит Бог.

При­ро­да­та е мно­го вни­ма­тел­на и към най-мал­ка­та при­до­бив­ка. Ко­га­то един чо­век из­вър­ши ед­но доб­ро в све­та, ко­га­то из­вър­ши един ра­зу­мен акт, в не­ви­ди­мия свят ста­ва го­ля­мо тър­жес­т­во. И ко­га­то Хрис­тос пре­по­ръч­ва на хо­ра­та да си съ­би­рат сък­ро­ви­ще на Не­бе­то, той под­раз­би­ра доб­ро­то. Сък­ро­ви­ще­то - то­ва е доб­ро­то, ко­е­то чо­век е из­вър­шил на Зе­мя­та.

Да нап­ра­виш доб­ро - то­ва ще ре­че да при­зо­веш Бо­га да дейс­т­ва чрез те­бе. А щом Бог дейс­т­ва, Той не пра­ви то­ва са­мо са ед­но­го - Той дейс­т­ва за всич­ки. Ето за­що, ко­га­то се из­вър­ш­ва ед­но доб­ро, всич­ки съ­вър­ше­ни съ­щес­т­ва взи­мат учас­тие.

И та­ка: вся­ка пос­тъп­ка, в ко­я­то Не­бе­то не взи­ма учас­тие, е чо­веш­ка, а вся­ка пос­тъп­ка, в ко­я­то Не­бе­то взи­ма учас­тие, е Бо­жес­т­ве­на.

Доб­ро­то тряб­ва да се нап­ра­ви нав­ре­ме. То ня­ма да ти от­не­ме мно­го вре­ме, но ко­га­то го вър­шиш, то изис­к­ва ума ти, сър­це­то ти, во­ля­та ти, ду­ша­та ти и ду­хът ти да бъ­дат на­пъл­но със­ре­до­то­че­ни през оне­зи ми­ну­ти, ко­га­то пра­виш доб­ро­то. В доб­ро­то не тряб­ва да има от­ла­га­не. Щом на­мис­лиш да нап­ра­виш ед­но доб­ро, тряб­ва да го нап­ра­виш мо­мен­тал­но, без от­ла­га­не. От­ло­жиш ли, мо­мен­тът е про­пус­нат. Не мис­ли при то­ва, че тряб­ва да пра­виш доб­ро, са­мо ко­га­то имаш доб­ро раз­по­ло­же­ние. Доб­ро­то мо­же да се нап­ра­ви и при най-ло­шо­то раз­по­ло­же­ние. Не­раз­по­ло­же­ни­е­то е не­що, ко­е­то за­ся­га плът­та. То не за­ся­га ду­ха на чо­ве­ка.

Хо­ра­та мис­лят, че доб­ро­то е не­що мър­т­во. Не е та­ка. В она­зи све­ще­на идея, ко­я­то ти е да­ла под­тик да нап­ра­виш ед­но доб­ро, дейс­т­ва един въз­ви­шен и свят дух, кой­то ще ос­ве­ти то­ва де­ло и ще по­ка­же, че жи­во­тът на он­зи, кой­то слу­жи на Бо­га, вся­ко­га се ре­а­ли­зи­ра.

Доб­ро­то е пър­ва­та връз­ка в жи­во­та.

Доб­ро­то е пър­ва­та връз­ка меж­ду хо­ра­та. То е един­с­т­ве­на­та ма­те­ри­а­л­на връз­ка, ко­я­то ис­тин­с­ки свър­з­ва хо­ра­та. Не­що по­ве­че - доб­ро­то е пър­ва­та ис­тин­с­ка връз­ка меж­ду ду­ши­те на всич­ки хо­ра, все ед­но да­ли са те на Зе­мя­та, или на Не­бе­то.

Без доб­ро, вие не мо­же­те да до­би­е­те ни­как­во зна­ние. С поз­на­ва­не­то на доб­ро­то за­поч­ва зна­ни­е­то.

Ед­но нап­ра­ве­но доб­ро ни­ко­га не се заб­ра­вя. То е за­пи­са­но в Бо­жес­т­ве­на­та кни­га, по­не­же е Лю­бо­вен акт и ка­то та­къв, той се пом­ни в Бо­жес­т­ве­ния свят за веч­ни вре­ме­на.

Все­ки, кой­то пра­ви доб­ро, ста­ва иде­ал за дру­ги­те. Не мис­ле­те, че ка­то пра­ви­те доб­ро, то­ва ще ви ли­ши от ня­как­во бла­го. Нап­ро­тив, доб­ро­то ще ви пов­диг­не в очи­те на хо­ра­та. За­то­ва не от­с­тъп­вай­те пред ни­как­ви мъч­но­тии, ко­га­то тряб­ва да нап­ра­ви­те ед­но доб­ро. Бъ­де­те сме­ли, ре­ши­тел­ни, нап­ра­ве­те доб­ро­то и то­ва доб­ро да но­си жи­вот, свет­ли­на и сво­бо­да за ва­ши­те ближ­ни.

Всич­ки мо­же­те да пра­ви­те доб­ро, за­що­то в сър­це­то на всич­ки има доб­ро.

Вся­ко доб­ро, ко­е­то сте из­вър­ши­ли, е ед­на връз­ка, ко­я­то пос­те­пен­но се усил­ва. Пос­то­ян­но тряб­ва да пра­ви­те та­ки­ва връз­ки - не са­мо вед­нъж. Не заб­ра­вяй­те при то­ва, че чо­век тряб­ва да ос­та­не не­и­з­вес­тен в доб­ро­то, как­то се стре­ми да ос­та­не не­и­з­вес­тен в зло­то.

Не бър­зай­те да ста­не­те доб­ри. Доб­ро­то е не­о­б­хо­ди­мо ус­ло­вие за съ­вър­шен­с­т­во­то на чо­ве­ка, ала чо­век за един ден до­бър не ста­ва. Щом оба­че чо­век се стре­ми към съ­вър­шен­с­т­во, доб­ро­то ще му по­мог­не. За да бъ­деш съ­вър­шен, ти тряб­ва да бъ­деш си­лен в доб­ро­то.

Един­с­т­ве­но­то не­що, ко­е­то от­ли­ча­ва чо­ве­ка ка­то чо­век, то­ва е доб­ро­то, ко­е­то жи­вее в не­го.

Доб­ро­то е път за на­ми­ра­не на Бо­жи­я­та Лю­бов.