Учителят говори

СВЕТЛИНА

Свет­ли­на­та - то­ва е твор­чес­ки акт на Ве­ли­ка­та при­ро­да. Тя раз­г­ра­ни­ча­ва би­ти­е­то от не­би­ти­е­то, вре­мен­но­то от веч­но­то, ре­а­л­но­то от пре­ход­но­то.

Свет­ли­на­та - то­ва е пър­ви­ят акт на про­буж­да­не в Жи­ва­та при­ро­да. А под про­буж­да­не ние раз­би­ра­ме - ми­на­ва­не от без­г­ра­нич­но­то със­то­я­ние на при­ро­да­та към гра­нич­но­то.

Ако по­и­с­ка­те мне­ни­е­то на съв­ре­мен­ни­те фи­зи­ци вър­ху свет­ли­на­та, те ще ви я оп­ре­де­лят ка­то ред треп­те­ния, в ко­и­то вли­зат се­дем цвя­та - от чер­ве­ния до ви­о­ле­то­вия. То­ва са дол­на­та и гор­на гра­ни­ци, меж­ду ко­и­то свет­ли­на­та се про­я­вя­ва във фи­зи­чес­кия свят. Или по-точ­но - то­ва са гра­ни­ци­те, в ко­и­то чо­век въз­п­ри­е­ма свет­ли­на­та.

Ала свет­ли­на­та са­ма по се­бе си треп­те­ния ли е? На­и­с­ти­на, треп­те­ни­я­та вли­зат ка­то еле­мент в про­я­ва­та на свет­ли­на­та, но са­ма­та свет­ли­на не е треп­те­ние. Въп­ро­сът за свет­ли­на­та е въп­рос за ви­со­ко нап­ред­на­ли чо­ве­ци, ко­и­то са по ина­че ус­т­ро­е­ни от съв­ре­мен­ни­те хо­ра. Дъл­го вре­ме се изис­к­ва още, до­ка­то те­ла­та на хо­ра­та дой­дат до та­ко­ва раз­ви­тие, че да мо­гат да въз­п­ри­е­мат жи­ви­те яв­ле­ния в при­ро­да­та в ис­тин­с­кия им вид.

И ако по­пи­та­те те­зи ви­со­ко нап­ред­на­ли чо­ве­ци за про­и­з­хо­да на свет­ли­на­та, ко­я­то сред­но-раз­ви­ти­ят чо­век въз­п­ри­е­ма, те ще ви ка­жат, че от кос­мич­но­то прос­т­ран­с­т­во ид­ват към Зе­мя­та дру­ги свет­лин­ни виб­ра­ции, ко­и­то, ка­то дой­дат до нея, се ви­до­и­з­ме­нят та­ка, че се об­ра­зу­ва обик­но­ве­на­та свет­ли­на. Зад та­зи обик­но­ве­на свет­ли­на оба­че, ко­я­то е са­мо ед­но от­ра­же­ние, се­дят друг род енер­гии от по-ви­сок ред, а зад пос­лед­ни­те се­ди не­що ра­зум­но.

За оне­зи, ко­и­то виж­дат, всич­ко в жи­ва­та При­ро­да е свет­ли­на. Всич­ки пред­ме­ти на Зе­мя­та, всич­ки ми­не­ра­ли, рас­те­ния, жи­вот­ни, как­то и те­ла­та на хо­ра­та, не са ни­що дру­го ос­вен свет­ли­на, ви­до­и­з­ме­не­на в сво­и­те най-раз­но­о­б­раз­ни про­я­ви. За оне­зи, ко­и­то виж­дат, свет­ли­на­та не е мър­т­ва, тя не се със­тои са­мо от треп­те­ния, как­то днес се твър­ди.

Свет­ли­на­та про­и­з­ти­ча от жи­во­та. Щом се про­я­ви Лю­бов­та, раж­да се жи­во­тът. А щом жи­во­тът се яви, явя­ва се и свет­ли­на­та. И та­ка, ве­ли­ки­ят прин­цип на жи­во­та е, кой­то е про­и­з­вел свет­ли­на­та. А свет­ли­на­та от своя стра­на, е про­и­з­ве­ла всич­ки жи­ви фор­ми в При­ро­да­та. Тя е най-ве­ли­ки­ят де­ец в твор­чес­ка­та й ра­бо­та.

И за­то­ва е ка­за­но:" Бог е свет­ли­на." Бог сам по Се­бе Си не е свет­ли­на, ала про­и­з­веж­да свет­ли­на­та и се про­я­вя­ва в нея. Не­го­ви­ят Дух но­си пъл­на­та свет­ли­на.

Ду­ша­та схва­ща Бо­га ка­то не­о­бят­на свет­ли­на без сен­ки. Тя схва­ща Не­го­во­то един­с­т­во в изя­ве­на­та свет­ли­на. А та­зи свет­ли­на има мно­го сте­пе­ни на про­я­ва. За­то­ва свет­ли­на­та, ко­я­то въз­п­ри­е­ма­ме във фи­зи­чес­кия свят, се раз­ли­ча­ва от свет­ли­на­та, ко­я­то оза­ря­ва Ду­хов­ния свят, как­то и от свет­ли­на­та, ко­я­то оза­ря­ва Бо­жес­т­ве­ния свят.

За да мо­же чо­век да въз­п­ри­е­ме и раз­бе­ре ду­хов­на­та свет­ли­на или ви­де­ли­на­та, тряб­ва да има ду­хов­но зре­ние. То­га­ва пред не­го ще се от­к­рие един ве­ли­чес­т­вен свят, в кой­то ви­де­ли­на­та ца­ру­ва. Та­зи ви­де­ли­на е жи­ва и ра­зум­на, и всич­ки ве­ли­ки мис­ти­ци, ко­и­то имат та­зи ви­де­ли­на вът­ре в се­бе си, виж­дат един не­о­бя­тен свят, треп­тящ от най-ме­ки, най-неж­ни, най-кра­си­ви цве­то­ве, ко­и­то из­пъл­ват ду­ша­та им ка­то жи­ви струи. Ето за­що за оне­зи, ко­и­то виж­дат, ви­де­ли­на­та е хи­ля­ди пъ­ти по-ре­а­л­на от то­зи свят. Свет­ли­на­та, ко­я­то въз­п­ри­е­ма­ме на фи­зи­чес­кия свят, е са­мо ед­но от­ра­же­ние на ви­де­ли­на­та.

Жи­ва­та свет­ли­на е он­зи ве­лик при­ро­ден де­ец, кой­то тво­ри фор­ми­те на чо­веш­ка­та ми­съл, на чо­веш­ки­те же­ла­ния и чув­с­т­ва. Тя е об­вив­ка на чо­веш­кия дух, на чо­веш­кия ум. Без нея ни­кой не мо­же да мис­ли и да чув­с­т­ва. Ви­де­ли­на­та е, ко­я­то про­я­с­ня­ва не­ща­та. Тя е, ко­я­то ка­ра ума да мис­ли, да раз­съж­да­ва ло­ги­чес­ки. Тя е, ко­я­то ин­ту­и­ци­я­та схва­ща не­пос­ред­с­т­ве­но. И за­то­ва ни­как­ва ум­с­т­ве­на дей­ност не мо­же да се про­я­ви, ни­ка­къв ор­га­ни­чес­ки про­цес не мо­же да се из­вър­ши без при­със­т­вие на свет­ли­на.

Сте­пен­та на раз­ви­тие на всич­ки съ­щес­т­ва за­ви­си от ка­чес­т­во­то и ко­ли­чес­т­во­то на свет­ли­на­та, ко­я­то те при­те­жа­ват. Та­зи мяр­ка се от­на­ся и до чо­ве­ка. Чо­век от чо­ве­ка се раз­ли­ча­ва по сте­пен­та на сво­я­та свет­ли­на. За ха­рак­те­ра на чо­ве­ка, за не­го­ва­та ин­те­ли­ген­т­ност, за не­го­ва­та ду­хов­на ви­со­та се съ­ди по ка­чес­т­во­то и ко­ли­чес­т­во­то на свет­ли­на­та, ко­я­то той въз­п­ри­е­ма и про­я­вя­ва. Ето за­що чо­век се поз­на­ва по свет­ли­на­та на своя жи­вот. Ко­га­то един чо­век вле­зе в ра­зум­ния свят, по свет­ли­на­та му се поз­на­ва, от­къ­де иде и ка­къв жи­вот жи­вее. Ако то­зи чо­век е из­пъл­ня­вал во­ля­та Бо­жия, ко­га­то вле­зе в ра­зум­ния свят, ще го об­зе­ме та­ка­ва свет­ли­на, та­ка­ва ра­дост, та­ко­ва бла­жен­с­т­во, ка­то че ли при­те­жа­ва це­лия свят. На­къ­де­то и да пог­лед­не, нав­ся­къ­де ще виж­да са­мо свет­ли­на, не­о­бят­на свет­ли­на - ни­ка­къв друг обект. В та­зи неп­ре­рив­на свет­ли­на ня­ма ни­как­ви сен­ки. Тя е ед­но неп­ре­къс­на­то и без­п­ре­дел­но си­я­ние.

Про­я­ви­те на ра­зум­ния жи­вот се от­ли­ча­ват вся­ко­га с по­я­ва­та на свет­ли­на. И ние раз­ли­ча­ва­ме сте­пен­та на ра­зум­ност­та по сте­пен­та на свет­ли­на­та. Кол­ко­то свет­ли­на­та, ко­я­то из­хож­да от ед­но ра­зум­но съ­щес­т­во, е по-си­я­й­на и по-ин­тен­зив­на, кол­ко­то е по-ме­ка и по-неж­на, кол­ко­то по-мощ­но ос­ве­тя­ва и ос­мис­ля жи­во­та, тол­ко­ва на по-ви­со­ка ин­те­ли­ген­т­ност е но­си­тел­ка тя.

От то­ва гле­ди­ще, свет­ли­на­та, ко­я­то съ­щес­т­ву­ва в прос­т­ран­с­т­во­то, по­каз­ва, че в при­ро­да­та съ­щес­т­ву­ва ра­зум­ност. Всич­ки­те свет­ли те­ла, ко­и­то виж­да­ме в прос­т­ран­с­т­во­то, са жи­ви ра­зум­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то из­п­ра­щат сво­я­та свет­ли­на.

Свет­ли­на­та на Слън­це­то съ­що е про­и­з­ве­де­ние на мно­жес­т­во ра­зум­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то из­п­ра­щат сво­я­та ра­зум­ност във вид на свет­ли­на.

Чо­век съ­що та­ка сам по-се­бе си е свет­ли­на. Всич­ки доб­ри хо­ра са све­те­щи, а всич­ки зли хо­ра, ко­и­то са из­гу­би­ли сми­съ­ла на жи­во­та, са тъм­ни. От тях из­ли­за мъж­де­ли­ва свет­лин­ка.

Всич­ки доб­ри хо­ра имат "звез­ди". И то­ва не е са­мо фи­гу­ра на реч­та, а ед­на ре­а­л­ност. Це­ли­ят нас­то­ящ жи­вот на чо­ве­ка, всич­ки­те му бъ­де­щи съ­щес­т­ву­ва­ния са в за­ви­си­мост от свет­ли­на­та на не­го­ва­та "звез­да". Та­зи звез­да е сък­ро­ви­ще на не­го­вия жи­вот.

Ко­га­то Хрис­тос дой­де на Зе­мя­та, звез­да­та му дой­де за­е­д­но с не­го. Но нея ви­дя­ха са­мо три­ма­та мъд­ре­ци от Из­ток. Ко­га­то Хрис­тос от­но­во дой­де на Зе­мя­та, не­го­ва­та звез­да ще бъ­де де­сет пъ­ти по-яр­ка, от­кол­ко­то пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни. Но тя ще бъ­де ви­ди­ма са­мо за оне­зи, ко­и­то са го­то­ви да въз­п­ри­е­мат Бо­жес­т­ве­на­та свет­ли­на. За­що­то Хрис­тос ще дой­де ка­то вът­реш­на свет­ли­на в умо­ве­те и сър­ца­та на хо­ра­та. Та­зи свет­ли­на ще прив­ле­че чо­ве­ци­те един към друг и ще ги обе­ди­ни вът­реш­но. Те­зи чо­ве­ци ще бъ­дат чо­ве­ци на свет­ли­на­та, чо­ве­ци със "звез­ди".

Та­ки­ва чо­ве­ци със "звез­ди" бя­ха ед­но вре­ме апос­то­ли­те. Ко­га­то Хрис­тос въз­к­ръс­на, яви­ха се мно­го "звез­ди" То­ва са оне­зи "ог­не­ни ези­ци", за ко­и­то твър­де за­бу­ле­но се го­во­ри в Еван­ге­ли­е­то. Те­зи звез­ди из­лъ­чи­ха тол­ко­ва мно­го свет­ли­на, че ста­на ед­но съ­е­ди­не­ние меж­ду ви­ди­мия и не­ви­ди­мия свят, меж­ду апос­то­ли­те и ра­зум­ни­те све­те­щи съ­щес­т­ва - жи­те­ли на Не­бе­то.

Ко­га­то та­зи свет­ли­на об­х­ва­не ед­на ду­ша, тя ве­че не се ко­ле­бае, не се съм­ня­ва. То­ва е един от най-ве­ли­ки­те мо­мен­ти, ко­и­то мо­же да пре­жи­вее чо­век. В не­го се за­раж­да и ти­хо, и неп­ре­рив­но за­си­я­ва ед­но бла­го­род­но, неж­но чув­с­т­во. То­ва чув­с­т­во е неж­но и де­ли­кат­но, но ин­тен­зив­но. То об­ла­да­ва та­ка­ва вът­реш­на мощ и си­ла, че чо­век ста­ва не­по­бе­дим.

И та­ка, ис­каш ли да раз­бе­реш свет­ли­на­та, хо­ди там, къ­де­то свет­ли­на­та хо­ди! Свет­ли­на­та са­мо в цар­с­ки двор­ци ли оти­ва? Тя вли­за в чис­ти и не­чис­ти мес­та. Оца­па­ни са ръ­це­те на жи­ва­та свет­ли­на. Но ако свет­ли­на­та, ко­я­то стои тол­ко­ва ви­со­ко, сли­за и си ца­па ръ­це­те с гре­хо­ве­те на хо­ра­та, кол­ко по­ве­че хо­ра­та на Зе­мя­та тряб­ва да сто­рят то­ва?

Свет­ли­на­та пред ни­що не се спи­ра - тя про­ник­ва и в най-за­тън­те­ни­те мес­та, да ги ос­ве­ти и ожи­вот­во­ри. То­ва е ве­ли­ко сми­ре­ние. От свет­ли­на­та тряб­ва да се учи чо­век на сми­ре­ние. Ако ти ня­маш сми­ре­ни­е­то на свет­ли­на­та, ни­що не мо­же да ста­не от теб.

Бъ­ди ка­то свет­ли­на­та! Свет­ли­на­та оти­ва нав­ся­къ­де, ми­на­ва през всич­ко, но не ос­та­ва там. Ни­то ед­на час­ти­ца от свет­ли­на­та не ос­та­ва там, къ­де­то е вляз­ла. Свет­ли­на­та пос­то­ян­но оби­ка­ля све­та. Кол­ко е ве­ли­ко сър­це­то на свет­ли­на­та!

Хо­ди по пъ­тя на свет­ли­на­та! А пъ­тя на свет­ли­на­та е път, по кой­то ня­ма ни­ка­къв прах.

Още ед­но не заб­ра­вяй:

Ако в пъ­тя, по кой­то си тръг­нал, тво­я­та звез­да пос­то­ян­но из­г­ря­ва, ти си в пъ­тя на свет­ли­на­та. Ако в пъ­тя, по кой­то си тръг­нал, тво­я­та звез­да пос­то­ян­но за­ляз­ва, ти си в пъ­тя на тъм­ни­на­та.

Ко­га­то из­гу­биш сми­съ­ла на жи­во­та, тър­си то­ва, ко­е­то све­ти. А то­ва, ко­е­то веч­но све­ти, без да угас­ва, е Мъд­рост­та!

Дру­жи с то­ва, ко­е­то све­ти - Мъд­рост­та! Тя ще ти да­де зна­ние. Зна­ни­е­то ще те об­ле­че с най-кра­си­ва­та дре­ха - свет­ли­на­та. За­що­то свет­ли­на­та е дре­ха на зна­ни­е­то.

Ис­каш ли да бъ­деш не­у­ло­вим, бъ­ди ка­то свет­ли­на­та! Свет­ли­на­та е не­у­ло­ви­мо­то.

Ис­каш ли да бъ­деш си­лен, мис­ли за свет­ли­на­та! Свет­ли­на­та е сил­на и жи­ва.

Оби­чай свет­ли­на­та и сво­бо­ден бъ­ди!