В Долината на смъртта се ходи сам

Бодро заслизахме по склона. Усещах необичайна лекота в тя­лото си. Имах желание да подскачам, да търча натам-насам весе­ло, да се правя на мотоциклет, издавайки като в детството си оня неповторим звук „т-р-р-р". „Какво съм се разхилил толкова! -помислих си. - Мястото изобщо не става за веселба!"

По пътя надолу периодично проверях изчисленията си, които

трябваше да ни изведат във фо­куса на огледалото на Яма. Ско­ро стигнахме онзи участък, от който огледалото изобщо не се виждаше. Релефът на терена под­сказваше, че през по-голямата част от пътя ще вървим, без да го виждаме. И едва в крайния участък, заобикаляйки поредния хълм, ще се озовем там, където започва Долината на смъртта. Аз наистина възнамерявах да про­никна в нея и неизвестно защо тази мисъл ме развеселяваше.

Спряхме. Вдъхнах с целите си дробове разредения планински въздух, шумно издишах и зас-муках цигарата. „Поне да се надишам преди смъртта си", отбеля­зах наум. Лека тъга се промъкна в душата ми, но не успя да пом­рачи необичайно приповдигнатото ми настроение. Тя извлече обаче от паметта ми думите, които навремето каза по наш адрес стар­шият човек: „Ако тези руснаци проявят твърде голям интерес, те ще умрат." Седнах върху близкия камък и отново с наслада дръп­нах от цигарата. После погледнах застаналия до мен Равил:

- Ще отида сам, Равил. Така трябва.

- Шефе, ще дойда с теб.

- Недей да спориш. Длъжен съм да отида сам не само защото не искам да рискувам и твоя живот, а и защото в Долината на смъртта по принцип се ходи поединично.

- И все пак...

Изправих се, прегърнах Равил, надзърнах в неговите добри и мъжествени кафяви очи и рекох натърено:

- Трябва да вървя сам, Равил. - После се замислих за секунда и се усмихнах: - Я дай да те снимам тук!

- Защо?

Извадих фотоапарата. Равил се отдалечи на няколко крачки, свали бейзболната си шапка и като приглади с длан косата си, с нагласена усмивка се загледа в обектива на камерата. Докато го наблюдавах, си спомних за родното ми село и за съселяните ми, които при вида на фотоапарата автоматично сваляха шапки, про­карваха ръка през косите си и заемаха патетична поза, а при при­зива „Зеле!" разтягаха устни, без да прикриват изплашения си из­раз. Позасмях се.

- Какво, лошо ли съм застанал? - в недоумение попита Равил.

- А, не! - разсмях се на глас. - Просто имаш очарователния селски навик да си сваляш шапката, да си оправяш прическата и да се усмихваш патетично. Впрочем аз също го имах, но навре­мето ме разкритикуваха. А и плешивината ми помогна и затова лесно възприех изискването да не свалям шапката си. В крайна сметка не е задължително целият да си изтипосан върху снимка­та! Може и нещо да се поскрие. И без друго - все ще те познаят.

Прибрах фотоапарата и извадих компаса.

- Е, аз тръгвам... А ти, Равил, не стой тук, а се изкачи на онова хълмче. Там няма да си под

действието на огледалото, а по обратния път ще ми е по-лес­но да те намеря. Става ли?! Контролно време - два часа. Ако обаче...

- Какво „ако"?

- Ако не се върна...

- Тогава какво? - Равил ме изгледа с тревога.

- Тогава - усмихнах се гор­чиво аз - догони момчетата. Не тръгвай след мен в доли­ната.

- Но...

- Да, наистина...

Дръзкото ми и прекалено весело настроение изчезна. Сърце­то ми биеше учестено. В главата ми се пръкна мисълта, че е възможно Огледалото на царя на смъртта Яма да не е устройст­во за сгъстяване на времето. Може би е само негово подобие -красиво и безопасно. Веднага прехвърлих наум всички обекти, които бях видял в Града на боговете - величествените пирами-доподобни монументи. На някакво почти подсъзнателно ниво раз­бирах, че разнообразните пирамиди са създадени, за да концент­рират неизвестни нам фини енергии, сред които - и енергията на времето.

Намръщих се, защото осъзнах, че на по-обикновено място по­добна вдлъбната повърхност, дори и да е грамадна, не може да нанесе сериозна вреда на човека. Но тук, където всички енергии са събрани в едно ограничено пространство, вдлъбнатото огледа­ло може би носеше в себе си колосален заряд от енергията на сгъстеното мислещо време, способно с бясна скорост да прегле­да и анализира целия твой живот, безпътно разпилян спрямо сро­ка, който Бог ти е от­пуснал. Нещо повече, огледалото започва­ше от най-грандиоз­ната пирамида в Гра­да на Боговете - све­щения Кайлас, който несъмнено го зареж­даше с огромно коли­чество енергия.

Както и да се ста­раех да открия убеди­телни доказателства за това, че Огледало­то на царя на смъртта

Яма е безобидно и безопасно, а Долината на смъртта - само кра­сива легенда, нищо не излизаше. Изводът беше, че в легендите е записана истината и... че животът ми скоро ще бъде оценен от мислещата сгъстена субстанция на времето.

„А струва ли си със собствената си смърт да доказвам, че всичко това е истина?", неочаквано ме опари поредната тревожна мисъл. Нещо обаче магнетично и властно ме влечеше натам.

Повдигнах компаса, ориентирах се къде е фокусът и като мах­нах на Равил, тръгнах напред. Крачките ми отекваха в тишината, дишах като парен локомотив. На всеки 50-60 метра коригирах по­соката според компаса, като си тананиках: „Ей тъй, ей тъй". Навли­зах в Долината на смъртта - там, откъдето нямаше връщане.

Внезапно видях пред краката си кост - истински човешки го­лям пищял. След десетина крачки попаднах на още една - този път беше плешка. Спомних си изразителното лице на Рафаел Юсу-пов при един от нашите разговори за Долината на смъртта. То издаваше всичко, което чувства човек по време на задушевна бе­седа за тайнството на смъртта и смисъла на живота.

Вървях според азимута. Очите ми шареха няколко, опитвайки се да открият двете рижави морени. С удоволствие отбелязах, че повечето камъни са белезникави, сиви и по-рядко черни. Ето защо надеждата да открия онези петнисто-рижави морени беше напъл­но реална.

С всяка крачка все по-силно усещах, че сам съм си подготвил отчаяна и може би неразумна интрига. Отлично разбирах, че в Долината на смъртта пристигат йоги и поклонници, за да умрат или да ползват тук, пред лицето на смъртта, нови качества, поз­воляващи им да се присъединят към великото Царство на мърт­вите, ако разреши Бог. От разказите им знаех, че тайнственият свръхчовек ги дарява с особени способности и ги води по линията на живота, която те наричат Чиста душа. Но дори йогите идват тук, за да се изправят пред съда на съвестта. Какво остава за мен - баналния човек с куп проблеми в душата!

Въпросът за ролята на интригите неочаквано нахлу в съзна­нието ми. Замислих се, че и аз вечно плета интриги и дори често повтарям, че без тях животът е скучен. Обикновено те се въртят

около любовните отношения между хората и се изразяват в то­ва, че все запознавам когото ми падне с когото и да е.

Тази ми страст е известна в нашия център по очна хирургия и, честно казано, не повишава авторитета ми на ръководител. Зато­ва пък създава особена атмосфера, в която хората - независимо дали са професори с прошарени коси или младички медицински сестри, започват да се усмихват и да се споглеждат, като оценя­ват дадения колега не според йерархията в службата, а според принципа: „Виж ти, та той е много готин?!" или „Не бях забеля­зал, че е толкова хубава!".

Ако „сводничеството" се практикува интензивно и в широк ма­щаб, то в целия колектив се пробужда инстинктът да не се гледа на другия човек като на длъжностна характеристика. Колегите се изяждат един друг с очи, подхвърляйки си при среща някъде по болничния коридор интимното: „Ах, вие ли сте?!". Знаменитата журналистка Елена Масюк прекара в нашия център два дни, наб­людаваше ни и накрая обобщи, че сме най-щастливите хора, за­щото живеем в атмосфера на обич. Сигурен съм, че и моята наг­ласа към „сводничеството" е изиграла известна роля за любовни­те интриги, станали вече традиционни за нас.

Най-често се старая да сближавам хора от различни възрасти -например когато мъжът е с 15 години по-стар... от майката на девойката. В това има огромен смисъл. Младите хора, особено девойките, обикновено са комплексирани - да кажем от дълго не-изчезващата пъпка на бузата, която всяка сутрин придава на жи­вота им блед и безсмислен характер. И придобива вселенски ма­щаби. Работата обаче не е в пъпката, а в това, че девойката кон­центрира вниманието си върху нея и губи сексапилния блясък в очите си. Аз ги целувам по пъпката и веднага започвам да говоря на някаква тема - например, че онзи знаменит учен с прошарена коса я бил погледнал веднъж с такова желание, с такова желание.

Досадните мисли за пъпката веднага отлитат, очите започват да искрят романтично и тя възнаграждава с блясъка им знаменития учен при случайна среща в коридора, като забравя или вече почти не си спомня за кожния проблем. Маститата знаменитост също улавя погледа, който му подсказва, че времето му още не е отминало, и

естествено не забелязва злополучната пъпка. Той хвърля в отговор подканващ поглед към девойката с възгласа „О-о-о!", настроение­то му се оправя, творческата активност се повишава. Ученият за­почва да изобретява нещо такова, което не може да остави равно­душен никого, дори онази девойка с блясъка в очите.

Неизкушена в науките, тя изслушва изповедта за откритието, отпивайки от чая, макар да осъзнава колко изкуствена е създадена­та ситуация. Все пак се възхищава, ахка и охка, а бузите й се изчер­вяват, че такъв човек, такъв учен доброволно споделя с нея своето велико изобретение. В подобни моменти тя напълно забравя за сво­ята пъпка, дори лекичко я стиска. После те започват да се смущават от страх, че между тях е възможно да се зароди любов... неестест­вена любов. Но очите им продължават да блестят, а животът изг­лежда розов. В края на краищата пъпката изчезва напълно.

„Сводничеството" помага също така за туширането нa различ­ни служебни конфликти. Веднъж двама лекари и една медицинска сестра решили да си пийнат. Добре си били пийнали и сестрата се разприказвала. В емоционалния си порив разказала едва ли не всич-ко за себе си. После изпаднала в истерия. Двамата дипломирани лекари, и те доста подпийнали, объркали душевната истерия с при­падък и не могли да измислят нищо по-умно от това да извикат Бърза помощ. С линейката пристигнал фелдшер, взел сестрата в болницата, от която тя избягала на сутринта. Завеждащият отде­лението, между другото - неженен доцент, под чието началство били двамата подпийнали доктори и медицинската сестра, узнал за скандала и решил да я уволни.

Когато цялата история стигна до мен, аз като директор реших да спася сестрата. Казах на завеждащия отделението, че е изпад­нала в истерия и се е озовала в болницата само защото е влюбена в него - завеждащия. Той много се зачуди и не настоя повече за уволнение. Тогава казах на медсестрата, че той силно е влюбен в нея, но понеже не е видял взаимност, иска да я уволни. Сякаш всичко се нормализира. За да засиля обаче ефекта, предложих на сестрата да му отиде на гости и така да изрази своята привърза­ност. Разбира се, тя се съгласи. Естествено, аз се обадих на за­веждащия и му казах, че изгарящата от чувства сестра иска да го

посети и да си поговори с него насаме. Той с радост се съгласи. Сестрата наистина отиде при него и доколкото зная, е останала там цели две денонощия. Особена любов не се получи, но инци­дентът беше изчерпан, а и сега те се споглеждат с въжделение и е напълно възможно да се срещат тайно без мое знание.

Истинският апогей на моя „своднически" порив са случаите, когато полу на шега, полу на сериозно заключвам двете страни на интригата в една стая и им заявявам: „Докато не се разберете, няма да ви отключа!" Обикновено обектите на моята интрига, озо­вали се в толкова неестествено положение, наистина започват да говорят за любовта помежду си и дори правят опити... да изпъл­нят заповедта на директора, за което се убеждавам през ключал­ката на вратата. Но след тази на пръв поглед идиотска процедура, свързана със заключването, те поне с крайчеца на душата си за­почват да разбират, че принудата е все пак да правят любов и че е по-добре това да стане доброволно. Сами стигат до извода, че доброжелателно оглеждайки колегите си, сред които минава по-голямата част от живота им, е подходящо точно там да потърсят своята любов и да станат поне малко съпричастни към това зага­дъчно и привлекателно чувство. А това е много важно, защото ученият с блясък в очите твори бурно. Атмосферата на любов, която той създава около себе си, не му позволява да изпадне в скептично настроение и да мърмори.

Колкото и да е странно, процедурата по заключването се ха­ресва на заключваните. Е, случват се и провали. Веднъж бях зак­лючил двама колеги в лабораторията по електронна микроскопия и се бях отдалечил за три часа по работа. Скоро при мен дотича лаборантката, която бях оставил пред ключалката, и заяви, че зак­люченият представител от мъжки пол думка по желязната врата и дори крещи. Пристигнах на секундата, отключих вратата, „зак­люченият" изскочи от лабораторията като куршум и изчезна по коридора. „Заключената" се превиваше от смях. В крайна сметка стана ясно, че мъжът през цялото време е искал да отиде до тоа­летната, но не посмял да използва лабораторната мивка в присъс­твието на жената. Напълно възможно е да се е нуждаел от нор­мална тоалетна чиния.

Въпреки подобни провали, флиртовете между колеги предиз­викват всеобщо веселие, което отчитам като положителен момент. Ако на хората им е весело, не им е скучно. А самата дума весело поема в себе си цяла гама от положителни емоции и чувства, като се превръща в основа за толкова необходимото ни добро настро­ение.

Ако обаче помолите околните да обяснят значението на дума­та весело, повечето ще се затруднят и ще заприличат на негра­мотния селянин от книгата на И. С. Тургенев „Записки на лове­ца", който страстно обича риболова. Тургенев описва как селяни­нът плува през нощта по реката с плоскодънна лодка и в светли­ната на горящата факла вижда тайнството на подводния свят с полюшващите се растения и замръзналите на едно място риби. Използването на рибарски вили в подобни случаи не носи добър улов. Въпреки това неграмотният селянин много харесва този вид риболов, понеже тайнството на подводния свят го привлича и пре­дизвиква в него поредица от необясними емоции. Но ако го попи­тате защо чак толкова обича риболова с вила, той поради ограни-чената си реч няма да може да изрази с думи възникналите чувст­ва, а просто отговаря: „Весело е!".

Интригите, свързани с понятието весело, според мен са необ­ходима част от човешкото поведение. Ако няма весели моменти, ще има клюки. Колко хванали се за гушите колективи съм виждал през своя живот! Хората в такива институции се движат с мърт­вешки сериозни лица и ден след ден предъвкват негативизмите. Откъде да им дойде сексапилен блясък в очите! По-добре да по-интригуват весело, отколкото от душа да клюкарстват! Аз бих ги заключил всичките по двойки...

Странни същества са хората. Все им се ще да поклюкарстват, иначе им е скучно. А скуката е опасно нещо - това е липса на веселие, а то озлобява човека и го подтиква към всякакви развле­чения. Тогава той е готов дори да нагази в блатото, само и само да се разнообрази. Ненапразно съществува поговорката „Хляб и зре­лища". Наблюдаваме живота като на кино, но то трябва да е зани­мателно. Затова ми се ще да кажа: „Флиртувайте, моля ви! За ва­ше добро е!"

Най-възвишената интрига, с която се сблъсква всеки човек, е началото на любовта и е свързана с очакването кой ще се обади пръв. Неизвестно защо, когато се зароди любов, този въпрос започва най-вече да занимава самите влюбени. Всеки може да си спомни как му се е случвало да седи до телефона, който все мълчи и мълчи, а няма сили да вдигне слушалката и сам да набере же­лания номер. Затова пък щом прословутият телефон се разтресе от звънтене, начинаещият в любовта буквално се хвърля към него и като вдигне слушалката, чува гласа на... стар познат, на когото му се е приискало да си побъбри. Докато се опитва да внуши на обадилия се, че целият този разговор с разнищване на спомени явно не го занимава, влюбеният очаква с нетърпение обаждането на другия начинаещ в любовта. Затова започва да издава мучащи звуци, от които старият познат си прави извода, че нещо днес събеседникът му не е в настроение и обещава да се

обади пак.

След като остави слушалката, начинаещият в любовта сяда и чака отново с мъка в душата обаждането от начинаещата в любов­та. А докато чака, започва да рисува във въображението си страш­ни сцени на полов екстаз между нея и оня - шишкото. И се зарича, че ако сега телефонът звънне, той няма да вдигне слушалката.

Когато най-сетне проклетият телефон иззвънява, начинаещият в любовта дотичва и важно казва „Да", като се опитва да скрие радостните нотки в гласа си. В слушалката обаче се разнася отно­во гласът на стария познат, който бил забравил да го пита нещо. Начинаещият в любовта, разбира се, не осъзнава, че и начинаеща­та също гледа своя телефон, приказва с омразна стара позната и си рисува във въображението унизителни сцени на негов живо­тински полов екстаз.

Някаква странна интрига се заформя в тези „телефонни игри". Странното е в това, че най-святото - любовта, е оплетено в гени­ална интрига, за да няма и в нея никакъв покой, за да може душев­ните мъчения под сянката на „телефона на очакването" да разпал­ват кръвта. Любопитно защо Създателят е направил така, че отс­трани животът ни да изглежда весел и да прилича на филм? Може би за да се разпалва кръвта.

О, колко важна е душевната буря! От какво съществено значе­ние е всичко в душата да клокочи и кипи! Точно това клокочене се нарича живот, а покоят е само съществуване. В светлината на ка­заното изразът на неграмотният селянин „Весело е!" придобива по-дълбок смисъл.

Трябва да отбележа, че телефонната интрига за начинаещи в любовта има и друг аспект. Той е свързан с факта, че точно през периода, когато се разиграват „телефонните игри", се заформя „джобната същност" на единия от двамата начинаещи в любов­та. Простичко казано, определя се кой ще „седи в джоба" на лю­бимата или любимия. Знае се обаче, че никой не иска да седи в ничий джоб. Ето защо начинаещите в любовта се боричкат. Чув­ството за властолюбие е просмукало за съжаление и най-свято­то - любовта. Начинаещият, който чака позвъняването, не е си­гурен, че първата му крачка, включваща набиране на номера с трепереща ръка, ще бъде интерпретирана не като искреност и смелост, а като първа крачка към злополучния „джоб". Този прок-лет „джоб" постоянно затормозява любовния му порив, защото „да седиш в джоба", извинете, не е нито уютно, нито престижно. Затова интригата осъществява топла връзка между телефонни­те и джобните игри.

В тази интрига, скъпи читатели, има голям смисъл, понеже до­като тя е жива, съществува любовта. А щом единият от двамата "седне в джоба", любовта отминава. Самият процес на затихване се съпровожда с диви скандали и оскърбления. Причина за това е, че „седейки в джоба", е невъзможно Да се обича, а и е трудно да се понася покорно „седналият в джоба". И само понякога, когато мис­лите за „джоба" се отдалечат на втори план, мъжът и жената на­мират онази страна в отношенията си, когато всеки от тях „поста­вя в джоба си" другия само от време на време. Например, когато жената смята мъжа за „джобен" в кухнята, а мъжът я причислява към „джобните" в такива безкрайно важни действия като забива­нето на гвоздей или печеленето на пари.

Нашият свят все още е твърде неодухотворен, за да се опра­вим напълно без „джобове". Съвременното щастие се състои не в това изобщо да не „седим в джоба", а в това да седим там кратко

или още по-добре - периодично. Може би там, „в джоба", е уют­но и топло. А може би в другите светове, където ще се опитаме да попаднем, хората носят дрехи без джобове.

„Страхът от джоба" все по-чеето според мен осъжда човека на самота. Но трябва да кажа, че "джобът" не е затвор и там не е чак толкова страшно да се седи. Получава се обаче така, че някои хо­ра съвсем не понасят „джобовете" и за нищо на света не желаят да попадат там дори за кратко. Те са прекалено свободни. Чувството за освободеност ги окриляна, а ограничаването на свободата, още повече в „джоба", ужасно ги угнетява.

Свободните хора се опитват веднъж или дваж да влязат в „джо­ба", но веднага откриват, че там им е неприятно - оказва се, нап­ример, че се натъкват на стара носна кърпа. Като подадат глава навън и жадно вдишат свеж въздух, те започват да сравняват бла­гоухаещата свобода с бъдещия „джобен живот", в който ухае на онази... отвратителна носна кърпа.

Свръхсвободните хора понякога свързват живота си с нечий друг, но само когато представителят на противоположния пол с удоволствие сам се напъхва в джоба и дори смята „пребиваването в джоба" за връх на своето щастие. Разбира се, свръхсвободните индвиди не обичат своя „джобен приятел", но утещават самолю­бието си с мисълта, че все пак е по-добре да се живее с „пълен

джоб".

Трудно се откриват обаче доброволщ!, които сами да „влязат в джоба", а опитите им обикновено приключват със злополучната среща със старата носна кърпа, която постепенно ги изтиква на­вън, където благоуханието на свободата изглежда още по-сладко и притегателно. В крайна сметка възниква идеята, че сме създаде­ни, за да усещаме и дори да се наслаждаваме на странното и зага­дъчно понятие свобода. В него има нещо мистично.

любов - любовта към живота. Тази велика любов не отговаря на баналната „джобна психология". Тя изглежда нелепа и изкустве­на, но вече съществува и кръстът на тази любов на бъдещето се носи от обикновените на вид и омърлушени самотни хора. Те гор­до носят своя кръст - кръста на бъдещето.

Затова едва ли си заслужава да се присмиваме, като обсъжда­ме вътре в „семейния джоб", поглъщайки чиния борш, самотната приятелка на жена ви. Тя може би е по-щастлива от другите! Не­разбираемо защо, примлясквайки с устни, хората се стремят да осъдят самотата и подлагат на най-остра критика безнадеждната любов на самотния човек към недостъпния и често абстрактен иде­ал. Те не разбират, че любовта на самотния човек към този идеал е мечта, която също може да бъде обичана - някога, в ^бъдещото. А то задължително ще настъпи, защото човек не живее само един живот.

Странно е да обичаш една мечта.

Но кой знае? Може би при следващото си прераждане този пос­редствен самотен човек с тъжно сведени очи ще открие своята мечта - мечтата от миналия си живот, и между тях ще пламне прекрасна любов, на която ще завиждат всички „седящи в джоба". От нея ще се възхищават и хора, за които думата мечта никога не е била празен звук. В най-силен възторг ще изпадат децата - деца­та на бъдещия живот.

Те обичат самотните хора. Усещат, че самотният човек живее в света на мечтите и много иска да вижда само хубавото. А най-хубавото, което човек може да измисли, е мечтата. Може би зато­ва около нас все повече и повече има самотни майки, които раж­дат детето не винаги по любов и далеч не винаги от въображае­мия принц, а просто за себе си - за да се сприятелят с едно мечта­телно малко същество и да вложат в него цялата си любов, която в градацията си завършва с любовта към хората изобщо. Подоб­но поведение не бива да бъде осъждано. Абсолютно щастие из­питват само тъпите хора, но не всички са имали „късмета" да се родят тъпи. Те дори не искат да се приспособяват към тъпите и закостенели нрави на твърде несъвършеното съвременно общес­тво, като намират своето щастие в... мечтите. Та нали самотата

означава искреност пред своите чувства. И кой е виновен, че тези чувства са насочени към бъдещето!

Бог е създал великата интрига на живота, в който всичко е не-еднозначно. Трудно е да се разбере кое е щастие и кое не. Неиз­вестно защо Създателят е решил да го направи така, а не иначе. И най-важната особеност е, че той апелира не към конкретния жи­вот на човека, а минимум към цяла поредица от съществувания. Бог сякаш намеква, че твоите несполуки или самотата ти в този живот не са фатално нещастие, че е благородно да се мечтае и че мечтите проявяват склонността да се осъществяват в бъдещия жи­вот. Затова не си струва да се тръшкаме особено, ако в нещо не ни е провървяло. В следващия живот ще се получи по-добре, но ще ни е малко самотно без онези хора, които са се проявили като благородни и чисти в предишния. Само че ние несъмнено ще ги срещнем, ще ги усетим и ще ги разпознаем по някаква позната и родна енергия, която излъчват, макар пред очите ни да стои човек със съвсем друг физически облик.

Тези мисли профучаваха през главата ми с бясна скорост, а невероятната им яснота ме поразяваше. Аз все така напредвах по Долината на смъртта. По едно време се спънах и дори изпуснах компаса, но го вдигнах и продължих напред. До фокуса на Огле­далото на царя на смъртта Яма по мои изчисления оставаха около 100-150 метра.

Неизвестно защо не мислех за смъртта - не отивах там да уми­рам. Бях убеден, че в живота ми се е завъртяла нова интрига -този път със смъртта.