В обятията на шамбала

Сред цялото това многообразие от форми най-ярко се откроя­ваше куличката - № 16, която имаше цилиндрична форма. Цилин­дърът беше бял на цвят и контрастираше на общия сиво-кафяв фон. На върха му бяха подредени четири кръгли тъмнокафяви пло­чи, чийто размер намаляваше във височина. Ориентировъчно ви­сочината отговаряше на триетажна сграда.

След като я разгледах, останах с впечатлението, че е изработе­на не от камък, а от някакъв друг материал, може би от метал. Почти не изпитвах съмнения, че куличката е изкуствено съоръже­ние. Тя стоеше върху висок каменен цокъл, който приличаше на стъпаловидна пирамида. Разположена бе по-ниско от нивото на предполагаемия Малък Кайлас, чиято форма на типична пирами­да оттук се виждаше много добре.

- Дори на опитен алпинист ще му е трудно да се изкатери до мястото, където се издига куличката. Едва ли е построена от хора - промърморих аз.

- Какво? - не ме разбра Равил.

- Погледни я през визьора на видеокаме;-рата! Имам усещане­то, че не е каменна, а е от някакъв друг ма­териал. Стърчи сред каменните съоръже­ния като чуждо тяло. Едва ли са я издигна­ли местните тибетци. Това място е неприс­тъпно дори за алпи­нист.

След миг Равил се откъсна от визьора на видеокамерата и като се опули, заяви:

- Такова нещо още не съм виждал. При­лича на някакъв уред.

- А помниш ли ко­мина, който забеля­захме преди? И той е цилиндричен и с по­добни размери, макар върхът му да е друг, под формата на клюн. Може би коминът също не е от камък? Тогава върху него падаше сянка от облак и трудно се различаваше цветът му. Кажи, Равил, според теб за какво могат да служат куличката и коминът?

- Стърчат като перископи на подводница - смутено произнесе той.

- Ако вземем под внимание източните легенди за съществува­нето на подземен свят, защо да не приемем, че точно в този район на Тибет подземните хора наблюдават повърхността на Земята с помощта на специални уреди.

- Де да можехме да се приближим и да ги огледаме - замечта­но произнесе Равил.

- He бива. Любопитството ще ни коства твърде скъпо - напом­них му аз. - Хайде! Смрачава се.

Подковата

Вървяхме, без да откъсваме очи от Кайлас. Изведнъж на фона на белия сняг видях странно образувание, подобно на подкова, с размери на четириетажна сграда.

- Какво ди пък е това? - спрях аз. - Сякаш някой е поставил на върха на планината странна подкова. Не е скално изсичане. Още повече че в центъра му виждам през бинокъла отвор. Встрани от него личат издатини, подобни на очи, а отгоре над отвора има нещо като трето око. Снимай, Равил, че вече почти се стъмни!

Равил вдигна камерата и изхриптя:

- Дявол да го вземе! Появиха се някакви отблясъци. Страх ме е, че нищо няма да стане.

Започнах да скицирам яростно. Докато рисувах, нахвърлях не само очертанията на подковата - № 25, но и на предполагаемия Малък Кайлас - № 7, а също и на странната монументална конс­трукция - № 15, на някакъв необикновен планински конгломерат - № 19, 20, 24, 27 и 28, и разположени на две нива скални изсича­ния или изработени в дълбокото минало фигури - № 29 и 26. За някакъв миг ми се стори, че на долното ниво видях полуразруше­но лице на човек, но сякаш нарочно върху него се плъзна тъмна високопланинска сянка.

Приключих със схемата и пак се вгледах в подковата. Тя наис­тина привличаше погледа.

- Равил, каква е според теб ролята й?

- Най-вероятно е някаква антена...

- Каменна антена на древните хора - неуверено промълвих аз. До лагера оставаха три километра. Смрачаваше се все повече, но Кайлас беше огрят от вечерното слънце. Двамата с Равил трес­каво оглеждахме хълмовете, за да намерим място, откъдето ясно да видим предполагаемия Малък Кайлас.