В обятията на шамбала

Мислите ми се въртяха в лудешки ритъм. И изведнъж в дълби­ните на мозъка ми нещо прещракна.

- Малкият Кайлас съхранява легендарния камък Шантамани -зявих уверено аз.

На път към лагера размишлявах защо древните са оставили на толкова недостъпно място, при това специално изградено, имен­но свещения камък Шантамани. Спомних си как ламите са разказ­вали на Николай Рьорих, че камъкът е бил докаран на Земята от крилатия кон Лунг-Та и поставен върху купола на Шамбала. Спо­ред тях в определени периоди той свети и то толкова ярко, че лъ­чите се виждат от стотици километри. Нямах никакво основание да отричам, че величественият Кайлас не е куполът на Шамбала. Всички проучени легенди твърдяха същото.

А и нали неотдавна немските поклонници бяха видели сияние. Нима е светел Малкият Кайлас? Нима пристигането на нашата ек­спедиция е съвпаднало с някакъв особен период, обозначен с „раз­палването" на камъка Шантамани? Но в такъв случай снегът върху Малкия Кайлас би трябвало да се разтопи. Ами ако процесът про­тича без топлинен ефект? Може би става дума за особена енергия, непозната за съвре­менната наука. За как­во обаче е необходимо сиянието? Не знаех, а и едва ли някога щях да узная.

Натрапчивите въп­роси продължаваха да ме преследват. Нима камъкът Шантамани има пирамидална фор­ма и размерите му съ­ответстват на Малкия Кайлас? Какво ли ще се случи, ако се махне снегът от пирамидата? Нима ще се открие легендарният ка­мък? И какъв ли е на цвят? От какъв материал е? Каква сила е заключена в него? Как се проявява тя и върху какво влияе? Наис­тина ли от куличката някой постоянно го наблюдава? Защо е бил донесен на Земята?

Поспрях и разтърсих глава, за да се освободя от поредицата въпроси, които все повече ме объркваха. Макар че какво толкова учудващо имаше, след като беше ясно, че в реалния свят безспор­но съществува нещо, което е неподвластно на ума ни и е трудно за осъзнаване като самия Град на боговете, в района на който се намирахме. С вътрешното си чувство усещах, че камъкът Шанта-мани е може би онзи механизъм, чрез който многоликите хора от подземната Шамбала четат нашите мисли и ни въздействат през определени важни исторически периоди.

- Равил! Наближава краят на 1999 година! Скоро ще встъпим в третото хилядолетие. А Кайлас е излъчвал светлина наскоро... -промълвих аз, задъхвайки се от бързото ходене на височина 5000 метра.

- Тук се крие някаква зависимост...

- И на мен така ми се струва.

Съвсем се беше стъмнило. От време на време палех фенерче­то, за да поглеждам компаса. Според изчисленията трябваше вече да сме в лагера.

- Нали Селиверстов обеща да свети! Къде е той, дявол да то вземе?! - гневно произнесох аз.

- Шефе, отпред нещо сякаш изпръхтя. Да не би да е якът? Мо­же би Сергей е започнал да товари багажа... - прозвуча зад мен недоволният глас на Равил..

- Къде по-точно?

- Ей там - Равил махна с ръка.

Нанесох поправките в изчисленията си и наново потеглихме. Изведнъж отпред съвсем ясно чухме тропот и пръхтене.

- Това е якът - въздъхнах облекчено. - Изглежда се е отдале­чил от лагера? Хайде да викаме.

- Ехо-о-о... - гласовете ни се разнесоха по тибетските клису­ри, нарушавайки спокойствието в Града на боговете.

- Ехо-о-о - отговори ни познатият гърлен глас на Селиверстов.

Щом се приближихме към лагера, раздразнено попитах:

- Защо не светихте?!

- Как да не сме светили! Да не би да сме малоумни! - възмути се Селиверстов.

- Не се виждаше нищо!

- Как така не се е виждало? - смутено промърмори Селиверс­тов, като се показа зад яка.

- А вие виждахте ли нашето фенерче? -Не.

- Странно, ние постоянно давахме светлинни сигнали? - изу­мих се аз.

- Нямаше никаква светлина! През цялото време мръзнех от­вън.

- Странно, много странно. Добре поне, че не ни нападнаха ди­ви псета!

В палатката гореше газовият котлон. Сергей и Рафаел ни сипа­ха по чаша разреден спирт и ни приготвиха гореща супа от ки­тайските пакетчета.

- Вкусно ли е? - попита Рафаел.

- Не много - избоботи Равил.

- Видяхте ли интересни неща? - смени темата Селиверстов.

- Да! - отговорих с една дума.

Върху спалния чувал до газовия котлон дремеше нашият во­дач. Приседнах до него и внимателно, за да не го залея със супа­та, докоснах рамото му.

- Тату! Извини ме, моля те! Онази малка пирамида върху три­те стълба откъм западния склон на Кайлас... според теб тя ли е Малкият Кайлас?

- Коя-коя?! - трепна той.

- Равил, покажи я на видеокамерата!

Няколко минути двамата преглеждаха заснетите видеоматери­али върху дисплея на камерата.

- Да! Това е Малкият Кайлас! - уверено заяви накрая Тату.

- Кажи, винаги ли е покрит със сняг? - попитах го аз. - Стран-

ното е, че се намира на онова надморско ниво, където снегът се е задържал тук-там, а той самият е покрит с плътен слой, както е на по-високите места.

- Малкият Кайлас винаги е покрит със сняг - с достойнство потвърди Тату. - Дори когато се случват горещи лета и на Голе­мия Кайлас остава малко сняг, там никога не се топи. Наоколо се чернеят камъни, а върху него -^снежна шапка.

- И защо? Да не би да се самоохлажда?

- Не знам.

- Тату, чувал ли си за камъка Шантамани? - нарочно се втора­чих в него.

- Да... и какво от това? - смръщи се той.

- Малкият Кайлас не е ли легендарният камък Шантамани? Или... може би камъкът е скрит вътре в пирамидата?

- Аз съм обикновен човек. Не ми е разрешено да зная - сведе очи Тату. - Но съм сигурен, че по своята значимост Малкият Кай­лас не отстъпва на Големия.

- Вероятно е свързан с Шамбала - промърморих си аз.

В онзи миг все още не знаех, че скоро нашите разсъждения ще стигнат до идеята, че вътре в Малкия Кайлас наистина се крие основната програма за живота на земята, осъществена... в Града на боговете.

Сутринта ни посрещна с безоблачен студ. Снимахме се на фо­на на Кайлас с руското знаме. След като приключихме с товаре­нето на багажа, събрах групата:

- Вчера ми се стори, че върху една от скалите видях изображе­ние на човешко лице. Моля ви, оглеждайте се по-внимателно.