В обятията на шамбала

Все тъй крачейки бавно, свихме зад ъгъла и пред нас се разкри гледката към жълто-червения Дом на щастливия камък.

Сърцето ми заби ускорено. Запазих присъствие на духа и оп­ределих височината му - не по-малко от 800 метра, което отгова­ряше приблизително на височината на три Айфелови кули.

Южната страна беше съвсем гладка. Абсолютно вертикалната стена някъде по средата беше по-полегата на вид, а по-нагоре ста­ваше права с равномерно закръглен връх. На самия връх в центъ­ра стърчеше някаква кръгла „шишарка" със странна вдлъбнатин-ка, която приличаше на пъп. И създаваше впечатлението, че нав­ремето Домът е бил покрит с мазилка, остатъци от която се бяха запазили и до наши дни. Изглеждаше така, сякаш тази част е била направена отделно и поставена отгоре - откъм въздуха. За това свидетелстваше ясно очертаната права линия, която разделяше горната вертикална и долната полегата част.

- Това се казва монумент! - изпъшка Селиверстов.

- В конкретния случай мога да констатирам, че несъмнено До­мът не е естествено образувание, а колосален древен монумент -продума Рафаел Юсупов.

- И този монумент се нарича Домът на щастливия камък - до­бави Равил.

Залових се за скицата, като търсех най-удобната гледна точка. Искаше ми се да зърна страничната северозападна страна - струваше ми се, че там би трябвало да се намира легендарната врата, водеща към Шамбала. Извиках момче­тата и тръгнах напред, без да се озъртам наляво и надясно, както правех обикновено. Ед­ва по-късно разбрах, че отдяс­но се е извисявало с цялото си величие Главното огледало на времето.

Най-сетне видях онова, ко­ето очаквах. В долната част на северозападната страна се за­белязваше нещо като изсечен квадратен отвор, прикрит от­вътре с каменна плоча.

- Легендарната порта към Шамбала! - извиках аз и спрях.

- Най-обикновена ниша, направена със секач - разнесе се гласът на Рафаел Юсупов.

- Не е ниша. Какъв смисъл би имало от нея? Ако се приб­лижим и кажем: „Сезам, отво­ри се!", тя ще се отмести назад и ще видим стълбата, която во­ди към Шамбала - уверено про­изнесе Селиверстов.

Равил започна да снима, аз усилено скицирах. Беше студе­но. Замръзналите ми пръсти едва се подчиняваха. Вре­мето тиктакаше в ушите ми като часовник.

- Шефе, да тръгваме ве­че? Струва ми се, че започ­нах да остарявам - чух прегракналия глас на Селиверстов.

Отново се насочихме на север. Северозападната страна на Дома изглеждаше още по-величествено. Ог­ромното вдлъбнато огледа­ло с добре очертан страни­чен ръб сякаш се издигаше до облаците. В основата му ясно се очертаваше квад­ратната ниша, която опре­делихме като портата към Шамбала.

Спрях и се замислих каква би трябвало да е ролята и предназ­начението на Дома на щастливия камък? Главата ми обаче беше празна. Започвах да се ядосвам, че мозъкът ми кънти на кухо. „За какво ли е изградена тази грамадна, осемстотинметрова вдлъбна­та повърхност?" - повтарях си аз и се опитвах да мобилизирам целия си мозъчен потенциал. Разбира се, очаквах интуицията да ми подскаже нещо.

Мозъкът ми обаче мълчеше мрачно, интуицията - също. „Вдлъбнато огледало на времето... Нали подобни повърхности е използвал Николай Козирев, за да сгъстява енергията на времето и да фиксира ефекта от ускорения му ход - започнах да разсъжда­вам малко по-смислено. - Оттук следва, че вдлъбнатата повърх­ност на северозападната страна сгъстява времето, за да тече то по-бързо. Колко умно е конструирано! А легендарната порта към Шамбала е в онзи участък, където вдлъбнатата, тоест сгъстява­щата времето повърхност, преминава в плоскост, която логично не би трябвало да променя хода на времето."

Внезапно с цялото си тя­ло усетих тибетския студ и си представих, че вътре в Дома сигурно е топло и уютно. Стига само да се приближи човек до квадратната врата, да произнесе вълшебното „Сезам, отвори се!" и ще се озове в прекрасния свят на Шамбала. Там ще го посрещ­нат многоликите хора, ще го стоплят, нахранят и разпитат за нашия живот, като най-ве-че ще наблегнат на въпроса: „Доброто все още ли не е по­бедило злото??".

В такъв случай обаче за­що монасите и ламите често повтаряха, че е смъртно опасно човек да се приближава към пор­тата на Шамбала и че там хората се превръщат в старци? Нали огледалото е по-нагоре от нея и следователно фокусът на вдлъб­натата повърхност, където ефектът от сгъстяването трябва да е най-голям, се намира някъде в небесата.

Ако тогава бях погледнал надясно, щях да видя Главното огле­дало на времето. Точно в зоната на неговото въздействие се на­мираше портата към Шамбала. Учудващо, но в този миг гледах съсредоточено северозападната страна на Дома, поразен от вели­чието на конструкцията.

Извадих експедиционния дневник и направих поредната скица. Кой знае защо - и този път не се обърнах надясно.