Кога ще се отвори портата

Вгледах се в детайлите на портата към Шамбала. Личеше, че вътрешната плоча (ако.човек изобщо повярва в тази хипотеза) плът­но закрива входа отвътре. Той имаше формата на ромбовидна ни­ша. Сигурно вътрешен механизъм плавно придвижва плочата на­вътре, като по този начин освобождава входа.

Колкото и странно да звучи, ме­ханизмът реагира на произнесено зак­линание, известно само на хората от Шамбала и Царството на мъртвите и което телепатично се предава на чо­века, допуснат в подземния свят през тази врата. Представих си йогата, из­мъчен след дългото пътешествие по високите хребети на Тибет и намерил най-сетне заветния вход. Застанал пред него, той произнася: „Сезам, от­вори се!" и внезапно вижда, че вът­решната плоча се раздвижва и със скърцане отстъпва назад, разкривай­ки пътя към загадъчния и непознат подземен свят.

За какво ли вратата е толкова ог­ромна? Нима през нея влитат и ле­тателните апарати на Шамбала? А и комбинацията между Дома на щаст­ливия камък, портата и Главното ог­ледало на времето сякаш намеква, че летателните апарати не само преми­нават оттук в паралелните светове (под въздействието на огледалото), а и влитат в подземния свят (през портата), отдадох се на фантазиите си аз, забравил за миг нетърпимия тибетски студ.

Равил, който се беше отдалечил на известно разстояние, пре­късна размислите ми:

- Шефе, ела! Струва ми се, че виждам още две врати. Стигнах до него и едва чуто промълвих:

- Ама че студ, а! Ш,е изпукаме. Та къде, казваш, са тези врати?

- Ей там, върху югозападната стена. Само че са малки копия на главната. Също има ромбовидна ниша, залостена отвътре с пло­ча. Оттук едната се вижда на­пълно, а другата е скрита зад онзи камък.

Забелязах ги. Наистина из­глеждаха така, както ги описа Равил. Те също бяха разполо­жени в зоната на Главното ог­ледало на времето. Изглежда и до тях имаха достъп само хора с Чиста душа. Размерите им бя­ха приблизително 60 на 50 мет­ра.

Старшият човек - пазителят на пещерата на Харати, твър­деше, че знае за три входа към подземията на Кайлас. Но бе­ше видял само единия - онзи, който се намира върху стената на Дома на щастливия камък и изглежда като ромбовиден от­вор, залостен отвътре с камен­на плоча. „Едно, две, три", преброих вратите и реших, че е напълно възможно това да са трите входа към подземията, споменати от него.

После си спомних - по вре­ме на разговора ни се изясни, че вторият вход се намира под

Статуята на четящия човек и че от 2000 години никой не е влизал оттам. Той предполагаше, че третият вход е разположен на върха на свещения Кайлас.

Отново погледнах трите врати и разбрах, че навярно същест­вуват и други входове към подземния свят. Припомних си и ду­мите на Астаман Биндачарая - втория пазител на пещерата на Харати, че самият Харати е дошъл от подземията на Кайлас и че пещерата му се проточва от полите на Хималаите по посока на Тибет към свещения Кайлас. А и за хималайските сомати-пеще-ри, на които попаднахме при експедициите си, се говореше, че са входове към подземния свят. Според твърдението на местния мо­нах и пещерата до хранилището с древните книги също е вход към Царството на мъртвите...

Може би огромният подземен свят, макар и свързан с повърх­ността на Земята, е стабилно защитен от хората, които живеят на нея, за да не можем ние, неразумните диваци, да нарушаваме спо­койствието им.

Защо обаче хората от подземията се защитават така старател­но от нас?

Защо защитата е толкова мощна? Нима сме страшни за тях?

Въпросите се редяха един след друг, а отговорите изглеждаха неясни, смътни и далечни.