Огледалото на царя на смъртта Яма

Сега вървях нагоре по стръмния склон и едва си поемах дъх. Вече бях убеден, че времето е способно да мисли и че легендата за Огледалото на царя на смъртта Яма не е приказка, а реалност -може би невероятна и неразбираема, но реалност. С трепет очак­вах мига, когато със собствените си очи ще го видя. Вълнувах се твърде силно и още повече затруднявах и без друго учестеното си дишане.

Огледалото се появи зад поредното възвишение. Неизвестно защо си го представях точно такова. Стори ми се логично, че за­почваше от свещения Кайлас и продължаваше на изток, подобно на огромна трикилометрова чаша. Спрях. Всички, които вървяха зад мен, също спряха. Внимателно огледах грамадната вдлъбна­тина, покрита със сняг. Всякакви мисли - идиотски и разумни, бродеха из главата ми. Но една от тях - най-ярката и най-сочната, ми подсказваше, че гледам към Огледалото на царя на смъртта Яма.

- Сър, тук не бива да спираме - прошепна зад гърба ми вода­чът Тату.

- Защо?

- Така повеляват нашите предания!

- Защо?

- Така е прието - Тату се смути, очевидно учуден от твърдо­главието ми.

- Защо? - потретих аз и направих крачка напред.

- Да тръгваме, да тръгваме - припряно ни подкани той.

- Хайде да снимаме, при това в сгъстеното време - избоботих аз и измъкнах фотоапарата.

- Сър, нека да потегляме! - почти се примоли Тату.

- Защо?

- Нашите предания гласят, че през този участък - той посочи към огледалото - трябва да се преминава много бързо...

Надзърнах в тъмнокафявите му очи и съзрях тревогата на чо­века, който живееше в „страната на чудесата" и разбираше, че по света наистина се случват чудеса.

- Тату, ще остана тук. Длъжен съм да го скицирам...

- Ще намерим снимки!

- Искам аз да ги направя, Тату.

- Защо? Каква е разликата?

- Защото съм учен - нелепо отвърнах аз, усещайки колко из­лишен патос има в това определение. - Вие вървете и ме изчакай­те горе. Става ли? Равил, остани с мен, ти си... млад.

С бърза крачка групата се отдалечи нагоре по склона. Равил разопакова видеокамерата. Надявах се, наистина се надявах, че времето е мислеща субстанция и ще ме разбере - мен и Равил.

Бързо нахвърлих скицата. Не стана доб­ре, но поне измерих всички ъгли и градуси. Личеше, че северната (черната) страна на Кайлас рязко преми­нава под прав ъгъл в източната страна, от която започваше Ог­ледалото на царя на смъртта Яма. То про­дължаваше на изток и се извиваше като дъга. Дъното на тази трики-лометрова чаша беше покрито с ледник, от който изтичаше ручей. Самата вдлъбната по­върхност на места бе­ше покрита със сняг. Усещаше се, че е рав­на и полирана.

През центъра й ми­наваше хоризонтална черта под формата на стъпало, разделящо огледалото на две равни части. В горната част се виждаха допъл­нителни съоръжения - полегата пирамида и трапецовидни конст­рукции. Измерванията показаха, че огледалото е извито под 90 градуса и е насочено на север.

Докато рисувах, все по-властно и осезаемо усещах, че тук по някакъв особен начин чувствата се изострят, стават конкретни и ясни както никога досега/Емоциите притежават способността да извличат от дълбините на паметта такива нюанси и детайли за прочетено или чуто, които при друга ситуация изобщо не биха излезли наяве.