Стражите в Долината на смъртта

В главата ми ясно изплуваха отделни редове от книгата на Ан-гарика Говинда: „Поклонникът приближава към мястото (на север от Кайлас), откъдето се вижда Огледалото на царя на смъртта Яма. Той ляга между камъните и се озовава пред съда на Яма -съда на собствената си съвест. Спомня си своето минало."

„Нима сгъстеното време извлича от човека основното - съ­вестта. Оценява я, след което решава дали да го убие, или да го пожали", започнах да философствам, но спрях навреме - мястото едва ли беше подходящо за отвлечени философии. Реших преди всичко да направя необходимите изчисления, за да се опитам да открия онези две морени, за които споменаваше Ангарика Говин­да. Предполагах, че точно там се намира Долината на смъртта, за която толкова бях слушал от йоги и лами.

В паметта ми изплуваха и конкретни подробности, на които не бях обърнал внимание при първото четене на книгата. Ангарика Говинда разказваше и за две четириоки кучета с широки ноздри, покрай които трябва да се мине, за да се „стигне до бащите, които се веселят на общ пир с Яма". Той ги описваше като петнисти, рижави на цвят и ги определяше като „похитители на човешки животи". Значи двете морени, между които легналият поклонник е подложен на съда на съвестта, трябва да приличат на кучета -четириоки, петнисто-рижави кучета! Точно там поклонникът по­лага върху олтара своя живот и го предава на повелителя на смърт­та Яма.

За миг се смутих от мистичния ход на мислите си, но посте­пенно се настроих на тяхна вълна и продължих да разсъждавам. Учудващо свежите и силни чувства ми помагаха - ту ми подсказ­ваха чрез негодуванието си, че съм на грешен път, ту с невъздър­жания си възторг потвърждаваха правилността на умозаключенията ми.

„Оттук следва - повторих си наум, - че входът към До­лината на смъртта е обозначен чрез две петнисто-рижави мо­рени, подобни на четириоки ку­чета. Как можех да ги открия?"

Мислите ми отново достиг­наха точката на кипене. С учуд­ване отбелязах, че подскачат с особена лекота, напомняйки добре репетирали усмихнати танцьори. Те рязко се отличаваха от обичайния мъчителен мисло­вен процес, приличащ повече на танц с подскоци, изпълняван от надебелял певец.

„Фокусът! Трябва да намеря фокуса на Огледалото на царя на смъртта Яма! То има вдлъбната повърхност и сигурно лесно ще определя с компаса неговия фокус. Точно там трябва да се нами­рат и двете морени." Разгоних съмненията, които отново надиг­наха глава, извадих компаса и призовах на помощ целия си мно­гогодишен туристически опит.

- Ето, 45 градуса... ето още 45 градуса... пресечната им точка е там... Още по-точно! Там трябва да е... Дай да определя азимута... Определих го! Колко градуса? Аха... Я още веднъж - нашепвах си аз.

Погледнах към Равил Мирхайдаров. Той ме наблюдаваше мъл­чаливо. Разбираше, че възнамерявам да навляза в Долината на смъртта.

- Хайде обратно! Стига сме стояли тук! - изкомандвах.