Там, откъдето не се връщат

Дръзкото ми и прекалено весело настроение изчезна. Сърце­то ми биеше учестено. В главата ми се пръкна мисълта, че е възможно Огледалото на царя на смъртта Яма да не е устройст­во за сгъстяване на времето. Може би е само негово подобие -красиво и безопасно. Веднага прехвърлих наум всички обекти, които бях видял в Града на боговете - величествените пирами-доподобни монументи. На някакво почти подсъзнателно ниво раз­бирах, че разнообразните пирамиди са създадени, за да концент­рират неизвестни нам фини енергии, сред които - и енергията на времето.

Намръщих се, защото осъзнах, че на по-обикновено място по­добна вдлъбната повърхност, дори и да е грамадна, не може да нанесе сериозна вреда на човека. Но тук, където всички енергии са събрани в едно ограничено пространство, вдлъбнатото огледа­ло може би носеше в себе си колосален заряд от енергията на сгъстеното мислещо време, способно с бясна скорост да прегле­да и анализира целия твой живот, безпътно разпилян спрямо сро­ка, който Бог ти е от­пуснал. Нещо повече, огледалото започва­ше от най-грандиоз­ната пирамида в Гра­да на Боговете - све­щения Кайлас, който несъмнено го зареж­даше с огромно коли­чество енергия.

Както и да се ста­раех да открия убеди­телни доказателства за това, че Огледало­то на царя на смъртта Яма е безобидно и безопасно, а Долината на смъртта - само кра­сива легенда, нищо не излизаше. Изводът беше, че в легендите е записана истината и... че животът ми скоро ще бъде оценен от мислещата сгъстена субстанция на времето.

„А струва ли си със собствената си смърт да доказвам, че всичко това е истина?", неочаквано ме опари поредната тревожна мисъл. Нещо обаче магнетично и властно ме влечеше натам.

Повдигнах компаса, ориентирах се къде е фокусът и като мах­нах на Равил, тръгнах напред. Крачките ми отекваха в тишината, дишах като парен локомотив. На всеки 50-60 метра коригирах по­соката според компаса, като си тананиках: „Ей тъй, ей тъй". Навли­зах в Долината на смъртта - там, откъдето нямаше връщане.

Внезапно видях пред краката си кост - истински човешки го­лям пищял. След десетина крачки попаднах на още една - този път беше плешка. Спомних си изразителното лице на Рафаел Юсупов при един от нашите разговори за Долината на смъртта. То издаваше всичко, което чувства човек по време на задушевна бе­седа за тайнството на смъртта и смисъла на живота.

Вървях според азимута. Очите ми шареха няколко, опитвайки се да открият двете рижави морени. С удоволствие отбелязах, че повечето камъни са белезникави, сиви и по-рядко черни. Ето защо надеждата да открия онези петнисто-рижави морени беше напъл­но реална.

С всяка крачка все по-силно усещах, че сам съм си подготвил отчаяна и може би неразумна интрига. Отлично разбирах, че в Долината на смъртта пристигат йоги и поклонници, за да умрат или да ползват тук, пред лицето на смъртта, нови качества, поз­воляващи им да се присъединят към великото Царство на мърт­вите, ако разреши Бог. От разказите им знаех, че тайнственият свръхчовек ги дарява с особени способности и ги води по линията на живота, която те наричат Чиста душа. Но дори йогите идват тук, за да се изправят пред съда на съвестта. Какво остава за мен - баналния човек с куп проблеми в душата!

Въпросът за ролята на интригите неочаквано нахлу в съзна­нието ми. Замислих се, че и аз вечно плета интриги и дори често повтарям, че без тях животът е скучен. Обикновено те се въртят

около любовните отношения между хората и се изразяват в то­ва, че все запознавам когото ми падне с когото и да е.

Тази ми страст е известна в нашия център по очна хирургия и, честно казано, не повишава авторитета ми на ръководител. Зато­ва пък създава особена атмосфера, в която хората - независимо дали са професори с прошарени коси или младички медицински сестри, започват да се усмихват и да се споглеждат, като оценя­ват дадения колега не според йерархията в службата, а според принципа: „Виж ти, та той е много готин?!" или „Не бях забеля­зал, че е толкова хубава!".

Ако „сводничеството" се практикува интензивно и в широк ма­щаб, то в целия колектив се пробужда инстинктът да не се гледа на другия човек като на длъжностна характеристика. Колегите се изяждат един друг с очи, подхвърляйки си при среща някъде по болничния коридор интимното: „Ах, вие ли сте?!". Знаменитата журналистка Елена Масюк прекара в нашия център два дни, наб­людаваше ни и накрая обобщи, че сме най-щастливите хора, за­щото живеем в атмосфера на обич. Сигурен съм, че и моята наг­ласа към „сводничеството" е изиграла известна роля за любовни­те интриги, станали вече традиционни за нас.

Най-често се старая да сближавам хора от различни възрасти -например когато мъжът е с 15 години по-стар... от майката на девойката. В това има огромен смисъл. Младите хора, особено девойките, обикновено са комплексирани - да кажем от дълго не-изчезващата пъпка на бузата, която всяка сутрин придава на жи­вота им блед и безсмислен характер. И придобива вселенски ма­щаби. Работата обаче не е в пъпката, а в това, че девойката кон­центрира вниманието си върху нея и губи сексапилния блясък в очите си. Аз ги целувам по пъпката и веднага започвам да говоря на някаква тема - например, че онзи знаменит учен с прошарена коса я бил погледнал веднъж с такова желание, с такова желание.

Досадните мисли за пъпката веднага отлитат, очите започват да искрят романтично и тя възнаграждава с блясъка им знаменития учен при случайна среща в коридора, като забравя или вече почти не си спомня за кожния проблем. Маститата знаменитост също улавя погледа, който му подсказва, че времето му още не е отминало, и естествено не забелязва злополучната пъпка. Той хвърля в отговор подканващ поглед към девойката с възгласа „О-о-о!", настроение­то му се оправя, творческата активност се повишава. Ученият за­почва да изобретява нещо такова, което не може да остави равно­душен никого, дори онази девойка с блясъка в очите.

Неизкушена в науките, тя изслушва изповедта за откритието, отпивайки от чая, макар да осъзнава колко изкуствена е създадена­та ситуация. Все пак се възхищава, ахка и охка, а бузите й се изчер­вяват, че такъв човек, такъв учен доброволно споделя с нея своето велико изобретение. В подобни моменти тя напълно забравя за сво­ята пъпка, дори лекичко я стиска. После те започват да се смущават от страх, че между тях е възможно да се зароди любов... неестест­вена любов. Но очите им продължават да блестят, а животът изг­лежда розов. В края на краищата пъпката изчезва напълно.

„Сводничеството" помага също така за туширането нa различ­ни служебни конфликти. Веднъж двама лекари и една медицинска сестра решили да си пийнат. Добре си били пийнали и сестрата се разприказвала. В емоционалния си порив разказала едва ли не всич-ко за себе си. После изпаднала в истерия. Двамата дипломирани лекари, и те доста подпийнали, объркали душевната истерия с при­падък и не могли да измислят нищо по-умно от това да извикат Бърза помощ. С линейката пристигнал фелдшер, взел сестрата в болницата, от която тя избягала на сутринта. Завеждащият отде­лението, между другото - неженен доцент, под чието началство били двамата подпийнали доктори и медицинската сестра, узнал за скандала и решил да я уволни.

Когато цялата история стигна до мен, аз като директор реших да спася сестрата. Казах на завеждащия отделението, че е изпад­нала в истерия и се е озовала в болницата само защото е влюбена в него - завеждащия. Той много се зачуди и не настоя повече за уволнение. Тогава казах на медсестрата, че той силно е влюбен в нея, но понеже не е видял взаимност, иска да я уволни. Сякаш всичко се нормализира. За да засиля обаче ефекта, предложих на сестрата да му отиде на гости и така да изрази своята привърза­ност. Разбира се, тя се съгласи. Естествено, аз се обадих на за­веждащия и му казах, че изгарящата от чувства сестра иска да го посети и да си поговори с него насаме. Той с радост се съгласи. Сестрата наистина отиде при него и доколкото зная, е останала там цели две денонощия. Особена любов не се получи, но инци­дентът беше изчерпан, а и сега те се споглеждат с въжделение и е напълно възможно да се срещат тайно без мое знание.

Истинският апогей на моя „своднически" порив са случаите, когато полу на шега, полу на сериозно заключвам двете страни на интригата в една стая и им заявявам: „Докато не се разберете, няма да ви отключа!" Обикновено обектите на моята интрига, озо­вали се в толкова неестествено положение, наистина започват да говорят за любовта помежду си и дори правят опити... да изпъл­нят заповедта на директора, за което се убеждавам през ключал­ката на вратата. Но след тази на пръв поглед идиотска процедура, свързана със заключването, те поне с крайчеца на душата си за­почват да разбират, че принудата е все пак да правят любов и че е по-добре това да стане доброволно. Сами стигат до извода, че доброжелателно оглеждайки колегите си, сред които минава по-голямата част от живота им, е подходящо точно там да потърсят своята любов и да станат поне малко съпричастни към това зага­дъчно и привлекателно чувство. А това е много важно, защото ученият с блясък в очите твори бурно. Атмосферата на любов, която той създава около себе си, не му позволява да изпадне в скептично настроение и да мърмори.

Колкото и да е странно, процедурата по заключването се ха­ресва на заключваните. Е, случват се и провали. Веднъж бях зак­лючил двама колеги в лабораторията по електронна микроскопия и се бях отдалечил за три часа по работа. Скоро при мен дотича лаборантката, която бях оставил пред ключалката, и заяви, че зак­люченият представител от мъжки пол думка по желязната врата и дори крещи. Пристигнах на секундата, отключих вратата, „зак­люченият" изскочи от лабораторията като куршум и изчезна по коридора. „Заключената" се превиваше от смях. В крайна сметка стана ясно, че мъжът през цялото време е искал да отиде до тоа­летната, но не посмял да използва лабораторната мивка в присъс­твието на жената. Напълно възможно е да се е нуждаел от нор­мална тоалетна чиния.

Въпреки подобни провали, флиртовете между колеги предиз­викват всеобщо веселие, което отчитам като положителен момент. Ако на хората им е весело, не им е скучно. А самата дума весело поема в себе си цяла гама от положителни емоции и чувства, като се превръща в основа за толкова необходимото ни добро настро­ение.

Ако обаче помолите околните да обяснят значението на дума­та весело, повечето ще се затруднят и ще заприличат на негра­мотния селянин от книгата на И. С. Тургенев „Записки на лове­ца", който страстно обича риболова. Тургенев описва как селяни­нът плува през нощта по реката с плоскодънна лодка и в светли­ната на горящата факла вижда тайнството на подводния свят с полюшващите се растения и замръзналите на едно място риби. Използването на рибарски вили в подобни случаи не носи добър улов. Въпреки това неграмотният селянин много харесва този вид риболов, понеже тайнството на подводния свят го привлича и пре­дизвиква в него поредица от необясними емоции. Но ако го попи­тате защо чак толкова обича риболова с вила, той поради ограничената си реч няма да може да изрази с думи възникналите чувст­ва, а просто отговаря: „Весело е!".

Интригите, свързани с понятието весело, според мен са необ­ходима част от човешкото поведение. Ако няма весели моменти, ще има клюки. Колко хванали се за гушите колективи съм виждал през своя живот! Хората в такива институции се движат с мърт­вешки сериозни лица и ден след ден предъвкват негативизмите. Откъде да им дойде сексапилен блясък в очите! По-добре да по-интригуват весело, отколкото от душа да клюкарстват! Аз бих ги заключил всичките по двойки...

Странни същества са хората. Все им се ще да поклюкарстват, иначе им е скучно. А скуката е опасно нещо - това е липса на веселие, а то озлобява човека и го подтиква към всякакви развле­чения. Тогава той е готов дори да нагази в блатото, само и само да се разнообрази. Ненапразно съществува поговорката „Хляб и зре­лища". Наблюдаваме живота като на кино, но то трябва да е зани­мателно. Затова ми се ще да кажа: „Флиртувайте, моля ви! За ва­ше добро е!"

Най-възвишената интрига, с която се сблъсква всеки човек, е началото на любовта и е свързана с очакването кой ще се обади пръв. Неизвестно защо, когато се зароди любов, този въпрос започва най-вече да занимава самите влюбени. Всеки може да си спомни как му се е случвало да седи до телефона, който все мълчи и мълчи, а няма сили да вдигне слушалката и сам да набере же­лания номер. Затова пък щом прословутият телефон се разтресе от звънтене, начинаещият в любовта буквално се хвърля към него и като вдигне слушалката, чува гласа на... стар познат, на когото му се е приискало да си побъбри. Докато се опитва да внуши на обадилия се, че целият този разговор с разнищване на спомени явно не го занимава, влюбеният очаква с нетърпение обаждането на другия начинаещ в любовта. Затова започва да издава мучащи звуци, от които старият познат си прави извода, че нещо днес събеседникът му не е в настроение и обещава да се обади пак.

След като остави слушалката, начинаещият в любовта сяда и чака отново с мъка в душата обаждането от начинаещата в любов­та. А докато чака, започва да рисува във въображението си страш­ни сцени на полов екстаз между нея и оня - шишкото. И се зарича, че ако сега телефонът звънне, той няма да вдигне слушалката.

Когато най-сетне проклетият телефон иззвънява, начинаещият в любовта дотичва и важно казва „Да", като се опитва да скрие радостните нотки в гласа си. В слушалката обаче се разнася отно­во гласът на стария познат, който бил забравил да го пита нещо. Начинаещият в любовта, разбира се, не осъзнава, че и начинаеща­та също гледа своя телефон, приказва с омразна стара позната и си рисува във въображението унизителни сцени на негов живо­тински полов екстаз.

Някаква странна интрига се заформя в тези „телефонни игри". Странното е в това, че най-святото - любовта, е оплетено в гени­ална интрига, за да няма и в нея никакъв покой, за да може душев­ните мъчения под сянката на „телефона на очакването" да разпал­ват кръвта. Любопитно защо Създателят е направил така, че отс­трани животът ни да изглежда весел и да прилича на филм? Може би за да се разпалва кръвта.

О, колко важна е душевната буря! От какво съществено значе­ние е всичко в душата да клокочи и кипи! Точно това клокочене се нарича живот, а покоят е само съществуване. В светлината на ка­заното изразът на неграмотният селянин „Весело е!" придобива по-дълбок смисъл.

Трябва да отбележа, че телефонната интрига за начинаещи в любовта има и друг аспект. Той е свързан с факта, че точно през периода, когато се разиграват „телефонните игри", се заформя „джобната същност" на единия от двамата начинаещи в любов­та. Простичко казано, определя се кой ще „седи в джоба" на лю­бимата или любимия. Знае се обаче, че никой не иска да седи в ничий джоб. Ето защо начинаещите в любовта се боричкат. Чув­ството за властолюбие е просмукало за съжаление и най-свято­то - любовта. Начинаещият, който чака позвъняването, не е си­гурен, че първата му крачка, включваща набиране на номера с трепереща ръка, ще бъде интерпретирана не като искреност и смелост, а като първа крачка към злополучния „джоб". Този проклет „джоб" постоянно затормозява любовния му порив, защото „да седиш в джоба", извинете, не е нито уютно, нито престижно. Затова интригата осъществява топла връзка между телефонни­те и джобните игри.

В тази интрига, скъпи читатели, има голям смисъл, понеже до­като тя е жива, съществува любовта. А щом единият от двамата "седне в джоба", любовта отминава. Самият процес на затихване се съпровожда с диви скандали и оскърбления. Причина за това е, че „седейки в джоба", е невъзможно Да се обича, а и е трудно да се понася покорно „седналият в джоба". И само понякога, когато мис­лите за „джоба" се отдалечат на втори план, мъжът и жената на­мират онази страна в отношенията си, когато всеки от тях „поста­вя в джоба си" другия само от време на време. Например, когато жената смята мъжа за „джобен" в кухнята, а мъжът я причислява към „джобните" в такива безкрайно важни действия като забива­нето на гвоздей или печеленето на пари.

Нашият свят все още е твърде неодухотворен, за да се опра­вим напълно без „джобове". Съвременното щастие се състои не в това изобщо да не „седим в джоба", а в това да седим там кратко или още по-добре - периодично. Може би там, „в джоба", е уют­но и топло. А може би в другите светове, където ще се опитаме да попаднем, хората носят дрехи без джобове.

„Страхът от джоба" все по-чеето според мен осъжда човека на самота. Но трябва да кажа, че "джобът" не е затвор и там не е чак толкова страшно да се седи. Получава се обаче така, че някои хо­ра съвсем не понасят „джобовете" и за нищо на света не желаят да попадат там дори за кратко. Те са прекалено свободни. Чувството за освободеност ги окриляна, а ограничаването на свободата, още повече в „джоба", ужасно ги угнетява.

Свободните хора се опитват веднъж или дваж да влязат в „джо­ба", но веднага откриват, че там им е неприятно - оказва се, нап­ример, че се натъкват на стара носна кърпа. Като подадат глава навън и жадно вдишат свеж въздух, те започват да сравняват бла­гоухаещата свобода с бъдещия „джобен живот", в който ухае на онази... отвратителна носна кърпа.

Свръхсвободните хора понякога свързват живота си с нечий друг, но само когато представителят на противоположния пол с удоволствие сам се напъхва в джоба и дори смята „пребиваването в джоба" за връх на своето щастие. Разбира се, свръхсвободните индивиди не обичат своя „джобен приятел", но утешават самолю­бието си с мисълта, че все пак е по-добре да се живее с „пълен джоб".

Трудно се откриват обаче доброволци, които сами да „влязат в джоба", а опитите им обикновено приключват със злополучната среща със старата носна кърпа, която постепенно ги изтиква на­вън, където благоуханието на свободата изглежда още по-сладко и притегателно. В крайна сметка възниква идеята, че сме създаде­ни, за да усещаме и дори да се наслаждаваме на странното и зага­дъчно понятие свобода. В него има нещо мистично.

То е свързано с елемент от много по-висок ранг - любовта към хората изобщо. Хималайските йоги твърдят, че любовта на май­ката към детето е една степен на любовта, любовта на мъжа към жената (или обратното) е друга, по-висока степен, но най-висока е любовта към хората изобщо. Новият чист свят ще бъде постро­ен само когато хората се научат да обичат с тази странна за нас любов - любовта към живота. Тази велика любов не отговаря на баналната „джобна психология". Тя изглежда нелепа и изкустве­на, но вече съществува и кръстът на тази любов на бъдещето се носи от обикновените на вид и омърлушени самотни хора. Те гор­до носят своя кръст - кръста на бъдещето.

Затова едва ли си заслужава да се присмиваме, като обсъжда­ме вътре в „семейния джоб", поглъщайки чиния борш, самотната приятелка на жена ви. Тя може би е по-щастлива от другите! Не­разбираемо защо, примлясквайки с устни, хората се стремят да осъдят самотата и подлагат на най-остра критика безнадеждната любов на самотния човек към недостъпния и често абстрактен иде­ал. Те не разбират, че любовта на самотния човек към този идеал е мечта, която също може да бъде обичана - някога, в ^бъдещото. А то задължително ще настъпи, защото човек не живее само един живот.

Странно е да обичаш една мечта.

Но кой знае? Може би при следващото си прераждане този пос­редствен самотен човек с тъжно сведени очи ще открие своята мечта - мечтата от миналия си живот, и между тях ще пламне прекрасна любов, на която ще завиждат всички „седящи в джоба". От нея ще се възхищават и хора, за които думата мечта никога не е била празен звук. В най-силен възторг ще изпадат децата - деца­та на бъдещия живот.

Те обичат самотните хора. Усещат, че самотният човек живее в света на мечтите и много иска да вижда само хубавото. А най-хубавото, което човек може да измисли, е мечтата. Може би зато­ва около нас все повече и повече има самотни майки, които раж­дат детето не винаги по любов и далеч не винаги от въображае­мия принц, а просто за себе си - за да се сприятелят с едно мечта­телно малко същество и да вложат в него цялата си любов, която в градацията си завършва с любовта към хората изобщо. Подоб­но поведение не бива да бъде осъждано. Абсолютно щастие из­питват само тъпите хора, но не всички са имали „късмета" да се родят тъпи. Те дори не искат да се приспособяват към тъпите и закостенели нрави на твърде несъвършеното съвременно общес­тво, като намират своето щастие в... мечтите. Та нали самотата означава искреност пред своите чувства. И кой е виновен, че тези чувства са насочени към бъдещето!

Бог е създал великата интрига на живота, в който всичко е не-еднозначно. Трудно е да се разбере кое е щастие и кое не. Неиз­вестно защо Създателят е решил да го направи така, а не иначе. И най-важната особеност е, че той апелира не към конкретния жи­вот на човека, а минимум към цяла поредица от съществувания. Бог сякаш намеква, че твоите несполуки или самотата ти в този живот не са фатално нещастие, че е благородно да се мечтае и че мечтите проявяват склонността да се осъществяват в бъдещия жи­вот. Затова не си струва да се тръшкаме особено, ако в нещо не ни е провървяло. В следващия живот ще се получи по-добре, но ще ни е малко самотно без онези хора, които са се проявили като благородни и чисти в предишния. Само че ние несъмнено ще ги срещнем, ще ги усетим и ще ги разпознаем по някаква позната и родна енергия, която излъчват, макар пред очите ни да стои човек със съвсем друг физически облик.

Тези мисли профучаваха през главата ми с бясна скорост, а невероятната им яснота ме поразяваше. Аз все така напредвах по Долината на смъртта. По едно време се спънах и дори изпуснах компаса, но го вдигнах и продължих напред. До фокуса на Огле­далото на царя на смъртта Яма по мои изчисления оставаха около 100-150 метра.

Неизвестно защо не мислех за смъртта - не отивах там да уми­рам. Бях убеден, че в живота ми се е завъртяла нова интрига -този път със смъртта.